Барбара Картланд
Песента на славея (2)

Глава втора

Алета въздъхна дълбоко и седна на дивана.

— Не мога повече! — каза тя. — И ако нещо не е, но вкуса им, ще им се наложи просто да приемат нещата такива, каквито са!

— Ти беше чудесна! — каза Хари. — Казах на Джонсън, че всичките му хора ще получат премии. Наистина направиха чудеса.

— Така е. И къщата е съвсем друга.

Докато говореше, тя оглеждаше гостната. Помисли си, че стаята е придобила друга красота с новите завеси и килима. Така й се прииска баща й да можеше да я види сега.

Наистина килимът беше взет под наем, защото това беше скъп персийски килим, който те не можеха да си позволят да купят, но капитан Косгроув беше успял по обичайния си невероятен начин да ги снабди с този.

Навсякъде из къщата Алета беше подредила много, много цветя и те освежаваха дори и най-непривлекателните стаи, които не бяха успели да подновят.

Същото се отнасяше и за горния етаж. Голямата част от спалните изглеждаха съвсем прилично, въпреки че имаше още много да се прави по тях. Това не беше толкова чудно, като се има предвид, че Кингз Уейт имаше над триста стаи.

Както и да е, Джонсън — местният дърводелец и декоратор — беше събрал работници от цялото графство. И те наистина бяха взели умно решение да му се доверят напълно. Той познаваше Кингз Уейт откак се помнеше, обичаше го и беше извършвал всякакви ремонти, когато можеха да си ги позволят, от мига, в който баща им беше наследил имението от своя баща.

Не само щеше да се обиди жестоко, ако го бяха пренебрегнали и бяха се обърнали към друг, както предлагаше Косгроув, но и никой друг не би проявил същото внимание и интерес.

Това се отнасяше и до организирането на прислугата. Алета беше съвсем сигурна, че старите им прислужници, които им бяха останали верни по време на войната, не бива да бъдат разстройвани, като се наемат хора от Лондон, които несъмнено щяха да гледат с презрение на местните хора и биха създавали ядове.

Затова тя беше настояла, макар че Хари бе изразил съмнение доколко успешно ще е това, не само да убедят много от пенсиониралите се при тях да се върнат и да помагат, но също така да приемат на работа млади момичета от селото и от други части на имението.

— По-възрастните ще ги обучават — казваше тя, — а аз ще съм наблизо, за да се погрижа всичко да е наред.

— Мислих си за това — бе отвърнал Хари, — и съм убеден, че трябва колкото е възможно по-малко да се мяркаш пред очите им.

Алета се беше засмяла.

— И аз съм на това мнение, но може би не по същите причини.

— Смятам, че това е важно, защото ти изглеждаш толкова млада и си прекалено хубава. Не мога да оставя американските ни гости да се заглеждат по тебе.

Алета мислеше същото и затова нямаше желание да се поставя в неудобни ситуации. Така че тя покани предишната им икономка, която бе работила в Кингз Уейт над четиридесет години, да се върне.

Отначало Хари беше ужасен от идеята.

— Старата мисис Абът? — бе възкликнал той. — Мислех, че отдавна е починала!

— Не, не е — бе отвърнала Алета. — Живее със сестра си в Свети Олбънс. Ще отида да я видя и да й кажа, че искам да ни помогне.

— Но тя трябва да е на сто години! Поне така си мислех, когато бях дете.

— Ще навърши осемдесет — бе признала Алета, — но докато се държи на краката си, искам тя да е тук. Тогава американците могат да дават заповедите си на нея, а тя ще ги съобщава на мен.

Накрая Хари се предаде просто защото не искаше да се безпокои и за това, след като си имаше достатъчно грижи с ремонта на конюшните и наемането на коняри и шофьори.

И двамата с Алета бяха поразени, когато Чарлз Косгроув им каза какъв обслужващ персонал ще искат американците.

— Четирима шофьори — бе възкликнал Хари, — освен тези, които ще ги докарат! За какво им са толкова много?

— Милионерите очакват да изхарчат парите си — му бе отговорил Чарлз Косгроув. — В Америка Уордолф има частен влак, цял парк коли, моторници, яхти и дори самолет, готов да го отнесе, където си пожелае и то веднага.

— Никой не бива да е чак толкова богат! — промърмори Хари, а Косгроув се засмя.

— Ти самия не би отказал да си в същото положение, но притежаваш нещо, което г-н Корнелиус Уордолф никога няма да има.

— И какво е то? — бе полюбопитствала Алета.

— Дом, който е не само съвършен архитектурен паметник, но и който ви принадлежи, плюс факта, че родословното ви дърво би го накарало да позеленее от завист.

Всички се бяха разсмели, но по-късно, когато отново си мислеше за казаното, Алета си даваше сметка, че капитан Косгроув имаше право.

Никакви пари не можеха да купят историята, която лежеше зад нея и Хари. Никакви пари не можеха да построят къща като Кингз Уейт с нейната атмосфера, с нейните духове и нейната мека красота, дошла през вековете.

— Обичам я! — си бе казала Алета, гледайки, слънчевата светлина над езерото.

Що се отнасяше до нея самата, тя знаеше, че никъде другаде не може всичко да е така съвършено и никое друго място не би й дало това усещане за принадлежност.

„Каквито и жертви да се налага да направим с Хари, струва си“ — бе си помислила тя.

Мислеше, че трябва да е признателна. Смирено призна поради факта, че благодарение на г-н Уордолф няма да им се наложи да се безпокоят за сметките си поне за една година.

След смъртта на баща си имаше усещането — когато бяха научили как стоят нещата, — че тя и Хари водят една безнадеждна битка, в която неизбежно в края на краищата те ще са победените.

