Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камфийлд (109)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Nightingale Sang, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Слава (2011)
Допълнителна корекция
Xesiona (2011)
Сканиране
?

Издание:

Барбара Картланд. Песента на славея

ИК „Абагар Холдинг“, София, 1992

Редактор: Елиана Владимирова

ISBN: 954–8004–79–8

История

  1. — Добавяне

Глава първа

1919

Силуетите на танцуващите се открояваха на фона на златистата светлина, струяща от незакритите със завеси прозорци на голямата къща на площад Бъркли.

Пулсиращите звуци на барабаните и саксофоните нахлуха на площада, когато един мъж заслиза надолу по стълбите на къщата, мина покрай лакеите, кочияшите и шофьорите, които си бъбреха, пресече платното й влезе в градината.

Обикновено портата към нея беше заключена и само живеещите на един от най-недостъпните площади в Лондон притежаваха ключ.

Но сега няколко двойки се разхождаха между храстите люляк и филче, а звездите блестяха през клоните на дърветата.

Мъжът бавно тръгна по тясната пътечка. Той бе потънал така дълбоко в мислите си, че не забелязваше разхождащите се край него двойки.

В самия център на градината той стигна до малък храм, върху купола, на който имаше урна от времето на Крал Джордж, а входът беше ограден с колони.

Вътре беше, тъмно. Той спря и се обърна, за да се облегне на една от колоните и да погледа старинните къщи, чиито силуети се очертаваха на фона на небето.

Бръкна в джоба на фрака си, за да извади табакерата с пури, и в този момент долови някакво много леко движение зад себе си. Обърна глава, като мислеше, че навярно греши, но по-скоро усети, отколкото чу, че вътре има някой. С лека усмивка върху устните той попита:

— Преча ли? Ако е така, ще си тръгна.

След кратка пауза едно гласче отговори колебливо:

— Н-не… Разбира се, че не. Аз… съм сама.

Мъжът се обърна с лице към храма. Той разбра, че вътре има каменна пейка и на нея седи жена, облечена в бяло.

Беше невъзможно да види лицето й, но по гласа разбра, че е много млада.

— Сама? — попита той. — Какво е станало с кавалера ви?

— Аз… нямам кавалер. Затова… дойдох тук.

— Нямате? Това наистина е ужасно, но едва ли ще го намерите, ако се криете тук в тъмното.

— Зная, но… се чувствах така неловко да стоя… в очакване… и като че ли нямаше никакви излишни мъже.

Той беше убеден, че по всяка вероятност е било точно така.

Всички необвързани мъже на забави като тази, която току-що беше напуснал, или разговарят помежду си, подпирайки бара, или тръгват към игралния салон.

Той самия намираше бала за доста скучен, тъй като познаваше малко от присъстващите, които представляваха смесица от много важни особи и много млади хора, а нито едните, нито другите бяха особено по вкуса му.

— Предполагам, че тъй като сме в началото на сезона, това е вашият първи бал?

— Да… и с такова нетърпението очаквах.

— И то само за да останете разочарована. Това се случва така често в живота, когато действителността не съвпада съвсем с нашите очаквания.

— О, но сигурно това… невинаги е така?

— Доколкото разбирам, е доста често явление и тогава човек става циничен и обезверен.

Той говореше шеговито, но момичето, което го слушаше, очевидно приемаше всичко напълно сериозно.

— Но вие не трябва да мислите така… сега, когато няма вече война, която да ни изпълва със страх и… тревожно очакване… през цялото време.

— Вие така ли се чувствахте?

— Да.

Той остана доволен, че тя не се задълбочи в подробни обяснения и отбеляза:

— Войната има своите предимства.

— Как можете да говорите така?

— Мисля, че имам право на мнение, след като съм участвал в нея.

— Били сте във Фландрия?

— Цели четири години.

— О-о…

Настъпи мълчание, а после тя каза:

— Трябва да е било ужасно… чудовищно! Не мога да понеса мисълта за страданията… на нашите войници… в окопите.

— Трябва да призная, беше изключително неприятно — съгласи се мъжът. — Но в същото време имаше и своите добри страни.

— Какви бяха… тези добри страни?

— Другарството, усещането за това, че имаме обща цел в живота. Не само да бием германците, но и да останем живи, а понякога човек можеше да погледне на всичко това и откъм комичната му страна.

— Мисля, че сигурно, сте много храбър.

Мъжът се усмихна.

— Иска ми се да се съглася с това твърдение, но то не е вярно. Често бях много уплашен и страшно недоволен от съдбата си.

