Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Voyage of the Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2011)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис

Хрониките на Нарния

Плаването на „Разсъмване“

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 13.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN 954-528-552-4

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета
Тромоходите са щастливи

Луси последва огромното тяло на Лъва по коридора и веднага видя как се приближава към тях босоног старец, облечен с червен халат. Върху бялата му коса имаше венец от дъбови листа, брадата му стигаше до пояса и се подпираше на жезъл със странна изработка. Щом видя Аслан, той се поклони ниско и каза:

— Добре дошъл, Господарю, в най-смирения дом от всичките ти владения.

— Изморяваш ли се, Кориакин, да управляваш глупавите поданици, които съм ти поверил?

— Не! — отвърна Вълшебника. — Те са много глупави, но безвредни. Започвам дори да се привързвам към тях. Понякога може би ставам малко нетърпелив в очакване на деня, когато ще могат да бъдат управлявани с разум вместо с брутална магия.

— Всяко нещо с времето си, Кориакин — рече Аслан.

— Да, всичко с благовремието си, Господарю — бе отговорът. — Възнамеряваш ли да им се покажеш?

— Не — отвърна Лъва с тихо полуръмжене, което означаваше (според Луси) нещо като смях. — Биха се изплашили от мен до смърт. Много звезди ще остареят и ще дойдат да си почиват на островите, преди твоят народ да узрее за това. А и днес преди залез трябва да се явя на джуджето Тръмпкин, което седи в замъка Каир Паравел и брои дните до завръщането на господаря си Каспиан. Ще му разкажа твоята приказка, Луси. Недей да тъжиш. Скоро ще се срещнем пак.

— Прощавай, Аслан, но кое наричаш ти „скоро“?

— Наричам всички времена „скоро“ — отвърна Аслан и начаса изчезна. Луси остана насаме с Вълшебника.

— Отиде си! — възкликна той. — Остави и двамата оклюмали. Винаги е така. Не можеш да го задържиш, не е като да е питомен лъв. А на теб хареса ли ти моята книга?

— Части от нея ми харесаха много, наистина — отговори Луси. — През цялото време ли знаехте, че съм тук?

— Естествено, когато позволих на Тромавците да се направят невидими, знаех, че скоро ще пристигнеш, за да развалиш магията. Не бях съвсем сигурен за точния ден. А тази сутрин не гледах много внимателно. Разбираш ли, те ме направиха невидим, а от невидимостта винаги ме избива на сън. Хей, ето че пак се прозявам. Ти гладна ли си?

— Ами може би малко — отвърна Луси. — Нямам никаква представа колко е часът.

— Ела! — повика я Вълшебника. — За Аслан може всяко време да е „скоро“, но в моя дом всеки път, когато някой е гладен, е един часът.

Той я поведе по коридора и отвори една от вратите. Луси влезе и се озова в приветлива стая, пълна с цветя и слънчеви лъчи. Когато влязоха, масата бе празна, но това, разбира се, бе вълшебна маса и само при една дума на стареца се появиха покривка, сребърни прибори, чинии, чаши и храна.

— Надявам се, да обичаш такива неща — каза Вълшебника. — Опитах се да наподобя храната на тази в твоята страна, а не тази, която може би си яла напоследък.

— Прекрасна е! — възхити се Луси.

Това бе точно така — горещ омлет, студено агнешко с грах, ягодов сладолед, лимонов нектар и мляко с какао за десерт. Вълшебника обаче пи само вино и яде само хляб. Изобщо не беше страшен и двамата с Луси скоро си приказваха като стари приятели.

— Кога ще задейства магията? — попита Луси. — Тромавците веднага ли ще станат видими?

— Да, те вече са видими. Може би все още спят. Имат навика да си почиват по средата на деня.

— А сега когато са видими, ще направите ли тъй, че да спрат да бъдат грозни? Ще ги направите ли както са били преди?

— Виж, това е деликатен въпрос — отговори Вълшебника. — Разбираш ли, единствено на тях им се струва, че преди това са били хубави на вид. Те твърдят, че са били загрозени, но аз не смятам така. Много хора могат да кажат, че промяната е била за добро.

— Много ли са високомерни?

— Така е. Или поне Главния тромавец е такъв и е научил и останалите. Винаги вярват на всичко, което казва.

— Забелязахме — рече Луси.

— Да-а. Без него ще сме по-добре донякъде. Естествено мога да го превърна в нещо друго или да го омагьосам така, че те да не вярват на нито една негова дума. Но не ми се ще да постъпвам така. За тях е по-добре да му се възхищават, отколкото да не почитат когото и да било.

— Не се ли възхищават от вас?

— От мен? Не! — засмя се Вълшебника. — Никога не биха се възхитили от мен.

— А защо ги загрозихте… искам да кажа според тях?

— Не искаха да изпълнят нареждането ми. Работата им е да гледат градината и да отглеждат зеленчуци. Не за мен, както смятат те, а за себе си. Изобщо нямаше да го правят, ако не ги карах. Естествено, за градината трябва вода. Има един много хубав извор на около километър нагоре по хълма. А от него тръгва поточе, което минава точно покрай градината. Аз само ги накарах да наливат вода от поточето, вместо да се разкарват до извора с кофите си по два-три пъти на ден и да се морят. Да не говорим, че разливат половината вода по пътя. Но те не разбираха защо. Накрая ми отказаха направо.