И ето сега като благословия от небето бе дошло едно отлагане на присъдата и тя чувстваше, че всеки пирон, който работниците забиваха в старинната сграда, всяка керемида, която слагаха на покрива, всяко стъкло, поставено в рамките на прозорците й донасяха още една малка искрица надежда.

Може би по някакъв начин, но никой не знаеше точно по какъв, те щяха да могат да продължат да живеят в Кингз Уейт, без да се налага да гледат как се разрушава напълно — така както си бе представяла, че ще стане само допреди месец.

— Благодаря ти, благодаря ти, Господи — казваше, тя всяка сутрин, когато ставаше рано, за да започне работа.

Повтаряше същите думи и когато се сгушваше в леглото си и заспиваше едва ли не преди да е свършила молитвите си.

— В колко часа пристигат? — попита тя сега Хари и хвърли поглед към часовника върху камината, който работеше за първи път от началото на войната.

— След около час. Има ли още нещо, което искаш да бъде отнесено горе в детските стаи? Ако има, аз ще го занеса.

— Мисля, че нищо не съм забравила — отговори Анета.

Когато разбраха, че трябва да се изнесат от стаите си, те се бяха събрали да се посъветват и да решат къде да се настанят.

Алета беше тази, която не можеше да възприеме мисълта, че трябва да се премести в помещенията на прислугата, и тогава й дойде наум блестящата идея да отворят детските стаи на третия етаж.

— Ще бъде доста забавно да спим там, където сме спали като деца. Поне обстановката ни е позната и няма да се чувстваме като чужди в собствения си дом.

Хари се съгласи, но не остана особено очарован от идеята й.

Но Алета знаеше, че несъмнено ще има дълги часове, през които ще бъде сама, и беше успокояващо да си представи, че ще стои пред камината с месингова предпазна решетка в детската стая, ще седи в стола, на който винаги седеше бавачката й, параванът — целият покрит с ваденки и коледни картички — стоеше винаги над нея, за да я предпазва от течението.

Беше отнесла горе всички свои вещи, за които не можеше да си представи, че някой друг може да докосва. Това бяха неща, които са принадлежали на майка й, и книгите, които бяха любимото четиво на баща й.

Най-много съжаляваше за това, че няма да може да посещава огромната библиотека. Дори през войната тя бе настоявала прислужниците да държат отворена тази стая и да я почистват от прах от време на време, така че да може да преглежда книгите, подредени по полиците. А когато си подбереше някоя, тя се свиваше удобно на кълбо до прозореца и четеше.

„Все пак ще мога да си вземам това, което искам — мислеше тя, — защото никой няма да забележи. Въпреки че няма да е същото, след като няма да мога да седя на любимото си място и да знам, че ако не ми хареса, книгата, мога да избера някоя от хилядите други.“ Но това бяха дребни грижи.

Беше толкова вълнуващо да види колко променена изглеждаше старата къща, с нови завеси в спалните за гости и взети назаем килими или малки килимчета, които прикриваха по-износените части.

На Чарлз Косгроув му хрумна блестящата идея да отидат до залите за разпродажба, за да купят завеси, които дори и малко износени — бяха доста по-добри от тези на Кингз Уейт.

Толкова много хора се отказаха от големите си къщи по време на войната или пък не могат да си позволят да живеят в тях сега — бе казал той, — ще можете да намерите завеси и мебели на страшно ниски цени.

— Кой може да си позволи да купува? — попита го тогава Алета.

Капитан Косгроув се бе усмихнал малко цинично:

— Трябва ли да питаш? Американците са тръгнали на лов за добри сделки в Европа. Казаха ми, че херцогът на Уестминстър, който е по-богат от всеки един от останалите херцози, продава своята картина „Синьото момиче“.

— А, не! Как е възможно? — ядосано бе извикала Алета. — Тази картина принадлежи на Англия. Нямат право да я оставят да преплува океана.

Капитан Косгроув само бе свил рамене.

— Предполагам, че и на него му трябват пари както на всички останали и ако не бяхте настояли да си наемете местни лакеи, щях да ви доведа какъвто брой пожелаете бивши офицери, които не смятат, че е под достойнството им да прислужват на новобогаташите.

— Все още ли е трудно да се намери работа?

— Почти невъзможно! — бе отговорът на капитан Косгроув. — А тези, които са вложили рентата си във ферми за пилета или разни подобни, сега банкрутират. Ако исках да наема на работа хиляда мъже, можех да намеря без никакво усилие.

Думите му бяха накарали Алета да се запита дали мъжът, с когото бе разговаряла преди повече от година в храма на площад Бъркли, си беше намерил работа, каквато търсеше.

Беше се оказало невъзможно да забрави тази странни омагьосана вечер, когато я целунаха за първи и единствен път в живота й и когато беше чула славеите да пеят горе в клоните на дърветата.

Като си мислеше сега за това, то й приличаше на красив сън, който бе продължил дълго, но който беше избледнял и оставаше в будното й съзнание, за да не бъде забравен никога.

Тя повтаряше и преповтаряше всяка дума от разговора с човека, който беше седял до нея, но когото не беше видяла.

Чудеше се как ли изглежда. Понеже гласът му беше дълбок и повелителен и защото беше висок и с широки рамене, тя си представяше, че е тъмнокос и красив.

Радваше се, че не го бе видяла, защото това би означавало и той да я види и — макар, че й бе казал, че навярно е привлекателна, защото гласът й е такъв, — можеше и да се разочарова.

Понякога се заглеждаше в себе си в огледалото и се питаше колко ли се е променила от онази нощ, когато — безпомощна, срамежлива и много несигурна в себе си — се бе измъкнала от първия си бал и бе намерила и малкия храм сред градината едно вълшебство, което не можеше да се забрави.

Как можеше да знае, как можеше да се досети, че я чака такова приключение?