— Тогава навярно трябва да сте много доволен, че всичко свърши.

— Да, разбира се. И съм признателен, че останах жив след такова преживяване. Толкова много от приятелите ми загинаха. Да се завърнеш у дома е като да започнеш един нов живот, всичко отначало.

— Това може да е… много вълнуващо!

— Питам се понякога дали е така. Може, би ще открия, също както и вие сега преживявате първия си бал, че това носи разочарование.

— Всъщност аз не съм… разочарована, защото всичко е много… красиво. Никога не съм виждала такава величествена къща. Дамите с техните накити, изглеждаха… прекрасни. Те танцуваха, но аз бях… чувствах се така изложена на погледите на всички, защото… никой не ме покани.

— Но вие сигурно не сте сама?

— Дойдох с моята кръстница, при която съм отседнала в Лондон. Тя е много красива жена и всички мъже, които разговаряха с нас… искаха да танцуват с нея.

Мъжът отново се засмя, този път малко цинично.

Разбираше така добре какво се бе случило. Бяха му казали, че дните, когато по-възрастните дами, придружаващи младите момичета на балове и забави, имаха единствената задача да ги надзирават, вече са минало, сега майките, лелите или — както в този случай — кръстниците, придружаващи младите дебютантки, които за първи път се появяваха в обществото, можеха да бъдат поканени на танц.

Представяше си момичето, което беше останало като забравено малко цвете до стената — без кавалер и без да предизвиква особен интерес у когото и да било.

Той влезе в храма и воден повече от инстинкта си, отколкото от зрението си, седна на каменната пейка до тази, която вече беше там.

Разбра, че тя леко потрепери, докато той сядаше и си помисли, че наистина трябва да е много млада и без никакъв опит. Намираше, че всичко това е трогателно.

— Сега вече не сте сама — каза той, — и понеже и аз като вас познавам много малко от хората тук, можем взаимно да си бъдем утеха.

— Може би… това е нередно.

— Нередно ли? — попита той.

— Не сме… представени един на друг.

Той се засмя.

— Това още повече улеснява нещата. Просто ще си представим, че вие сте Богинята на храма, а аз съм Откривателя, който току-що ви е открил.

— Говорите така, че… всичко звучи много вълнуващо.

— Може би ще стане вълнуващо. Кажете ми какво чувствате сега, когато вече сте пораснали и навярно сте завършили училище?

— Не съм ходила на училище. Имах гувернантка.

— Добра ли беше?

— Не беше чак толкова интелигентна, но аз обичам да чета и си мислех, че съм научила малко нещо за света… само за да открия, че съм напълно невежа… по отношение на танците и… на това как трябва човек да се държи на бал.

— Това, което ви трябва, е един мил младеж, който да се грижи за вас. Сега научавам, че войната е унищожила всички установени стари традиции, и момичетата могат да ходят на танци сами, придружени от кавалер.

— Само ако… ги поканят да излязат на танци.

Той отново се засмя.

— Приемам забележката. Разбира се, че само ако ги поканят. И тъй като вие току-що сте дошли в Лондон, не познавате някой, който може да ви покани.

— Точно така.

— Мога да ви обещая, че с всеки ден, с всяка седмица нещата ще се развиват все по-добре. Напълно съм сигурен, че скоро ще намерите много младежи, които ще горят от желание да ви поканят да отидете с тях на танци.

— Как можете да твърдите това, след като… не сте ме видели?

— Умея да съдя по гласовете на хората и тъй като мисля, че вашият глас е много привлекателен, напълно съм сигурен, че и тази, която го притежава, е привлекателна.

„Доста банално“ — помисли си той, докато изричаше това, но усети, че тя трепна нервно. Заприлича му на жребче, което не е сигурно дали да се довери на ръката, която се е протегнала да го погали.

— Надявам се… да сте прав — отвърна тя след известно мълчание. — Но видите ли, сега, когато дойдох в Лондон, той изглеждаше… толкова голям и… някак дори ме плашеше. Знам, че ще направя ужасно много грешки.

— Ние всички грешим, когато правим нещо за първи път — каза мъжът. — Спомням си, че когато се записах в моя полк, умирах от ужас, че ще направя нещо противно на традицията и ще стана за присмех пред другите младши офицери.

— И… направихте ли?

— Не, нищо, което да е толкова ужасно нелепо, но зная точно какво чувствате сега. С течение на времето то ще премине.

— Думите ви много ме успокояват.

