Джанет Дейли
Каменно сърце (1)

Първа глава

Пред кабинета на Стефани внезапно настъпи тревожно оживление. Разположен в сърцето на луксозния хотел в Ню Хемпшър, той й осигуряваше достъп до всички фази на работния цикъл. През отворената врата виждаше част от рецепцията заедно с гостите, които пристигаха и заминаваха. От другата страна на салона се намираше домакинското отделение. Съседният офис принадлежеше на брат й — Пери Хол, който бе управител на хотела и неин шеф.

Когато и госпожа Адамсън, салонен управител на ресторанта, мина забързано покрай вратата, любопитството на Стефани значително нарасна. Ставаше нещо необичайно. Въпреки че всъщност работеше в хотел „Белият глиган“ едва от три месеца, тя почувства учестения му пулс и необичайното усещане разпали интереса й.

Недовършеният баланс в счетоводната книга на бюрото й бе забравен. Младата жена машинално забоде молива в кестенявите коси над ухото си и стана от стола.

В счетоводството научаваха новината винаги последни. Но Пери бе неин брат и тя нямаше намерение да стои и да чака да я информират. Прекалено много години се бе чувствала изолирана от потока на живота, за да позволи това да продължи и сега, когато отново се бе върнала към него.

В коридора хвърли поглед към рецепцията. Наблюдателните й очи забелязаха тревожното вълнение, изписано по лицата на обикновено спокойния екип. Наистина беше рядкост пристигането на някоя важна личност да предизвика суетене, защото хотелът обслужваше предимно богата и отбрана клиентела. Освен това всички стаи вече бяха ангажирани, за да могат гостите да се насладят на есенното великолепие на Белите планини. Имаше резервации и за целия зимен сезон, чак до пролетта.

Озадачена от неизвестната причина за настъпилата суматоха, Стефани разсеяно завъртя с пръсти бижуто във формата на бръмбар, което висеше на златна верижка и кротуваше във вдлъбнатината между гърдите й. Рехавата плетка на белия й пуловер с поло създаваше подходящ фон на медальона. Леко намръщеното изражение на лицето й се запази, докато изминаваше няколкото крачки до кабинета на Пери. Вратата беше отворена и тя спря на прага, за да не прекъсне служебния разговор на брат си с госпожа Адамсън.

— Веднага сложете една бутилка да се изстудява — нареждаше той на жената, която бързо записваше в бележника си. Пери се консултираше с листовете пред себе си и не вдигна глава, за да забележи сестра си. Кестенявата му коса беше разрешена, сякаш многократно бе прокарвал пръсти през нея. — Пригответе поднос с избрани сирена и пресни плодове. Добре би било също отново да проверите избата ни и да се уверите, че има в наличност достатъчно количество от любимите му вина. Предупредете персонала. Искам да е готов, в случай че реши тази вечер да вечеря в ресторанта. Не желая… Цветя! — Пери се спря и възкликна: — Почти забравих за проклетите цветя! — той удари звънеца, за да извика секретарката си.

Момичето се появи почти веднага. Изглеждаше бледо, разтревожено и по-плахо от обикновено. Независимо от младостта си, Кони Йорк беше висококвалифициран и компетентен служител. Основният й недостатък бе липсата на самочувствие, което ясно личеше и в момента.

— Да, господин Хол — отзова се тя на повикването на шефа си, а дребното й лице, обрамчено с тъмни коси, бе сковано от напрежение.

Пери вдигна поглед и видя Стефани, застанала до вратата, но нищо не показа, че е забелязал присъствието й.

— Обади се на цветаря. Ако не могат да доставят букет от рози до деветдесет минути, искам да отидеш да го вземеш.

— Да, господине — секретарката кимна с глава, но с ни най-малко движение не показа, че започва да изпълнява нареждането.

Управителят, който обикновено беше изключително търпелив със своята самообезличаваща се служителка, я погледна раздразнено.

— Няма да свършиш работата, като стоиш тук, Кони. Хайде!

— Знам, но… — плахо се колебаеше тя.

— Какво има? — рязко запита той. — Нямам време да те убеждавам.