Но заради това, което й бе казал един непознат, всичко се беше променило и тя се бе върнала на бала усмихната и бе танцувала доста преди кръстницата й да реши да си тръгнат.

След това излизанията в обществото не бяха така трудни.

Понякога имаше чувството, че е била в малка лодка, която мъжът от храма е тласнал към средата на течението. И благодарение на това, че той го беше направил, тя бе открила, че и сама може да плува доста добре.

Не бе имала прекалено много време, за да открие какво може да й донесе Лондон, защото само месец след онзи бал на площад Бъркли тя бе получила телеграма от къщи, с която й съобщаваха, че баща й е болен.

Бе побързала да се върне в Кингз Уейт и само един ден й бе достатъчен, за да разбере, че баща й наистина е много зле.

Бе изпратила съобщение на Хари, който се готвеше да напусне полка си, и той също бе побързал да пристигне, за да бъде до леглото на баща си.

Сър Хуго се бе разболял от вирусен грип, който се бе разпространил из цяла Европа и бе взел повече жертви, отколкото войната.

При сър Хуго грипът се бе превърнал в пневмония и всъщност той почина от усложненията.

Тогава Хари и Алета бяха узнали за финансовото си състояние. Оттогава насетне и дума не можеше да става за балове и за забави, а само за едно отчаяно усилие да оцелеят и да не позволят тези, които зависеха от тях, да умрат от глад.

Трябваше да се изплащат пенсии, трябваше да се нахранят старите слуги, които гледаха на Кингз Уейт като на свой дом, и Хари отчаяно бе казал: „Проклети да са парите!“

Разбира се, налагаше се да се продават разни неща и при всяка картина, свалена от стената, при всеки предмет от сребърните сервизи, взети от килера, Алета си мислеше, че те откъсват по частица от самите себе си.

Тя познаваше историята на всяка вещ, с която се разделяха. Всички те като че ли бяха свързани по особен начин с нея самата, а знаеше, че и Хари изпитва същото.

Когато търговецът, купил картините, бе дошъл да ги вземе, Хари бе излязъл в ранни зори, за да язди и се бе върнал чак по тъмно.

Но Алета ги наблюдаваше как се отдалечават, натоварени във фургон. Фургонът изтрополи по каменния път, който се нуждаеше от сериозен ремонт, и продължи нататък по алеята, където изровените ями караха колата да се люлее и да се накланя настрани, когато преминаваше през тях.

— Какво още трябва да си отиде? Какво още? — се бе питала тя.

А сега си помисли, че цяла година нямаше да е необходимо този въпрос да отеква в мислите й.

— Изглеждаш капнала — загрижено каза Хари. — Ще ти донеса едно питие. Какво искаш?

— Ако ми дадеш нещо силно, ще ми замае главата — отговори Алета. — Знаеш ли, нито ти, нито аз сме или нещо днес.

— Наистина не сме! — учудено каза Хари. — Дори не ми мина през ума. Толкова бях зает.

Той се изправи и изведнъж извика:

— Имам идея!

— Каква идея?

— Сега ние с теб ще се възползваме от гостоприемството на нашия наемател, като си отворим бутилка от неговото отлично шампанско!

— О, Хари, не можеш да направиш това.

— Напротив, точно това мисля да направя. И ако смяташ, че е нечестно, ще ти кажа, че аз помагах при пренасянето на касетките с бутилките надолу, така че ми се полага поне надницата на обикновен работник, а това би било много повече от една бутилка шампанско!

Той излезе от стаята преди Алета да може да му отговори. Като се облегна назад върху възглавниците с нови калъфки от сатен, тя си помисли, че никога през живота си не е била така уморена.

По-рано, след като по цял ден беше яздила до баща си, беше се чувствала поизтощена, но сега всяко мускулче по тялото й я болеше, а главата сякаш не беше нейната.

Знаеше, че е така, защото се бе блъскала по двадесет и четири часа на денонощието, както и Хари, но всяка минутка от тях си струваше, за да види Кингз Уейт с възвърнатата му красота, също както по времето на дядо й.

За съжаление парите, които са му позволявали да живее нашироко във фамилната къща, не са били негови, а на жена му, и той е харчил от нейните доходи. Като починала, капиталът й бил задържан от собственото й семейство.

„И оттогава — мислеше си Алета, — винаги е трябвало да пестим, да пестим, да пестим и да се опитваме да свържем двата края.“

А после си каза с малко кисела усмивка, че баща й не се беше опитвал твърде да пести. Той бе продължил да харчи за неща, които са му изглеждали наложителни, като ги беше оставил на тях да подредят бъркотията след смъртта му.

„Поне се е забавлявал — помисли си Алета, — както сега Хари ще се забавлява цяла година.“

Знаеше, че това, което бе зарадвало брат й най-много, бяха конете, които — както му бе поръчано — той беше купил.

— Язди ли господин Уордолф? — беше попитал той Чарлз Косгроув.

— Нямам представа — бе отвърнал той, — но предполагам, че очаква всичко типично английско да му бъде предложено, а това — както много добре зная — включва и конете.

Нямаше нужда Хари да бъде убеждаван, за да напълни конюшните, и Алета знаеше, че каквото и да става, той щеше да се възползва от възможността да разхожда конете, които го очароваха с чистокръвната си порода и с умението си да прескачат препятствията, които той беше поставил в парка.

„Днес похарчих цяло състояние — бе казал той, като се бе върнал от разпродажбата в Татърсълз, — и Косгроув плати за всичко, което купих, без да му мигне окото!“

Само мога да се надявам, че и господин Уордолф ще има същото отношение — бе казала Алета и в гласа й имаше мъничко боязън.

— Само си представи, Хари, какво ще стане, ако той не хареса това, което сме купили, и откаже да плати?

