Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- White heather, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петя Димитрова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 66 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
- Сканиране
- ?
- Разпознаване и корекция
- BLISS (2010)
Издание:
Жаклин Рединг. Бяло цвете
ИК „Хермес“, София, 1998
Редактор: Стоян Сукарев
Коректор: Данислава Калъчева
ISBN: 954–459–550–3
История
- — Добавяне
Деветнадесета глава
Катриона отвори очи. Смекчени слънчеви лъчи падаха на снопове по лицето й, разпръсквани на безброй многоцветни петна от прозорците, високи почти колкото нея. В средата на огромната стая тя лежеше на толкова широко легло, че на него лесно биха се събрали трите с Мерийд и Мати. То бе толкова високо, че трябваше да използва малките стъпала, сложени до него, за да се качи снощи. На излъскания махагон бяха гравирани купидончета и птички, а отгоре висяха копринени драперии в розово и небесносиньо. Като всичко останало в стаята, леглото и дори възглавниците под главата й ухаеха на цветя и нещо много приятно.
Катриона отново погледна към прозорците и разноцветната игра на слънчевите лъчи. Пъстроцветни дъги. Тя си спомни деня, когато срещна за първи път Робърт и му описа същата гледка. Сякаш е било преди години, а сега всичко се бе променило и ужасните случки отпреди няколко дни покриваха всички цветове на дъгата в траурно черно.
Катриона опита, но не можа да си спомни кога точно си тръгнаха от тяхната къщичка предната нощ. Мерийд им разказа къде бе ходила цял ден в напразно търсене на Полковника и Ян. От това, което бе успяла да разбере от останалите хора на Ангъс, изглежда Ян бе хванат от войниците, тъй като никой не беше го виждал оттогава.
Робърт бе довел Катриона и сестра й, мълчаливи и изтощени, в Росморай. Мерийд все още бе в състояние на ужасена невяра. А на Катриона всичко й се струваше толкова нереално, а образите толкова неприемливи, че сякаш най-лошите й кошмари се бяха сбъднали. Как можеше баща й и майка й да си отидат така изведнъж? Та нали и двамата сякаш все още бяха там — Ангъс, мърморещ над халбата си с ейл, а Мери — усмихваща се с онази нейна мила усмивка, докато върши домакинската си работа. Защо ли всичко наистина не бе просто един кошмар? Но да се събуди сред толкова красота и спокойствие, обгърната от безкрайно сладки аромати, това само потвърждаваше сърцераздирателната истина, неподлежаща на съмнение.
— Добро утро.
Катриона се обърна и видя през пълните си със сълзи очи Робърт да стои на прага не беше чула кога е отворил вратата.
— Добро ли е?
Робърт се приближи и седна до нея на леглото. Прегърна я и Катриона зарови глава на гърдите му. Слънчевите лъчи се разпръскваха игриво в краката им. Навън започваше нов ден. И двамата помълчаха за известно време.
Най-накрая Робърт наруши тишината.
— Гладна ли си?
Тя поклати отрицателно глава.
— Трябва да хапнеш нещо, Катриона. От два дни не си яла като хората.
— Точно сега нещо никак не ми се яде. Искам само да разбера кой причини това на майка ми.
— Ще имаш нужда от всичката си сила…
— Как бих могла да ям, когато човекът, убил майка ми, се разхожда свободно някъде там вън? Трябва да разбера кой е извършил това, Робърт. Просто трябва да знам.
— Не трябва да се безпокоиш за това. — Той погледна към нея. — Аз вече знам кой е извършителят на това деяние.
Катриона вдигна изненадано глава.
— Какво? Ти знаеш? Защо не ми каза досега? Кой е?
Робърт си пое дълбоко въздух.
— Катриона, трябва да си поговорим за много неща, ние двамата заедно с Мерийд. Сестра ти стана и ни чака в трапезарията. Също като теб и тя е прекалено разстроена, за да яде, но аз й казах, както казвам и на теб, че няма да говорим за нищо, докато и двете не се нахраните.