— Иска ми се да е така. Разбирате ли, започвате нов живот и всичко около вас е ново и свежо. А аз трябва да подхвана и да започна отново стария си живот, а това в известен смисъл е по-трудно.

— Как така? Защо?

— Предполагам, че защото има толкова много неща, които съм пропуснал и за които сега малко съжалявам.

Момичето въздъхна леко.

— Точно в този момент ми се иска… да можех да съм по-голяма с пет години.

Мъжът се засмя. Личеше колко искрено беше развеселен.

— След пет години няма да го кажете пак! Ще започнете да се безпокоите, че може би остарявате, а след десет ще започнете да криете пет години от възрастта си.

— Така ли правят жените? Да, предполагам, че сте прав! Сигурна съм, че кръстницата ми е по-стара отколкото казва.

— Е, това поне е нещо, за което не трябва да се безпокоите — все още не.

— Надявам се, че когато стана по-възрастна, няма да трябва… да се безпокоя за такива… тривиални неща.

— Жените не смятат, че са тривиални. За тях те са много важни.

— А за мъжете?

— Мъжете имат много по-сериозни грижи, особено в този момент.

— Предполагам, че си търсите работа?

— Колко точно доловихте! Как познахте?

— Всички говорят за това колко е трудно за мъжете, напуснали армията, да си намерят някаква работа. Мъже, които са успели да се наместят на удобни служби и са си останали у дома, са заели всички добри работни места и сега, когато войниците се демобилизираха, търсят работа, която — както казва баща ми — не съществува.

— Баща ви е напълно прав. Точно това открих и аз.

— Толкова… толкова съжалявам! С какво искате да се занимавате?

— Да ви кажа честно нямам точна представа, но трябва да спечеля пари.

— Мисля, че това ще е трудно.

— Точно в това се убедих вече и аз. Настъпи мълчание, а после той каза:

— Хайде сега да поговорим за вас. Мога да предскажа бъдещето ви твърде лесно.

— Как?

— Ами, ще си стъпите на краката, ще си намерите един очарователен младеж и ще се омъжите.

Тя въздъхна.

— Знам, че всички очакват да направя това, но аз… се страхувам.

— Страхувате се?

— Не искам да се омъжвам… освен ако не се влюбя истински в него.

— И според вас как ще разберете, че сте влюбена?

— Мислила съм за това… и знам, че ще е нещо, наистина прекрасно, и много… различно от всичко, което някога преди това съм чувствала. Няма да е… просто да искам да танцувам с него или дори само да бъда с него. Ще е нещо много повече.

— В какъв смисъл ще бъде различно?

— Трудно е да се изрази с думи, но мисля, че ще е нещо красиво… като леката утринна мъгла над езерото… или първата вечерна звезда, когато небето още е озарено от жаравата на слънцето… — Гласът на момичето леко потрепна и тя добави: — Когато идвах насам сама тази вечер… за да се скрия в храма, гледах звездите горе… и ми се стори — макар че може и да греша, — че чух в дърветата над мен да пеят славеи.

— И мислите, че това ще е част от вашата любов?

— Мисля, че това, което ще усещам, ще бъде нещо такова, само че… по-възторжено и носещо екстаз… по-съвършено, но пък… истинската любов трябва да ни е дадена… от Бога.

— Вярвате ли в Бога?

— Да, разбира се. А вие не вярвате ли?

— Бих могъл да кажа, че искам да вярвам в Него. Но ми беше трудно в калта и смрадта на окопите да вярвам, че Него Го е грижа какво става с всички нас.

— Но, разбира се, че Го е интересувало! Сигурна съм, че Го е интересувало какво става! В края на краищата… ние спечелихме войната!

— Но цената беше страшна.

Долови, че тя направи леко движение. Знаеше, че е стиснала здраво пръстите си.

— Но… вие сте жив.

— Да, жив съм.

— Така че… вие и останалите, които оцеляха, трябва да направите нещо… от мира, който настъпи.

— Мисля, че политиците вече успяха да забъркат хубава каша от този мир.

— Не трябва да им позволявате. След толкова много страдания вие трябва да направите така, че да сме сигурни, че тези, които умряха… не дадоха живота си напразно.

— Кой ви е говорил тези неща?

— Никой… Но аз чета вестниците.

— Това е необикновено. Мислех си, че младите момичета мислят само за дрехи и, разбира се, за любовта.

— Имам много малко дрехи, за да мисля за тях, а за любовта… за нея зная само това, което съм чела.