— Това си е грешка на Косгроув, а не наша. Спри да се безпокоиш. Според мен, ако ще има някакви оплаквания, те ще са само защото сме били пестеливи, а не защото сме били екстравагантни.

Но именно капитан Косгроув беше посочил един недостатък на Кингз Уейт.

— Има нещо, което със сигурност ще липсва на американците — бе казал той, когато ги поздравяваше за всичко, което бяха направили.

— И какво е то? — бе попитал Хари.

— Баня с басейн.

За момент Хари и Алета гледаха сякаш нищо не разбират, а после Хари каза:

— Дали намират, че им е необходима наистина?

— Американците страшно обичат да се къпят — бе обяснил капитан Косгроув — и се опасявам, че няма кой знае колко да оценят двете бани, които имате тук. Бих се обзаложил, че той ще поръча да бъдат направени още бани веднага щом пристигне.

— Надявам се да не поръча — бе отвърнал Хари. — И без това имахме достатъчно главоболия с ремонта на тръбите на тези, които имаме.

— Американците са много чист народ — ехидно се бе засмял капитан Косгроув.

— Но кой ще използва баня с басейн?

— Всички! — бе отговорил той, — включително и тези, които ходят на бурните забави в Холивуд и често завършват забавата с дрехите в басейна.

— Какъв неприятен начин да се забавляваш — студено бе отбелязала Алета.

— Надявам се, че няма да организират подобни празненства тук — бе казал Хари. — Ако повредят нещо, ще трябва да си платят.

— За това вече сме се разбрали. В договора е предвидена клауза, която решава този проблем. Фактически, ако имаме късмет, когато си тръгнат доста от тук нещата ще бъдат подменени, независимо дали са повредени или не.

Като видя, че Алета бе готова да протестира, Хари бързо се намеси:

— Добре, добре. Знам, че можем да ти се доверим, Чарлз, да се грижиш за интересите ни.

— Надявам се, че точно това съм направил, а също и за моите интереси.

Когато вече си беше тръгнал, Алета каза на брат си:

— Знам, че наистина беше много любезен, но всъщност не харесвам много капитан Косгроув. Има нещо у него, което ме кара да мисля, че той приема всичко само от гледна точка на лири, шилинги и пенсове.

— И много умно прави — бе отвърнал Хари. — Ако не гледаше така на нещата, сигурно щеше да пропадне както много момчета от полка. Бексън се е застрелял миналата седмица.

— О-о… не! — изрече ужасена Алета.

— Не е успял да си намери работа и жена му го напуснала. Той винаги си е бил малко неуравновесен.

— Но това е толкова несправедливо… Толкова жестоко! — с много вълнение бе извикала Алета. — Мъже, които са се били за тази страна, а сега са без пени в джоба си и не могат да се прехранват. Правителството трябва да направи нещо за това.

Това беше вик, който отекваше във вестниците всеки ден, но като че ли нищо не се правеше. Макар че беше трудно да се открият точни данни, Алета бе сигурна, че безработицата вземаше огромни размери в цялата страна.

„Може би в края на краищата трябва да сме благодарни на американците“ — мислеше си тя.

В същото време изглеждаше несправедливо, че въпреки многото жертви, които и те бяха дали, бяха излезли от войната по-богати, отколкото бяха влезли в нея.

Тя изпи шампанското си и каза:

— Благодаря ти за това, Хари. Сега мисля, че ще се кача горе. Не искам господин Уордолф да пристигне и да ме види как си седя тук.

— Да, разбира се! И аз ще дойда след малко. Алета мина от гостната стая в обширния вестибюл и видя четирима лакеи, облечени в ливреите на фамилията Уейт, с големите сребърни копчета с техния герб. Лакеите стояха малко притеснено до входната врата.

Те й се усмихнаха малко фамилиарно, защото бяха момчета от селото. Бяха преминали обучение с ежедневни тренировки при стария Барлоу, който бе работил като иконом в Кингз Уейт преди войната, и сега — макар че беше почти седемдесет и пет годишен, — с удоволствие бе приел да се върне.

— Оставете всичко на мен, мис Алета — беше й казал той. — Ще ги науча на дисциплина тия момци и няма да имаме неприятности, както бихме имали с ония лондончани от източните квартали. Хич не ми се нравеха лакеите, дето ги имахме в Лондон.

Това се отнасяше за времето на дядото на Алета, когато е имало къща на фамилията Уейт на Кързън Стрийт, близо до Хайд Парк, но която била продадена и от години вече в нея се помещаваше някакъв клуб.

— Виждам, че сте готови да посрещнете господин Уордолф и компанията му — каза Алета на лакеите, когато стигнаха до стълбите.

— Тъй е, мис — отговори единият от лакеите.

— И сега да не забравяте, каквото и да правите, че никога не трябва да се обръщате към мене или към господин Хари с истинските ни имена. Ние сме господин и госпожица Данстън, ако ви попита някой. Но най-добре ще е въобще да не ни споменавате, освен ако не се наложи.

— Разбрано, мис — отговориха лакеите почти в хор и Алета тръгна нагоре по стълбите.

Страшно дълго бяха мислили какво име да си изберат. Повечето от имената им се струваха или прекалено обикновени, за да се харесат на Алета, или прекалено претенциозни, за да се харесат на Хари.

Най-накрая се бяха съгласили да изберат първото име, което срещнат в една книга, и се надяваха то да е подходящо.

Това бе името Данстън.

— Става — беше казал Хари. — Звучи като име на хора от средната класа, а се предполага, че ние сме такива.

Алета се бе разсмяла.

— Със сигурност мога да кажа, че не изглеждаш от тях.

Тя смяташе не само че Хари има аристократичен вид, а също и че е изключително красив, особено с костюма за езда, с ботуши, лъскани под надзора на Барлоу докато — както тя казваше — можеше да види лицето си в тях.

