Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Voyage of the Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Плаването на „Разсъмване“

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 13.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-552-4

История

  1. — Добавяне

Глава девета
Островът на гласовете

Сега ветровете, дълго духали откъм северозапад, се появиха точно от запад. Всяка сутрин, когато слънцето се издигнеше над морето, извитият нос на „Разсъмване“ сочеше право в средата на диска му. Някои смятаха, че слънцето изглежда по-голямо, други не бяха съгласни. А те плаваха ли плаваха, подети от лек, но постоянен вятър и не виждаха нито риби, нито гларуси, нито кораби, нито суша. Запасите им отново взеха да се изчерпват и в сърцата им се загнезди мисълта, че може би вече са стигнали до море, което продължава без край. Но когато дойде утрото на последния ден, до който бяха решили, че могат да рискуват с плаването на изток, пред тях се откри суша. Беше равна и приличаше на облак, застанал между тях и изгряващото слънце.

Беше ранен следобед, когато хвърлиха котва в просторен залив и слязоха на сушата. Този остров бе съвсем различен от всички, които бяха виждали дотогава. След като прекосиха песъчливия бряг, видяха пред себе си обширни ливади с толкова гладка и подрязана трева, сякаш се намираха пред голяма английска къща с десетина наети градинари. За тяхно учудване навсякъде бе тихо и мястото изглеждаше необитаемо. Многобройните дървета растяха на еднакво разстояние едно от друго и по тях нямаше счупени клони, нито по земята — листа. Понякога се чуваше гукането на гълъби, но никакъв друг шум.

След малко те стигнаха до дълга, права и покрита с пясък алея. По нея нямаше нито един плевел. От двете й страни растяха дървета. В далечината, на другия край на пътя, се мержелееше на следобедното слънце къща — продълговата, сива и мълчалива.

Почти веднага щом тръгнаха по пътеката, Луси забеляза, че в обувката й има камъче. В такова непознато място може би щеше да е по-разумно да помоли другите да я изчакат, докато го извади. Но тя не го направи. Просто тихичко изостана и седна да свали обувката си. Връзката й се завърза на възел.

Развърза възела, но останалите вече бяха се отдалечили. А докато извади камъчето и обуе обувката, вече не ги виждаше. В този момент Луси чу шум, който не идваше откъм къщата.

Тя дочу тропане. Звучеше сякаш десетина здрави работници удряха с всичка сила по земята с големи дървени чукове. Освен това се приближаваше много бързо. Луси вече седеше с гръб, подпрян на едно дърво, и понеже не можеше да се покатери на него, нямаше какво друго да прави, освен да се притаи и да се притиска към ствола с надеждата, че няма да я забележат.

„Троп-троп-троп…“ Каквото и да бе това, сигурно вече беше много близо, защото тя усещаше как земята се тресе. Но нищо не се виждаше. Помисли си, че съществото — или съществата — вече сигурно са точно зад нея. Но после чу тропане по пътеката точно пред нея. Разбра, че е на пътеката не само по звука, но и защото видя как пясъкът се разпръсква като от силен удар. Само че не виждаше никой да го удря! После топуркащите шумове се сляха на около десетина метра по-нататък и внезапно спряха. Тогава се разнесе Гласа.

Беше наистина много страшно, защото Луси още не виждаше абсолютно никого. Цялата околност, подобна на парк, продължаваше да изглежда все тъй тиха и спокойна, както когато слязоха на сушата. А Гласа каза следното:

— Приятели, сега е нашият шанс.

Моментално цял хор от гласове отвърна:

— Чуйте го само! Нашият шанс е сега, каза той. Браво, Вожде! Никога не си казвал нещо по-вярно.

— Според мен — продължи Гласа — трябва да слезем на брега между тях и лодката им. Нека всеки да е въоръжен и нащрек. Ще ги хванем, докато се опитват да отплават.

— Ей, точно така! — извикаха останалите гласове. — Никога не си предлагал по-добър план, Вожде! Само така! Това е най-добрият възможен план.

— По-живо тогава, приятели, по-живо — рече Гласа. — Хайде, да тръгваме!

— Пак си прав, Вожде! — откликнаха другите. — По-добра заповед от тази не може да има. Точно това щяхме да предложим и ние. Да тръгваме!

Веднага след това тропотът се възобнови. Отначало бе много силен, но скоро отслабна и замря в посока към морето.

Луси разбра, че няма време да седи и да се чуди какви са тези невидими същества. Щом топуркането изчезна, тя скочи и побягна по алеята след другите колкото можеше по-бързо. Трябваше да ги предупреди на всяка цена.

