Джеръм К. Джеръм
Трима души в една лодка (16) (без да става дума за кучето)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Men in a Boat (To Say Nothing of the Dog), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (25.07.2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
forri (2011 г.)

Издание:

Джером К. Джером. Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)

Преводач: Асен. Г. Христофоров

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Александър Денков

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1980 г.

История

  1. — Добавяне

Глава XV

Домакински задължения — Любов към труда — Изпеченият лодкар, какво върши той и какво разправя за миналите си дела — Неверието на новото поколение — Спомени за някогашни излетувания с лодка — Каране на сал — Джордж има стил в работата си — Старият лодкар и неговата система — Тъй тихо и спокойно — Новакът — Каране на каик — Печална случка — Сладостите на приятелството — Плаване с платна, първият им опит — Вероятната причина, поради която не се удавихме

Събудихме се късно на следното утро и поради настойчивото желание на Харис се задоволихме с една скромна закуска, без пикантни неща. Сетне разтребихме и сложихме всичко в ред (една работа без начало и край, която вече почваше добре да ми изяснява един въпрос, поставен неведнъж пред мене самия, а именно — как една домакиня, която има да се справя само с един дом, не умира от скука), и към десет часа потеглихме с твърдото намерение да изминем доста път тоя ден.

Решихме за разнообразие тая заран да не влачим лодката, а да гребем; и според Харис най-добре щяло да бъде Джордж и аз да гребем, а той да държи кормилото. Предложението му ни най-малко не ме въодушеви — казах, че Харис би постъпил много по-дружески, ако бе предложил той и Джордж да поработят, та аз да си почина малко. Струваше ми се, че при това излетуване все върша повече работа, отколкото ми се полага, и това вече почваше да ми тежи.

Винаги ми се струва, че върша повече работа, отколкото е редно. Не — и бих искал да подчертая това, — не защото съм против работата; аз обичам работата; тя просто ме омайва. Мога по цели часове да седя и да я гледам. Приятно ми е да имам работа: самата мисъл да ми я отнемат ще накара сърцето ми да се пръсне.

Не можете да ме натоварите с премного работа; да трупам една работа подир друга вече е станало почти страст за мене: кабинетът ми е така препълнен с такива работи, че едва ли има и инч свободно място за още една. Скоро ще трябва да пристроя някакво друго помещение към него.

При това, добре се грижа за работата си. Истината е, че част от работата, която имам в къщи, вече стои от дълги години, без да я докосна даже с пръст. Просто се гордея с работата си. Издърпвам я от време на време и я отупвам от праха. Никой не пази работата си тъй непобутната, както аз.

Но макар и да умирам за работа, все пак искам да съм обективен. Не питам за повече работа, отколкото ми се полага.

Ала все ме товарят с работа, за която не съм питал — или поне все така ми се струва, — и това ме гнети.

Джордж казва, че не трябвало да се тормозя по тоя въпрос. Според него само прекомерната ми добросъвестност ме карала да мисля, че ме отрупват с повече работа, отколкото ми се полага; и че всъщност нямам дори и наполовина толкова работа, колкото ми се пада. Но той май говори така, за да ме утешава.

В една лодка, както съм забелязал, всеки е дълбоко убеден, че върши цялата работа. Харис си въобразяваше, че само той е работил през цялото време и че ние двамата с Джордж все сме го изигравали. Джордж на свой ред осмя мисълта, че Харис е вършил нещо друго, освен да яде и да спи, и най-настойчиво твърдеше, че едничък той — Джордж — се бил справял с всички по-важни работи.

Той казваше, че никога не е излетувал с двамина толкова мързеливи кръшкачи като мен и Харис.

Това развесели Харис.

— Я гледай! Не друг, а наш Джордж говори за работа! — и той се изсмя. — Само половина час да поработи и ще си умре. Хич виждал ли си някога Джордж да работи? — прибави той, обръщайки се към мен.

Дадох право на Харис и казах, че не съм го виждал да работи — положително нито веднъж, откак бяхме предприели това излетуване.

— Добре, но така или иначе, просто се чудя как ти имаш мнение по въпроса — рече Джордж, за да възрази на Харис; — нима си спомняш да си виждал Харис съвсем буден, освен когато сядаме да ядем? — запита той, отправяйки въпроса към мене.