И понеже беше ужасно уморена, тя се качваше бавно по стръмните и тесни стълби, които водеха към втория и третия етаж.

Детските стаи изглеждаха доста приятно с мебелировката, донесена отдолу, и с нови завеси и калъфки за столовете, които капитан Косгроув беше настоял да приемат.

— Ако не се чувствате удобно — бе казал той на Алета при нейните протести, — няма да можете да си вършите работата добре, а това ще е пагубно за всички ни.

Тя се чувстваше малко виновна, че вземат нещо за себе си от техните наематели, но лъскавият кретон, който висеше от двете страни на прозорците и който покриваше удобните кресла и дивана, правеше стаята много привлекателна.

Тъй като мислеше, че това ще ободри и нея, и Хари, и бе подредила голяма кръгла ваза с рози на масата, покрита с нова покривка, а друга една ваза, в ъгъла на стаята, бе пълна със сини делфиниуми.

— Стана доста приличен дом — каза си Алета подигравателно, като влезе в стаята, — а сега, мис Данстън, помнете, че са ви наели на работа, за да бъдете експедитивна и трябва да бъдете именно такава.

Като си говореше на глас, тя прекоси стаята и отиде до един от прозорците, който гледаше към предната част на къщата.

За момент виждаше само златния блясък, който следобедното слънце сипеше над езерото, и както винаги това я пренесе в света на приказките, които обичаше като дете.

Тогава видя, че по алеята се задава голяма кола, последвана от половин дузина други.

— Пристигат! — възкликна тя и с притеснение си помисли дали Хари беше изнесъл и празната бутилка от шампанско, и себе си от гостната.

После се убеди, че го е сторил, защото го видя да стои и нервно да наблюдава кавалкадата, която минаваше по моста, за да навлезе във вътрешния двор.

— Господин Уордолф положително пристига като аристократ — каза си тя.

Само за миг усети неудържима неприязън за това, че той е толкова богат и е американец, но си каза, че се държи детински.

— Ние сме му признателни, много признателни! — каза си тя сурово. — От него печелим ние и всички в имението — хора като стария Барлоу и мисис Абът ще получат по-добри заплати, отколкото някога са получавали през целия си живот.

Тя проточи шия напред и успя да види, че първата кола вече е спряла пред входната врата.

Двама от лакеите бяха пред колата. Единият беше отворил вратата, а другият бе готов да помогне на пътниците.

Най-напред от колата слезе една жена и Алета, макар че виждаше само главата й, разбра, че е стройна и елегантна, и си помисли, че това трябва да е дъщерята на господин Уордолф. Тази, която щеше да се омъжва за херцог.

— Как се казва? — бе попитала Чарлз Косгроув. Люси-Мей — бе отговорил той.

Две имена?

Ама че интересно!

Американците често събират две имена по този начин й беше обяснил Косгроув. — Това обикновено означава, че мама е искала едно име, а татко — друго и са стигнали до компромис, като са ги съединили.

Това бе разсмяло Алета.

— Ами ако предположим, че кръстниците имат друга идея?

— Тогава ги вмъкват по някакъв начин. Те обичат многото имена и типичен пример за това са имената на господин Уордолф. Той се казва господин Корнелиус Фиске Уордолф, младши.

— Младши?

— Баща му също трябва да се е казвал Корнелиус — така че той е станал Корнелиус Уордолф, младши и колкото и да е странно, дори когато баща му почине, той ще продължи да се нарича „младши“.

— Звучи много объркано.

— А на тях нашите титли им звучат два пъти по-объркано.

— Това го разбирам — бе отговорила Алета. — Когато главата на семейството се казва по един начин, първият му син — по друг, а останалите му синове — по трети начин… е, това сигурно ги подлудява!

— Наистина ги подлудява! — печално бе потвърдил капитан Косгроув и Алета се бе засмяла.

„Това трябва да е Люси-Мей“ — помисли си тя сега.

Тогава видя, че след момичето от колата слезе висок мъж с посребрени коси.

Държеше шапката си в лявата ръка и сега тържествено се ръкуваше с двамата лакеи.

Алета се задави от смях. Знаеше колко ще са изненадани двамата мъже, защото това беше нещо, което те със сигурност не са очаквали.

После първата кола отмина нататък и изведнъж, като че ли цяла армия от млади хора започнаха да слизат от другите коли.

Стана й толкова интересно, че тя отвори прозореца и веднага чу гласовете им — високи, пронизителни, бъбриви — докато се качваха по стъпалата към къщата.

Бяха очаквали голяма компания — и голяма компания, разбира се, беше пристигнала.

Алета започна да се безпокои дали всичко е наред и дали не бяха забравили нещо. После си каза, че ако има нещо забравено, то сега вече е късно да се направи каквото и да било.

Просто трябваше да седне и да чака, докато й бъде съобщено за проблемите, ако изобщо се появяха проблеми.

 

 

Яздейки обратно през парка, Хари си мислеше със задоволство, че засега всичко като че ли върви добре.

Бяха решили с Чарлз Косгроув, че ще е съвсем безопасно да се представи като управител на имението и че господин Уордолф трябва да бъде уведомен, че всяко нещо, което пожелае извън къщата, ще трябва да бъде поръчано чрез него.

Така че Корнелиус Уордолф бе изпратил да го повикат само час след пристигането си.

— Искам да ви стисна ръката, господин Данстън — каза той, — и да ви кажа колко съм очарован от великолепния замък, който ми бе предоставен от капитан Чарлз Косгроув.

— Радвам се, че сте доволен, сър — отговори Хари.

— Капитан Косгроув накратко ме запозна с историята му и ми каза да питам вас за всичко, което искам да знам за него, така че, надявам се, когато имаме време ще ми разкажете всичко, което знаете по въпроса.

