Кора Пърл
Стая за любов (7)

В моята спалня — императорът, Халил Бей и Халил Мурат

Принц Наполеон беше най-изгодният, най-великодушният, най-разбиращият и най-любезният ми покровител. Лесно е да се разбере защо някои го намираха нетърпим. Не обичаше претенциозните и ненавиждаше голяма част от роднините си. Веднъж той откровено сподели:

— Братовчед ми, императорът, е свиня, префектите — боклук, а правителството — лайно. На един бал в чест на женитбата му с принцесата се отнесе с пренебрежение към хората от Турин, защото не го нагостиха, както подобава на ранга му. Но аз и частният му секретар Берте Леру го смятахме за най-добрия човек.

Несъмнено за него беше щастие да ме издържа изцяло, като в същото време ми разрешаваше да поддържам връзки и с други по-млади мъже. Само веднъж прояви публично несъгласие заради контакта ми с млад капитан, но вината е моя, не проявих тактичност и се появихме на обществено място. Естествено е принцът да има своето достойнство.

Той се гордееше с Пьотит Тюильори — така наричаше къщата ми на улица „Шайо“. Използвах посещенията му и уреждах страхотни приеми.

Наистина моят „Златен век“ беше от 1865 до 1870 година. Никога не ми липсваха пари и аз ги харчех разточително.

Някои хора критикуваха разходите, които правехме ние — протежетата на богаташите. Когато имахме богат покровител благородник, трябваше да подражаваме на неговия стил на живот и да харчим парите му. Съпругата можеше да си позволи да се облича небрежно, но любовницата му никога. С това, как се облича и живее, тя доказваше богатството на своя покровител. Ето защо организирах разкошни увеселения и всяка вечер ходех в „Мезон Доре“ и „Бребънтс“^[1]. Бях заповядала къщата на улица „Шайо“ да е отворена винаги за всеки, който дойде, дори и мене да ме няма. Връщайки се от театър или вечеря, често заварвахме гостите да ядат и пият, седнали на столовете или полуизлегнали се на диваните, възглавниците и върху леглата.

Не смятайте обаче, че домът ми беше бордей.

Знаеше се, че ако някоя двойка иска да прави любов, можеше да го направи свободно, без да се притеснява от хората, които играеха на карти или разговаряха в същата стая. Гостите по правило не се интересуваха от двойката или най-много можеха да им хвърлят само по едно око. Те не трябваше да клюкарстват. Често в някой салон половината от мъжете знаеха, че домакинът е „чукал“ предишната вечер публично жената, която сега пие чай с жена му.

Смятах за свое задължение (положението ми беше известно и прието от цял Париж, включително и от принцесата) да се показвам пред обществото по различни поводи. С часове се приготвях за бал, галавечер и други подобни и внимателно избирах бижутата. На баловете се стараех да предизвикам „малка сензация“. В началото го постигах, появявайки се с възможно най-малко дрехи, корсаж от тюл и подходящи накити. През 1866 година поканените на бала от „Трима провинциални братя“ останаха без дъх, виждайки ме „облечена“ като Ева. Не носех нищо друго, освен изящно листо, богато обковано с изумруди. Една приятелка ми изпрати изрезка от лондонското списание „Байлис“, в което пишеше:

„Фигурата и формите й бяха прикрити от облеклото на тази, която първа изяде ябълката.“

В 1866 година в Министерството на флота се проведе вероятно най-великолепният маскен бал за онова време. Присъствува самият Луи Наполеон, облечен като Венециански благородник, с чудесна маска. Събитието на вечерта беше „живата карта“, представяща континентите. Първо излязоха четири крокодила, чиито гърбове бяха покрити с бижута, а след тях почти голи слуги с още по-голямо изобилие от скъпоценности. Появи се каляска с принцеса Корсаков. Тялото й беше боядисано в черно и облечена (или съблечена) най-безцеремонно. Един акт, твърде рядък за публично появяване на аристократите. Принцесата носеше дълъг прозрачен воал, през който прозираха очертанията на тялото й. До мен беше седнала върху камила от зоопарка госпожица Севър, придружена от прислужници е голи гърди и огромни черни къдрави перуки, напомняйки Африка. Америка беше представена от руса жена (може би, непозната за всички), излегнала се абсолютно гола в хамак, носен от голи негри, и ескортирана от мургави мъже, окичени с индиански пера.