Катриона го изгледа ядосано. Той нямаше да отстъпи. Това й бе пределно ясно. А и бе прекалено уморена, за да спори. Като се отказа от обречената на провал битка, тя стана и тръгна да излиза от стаята. Бе стигнала до средата на един коридор, който изведнъж свършваше, затворен с каменна стена, преди да се усети, че всъщност няма представа накъде е тръгнала. Робърт дойде зад нея и я хвана за ръката.
— Хайде, Катриона. Нека те заведа до трапезарията.
Тя почти се разсмя, че той ще я води, и щеше да го направи, ако точно тогава не плачеше. Колко пъти го бе водила, докато той все още не виждаше? Колко странно бе сега той да прави това за нея, сякаш самата тя бе ослепяла от скръб и гняв и не виждаше нищо друго, освен тях.
Трапезарията бе на долния етаж под спалните в западното крило до главната кула на замъка. Към нея водеше голяма двукрила врата, а отсреща цялата стена бе покрита с високи прозорци, гледащи към морето. Над мъглата се издигаше тайнствен и забулен остров Скай. По всяко друго време гледката щеше да й се стори поразителна, но сега Катриона не й обърна никакво внимание. Огромна камина заемаше почти половината от едната стена, а пред нея се простираше маса, на която лесно биха се събрали тридесет души. Гоблени и древни оръжия украсяваха каменните стени.
Мерийд, която изглеждаше толкова дребничка и бледа в другия край на стаята, се обърна, когато Катриона и Робърт влязоха в стаята. Тя отчаяно се опита да наподоби нещо като усмивка, но се получи само някаква изкривена гримаса.
Катриона седна на стола, който бе най-близко до нея, един лакей веднага се приближи с покрита чиния в ръце. Когато той вдигна капака, тя видя няколко различни вида сирене, нарязано на малки парчета. До него имаше приготвени по някакъв начин яйца и плоски питки, намазани със сладко. На масата до нея сложиха чайниче, като й сипаха вдигащ пара чай в подходяща чашка. Подобни подноси с храна и чайничета бяха сложени пред Мерийд и Робърт, а Катриона забеляза сестра й да я гледа, сякаш очакваше инструкции как да се отнесе с толкова фини съдове. И двете никога не бяха обслужвани по този начин и Мерийд просто не знаеше как да се държи.
Лакеят се приближи, като държеше в ръце малък поднос с две канички, едната бе пълна с най-фината бяла захар, каквато Катриона виждаше за първи път в живота си, а в другата имаше прясно мляко за чая й. Тя направи единственото нещо, за което се сещаше в момента. Благодари на лакея, който стоеше като истукан до нея. Той просто кимна. Тя изчака той да остави подноса и да се оттегли, но не стана точно така. Той стоеше до нея и все още държеше подноса със захарта и млякото.
Най-накрая Робърт се обади:
— Слагат ли захар или мляко в чая си?
— Само захар — отвърна Катриона на Робърт, а после видя как лакеят й сложи малко в чашата. После се премести до Мерийд, която също толкова неуверено го наблюдаваше как се погрижи за чая й.
Робърт седеше и отпиваше от кафето си, докато двете жени закусваха. Но сестрите хапнаха съвсем малко от изобилната храна. Атмосферата в стаята бе прекалено мрачна и напрегната. Робърт помоли лакея да почисти масата и да донесе още чай за дамите. Щом приключиха, той помоли прислугата да затворят вратите и да не ги безпокоят повече.
Катриона едва се бе овладяла, за да може да се храни спокойно, а единственото й желание бе да намери човека, убил майка й. Въпреки това бе благодарна за настойчивостта на Робърт, защото храната наистина я бе подкрепила и й бе дала възможност да се възстанови и да мисли разумно. Щеше да има нужда от всичките си вътрешни сили, за да изслуша Робърт.
Той се изправи.
— Първо искам и двете да разберете, че преди майка ви да умре, ми каза кой е бил човекът, който я е пребил така жестоко.
— Кой е той? — моментално попита Катриона. Мерийд продължи да мълчи и да гледа втренчено в чашата си.
— Бил е сър Деймън Дънстрон.
— Митничарят — гласно промълви Катриона.
— Ти познаваш ли го?
