Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (7) (без да става дума за кучето)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Men in a Boat (To Say Nothing of the Dog), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (25.07.2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
forri (2011 г.)

Издание:

Джером К. Джером. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)

Преводач: Асен. Г. Христофоров

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Александър Денков

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1980 г.

История

  1. — Добавяне

Глава VI

Кингстън — Поучителни бележки върху ранната история на Англия — Поучителни наблюдения върху дърворезбата и живота изобщо — Печалният случай със Стивингз младши — Размишления върху древността — Забравям, че държа кормилото — Любопитен завършек — Лутаницата в Хамптън Корт — Харис като водач

Утрото беше великолепно — в късна пролет или ранно лято, според личните ви предпочитания, когато нежният блясък на тревата и листата помръква в по-тъмнозелено; и годината прилича на хубава девойка, усетила странните пробуждащи тръпки на жената в нея.

Живописните крайни улички на Кингстън, спускащи се към брега на реката, тъй причудливи в ярките слънчеви лъчи, лъскавата река с бавно движещите се салове, сенчестата крайбрежна пътека, добре поддържаните вили по отвъдния бряг, Харис в жакет с червени и оранжеви ивици, задъхан при лопатите, и сивият древен дворец на Тюдорите, който се открояваше на моменти в далечината — всичко се превръщаше в някаква блеснала на слънцето картина, много светла, но спокойна, тъй пълна с живот и все пак толкова тиха, че макар да беше още ранно утро, чувствувах как се унасям в мечти и въжделения.

Мислех си за Кингстън, или Кинингстън, както са го наричали някога, когато саксонските крале са били коронясвани в него. Великият Цезар преминал реката на това място и римските легиони са станували по гънките на тези възвишения. Цезар, както в по-късни години и Елизавета, е станувал просто навсякъде, но е бил по-достопочтен от добрата кралица Беси; той не е нощувал в кръчмите.

Тя е била съвсем луда по кръчмите, тая кралица-дева на Англия. Едва ли има що-годе прилична кръчма на десет мили околовръст Лондон, в която тя да не е надникнала или поспряла, или нощувала в едно или друго време. Чудя се, да речем, ако Харис вземе да тръгне по нов път и стане велик и добър мъж, и бъде избран за министър-председател, и сетне умре, дали ще поставят надписи по кръчмите, в които е благоволявал да поспира: „Харис на чаша бира в това заведение“, „Харис изпи две чаши студено шотландско уиски през лятото на 1888 година“, „Харис беше изритан оттук през декември 1886 година“.

Не, те биха били твърде многобройни! Прочути ще станат по-скоро онези кръчми, в които той никога не ще е влизал. „Единственото заведение в южен Лондон, в което Харис не е пил нито глътка алкохол“. Хората ще се стичат да видят каква ли е могла да бъде причината.

Колко ли е мразил Кинингстън горкият слабоумен крал Еди! Пиршеството по случай коронясването му се оказало пряко неговите сили. Може би натъпканата със захаросани сливи глава на глиган не е била по вкуса му (зная, че и на мен не би харесала) или е препил бяло вино с медовина, та се измъкнал от шумния пир, за да си открадне един тих час на месечина със своята възлюбена Елгива.

Навярно от решетъчното прозорче, застанали ръка в ръка, те са гледали кротките лунни лъчи в реката, докато от далечните зали шумният пир е долитал на пресекулки, ту тихо, ту бурно.

Изведнъж грубият Одо от Сен-Дънстън насила нахлува в тихата стая и изрича куп нелепи обиди към миловидната кралица, сетне помъкват горкия Еди назад, към шума и врявата на пияната сган.

Години по-късно, под гърма на бойната музика, саксонските крале и саксонските пиршества са били погребани редом едни с други и величието на Кингстън залязло за известно време, за да възкръсне още веднъж, когато Хамптън Корт станал дворец на Тюдорите и на Стюартите, а кралските шлепове обтягали въжета към крайбрежните колове и придворни с пъстри одежди кипро са слизали по стълбата към реката, за да извикат: „Хей, лодкарю, дай сала насам, за бога!“

Много от старите къщи наоколо съвсем ясно напомнят дните, в които Кингстън е бил кралска резиденция и в него са живели благородници и придворни, а дългият път към дворцовите порти весело се е огласял цял ден от тракането на оръжия, възправящи се коне, шумоленето на коприна и кадифе, както и от хубави лица. Големите обширни къщи, с техните еркери и решетъчни прозорци, с огромни камини и заострени покриви сякаш носят повей от дните на тесните панталони, втъкнати във високи чорапи, на плътно прилепнали към тялото контоши и обшити с бисери поясоци, а също и на сложни псувни. Те са били издигнати в дните, „когато хората умеели да строят“. Яките червени тухли са се споили още по-твърдо с течение на времето, а дъбовите стълбища не скърцат и грухтят, когато някой се опитва бавно да слиза по тях.

Понеже става дума за дъбови стълбища, в паметта ми възкръсва великолепното стълбище с дърворезба в една от старите къщи на Кингстън. Сега сградата е превърната в магазин, но някога тя очевидно е служила за жилище на важна личност. Един мой приятел, който живее в Кингстън, влезнал веднъж в магазина да си купи шапка и в момент на слабост пъхнал ръка в джоба си и платил за нея без никакво колебание.

Търговецът, който познавал приятеля ми, естествено се позачудил изпървом, но скоро се окопитил и понеже чувствувал, че е желателно да се стори нещо за поощряване на подобни постъпки, запитал нашия герой дали би искал да разгледа красиви резби върху дъб. Моят приятел отговорил утвърдително, а търговецът на часа го превел през магазина и нагоре по стълбището на къщата. Перилата представлявали прекрасни произведения на това изкуство, пък и стената била покрита с дъбови тапети чак догоре, с такава дърворезба по тях, която би правила чест на един дворец.

От стълбището те влезли в салона — голяма, светла стая, облепена с донякъде чудновати, но все пак свежи книжни тапети със син фон. Впрочем, в салона нямало нищо забележително и моят приятел се позачудил защо са го довели там. Собственикът отишъл до една от стените и почукал книжните тапети. Те издали звук като от дърво.

— Дъб — обяснил той. — Всичко е дъб с резба чак до тавана, също такъв, какъвто видяхте по стълбището.

— Но, дявол да го вземе, човече! — възкликнал моят приятел. — Наистина ли си покрил дърворезбата на дъба със сини тапети?

— Да — бил отговорът. — Скъпичко излезе. Най-напред трябваше да обкова дърворезбата с шперплат, разбира се. Но сега салонът се развесели. По-рано имаше страшно мрачен вид.

Не мога да твърдя, че хвърлям вината изцяло върху тоя човек (това, без съмнение, много ще го зарадва). От негова гледна точка, а това ще е становището на всеки стопанин, който се стреми да гледа на живота колкото се може по-леко, а не като някой стар маниак за старини, той има право. Дъбовата резба е много приятна за окото и е добре да имаш малко от нея, но тя безспорно ще е твърде подтискаща обстановка за хора, които нямат вкус към тия неща. На тях все ще им се струва, че живеят в черква.

Не, печалното в този случай е, че този човек, който нямал вкус към дъбовата дърворезба, е трябвало да живее в салон, украсен догоре с дърворезба, докато хора, които обичат дърворезбата, трябва да плащат луди пари, за да се снабдят с такава. Изглежда, че така е нареден светът. Всеки има това, което не му трябва, а други притежават онова, което той желае да има.

Женените мъже имат жени, но те сякаш не им трябват, а млади ергенчета се вайкат, че не могат да си намерят съпруги. Бедни хорица, които едва се изхранват, имат по осем здрави, ячки дечица. Богати стари съпружески двойки, които нямат кому да оставят парите си, умират бездетни.

А има и девойки с почитатели. Девойките с почитатели не дават пет пари за тях. Те твърдят, че предпочитат да нямат почитатели, та да не си губят времето с тях, и се чудят защо почитателите им не се запретнат да ухажват госпожица Смит и госпожица Браун, които са най-обикновени и малко възстарички, а си нямат поклонници. Що се отнася до тях самите, те нямат нужда от такива. Решили са да не се омъжват.

Няма смисъл да ровим повече в тия неща; те правят човека толкова тъжен!

В нашето училище имаше едно момче и ние го наричахме Станфорд и Мертън. Истинското му име беше Стивингз. Никога не съм виждал толкова странно момче. Струва ми се, че то наистина обичаше да учи. Навличаше си страшни неприятности, задето седи до късно в леглото и учи гръцки, а човек просто не можеше да го откъсне от френските неправилни глаголи. Главата му беше пълна с какви ли не чудати и неестествени мисли — че трябвало да бъде гордост на родителите си и чест на училището ни; и то копнееше да получава награди, да порасне и да стане учен; и имаше всякакви други слабоумни идеи. Не бях срещал такова странно същество, и все пак безобидно като неродено бебе.