Настъпи мълчание, а после тя попита:

— Надсмивате ли ми се… за това, което току-що казах?

— Не, не! Разбира се, че не! Вие сте напълно права. Това е любовта, която трябва да търсите, и бих искал да я търсите именно такава. Само се надявам, че този мъж, когото ще срещнете и в когото ще се влюбите, няма да ви разочарова.

— Може би… аз ще го разочаровам.

— Мисля, че това е малко вероятно.

— Защо?

— Защото повечето млади жени, поне тези, които аз познавам, не са такива идеалистки като вас.

— Благодарна съм ви, че не ме нарекохте романтична.

— Защо?

— Мисля, че романтика и романтичен са ужасни думи, сантиментални и някак си лигави. А аз съм уверена, че… любовта, която искам, е много различна.

— Тя ще бъде различна.

— Как можете да сте… сигурен?

— Убеден съм. И ви предсказвам, че ще намерите идеалния мъж и ще бъдете много щастлива с него.

— Ами ако не го намеря?

— Тогава, предполагам, че както повечето хора и вие ще трябва да се задоволите с този, който се появи втори.

— Не искам да правя това! Мисля, че би било равносилно на измяна… към всичко онова, в което вярвам.

В гласа на момичето звучеше страстна напрегнатост и мъжът каза:

— Ако се целите твърде високо, ако се опитвате да докоснете звездите, тогава сигурно ще бъдете разочарована, а аз не искам това да ви се случи.

— Наистина ли ме съветвате… да приема нещо второкачествено? Някак си, не очаквам… от вас да говорите така.

— Защо не?

— Когато говорехме за войната, си помислих, че ако се съди по това, което казвате, вие сте като един от онези рицари, които са се биели, защото са защитавали християнството или пък са търсили… Свещения Граал.

— Преди много години може би и аз съм се чувствал така, но сега вече съм забравил сънищата, които сънувах, и кръстоносните походи, на които исках да тръгна.

— Те ще се върнат при вас. Всъщност ние никога не ги забравяме, защото… те са част от нас.

Мъжът се замисли малко, а после каза:

— Когато дойдох тук и ви заговорих помислих си, че сте много, много млада. Но сега започвам да мисля, че сте пораснала и мъдра за много неща, които хората или са забравили, или не са знаели.

— Сега вече вие наистина ми се подигравате!

— Не, уверявам ви, че не ви се подигравам. Мисля си, че може би всъщност вие не съществувате и че аз си седя тук сам и разговарям с моята съвест или със сърцето си. Кое от двете си избирате?

— Бих искала да съм й двете. Каква чудесна идея.

— Вие наистина ме накарахте да се замисля.

— И вие сторихте същото с мен. Сега вече не се страхувам толкова от този… нов свят.

— Точно така. Не се страхувайте от него. Просто си кажете, че ще го победите. В същото време не бива да му позволявате да ви разглези.

— Защо трябва да ме разглези?

— Защото може да ви накара да мислите, че това, което цените в момента, няма стойност и че лъжливият блясък, който ще откривате около себе си, е по-важен, по-истински. А той не е!

— А как ще мога да различа истинското от фалшивото?

— Инстинктът ще ви подскаже, така че следвайте го. Това е най-добрият съвет, който мога да ви дам, защото съм убеден, че вие по-добре знаете накъде вървите, отколкото аз познавам своя път.

— Знаете, че това не е вярно.

— Вярно е по един странен начин.

Настъпи мълчание. После момичето се обади.

— Предполагам, че трябва… да се върна там. Кръстницата ми… може да се чуди какво е станало с мен.

— Би трябвало по-добре да се грижи за вас и е редно да ви запознае с някои кавалери.

— Тя се опита, но веднага след като ни запозна, те… се измъкнаха. Мисля си, че може би аз… не изглеждам както трябва.

— Това е нещо, което лесно се оправя. Онова, което е добро, е вашата мисъл, така че дръжте се за нея.

— Ще опитам.

Тя се раздвижи, за да стане.

Мъжът протегна ръка и докосна нейната.

— Не, не си отивайте — каза той. — Искам аз пръв да си тръгна, защото мисля, че нещата ще се развалят и за двама ни, ако сега се видим. Поговорихме и вие открихте нови хоризонти пред мен.

— И вие… за мен.

— Много добре. Нека оставим нещата така. Ако ви заведа обратно и танцувам с вас, може и двамата да останем разочаровани, а това би било погрешно.

— Да, разбира се.

