Джанет Дейли
Каменно сърце (8)

Осма глава

Цяла нощ Стефани се бори със своята дилема. В събота сутринта не беше и на крачка по-близо до решението, отколкото предишната вечер. На закуска Пери забеляза тъмните кръгове под очите й.

— Как мина снощи? Брок изслуша ли те? — той избута празната чиния и се облегна на масата, за да довърши последната си чаша кафе.

— Изслуша ме — но тя не спомена дали й е повярвал.

— И? — настоя брат й.

— Не пожела да разбере — призна Стефани и стана от масата. — Искаш ли нещо друго, преди да тръгнеш?

— Не — поклати глава Пери и допи кафето. — Късно е, по-добре да тръгвам. Ще переш ли тази сутрин? Кошът с моето пране е още в стаята ми — отбеляза той промяната в домакинските й навици. Обикновено тя сваляше долу мръсните дрехи, преди да му приготви закуската.

— Да… ще пера. Ще ги взема после — в момента прането беше последното нещо, което я интересуваше. — Ще се видим довечера — разсеяно промърмори Стефани.

След като Пери излезе, тя реши да остави прането за следобед. Вместо това се зае да избърше праха и да почисти дневната. Тайничко се надяваше, че Брок ще направи първата крачка към сдобряване. Затова не искаше да е далеч нито от телефона, нито от предния прозорец.

Сутринта мина без телефонно обаждане и Стефани започна да се тревожи, че си е заминал. Измъчваше я мисълта, че се бяха разделили с горчивина и гняв. Изведнъж й се стори много детинско, че стои и кротко се надява той да дотича и пръв да си признае, че съжалява.

Втурна се към телефона, набра номера на хотела и помоли да я свържат с апартамента му. Несъзнателно задържа дъха си, докато слушаше продължителното звънене — един, два, три пъти, — и тогава…

— Да? — беше Брок. Веднага позна гласа му.

— Стефани е — каза тя и зачака някаква благосклонна реакция.

Отговорът му дойде след дълго мълчание. Той беше разочароващ и неутрален.

— Да?

Телефонът се превърна в много безлично и незадоволително средство за комуникация.

— Бих искала да поговорим. Може ли да дойда и да се видим? — запита тя, опитвайки се да звучи спокойно, а не разтревожено, както се чувстваше.

Отново настъпи напрегната тишина.

— Кога?

— Сега! — „Преди да съм се отказала“, помисли Стефани.

Мълчанието на Брок бе с няколко секунди по-дълго.

— Очаквам презокеански телефонни обаждания. Може би по-късно… да кажем, около пет часа — предложи той с напълно безчувствен тон.

— Така е добре — съгласи се тя, защото нямаше какво друго да каже.

— Добре. Ще те чакам тогава — кратко и делово отвърна той. — Довиждане.

— Да… довиждане — отговори Стефани. После се чу щракване и сигналът „свободно“ се разнесе в ухото й. Тя бавно остави слушалката, чудейки се дали е взела правилното решение, като се обади първа. Брок изглеждаше толкова равнодушен.

Мръсното пране бе забравено. Стефани прекара следобеда в къпане, грижи за косата и прическата си и пробване на половин дузина тоалети, докато накрая се спря на роклята в цвят бордо. Беше я облякла на вечерята с Брок и русокосата му приятелка в деня, когато го срещна за пръв път.

Пери беше взел микробуса, затова си поръча такси. Точно в пет часа застана пред вратата на апартамента на Брок. Мислено преговори речта, която бе подготвила, и почука.

След секунди той отвори. Погледите им се срещнаха мълчаливо. На Стефани й се стори, че видя някакво пламъче в сивите дълбини, но то се скри прекалено бързо, преди да успее да го определи. Нейните сетива реагираха на коралово червената копринена риза, която бе облякъл. Разкопчана до средата, тя й предоставяше съблазнителната гледка на загорялата кожа и тъмните косъмчета по гърдите му.

— Точно навреме. Влез — устните му се извиха в усмивка, но в нея липсваше топлота.

— Благодаря — промълви тя, когато Брок отстъпи встрани, за да влезе. Стефани притеснено си играеше с металната закопчалка на чантичката си. Без да знае защо, се чувстваше неспокойна с него.

Острият му поглед забеляза нервните движения на пръстите й върху чантичката.

— Искаш ли питие? — предложи той.

— Да, моля — изпитваше нужда да се подкрепи с нещо. Въпросителната извивка на веждите му я накара да добави: — Уиски със сода ще бъде добре.