Така или иначе, това момче редовно се разболяваше два пъти седмично, та не можеше да ходи на училище. Едва ли някое друго момче е могло да се разболява като тоя Станфорд и Мертън. Ако на десетина мили околовръст се чуеше за някаква болест, то заболяваше от нея и здравата заболяваше. В горещите летни дни го хващаше бронхит, а по Коледа заболяваше от сенна треска. След шестседмична засуха то се сковаваше от ревматизъм; а излезеше ли навън в някой мъглив ноемврийски ден, се връщаше слънчасало.

Една година взеха, че упоиха бедното момче, извадиха му всичките зъби и му поставиха изкуствени челюсти, понеже то страдаше от ужасен зъбобол; но тогава болката се превърна в невралгия и ухобол. Винаги страдаше от простуда, освен веднъж, и то в продължение на девет седмици, докато лежеше болно от скарлатина; и все не можеше да се отърве от премръзване на пръстите. През големия страх от холерна епидемия в 1871 година нашият край остана съвсем незасегнат. В цялата енория се чу само за един случай, и тоя случай беше с малкия Стивингз.

Разболееше ли се, трябваше да лежи на легло, да яде пилета, крем карамел и грозде от парниците; и то лежи и хълца, понеже не му позволяват да пише латинските си упражнения, а немската граматика скрили от него.

А те, останалите момчета, които на драго сърце бихме пожертвували десет учебни срока за един-едничък ден на болест и ни най-малко не ламтяхме да дадем повод на родителите си да се гордеят с нас, не можехме да хванем даже и лека простуда във вратните жили. Играехме на течение и от това ни ставаше по-добре, дори се чувствувахме по-бодри; и гълтахме какво ли не, за да се разболеем, а това ни отваряше апетит и ни караше да пълнеем. Каквото и да измислехме, все не можехме да се разболеем до започването на ваканциите. Тогава, в деня на разпуса, се простудявахме, хващахме коклюш и всякакви разстройства, които продължаваха до новия учебен срок, когато, въпреки всевъзможните ни хитрини изведнъж оздравявахме и се чувствувахме по-добре от всякога.

Такъв е животът; и ние сме като окосена трева, сложена в пещ, за да съхне.

Но да се върнем към въпроса за резбата върху дъб. Те трябва много да са разбирали какво е художествено и хубаво, тия наши прапрадеди. Така или иначе, всички наши съкровища на изкуството днес представляват изкопани от земята най-обикновени дреболии от преди триста или четиристотин години. Понякога се чудя дали наистина има нещо действително красиво в старите супени паници, бирени чаши и ножици за свещи, които тъй много ценим днес, или само ореолът на времето по тях ги прави толкова прелестни за нашите очи? „Старите сини съдини“, които окачваме за украса по стените, са били обикновени домашни прибори преди няколко века; а розовите пастири и жълтите пастирки, които подаваме от ръка на ръка на гостите си, за да се възхищават от тях и да се преструват, че имат усет към хубавото, са били най-обикновени съдове за украса над камините, които майките в осемнадесетия век навярно са давали на кърмачета да ги смучат, когато се разплачат.

И за в бъдеще ли ще бъде така? Нима днешните високоценени предмети винаги ще представляват дреболиите от прежния ден? Нима цели поредици от нашите чинии с върбови рисунки ще украсяват полиците над камините на знатните хора в 2001 година? Нима белите чашки с позлатени ръбове и нарисуваното извътре красиво златно цвете (от неизвестен вид), които нашата Сара Джеймс чупи сега от чисто нехайство, няма да бъдат грижливо заплетени, поставени на конзоли и избърсвани само от стопанката на къщата?

Ето кучето от китайски порцелан, което краси спалнята. В наетото от мене мебелирано жилище. То е бяло. Очите му са сини. Носът му е нежно червен с черни точици. Главата му е странно вирната, а изражението му е любезно до самия предел на тъпотата. Лично аз не изпадам във възторг пред него. Като художествено произведение то просто ме дразни. Някои нетактични приятели се подиграват с него, пък и самата ми хазайка никак не му се радва и обяснява присъствието му с обстоятелството, че то й е било подарено от нейната леля.

Но след двеста години е повече от вероятно това куче да бъде изровено някъде без крака и със счупена опашка. Ще го продадат като стар китайски порцелан и ще го сложат в стъклен шкаф. И хората ще си го подават от ръка на ръка и ще се възхищават от него. И ще бъдат поразени от чудната дълбочина в оцветяването на носа и ще умуват колко ли красива ще да е била загубената част от опашката.

Ние в днешния век не съзираме красотата на това кученце. Премного сме свикнали с него. То е като залеза и звездите: не изпадаме в страхопочитателно благоговение пред тях, понеже са ни твърде познати. Така и с това кученце от порцелан. В 2288 година хората ще припаднат от възторг пред него. Изкуството да се правят такива кученца ще бъде вече забравено. Нашите потомци ще недоумяват как сме ги правели и ще хвалят умението ни. Те ще говорят за нас като за „ония знаменити майстори, които са процъфтявали в деветнадесетия век и са произвеждали тия порцеланови кученца“.