Повече от три хиляди гости се надпреварваха да показват бижутата си. Маркиза Галифе пристигна, маскирана като лебед, но още в началото на вечерта перата паднаха от гърдите й. Графиня Кастильон, позната като любовница на императора (и само на седемнадесет години^[2]) се появи облечена като „Царица на сърцата“. После принцът ми каза, че императрицата възкликнала:

— Сърцето й е малко ниско.

Вестибюлите се бяха превърнали в малки бордеи, в които двойките изчезваха и след време се появяваха, задъхани и развълнувани.

Видяхме херцог Морни да се връща в танцувалния салон с една красавица, на чиято буза ясно се виждаше отпечатъкът на две копчета с герба на херцога… Всъщност единственото облекло на херцога с копчета беше панталонът му.

Първият ден на новата година винаги беше изморителен. Всеки от господата бързаше да ме посети.

Вечерта прекарвах с принца (никога не заспиваше преди полунощ) и мога честно да кажа, че първият мъж, с когото съм била в деня на Новата година, е бил той. Обикновено си тръгваше, преди да съм се събудила. После скачах от леглото, освежавах се, обличах прозрачен пеньоар и лягах в леглото, готова да посрещна следващия посетител за осем часа.

Първата Нова година направих така, че принц Горшаков да се убеди, че е първият, ползувал услугите ми през 1867. Поиска да честваме случая и постави върху масичката ми кутия със захаросани кестени. Всеки един от тях беше увит в лепкава банкнота от хиляда франка.

Съблече се веднага и беше толкова любезен, че ми се видя неразумно да му откажа. За късмет беше изморен от студа и дългата езда. Когато ми казаха, че идва следващият гост, той вече си беше отишъл. Но, ох Боже, новият любовник беше маршал Карнобе. И той си мислеше, че е първият и ми направи същия скъп подарък. До обяд петима мъже се бяха превърнали в първи любовници на Кора Пърл за Новата година.

И ако състоянието ми се беше увеличило с няколко хиляди франка, трябва да кажа, че тази утрин беше адски напрегната.

През следващите години вече приемах посетители само при изричното условие — посещенията им да са… платонически.

Петима мъже наведнъж е допустимо, но петима един след друг ме довеждаха до известно безразличие.

Предаността на принца никога не ме разочарова. Той не беше ревнив, но изискваше моето време да се счита и за негово. Стараех се винаги да съм си вкъщи, когато идва.

Един следобед, когато пристигна, бях с Юрион. С него вече бяхме добри приятели. Принцът влезе в стаята. Горкият Юрион трябваше да си тръгне и напразно се опитваше да прикрие с панталоните незадоволеното си мъжество.

Щом имаше малко свободно време, а аз отсъствувах, принцът ми оставяше бележки с възхищението си. Убедена съм, че беше честен. На Световното изложение имаше собствен павилион, осветен от първата електрическа инсталация в Париж, и беше изключително горд. Павилионът представляваше голяма спалня в турски стил, с фини килими и платове в екзотични цветове. След като с любопитство обикаляше изложението, той се оттегляше в стаите си, сваляше дрехите си и по халат лягаше на дивана. А аз, осветена от нежната електрическа светлина на абажура, сядах до него и му давах бонбони.

Каква романтична картина!

Изложението през 1867 година беше голямо събитие. То представляваше огромна стъклена сграда (дълга почти петстотин метра), напълнена със стоки от цял свят: машини, химически продукти, ново оръдие, производство на господин Круп от Прусия, мебели, най-различни предмети, дори и картини, скулптури, облекла и прекрасни платове.