Докато ставаше всичко това, другите вече бяха стигнали до къщата. Тя не бе висока — едва на два етажа — и бе направена от прекрасен глинест варовик. Беше с много прозорци и отчасти покрита с бръшлян. Навсякъде бе толкова тихо, че Юстас каза:

— Мисля, че няма никой.

Каспиан обаче му посочи издигащия се дим от комина.

Широката порта бе отворена и те влязоха през нея в павирания двор. Чак тук намериха нещо, подсказващо, че около този остров витае… загадъчност. В средата на двора имаше помпа, а на нея бе закачена кофа. В това нямаше нищо необичайно. Но дръжката на помпата се движеше нагоре и надолу, макар че наоколо не се виждаше никой.

— Тук има някакво вълшебство — прошепна Каспиан.

— Някаква машинка! — рече Юстас. — Най-после сме попаднали в цивилизована страна.

В този миг Луси пристигна задъхана в двора. Тихичко се опита да им предаде каквото бе чула. И когато свърши, дори най-храбрите измежду тях не изглеждаха доволни.

— Невидими врагове! — промърмори Каспиан. — Искат да ни отрежат пътя към лодката. Тежка ни е работата.

— Нямаш ли някаква идея какво представляват тези същества, Луси? — попита Едмънд.

— Как бих могла да знам, Едмънд? Та аз не ги виждах!

— Приличаха ли на хора по шума на стъпките им?

— Не съм чула никакъв шум от стъпки. Само гласовете и това ужасно топуркане като удари с чукове.

— Питам се — започна Рипичийп — дали стават видими, ако забиеш меч в тях?

— Изглежда, скоро ще разберем — отвърна Каспиан. — Да се махаме от тази порта. Един от тези господа е тук на помпата и слуша всичко, което си казваме.

Те излязоха и се върнаха на алеята, където дърветата може би щяха донякъде да ги прикриват.

— Не че има кой знае какъв смисъл — вметна Юстас — да се криеш от хора, които не можеш да видиш. Те може да са навсякъде.

— Дриниан — обърна се Каспиан към капитана, — какво ще кажеш да се откажем от лодката, да идем до друга част от залива и да сигнализираме на „Разсъмване“ да дойде да ни прибере?

— Не е достатъчно дълбоко за него, сир — отвърна Дриниан.

— Можем да плуваме — предложи Луси.

— Ваши величества — обади се Рипичийп, — чуйте ме! Глупост е да се мисли, че можем да избегнем невидимия враг, колкото и да се спотайваме. Ако тези същества искат да ни предизвикат в битка, бъдете сигурни, че ще успеят. И каквото и да излезе от това, аз бих предпочел да се срещна лице в лице с тях, отколкото да бъда уловен за опашката.

— Мисля, че този път Рипичийп е прав — потвърди Едмънд.

— Наистина — поде Луси, — ако Райнс и останалите на „Разсъмване“ видят, че се бием на брега, ще могат да направят нещо, за да ни помогнат.

— Но те няма да ни видят, че се бием, ако не могат да видят неприятеля — съкрушен възрази Юстас. — Ще си помислят, че само се забавляваме и размахваме мечовете си във въздуха.

Настъпи неловка пауза.

— Е — рече Каспиан най-накрая, — хайде да започваме. Трябва да идем и да се изправим лице в лице с тях. Здрависайте се с всички… Луси, сложи стрела на тетивата… Останалите, извадете мечовете… Сега, напред! Може би ще склонят да преговаряме.

Бе странно да гледат ливадите и високите дървета — толкова миролюбиви на вид — докато вървяха обратно към брега. Когато стигнаха и видяха оставената лодка на гладкия пясък без нито едно живо същество наоколо, мнозина се усъмниха дали пък Луси просто не си е измислила всичко. Но преди да стъпят на пясъка, един глас заговори:

— Нито крачка напред, господа, нито крачка напред! Трябва първо да говорим с вас. Ние сме петдесет души и сме въоръжени.

— Чуйте го, чуйте го само — долетя одобрението на хора. — Това е нашият Вожд. Можете да вярвате на думите му. Истината ви казва! Не лъже!

— Не ги виждам тези петдесет воини — отбеляза Рипичийп.

— Точно така, точно така — каза Гласа-вожд. — Вие не ни виждате. А защо? Защото ни направиха невидими.

— Само така, Вожде, само така! — обадиха се другите гласове. — Говориш като по книга! Не биха могли да желаят по-добър отговор.