— Ще се постарая — отговори Хари, чудейки се как ли ще може да сбие почти четирите века от историята на имението.

— А сега, искам да знам какво е организирано за забавлението на гостите ми — продължи господин Уордолф.

Докато казваше това, той седна и допълни:

— Седнете, младежо. Можете да пушите, ако желаете, няма чак толкова да се придържаме към протокола, след като двамата ще трябва да работим заедно.

— Благодаря, сър.

С посивялата си коса и строга фигура американецът определено му харесваше. Хари предполагаше, че е някъде към петдесетте. Имаше също и някакво излъчване, което Хари можеше да разпознае това — принадлежеше на човек, който знае накъде върви в живота и не позволява никакви пречки да застанат на пътя му.

Той накратко му разказа за конете и колите, които чакаха в конюшните.

Господин Уордолф слушаше, а после рязко попита:

— А бална зала?

За момент Хари не можеше да разбере точно за какво пита, а после уточни:

— Интересува ви дали имаме бална зала? Да, разбира се. Има бална зала и подът беше полиран наскоро. Въобще, всичко е наред.

— Това е страхотно! Ще организираме бал през следващите няколко дни. Откъде мога да намеря списък на местните хора, които трябва да бъдат поканени?

Хари стоеше учуден.

— Нима възнамерявате да поканите съседите си, сър?

— Защо не? Това е най-добрият начин да се запозная с тях.

Хари се поколеба за момент.

Знаеше, че фамилиите от графството биха приели за много странно някакъв непознат за района да ги покани в къщата, преди самите те да са го посетили.

А после си каза, че може би мисли прекалено старомодно. Съвсем сигурно беше, че поне младите ще бъдат очаровани, че в Кингз Уейт ще има бал, и липсата на официалности положително няма да ги възпре да присъстват.

— Ще ви предоставя списък утре сутринта, сър — каза той на глас.

— Благодаря. И предполагам, че можете да уредите някой да изпрати поканите?

Хари бързо си помисли, че Алета би могла да направи това, и кимна.

— Добре! Добре! — каза господин Уордолф. — Искам оркестър, най-най-добрия, така че по-добре го поръчайте от Лондон и ако готвачите не могат да се справят с вечерята, намерете ресторант, който да уреди това.

— Искате да кажете аз да го организирам, сър?

— Разбира се! Секретарят ми ще дойде след ден-два, но преди да пристигне тук, има няколко бизнес срещи и Лондон. Но вие можете междувременно да се разпоредите за всичко.

— Много добре, сър.

Това беше нещо, което Хари не бе очаквал и си помисли, че Косгроув би трябвало да го уведоми. Но сега вече не можеше да направи нищо друго, освен да се съгласи и когато се качи горе да каже на Алета какво се очакваше, тя просто се усмихна.

— Поне не се оплаква от къщата — каза тя, — и само си представи: бал, тука, в Кингз Уейт! Прекрасно! Винаги съм жадувала да видя това тук.

— То е нещо, което няма да видиш — побърза да я прекъсне Хари. — И двамата трябва много да внимаваме съседите да не ни забележат, защото те веднага ще издадат кои сме всъщност.

— Да, разбира се, давам си сметка за това — отговори Алета. — Но би било толкова забавно да потанцуваме в балната зала, където според мисис Абът не е имало забава отпреди моето раждане.

— Мама и татко не са могли да дават балове в онези времена, макар че си спомням, че даваха много вечери.

— Това е различно — каза Алета. — Но бал — това е нещо много специално.

И тя си спомни първия бал, на който беше присъствала. Балът на площад Бъркли. Спомни си танцуващите жени с дълги до глезените рокли, падащи на дипли около ханша надолу.

Сега роклите бяха по-къси, а и Чарлз Косгроув беше казал, че вече има и нови танци.

„Добре, че няма да ходя на бала — помисли си тя. Ще съм печално старомодна.“ Питаше се, дали мъжът, с когото разговаря тогава в храма на площад Бъркли, танцува в Лондон всяка вечер и дали някога се сеща за нея, както тя за него.

Може би, след като се бяха разделили, той повече никога не си е помислял за нея, макар и да я беше целунал.

Алета усети тръпки да минават по тялото й.

Макар и две години по-късно, тя все още усещаше чудото на тази целувка и си спомняше как тя сякаш я издигна нагоре към звездите, докато стана частица от прелестта на тази нощ и чу да пеят славеи. Хари я обгърна с ръце.

— Изглеждаш тъжна. Знам, че ти се иска да отидеш на бала. И, разбира се, бих искал да можеш да отидеш, но нали знаеш, че е невъзможно.

— Невъзможно е наистина — отговори Алета, — но ще е забавно да послушаме музиката и да видим, че Кингз Уейт отново посреща гости както някога.

— Трябва да стоиш настрана — твърдо каза Хари, като че ли мислеше, че тя е забравила. — А това ми напомня, че трябва да седнеш и да направиш списък на всички местни семейства, които Уордолф да покани. Предполагам, че си ги спомняш? Аз толкова дълго отсъствах, че почти съм забравил имената на хората, които познаваме.

— Много от тях се преместиха или пък бяха убити по време на войната.

Като казваше това, тя си спомни децата, които идваха на забави в Кингз Уейт и на които ходеше на гости с майка си.

Беше толкова вълнуващо да пътуваш в закрития файтон, наметната с вълнен шал върху официалната рокля и с две панделки в косите — по една над всяко ухо.

Като си мислеше за това, тя сякаш чуваше ударите на конските копита, когато пътуваха по тесните пътища, й после по широката алея, водеща до голямата къща, прозорците, на която грееха светнали.