Картината „Закуска на тревата“ на господин Мане предизвика сензация. Тя изобразяваше млада гола жена в гора, заобиколена от облечени мъже. Картината предизвика смут, абсурден, но разбираем. Мнозина от хората, изразили недоволство, сигурно са присъствали в сцени като тази, но не можеха да понесат този толкова ясен реализъм. Изложението беше място и за сводничество. Официалните павилиони бяха на почит, но малко по-далеч от тях можеше да се намери не толкова добре подбрана компания, по-различна от тази, която пълнеше салоните за приеми в изложбените зали. С падането на нощта и запалването на фенерите Марсово поле заприличваше на ориенталски пазар. Наоколо цареше изобилие от евтина храна (можеше да се ядат стриди и да се пие бутилка вино за осемдесет сантима). И всичко това привличаше много младежи, които не се задоволяваха само със студената голота на мраморната дама, възседнала лъв. Тази скулптура императорът беше подарил на Големия павилион. Имаше дълга редица от будки, пред които балерини в народни облекла танцуваха национални танци. Заради някои от техните танци те биха отишли в затвора, ако ги изпълняваха в родните си страни. Съмнително беше дали и облеклата им от Индия или тихоокеанските острови са автентични.

Мъжете обсаждаха бараките и когато влизаха в тях, намираха не ориенталски девойки, а курви от парижките квартали.

Принцът трябваше да придружи някои изтъкнати гости: галския принц, египетския паша, турския султан, краля на Швеция, царя на Русия и брата на японския император. Те проявиха интерес и към нощните дами.

Моят принц ми разказа, че една вечер галският принц, ухажван от хористка в операта, запитал:

— Колко ще струва тази?

Чувайки цената, англичанинът се намръщил:

— Много е скъпа!

Принцът отвърнал:

— Запишете я на моята сметка!

Не знаеше дали предложението му се е приело.

Благороден турски младеж посети изложението и влезе в павилиона на принца, за да се запознаех нас и да се възхити от турския салон. На другия ден изпрати слугата си — специалист по турски масаж.

Принцът прие с удоволствие. След дълго настояване (очевидно в неговата страна жените са природно по-дискретни от парижките и той не беше свикнал да работи пред тях) масажистът се съгласи аз да присъствам и обви една проста кърпа около кръста си. От кожената си торба заизважда различни ароматични масла. Принцът си избра масло и масажистът му посочи да легне по корем (вече се беше съблякъл) на дивана.

Мускулестият младеж сипа масло в дланите си, започна да удря, да меси и да натиска силно гърба му, да движи ръце от петите до задника, после по раменете и гръбнака. Впиваше силно пръстите си, като че ли ще пробие месото. След около петнадесет минути, през които той работи не само с тяло, а и с крака и ръце, покани принца да се обърне и извърши същата операция с ръцете, гърдите, раменете, корема и бедрата…

Мисля, че принцът никога не разбра как на другия ден аз изпратих прислужничката си да доведе турския младеж в Пьотит Тюильори, където му се плати богато, за да приложи сръчността си…

* * *

Сред приятелите, които продължавах дискретно да приемам, беше принц Ахил Мурат…

Един следобед на 1866 година ме заведе в театър „Буфе паризиен“ на оперета. Представлението беше скучно. Актьорите посредствени, оркестърът слаб, а публиката, когато не спеше, протестираше. При запознаването ни господин Хектор Джонатан Кремю, директор на театъра (и съавтор с Людовик Халеви от известния „Орфей в ада“ на Офенбах), дойде в нашата ложа и се извини за блудкавото представление. Извинихме го и Ахил попита:

— Няма ли отново да поставите „Орфей“?

— Знаете ли — отговори Кремю, — мисля да го направя. Това единствено може да спаси театъра, но аз се нуждая от някой за ролята на Купидон. Ролята е малка, сигурен съм, че с подходящ актьор ще предизвика сензация.

Напусна ложата и се върна след края на третото действие. Без усукване ме попита дали пея. Научих се да пея като дете и господин Кремю изслуша с интерес историята, че баща ми е бил музикант и каза, че би било чудесно, ако приема да пея партитурата на Купидон.

Мурат не си намираше място от радост. Първото, което направи, е да ми намери жилище близо до театъра и да се разпореди да построят частна стълба от къщата до сцената, защото не искаше да имам обикновена гримьорна. Тя щеше да бъде твърде малка за приемане на всички, които щяха да ме поздравят след представлението^[3].

