Иван Серафимов
Дейсис (1)

1. Докосването

Както жената в съня си може да се отдаде и на мъртви, защото в съня те не са мъртви, така и докосването до голата кожа може да преобърне в душата ти нощта в ден, светлината — в мрак, житото — в хляб. Страшното е, че всичко започна съвсем просто, а тя го помнеше както снагата запомня белег от нож.

Беше в зелена дреха. Като власинките на мъх нишките на тъканта обгръщаха тялото й, извивките на ръцете и шията. Правеха цялата фигура на жената прозрачна.

 

…

 

Остави чашата си, стана от стола и тогава усети диханието на някой друг в лицето си. Среден на възраст мъж се докосна до нея, поклони й се и отмина. Случайно се срещнаха погледите им, тя кимна на извинението му, някаква нова мелодия се понесе в залата, хората си говореха, питаха и не чакаха отговорите, танцуваха и се смееха.

Тя плати и си тръгна. В къщи съблече роклята и забеляза смутена някакво мораво петънце на извивката на корема. Точно на мястото, където мъжът в ресторанта беше допрял неволно ръката си. Заби ноктите си малко над петънцето, кожата се изпъна, сякаш жената искаше да го увеличи колкото се може повече, всяка поричка да разгледа. Беше съвсем бледо, но така или иначе — ясно забележимо, като опарването с коприва на голо.

Вечер ставаше хладно. Побиха я тръпки. Взе душ, дълго три тялото си, а след това легна, без да мисли повече нищо.

На другия ден на мястото на петънцето беше останала следа като от изгаряне. Беше се изпънала кожата. После и този белег изчезна, но Дейсис помнеше всичко от тази вечер, даже как се бяха разстлали извивките от дима на цигарата, която мъжът държеше в другата си ръка, не тази, която се докосна до нея, с която като че ли я прегръщаше, умоляваше я да му прости, че неволно я е докоснал. Чертите и изражението, дори загатнатите бръчки, пори от кожата на лицето му помнеше. Застинало, вдлъбнато в нея като отливка се утаяваше всичко. Правилен нос, усмивка, в която дясното ъгълче на устните се издигаше малко повече нагоре, много характерна, единствена, извивка някаква просто. И по детски невинна и мила…

 

…

 

Нямаше много приятели. Къщата, в която живееше, беше малка и тук не се срещаше с никого. Обичаше съкровеността й в този вид, в който тя я разбираше. Недокосваните от други вещи, непрекрачвания от други праг, полиците с книги, по които дори прахът беше докосван само от нейните пръсти. Имаше някаква странна сладост, премаляване от уют в това предмети, легла и столове само тебе да помнят, да придобиват извивките и формите на твоето собствено тяло.

Някаква странна власт е това. Нито жестока, нито добра, но власт, която дава сигурност в часовете и дните навън, в целия свят. Власт и над твоята собствена съкровеност, над мислите ти и над плътта…

 

…

 

Не беше целувала мъж, нито косата на мъж, нито дланта. Дори до гънка от дреха на мъж не беше допирала устните си, до яката на риза или ухаещото на тютюн сако. Не че не е пожелавала. Просто съкровеността и свенът погребваха всяко непосилно желание или самото посягане. А и сама е смятала винаги, че първа тя трябва да го открие, зърне и различи. Сама да го заговори, да го поведе за ръка, да отключи вратата на къщата, да запали свещта и в жаждата, в трескавостта копче на блузата й да се откъсне от нейните пръсти, не от пръстите на мъжа… Беше сигурна, че някакво малко, седефено копченце непременно ще се отрони, че всичко ще стане точно така. Дори си представяше как сутринта ще го търси под масата, до краката на стола, в завивките на леглото, ще опипва в дрезгавината на утрото с дланите си навсякъде, но на всяка цена ще го намери. И тогава чак ще разкаже всичко за себе си и ще пита и него за всичко…

Не, тя нямаше да сгреши в избора си. Жалко е само това, че с всеки изгрев и залез намаляваше с един ден и с една нощ времето, което им оставаше да живеят заедно. Просто него го нямаше никъде и никога нямаше да го има…

 

…

 

Страшното е, че всичко започна съвсем просто, обикновено и делнично и може би затова — непонятно. Когато се появиха лунички по лицето й и тук-там по тялото, отпуснатостта и сънливостта, бавните и провлачени движения, гаденето от храната, непрестанния глад — всички ония белези, че в нея живее и още някой, че и още една душа в нея се храни с нейните залци, че нейната дясна ръка й ги дава, тя изведнъж се досети за докосването на ръката на мъжа в ресторанта до тялото й, петънцето, изпънатото като от изгаряне белегче върху кожата й на сутринта.

Изтръпна от страх, от нещо неведомо, странно. Бяха изминали няколко месеца оттогава. Спомни си точната дата, но какво от това. Утробата й нарастваше. Тя усещаше все повече как се задъхва и от най-обикновените движения, сякаш душата й в нея непрекъснато се разрастваше и си правеше място в целия свят.

 

…

 

Всичко съвпадаше. Дейсис роди нормално, без мъка, но точно в деветия месец от ранната есенна вечер. И не изпита щастие, нито радост в първите дни, а само тревога, безкрайна тревога. Нима е заченала от докосване? Възможно ли е това?

Възстановяваше в паметта си всичко, което можеше, от тази толкова невзрачна вечер — погледа на мъжа, чертите и усмивката му, бавните движения на ръцете…

 

…

 

Детето растеше нормално. Тя не вдигаше погледа си от него. Стоеше надвесена не с часове, а с дни, със седмици над креватчето му. Чакаше да се роди първата му усмивка. Може би тя щеше да й разкрие нещо. Детето растеше, мърдаше устничките си, сбръчкваше си нослето, но неизбистрените съвсем черти се преливаха и Дейсис не знаеше страхува ли се, боли ли го или иска нещо… С всеки изминал ден жената се убеждаваше, че детето прилича на мъжа в ресторанта по всичко. И страхът в душата й ставаше все по-голям, по-сляп и безумен…

 

…

 

По улиците, в магазините, в парка вървеше като изтръпнала, несъществуваща сякаш от ужас, че може неволно до някой да се докосне. Вече за нея нямаше нищо по-страшно от докосването, от допира, опирането на чуждата дреха дори до тялото й, щом може тялото й с такава власт да го пресъздава, оформя и с такава безумност да го откъсва от себе си. Чувствуваше се като глина, от която може да се омеси всичко. Като свличаща се тиня и плодоносна кал, като безформен къс песъчлива скала, която може да се разруши и от въздишка. Цялата й увереност, чувството й за съкровеност и власт рухнаха.

 

…

 

Точно тогава вестниците, телевизията, радиото започнаха непрекъснато да се занимават с няколко поредни случая на заченали от докосване. Първите съобщения предизвикаха толкова смях и шумни неистови коментари, че дори Дейсис за пръв път от много време насам заговори със случайни хора в метрото, на опашката за вестници. Привеждаха се доказателства, факти, анализи с почти цинична последователност. За Дейсис нямаше капка съмнение, че е истина всичко това. Обзе я страх единствено от това, че детето й може да прилича на останалите деца, че всички тези деца може да са родени от докосването на един и същи човек.

Не закъсняха снимките във вестниците, документалните кадри по телевизията. Детски, усмихнати или намръщени личица, просто бебешки изражения. Нито се успокои, нито нарасна страхът й. Само тревогата си остана в душата й… Все пак скоро се убеди или сама себе си увери в това, че децата не си приличат по нищо, доколкото може да има различия в още неоформените черти.

Една от майките се съгласи да се яви пред камерите. Говореше с огромно напрежение и съсредоточеност, с тревога, в която лъхаше предначалността, болката и обидата на самата й същност.

Говориха лекарите в нейния и поредните други случаи. Родилите тези деца бяха все млади момичета. И изведнъж настръхналите тълпи край огромните телевизионни екрани в парковете, по улиците и площадите се смълчаваха, стихваше шепотът… Хората започваха да се извръщат наляво и надясно, да се загръщат зиморничаво, макар че беше още пролет и доскоро слънцето беше топлило раменете им. Прегърбваха се, скръстваха ръцете си и поглеждаха дали лактите им не се докосват. Постепенно оставаше все повече място, просто празно пространство сред хората, отдръпваха се един от друг…

Младата жена от екрана продължаваше с огромни усилия разказа си. В един миг не издържа, сълзи рукнаха от очите й. Зарида, вече никой не се съмняваше, че е искрена тази изповед. И когато след миг на екрана показаха щастливата усмивка в очите на детето, което държеше късата дръжка на цвете с три или четири камбанки на стъбълцето, хората неволно взеха да се отдръпват назад крачка по крачка. Тези, които бяха най-отдалечени, заотстъпваха, обръщаха гръб, някои внезапно побягваха. Всеки се пазеше да не се докосне до друг или друг да го докосне.

