Тихомир Димитров
По пътя към Сантяго (7)

Ежедневието на поклонника

По Пътя към Сантяго вървят всякакви хора. Някои от тях са крайно религиозни. Те ходят боси, за да им се изранят краката и да понесат повече страдание. Католицизмът обича страданието. Босоходството при католиците е символ на изкуплението чрез страдание. Чувал съм дори за пилигрими, които носят дървен кръст на гърба си през целия Път, не разполагат със средства, спят на открито и разчитат единствено на подаяния, за да се хранят. Проблемът не е в католицизма, където страданието има изцяло символичен характер в началото на 21 век, проблемът е в главите на тези хора. Но кой съм аз, че да ги съдя? Както казах, по Пътя към Сантяго вървят всякакви хора.

Повечето са ахмаци и обикновени туристи като мен, водени от любопитството или от желанието за приключения. Хубавото е, че срещаш всякакви личности, дошли от цял свят. Това ти помага да разбереш колко еднакви са хората, макар и пръснати по лицето на земята, с различна кожа и всевъзможен мироглед, говорещи разнообразни езици, изповядващи странни вярвания и принадлежащи към различни култури. Виждаш, че гладът, жаждата, трудностите, умората, потта и носталгията са еднакви за всички, независимо дали идват от село или от центъра на някой световен мегаполис. Един вид, започваш да разбираш човешкия род, а разбереш ли нещо, започваш да го обичаш…

Пилигримите не са просто туристи. Те се радват на уважение от испанците, които са традиционно ведри, услужливи, гостоприемни хора. Местните се отнасят с уважение към туристите, но те се отнасят с още по-голямо уважение към пилигримите. Това се дължи най-вече на традицията — повече от хиляда години по Камино де Сантяго вървят поклонници. Има дори легенди, останали от Средновековието, според които цели градове са били опустошавани от чумата, след като са отказвали гостоприемството си на пилигримите. Рицарите тамплиери са охранявали безопасността на тези кротки пътници през онези мрачни години. По Пътя е пълно с руини от средновековни тамплиерски замъци.

Можете да разчитате, че като „перегрино“ навсякъде ще бъдете добре посрещнати от местните. Подарявали са ми вино, мед и пресни плодове от градината, просто ей така — за късмет. Навсякъде те поздравяват с ведрото „Буен Камино!“. Пътят към Сантяго, освен всичко друго, е и туристическа емблема на Испания. Много хора идват за пръв път в тази страна именно тук. И се влюбват в нея. После се връщат отново и отново — вече по курортите и скъпите хотели, за да си припомнят гостоприемството на местните, кухнята, виното, фламенкото, коридата, стъпканите по пода на кръчмите фасове, препълнените заведения, слънцето, лятното настроение, красивата архитектура, богатата история, достъпния нощен живот и куп други неща, които Испания може да предложи на туристите. Така че властта и църквата полагат особени грижи за поклонниците. Първите са заинтересовани от туристическия имидж на страната, а вторите — от имиджа на католицизма по света. Испания е сред най-ревностните пазителки на католицизма в наши дни. И това също е традиция — тя произлиза от времето на средновековните монарси и на великите мореплаватели след тях. Испания е една от люлките на католическата вяра, откъдето християнството се е разпространило в цял свят.

Заради всичко това, днес поклонниците се радват на прекрасно отношение, чудесни битови условия (с малки изключения) и ниски цени навсякъде по Пътя. Нощувките варират от три до осем евро, а обилен обяд, включващ първо, второ, трето и бутилка трапезно вино, можеш да получиш срещу 5 до 10 евро. Поне така беше през 2009-та година, когато аз бях там.

Условията в туристическите спални са сравними с повечето хостели по Пътя, въпреки символичната цена за пренощуване, а някъде дори са по-добри от условията за настаняване в хотел с три звезди. В областта Галисия навсякъде плащах три евро за нощувка и срещу тях получавах чисти чаршафи, завивки, комфортна баня, удобна, перфектно оборудвана кухня, пералня, любезно отношение и много усмивки от персонала. Хората, които работят по тези места обикновено са доброволци. Необходимо е да се отнасяш с уважение към тях. В замяна получаваш труд, положен от сърце, а не просто фиктивна работа, свършена за пари.

Ако Камино беше в България, край Пътя щяха да изникнат хотели с пет звезди и казина. Испанците, обаче, са безкомпромисни в това отношение. Тук те залагат на селския туризъм. В масовия случай ядеш кокошка, хваната в двора на домакина, който ти я сервира лично в малкия си ресторант. Пиеш вино, което той сам произвежда в избата си. Няма свръхзастрояване, липсва туристическата треска на големите курорти. Наистина можеш да разчиташ на спокойствие през огромна част от разходката, а ако така предпочиташ — и на пълно уединение.

Разбира се, забавления не липсват на жадните за нощен живот, поне в големите градове. Пълно е с дискотеки, барове, кръчми и таверни, където можеш да избучиш на воля. С точно този тип забавления, обаче, трябва да се внимава, защото използваш собственото си тяло като транспортно средство и махмурлукът е най-малкото нещо, с което то ще ти отмъсти. Куп беди се явят като резултат от липсата на дисциплина, злоупотребата с алкохол и системното недоспиване. По-късно в този пътепис ще разкажа за Изпитанието, което промени начина ми на живот и отношението ми към тялото по време на Пътя.

Препоръчително е да се ядат плодове и да се пие много вода — повече от пет литра на ден. Алкохолът, недоспиването и цигарите трябва да се сведат до минимум. После може да се разглобиш, като се върнеш в България. Така ще ти останат само хубави спомени от Камино. Или поне — спомени.

Пиенето на публични места е забранено в Испания, но полицията рядко се заяжда с туристите и още по-рядко с пилигримите. Веднъж най-нагло си отворих бутилка вино пред една патрулка и я изпих цялата, седнал на бордюр в центъра на неголям град. Нищо не ми казаха.

Виж, с леките наркотици трябва да се внимава. В Испания се пуши много и предимно хашиш. Пушат всички — от тийнейджърите, чак до хората в предпенсионна възраст. Разбира се, има куп изключения. Но е забранено и, ако те хванат с количество, гориш за нелегална търговия. Естествено, това няма как да се случи, ако консумираш умерено, дискретен си и най-вече: ако не носиш забранени субстанции. Дилърите са навсякъде в централната част на градовете, но те може да се окажат опасни престъпници или цивилни полицаи. Първите ще те дръпнат в страни от оживения туристически поток и няма да ти продадат хашиш, а ще ти изкарат нож и ще те оставят по слип на улицата. Вторите ще те арестуват. Имаш късмет, ако попаднеш на тях. Не бива да забравяме, че в Испания са намерили подслон както честни хора, така и всевъзможни отрепки от целия латиноамерикански свят: колумбийци, перуанци, парагвайци, панамци, мексиканци и т.н. Така че, малко предпазливост никога не вреди. Прави добро впечатление, че въпреки строгите католически порядки, които следва испанското общество, отношението му към леките наркотици съвсем не е толкова варварско, колкото тук. Освен това, по Пътя важи библейското правило: „Искайте и ще ви се даде“. Ако толкова много ти се пуши, няма нужда да рискуваш с дилъри и да инвестираш в забранени неща. Със сигурност ще срещнеш някой симпатичен студент от Барселона, който няма нищо против да те почерпи.

Най-голямото забавление по Пътя, обаче, не се крие в нощния живот или в данданията на големия град. Минаваш през китни селца, гори, поляни и малки, уютни градчета. Нощуваш в албергетата с хора от цял свят, където всички готвите, ядете, пиете вино и се забавлявате заедно. Ако предпочиташ да се оставиш на обстоятелствата да те водят, като мен, ще установиш, че не знаеш как изглежда мястото, където ще преспиш довечера, нито пък хората, които ще срещнеш там. Дори не те интересува. Местата, в които отсядаш, едно с едно не си приличат. И точно това му е хубавото. Попадаш в прекрасна ситуация, с чудесни хора и се наслаждаваш на мига, без да се вкопчваш в него. Утре част от тези хора ще напреднат, други ще изостанат, трети ще поемат по някой от алтернативните маршрути или ще решат да се приберат у дома. Ситуацията и отношенията, които сте имали предишната вечер, никога няма да се повторят в този живот. Някои от хората повече няма да ги видиш. Но ти предстоят нови, още по-интересни запознанства и още по-вълнуващи преживявания — на нови, напълно непознати места. Веднъж може да преспиш в студената тишина на католически манастир, а на следващата нощ да купонясваш с разноцветна компания в хипарско общежитие.

Единственото постоянно нещо ще бъде спътникът ти, ако имаш такъв. Според мен, обаче, това само те ограничава. Аз лично предпочетох да замина сам и се върнах с нови приятели от цял свят. Част от тях ще спомена по-късно в този пътепис. Разбира се, срещаш хора, с които се чувствате особено близки и не позволявате на туристическите пътеки да ви разделят. Започвате да се догонвате, да изоставате нарочно и да си правите съвместни планове. Търсите се по албергетата, устройвате си пиршества. Може да се влюбиш и да преживееш няколко раздели по Пътя. Свидетел съм на всякакви любовни драми. Зависи какво търсиш и за какво си дошъл. Пътят ще ти предложи всичко, от което се нуждаеш. Едно момче от Англия, например, си счупи краката да бяга след едно момиче, което не отговаряше на чувствата му. Тя нарочно удължи дистанцията между тях, като се качи за малко на автобус. Той, обаче, реши да я настигне пеша, за да докаже любовта си. Изминаваше повече от 40 километра на ден. Накрая го хоспитализираха, оперираха му коляното и го изпратиха обратно в Англия на патерици. Той беше дошъл за Любовно разочарование с голямо Л и си го получи. Други пък намериха сродните си души…

Що се отнася до чисто туристическите атракции, Камино също има какво да предложи. Местностите, през които минават пилигримите, са пълни с исторически забележителности и най-различни, интересни за разглеждане места.

Има мъже, които вървят по Пътя, за да приберат шкембето. Има жени, които го правят, за да стегнат задника. Има хора, които стъпват тук за първи път, има и такива, които вървят по Камино за 17-ти път. Имаше един будистки монах, който бодърстваше и будеше всички в спалнята с молитвите си в четири след полунощ. Имаше и български писател, който не ги оставяше да заспят с хъркането си. Имаше две американски кифли, от типа „О, май Гош!“, които уж идват от нация с традиционно любезно отношение към непознатите, но когато българският писател, усмихнат и добре наспан, реши да ги поздрави с „гуд морнинг“ на сутринта, те му отговориха: „ит’с гуд онли фор ю“. След което си врътнаха задниците и заминаха. Имаше приятна девойка, която каза на българския писател, че трябва да я „компенсира“ по някакъв начин, защото не е успяла да се наспи предишната вечер и специално за „компенсацията“ ще наеме самостоятелна стая. Имаше красива германка, която върза тенекия на българския писател — остави го да виси самотен и изоставен пред една катедрала в нощта. Имаше нелюбезен германец, който обичаше да разказва вицове за Хитлер и за евреите. Имаше откровено прости и досадни хора. Имаше всякакви. И това му беше хубавото. По Камино започваш да обичаш целия човешки род заради огромното разнообразие, което предлага.