Новината се разпространи из цял Париж по-бързо и от електрическия ток.

Първата вечер, на 26 юни 1867 година, театърът беше препълнен и много господа платиха астрономически суми за вход. Френските, английските и германските благородници седяха, притиснати един до друг, и не липсваше почти нито една от моите изтъкнати съпернички — Каро Летесие, Маргьорит Бе Ланже, Джулиа Баручи и, разбира се, критиците.

Бях взела всички мерки да предизвикам сензация още при първото си излизане на сцената. Носех почти всичките си диаманти, пришити за дрехите. Принцът ми бе подарил едър диамант за диадемата. Дори и копчетата на корсажа ми бяха диамантени. Първата песен^[4] мина добре и от този момент представлението се превърна в мой триумф. След последната песен (включвах се с професионални балерини) аз се върнах в апартамента си, за да приема поздравленията на цял Париж. Забавих се само за да сваля костюма си и да облека вечерната рокля.

Следващите седмици бяха наистина щастливи.

По-голяма част от критиците се изказваха благосклонно и се зарадвах, че един от тях, Пол Фуше, ме атакува публично, или по-точно атакува господин Кремю, че е предоставил сцената „на жена, известна само с пилеене на пари. Без съмнение ги печели, но и без да крие по какъв начин и без да прикрива имената на тези, които я развличат.“ Ако все още имаше някой, който се нуждаеше да бъде подстрекаван да отиде в „Буфе паризиен“, този коментар идваше на място.

За съжаление моето простодушие унищожи късмета ми. Изглежда, че в някои отношения бях все още наивна, защото не се опазих от злонамереността на някои хора и по-специално на един мъж.

… Бях в театъра преди началото на тринадесетото представление, когато някой поиска разрешение да влезе в стаята ми. Беше изключително грозен младеж, джудже, зле сложен и с ужасна гърбица. Ако това същество се беше ограничило да изрази единствено възхищението си към мен или да ми се обясни в любов, щях да му се усмихна и да дам да ми целуне ръка, но едва влязъл, той се приближи и се пресегна да скъса деколтето ми. Отблъснах го, а той изкрещя, че се казва Пип-ен-Боа^[5]. Името му не ми говореше нищо. Измърмори, че може да ме унищожи и с най-груб език прибави, че трябва да ме обладае веднага:

— На земята, там ти е мястото!

В същото време се готвеше да свали панталоните си. За щастие в момента влезе Мурат и го изхвърли с ритници по стълбите.

— Страхувам се, че ще има усложнения — сподели той.

Посетителят се оказа Жорж Кавалие, социалист, ляв революционер, който имаше претенции да е цензор на парижкия театър и да е начело на група клакьори. После разбрах, че нещастникът веднага отишъл да събере съратниците си и ги вдигнал на бунт, като им говорел, че е недопустимо чуждестранна актриса да триумфира на парижка сцена. С вдигане на завесата и появяването ми на сцената започнаха освирквания и викове. Не се обезкуражих, но шумът беше голям. На партера ръкопляскаха, ала в галерията и балконите виковете продължаваха. Към края на представлението вече ми беше дотегнало и реших да разиграя всичко срещу всички.

Застанах до господин Кремю и зачаках групата за канкана. Преди да излязат на сцената, свалих гащите си и му ги дадох. Аплодисментите на партера се усилваха, докато заглушиха шума, който вдигаха студентите. Естествено, галерията не можа да види революционния ефект на разголването. Когато излязох да се поклоня, партерът стана на крака и студентите замлъкнаха, разгневени от успеха ми. За да подсиля номера, аз се обърнах с гръб, наведох се и повдигнах полите си. Завесата се спускаше и чувах смеховете на тези отдолу, в отговор на възмущенията на онези отгоре. Господин Кремю, макар и привидно обезпокоен, не можеше да задържи усмивката си. Поисках му гащите, но той отказа и ги пъхна в жакета си, за спомен — каза ми — от последното ви участие в „Буфе паризиен“.

(Така и стана, макар че този ден бях победителка и по-късно Кремю поиска да се върна.)