Истината ме задължаваше да подкрепя думите на Джордж. Харис не беше особено полезен в лодката, що се отнася до работата, още от самото начало.

— Я не се занасяйте, все съм свършил повечко работа, отколкото ей тоя там Джей — възрази Харис.

— Ех, и да си искал, едва ли щеше да можеш да свършиш по-малко работа — добави Джордж.

— Джей май си мисли, че е само пасажер — продължи Харис.

И това бе цялата им благодарност, задето домъкнах и тях, и проклетата им лодка чак от Кингстън и се разпореждах с едно-друго, и вършех всичко вместо тях, и се грижех за тях самите, и се трудех като роб. Така е нареден светът.

Разрешихме и този спор, като се уговорихме Харис и Джордж да гребат до отвъд Рединг, а аз да влача лодката оттам нататък. Да тегля тежка лодка срещу силно течение вече не е примамка за мен. Беше време, доста отдавна, когато сам напирах за най-тежката работа: сега гледам да предоставя на младоците тая възможност да се отличат.

Забелязал съм, че повечето изпечени лодкари също тъй се отдръпват, щом дойде ред за здраво гребане. Винаги ще познаете изпечения лодкар по това, че ще се изтегне върху възглавките в дъното на лодката и ще вземе да ободрява гребците, като им разказва измислици за своите чутовни подвизи през миналия сезон.

— Та това ли наричате здраво гребане! — провлечено казва той, като изпуска с доволство кълбета дим от лулата и се обръща към двамата запотени новаци, които гребат упорито срещу течението от час и половина насам. — Знаете ли, че Джим Бифълз, Джек и аз гребахме миналата година от Марлоу чак до Горинг в един следобед — без да спрем нито веднъж. Нали си спомняш, Джек?

Джек, който си е направил при носа на лодката нещо като легло от всички черги и палта, паднали му под ръка, и спи върху него вече втори час, дочува какво го питат и си припомня случая, сетне си спомня, че през цялото време е имало необичайно силно течение срещу тях, а също и силен вятър.

— Трябва да имаше към трийсет и четири мили — добавя първият и присяга за друга възглавка, за да я сложи под главата си.

— Не — не; не преувеличавай, Том — неодобрително мълви Джек, — не повече от трийсет и три.

И Джек, и Том, съвсем премалели от непосилния разговор, отново заспиват. А двамата простодушни младоци при греблата са много горди, че имат честта да возят такива знаменити гребци, като Джек и Том, и още по-здравата напрягат сили.

Когато бях млад, слушах тия приказки на по-възрастните от мен, попивах ги и ги гълтах, и смилах всяка казана дума, а после питах за още; но новото поколение май не е тъй лековерно, както ние едно време. Веднъж през миналото лято ние тримата — Джордж, Харис и аз — взехме един „новак“ с нас и го обработихме с обичайните измислици за чутовните ни подвизи нагоре по реката.

Поднесохме му старите шаблони — осветените от времето лъжи, служили вярно години наред на всеки лодкар по реката — и добавихме седем съвършено нови, измислени от нас самите, включително една доста правдоподобна случка, основана донякъде на почти истинска преживелица, случила се в действителност, макар и в малко изменен вид, преди години с наши познати — една случка, в която всяко дете би могло да повярва, без много да пострада.

Но оня млад момък взе на присмех всичките ни подвизи и искаше да повторим тия дела още там, на самото място и пред очите му; като настояваше да се хване на бас с нас при десет на едно, че няма да можем.

Тази заран се заприказвахме за преживелиците ни с лодка и се впуснахме в спомени по някогашните ни първи опити в изкуството да гребеш. Моят най-ранен спомен се отнася до петима като мене, всеки от които даде по три пенса, за да наемем една чудновато построена лодка в езерото на Рийджънтс парк, при което впоследствие стана нужда да се изсушаваме в къщичката на пазача.

След това, понеже бях придобил влечение към водата, често се возех на сал в тухларниците из покрайнините на града — едно занимание, съпроводено с повече трепет и възбуда, отколкото изглежда на пръв поглед, особено когато сте в средата на изкуственото езерце и собственикът на материалите, от които е сглобен салът, неочаквано се появи на брега с голяма тояга в ръка.

Първото ви чувство при появата на този господин е, че някак не сте годен да разговаряте на равна нога с него и че, стига да можете да сторите това, без да изглеждате недодялан, по би ви се искало да избегнете срещата с него; поради което се стремите да излезете на срещуположния бряг на езерцето и да се приберете тихичко и бързо-бързо в къщи, като се преструвате, че не го забелязвате. Той пък, напротив, гори от желание да ви хване за ръката и да се поразговори с вас.

Излиза, че господинът познава баща ви и отлично знае кой сте, но това никак не ви притегля към него. Той казва, че ще ви научи как се прави сал от неговите дъски: но тъй като знаете да вършите това вече достатъчно добре, предложението му, макар и направено от любезност, ви се струва разточително от негова страна и не ви се ще да го приемете, за да не го карате да си прави тоя труд.

Но неговото ревностно желание да ви срещне поставя на изпитание вашата резервираност, а енергичният начин, по който се придвижва нагоре-надолу по езерцето, с оглед своевременно да бъде на мястото, гдето ще излезете, та да ви поздрави, безспорно много ви ласкае.

Ако се случи той да е пълничък и лесно да се задъхва, можете без много усилия да надмогнете настойчивостта му, но ако е млад и от типа на дългокраките, срещата става неизбежна. Последвалата размяна на мисли обаче е твърде краткотрайна, защото по-голямата част от разговора се води от него, докато вашите забележки се свеждат почти изключително до едносрични възклицания; и вие се измъквате още при първия сгоден случай да сторите това.

Посветих към три месеца на саловете и като се измайсторих, доколкото бе нужно, в тоя клон на изкуството да караш плавателни съдове, реших да се заловя с гребането и се записах в едно от дружествата по Лий.

Да бъдеш в лодка по река Лий, особено в следобедите на съботните дни, значи в скоро време да станеш вещ в управлението на плавателния съд и пъргаво да избягваш сблъскването с тоя на някой недодялан тип или да не бъдеш потопен от шлепове; то също така предлага многократни случаи на всекиго да усвои най-бързия и привлекателен начин как да се просва на дъното на лодката, за да не бъде катурнат в реката от движещи се въжета, с които теглят други лодки.

Но това не може да ви приучи към стилно гребане. Аз усвоих това едва когато тръгнах по Темза. Сега всички се възхищават от моя начин на гребане. Хората го намират за много чудат.

Преди да стане на шестнайсет години, Джордж не бе стъпил с крак до река. Тогава той и още осем други господа на приблизително същата възраст отишли вкупом до Кю в един съботен ден с намерението да наемат една лодка, та да гребат до Ричмонд и назад; и един измежду тях, рошав момък на име Джоскинз, който се бил возил един-два пъти по Серпантината[1], им казал, че туй, да караш лодка, било много весела работа.

Отливът бързо напредвал, когато пристигнали на кея, пък и остър вятър идел откъм реката, но това ни най-малко не ги смутило и те се заели да си изберат лодка.

Една дълга и тясна лодка за надбягване, снабдена с осем тек лопати и дълъг железен лост[2] отстрани, била изтеглена на площадката; и тъкмо тя им се харесала. Те любезно я поискали. Лодкарят не бил там и само момчето му се грижело за лодките. То се опитало да поохлади копнежа им по нея и им показало две-три много удобни на вид лодки, предназначени за семейни излети, но те никак не били по вкуса им; защото си въобразявали, че ще изглеждат най-добре в оная лодка за надбягване.

И тъй, момчето спуснало лодката във водата, а те си свалили палтата и се готвели да се настанят по седалките. Според момчето, Джордж, който дори в онези дни винаги е бил най-тежкият във всяка компания, трябвало да бъде четвърти поред. Джордж заявил, че ще бъде много радостен да гребе от четвъртата седалка и на часа се наместил върху седалката на първия гребец откъм носа, и то с гръб към кормилото. Най-сетне успели да го настанят на отреденото за него място и тогава всички заели местата си.

На едно твърде нервно момче било възложено да бъде кормчия и Джоскинз му изяснил основните начала на кормуването. Самият Джоскинз седнал на първата седалка. На другите казал, че всичко било много просто; достатъчно било да се водят по неговите лопати.

Казали, че са готови, и момчето от кея взело една кука и ги тласнало навътре.