Брок се запъти към позлатената вратичка на барчето, а тя нервно обходи с поглед стаята. Беше безупречно подредена. Освен куфара, оставен на пода до телефона, нямаше други следи, че е била използвана. Вратата към спалнята беше затворена, но Стефани подозираше, че положението там е същото.

Въпреки това атмосферата в дневната бе изпълнена с невидими и опасни подмолни течения. Усещаше как повличат и самата нея.

Погледът й се върна към Брок, така сдържан и недостижим. Бе приготвил две питиета и прекоси стаята, за да й подаде нейното, но не я покани да седне и да се разположи удобно.

Като осъзна това, тя хвана чашата с две ръце и се загледа в ледените кубчета, които плуваха в кехлибарената течност. Започна да съжалява, че е дошла. Чу леда в чашата на Брок да дрънчи, когато той отпи, но знаеше, че ръцете й ще се разтреперят, ако повдигне своята.

— Каза, че искаш да ме видиш — напомни й той.

— Да — Стефани повдигна очи. — Някои от нещата, които снощи каза, ме обидиха — започна тя и се вгледа в него с надежда да забележи поне намек на разкаяние.

Но лицето му бе непроницаема маска. Разбра, че няма намерение да я улесни. Речта, която толкова усърдно бе репетирала, внезапно бе напълно забравена.

Заложи всичко в последния си опит да се докосне до него.

— Ако искаш, ще остана при теб довечера. Обичам те, Брок.

Но нейното признание не го впечатли. Той дори не трепна.

— Ще го преживееш — беше хладният отговор.

Стефани не можеше да повярва, че я отблъсква с такова безразличие. Втренчи се в него, прекалено засегната, за да чуе, че вратата към спалнята се отваря. Чак когато пред погледа й се появи сексапилна блондинка в прозрачен пеньоар, разбра, че с Брок не бяха сами. Беше Хелън, с която бе дошъл първия път.

— Скъпи… — момичето го хвана за ръце и глезено се нацупи. — … обеща ми, че ще прекараме сами останалата част от вечерта.

— Стефани, помниш Хелън, нали? — провлече Брок. Погледът й бе прикован от подигравателно студената му усмивка. Кръвта се отдръпна от лицето й. То придоби цвета на белия кожен стол, на който се опираше. — За щастие Хелън се съгласи да прекара с мен уикенда. В противен случай трябваше да изтърпя една нощ с аматьорски забавления.

Думите му, произнесени ясно, целяха да я засегнат. Чашата се изплъзна от изтръпналите й пръсти, но тя не чу как се разби на пода. Стефани се олюля от злъчния му сарказъм като ударена, обърна се и слепешком избяга от стаята. Горещи сълзи извираха като потоци от очите й и се лееха по бузите й.

Срамът и унижението я поглъщаха като огън. Мислейки единствено за отчаяното си желание да избяга, тя не обръщаше внимание на вперените в нея очи, когато префуча през фоайето и излетя навън.

Дори нулевата температура не охлади изгарящата я болка. Хлипайки, Стефани осъзна, че единственото място, където може да избяга, е вкъщи. Микробусът бе паркиран до входа. Забърза към него. Погледна вътре и трябваше да избърше сълзите си, за да види, че ключовете се поклащат на мястото си.

Седна зад волана, запали мотора и излезе от паркинга. Сълзите отказваха да спрат, всъщност пороят едва сега започна. Озовала се на главния път, едва не се блъсна в една насрещна кола, спаси я рязко завъртане на волана в последния момент.

 

 

Като сви рамене, Брок се освободи от ръцете на Хелън и отиде да затвори вратата, която Стефани бе оставила отворена. Обувките му изскърцаха, когато мина върху парчетата от счупената чаша. За да отмие лошия вкус в устата си, той отпи глътка от питието. Погледът му равнодушно се отмести към полуголото момиче.

— Шоуто свърши. Облечи се, Хелън — спокойно нареди мъжът.

Очите на блондинката се плъзнаха по него с неодобрение. Замитайки прозрачната материя, тя изчезна в спалнята. Брок довърши уискито си и зачака обичайният му ефект да започне да действа. Не се получи така бързо, както обикновено, затова отиде до барчето, за да напълни чашата си отново.

Тръгна оттам с бутилката и чашата в ръка. Изтегна дългото си тяло в стола, просна крака и мрачно се загледа през прозореца към покритите със сняг планини.

Дори не вдигна поглед, когато Хелън се върна, облечена в черна роба до глезените, обточена с хермелин. Дрехата идеално контрастираше на платинено русата й коса. Без да чака покана, тя отиде до барчето и си наля джин с тоник.

