Руслан Сагабалян
Присъдата (3)

3

Отвори очи и се оказа в една стая с жълти стени. Видя прозорец с решетки, който гледаше към небето, и малка част от недостижимо далечната дъга. На пода се мярна нещо черно — беше мишка, която бързо се скри в една дупка в стената. По стената като смъртен полъх пробяга отвратително хлъзгава черна хлебарка.

Повдигна му се. Наведе глава от леглото и почувствува как кръвта му тежко пулсира във вените. Побиха го тръпки. Зави се в сивото вмирисано одеяло, но не можа да се стопли. Тогава се пъхна под дюшека и легна на голите, режещи тялото му пружини. На табуретката до леглото видя чаша мляко. Изпи го. Оказа се, че не е мляко, вкусът му беше друг, но все едно, стана му по-леко и по тялото му се разнесе приятна топлина. Приспа му се…

В полусън чу как щракна ключалката на вратата. Трудно отвори слепените си клепачи и видя човек до вратата. Стана му задушно. Махна от себе си дюшека, искаше да стане, но нямаше сили и сънят го завладя окончателно.

Като се събуди, отново видя този човек. Затвори очи и след минута отново ги отвори. Сега посетителят седеше на бяло столче до леглото и внимателно го наблюдаваше.

Изпълнителят стана, провеси крака от леглото. Той позна посетителя.

— Дойдох да поговоря с теб.

— Ти?… Не е възможно! Как се оказа тук? — учуди се изпълнителят.

— Аз съм изпълнител.

— Ти!?

— Какво си заповтарял „ти, ти…“ Аз, а кой друг? Знаеш ли си присъдата?

— Каква присъда?

— Ти си убил онази жена. С дръжката на вратата.

Изпълнителят стана, премина несигурно през стаята и отиде до прозореца. Късчето дъга избледня и постепенно се разтваряше в синевата на небето.

— Значи ти си изпълнител? И това не е сън?

— Да. Човек, лишен от най-хубавите си спомени, или се самоубива, или живее, като събира по трошици нови усещания и все пак остава непълноценен за цял живот. Така ли казваше ти? Ти обаче не каза най-главното — че можеш да станеш изпълнител и всеки път при извършване на екзекуция да получаваш удовлетворение от това, че тези като тебе стават повече. Истина ли е?…

Посетителят се наведе напред, без да отделя поглед от изпълнителя.

— Ужасно — поклати глава изпълнителят. — Как съм могъл да я убия?

— Не знам. Защо го направи? Аз помнех само лошото, което беше свързано с нея. Ти притежаваше най-хубавите ми спомени. И я уби. Не разбирам.

— Аз също — каза изпълнителят — не разбирам. И нищо не помня.

— Екзекуцията още не е извършена — напомни бившият осъден.

— Знам — кимна изпълнителят. — Но аз действително не помня как се е случило това. Почакай… тя, струва ми се, пишеше нещо…

— Тя пишеше книга.

— Книга? — оживи се изпълнителят. Сбърчи чело, замисли се. — Ето как могат да се запазят спомените.

Посетителят се усмихна загадъчно.

— Сигурен ли си? — попита той. — Твоите спомени, пренесени от хартия, вече не са твои.

— Откъде знаеш това? Ти да не си писал?

Бившият престъпник замълча.

— Как вървят нещата? — попитаха от стената.

— Беседата е приключена — отвърна новият изпълнител.

Обръснаха осъдения, облякоха го, нахраниха го и го въведоха в залата, в средата на която имаше кресло и много безобиден на вид никелиран сандък, който можеше да бъде взет за всичко възможно, само не за оръдие за екзекуции.

— Седни — каза изпълнителят и кимна към креслото.

Осъденият седна. Беше спокоен и затворен в себе си.

— Не те ли е страх? — попита изпълнителят, като взимаше шлема.

— Не. Знаеш ли… машината отделя хубавото от лошото. Само… А има ли граница между тях? — бившият изпълнител се усмихна. — И после… най-скъпите ми спомени са тези, които не ми принадлежат. Това са чужди спомени. Екзекуцията просто ще ме остави сам със себе си.

— Грешиш — каза изпълнителят. — Не знам седял ли си и по-рано в това кресло. Може да си седял… Но дори и да не си, ти си извършил две престъпления: крал си спомени и си убил онази жена. Така че теб те осъдиха на лишаване от всички спомени — и от хубавите, и от лошите. Няма да останеш сам със себе си.

Осъденият потрепера, вдигна глава, като чувствуваше притискащата тежест на шлема, и прошепна:

— Палач… — След това гласът му стана още по-приглушен. — Нека всичко да стане на прах. Всичко…

Лостовете бяха задвижени и лентата на паметта започна да се върти, като се отдалечаваше в небитието. Главата на осъдения се отпусна, погледът му се премрежи от все по-сгъстяващ се дим и последното, което видя в живота си, бяха ловките пръсти на изпълнителя, присъединили мигновено и почти незабележимо фиксатора с празна касета към шлема.