— Наистина ли са толкова глупави?

Вълшебника въздъхна.

— Няма да повярваш какви проблеми съм имал с тях. Преди няколко месеца всички искаха да мият съдовете преди хранене. Казваха, че спестявало време след това. Хващал съм ги да садят варени картофи, за да си спестят готвенето им като ги извадят. Един ден котката влезе в стаята с млякото и двайсет души се втурнаха да изваждат млякото. Никой не се сети да изкара котката! Но виждам, че си свършила. Хайде да погледаме Тромавците, щом вече са видими.

Те влязоха в друга стая. Беше пълна с лъскави и трудни за запомняне уреди — астролаби, планетарии, хроноскопи, поезиметри, хориямби и теодолити. Щом се доближиха до прозореца, Вълшебника каза:

— Ето ги. Това са вашите Тромавци.

— Не виждам никого — рече Луси. — Какви са тези гъбести неща?

Посочените от нея неща лежаха разпръснати навсякъде по равната трева. Те наистина много приличаха на гъби, но бяха прекалено големи. Пънчетата им бяха около метър високи, а шапките им имаха приблизително същия диаметър. Когато разгледа внимателно, забеляза, че пънчетата се допираха до шапките не по средата, а от едната страна. Това им придаваше неуравновесен вид. Имаше още нещо — малко вързопче, разположено на тревата близо до всяко пънче. Всъщност колкото повече ги наблюдаваше, толкова по-малко й приличаха на гъби. Шапките им не бяха кръгли, както бе помислила в началото, а по-дълги, отколкото широки, и в единия край се разширяваха. Бяха много на брой — може би около петдесет.

Часовникът удари три.

В този миг се случи нещо необикновено. Всяка „гъба“ внезапно се обърна с главата надолу. Малките вързопчета до пънчетата се оказаха глави и тела. Самите пънчета бяха крака. Но телата им нямаха по два крака. Всяко тяло имаше по един-единствен крак точно отдолу (а не от едната страна като при еднокрак човек), а на другия му край имаше едно голямо ходило с широки, леко извити пръсти, наподобяващо малко кану. Тя веднага разбра защо толкова й бяха заприличали на гъби. Бяха лежали по гръб и всеки бе вирнал единствения си крак във въздуха, а гигантското ходило бе разположено над него. По-късно Луси узна, че това им бе обичайната поза за почивка — ходилото ги пазеше и от дъжд, и от слънце. А да лежат под него бе все едно да са скрити в палатка.

— Ах, милинките, какви са смешни — извика Луси и избухна в смях. — Вие ли ги направихте такива?

— Да, да, аз превърнах Тромавците в Моноходи — каза Вълшебника. Самият той се смя, докато от очите му не потекоха сълзи. После добави: — Гледай сега!

Заслужаваше си да се погледа. Естествено тези еднокраки същества не можеха да ходят или да тичат като нас. Придвижваха се с подскоци като бълхи или жаби. И то какви подскоци — все едно всеки огромен крак бе сноп пружини. И с какъв шум се приземяваха — това бе причината за вчерашното топуркане, което така бе озадачило Луси. Сега те скачаха във всички посоки и си подвикваха един на друг:

— Хей, момчета! Отново сме видими.

— Видими сме наистина — каза един от тях с червена шапчица с пискюл, явно Главния моноход. — И нека да кажа: когато хората са видими, ами те могат да се виждат!

— Аха, Вожде, точно така! — извикаха всички останали. — Точно там е работата. Никой не може да мисли като теб. Толкова добре го обясняваш.

— Онова момиченце трябва да е пипнало стария, докато е дремел — каза Главния моноход. — Този път го победихме.

— Тъкмо това щяхме да кажем — отекна хорът. — Днес те бива повече от всякога, Вожде. Само така, само така!

— Но как смеят да говорят така за вас? — удиви се Луси. — Вчера изглеждаха сякаш много ги е страх от вас. Не знаят ли, че може да ги чуете?

— Това е една от особеностите на Тромавците — отвърна Вълшебника. — В един момент говорят, като че ли ръководя всичко, чувам всичко и съм крайно опасен. В следващия момент си мислят, че могат да ме измамят с номера, дето и едно дете ще ги прозре. Милите!

— Ще се наложи ли да ги връщате пак в първоначалния им вид? — попита Луси. — Надявам се, да не е много жестоко, ако ги оставим както са. Наистина ли толкова не се харесват? Изглеждат ми доста щастливи. Браво! Я виж този скок! Какви са били преди?

— Обикновени джудженца — отговори Вълшебника. — Не чак толкова симпатични, колкото нарнийските.

— Наистина ще бъде жалко да възстановите предишния им вид — каза Луси. — Толкова са забавни… и дори са симпатични. Според вас ще им окаже ли въздействие, ако им го кажа?