 

…

 

Дълго кънтяха стъпките по улиците, гласове не се чуваха, всички си шепнеха, сякаш беше настъпило бедствие. Заключваха се врати, влакове и трамваи летяха празни, магазините опустяваха. Тази вечер хората не си купуваха хляб, нищо за ядене, ни плодове, ни даже цигари. Не беряха цветя, не се поздравяваха, пазеха се дори от своите жестове, от всяко по-рязко движение…

Дейсис вървеше бавно, тикайки количката на детето пред себе си. Замислено се усмихваше. Вече не беше сама в този свят, нейната орис не беше единствена и от това не й ставаше по-леко, но се радваше, че опази в себе си своята тайна. Върна се нещо от чувството й за съкровеност, цялост. Знаеше, че е вече измамно, но не са ли понякога измамни и най-светите и единствените неща на света…

 

…

 

Още на сутринта, щом се събуди, в Дейсис рухна усещането за това слепено от волята й от късчета самоуспокоение. Телевизорът работеше непрекъснато, през деня и през нощта. В хиляди домове и семейства бледосинята светлина не пресекваше.

Предаванията не бяха по-различни от предните дни. Този път в коментарите най-активно участвуваха органите за сигурност. Съвсем бегло бе подхвърлена тезата за опит за нашествие на същества от друга цивилизация. В същото време непонятно защо се мъчеха да докажат, че става въпрос за докосването на ръката или тялото на един-единствен човек, от което под дрехата върху телата на момичетата или жените се появяваше белегче като от изгаряне с върха на ютия и после всичко тръгваше по своя необратим път. Сравняваха данните на децата, анализите на кръвта. Аналитични и трезви учени натрапваха разсъжденията си, че е логично съвпаденията на много от тях да са случайни. Стремежът беше да се внесе спокойствие, да се върне чувството за сигурност, доколкото може, сред хората. Привеждаха се и ред други данни за новородените, за евентуалната им съдба по нататък, за отношението на майките им към тях.

Дейсис гледаше, прехапала устните си. Та всичко това я правеше чужда на самата себе си.

После започна непрекъснато наслагване на черти от израженията на предполагаемия баща. С „не“ и „да“, с едва прошепнато „не“ и „да“ или с по-твърдо и сурово произнесени думи жените, застанали пред отделни екрани в различни зали, „създаваха“ неговия портрет. На телевизионните екрани едновременно се оформяха чертите, устните, веждите на поне десетина лица. В един миг те ужасно си заприличаха и Дейсис едва не извика от ужас, защото това лице странно напомняше лицето на онзи мъж от ресторанта. Някои от коментаторите изразиха схващането, че става въпрос за един мечтан от всички жени образ и че едва ли не за всички жени е възможно той да е еднакъв. Дейсис едва не запокити вазата в екрана на телевизора от възмущение и яд… После някъде късно вечерта лицата започнаха да се разграничават, да стават все по-различни. В очите й се мятаха петна от взирането, точици, сенки, всичко се замрежваше и сливаше. А водещите предаването побързаха да завършат експеримента с изводите, че най-вероятно става въпрос за някакви изключителни способности на неизвестен човек, не се изключваше, че той може да е представител на друга цивилизация, но засега няма видими причини за психоза и страх… Важното било този човек да се открие…

 

…

 

Още на другия ден започна всеобщ и слепешката воден лов на този неизвестен и странен човек. Съобщаваха се подробности за отделни случаи, но явно, че всичко това беше само пропаганден шум и хаотично манипулиране с общественото мнение…

 

…

 

В икономиката и промишлеността бяха започнали катастрофални сривове. Ред производства и дейности бяха напълно парализирани. Дейсис не дочака патриотичните призиви за запазване на спокойствие, връщане по работните места и т.н., когато следващата вечер слушаше новините. Грабна детето в ръце, втурна се с него из стаята, завъртя се, запя някаква песничка, загугука му и за първи път от толкова месеци изпита безкрайно щастие…

Едва сега осъзна, че с нея бе станало нещо безкрайно красиво и хубаво, което може би не е никак страшно, нито противоестествено. Знаеше, че единствено тя на света мисли така, но това въобще не можеше да накърни радостта й. Напротив, правеше я още по-пълна.