Погледът на Стефани се плъзна по лицето на брат й с изненада. Шест години по-възрастен от нея, той рядко позволяваше на стресовите ситуации да го извадят от релси. Бе повече от по-голям брат. Откакто се помнеше, той бе неин идол. Животът му не бе никак лек… нито пък нейният. Майка им почина, когато Стефани бе едва четиригодишна. Пери трябваше да я замести, като приготвяше храната, оправяше къщата и се грижеше за малката си сестра, докато баща им, който явно притежаваше умения само за ски инструктор и барман, работеше дълги часове, за да свържат двата края.

Преди пет години, когато Стефани бе на седемнадесет, имаше изгледи животът да стане по-благосклонен към тях. Брат й беше получил стипендия, за да учи право в престижен институт, а тя бе приета в известен девически колеж. Но тогава странен ски инцидент остави баща им напълно парализиран. Пери се отказа от стипендията, за да заеме мястото на помощник-управител в „Белият глиган“, а тя остана вкъщи да се грижи за болния. Преди четири месеца той бе покосен от тежка пневмония. По много причини смъртта му бе облекчение както за него самия, така и за тях.

Стефани все още не можеше да свикне с мисълта, че е свободна от отговорността, която бе направила нея и брат й по-зрели за годините им, лишавайки ги от радостите на младостта. Вечерният курс по счетоводство, който завърши, за да може да подпомогне семейния бюджет, като води вкъщи сметките на малки фирми, й бе дал нужните умения, за да поеме работата на счетоводител в хотела. Тя зае мястото, когато предшественикът й се пенсионира, роптаейки срещу семействеността. През последната година брат й бе станал управител.

Работата в „Белият глиган“ й допадаше заради възможността да бъде сред хора и да е част от нещата. Най-много й харесваше да работи с брат си. Беше започнала да уважава неговата компетентност да изпълнява задълженията си, които бяха много и извънредно разнообразни. Пери винаги владееше положението, независимо дали се справяше с криза в кухнята на ресторанта, или организираше персонала. Ето защо Стефани бе изненадана от нервното му поведение в момента. Не беше в неговия стил.

— Само… се питах… — Кони се затрудняваше да каже причината за своето колебание.

— Не разполагам с цял ден. Казвай, моля те — настоя Пери.

— Вашите срещи — започна секретарката му, уплашена от резкия му тон.

— Казах ти да ги отмениш! — и той присви уста от нетърпение.

— Да, но… — тя прехапа долната си устна.

Изглежда, Пери преброи наум до десет, опитвайки се да овладее раздразнението си.

— Какво „но“, Кони? — запита той с принудено спокойствие.

— Днес трябва да говорите на официалния обяд — изрече бързо момичето. — Планирано е преди два месеца. Едва ли ще могат да ви намерят заместник, ако ги уведомите толкова късно.

Пери простена.

— За днес ли е?

— Да, господине — по лицето на Кони се изписа паника. — Какво да правя?

— Да правиш? Нищо не можеш да направиш — въздъхна той. — Ще трябва да присъствам на обяда, но отложи всичко друго. И осигури онези цветя.

— Да, господине — с кимване на глава, момичето изчезна в съседния кабинет.

Прехвърляйки вниманието си отново към жената пред бюрото му, Пери прокара ръка през тъмната си коса, като още повече я разроши.

— Имате опит, госпожо Адамсън. Вярвам, че ще се справите — хвърли поглед към ръчния си часовник, с което показа на салонната управителка, че е свободна.

Стефани се отдръпна встрани, за да й направи път. От разговора, който бе чула, получи обща представа какво става. С изключение на частния апартамент, хотелът бе напълно ангажиран. А апартаментът се пазеше изключително за собственика или неговите лични гости. Преди да има възможност да попита кого очакват да пристигне, Пери се обърна към нея.

— Какъвто и да е проблемът ти, Стефани, ще трябва да почака; освен ако някой не е изчезнал с печалбата. Но дори и в този случай не желая да знам за това в продължение на три дни — заяви той, като уморено поклати глава.

— Нямам проблем — увери го тя. — Просто искам да разбера какво става. Кой пристига? Хотелът е в някаква безмълвна суматоха, ако съществува такъв израз.

Пери се отпусна с въздишка във въртящия се стол. Очите му, сини като нейните, се спуснаха по крехкото й тяло, облечено в бял пуловер и зелена шотландска пола. Лека усмивка се появи на устните му, когато погледът му се върна на лицето и, нежно обгърнато от лъскавите кестеняви коси.