А вътре намираше всички деца, които познаваше откакто беше съвсем мъничка. Играеха на „Кой ще седне пръв?“ и „Царьов портальо отвори порти“, а понякога имаше и танци — котильон с любезности, които момчетата бяха твърде срамежливи да поднесат. После сервираха чай с желирани плодове и за всеки имаше по един „гърмящ бонбон“ — дръпнеш опаковката и се чува пукот, а вътре е скрита някаква изненада.

А след това — обратния път към къщи. Често се случваше да заспи, сгушена в майка си, чиято ръка я обгръщаше.

„Момичетата може още да са тук — мислеше си тя, — но много от момчетата сигурно са били погубени във Фландрия.“

А може би някои от тях, като най-близкия им съсед, са били осакатени след раняване и би било нетактично да ги канят.

Изведнъж една мисъл й мина през ума.

— Не само аз не мога да отида на бала, Хари, а и ти също, а така добре танцуваш.

— Ще си танцуваме двамата тук горе. Или още по-добре, ще танцуваме в една от незаетите стаи, където ще можем да чуваме музиката.

Алета плесна с ръце.

— О, Хари, чудесен си! Страшно искам да го направим и никой няма да има по-красив партньор от мен. Но трябва да ме научиш да танцувам „шими“.

Хари изпъшка.

— Не съм сигурен, че и аз мога да го танцувам добре.

— Но ти си го танцувал и го знаеш.

— Да, но предпочитам фокстрот.

— Сигурна съм, че гостите на господин Уордолф са много, много съвременни. Така ми се иска да ги погледам как танцуват и после ще знаем стъпките.

— Слушай сега, Алета — предупредително каза Хари. — Никакво надничане, никакво подслушване! Много добре знаеш, че не си струва да рискуваме и да се показваме.

— Разбира се, че не — съгласи се Алета. — Само така си говоря. Освен това дори и да бях поканена на бала и аз като Пепеляшка нямам какво да облека.

— Е, това е най-хубавото, което чух, защото при тези обстоятелства нищо не може да те накара да се появиш.

Той й се подиграваше и Алета му хвърли една възглавница.

Хари я хвана и я хвърли обратно, а тя я постави внимателно на стола.

— Не бива да съсипвам нищо. Всички тези нови неща трябва да издържат дълго време. Освен ако, разбира се, не се ожениш за някоя богата наследница като Люси-Мей.

Хари се засмя.

— Признавам, че съм си мислил за това, но е твърде късно.

— Защо да е твърде късно?

— Тя вече си има своя херцог. Господин Уордолф току-що ми каза.

— Какво ти каза?

— Каза ми: „Искам да съм сигурен, млади момко, че за херцог Стадхамптън, който пристига утре, ще се грижат както трябва. Вярвам, че прислугата ви знае как да се отнася с един херцог. Направете така, че той да получи нужното внимание и да има всичко, което му е необходимо.“ Отвърнах му: „Ще говоря с иконома, а също и с икономката, сър, да направят така, че Негова светлост да няма оплаквания“. А господин Уордолф попита: „Мисля, че той произхожда от много стара фамилия?“ „Да, сър, Стадхамптън са една от най-старите фамилии в Англия.“ „Така ми беше казано. Радвам се, че го потвърждавате. Искам той да се ожени за дъщеря ми.“ А аз отговорих: „Това ще ви удовлетвори напълно, сър.“

Когато Хари повтори този разговор на Алета, тя се разсмя.

— Наистина ли говори така надуто? Трябва да е много впечатлен от херцога.

— Наистина е впечатлен. Така че аз дори нямам шанс да вляза в това състезание.

— Как изглежда тя?

— Още не съм я виждал. Очаквам да е като всички американски момичета — сърдечна, малко безцеремонна и жадуваща да види главата си окичена с благородническа корона. Херцозите са много търсена стока в момента в очите на американците, като английските имат предимство пред френските.

Алета пак се засмя.

— Говориш така, сякаш са стока за продан.

— Ами те са точно това! И си слагат съответна цена. Онзи ден ми казаха, че Вандервилтови са се спазарили за дъщеря си, която се е омъжила за херцог Марлборо. Забравих точно колко ми казаха, но беше астрономическа сума!

Алета направи малка гримаса.

— Мисля, че е унизително да продадеш титлата си или пък да продадеш себе си за титла.

— Е, това е нещо, което няма да се случи нито на теб, нито на мен, Алета. И ако искаш да знаеш истината нямам никакво желание, колкото и да съм беден, имам богата съпруга, която непрекъснато да ми напомня, че каквото и да купя, го купувам с нейни пари.

— Наистина не мога да си представя това да ти случи. В същото време, заради нея самата, надявам са, че тази, за която ще се ожениш, ще си има достатъчно пари да си купи някоя и друга дреха.

— Това е нещо друго — надменно каза Хари. Хубаво е една жена да си има свои пари за харчене. Но всяко нещо извън това би ме накарало да се чувствам унизен, а пък аз нямам никакво намерение да се чувствам по този начин.

— Не, разбира се — съгласи се Алета. — Но аз съм сигурна в едно, Хари. Която и жена да обикнеш, тя ще те обича заради теб самия. Ти си най-милият мъж, когото съм срещала в живота си!

Тя целуна брат си по бузата, а той се дръпна малко притеснено.

— По-добре да вървя долу — каза той — и да видя дали всичко е наред, макар че съм сигурен, че Барлоу се справя възхитително добре.

— Да, и аз съм убедена в това. Същото мисля и за мисис Абът. Ще отида до нейната стая малко по-късно, за да науча клюките. Тя ще може да ми каже какво представлява Люси-Мей. Мисис Абът много добре преценява жените.

— Както Барлоу преценява мъжете. Непрекъснато ми повтаря какъв „съвършен джентълмен“ е бил дядо, но имам чувството, че не мисли същото и за мене.

Алета се засмя.