Същата вечер Мурат се погрижи за мъжки ескорт, който да ме придружи до вкъщи.

На следващия ден се събудих рано в спалнята на Пьотит Тюильори и чух да пеят под прозореца ми. Излязох и видях мъже от снощния ескорт да пеят един куплет, който няколко седмици беше шлагерът на Париж:

Като Елена от Троя,

знаменита благодарение на Париж,

вчера в „Буфе паризиен“

Кора Пърл спечели ябълката!

Скоро след участието ми в театъра получих бележка от господин Феликс Турнашон, който в 1853 година беше отворил фотографско студио в Париж. Вече ме бяха фотографирали няколко пъти, но никога една толкова изтъкната личност като господин Турнашон. (Той използваше псевдонима Надар и беше най-известният фотограф в града.) Негови са портретите на Луи Филип, на художника Делакроа, на композитора Росини и на писателя Дюма.

Зарадвах се на поканата. Отидох в студиото и ме фотографира с костюм за езда и други рокли^[6]. За съжаление, когато поисках да ми плати, отвърна, че аз съм тази, която би трябвало да му платя. После си тръгнах. Никога не видях фотографиите и мисля, че бих ги скъсала…

Една седмица по-късно ми се случи нещо по-приятно с друг млад фотограф, господин Дезидери. Той дойде в Пьотит Тюильори и ми предложи внушителна сума, за да му позирам. Приех с удоволствие и след няколко дни беше при мен с апарата си фотографира ме облечена в различни пози и след това ме помоли да се съблека. Така и сторих. Заставах в най-различни пози — все по-недискретни и много по-дръзки. Дори поиска да галя нежните си части, но отказах. Попита ме не бих ли позирала с кон, като ме увери, че снимките ще се продават на висока цена. Те няма да се разпространяват сред низшите класи и няма да бъдат опозоряващи. Попита ме също дали не смятам за чест да се снимам като най-красивата и най-опитната в професията…

След кратък спор приех и изпратих слугата си да доведе Брюне, чиято светла коса и бледо тяло чудесно се допълваха с моето. Дойде предразположен и самодоволен. За съжаление, макар и готов да свали униформата си, скоро разбра, че без приятеля си Юрион беше неспособен да стигне до ерекция, от която се нуждаеше фотографът Дезидери.

Няколко пъти по един или друг начин се опитах да го повдигна, но въпреки че успях на два пъти, тъй като трябваше да стоим мирно няколко секунди, той не се възбуди и фотографът се изнервяше. Накрая разбрах, че единственото решение е да потърсим Юрион и изпратих човек. Докато чакахме, направихме няколко пози, които прикриваха факта, че Брюне беше безпомощен. (Но господин Дезидери се възхити и похвали пропорциите на останалите части на тялото му и с ентусиазъм го фотографира. Снима го толкова пъти, че накрая разбрах намеренията му, а самият Брюне изглеждаше обнадежден, че след края на снимките фотографът ще продължи да му оказва внимание.)

Когато Юрион пристигна и се съблече, трудностите свършиха, освен че господин Дезидери отказа да ни снима тримата, защото нямало търсене от госпожите на такъв вид фотографии. (Обясни ни, че такива фотографии се търсят предимно от госпожите; защото мъжете могат да го видят на живо и не се интересуват от снимки.) Най-накрая с опипване и ласки Юрион успя да накара Брюне да се вземе в ръце и когато правехме поза, поддържаше тонуса му.

Приключихме, пихме чай и намекнах на господин Дезидери дали не би се оттеглил с мен, защото може би от срамежливост не ми го беше предложил. Доста беше поработил (освен че плати) и заслужаваше известно снизхождение. Но той отговори, че работата с камерата го поглъщала, концентрирал се в осветлението и т.н., и т.н. С една дума — отказа. Тогава Брюне каза, че трябва да отиде в тоалета и двамата излязоха, а Юрион, максимално възбуден, се оттегли с мен в спалнята. И тези снимки не видях никога. Веднъж принцът ми показа снимки на двама мъже, чиито тела без съмнение бяха на двамата ми приятели, но снимката не беше от направените в дома ми. Мисля, че Юрион и Брюне намериха приятен източник на доходи покрай новия си приятел.