— Брок пристига на едно от импровизираните си посещения. Обади се преди половин час, за да каже, че ще бъде тук най-късно до два часа днес следобед. Идва с кола от Бостън — обясни той, като напрежението изписа бръчки по сериозното му лице.

— Аха! — закачи го Стефани, за да намали тревогата му. — Сега разбирам защо всички подскачат и при най-малкия шум. Пристига самият голям шеф, за да нагледа своята собственост.

— Лесно ти е да се шегуваш с това. Канфийлд очаква най-доброто и аз съм този, който ще трябва да дава обяснения, ако не го получи — Пери разтърка с пръсти средата на челото си.

— Не разбирам за какво се притесняваш — тя застана зад облегалката на стола му и ръцете й започнаха да масажират стегнатите жили между врата и раменете му. — Не забравяй, че аз съм водила сметките през последните три месеца. Знам колко добре върви хотелът. Невъзможно е Брок Канфийлд да има някакви оплаквания от начина, по който го ръководиш.

— Добре сме се справили — призна брат й, отпускайки се от масажа. — Ако продължи така и през целия ски сезон, ще бъде най-добрата година, която някога сме имали.

— Това потвърждава моето мнение, нали? — заключи тя.

— Ще го потвърди чак когато всичко свърши — напомни й Пери. — А междувременно Брок ще съди по това, което види при посещението си.

— Няма да има никакви оплаквания — беше сигурна. Обслужването в хотела бе безупречно. Дори гостите, на които трудно можеше да се угоди, намираха много малко неща, от които да недоволстват. — Знаеш ли, че това ще бъде първата ми възможност да се срещна с този образец на цялото мъжко съсловие — Брок Канфийлд? — сети се тя. — Откога работиш тук? Пет години? Всички говорят за него като за Бог и в зависимост от пола си треперят или тръпнат, когато чуят името му — Стефани се засмя. — Чувала съм да го описват както като безмилостен магнат, така и като великолепен мъж. Сега ще мога сама да открия какъв е истинският Брок Канфийлд!

— Той е и двете, плюс още някои други неща — брат й я улови за ръката, за да сложи край на масажа, и я придърпа до себе си. Внушителен и в същото време привлекателен, той я гледа безмълвно няколко секунди. — Трябва да присъствам на този обяд. Затова се налага да те упълномощя да ме заместиш — в случай че не съм се върнал, когато Брок пристигне.

— Аз?! — Младата жена сви вежди изненадано.

— Трябва някой да го посрещне. Кони направо се стъписва всеки път, когато я погледне — каза Пери с кисела физиономия. — А след смяната си Вик спи вкъщи — допълни той, за да обясни отсъствието на нощния управител. — Просто не мога да се сетя за никой друг. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Какво друго трябва да направя, освен да съм налице, за да го посрещна? — въпреки че се съгласи с охота, някои от по-страховитите описания, които бе чувала за собственика на хотела, я караха да усеща тръпки на тревога.

— Отведи го до апартамента му, за да се увериш, че всичко е в ред. Кони ще набави цветята, а госпожа Адамсън ще осигури изстудена бутилка шампанско заедно с малко сирене и плодове. Въобще виж дали има всичко, което желае.

— Изглежда просто — тя сви рамене.

— Бъди внимателна, Стефани — изненадващо я посъветва брат й със сериозен тон.

Предупреждението я смути. Тя не беше от хората, които говорят директно. В повечето случаи бе много тактична и способна да обуздае езика си дори когато я провокираха.

— Няма да кажа нищо, с което да го засегна.

— Знам, че е така — отхвърли той подобна възможност с махване на ръка. — Опитвах се да ти кажа, че трябва да стоиш настрана от Брок Канфийлд. Този човек се отнася с жените така, както комарджия си играе с тесте карти. Богат е, изглежда добре и може да бъде и убедителен, и непоколебим. Казвали са ми, че това е комбинация, на която не може да се устои.

— Чула съм няколко истории за него — призна Стефани.

— Не бих искал да се забъркаш с него, защото знам, че ще се почувстваш наранена. Честно казано, Стеф, не се опитвам да се правя на строгия голям брат — Пери сякаш се усмихна на себе си. — Просто знам, че щом те погледне, веднага ще му хрумнат разни идеи. Ти нямаш голям опит с мъжете, особено с индивиди от неговия тип.