— Непременно ще им окаже… ако обаче успееш да им го втълпиш.

— Ще дойдете ли с мен да опитаме?

— Не, не… Сама ще се справиш много по-добре.

— Много благодаря за обяда — извика Луси и бързо изтича към стълбите.

Спусна се бързичко по стъпалата, които бе изкачвала толкова притеснено сутринта, и се сблъска с Едмънд на долната площадка. Всички останали бяха с него и чакаха. Луси усети как съвестта започна да я гризе, виждайки разтревожените им лица и осъзнавайки колко дълго ги е била забравила.

— Всичко е наред! — извика тя. — Всичко е наред! Вълшебника не е опасен… а аз го видях… Аслан!

След това изхвърча като вятър в градината. Там земята се тресеше от скокове, а въздухът отекваше от виковете на Моноходите. Шумът се усили, когато забелязаха Луси.

— Ето я, ето я — извикаха те. — Три пъти „Ура“ за момиченцето. Браво! Хубав номер сви на стария господин, така си е.

— Безкрайно съжаляваме, че не можем да ви предоставим удоволствието да ни погледате във вида, в който бяхме, преди да ни направят грозни. Едва ли щяхте да повярвате. Това е истината. Не може да се отрече, че сега сме безкрайно грозни и няма смисъл да ви лъжем.

— Ей, Вожде, точно така, точно така! — откликнаха останалите, подскачайки като балони-играчки. — Ти го каза, ти го каза.

— Но аз мисля, че изобщо не сте грозни — изкрещя Луси, за да надвика врявата. — Изглеждате много добре.

— Чуйте я, чуйте я — казаха Моноходите. — Вярно говориш, госпожичке. Наистина изглеждаме добре. По-красиви от нас едва ли ще намериш. — Изрекоха това без никакво съмнение и сякаш не забелязаха, че са променили мнението си.

— Тя казва — отбеляза Главния моноход — колко добре сме изглеждали, преди всички да ни загрозят.

— Вярно казваш, Вожде! — взеха да нареждат останалите. — Точно това каза. Ние я чухме сами.

— Нищо подобно! — изкрещя Луси. — Казах, че сега сте много симпатични.

— Точно така, точно така — каза Главния моноход. — Каза, че тогава сме били много симпатични.

— Чуйте ги, чуйте ги и двамата — рекоха Моноходите. — Това се казва двойка. Винаги прави! Изразиха се по възможно най-добрия начин.

— Но ние казваме две противоположни неща! — Луси тропна с крак от нетърпение.

— Ама разбира се, точно така — отвърнаха Моноходите. — Именно противоположни! Само така, продължавайте в този дух и двамата.

— Вие можете да подлудите човек — призна Луси и се предаде. Но Моноходите изглеждаха напълно доволни и тя реши, че разговорът като цяло е бил успешен.

А преди да си легнат вечерта, се случи още нещо, което направи съществата още по-доволни от еднокракото им състояние. Каспиан и всички нарнийци се върнаха възможно най-бързо на брега, за да предадат новините на Райнс и останалите на борда на „Разсъмване“, които вече бяха доста разтревожени. Естествено, Моноходите отидоха с тях и през цялото време подскачаха като футболни топки и се съгласяваха един с друг на висок глас. Накрая Юстас каза:

— Добре ще е Вълшебника да ги направи неми вместо невидими.

Скоро обаче съжали, че го е казал, защото се наложи да обяснява, че неми означава такива, които не могат да се чуят. Макар и да положи много усилия, така и не се убеди, че Моноходите го разбраха. Особено се подразни от финалните им думи, а именно:

— Е, той не може да изказва идеите си като нашия Вожд. Но ще се научиш, млади човече. Слушай него! Ще ти покаже как да говориш. Той е истински оратор.

Щом стигнаха до залива, на Рипичийп му дойде блестяща идея. Свалиха от кораба неговото малко кану и той взе да гребе насам-натам, докато Моноходите не се заинтересуваха сериозно. Тогава Мишката се изправи и каза:

— Достойни и интелигентни Моноходи, на вас не са ви необходими лодки. Всеки от вас има ходило, което ще му свърши чудесна работа. Просто подскачате колкото се може по-леко във водата и ще видите какво ще стане.

Главният Моноход се отдръпна и предупреди останалите, че водата е много мокра, но един-двама от по-младите опитаха почти веднага. После още неколцина последваха примера им и накрая цялата им дружина стори същото. Всички скочиха без грешка. Гигантското ходило на Моноходите им служеше за естествен сал или лодка и когато Рипичийп ги научи как да си изсекат малки гребла, до един загребаха из залива и около „Разсъмване“. Приличаха на флотилия от малки канута с по едно тлъсто джудже в самия край на кърмата. Правеха си и състезания, а от палубата спускаха бутилки с вино като награди. Моряците стояха на перилата на кораба, гледаха ги и се превиваха от смях.

Тромавците бяха много доволни и от новото си име Моноходи, което им се струваше великолепно, макар че все не можеха да го произнесат правилно.

— Точно такива сме — ревяха те. — