Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2011)

Издание:

„Фантастика–1“. Сборник за научна фантастика и прогностика

Съставител: Агоп Мелконян

Рецензент: Елка Константинова

Отговорен редактор: Петко Тодоров

Редактори: Дочка Русева, Стоянка Полонова, Иван Серафимов

Художник оформление: Александър Стефанов

Художник илюстрации: Стоян Христов

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Янка Събева

Издателство „Народна младеж“, 1985

ДП „Балкан“, 1985

История

  1. — Добавяне

1

Те седяха един срещу друг в тясното полутъмно помещение, единият на леглото, другият на столчето, и водеха тих разговор. По-скоро говореше единият, този, който седеше на столчето, а другият слушаше с отпусната глава и само от време на време вдигаше очи и питаше нещо. По едно време той попита:

— Не боли ли? — и веднага, сякаш се смути от въпроса си, добави: — Искам да кажа, чувствува ли се нещо по време на това?

— Нищо не се усеща — отвърна другият. — А впрочем… Случвало ли ти се е да сънуваш и да знаеш, че това е само сън? Будните клетки на мозъка ти подсказват, че всичко, което виждаш, е нереално, и все пак ти продължаваш да спиш и не искаш да се разделиш с илюзиите… Така е и тук, само с тази разлика, че отново преживяваш на сън всичко най-хубаво от твоя живот, всичко, което никога повече няма да се повтори, което ще забравиш завинаги. След това се пробуждаш — и започва трудното… Ти се чувствуваш като след тежка, изтощителна болест, разбит, изстискан, опустошен… Пак си ти, но наполовина.

— А по-нататък?…

— По-нататък? Пускат те на свобода. Връщаш се в живота с товара на тежките спомени и неприятните усещания, които са ти се стоварили. Чувствуваш се най-нещастният човек на земята и…

— И какво?… Говори!

— Ако не се самоубиеш, ще започнеш пак да трупаш, да събираш по трошици багаж от нови усещания. Обаче цял живот ще се чувствуваш непълноценен.

— Добро наказание, няма що… А ако в отчаянието си извърша още едно, по-тежко престъпление?

— Практиката е показала, че това се случва рядко. Но ако все пак го извършиш, отново ще попаднеш при нас и ще се лишиш и от другата, по-лоша половина от спомените си. Тогава ще престанеш да бъдеш самият ти. Това е равносилно на смърт. Повярвай ми, хората предпочитат да живеят, като се мъчат от тежки спомени и без да откриват нищо радостно в живота си, отколкото въобще да не живеят.

За няколко минути в помещението настъпи тишина. Престъпникът вдигна глава.

— Ти издевателствуваш над мен! — извика той. — На тебе ти доставя удоволствие да ми разказваш всичко това!

— Не си прав — спокойно отговаряше другият. — Аз просто изпълнявам своя дълг.

— Дългът на палача?

— Можеш да ме наричаш палач. Но аз съм само изпълнител и съм необходим на правосъдието. Без мен то би се превърнало в нищожна безсмислица и веригата, оковаваща престъпността, би се разкъсала. Страшно е дори да се помисли какво биха направили после с човечеството такива като тебе.

— Човечество — усмихна се престъпникът. — Та нали и аз съм „човечество“. Или според теб аз съм паяк!

— Ти си лошата половина на човечеството, неговата болест.

— Прекрасно. Болестта трябва да се лекува.

— Ние с това се занимаваме.

— Но това не е лечение. Това е садизъм.

— А извършеното от теб не е ли садизъм?…

— Престъпление, каквото съм извършил аз, са извършвали и преди мен, преди сто, преди хиляда години. Но такова наказание не е прилагано никога, към никого.

— Това не е наказание, а екзекуция — уточни изпълнителят. — Естествено, такава екзекуция никога не е била прилагана. Цивилизацията не е била подготвена за това нито нравствено, нито технически. А ти да не би да предпочиташ да те изгорят на клада, да те обесят или да те разкъсат?… Та това е варварство. Човекът е твърде съвършено създание на природата, за да го изгарят или съсичат на парчета. Да измъчваш човешкото тяло, да убиваш неговия мозък, който още може да допринесе полза на обществото, е варварско, недостойно за нас, пък и непрактично. Съгласен ли си с мен?

Престъпникът не отговори, той наблюдаваше пълзящата по жълтата стена хлебарка, която от време на време спираше, помръдваше мустаци, сякаш се оглеждаше дали не я грози опасност.

— Някъде четох — каза престъпникът, — че и хлебарката е едно от съвършените създания на природата. Може би всичко, създадено от природата, е съвършено? А може би и аз съм съвършен? По-съвършен от теб…

— Може би — невъзмутимо отговори изпълнителят.

— Какво става? — прозвуча глас от скрит в стената репродуктор.

— Беседата е приключена — отвърна изпълнителят.