Какво се е случило подир това Джордж не може подробно да обясни. Той смътно си спомня, че още при самото тръгване получил силен удар в долната част на гърба от дебелия край на лопатата на номер пети, и то в същия миг, когато седалката му изчезнала сякаш по чудо изпод него и той се намерил седнал върху дъските. Той също забелязал и тая любопитна подробност, че в същия миг номер втори лежал на дъното на лодката с вирнати във въздуха крака, повидиму в някакъв припадък.

Под моста при Кю минали напреко, със скорост от осем мили в час, като единствен Джоскинз продължавал да гребе. След като се настанил отново на седалката, Джордж се опитал да му помогне, но щом потопил лопатата си във водата, тя, за негова голяма изненада, изчезнала под лодката и почти отвлякла и него самия.

А „кормчията“ хвърлил и двете въженца на кормилото във водата и се разплакал със сълзи.

Как са се върнали, Джордж и сега не знае, но това им отнело точно четиридесет минути. От моста при Кю гъста тълпа наблюдавала зрелището с голям интерес и всеки им изкрещявал по някое различно наставление. На три пъти успявали да прекарат лодката отвъд свода на моста и на три пъти бързеят ги връщал под него, а колкото пъти „кормчията“ вдигал поглед и зървал моста над главата си, той все избухвал в плач.

Джордж казваше, че и на ум не му минавало в оня следобед, че някога ще може наистина да обикне гребането.

Харис е повече привикнал към гребане в морето, отколкото по река, и твърди, че предпочита първото като физическо упражнение. Не и аз. Спомням си, че наех една малка лодка в Ийстбърн миналото лято: много съм гребал в морето преди години и мислех, че пак ще ме бива; но видях, че изцяло съм забравил това изкуство. Когато едната лопата затъваше надълбоко във водата, другата бясно се размахваше във въздуха. За да загреба вода едновременно и с двете лопати, трябваше цял да се изправя. Алеята покрай брега беше пълна с благородници и самостоятелни хора и аз бях принуден да греба по тоя смешен начин, дорде да отмина нататък. Изкарах лодката някъде към средата на плажа и наех един стар лодкар да ме отведе назад.

Приятно ми е да гледам как гребе някой стар лодкар, особено когато е нает на час. Има нещо тъй красиво и успокоително в неговия начин на гребане. В него няма и помен от оная припряна бързина, от оня буен стремеж напред, които от ден на ден все повече и повече тровят живота ни в тоя деветнадесети век. Ако друга лодка го настигне и задмине, това никак не го дразни; в същност те всички го настигат и задминават — всички, които карат в същата посока. Това би смутило и разсърдило някои хора; възвишеното равнодушие на наетия лодкар при това изпитание представлява прекрасен урок за всички против амбициозността и дръзката безочливост.

Да се научиш да гребеш тъй, че лодката ти някак все да върви, не е особено трудно изкуство, но е необходима доста дълга практика, преди човек да се чувствува спокоен при задминаване на лодка с момичета. Трудното за момъка-новак е в ритмичността.

— Ей, че смешно! — казва той, когато за двадесети път през последните пет минути измъква лопатите си изпод вашите. — Когато съм сам, всичко върви в ред!

Да гледаш как двама новаци се мъчат да гребат в такт един с друг е много забавно. Оня при носа на лодката намира, че е невъзможно да следва ударите на тоя пред него, защото предният гребял някак особено. Това пък изпълва предния гребец с възмущение и той обяснява, че през последните десет минути напразно се е опитвал да приспособи ударите на лопатите си към недостатъчно подготвения заден гребец. Тогава задният на свой ред се чувствува обиден и вежливо подканва предния да не си блъска главата с неговото (на задния) гребане и да съсредоточи мисълта си към усвояването на един по-свестен ритъм.

— Или пък аз да седна отпред? — добавя той, явно изхождайки от предположението, че това веднага би оправило цялата работа.

Те успяват криво-ляво да се придвижат още стотина ярда с подобно плисукане и изведнъж цялата загадка на несполуките им проблясва в главата на предния със силата на същинско вдъхновение.

— Знаеш ли каква е работата: ти си взел моите лопати — провиква се той, като се обръща към задния гребец. — Я ми дай твоите!