„Ръкоделието“, изработено от някоя най-голяма щерка в училището, ще мине за „гоблен от Викторианската епоха“ и ще бъде безценно. Купите на сини и бели ивици в днешните крайпътни кръчми ще бъдат издирвани, целите изпочукани и нащърбени, и ще бъдат продавани за толкова злато, колкото и тежат, а богати хора ще ги употребяват като винени чаши; и пътниците от Япония ще изкупуват всички „Подаръци от Рамсгейт“ и „Сувенири от Маргейт“, които са могли да оцелеят, за да се върнат в Йедо с тия редки английски художествени старини.

В тоя момент Харис захвърли греблата, изправи се, напусна мястото си, седна и вирна крака във въздуха. Монтморенси почна да вие и се преметна през глава, а горният кошник подскокна и всички неща изпопадаха навън.

Бях малко изненадан, но не се разсърдих. Доста любезно казах:

— Хей, какви са тия работи?

— Какви са тия работи? А че…

Не, след като попремислих, няма да повторя какво каза Харис. Може и аз да съм бил виновен, признавам това; но нищо не извинява грубия тон и острите изрази, особено у добре възпитан човек, за какъвто Харис минава в моите очи. Бях потънал в мисли по други неща и забравих, както всеки лесно ще разбере, че аз управлявам кормилото, вследствие на което доста попреплетохме конци с крайбрежната пътечка. В дадения момент беше трудничко да се определи кое е лодката ни и кое брегът на реката откъм Мидлсекс; но подир малко отгатнахме истината и се откъснахме от брега.

Харис обаче заяви, че е поработил достатъчно, и предложи аз на свой ред да се хвана за греблата; и тъй, понеже бяхме в лодката, аз излязох навън, взех въжето за теглене и влачих лодката чак отвъд Хамптън Корт. Колко хубава е тая стара стена, която се ниже там край брега! Винаги ми става драго на минаване оттук. Такава една мека, светла, мила стара стена! Каква прекрасна картина би могла да се нарисува от нея — с мъх, пролазил тук, и лишеи, растящи там, и с една млада лоза, занадничала от нея на това място, за да гледа какво става по оживената река, и с трезвия стар бръшлян, вкопчил се в нея малко по-надолу! Има над петдесетина оттенъци, тонове и нюанси на всеки десет метра по тая стара стена. Да можех да рисувам и да умеех да слагам бои, щях наистина да направя чудесна скица на старата стена. Често ми се струва, че с удоволствие бих живял в Хамптън Корт. Всичко изглежда тъй тихо и спокойно — идеално място да се поразходиш рано някоя заран, преди да са надошли много хора.

Но все пак ми се струва, че едва ли ще държа толкова за нея, ако ми се случи път насам. Сигурно ще бъде ужасно скучно и подтискащо вечер, когато лампата хвърля тайнствени сенки по облепените с ламперия стени, когато ехото на далечни стъпки отеква в студените каменни коридори и ту се приближава, ту замира и всичко потъва в мъртвешко мълчание освен туптенето на собственото ти сърце.

Рожби на слънцето сме ние, мъжете и жените. Обичаме светлината и живота. Тъкмо затова се трупаме в градове и паланки, а полята все повече пустеят от година на година. В слънчевата светлина — през деня, когато природата е будна и дейна навред около нас, нам се нравят ширналите се хълмове и тъмните гори: но през нощта, когато майката-земя е заспала, а ние будуваме, о, светът изглежда доволно тъжен и ние се плашим като деца в безмълвна къща. Тогава сядаме и захълцваме, почваме да копнеем за осветените улици, за човешка глъч и откликващия пулс на живота. Ние се чувствуваме тъй безпомощни и нищожни във великото мълчание, когато тъмните дървета прошумоляват в нощния ветрец. Наоколо има толкова много призраци и техните глухи въздишки тъй ни натъжават. Нека се събираме в големите градища, нека палим огромни огньове от милион лампи, за да крещим, вкупом да пеем и да се чувствуваме храбреци.

