Тихомир Димитров
По пътя към Сантяго (12)

Нейните посмъртни приключения

В рекламната агенция се запознах с Пенко Скумов. Мога да го опиша като прекрасен дизайнер, фотограф с рядко срещан талант, вдъхновен музикант, чувствителен поет и вярващ християнин, но най-вече мога да го нарека „човек“.

Малко преди да замина за Испания получих от него подарък — автобиографична книга, озаглавена: „Моите посмъртни приключения“, на Ю. Вознесенская.

Историята накратко: една жена пада от терасата и си чупи врата. Следва интересно пътешествие из Библейския Рай и Дантевия Ад, което си струва да бъде прочетено, но не толкова шокиращата история ме порази, колкото шокиращите обстоятелства, свързани с нея. Накрая авторката се връща към живота, за да разкаже своите посмъртни приключения. Това беше единствената книга, която взех със себе си в Испания.

Франциско, Розита, аз и Лийн вече се намирахме на територията на Галисия. Отбихме се за бира в един крайпътен бар, но мен нещо не ме свърташе на едно място през онзи ден и продължих по Пътя сам. Около два часа се разхождах сред избухнали в бяло плодни дръвчета. Благодарих на себе си многократно за удоволствието, което си бях причинил.

Тогава се случи нещо интересно. Видях най-щастливия човек на земята. Вървеше срещу мен, стискаше вестник и плачеше от радост. Пошегувах се тъпо, че Сантяго е в обратната посока, а той ме заговори на перфектен английски. Каза, че е университетски преподавател. Преди година негова студентка паднала от терасата и си счупила врата. От тогава била в кома. Преподавателят отишъл в катедралата на Сантяго и дал обет, че ще върви по Камино в продължение на една година за пълното й възстановяване. Денят на нашата среща беше предпоследният ден от въпросната година. 1700 километра в двете посоки. Беше ги извървял 4 пъти! В началото тръгнал с кучето си, но животното се изтощило и трябвало да го изостави в приют, за да може да спази обета.

„Баста, всичко ме боли, няма кост, която да не ме боли! Едва ли някога ще тръгна отново пеш, баста!“ Показа ми вестника, който стискаше в ръце. Заглавната статия на местен всекидневник съобщаваше, че студентката току-що е излязла от кома и предстои нейното изписване от болницата за домашно лечение. Годината беше изтекла. Обетът беше подействал. Разделихме се и всеки продължи по своя Път. Тогава се сетих за единствената книжка, която носех със себе си чак от България.

Хвърлих раницата на земята — между плодните дръвчета, избухнали в бяло. И седнах върху нея. Бях абсолютно сам. Запалих цигара. Потънах в мисли. Разумът отказва да приеме такива „съвпадения“, дори пред лицето на неопровержими доказателства. Времето спря за момент. Познати гласове ме настигаха от далече. Пътят продължаваше…