— То, да ти кажа, и аз сам се чудех защо не мога да вляза в крак с тия — отвръща задният със светнало лице и най-драговолно улеснява размяната на лопатите. — Сега вече ще потръгне.

Но пак не върви — дори и сега. Защото предният гребец трябва тъй да протяга ръце, за да стигне дръжките на лопатите си, че рискува да ги изкълчи в раменете; докато при всяко връщане назад лопатите на задния силно го блъскат в гърдите. И отново ги разменят и стигат до извода, че човекът им е дал лопати от някоя друга лодка; и в надпреварата си да ругаят тоя човек те отново стават дружелюбни и симпатични един на друг.

Джордж казва, че често му се е приисквало да кара сал за разнообразие. Да се кара сал не е толкова лесно, колкото изглежда. Както и при гребането, човек скоро се научава как да се движи и да направлява сала, но е нужен дълъг опит, за да се приучите да вършите това с достойнство, и крачолите ви да не се пълнят с вода.

Един мой познат, още млад човек, има една неприятна преживелица при първия си опит да кара сал. Така добре му потръгнало от самото начало, че той станал доста дързък и крачел нагоре-надолу по сала, като забивал пръта с такава небрежна грация, че било просто приятно да го гледаш. Ще се придвижи до горния край на сала, ще забие пръта и след това ще изтича право назад до самия край, също като някой стар салджия. Беше наистина знаменито.

И всичко щеше докрай да бъде все тъй знаменито, ако той, за нещастие, докато извръщаше поглед наоколо, за да се порадва на хубавата гледка, не бе направил тъкмо една крачка в повече, отколкото беше необходимо, и направо излезе извън сала. Прътът беше здраво забит в калта и той остана да виси на него, а салът отплава нататък. Някакво невъзпитано момче на брега веднага се провикна към изоставащото си приятелче „да побърза, та да види същинска маймуна на кол“.

Не можех да му се притека на помощ, защото, за зла беда, не бяхме съобразили да вземем резервен прът с нас. Не можех да сторя друго, освен да седя и да го гледам. Няма никога да забравя изражението на лицето му, когато прътът бавно започна да потъва заедно с него; имаше толкова много размисъл в това изражение.

Наблюдавах го, докато той кротичко потъваше във водата, и после го видях да се измъква на брега, тъжен и мокър. Смеех се против волята си, защото той имаше такъв смешен вид. Посмях се още малко — тихичко, на себе си, — после изведнъж ме споходи мисълта, че, стига да поразмисля, едва ли има за какво да се смея. Ето ме тук сам на сала и без прът, безпомощно влачен от течението към средата на реката — може би към някой яз.

Започнах да изпитвам възмущение от постъпката на моя приятел, който слезе от сала и си отиде по тоя странен начин. Той за всеки случай поне можеше да ми остави пръта.

Течението ме влачи към четвърт миля и тогава зърнах един рибарски сал, закотвен сред реката и с двама възрастни рибари на него. Те ме видяха да идвам право към тях и се развикаха по мене да се отбия настрана.

— Не мога — извиках в отговор.

— Но ти и не се опитваш — отвърнаха те.

Обясних им как стоят работите, когато дойдох близо до тях, а те ме издърпаха и ми заеха един прът. Язът отстоеше само на петдесетина ярда по-надолу. Още съм доволен, че те се случиха там.

За първи път отидох да карам сал заедно с трима други младежи; те щяха да ми покажат как става тая работа. Понеже не можехме да тръгнем едновременно, аз предложих пръв да отида на мястото и да извадя сала, та да пообиколя и да се поупражня малко, докато дойдат и те.

Не можах да наема сал през тоя следобед, защото всички бяха заети; тъй че не ми оставаше друго, освен да седна на брега и да зяпам по реката, в очакване да дойдат приятелите ми.

Не бе минало много време, когато вниманието ми бе привлечено от един човек на сал, който, за моя голяма изненада, носеше и жакет, и шапка като моите. Явно беше, че е новак в карането на сал, защото и действията му бяха много странни. Все недоумявах какво ще се случи след всяко забиване на пръта; а очевидно и той самият беше в неведение. Понякога салът биваше изтласкван срещу течението, понякога надолу по течението, а се случваше да се завърти на място и да се окаже от другата страна на пръта. Но каквото и да се случеше, човекът все изглеждаше колкото изненадан, толкова и недоволен.