Бързото развитие на това изкуство популяризира този вид фотографии. Много мъже си купиха камера и откриха частни студии. Морни например известно време беше любител и аз му позирах един път. Отпуснати почивахме на дивана след правене на любов, когато ме попита дали може да ме фотографира „за колекцията си“. Показа ми една кутия от орехово дърво със заключалка, отвори я и видях четиридесет, петдесет фотографии на голи жени, някои от които много известни и почти всички с букетче, което покриваше мистериозния хълм. На гърба на снимката беше написано не само името на жената, но и една цифра. В същата кутия имаше книжни пликчета, също номерирани, пълни с къдрички, но без букетче!

Оставих се да ме снима, но вместо да взема букетчето, което ми подаваше, настоях да сложа там рамчица с портрета на фотографа. След това със златна ножица отряза няколко косъмчета (ножицата извади от кожен калъф от кутията). Питах се какво ще стане с тази кутия, когато графът умре след една година…

Още веднъж видях господин Надар — в Двора (там той беше официален фотограф), тъкмо когато принцът ме отвеждаше към стаите си. Надар направи студен реверанс, все едно, че не ме е познал!^[7]

Никога не се представих официално в Двора, макар че веднъж принцът ме показа на императора и ми призна, че Негово Величество обича да жъне там, където са жънали неговите изтъкнати поданици. Императорът „спеше“ е много. Например Маргьорит Беланже и Каетильон, но спазваше протокола и никоя от жените не разчиташе на него за нищо. Известна беше репликата му, че се „наслаждава на жена като на хубава цигара“. Не ми се видя много обнадеждаващо и срещата ни премина бързо. След един банкет, на който не бях поканена, късно вечерта нахлу като вихър в спалнята, събу панталоните си (и нищо друго) и легна върху мен, без да каже дума. Сетне се обърна и заспа. Тогава вече беше болен и можеше да бъде извинен.

Две-три години по-късно се срещнах насаме с Маргьорит, постоянната му любовница. Беше му вярна дълги години. Говори се, че е родила и дете от него. Попитах я дали задачата й е била трудна, а тя се усмихна по начин, по който ми стана ясно, че и с нея е бил толкова малко взискателен, колкото и с мен. Такъв любовник на мен не ми е изгоден, но обяснима е връзката между тях двамата, защото Маргьорит беше с фригиден темперамент и не се нуждаеше от мъжка компания както аз. Тя се задоволяваше по свой начин и едно прекатурване с Наполеон по ботуши от време на време й беше достатъчно.

Изненадвам се колко много жени твърдят, че са били истински проститутки: Александрино Вержо, Виржиния Олдини, Баручи… Това показва, че някои предпочитаха „честта“ пред задоволството. Смеехме се с принца на липсата на финес у братовчед му. Принцът не беше ненаситен, но искаше и аз да изпитвам удоволствие и никога, докато траеше връзката ни, не легна в леглото с ботуши или дрехи, освен ризата, която не сваляше, ако не искаше да прави любов. Самият принц ме представи на Халил бей, наел ложа в деня на премиерата в „Буфе паризиен“. (Беше роднина на турчина, изпратил масажиста на изложението.) Халил бей беше изключително богат човек и отличен домакин, въпреки странните му обичаи. През зимата например приемаше гостите си в градината, а през лятото — в къщата. Но нищо не липсваше в дома му.

При първото ми посещение ме въведоха не в стаите му, а в една баня с мраморен басейн, напълнен с топла парфюмирана вода. Там трябваше да се изкъпя. След това минах в стая и вече мислех, че той ще се появи, но се бавеше и аз, чакайки го, заспах. Прекарах почти час в топла и ароматична обстановка. Събудих се от звуците на флейта в мига, в който влизаше самият Халил. Тогава беше на около седемдесет години, но все още строен и с хубава външност.

Не беше дебел и владееше отлично любовното изкуство, с което ориенталците бяха известни. То е точно описано в „Скентид гардън“ (превод от алжирски оригинал, дошъл в Париж преди няколко години и представляващ обширен трактат за възпитание на младежи от двата пола).^[8]

Халил бей се справи отлично, подобно на всеки от най-добрите ми любовници, дори и по-млади от него.