— Да. Той е собственик на Кранок. Вчера сутринта ме спря, когато влизах в пещерите да търся татко.
— А след това сър Деймън дойде тук, в Росморай, за да ме посети. Той носеше портрет на човек, когото искаше да разпозная. Каза, че подозира този човек в съучастничество в контрабандата, свалена в Росморай. — Робърт погледна Катриона. — Портретът бе на жена, която приличаше невероятно много на теб.
Катриона го погледна объркано.
— На мен ли?
— Аз, разбира се, не те разпознах, нали не виждах както трябва тогава, но Форбс позна, че прилича на теб, и сподели мнението си със сър Деймън. На мен не ми хареса много начинът, по който сър Деймън ме разпитваше за теб.
— Но защо? — попита Катриона. — Откъде сър Деймън би могъл да има мой портрет?
— И аз се питах същото. Нещо не бе наред, така че след като сър Деймън си тръгна, аз отидох до вас, като се надявах да попитам теб. Но те нямаше. Точно тогава майка ти ми обясни всичко.
Робърт се изправи и застана с гръб към прозорците, а зад него слънцето обливаше стаята с ярките си лъчи.
— Катриона, твоята майка — Мери Макбрайън — не ти е била истинска майка.
Катриона го погледна мълчаливо, потресена, но и вбесена.
— Защо ми говориш такива глупости?
— Защото това с истината. Мери те е отгледала като собствена дъщеря по молба на истинската ти майка, която е починала, след като родила теб и твоя брат.
Катриона поклати глава, отказвайки да го слуша повече.
— Не. Това не е вярно. Аз нямам никакъв брат. Имам само сестра — Мерийд. Ти лъжеш.
— Катриона, трябва да ме изслушаш. Мери Макбрайън не ти е била истинска майка. Жената, която те е родила, е била лейди Катерина Дънстрон. Тя е била съпруга на собственика на Кранок, предишния земевладелец, преди сър Деймън да приеме титлата. Съпругът й, твоят баща, се е казвал сър Чарлз Дънстрон и е починал няколко месеца преди да се родиш ти. Сър Деймън е бил племенник на сър Чарлз и в зависимост от това, какво дете е щяла да роди лейди Катерина, той е щял да стане или не следващият собственик на имението и титлата. Мери е помагала на майка ти — лейди Катерина — при раждането, докато на бял свят се е появило момченце. Сър Деймън взел сина й същата нощ, в която бил роден. Детето никога повече не е било видяно. Но това, което сър Деймън не разбрал, било, че лейди Катерина родила още едно дете същата нощ. Дъщеря. — Той сниши глас. — И това си била ти.
От очите на Катриона бликнаха сълзи, така че не виждаше застаналия пред нея Робърт. Тя клатеше отрицателно глава. Това не можеше да бъде вярно не беше възможно. Мили Боже, кога щеше да се събуди от този кошмар?
— Не ти вярвам.
Робърт седна до нея.
— Катриона, знам, че това ти изглежда прекалено невероятно, за да бъде истина, но не е така. Аз не се съмнявам в думите на Мери. Кълна ти се, че ти говоря самата истина.
— След като си била родена, майка ти — лейди Катерина — помолила Мери Макбрайън да те вземе и да напусне Кранок, преди сър Деймън да научи за теб. Тя се страхувала за живота ти. Помолила Мери да те отгледа като собствена дъщеря, преди да умре от усложнения при раждането, усложнения, в които сър Деймън изиграл значителна роля.
Мерийд скочи внезапно.
— Защо мама не ни е казала нищо за това преди? И защо е разказала първо на вас?
— Майка ви не е казала на никого истината, защото се е страхувала за живота на Катриона, не е искала сър Деймън някога да разбере за съществуването й. И тогава, когато разбра вчера, че той е открил истината, след като е видял Катриона същата тази сутрин, тя ми разказа всичко, за да мога да защитя Катриона от сър Деймън. Предполагахме, че той ще тръгне да я търси. Оставих Мери вкъщи и тръгнах да диря Катриона, преди да я намери той. Изобщо не предполагах, че ще дойде за Мери и ще извърши това, което направи, защото тогава щях да настоявам да дойде с мен в Росморай, въпреки че тя сигурно щеше да иска да остане и да чака Ангъс и вас — завърши той и погледна Мерийд в очите.
Катриона стоеше мълчалива и сериозна. Твърде мълчалива. Робърт взе ръката й в своята. А в другата той държеше златната верижка с медальона, който Мери му даде.
— Това е било колието на майка ти — лейди Катерина. Тя е помолила Мери да ти го даде, когато дойде времето да научиш истината.
Катриона взе медальона. Той бе кръгъл и плосък, а отгоре бяха гравирани инициалите К и Т, както и годината 1789. Пръстите й трепереха, докато освободи закопчалката му. Вътре имаше нарисувани две малки миниатюри на млад мъж и жена. Въпреки че прическата бе отпреди няколко десетилетия, приликата бе повече от очевидна.
Внезапно някои неща й просветнаха. Колко много се бе различавала от родителите си и от Мерийд — по-дребна, тъмнокоса, а очите й сини, съвсем различни от кафявите очи на останалите Макбрайънови. Катриона винаги се бе чудила защо майка й я бе изпратила при леля й Лизи през всичките тези години като малка и защо не й бе позволила да живее с тях в шотландските планини. Като знаеше сега как стоят нещата, всичко придобиваше нов смисъл. Мери я бе проводила надалеч, за да я защити, да скрие истината и да я опази жива.
— Сър Деймън арестуван ли е? — изведнъж го попита тя.
— Не, Катриона.
— Какво искаш да кажеш? Той не може да се измъкне и този път. Та той е убил човек, Робърт!
— Знам това, Катриона. И това не му е за пръв път, което означава, че няма да се поколебае да го направи пак, ако му се удаде тази възможност. Цяла нощ мислих за това и стигнах до най-доброто, според мен, разрешение на въпроса за всички нас. Докато решим как да действаме оттук нататък, всички ние ще отпътуваме за Лондон.
— За Лондон? Но сър Деймън е тук!
— Точно затова искам ние да се махнем. Мери ми разказа, че лейди Катерина е англичанка. Очевидно е принадлежала към висшето общество. И вероятно все още има семейство в Англия. Така че ще отидем в Лондон и ще се опитаме да открием коя все пак е била лейди Катерина Дънстрон.
Робърт се изправи до прозореца в библиотеката и погледна към остров Скай, чийто начупен бряг едва се виждаше в тъмната нощ.
Сега, когато можеше да види сам гледката, изобщо не му бе трудно да разбере защо баща му бе отказал да продаде имението. Дори когато не можеше да види ясно красотата на Росморай, замъкът го привличаше с нещо. Древните, покрити с бръшлян каменни стени, които бяха съхранили недокосната околната природа, го бяха накарали да се влюби и това място.
В него имаше някаква магия, която караше човек да мисли, че тук би могло да се случи всичко, дори чудото сляп човек да прогледне. Той се замисли за невинността на Катриона, за безпределната й вяра в чародейството на белия пирен и участието му във възвръщането на зрението му. Може би, каза си той, повлиян от вълшебството, което го обгръщаше отвсякъде, може би все пак белият пирен му бе въздействал по някакъв начин.
Може би съвсем мъничко, но все пак му бе помогнал.
Каквото и да обгръщаше това място, тази тайнствена аура направи много повече от възвръщане на зрението му. Тя му бе дарила Катриона. Освен това му бе върнала и една друга част от живота, която му се бе струвала загубена завинаги.
Той все още се радваше безкрайно на откритието си, когато с вече зрящите си очи бе видял първата картина. На видно място в трапезарията висеше първото платно, което Робърт бе успял да закупи на търг. Тогава дори не знаеше името на художника, но картината го бе заинтригувала, като дори сега помнеше чувството си на триумф, когато успя да я спечели при наддаването.
А наоколо висяха останалите, безкрайно много произведения на изкуството, придобити от Робърт в течение на дълги години. Те бяха личните му любимци, платна, закупени от него като лична инвестиция или просто защото му бяха харесали по някакъв начин. Беше решил, че всички те са унищожени от пожара в Девънбрук, защото никъде не бе упоменато, че са били прибрани в Росморай. А те през цялото време са били тук, скрити на безопасно място от огъня, а поради слепотата му, скрити и от самия него.
Сега причините, поради които баща му му бе завещал Росморай, му станаха напълно ясни. Херцогът бе избрал замъка нарочно и бе изпратил всички платна, за които знаеше, че синът му държи най-много, да стоят на съхранение, докато дойде денят, в който Робърт щеше да дойде да живее там като единствен господар.
Но в колекцията липсваше само една картина, последната придобивка, за която херцогът му бе писал. Нея бе търсил от доста време. Тази, която му бе отнела живота.
А Робърт нямаше да се успокои, докато не разбуди мистерията, която я обгръщаше.
Той се извърна, когато чу някой да влиза тихо в стаята.
— О, не знаех, че все още не си си легнал. — Катриона стоеше на прага, а голите й пръсти се подаваха изпод нощницата й. Изглеждаше толкова красива, а косата й се сипеше на огненочервени вълни до кръста й. Но нещо липсваше, нещо, което въпреки че преди не виждаше, все пак някак си бе усещал. Нещо в гласа й, в смеха и докосването й. Усмивката, искряща в тъмнината единствено за него. А сега вече я нямаше.
Робърт не бе имал възможност да разговаря с Катриона, откакто й бе разкрил тайната около нейното раждане. Знаеше, че тя бе прекалено изненадана и не желаеше да вярва на думите му. Той бе видял болката и страха в очите й. Искаше му се да може да я успокои, да я увери, че ще се грижи за нея, ще я защитава и никога няма да се разделят. Усещаше тъгата й, която бе отнела излъчваната от нея светлина, и му се искаше по някакъв начин да я върне обратно.
Спомняше си, че и той се бе чувствал по същия начин, когато му казаха за смъртта на семейството му след пожара. Никакви съчувствени думи не можеха да успокоят болката, впила се толкова навътре в сърцето му, че не мислеше за възможно някога да я откъсне оттам. Тази травма Робърт трябваше да преодолее съвсем сам. И Катриона трябваше да направи същото.
Само когато успееше да го преживее, щяха да мислят за бъдещето. За тяхното бъдеще заедно.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита той, тъй като тя продължаваше да стои на прага.
— Дойдох да взема някаква книга за четене. Не мога да заспя.
Робърт тръгна към нея.
— А аз тъкмо щях да пийна една чашка порто, преди да си легна. Искаш ли да ми правиш компания с чашка шери? Майка ми казваше, че шерито й помагало много, когато не можела да заспи.
Катриона повдигна рамене и се приближи. Докато Робърт пълнеше чашите, тя застана пред лавиците и започна да рови из книгите. Погледът й попадна на Малъри и тя инстинктивно я взе.
— Обичаш да четеш за крал Артур, така ли? — попита Робърт и седна до нея.
Тя отпи малко от шерито и със задоволство почувства как я затопля отвътре. Поне нещо да размрази буцата, която бе заседнала на гърлото й.
— Обичам да чета истории за рицари, като Сър Гуейн, Артур — тя замълча и погледна книгата, която държеше в ръка. — А най-много харесвам легендите за Светия граал.
Той се усмихна.
— Веднъж присъствах при една разпродажба на произведения на изкуството, където бе изложен бокал, представен като истинския Граал. Той наистина изглеждаше много автентичен и баща ми твърдо реши да го вземе, на каквато и да е цена. Но точно преди да го изложат за наддаване, се разкри, че е доста добре направен фалшификат. Баща ми винаги казваше, че един ден ще намери истинския Граал и ще го прибави към колекцията ни. — Той поклати глава и отпи от портото. — Може би точно това е издирвал тук, в Росморай.
Катриона го погледна. Сега разбираше колко нечестно бе да пази в тайна какво бе търсил баща му в Росморай.
— Робърт, трябва да ти разкажа нещо. — Тя се поколеба за миг. — Аз знам защо баща ти е идвал в Росморай. И знам защо е писал хрониката си. Ти бе прав, когато каза, че сигурно е издирвал нещо. И че вероятно не само той. Аз самата също го търсех.
Робърт я погледна изненадано.
— Продължавай.
— Аз не знаех за намеренията на баща ти. Когато той идваше в Росморай, стоях настрана, докато не се махнеше. — Тя го погледна и се опита да види очите му на слабата светлина. Лицето му бе помръкнало. Тя заекна, но продължи: — Има един човек — полковник Макрийфорд — който е наемател тук, в Росморай. Той имаше информация за якобитското съкровище, злато, изпратено от Франция в Шотландия, за да подпомогне хубавия принц Чарли през четирийсет и пета. Според легендата то е било скрито някъде около Росморай.
— Ти каза, че е имал информация. Каква информация е имал този полковник?
— Той има карта с рисунки, показващи къде е скрито съкровището, но стойността й не е голяма, ако се гледа само тя, защото човек не може да се ориентира достатъчно по нея. Виждаш ли, има още една част от картата, която обяснява с думи къде да се търси златото. И тя сама по себе си няма особена стойност. Само като се комбинират и двете, може да бъде установено местоположението на съкровището.
Робърт я слушаше внимателно.
— И тази друга част от картата, която писмено обяснява къде точно е местоположението на съкровището, къде е тя?
— Не знам. Полковникът твърдеше, че е била вмъкната в текста на някоя книга, а книгата се съхранявала някъде тук, в Росморай.
Робърт се намръщи още повече. Той обмисли току-що казаното от нея, докато отпиваше от портото си.
— Ти тъкмо затова си идвала в Росморай, нали? За да търсиш книгата?
— Да, но не само за това. Търсенето й само ми даваше оправдание за идването ми тук, където можех да чета на воля.
Робърт помълча известно време.
— Откога знаеш, че баща ми е търсил това съкровище, Катриона?
— След като намерихме хрониката и дори не тогава, а в деня, когато отидохме до дървото — вилица.
— Защо не ми каза тогава?
— Исках да го направя, Робърт, но първо трябваше да поговоря с Полковника. Подозирам, че той е знаел повече за търсенията на баща ти, отколкото ми бе казал на мен. Така че отидох да го видя същия ден, след като се разделихме с теб, но него го нямаше. А заедно с него изчезна и рисуваната карта. О, Робърт, не виждаш ли? Ами ако човекът, който е запалил пожара в имението Девънбрук, е направил нещо лошо и на Полковника?
Робърт преглътна останалата част от портото.
— Имам намерението да разнищя всичко това, Катриона, веднага щом пристигнем в Лондон.
Седмица по-късно Катриона и Мерийд се качиха на борда на малкото корабче, което Робърт бе уредил да ги превози до Обан, а после и до Ливърпул. Оттам нататък щяха да пътуват по суша и щеше да им отнеме над две седмици да се доберат до Лондон. Но Катриона щеше да използва всяка секунда от това време, за да се подготви за неясното си бъдеще.
Робърт наистина бе чудесен. Той бе уредил Мери да бъде погребана в гробището на Росморай и въпреки че тялото на Ангъс никога не бе намерено, до гроба на Мери бе издигнат надгробен паметник. След това Робърт бе отишъл да прибере от къщичката малкото неща, които Катриона и сестра й искаха да запазят, спестявайки им това болезнено преживяване. От онази нощ Робърт повече не проговори за съкровището и сега изглежда бе сложил тази задача настрани, като вместо това бе съсредоточил всичките си сили върху осигуряването на безопасността на Катриона.
Робърт бе писал писмо на брат си Ной, за да го информира за предстоящото им отпътуване и да го помоли да се свърже с адвоката им Куинби, за да го ангажира с някои разследвания — много дискретни разследвания — относно семейството на лейди Катерина и дали все още има живи негови членове.
Катриона все още не можеше да мисли за друга майка, освен Мери, въпреки че медальонът бе напълно достатъчно доказателство за противното. Но Мери бе тази, която винаги бе била до нея, за да я успокоява, гали и обича през целия й досегашен живот. Мери бе стимулирала любовта на Катриона към книгите, окуражавайки мечтите й, може би по някакъв начин предвиждайки голямото приключение, което някой ден щеше да й се наложи да преживее.
Точно в това приключение й предстоеше да се впусне.