Хари успокои коня си и животното тръгна в бавен тръс. Той се замисли. Мислеше за смеха на сестра си. Тя наистина се бе справила чудесно с всичко и ако не се беше съгласила да му помага, той нямаше да може да язди в този момент един от най-добрите коне, които е имал от години насам. Кон, заради който беше готов да продаде душата си на дявола, само и само да го притежава.

Яздеше по-бавно, защото не му се връщаше в конюшнята, където сигурно го очакваха куп задачи.

Тъй като се беше представил за управителя на имението, той бе заел канцеларията, която се намираше в й приземния етаж на източното крило и която не беше използвана от времето на дядо му.

Баща му беше пенсионирал стария управител и не беше назначил друг, макар че все повтаряше, че ще го направи. А после дойде войната и нямаше пари за това, й всъщност и едва ли в имението имаше работа за един управител.

Но канцеларията си беше на мястото с огромните отделения за папки, с карти на имението и едно много внушително бюро.

— Поне ще си давам вид, че работя — бе казал Хари, когато видя бюрото, но скоро стана ясно, че няма нужда да се преструва, защото наистина имаше много работа.

„Всъщност това е забавно — си бе помислил той. — По-добре отколкото да седиш, да се чувстваш нещастен и да се чудиш откъде ще дойде следващата коричка хляб.“

Той погледна към къщата, която бе постижение на Алета, и си помисли, че си струваше да направят такава жертва, за да могат да запазят Кингз Уейт за поколенията и да се чувстват част от това място, както то беше част от самите тях.

„Това беше голям късмет“ — помисли си той.

От къщата погледът му мина надолу към градината, където моравата, която съвсем доскоро имаше напълно подивял вид, си беше възвърнала нещо от кадифената мекота на подстриганата трева и бе придобила отново предишния си вид.

Ирисите покрай езерото трябваше да се подрежат, отбеляза си той, макар че бяха живописни, както и лютичетата, чието златисто отражение се носеше по водата.

Тогава видя, че нещо плува по средата на езерото и си помисли, че навярно е видра. От години не бе виждал видра и затова обърна коня си надолу към водата. Тогава видя, че не е видра, а човек.

Той гледаше изумен. Стигна до брега, спря и се загледа. Главата на плувеца се издигна над водата и той с учудване видя, че е жена.

Тя го забеляза, усмихна се и с няколко бързи удара стигна до края на езерото, близо до него.

— Здравейте! — каза тя. — Кой сте вие?

Докато говореше, тя се изправи и тръгна по плиткото към брега.

За негово голямо учудване, тя беше облечена в бански костюм без пола. Намираше, че й стои много добре, но в същото време беше твърде открит. Всъщност Хари беше леко шокиран.

Жената се изкачи по тревата, застана близо до него и смъкна от главата си черната плувна шапка.

Късо подстриганата й коса беше къдрава и тъмно червена. Хари си помисли, че това е цветът, който венецианските художници са използвали в безбройните си картини.

Тя погледна нагоре към него и забеляза, че той наблюдава като омаян.

— Попитах ви кой сте? — каза тя. — Аз съм Люси-Мей Уордолф, ако това ви интересува.

Хари едва успя да дойде на себе си и отговори:

— Добро утро, мис Уордолф. Аз съм управителят на имението — Хари Данстън.

Като каза това, той слезе от коня и мис Уордолф му подаде ръка, без да се притеснява, че от нея се стича вода и че черният й бански костюм е прилепнал към тялото й, като откроява всяка извивка на много привлекателната й фигура.

— Приятно ми е — каза тя. — Татко ми спомена, че имало някакъв управител, който се грижи за всичко по един много експедитивен според него начин, а това е висока оценка от страна на баща ми!

— Много съм поласкан — отвърна Хари и запита: Винаги ли плувате по този начин?

— Използвала съм обикновени басейни, но те не са толкова хубави като това езеро.

Хари се усмихна.

— Много отдавна не съм виждал някой да плува тук. Може би откакто аз самият плувах в езерото като малко момче.

Като каза това, той си помисли, че сигурно е бил недискретен, но изглежда Люси-Мей не бе забелязала нищо.

— Тогава ще е хубаво да се присъедините към мене някой ден. Предложих на някои от гостите си, но английските момичета бяха ужасени от тази идея!

Хари не беше учуден и каза:

— Сигурно намирате, че е доста студено.

— Не, добре е — отговори Люси-Мей. — Но хавлията ми е на другата страна, така че трябва да преплувам обратно, за да си я взема.

Тя погледна към другия бряг на езерото и каза:

— По-късно тази сутрин бих искала да пояздя и ще помоля за приличен кон.

— Ще се погрижа да има кон пред входната врата, по което време кажете. Ще ви придружава ли някой?

— Мисля, че да. Или вие можете да дойдете с мен, ако желаете. Виждам, че яздите чудесно.

— Благодаря.

— Не, наистина мисля така. Видях ви като идвахте през парка и си помислих, че яздите по различен начин от много мъже, които яздят наперено по Ротън Роуд или както там се нарича онова място в Хайд Парк.

— Ротън Роу! — поправи я той.

— Е, не мога да ги нарека добри ездачи и не биха били подходящи за ранчото на татко.

— Баща ви има ранчо?

— Няколко — отвърна Люси-Мей. — Това, в което най-много обичам да ходя, е ранчото с най-хубавите коне. Пригответе ми някой буен кон. Не ми се ще да пришпорвам някое старо муле.

Тя му се усмихна и без да добави нищо повече надяна плувната си шапка и се хвърли във водата.

Плуваше кроул по начин, по който Хари не бе виждал друга жена да плува.

Тогава си помисли, че може би е твърде нахално да гледа след нея така вторачено и подкара коня си нататък, чувствайки, че е объркан и в същото време заинтригуван.

Люси-Мей Уордолф беше много различна от това, което бе очаквал!