След време хората по реката почнаха да го наблюдават с голямо внимание и се заеха да се хващат на бас един с друг какво ще стане след всеки нов удар с пръта.

Междувременно пристигнаха и моите приятели на отвъдния бряг и също се спряха, за да го наблюдават. Той стоеше с гръб към тях и те можеха да видят само жакета и шапката му. От туй те веднага стигнали до извода, че това трябва да съм аз, техният любим другар, станал в тоя момент за смях пред хората, и радостта им нямала граници. Те започнаха безмилостно да се гаврят с него.

Отначало не схванах заблудата им и си мислех: „Колко е невъзпитано от тяхна страна да се държат тъй, при това с един съвършено непознат човек!“ Но преди да мога да извикам и да им се скарам, работата ми стана ясна и аз се притулих зад едно дърво.

Ех, че се забавляваха, дорде се насмеят на оня момък! Цели пет минути те стояха там, като го хулеха с непристойни думи и го осмиваха, и му се подиграваха, и се плезеха насреща. Обсипаха го с отдавна обезсолени шеги и дори измислиха няколко нови, които също отправиха към него. Отрупаха го с всички стари фамилни закачки, известни само на младежите от нашия кръг и по всяка вероятност напълно непонятни за него. И тогава, вече неспособен да понася грубостите им, той се извърна към тях и те видяха лицето му!

Драго ми беше да видя, че у тях все още има капка срам, за да изглеждат глупаво объркани. Обясниха му, че са го взели за свой познат. И изразиха надеждата, че той няма да ги счита способни тъй да обиждат другиго освен някой техен личен приятел.

Разбира се, обстоятелството, че са се припознали, ги извиняваше. Спомням си, че веднъж Харис ми бе разказал една своя преживелица в морето край Булон. Той плавал недалече от плажа, когато някой внезапно го сграбчил отзад за врата и силом го натиснал под водата. Той се съпротивлявал най-упорито, ала оня, който го бил сграбчил, му се сторил силен като самия Херкулес, тъй че всичките му усилия да се измъкне отишли напусто. Той вече престанал да рита и се опитвал да насочи мислите си към по-тържествени неща, когато насилникът отпуснал ръце от него.

Харис отново усетил твърда опора под краката си и се огледал наоколо, за да види оня, който за малко не бил станал негов убиец. Същият стоял съвсем наблизо и се смеел от сърце, но само миг след като зърнал подаващото се изпод водата лице на Харис, се стреснал и силно се смутил.

— Страшно моля да ме извините — объркано засричал той, — защото ви взех за един мой приятел!

Харис се считаше много щастлив, че оня човек не го бил взел за свой роднина, тъй като в такъв случай е щял навярно да го удави.

Да караш лодка с платна също изисква познания и опит — макар да не мислех тъй като юноша. Все ми се струваше, че то приляга тъй естествено на всяко момче, както например играта на челик мачка. Познавах и едно друго момче, което беше на същото мнение, и ето че в един ветровит ден двамата решихме да опитаме тоя спорт. Бяхме дошли в Ярмут и намислихме да отплуваме с платна нагоре по реката Яр. Наехме една такава лодка от кея при моста и потеглихме.

— Доста ветровито е днес — ни каза човекът на тръгване. — Добре ще сторите да свалите едно от малките платна и рязко да насочите лодката срещу вятъра, щом преминете завоя.

Казахме, че си взимаме бележка, и го оставихме с едно бодро „довиждане“, а в същото време се чудехме как се сваля малко платно и как се насочва лодката право срещу вятъра и се питахме как да се оправим, когато дойде време да действуваме.

Гребахме, докато вече не можеха да ни видят от града, и тогава, с голяма водна шир пред нас и един вятър, задухал като ураган през нея, най-сетне решихме, че е време да започнем операциите.

Хектор — мисля, че така се казваше моето приятелче — продължаваше да гребе, докато аз развивах платното. Тая работа излезе доста трудна, но накрая се справих и тогава изникна въпросът, кой е горният край.