— Мълчи, Рипичийп — каза Каспиан и продължи с по-висок глас: — Невидими хора, какво искате от нас? И какво сме сторили, че да заслужим вашата враждебност?

— Ние искаме нещо, което вашето момиченце може да направи за нас — каза Гласа-вожд. (Останалите обясниха, че те биха казали почти същото.)

— Момиченце?! — възмути се Рипичийп. — Дамата е кралица!

— Ние не разбираме от кралици — каза Гласа-вожд. („Ние също, ние също!“ — отекнаха останалите.) — Но ние искаме нещо, което тя може да направи.

— Какво е то? — попита Луси.

— И ако е нещо, което би навредило на честта или безопасността на Нейно величество — добави Рипичийп, — ще се удивите колко много от вас ще убием, преди да умрем.

— Ами, това е дълга история — рече Гласа-вожд. — Какво ще кажете да поседнем?

Предложението бе горещо подкрепено от другите гласове, но нарнийците останаха прави.

— Ето историята — започна Гласа-вожд. — От незапомнени времена този остров е собственост на един велик Вълшебник. И всички ние сме, или може би е по-правилно да кажа бяхме, негови слуги. С две думи, Вълшебника, за когото става реч, ни нареди да направим нещо, което не искахме да правим. Ще попитате защо? Ами защото не искахме. Тогава Вълшебника изпадна в силен гняв, понеже, да ви кажа право, притежаваше острова и не беше свикнал да му се противоречи. Той бе ужасно властен, нали разбирате. Но, чакайте, докъде бях стигнал? А, да, Вълшебника се качи на горния етаж (трябва да знаете, че той държеше там всичките си магически предмети, а ние живеехме долу). Както казах, качи се на горния етаж и ни омагьоса. Направи ни магия за погрозняване. Ако сега можехте да ни видите (и според мен трябва да благодарите на съдбата си, че не можете), нямаше да повярвате как изглеждахме, преди да ни загрози. И какво направихме тогава ние? Сега ще ви кажа какво направихме. Почакахме, докато решихме, че Вълшебника е потънал в следобедната си дрямка, и се промъкнахме — смели като лъвове, на горния етаж да търсим вълшебната книга и да видим какво може да се направи по въпроса с погрозняването. Всички бяхме плувнали в пот и треперехме, няма какво да ви лъжа. Но ако щете вярвайте, уверявам ви, че не можахме да намерим никаква магия за разваляне на грозотата. А като се има предвид, че времето напредваше, беше ни страх, че старият господин ще се събуди всеки момент (целият бях в пот, няма какво да ви лъжа). С две думи, не знам дали постъпихме правилно или не, но накрая открихме една магия невидимка. Помислихме, че предпочитаме да сме невидими, отколкото да продължим да бъдем така грозни. Защо ли? Ами, защото така ни харесва повече. Затова моето малко момиченце, което е горе-долу на същите години като вашето и беше много сладко дете, преди да погрознее, макар че сега… но малко приказки, бърза работа… И тъй, моето момиченце изрече магията… да, трябва или малко момиченце, или Вълшебника да изрече магията, ако разбирате какво искам да кажа, иначе няма да подейства. Защо ли? Защото нищо няма да стане. И тъй, моята малка Клипси изрече магията (забравих да ви кажа, че тя чете прекрасно), след което станахме напълно невидими. Уверявам ви, че бе голямо облекчение да не си виждаме лицата. Поне отначало. Накратко казано, на нас ни омръзна до смърт да сме невидими. Има и още нещо. Изобщо не предполагахме, че и Вълшебника (същият, за който ви разказах) ще стане невидим. Но оттогава не сме го виждали. Така че не знаем дали е мъртъв, или е заминал, или просто си живее невидим на втория етаж. Повярвайте ми, няма никакъв смисъл да се вслушваме, защото той винаги е ходил с боси крака и е безшумен като голям котарак. Казвам ви направо, господа, нервите ни вече не издържат.

Такава бе историята на Гласа-вожд в много съкратен вид, понеже съм изпуснал коментарите на другите гласове. Всъщност той не можеше да каже повече от шест-седем думи наведнъж, без да го прекъснат техните одобрителни възгласи, които почти подлудяваха нарнийците от нетърпение. Когато свърши, настана продължителна тишина.

Накрая Луси проговори:

— Но какво общо има всичко това с нас? Не разбирам…

— Да пукна, ако не съм пропуснал най-важното — възкликна Гласа-вожд.