 

…

 

На другия ден започнаха масови, задължителни медицински прегледи. Заговори се, че мнозина жени не искат да вземат децата си, родени така. Дейсис не вярваше, смяташе всичко това само за целенасочен трик на държавната машина и пропагандата, но точно с каква цел, не можеше да си обясни. Заговори се, че много (а може би всички) деца се изолират, като се създават цели резервати по брега на континента.

Вземаха се най-невероятни мерки, за да се върне спокойствието. Зачакаха резултатите от прегледите. За Дейсис какво щеше да стане по-нататък никак не беше важно. Тя се отдаде на своето щастие с цялата си душа. Цялата й красива и малка къща на хълма потръпна от излъчващите се от сърцето й тръпки на щастие. Заживя всяка капчица въздух в пространството, всичко тръпнеше и се променяше пред очите й от докосванията на пръстите.

Детето растеше, смееше се и се опитваше да говори. Жената танцуваше, обличаше си различни рокли, държеше го на ръце по цели дни, от сутрин до стъмване.

Необяснимо защо резултатите от медицинските прегледи се пазеха в тайна. Изминаха няколко дни, седмица, две…

 

…

 

Отново плъзнаха слухове и хората започнаха да се затварят след вечерния полуздрач в къщите си. Разбира се, не трябваше да отлагат обявяването на резултатите безкрайно, а и нищо не можеше да се скрие от очите и мислите на хората. И наистина скоро обявиха датата, в която щеше да стане известно всичко.

Страх беше обхванал хората. Не смееха да се гледат в очите, извръщаха погледите си познати и близки. Като паяжина се късаха и разплитаха нишките на взаимоотношения, познанства, близост между хората. Оставаха още три дни… Часовете течаха бавно. Мъже и жени неволно поглеждаха часовниците си просто през всеки десет-петнадесет минути. И още по-тягостно ставаше в душите им. Само Дейсис се отдаваше с всичко, каквото можеше, на своето щастие. Цялото й пробудено тяло излъчваше нега, премала от радост. Тя разбираше с всяка частица от душата си, че е безкрайно важно и истинско всичко, велико и отговорно!

 

…

 

Не е ли всичко на този свят заченато от докосване, от помилване с длан, просто от допир. Допирът на ръка не пробужда ли всяко листо, всеки предмет, всяка дума отново. Не обгръща ли като дъх, избликнал от гърлото, вещите и нещата, не ги ли прави одухотворени поновому и поновому чудни. Ах, как разпиляваме красотата всеки миг, как не можем да я запазим… Как я разнищваме с всяко наше движение, с пръстите на ръцете и с устните си…

 

…

 

Дойде обявеният за резултатите от масовите медицински прегледи ден. Всички замръзнаха в къщи край телевизорите си. По площадите стояха самотни старци или тук-таме се мярваше някаква момчешка фигура.

Дейсис си играеше с детето, милваше го, смееше му се, разправяше му някаква приказка: „Първият пролетен кълн тихо почука с връхчето си по ледената кора, пристегнала здраво земята…“

Детето вперваше очичките си в устата на жената, мъчеше се да разбере какво му говорят.

— Тази не я разбираш, малко си още! — бърбореше непрестанно Дейсис и думите й се задушаваха в целувките, с които обсипваше смеещото се и крещящо от възторг лице на детето, устните, червените бузки… Подхвана друга:

„Кълнчето помоли житното зърно да не порасте през тази година. Такава молба никой не беше чувал. Изведнъж светът занемя. Облаците се спряха в небето, тревите изсъхнаха, вятър усойно завя. Настъпи някаква тягостна тишина. Всички птици посърнаха, сякаш самото слънце изстина…“

Дейсис повече с движения, отколкото с думи, със смръщвания или широка усмивка на лицето, с разперване и прибиране на ръцете като листа на тревица, разказваше своята приказка… А детето се смееше, смееше или ставаше за миг тъжно… Гласът на жената постепенно стихваше, стихваше и пухкавата топчица в ръцете й, сгушваше се за миг, отдаваше се изцяло на омаята от гласа и движенията, на топлотата на майчиното тяло…

„Житното зрънце събра последната своя нежност, за последен път с майчина топлина, с вече свличаща се обвивка, притисна кълнчето в себе си и му каза:“

— „Виждаш ли колко си силно! Цялата земя заради тебе замлъкна!“

„И за втори път светът занемя. Стана още по-тихо. Рукнаха дъждове и само след миг навред по полето се показаха до една главичките на всички зелени есенни стръкове…“

Думите й стихнаха на устата, спряха се просто на гърлото от внезапно проехтелия дрезгав и тревожен глас на телевизионния говорител: „Внимание! Продължителната и неколкократна обработка на резултатите от масовите медицински прегледи не доведоха до данни и заключения от изключителна важност. Но така или иначе явлението зачеване от докосване е придобило мащаби, които трудно могат да се прогнозират… Първият извод, който логически следва, е, че не се касае за внушаващо въздействие на един човек. Предполага се, че под въздействието на необясними процеси (отново надълго и нашироко бе изложена в малко по-систематизиран вид фикцията за намесата на чужда, враждебна на земята цивилизация) са настъпили мутации в цялостната физиологическа дейност на човешкия индивид. Без съмнение измененията са повлияли и на двата пола. Явно става въпрос за процеси, които са необратими и не подлежи на предвиждане тяхната интензивност, начало или край. Ние не можем да предложим никакви средства за ограничаването или поне забавянето им. Нещо повече — според сформираната веднага национална експертна комисия ще възникват всеки ден нови проблеми за разрешаване. Ще се увеличи и нарасне в неподозирани размери раждаемостта. Икономиката ни трябва коренно да се преустрои, за да бъде подготвена страната за възникналата ситуация колкото се може по-дълго време. По-нататък…“

Дейсис изключи рязко телевизора. Всичко това й прозвуча като сън, абсолютна нелепост. Нима не може да има някакво друго наистина красиво и неповторимо обяснение. Та тя беше свикнала вече с детето така, че се боеше свръхестественото, невероятното, чудното, което й беше дало то, да не си го вземе природата, земята, самата материя. Та нали те й го бяха дали… Да нараства неутолимата власт на свръхестественото над планетата, да обгръща малкия хълм, на който живее с детето, и постепенно да го обсебва.

 

…

 

Свръхестественото не й беше потребно повече и тя все по-малко вярваше, че може да съществува, да преобръща в гръдта й всичко наопаки, да я разтърсва. Трябваха й реални неща, осезаеми, прости. С ухание, мирис и вкус. Хляб, сол и вода, мляко, цветя, плодове, дрехи и жито…

 

…

 

Необикновени размери придоби търговията с доставки на стоки по домовете. Нещо повече — това станаха единствените възможни взаимоотношения между хората или поне най-ясно изразената форма на някакво общуване. Сляпо, безродово, изродено… Възникнаха големи затворени общества само от жени и само от мъже. Извършваха се огромни реорганизации в икономиката и промишлеността, отделни поточни линии, цели производства и заводи се специализираха само за жени или само за мъже. Извършваше се ново, нелогично, но всеобщо разделение на труда по полове. То противоречеше на всяка социално-икономическа представа за прогреса и интензификация на промишлеността. В същото време в очите на хората, в движенията им се появи една мекота и мечтателност. Една протяжност като въздишка диктуваше стъпките им, извивките на телата, самото вървене напред. Много често вече можеха да се видят по улиците, в парковете хора, които докосваха всяка статуя, всяка скулптура, кучешките каменни глави, от които течеше вода, птиците от метал по сградите, кариатидите. Задържаха върху студения метал или камък дланите си, сякаш искаха да ги пробудят, да проговорят или заченат от тази ласка. Човекът като че ли се почувствува всесилен именно в най-голямото си безсилие… Започна едно непрестанно изнемогване за продукти за храна…

Недоумение се четеше в очите на всички, наред с увереността в неунищожимостта на човешкия род. Изключително популярни станаха сюжетите на фигури с животни и хора, съчетанията от човешка глава и тела на кучета, лъвове, птици, коне, влечуги в монументалното изкуство. Като че ли хората очакваха по такъв начин да се развиват възможностите за общуване, а и по такъв начин да доказват силата на всяка ласка, допир на длан. Някои вярваха в това и го обосноваваха в теоретични трудове като някаква нова форма на хуманизъм. Нали трябваше с всичките си сетива, с тласъците на своята кръв, в биологическото си и емоционално развитие човекът да върви напред, нанякъде. Нима можеха да спрат процесите на това развитие.

 

…

 

Дейсис се затвори за месеци в къщи с детето. И не от страх да се докосне до някого или друга длан да се допре до тялото й. Беше обсебена от детето изцяло. От странната му усмивка, от тупкащото му до задъхване сърчице. Уморяваха се от страх и игра в къщи, криеница из стаите, крясъци и танцуване, смях.