— Със или без опит, мисля, че мога да се грижа за себе си — всъщност харесваше й мисълта, че той проявява загриженост и се опитва да я предпази. Усмивка заигра в ъгълчетата на устата й. — Затова ли никога не си го канил на вечеря вкъщи, както ти предлагах при предишните му посещения?

— Отчасти — призна си брат й. — Но най-вече, защото Брок не е човек за домашно приготвена храна. Той е блестящ и съвършен като диамант… и почти толкова безчувствен.

— А диамантите нямат работа на маса, върху която приборите за хранене са железни — заключи момичето с разбиране.

— Нещо такова — съгласи се Пери. — Засега ти стига. Трябва да намеря записките си за приветственото слово.

Тя се насочи към вратата, но преди да стигне до нея, се спря.

— Кога ще се върнеш, в случай че Брок попита?

— Между един и половина и два часа.

— Може би той ще закъснее — предположи тя и излезе.

Четиридесет и пет минути по-късно Пери мушна глава в офиса й, за да я уведоми, че тръгва за обедния си ангажимент.

— Погрижи се за Брок, ако пристигне, преди да се върна — напомни й ненужно.

— Ще го направя — обеща тя. — Успех за речта ти!

Той махна с ръка и тръгна. Няколко минути след това Стефани затвори кабинета си и отиде да обядва. Нямаше никакъв апетит. Затова си избра салата и двадесет минути рови из чинията, преди да се откаже. Малко преди един часа отиде на рецепцията. Мари й даде ключа за апартамента на Брок Канфийлд и тя отиде да се увери, че всичко е готово за пристигането му.

Досега не бе имала повод да влезе в частния апартамент. Той се състоеше от просторна дневна, също толкова голяма спалня, в която имаше легло с кралски размери, и огромна баня. Разгледа всичко с открито любопитство.

Двойните прозорци с бронзови корнизи предлагаха несравнима гледка към Белите планини, преливащи от червеникавокафяви и златисти есенни багри. Процеждащата се през стъклото слънчева светлина играеше в златни шарки по съвършено белия под с италиански керамични плочки, подредени във формата на рибена кост. Освен гледката през прозорците, нищо друго в дневната не напомняше за Нова Англия.

Мебелировката се състоеше от бяло кожено кресло и диван, две малки канапета, облечени в естествена хаитянска памучна материя, и до тях старинни масички за кафе. Стените бяха покрити с мъхест плат в оттенък на слонова кост. На етажерката, вградена в една от тях, бе поставен телевизор. Високата два и половина метра южноафриканска птица, изработена ръчно от орехово дърво, покритата със стъкло камъшитена масичка и четирите стола бяха единствените мебели от естествено дърво в стаята. Зад позлатена вратичка — индийска направа, бе скрито барче. Изобщо помещението представляваше поразителна смесица от периоди и стилове.

Стефани забеляза букета от рози с дълги дръжки, поставен във ваза на масичката за кафе. Беше аранжиран с източен вкус — голи клони се извисяваха над кървавочервените цветове. Бутилка с най-висококачествено шампанско стоеше в сребърна кофичка с лед, подпряна на стойка. На масичката от палмово дърво имаше поднос със сирене и атрактивна фруктиера с пресни плодове.

Когато се осмели да влезе в спалнята, Стефани стъпи върху дебел бледорозов килим. Същият цвят имаха шарките по покривката на леглото и подбраните завеси, които бяха в преобладаващо черно. Великолепна абаносова табла украсяваше кралското легло. Нощните шкафчета от двете му страни бяха от същото дърво. Върху слонски бивни бе изобразена ловна сцена. Същият сюжет се повтаряше върху масивна кост. Тези произведения на изкуството придаваха на стаята мъжки акцент.

Банята правеше впечатление на претрупана в лукса си с продължаващия вътре в нея бледорозов килим. Разкошна бяла вана бе поставена на платформа от италиански мрамор. С него бяха облицовани до тавана и стените, с малки изключения. Върху непокритите части бе опъната черна коприна. Тя служеше за фон на колекция от южноафрикански пеперуди, поставени в рамка. Всички хавлии от възбуждащо кадифено мека материя бяха също черни.

С напускането на апартамента Стефани сякаш попадна в един друг свят. Хотелът беше луксозен, но се опитваше да пресъздаде за гостите си атмосферата на Нова Англия. Очевидно бе, че Брок Канфийлд е обзавел апартамента за свое собствено удоволствие. Тя не бе сигурна дали харесва резултата, или го смята за проява на един малко по-особен снобизъм.

Когато влезе във фоайето, младата жена си помисли, че предпочита неговия широк простор, подчертан от боядисаните в бяло дограми и огромното каменно огнище с мамещата топлина на пламъците и силния аромат от горящите цепеници. Скъпи литографии украсяваха белите стени и допълваха типичната за Нова Англия атмосфера на залата. Стефани знаеше, че месинговият полилей, който се спуска от тавана, се чисти трудно, но висящите кълбовидни тела бяха красиви и създаваха чувство за уют.

Тя спря на рецепцията, за да върне ключа.

— Има ли някакъв знак за появата на господин Канфийлд, Мари?

Името на собственика сякаш притесни иначе спокойната жена.

— Господин Канфийлд? Не, доколкото знам, не — изведнъж тя се усъмни в собствените си думи и потърси потвърждение от пиколото. — Бен, виждал ли си го?

— Не. Още не е пристигнал — момчето беше много по-категорично.

— Ще бъда в кабинета си — каза Стефани. — Уведомете ме веднага щом дойде.

Като заобиколи рецепцията, тя тръгна по късия коридор към офиса си. Остави вратата отворена, за да е в течение на нещата, които ставаха извън четирите стени на стаята. Развълнуваният шепот и шушукането не бяха намалели, тъй като новината за предстоящото пристигане на собственика обикаляше клюкарската мрежа на хотела. Въздухът бе наелектризиран и Стефани бе под въздействие на променливото му напрежение.

Преди да остави чантата си, тя спря пред малкото огледало върху една от страничните стени, за да освежи червилото си. Но новият тъмнорозов пласт върху устните й само подчерта леката бледност на бузите. Сложи си малко руж, после отново нанесе спирала върху дългите си мигли. Приключи едва след като напълно възстанови грима си.

Изучавайки отражението в огледалото, тя реши, че е привлекателна, но в никакъв случай не и пленителна красавица. Комбинацията от гъста кестенява коса и коринтско сини очи бе приятна, но не и изумяваща. Тялото й бе слабо, правилно оформено, но невпечатляващо. Излъчваше свежест, макар че бе на двадесет и две.

През цялото време се уверяваше, че тази преценка няма нищо общо с Брок Канфийлд или предупреждението, което Пери й бе отправил. И все пак една малка част от нея се чудеше какво ли би било, ако някой като Брок Канфийлд й обърне внимание — мимолетно любопитство, нищо повече, твърдо си каза тя. Беше просто една приятна мисъл.

— Стефани! — прошепна Мари от вратата. — Току-що спря отпред! Бен отива да вземе багажа му. Има и жена с него!

В първия миг Стефани се усмихна заради безумния шепот, с който служителката й съобщи новината. Кой може да чуе? И има ли значение? Но последното изречение изтри усмивката от лицето й. Твърде късно, но си спомни, че Пери бе споменавал за навиците на Брок Канфийлд да води със себе си поредната си приятелка.

Какъв беше редът? В неговия апартамент ли трябва да отседне жената? Но нима имаше друг избор? В целия хотел липсваше дори една свободна стая. Сега Стефани бе обзета от същата несигурност, която Мари бе изпитала по-рано, и от необходимостта някой да потвърди заключението й.

— Пери знаеше ли, че господин Канфийлд води гост със себе си?

— Не ми каза нищо за това — администраторката придружи отговора си с отрицателно поклащане на глава.

— Господин Канфийлд не би очаквал… да разполагаме с отделна стая за нея, нали? — бузите на Стефани вече нямаха никаква нужда от руж. Майката природа свърши отлична работа, като се погрижи за тена й. — Искам да кажа, че той не ни е предупредил.

— Съмнявам се, че би искал да бъде в отделна стая — гласът на Мари бе иронично многозначителен. Хвърли поглед към фоайето и бързо просъска: — В момента влиза през вратата!

Стефани пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си, разиграли се внезапно, и мислено сплете пръстите на ръцете си. „Бъди спокойна, хладна и съсредоточена“, каза си, като тръгна към фоайето. Защо беше тази възбуда? Брок Канфийлд бе просто един мъж.