— Точно така, точно така! — изреваха ентусиазирано другите гласове. — Никой не може да пропуска толкова, много и толкова добре. Само така, Вожде, само така!

— Е, предполагам, че няма нужда да повтарям цялата история отначало — започна Гласа-вожд.

— Не, в никакъв случай! — казаха Каспиан и Едмънд в един глас.

— Накратко, чакаме от много дълго време да се появи хубаво момиченце от далечна страна (като теб, госпожичке) и да се качи на горния етаж, за да отвори вълшебната книга и да намери магията за разваляне на невидимостта. После да я изрече. Всички сме се заклели, че не ще пуснем оттук живи първите мореплаватели, които хвърлят котва на този остров и водят със себе си момиченце (защото ако не е така, нещата стоят другояче), щом не сторят това, от което имаме нужда. Ето затова, господа, ако вашето момиченце не изпълни тези изисквания, наш дълг ще бъде да ви прережем гърлата. Единствено по служебни причини, както се казва, и без да се сърдите, надявам се.

— Не ви виждам оръжията — рече Рипичийп. — И те ли са невидими?

Едва бе произнесъл тези думи и се чу съскащ звук. В следващия миг едно копие се заби в близкото дърво зад тях и затрептя.

— Това е копие, нали така? — каза Гласа-вожд.

— Така е Вожде, точно така! — потвърдиха гласовете. — Не би могъл да го кажеш по-добре.

— И идва от ръката ми — продължи Гласа-вожд. — Оръжията ни стават видими, след като ни напуснат.

— Но защо искате аз да направя това? — запита Луси. — Защо не може да го стори един от вас? Вие нямате ли си момиченца?

— Не смеем, не смеем! — отвърнаха всички гласове. — Няма пак да се качим на горния етаж.

— С други думи — каза Каспиан, — искате тази дама да се справи с опасност, при която вие не смеете да изпратите вашите собствени сестри и дъщери?

— Точно така, точно така! — възрадваха се гласовете в хор. — Не можеше да го кажеш по-добре. А, наистина си бил образован. Всеки може да го забележи.

— От всички възмутителни… — започна Едмънд, но Луси го прекъсна:

— През нощта ли ще трябва да се кача горе, или може и през деня?

— О, през деня, през деня, разбира се — каза Гласа-вожд. — Не през нощта. Никой не те кара да правиш това. Да се качиш горе в тъмното? Пфу!

— Добре тогава, ще го сторя — реши Луси. — Не — обърна се тя към останалите, — не ме спирайте. Не виждате ли, че няма смисъл? Та те са много повече от нас. Не можем да се бием с тях. А другият начин ни дава поне шанс.

— Но Вълшебника… — пророни Каспиан.

— Знам — призна Луси. — Но може той да не е толкова лош, колкото го изкарват. Не ви ли се струва, че тези хора не са особено смели?

— Определено не са много умни — отбеляза Юстас.

— Виж какво, Луси. Не можем да ти позволим да направиш нещо такова — твърдо рече Едмънд. — Попитай Рипичийп. Уверен съм, че той ще каже същото.

— Но това ще спаси и моя, и вашия живот — каза Луси. — Както всички вас, и аз не искам да ме нарежат на парчета с невидими мечове.

— Нейно величество е права — намеси се Рипичийп.

— Ако имахме някакво уверение, че ще спасим поне нея в битката, дългът ни щеше да бъде съвсем ясен. На мен ми се струва, че нямаме. А услугата, която те искат от нея, по никакъв начин не накърнява честта на Нейно величество. Тъкмо напротив, ще бъде благородна и героична постъпка. Ако сърцето на кралицата я тласка да поеме риска с Вълшебника, аз няма да се противопоставя.

Тъй като никой никога не бе виждал Рипичийп да се уплаши от нещо, Мишката изрече думите си без неудобство. Но момчетата, които често се бяха заплашвали, силно се изчервиха. Въпреки всичко това изглеждаше толкова разумно, че трябваше да отстъпят. Невидимите хора нададоха викове „Ура“, когато узнаха за решението им, а Гласа-вожд (горещо подкрепян от останалите) покани нарнийците да вечерят и да пренощуват у тях. Юстас не искаше да приемат, но Луси каза:

— Сигурна съм, че не са предатели. Изобщо не са такива!

Останалите се съгласиха. И тъй, придружени от невероятния шум от топуркащи крака (който се усили, когато стигнаха до отекващия и покрит с плочки двор), всички се завърнаха в къщата.