И така, на няколко пъти, след като ме е любил повече от два часа, той още стоеше възбуден и като ме виждаше изтощена от удоволствие, се отстраняваше, покриваше ме с коприна и се оттегляше.

Питах го дали е незадоволен, а той ми отговаряше:

— Не, защото ние смятаме, че изпускането е знак по-скоро за поражение, отколкото за победа.

Сподели, че изживява удоволствието, макар и без механични движения. Каза, че индусите го владеят и това любовно изкуство се нарича тантра.

Халил напусна Париж, след като похарчи парите си. Обеща да се върне, но ние повече никога не го видяхме.

През пролетта на 1866 година се запознах с художник (който в момента е известен, но тогава едва беше започнал да печели популярност) — Луи Аугуст Густав Доре, сериозен и пламенен мъж на около тридесет години. Илюстрираше стихотворението на английския поет Тенисън за крал Артур, а също така и романа на Данте и Милтон. Когато ме видя, въздъхна:

— Ах, дамата, чиито гърди се смятат за най-перфектни в Париж! Ще ми позволите ли да ги нарисувам?

Уговорихме се и на другия ден отидох в студиото му. Позирах му. (Ще си позволя да отбележа, че съм разпознала гърдите си в много от библейските му героини.)

Докато ме рисуваше, той мълчеше. Накрая остави молива и без да каже нито дума, започна да ме обсипва с целувки. Отвръщах с желание, защото беше фин и интелигентен мъж.

Виждахме се в продължение на две години. В един момент настоя да се оженим, но никога не ме е привличала идеята за брак и си останахме просто любовници. В началото на срещите ни се показваше ужасно влюбен, но след един или може би два акта взимаше хартия и молив и ме скицираше. Направи много интимни скици и често се питам — къде ли се намират сега?

Доре беше един от най-очарователните мъже, които съм познавала. Притежаваше острота на духа, изобретателност в любовта и нежна благодарност за компанията ми. Беше приятен събеседник и ако бях по-склонна да примиря глава (или ако бях по-малко убедена, че бракът е рецепта за скука и вялост), кой знае дали не бих станала госпожа Доре. Но аз не съм родена за това и понеже се уморихме от нелегалната си връзка (криехме я от многобройните ми клиенти), разделихме се със съжаление. Дадох му моя снимка за спомен, която, както разбрах, все още пази като злато^[9]. Не исках да се разделям с Доре…

Различно беше с барон Абел Рониа. Запознахме се в гримьорната на театъра. Стана ми жал за младежа, който се беше противопоставил на фамилията си и остана без средства. Беше симпатичен, гледаше ме с благоговение и беззащитност.

Казах му да дойде вкъщи след два дни. Въпреки това, едва-що влязох у дома си, и още същата вечер той се появи, съблече се и поиска да си легнем.

За съжаление под една привидно прилична външност се криеше нечисто тяло. То миришеше лошо. Поканих го да си вземе вана. Съгласи се, но при условие, че аз лично ще го изкъпя. Принудих се да го направя, за да не го изгоня скандално на улицата.

Къпането си заслужаваше. Рониа приличаше на коч. Аз бях до известна степен разглезена от младежи с аристократични маниери, в това число и от принца, и от Мурат.

Никой от тях не беше толкова груб и директен като Рониа.

Но, ох Боже, не бях подготвена да се настани в къщата ми. Трябваше да го заплаша, че ще се оплача на принца и на войската, ако не реши да си тръгне. Ядосан, той взе една табла, пълна с порцелан, тресна я в земята и възкликна, че ще се убие пред вратата.

Най-накрая успях да го склоня да си отиде; убеждавах го в опасността от ревността на принца и че той бие мъжете, с които ме сварва. (Горкият Плон-Плон^[10], сигурно щеше да се обиди, ако ме чуеше.)

Рониа не само напусна дома ми, но и Париж, и Франция. Замина за Испания по миньорските дела на фамилията си, макар че по-късно щях да го срещна при много по-различни обстоятелства.