Тези думи хвърлиха престъпника в безумно вцепенение. Сви се на топка, като не преставаше да наблюдава и вцепеняващата се заедно с него хлебарка. Обхвана главата си с ръце и седя така минута или две.

— Време е — промълви изпълнителят.

Престъпникът трепна, сякаш се събуждаше от сън, огледа се и бавно стана от леглото.

— Бих искал да знам — каза той, — какво ще стане със спомените, които ми отнемате.

— Унищожават се — отвърна изпълнителят. — Това се прави, за да не се появи у тебе никога желание да ги търсиш.

— Да… — въздъхна престъпникът, — всичко е логично. Да тръгваме…

Щракнаха тежките ключалки. Вратата се отвори с пронизително скърцане.

Облякоха престъпника в скъп костюм, обръснаха го, сресаха го, напръскаха го с най-хубав парфюм, обуха му нови обувки с блестящи катарами, нахраниха го и го въведоха в просторно помещение, в чийто център имаше кресло и метален сандък почти в човешки ръст.

Вратата се затвори и остави престъпника и изпълнителя сами. Погледът на осъдения се мяташе от вратата към креслото, от креслото към никелирания сандък, от сандъка към матовите стени на стаята.

— Това е залата за изпълнение на присъдите — каза изпълнителят. — Виждаш ли двете лампи на сандъка, зелена и лилава? Не знам защо, но смятат, че хубавите спомени са със зелен цвят, а лошите, разбира се, с тъмен.

— Ешафод — мрачно проговори престъпникът. — Съвременен ешафод.

— Ти се шегуваш — отвърна изпълнителят, сякаш за престъпника не всичко беше вече изгубено.

— Да се изпълни присъдата — чу се гласът на невидимия съдия. — Пристъпвайте.

— Седни — кимна към креслото изпълнителят.

— Благодаря — отвърна престъпникът, — мога и да постоя.

— Не се превземай — каза изпълнителят. — И не мисли да изпадаш в истерия.

— В истерия. Как ли не! Да не съм жена. — Престъпникът изведнъж се запъна, сякаш си спомни нещо, след това попита: — А на това кресло седели ли са жени?

— Седели са.

— И как са се държали?

— Различно. И така, ще седнеш ли, или не?

— Закъде бързаш? — обиди се осъденият. Приближи се към креслото, внимателно и предпазливо се докосна до неговите облегалки, след това се отпусна на самия край на плюшената седалка.

— Седни по-навътре — каза изпълнителят.

— Седни ти — озъби се престъпникът, но се подчини.

Когато изпълнителят постави на главата му шлема с водещите към сандъка бели проводници, осъденият изведнъж се оживи, сякаш искаше да скочи от мястото си, но, изглежда, разбра безсмислеността на желанието си и се свлече с отпуснати ръце в креслото.

— Вече?… — попита той.

— Още не — отвърна изпълнителят и щракна лоста на сандъка. След това се огледа, незабелязано извади от джоба си малка зелена кутия и я включи към шлема. — Започвам — каза той и щракна второто лостче.

— Знаеш ли — каза престъпникът, — в древността е имало такъв обичай. Преди екзекуцията осъденият на смърт подарявал нещо на своя палач. Жалко, че този обичай не се е запазил. Бих ти подарил най-хубавите си спомени. Това е царски подарък, нали?…

— Млъкни — заповяда изпълнителят, като погледна светналата зелена лампа, — пречиш ми.

— Какво ли не ми се е случвало в живота — продължаваше с въодушевление осъденият, — и хубаво, и лошо… Но хубавото все пак е повече… Чуваш ли, палачо, бих ти подарил… — Той внезапно млъкна, ръцете му се изпънаха, пръстите му стиснаха облегалките на креслото и лицето му застина. В това състояние той прекара няколко минути, след това тялото му омекна, главата му се отпусна на гърдите, ръцете му отново провиснаха от креслото и очите му се затвориха.

Изпълнителят постави лостовете в първоначалното им положение, свали шлема от главата на осъдения и като хвърли предпазлив поглед към вратата, скри зелената кутийка в джоба си. Постави шлема върху сандъка и отпусна ръка на рамото на осъдения.

— Ставай — каза той.

— Присъдата е приведена в изпълнение — произнесоха стените.

— Присъдата е приведена в изпълнение — се разнесе сякаш по мрачните кътчета на сградата.

Осъденият отвори очи. Хванаха го за ръцете, изведоха го от залата и го поведоха по безкрайно дългия коридор. Още не беше дошъл на себе си и не знаеше кой го води, къде и защо. Върнаха му документите. Заведоха го до огромната желязна порта, в която се отвори една малка врата.

Оказа се на улицата, сам сред ревящите автомобили и шумната тълпа. В града, където не беше нужен никому. В света, където помнеше само враговете си и беше забравил приятелите си. На земята, където го преследваха само нещастия, където беше съдено да живее.