— Искаш ли да извикам камериерката да почисти тази мръсотия? — попита момичето, като посочи към счупената чаша и разлятата напитка.

— Не — Брок затвори очи. Имаше чувството, че дробовете му всеки момент ще се пръснат.

— Трябваше ли да бъдеш толкова груб с нея? — изрази недоволството си Хелън. — Не можеше ли да й дадеш урок малко по-изискано?

— Това е единственият начин. Сега съм сигурен, че е разбрала посланието ми — той усети умората в гласа си и в цялото си тяло.

— Понякога се чудя дали имаш сърце, Брок Канфийлд — каза жената.

— Има такъв принцип: Бъди жесток, за да са любезни с теб — вдигна чашата си и заразглежда съдържанието й на фона на гаснещата светлина на зимния следобед. — Не съм от мъжете, които могат да бъдат разигравани.

 

 

Потокът сълзи забулваше погледа на Стефани. Не можеше да види къде отива, нито дали кара по пътя. Това бе без значение за нея. Когато микробусът започна да занася по хлъзгавия път, тя спря опитите си да го контролира и се остави на случая. Колата се завъртя, блъсна се и рязко спря. Изненадана, тя изхвърча напред към волана.

Не го прие като катастрофа. Стефани просто се подпря на кормилото, като сгъна ръце, опря чело върху тях и заплака. В душата й се бе събрал океан от болка. Сълзите бяха единственият начин да се освободи от непосилния товар.

 

 

— Възнамеряваш да се напиеш ли, Брок? — запита Хелън, която се бе изтегнала на канапето. — Или държиш тази бутилка уиски, за да се чувстваш по-сигурен?

Той погледна кристалното шише и празната чаша.

— Обмислям го.

Но явно не си струваше усилието. В края на краищата вцепенението щеше да отшуми и той щеше отново да се върне към обичайния си начин на живот.

Почукване на вратата прекъсна мислите му и го накара да вдигне глава.

— Отвори — каза на Хелън. — Който и да е, отпрати го. Не искам да виждам никого.

Робата на момичето прошумоля леко, когато свали крака от канапето, изправи се и тръгна към вратата, обута в сатенени чехли. Открехна я с дискретно движение.

— Съжалявам, но точно сега господин Канфийлд не може да се види с никого — свенливо промълви Хелън.

— С мен ще се види — Пери Хол нахълта в апартамента.

— О, скъпи Брок, това е братът — подигравателно заяви тя, демонстрирайки уплаха.

Брок остави ръката си да падне върху облегалката на стола. Можеше да мине без конфликт с брата на Стефани, макар да го очакваше.

— Какво искаш, Пери? — въздъхна той.

— Искам да знам къде е Стефани — строг, със здраво стиснати челюсти, Пери застана пред стола на Брок.

— Откъде да знам? — присви леко очи. — Не е тук.

— Но е била. И се обзалагам, че тя — Пери посочи с ръка към Хелън — е причината сестра ми да избяга оттук разплакана.

— Този въпрос трябва да зададеш на Стефани — Брок отвори бутилката и напълни чашата си.

— Когато я открия — отговори Пери. — Тръгнала е с моя микробус.

— Тогава сигурно се е прибрала вкъщи — Брок повдигна рамене.

— Не е. Звънях и звънях, но никой не се обади. Накрая се свързах със съседите. Те са отишли до къщата, но не са я намерили там.

Новината накара Брок да се изправи на крака.

— Казваш, че е изчезнала? — Въпросът му прозвуча спокойно.

— Да. Не знам какво се е случило тук или какво е било казано, но знам в какво състояние е била Стефани, когато е изтичала през фоайето — отвърна Пери. — И не е била способна да шофира. Тъй като ти си отговорен за това, трябва да ми услужиш с колата си, за да я потърся.

— Ще донеса ключовете. — Брок отиде в спалнята и се върна облечен. — Идвам с теб.

— Нямам нужда от теб — отхвърли предложението Пери.

— Не моля за твоето позволение — Брок се запъти към вратата. — Тъй като, както казваш, съм отговорен за нервната криза на сестра ти, идвам, за да се уверя, че е добре.

— Трябваше да помислиш за това преди — обвини го Пери.

— Осъзнавам миналите си грешки — противопостави се Брок. — Това, което се случи днес, определено е за доброто на Стефани. И двамата с теб го знаем, Пери.

— Предупредих я, че ще я нараниш, но тя не ме послуша — въздъхна братът.

— Не я нараних толкова, колкото можех.