По някакъв природен инстинкт ние, разбира се, своевременно решихме, че долният край е горен, и се заловихме да поставим платното наопаки. Но мина много време, преди да успеем да го окачим по един или друг начин. През това време платното сякаш оставаше с впечатлението, че си играем на погребение и че аз съм мъртвецът, а то — саванът.

Щом платнището се досети, че работата не е точно такава, то ме блъсна по главата с долния прът и вече не искаше да играе.

— Намокри го — каза Хектор, — спусни го през борда и го намокри.

Той добави, че в корабите винаги намокряли платната, преди да ги изопнат. И аз го намокрих; но сега всичко стана още по-трудно от преди. Не е приятно сухо платнище да се лепи по краката ви и да се увива около главата ви, но когато от него струи вода, работата става съвсем противна.

Най-после сполучихме да го изопнем, двамата с дружни сили. Изопнахме го не съвсем с долния край нагоре — някак повече напреки — и го привързахме към мачтата с котвеното въже, което отрязахме за тая цел.

Че лодката не се обърна, е само любопитен факт. Но защо не се обърна, не мога и аз сам да обясня. Често съм размишлявал по тоя въпрос оттогава насам, но още не съм успял да се добера до едно що-годе задоволително обяснение на тая загадка.

Възможно е този резултат да се дължи на присъщата опакост на всяко нещо под небето. Лодката навярно е стигнала до извода, изхождайки от един повърхностен анализ на поведението ни, че сме излезли за едно утринно самоубийство, вследствие на което е взела твърдото решение да ни разочарова. Това е едничкото предположение, което мога да направя.

Впили се на живот и на смърт в страничната дъска, ние едва успявахме да се задържаме вътре в лодката, но усилието беше изнурително. Хектор казваше, че пиратите и другите морски пътешественици при внезапна буря обикновено завързвали кормилото за едно или друго нещо и смъквали главното горно платно, а сетне предложи и ние да сторим нещо подобно; но аз бях на мнение ние да оставим лодката сама да се блъска с вятъра.

Понеже беше далече по-лесно да следваме моя съвет, ние накрая го възприехме и съумяхме да се вкопчим в страничната дъска, като оставихме лодката сама да се блъска с вятъра.

Лодката измина към една миля нагоре по реката при скорост, с каквато нито съм пътувал оттогава насам, нито желая да пътувам занапред. Сетне, при един завой, тя се наклони толкова, че половината от платното се заля с вода. После се изправи като по чудо и литна право към една дълга крайбрежна ивица от разкаляна тиня.

Този тинест бряг ни спаси. Лодката заора в тинята донякъде насред път и се залости. Като установихме, че можем отново да се движим според желанията си, а не да бъдем люшкани и подхвърляни като грахови зърна в надут мехур, ние пропълзяхме и отрязахме платното.

Стигаше ни толкова плаване с платна. Не искахме да попрекалим с тая работа дотолкова, че да ни се втръсне. Бяхме си поплавали — едно хубаво, от всяко гледище вълнуващо и интересно плаване — и сега намислихме да повъртим лопатите, ей тъй, колкото за разнообразие.

Взехме лопатите и се опитахме да изтласкаме лодката от тая тиня, но при опита счупихме едната лопата. След това продължихме усилията с голяма предпазливост, но тия проклети лопати бяха много вехти, та и втората се строши дори по-лесно от първата и ни остави напълно безпомощни.

Ивицата тиня се простираше на стотина ярда пред нас, а зад нас оставаше реката. Не ни оставаше друго, освен да седим и да чакаме някой да мине наблизо.

Денят не беше от ония, които привличат хората към реката, и трябваше да изминат цели три часа, преди да зърнем жив човек. Случи се някакъв стар рибар, който с невъобразими усилия най-сетне успя да ни изтегли, и ние трябваше най-позорно да бъдем влачени по обратния път чак до кея за лодките.

Кое за бакшиша на човека, който ни бе домъкнал дотук, кое за заплащането на счупените лопати или за престоя ни от четири часа и половина в лодката, това плаване с платна струва джебните пари за голям брой поредни недели. Но бяхме пожънали опит, а казват, че опитът е винаги евтин, колкото и скъпо да струва.

Бележки

[1] Голямо изкуствено езеро в Хайд парк, Лондон. — Б.пр.

[2] Прът с халки за лопатите, чрез който техният обсег се удължава. — Б.пр.