За няколко мига поемаха дъх след изживяното веселие, опиянение, щастие и Дейсис започваше една и съща единствена приказка.

Момиченцето я знаеше наизуст, без да може да разбере всичко, но винаги вперило очи в лицето на майка си, в извитите й нагоре във въздуха ръце, за да покаже как птиците са посърнали и са спрели да размахват криле, когато кълнчето помолило житното зърно да не порасте през тази година и вече разтварящото се и изгниващо семенце му дало цялата своя майчина нежност, за да му каже колко е силно и че целият свят заради него замлъкнал…

Момиченцето се повдигаше на пръсти, за да види от малко, съвсем малко по-високо приклекналата на пода Дейсис, свиването й на топка и изправянето й бавно, с прилепените до тялото ръце, потрепващи в китките, за да покаже с длани как са поникнали листата на пораслото стръкче и как ги люлее вятърът в синевата:

„Виждаш ли колко си силно? Целият свят заради тебе замлъкна.“

„И за втори път светът занемя. Рукнаха дъждове и само след миг по цялото поле се показаха връхчетата на всички стъбълца в полето. Зелени и остри!“ — шепнеше тя. Детето слушаше…

 

…

 

Единствената им връзка със света си оставаха едномесечните позвънявания на човека от службата за доставки на стоки по домовете и нейните обаждания по телефона с уговорката за следващия път, случаен разговор с по-раншните й приятелки, част от телевизионните програми, които сега й бяха станали по-безсмислени откогато и да е било. Само някои от коментарите за т.нар. „мутационни процеси във физиологията на човека“ както и евентуалната заплаха от намесата на някаква друга цивилизация в съдбините на човешкия род следеше, макар че именно заради тези анализи и дърдорения искаше да се изолира от целия свят и най-вече от телевизора. Но едно безпокойство, неведом страх я обземаше в определените за предаването часове и тя, тласкана сякаш от друг, потътряше крака към креслото пред апарата. Откъслечните предавания, които слушаше, караха душата й да се свива от страх, чувствуваше как всеки кадър и всяка фраза намотаваха по сърцето й нишки, които някой, неизвестно откъде пристягаше до болка, докато остави следа по него, пререже го просто и то се облее в кръв.

 

…

 

Създаваха огромни резервати за тези Исусовци. Изземаха насила децата от тези, които искаха все пак да си ги отгледат. Говореше се за добри условия и грижи в лагерите, но, изглежда, истината беше съвсем друга. Въобще гледаха на тези деца като на някаква странна, свръхестествена, извънземна заплаха и не допускаха никого на километри по тревите и пясъчните ивици край сградите.

Дейсис изтръпваше от ужас. Вече започнаха да натрапват като нещо естествено и закономерно желанието на мнозина жени да не се позволява раждането на тези деца. Най-старателно се картотекираше всеки случай…

Десетки семейства се разделяха, имаше какви ли не трагични последици. А всеки ден се раждаха нови и нови Исусовци от светостта в отношенията, от докосването случайно и вяло, макар че изолацията между хората растеше, достигаше все по-жестоки размери. Мнозина виждаха единствения път за спасение в премахването на зародиша, колкото може по-рано. Но какъв изход беше това — всяко докосване да се изтръгва с непосилна болка от женското тяло, да се заличава със стенания, вопли.

 

…

 

Дейсис мислеше за момиченцето си, само за него, сякаш съществуваха само тя и само то на земята, кубчетата, куклите, тенекиените влакчета, смеховете и крясъците им, търкалящата се топка помежду тях, от него до нея, от него до нея…

Приливите на щастие се редуваха със страх, с пустота…

Неведението, необяснимостта на щастието от раждането се превръщаше в нещо друго нелепо и страшно незнание — какво ще се случи после. Някакво зло предчувствие се раждаше в онемялата от радост душа и Дейсис беше безсилна да го разсее.

„Нима е възможно и справедливо това — мислеше си жената — всяко докосване да се превръща в нежност и плод, да се превръща в рана. В празнота, която не може с нищо да се запълни.“

И започваше в транс началото на единствената си приказка: „Кълнчето помоли житното зърно да не порасте тази година. Такава молба никой не беше чувал…“

„Изведнъж светът занемя… Облаците се спряха в небето, тревите изсъхнаха, вятър усойно завя. Настъпи някаква тягостна тишина. Всички птици посърнаха, сякаш самото слънце изстина…“