 

 

Стефани се чувстваше изстискана и празна. Нямаше сили дори да вдигне глава. Гърлото й бе пресъхнало и я болеше, продрано от последните ридания. Очите й пареха. Не изпитваше облекчение и когато ги затвореше. Болеше я. Никога не бе помисляла, че може да боли така неописуемо силно, че животът може да бъде агония.

Чу се шум, после прилив на свеж студен въздух, но тя не се зарадва на този съживителен полъх. Някой я сграбчи за раменете. Някакъв глас викаше името й. Толкова много приличаше на гласа на Брок. Тя бе убедена, че сънува. Простена в протест, когато внимателно я отдръпнаха от опората й върху волана и я накараха да се отпусне назад в седалката.

— Боли ли те някъде, Стефани? — гласът продължаваше да е като на Брок. — Чуваш ли ме?

— Да — със слаб и дрезгав шепот отвърна тя, но не си направи труда да отвори очи. Нищо от това не беше реално.

С познатата гальовна нежност на Брок ръцете изучаваха лицето й и отмятаха косите от челото й. Усещането бе сладко мъчение.

— Не откривам никаква следа от нараняване или удар — отново неговият глас, тих и загрижен.

— Стефани, помниш ли какво се случи? — намеси се друг глас, който я накара да се намръщи. Беше на брат й.

— Пери? — събирайки сили, Стефани отвори очи.

Отново я споходи усещането, че сънува. Полуседнал на шофьорското място, Брок я гледаше. Дълбока бръчка на челото събираше веждите му. Отново й се прииска да заплаче, но не й бяха останали сълзи. Някакво движение я накара да погледне встрани. Свел ниско глава, Пери се опитваше да влезе в колата.

— Тук съм, Стефани — увери я той. — Помниш ли какво се случи? Откога си тук?

— Аз… не знам — на последния въпрос не можеше да отговори, но на първия отговорът беше „да“, болеше я. Стефани обърна поглед към Брок. Не беше сън. Тя много добре знаеше къде е и защо. Отблъсна ръката му от лицето си. — Защо си тук? Връщай се в апартамента, да се забавляваш с твоята сексапилна приятелка — обвини го тя с променен глас. — Махай се и ме остави сама!

Но той не обърна внимание на думите й.

— Удари ли си главата, когато колата е налетяла в тази пряспа? — ръката му се върна на челото й, търсейки цицини.

— Не, не, изобщо не се ударих — припряно настоя Стефани и отново отблъсна ръката му. — Загубих контрол върху колата… на заледен участък, предполагам. Това ли ме е спряло, снежната пряспа?

— Имаш късмет, че не е бил телефонен стълб — промърмори Брок и се пресегна към рамото й. — Хайде, нека те извадим от колата.

— Не! — Стефани се изплъзна от ръката му и се обърна към брат си. — Искам да се прибера вкъщи, Пери — каза твърдо тя и се премести на мястото до това на шофьора.

Успя да зърне отражението си в огледалото за обратно виждане. Лицето й бе бледо, безцветно, очите — подпухнали и зачервени, а бузите — зацапани от потоците сълзи, които бяха отнесли оскъдния грим. Приличаше на изстискан парцал.

Не искаше да достави на Брок удоволствието да я види сломена от грубостта му. Затова бе избягала. Тя се загледа в треперещите си длани, които кършеше в скута си. Брок се дръпна встрани от шофьорското място и остави брат й да се пъхне зад волана.

Пери запали мотора и включи на задна. Гумите се завъртяха и отскочиха от натрупалия се сняг. С ръце в джобовете, Брок стоеше отстрани на пътя и ги наблюдаваше. За момент самотната му фигура се очерта върху фона на снежната пряспа. Погледът му бе прикован върху Стефани. След това микробусът потегли напред.

— Защо трябваше да го водиш със себе си? — Стефани болезнено се задави във въпроса си, тъй като сълзите отново изпълниха очите й.

— Търсихме те с неговата кола. Той настоя — брат й отмести очи от пътя и я погледна. — Добре ли си?

— Не, не мисля, че съм добре — тя се взираше с невиждащ поглед в мрачния пейзаж от сняг и голи дървета. — Всички тези думи ми звучаха толкова мелодраматично преди, но в този момент бих искала да умра.

Когато се прибраха вкъщи, Стефани отиде направо в стаята си. Без да се съблече и без да пали лампата, легна на леглото и се сви на кълбо върху завивките. Беше почти девет часът, когато Пери почука на вратата и влезе с поднос, върху който имаше купа гореща супа и бисквити.

— Моля те, остави ме — помоли го с унил глас.

Той сложи таблата на нощното шкафче и запали лампата.

— Трябва да ядеш, Стефани!

— Не — тя се претърколи в затъмнената част на противоположния край на леглото.