— Искам да си тръгна пръв, но, между другото, няма да се върна обратно на бала. Ще се поразходя, ще помисля върху това, за което говорихме, и ще погледна на бъдещето си по начин, различен от този, по който гледах досега.

— Надявам се, че ще намерите… всичко, което търсите.

— Може би ми дадохте представа за това, което търся. Още не знам. Ще трябва сам да помисля върху това.

— И аз… и аз ще мисля.

— Да, направете го, но помнете преди всичко и друго — не позволявайте нещо да развали това, което сте. Дръжте се за вашите идеали и никога, никога не приемайте нещо второкачествено.

Като каза това, мъжът се изправи. Тя погледна нагоре, търсейки силуета му. Разбра, че е висок и има широки рамене. После той протегна ръка и й помогна да стане от пейката, на която седеше.

— Искам да ви пожелая много щастие — каза той. — Искам също и да се сбогувам с моето сърце и с моята съвест.

Докато говореше, той я, притегли по-близо до себе си.

Тя не се възпротиви. Нито се опита да го спре. Той имаше усещането, че и тя като него чувства, че всичко това е нереално.

А после много нежно, така както човек целува цвете, той намери устните й.

Беше целувка, която можеше да бъде част от някой сън. Почти неземна. И все пак тази деликатност и невинност на устните й беше очарование, каквото той не бе срещал никога през живота си.

Инстинктивно ръцете му я притиснаха по-силно, устните му станаха по-настойчиви и той усети как през тялото й премина тръпка.

Тогава решително и без да каже нищо, той я освободи от прегръдката си, обърна се и излезе от храма, мина между колоните и оттам в градината.

Вървеше към портата и не се обръщаше, но почти беше сигурен, че чува славея да пее горе в клоните на дърветата.

1921

Докато се движеше с колата си по дългата алея, сър Хари Уейт зърна още отдалеч къщата си в дъното и си помисли, че в целия свят няма да се намери място, което да е така привлекателно и толкова красиво.

Имението Кингз Уейт е било построено още в началото на царуването на кралица Елизабет I, но името му било променено едва след един век, когато Чарлз II отседнал там. Поради затруднения по пътя и поради некомпетентността на неговия персонал, метресата на краля, която трябвало да се присъедини към него на прием, даден от собственика на къщата, пристигнала доста по-късно от уречения час. „Нетърпението ми растеше с всеки изминат миг“ — казал й той, когато тя най-после пристигнала.

„Ваше величество е трябвало да чака не по моя вина!“ — отвърнала му тя. А кралят се засмял. „Когото и да обвиним, аз все пак седях и чаках — отвърнал той. — Оттук нататък тази къща завинаги ще остане в паметта ми като Кингз Уейт“.

Предците на сър Хари приели такова едно кръщаване за забавна шега и къщата на фамилията Уейт от тези времена насетне станала известна като Кингз Уейт.

През вековете е имало богати хора от фамилията Уейт, бедни хора от фамилията Уейт, такива, които са пропилявали парите си, и такива, които са трупали пари.

Никога обаче, мислеше си сър Хари, докато колата му се движеше по моста над езерото, никога по-рано не е имало някой Уейт, който да е бил в такова окаяно положение и с толкова малко пари, както беше той в момента.

И сякаш за да изрази и своите чувства, колата му започна шумно да изхвърля изгорелите газове, като в същото време се движеше с придърпване, на тласъци, докато най-накрая спря на няколко ярда от входната врата.

Преди още сър Хари да се измъкне от колата, едно момиче изтича надолу по стъпалата.

— Хари, ти вече си тук! — възкликна тя. — Започнах да се безпокоя да не би нещо да ти се е случило!

— Едва успях да стигна, Алета — отговори брат й. — Доколкото разбирам, колата работи само на един цилиндър, а и бензинът ми свърши!

Хари излезе от колата, сваляйки шапката си и очилата, които слагаше, за да предпази очите си от прахта по време на шофирането.

Беше открита и много стара кола, модел от 1910 година, която беше купил евтино и която му създаваше безкрайни неприятности откакто я притежаваше.

Но пък, както често беше казвал, какво може да очаква човек за малката сума пари, която можеше да си позволи да даде.

Сестра му го хвана подръка и го поведе към стъпалата.

— Чаят те чака и ако си гладен, можеш да изядеш едно варено яйце.

— Не… ще изчакам вечерята. Изглеждаш отчайващо слаба. Какво си направила със себе си?

— Имаше страшно много работа да се върши в къщата, а предполагам, че също и защото се безпокоях.