Харис ме запита дали съм влизал някога в лабиринта на Хамптън Корт. Каза, че бил ходил там еднаж, за да сочи пътя на едного. Бил изучил ходовете по карта и всичко било толкова просто и глупаво, че не си струвало да платиш входната такса от два пенса. Харис твърдеше, че оная карта е била съставена само за шега, понеже в нищо не приличала на истинския лабиринт и само заблуждавала. Харис бил влезнал там с един братовчед от провинцията. Той му казал:

— Ще влезнем вътре за малко, колкото да можеш да казваш, че си бил тук. Смешно е да го наричат лабиринт. Трябва все да се върви надясно. Ще се поразходим само за десетина минути и после ще отидем да обядваме.

Наскоро след влизането им те срещнали някакви хора, които им казали, че са от три четвърти час в лабиринта и вече им омръзнало да обикалят. Харис им казал, че могат да го следват, ако желаят; той само щял да надникне в лабиринта и веднага да излезе. Те отвърнали, че това било много любезно от негова страна, наредили се подир него и го последвали.

По пътя подбрали и други хора, които искали да излязат, докато накрая прибрали подир себе си всички посетители в лабиринта. Хора, които били загубили всяка надежда да излязат, както и да видят отново своите домове и приятели, добивали смелост, като виждали Харис и хората около него, присъединявали се към шествието и го благославяли. Харис каза, че навярно е имало едно на друго двайсетина души, които го следвали, а една жена с малко бебе, която се била лутала насам-натам целия предиобед, настоявала да го хване за ръка от страх да не го загуби.

Харис продължавал да се държи все вдясно, но пътят нямал край и братовчедът казал, че според него лабиринтът трябва да е страшно голям.

— Да, един от най-големите в Европа — отвърнал Харис.

— Ех, трябва да е такъв — съгласил се братовчедът, — понеже вече сме изминали повече от две мили.

И Харис вече почвал да недоумява, но продължавал да върви, докато накрая стигнали до онова място по пътя, гдето лежала захвърлена една кифла от половин пенс, за която братовчедът твърдял, че я бил забелязал там преди седем минути.

— Не, не може да бъде! — казал Харис.

— Напротив! — казала жената с бебето.

Тя самата била взела кифлата от детето и я захвърлила там малко преди да срещне Харис, сетне добавила, че й се искало никак да не била срещала Харис и че според нея той бил мошеник. Това страшно разсърдило Харис. Той извадил картата и обяснил теорията си.

— Всичко може да е в ред с картата — казал един от дружината, — но трябва да знаете точно къде се намираме сега.

Харис не знаел и предложил като най-добър изход да се върнат обратно до входа и да започнат отначало. Що се касае до започването отначало, нямало голямо въодушевление; но колкото до целесъобразността да се върнат към входа — налице било пълно единодушие, тъй че те се обърнали и пак се повлекли подир Харис в обратната посока. Изминали към десетина други минути и те отново се намерили в средището на лабиринта.

Харис изпървом се опитал да представи нещата така, сякаш тъкмо това била и неговата цел, но тълпата изглеждала опасна и той решил да припише всичко на случайността.

Както и да е, те вече имали откъде да започнат. Знаели точно къде се намират, още веднъж поразгледали картата, нещата изглеждали по-прости от всякога и те отново потеглили — сега за трети път.

Но три минути по-късно те отново се озовали в средището на лабиринта.

След това те чисто и просто се връщали неизменно все в средището. Накъдето и да тръгвали, пак се връщали в средището. Това се повтаряло с такава точност, че по едно време едни от хората спирали в центъра и изчаквали останалите да се поразходят наоколо и да се върнат отново при тях. След време Харис пак разтворил картата си, но видът й само разярил тълпата и те му казали да я накъса на парченца, та да си къдри косите с нея. Харис казваше по тоя повод, че вече чувствувал как почва да става донякъде непопулярен между хората.

Накрая те всички пощръклели и се развикали за пазача, а човекът дошъл, изкачил се по една стълба от външната страна и с все глас почнал да им дава напътствия. Но по това време всеки бил с така зашеметена глава, че никой не могъл да разбере и дума, та човекът им казал да стоят на място, тъй като той щял да отиде при тях. Те се вкупчили един в друг и зачакали, а той слезнал от стълбата и влязъл в лабиринта.

Не щеш ли, пазачът бил млад и отскоро на тая служба; и като влязъл в лабиринта, не могъл да ги намери и сам се загубил. Те го зървали сегиз-тогиз да подтичва в отвъдната страна на живия плет, а и той ги виждал понякога и изприпквал към тях, но след петминутно чакане отново се появявал на съвсем същото място, за да ги пита къде са се губили през това време.

Трябвало да чакат, дорде един от старите пазачи се върнал от обеда си и ги извел навън.

Харис каза, че доколкото могъл да съди, този лабиринт наистина бил много сложен; и двамата се уговорихме на връщане да се опитаме да вкараме Джордж в него.