— Поне малко — настоя брат й с характерния си спокоен тон. Тя се претърколи обратно и той нежно й се усмихна. — Седни — нагласи възглавниците, така че да се подпре на тях, и постави подноса в скута й.

Заради него тя се насили да хапне няколко лъжици, без да усеща вкуса им. Когато му върна подноса, той не се опита повече да настоява.

Беше почти полунощ, когато успя да излезе от стреса дотолкова, че да се преоблече в нощница и да се пъхне под завивките. Вцепенението, в което изпадна, не бе сън… или поне не бе обичайният сън.

С тъжни очи видя как зората пропълзя в спалнята й през източния прозорец. Чу звъна на църковните камбани, оповестяващ ранната служба, но не напусна леглото. Пери влезе с портокалов сок, кафе и препечени филийки. Опита от всичко по малко… заради него.

Цялата сутрин прекара в стаята си. Когато брат й дойде да й каже, че отива в хотела за около час, едва кимна с глава. Следобед го чу да се прибира, но не излезе от стаята.

Щом стана време за вечеря, Пери се появи при нея.

— Масата е сервирана.

— Не съм гладна — тя седна в средата на леглото, притискайки към гърдите си възглавницата.

— Стефани, не може вечно да стоиш в тази стая — твърдо каза той. — Беше жестоко. Знам, че адски боли. Но всичко свърши. Трябва да се опиташ да събереш парчетата и да започнеш отначало.

Стефани се взираше в него, осъзнавайки истината в думите му и колко трудно щеше да е това на практика.

— Хайде! — подаде й ръка. — Колкото по-дълго стоиш тук, толкова по-мъчно ще ти бъде да излезеш.

Тя колебливо постави ръка в неговата и го остави да й помогне да стане от леглото. Заедно слязоха по стълбите и отидоха в кухнята. Младата жена седна на масата, на която имаше поднос с печено говеждо по американски, картофи, лук и моркови. Иронията в тази ситуация я сряза като нож, защото си спомни думите на Брок, че тя яде говеждо печено, а той — шатобриан.

— Брок… замина ли? — боязливо попита тя.

Кухненският нож застина над месото, а Пери хвърли бърз поглед към нея.

— Да.

По тялото й преминаха ледени тръпки, но тя не издаде и звук.

На следващата сутрин стана първа. Установи, че навикът е почти единственото стабилно нещо, на което може да се опре в своя разклатен свят. Направи кафе, приготви закуската, облече се и тръгна с Пери към хотела. Имаше една малка разлика. Когато започна работа, затвори вратата на кабинета си. Вече не се интересуваше кой от гостите на хотела пристига и кой заминава.

Колегите и зададоха няколко любезни въпроса, но тя ги отклони. Знаеше, че те правеха собствени предположения за това какво може да се е случило, но не им предостави никаква информация, за да не подхранва слуховете.

Всички помещения бяха украсени за Коледа. Бодри гласове изричаха поздравления, из коридорите се носеха характерните весели песни. Но никакви радостни новини не стоплиха сърцето й.

Крис Бергланд се отби няколко пъти, докато си беше вкъщи за ваканцията. Стефани подозираше, че честите му посещения са поощрявани от брат й. Повечето време Крис прекарваше в разговори с него, а тя се грижеше да имат достатъчно за пиене — кола, кафе или бира. Оценяваше факта, че Пери се опитва да запълва времето на госта. Донякъде методите му имаха ефект.

Идването на новата година не донесе съществени промени. Стефани нямаше почти никакъв апетит. Ядеше, защото трябваше, но въпреки това отслабна. Рядко успяваше да спи през цялата нощ. В резултат на това погледът на сините й очи бе станал някак особено загадъчен и тъжен. Рядко се усмихваше и още по-рядко се смееше. Кестенявите й коси бяха прибрани назад в стегнат кок. Видът й беше много стилен и изискан и това допринасяше за нейната недосегаемост.

Ако не я придружаваше Пери, тя не посещаваше никое обществено събитие. Дори дългогодишните й приятели не я виждаха често. С изключение на ходенето на пазар и на работа, тя почти не напускаше къщата.

Жителите на Ню Хемпшър цъкаха с език, когато я видеха да върви по улицата, и пророкуваха, че сигурно ще остане стара мома. Все по-често Пери се появяваше с младата учителка и те се питаха какво ще прави сестрата, когато брат й се ожени.

Но тя не можеше да гледа по-далеч от следващия ден. Така преминаха януари, февруари и март. Не й бе лесно. Питаше се дали изобщо някога ще й олекне. Но най-лошото мина… мина.