— Можем ли да правим нещо друго, освен да се безпокоим?

— Мисля, че не.

— Имам едно разрешение на въпроса, което би ни помогнало да престанем да се безпокоим за известно време, но може и да не ти хареса.

Сестра му го погледна в очакване.

Хари хвърли шапката и очилата си на един стол и отметна русата си коса назад.

Той беше красив младеж. Приликата между брата и сестрата не беше голяма, защото Алета също бе руса, но очите й, които изпълваха малкото и заострено личице, бяха сиви, а тези на брат й — сини.

— Ела и ми разкажи всичко — каза тя. — А после аз имам една лоша новина за теб.

— Лоша новина? — бързо изрече Хари.

— Таванът в стаята с гоблените падна. През нощта чух трясък и се почудих какво ли може да бъде. Не си виждал такава бъркотия!

— Това е третият през последния месец. Трябва да ги поправим.

— Да ги поправим! А как можем да си го позволим?

— Точно това искам да ти кажа.

Алета го гледаше с очакване, когато влязоха в голям и просторен салон с прозорци, чиито стъкла бяха в ромбоидни рамки и които откриваха красива гледка към моравата, спускаща се към езерото.

Беше стая със своя атмосфера, а мебелировката бе част от нея и стоеше там от няколко поколения насам.

Но килимът беше износен, а завесите бяха избелели и бяха само едно бледо ехо от розовия цвят, който някога са имали.

В нишата, образувана от еркерния прозорец, имаше масичка за чай и върху нея бяха поставени сребърен поднос и сребърна кана за чай с герба на Уейт. Изглеждаше някак учудващо малка, а каничката за мляко и захарницата не бяха от същата епоха.

Алета седна до масичката и се насили да не мисли за красивия сервиз от времето на Джордж III, който бяха продали само преди месец. Наля чаша чай за брат си, после и на себе си и каза:

— Спомена, че имаш… някакво разрешение.

По тона на гласа й и по безпокойството в очите й той усещаше от какво се страхува тя и затова каза бързо!

— Не, не възнамерявам да изоставя къщата. Още не.

— О, Хари цялата нощ лежах будна и се безпокоях, че точно това искаш да направиш. Не бих могла да понеса да гледам как се разпада Кингз Уейт!

— По-късно може и да ни се наложи. Как можа татко да почине, оставяйки ни такива големи дългове!

Беше въпрос, който си бяха задавали вече хиляди пъти, и макар че Алета знаеше няколко повече или по-малко разумни отговори, тя не си направи труда да му ги каже. Просто чакаше Хари да продължи.

— Това, което имам да ти съобщя — започна той колебливо, като си взе сандвич с краставички от чинията пред него, — може да те шокира. В същото време мисля, че ще се съгласиш, че то крие в себе си възможности.

Алета пое дълбоко дъх, но не каза нищо.

— Имам шанса да дам къщата под наем за една година!

Думите сякаш насила излизаха от устата на Хари. Настъпи напрегнато мълчание. После Алета промълви:

— Под наем?… Но… на кого?

— На един американец.

После много бързо, сякаш мислеше, че ще е добре да излее всичко наведнъж, Хари каза:

— Косгроув беше този, който ми предложи. Бях в клуба и се чудех дали ще мога да си позволя да си поръчам едно питие, когато той дойде и ми каза: „Здравей, Уейт! Исках да те видя“. А аз попитах: „За какво да ме видиш?“ Той отговори: „Знам, че притежаваш една от най-хубавите къщи в Англия, а в момента търся точно това“. „Търсиш ли?“ — като ехо повторих аз. „Имам един американски клиент, който иска да дойде тук и да поживее малко като аристократ. Всъщност възнамерява да омъжи дъщеря си за херцог. Колко жалко, че не си маркиз или граф. Можеше да се спре и на тебе!“

Хари млъкна, а после добави:

— Искаше ми се да му ударя един заради нахалството, но нали си го знаеш Косгроув. С ужасното си чувство за хумор може да измисли само такива шеги.

Алета не беше се срещала никога с Косгроув, но достатъчно често беше слушала за него от брат си. Беше станал някакъв универсален доставчик и печелеше добри пари от това.

С Хари били в един полк по време на войната и докато другите офицери обикаляха и търсеха какво да правят след войната, капитан Чарлз Косгроув беше станал посредник, търговски агент и имаше успех, който му бе създал репутацията на човек, който може да намери всичко, което някой поиска. Ако някой се нуждаеше от добър кон, за да отиде на лов, той му го намираше, ако пък други искаха евтина или скъпа кола — той им я доставяше. Носеха се дори слухове, че притежава телефонните номера на някои много привлекателни жени, но Хари не беше говорил за това пред сестра си.

Сега той продължи:

— Точно щях да му кажа, че не мога и да помисля да дам Кингз Уейт под наем, особено пък на американец, когато Косгроув каза: „Моят клиент е готов да даде куп пари. Наистина е така, щом като ти го казвам! Мисля да му поискам пет хиляди лири за наема, а всички останали разходи ще са отделно“.

— Пет хиляди лири! — възкликна Алета. — Не е възможно да е казал такова нещо!

— Каза го и това спря дъха ми — призна си Хари. — После поясни, че Уордолф, така се казва американецът, е милионер и то от най-богатите. Притежава половината от железопътните линии в Америка и толкова много петролни кладенци, че дори Косгроув не можа да ги изброи!

— Но… пет хиляди… лири! — Алета почти шепнеше.

— Мислех си, че това ще те впечатли — каза Хари, — но има и още нещо.

— В какъв смисъл?

— Очевидно този американец няма съпруга и следователно желае всичко в къщата да е организирано и да върви както трябва за него и дъщеря му. Възнамерява да дава големи приеми и желае ние да осигурим прислугата, конете, колите, градинарите и всичко, за което можеш да се сетиш.

Алета беше онемяла и само гледаше втренчено брат си, а Хари продължи:

— Няма да е лесно, а разполагаме само с един месец, през който да подготвим всичко, преди той да пристигне в края на май.

— Но, Хари…

— Знам, знам! — прекъсна я брат й. — Косгроув каза, че можем да похарчим колкото искаме, за да подготвим къщата. Можем да боядисваме, да правим ремонти, да купим ново спално бельо и нови килими, ако желаем. Това, което иска Уордолф, е да може да живее тук и да устройва големи празненства, за да запознае дъщеря си с подходящи хора. Хари се усмихна хитро.

— Косгроув ще се погрижи за това! Можеш да не се съмняваш в думите ми.

— Но как бихме могли?… Невъзможно е!

— Трябва да го направим възможно, защото и двамата добре знаем, че се нуждаем не само от тези пет хиляди лири, но и от всичко останало. Помисли си само какво би означавало тази стая да има нов килим например.

— Но Хари, как можем само за един месец да намерим работници, прислуга и всичко необходимо?

— Трябва да можем. И нещо повече. Като идвах насам, си мислех, че самите ние ще трябва да надзираваме всичко.

— Искаш да кажеш… да останем да живеем тук… заедно с нашите наематели?

Хари помълча, а после каза:

— Няма да ти хареса, Алета, но това беше идея на Косгроув. Той предложи аз и ти да останем и да ръководим нещата. Инкогнито, така да се каже.

— Нещо… не разбирам.

— Тогава нека да го кажа съвсем направо. Ти ще ръководиш домакинството, а аз ще се грижа за всичко останало.

— И казваш… инкогнито.

— Точно това имах предвид. Очевидно американците ще се притесняват, ако знаят, че имението е наше. Затова трябва да се престорим, че сме от прислугата на собственика и че действаме от негово име. Единственото нещо, което трябва да решим, е как да се казваме.

Алета скочи на крака.

— Мисля, че си полудял! Не можем да го направим! Ще бъдем разкрити! Всичко това е невъзможно!

Хари сви устни. После изрече бавно:

— Не и ако имаме неограничени суми за харчене.

— Неограничени?

— Така каза Косгроув. Фактически той е в безизходица. Опитал е всички други големи къщи около Лондон, защото Уордолф желае да е именно тук, но нито една от тях не е свободна. Това е последната му надежда, а той твърдо е решен да не загуби голямата комисиона, която ще получи от уреждането на въпроса. Той ще ни помага, с каквото може, бъди сигурна в това.

— А аз ще съм… икономката!

— Много добре знаеш, че не можем да съберем заедно новите слуги с тези, които имаме сега, без да има някой, който да се разпорежда и да се грижи всичко да върви гладко.

На това не можеше да се възрази. Алета не каза нищо, защото добре знаеше, че няколкото възрастни жени, останали в къщата, понеже те не можеха да си позволят да ги пенсионират, няма да могат да се погодят с непознатите и няма да знаят какво да правят, ако тя не е там.

Не защото в това да си икономка имаше нещо срамно, мислеше си тя. А просто защото всичко изглеждаше толкова трудно осъществимо и тя се страхуваше от невероятното количество дребни подробности, за които трябваше да се погрижи.

Алета по-добре от Хари знаеше в какво състояние се намира къщата. Тя беше оставена да се руши по време на войната само с няколкото стари слуги, които се грижеха за момичето и за гувернантката й.

През по-голямата част от времето си баща й живееше в Лондон и имаше там някаква много неизяснена служба, за която никой в Министерството на войната не можеше да даде ясно обяснение.

Беше починал миналата година и те двамата с Хари бяха ужасени от големите суми, които беше оставил като дългове.

Когато Хари се завърна от Франция, където беше през последната година от войната, той едва не се разплака, когато видя в какво състояние е не само къщата, но и конюшните и градините.

— Като си помисля как изглеждаше — повтаряше той на Алета и на нея й се доплакваше.

За да живеят и за да изплащат вноски на кредиторите на баща си — всеки месец, както им бяха обещали, — беше се наложило да продадат много от скъпоценностите, които притежаваха. Алета знаеше, че сърцето на Хари се къса, когато трябваше да се разделят не само със сребърните сервизи, които бяха част от къщата поколения наред, но и с много от картините.

Тя знаеше, макар че нито един от двамата не споменаваше това на глас, че само защото една особено хубава картина на Гейнзбъро беше отпътувала за Америка, те и двамата не можеха да помислят за тази страна, без да усетят нещо, което доста приличаше на омраза.

А сега именно американец щеше да се премести да живее в Кингз Уейт. Алета откри, че вече мисли с неприязън за това и си даде сметка, че се държи глупаво.

— Решил ли си вече… да го направиш?

— Каква друга възможност имаме — отговори той, — освен да продадем още картини?

Тя знаеше, че брат й се бори, за да успее да запази останалите семейни картини от Рейнолдс и Лорънс, които те и двамата обичаха, но за които с всеки изминат дои все по-реална ставаше опасността да се озоват под чукчето на аукционера на някой търг.

Именно мисълта за картините на Гейнзбъро накара Алета да вземе решение:

— Ще направя всичко за пет хиляди лири!

— И да не забравяме ремонтите, пребоядисването, подновяването — добави Хари.

— Ще трябва да ремонтираш конюшните. Не би могъл да сложиш кон, или дори кола под всичките тези дупки по покрива.

— Да, давам си сметка, че е така.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади лист хартия, който постави на масичката. Алета го погледна. Беше чек за хиляда лири.

— О, Хари! — пое дълбоко дъх тя.

— Това е за непосредствените ни разходи — обясни той. — Косгроув каза, че всички големи сметки за ремонти, обзавеждане и каквото и да е друго, което е нужно да купим, можем да препращаме на него.

Сивите очи, на Алета се разшириха. Тя едва сега започваше да разбира какво означава това и усети как една вълна на силна възбуда премина през нея.

— Не мога да повярвам, че е истина! Ти сигурно… си измисляш всичко това!

— Истина е! — отговори Хари. — И макар, че може да е дяволски неприятно в известен смисъл да се превръщаме в главни прислужници и да ни нарежда някакъв си американец, ще трябва да помним, че с това ще изплатим по-голяма част от татковите дългове, а Кингз Уейт ще бъде подсигурено с ремонтите, от които страшно се нуждае.

Алета седна отново до него и обви врата му с ръце.

— Ако наистина успеем да постигнем това, си струва човек да работи като роб. О, Хари, така ужасно се притеснявах, че единственото решение е да продадем, къщата и имението.

— Фактически не мога да направя и това — повтори Хари. — Знам, че сме говорили вече по този въпрос, но трябва да кажа, че имението е предмет над унаследяване и нямам право да го продавам — не че ще мога да си позволя да имам син!

В очите на Алета имаше сълзи, но на устата й грееше усмивка.

— Сега късметът е на наша страна! — каза тя. — Също като че ли огромен черен облак се е вдигнал нагоре и слънцето отново ни е огряло! Сега вече с нищо друго не трябва да се разделяме. Ще можем да запазим дори и другите картини на Гейнзбъро.

Хари също се усмихна.

— Няма да мога да се справя без твоя помощ.

— Разбира се, че ще ти помогна. И ще бъде забавно, защото ще го правим заедно. Трябва веднага да се захванем за работа.

— И аз мисля така — съгласи се Хари. — Затова на път за тук спрях в селото. Джонсън каза, че ще дойде след половин час.

— Тогава ще е добре да си донесе и инструментите — засмя се Алета. — Ще има нужда от тях!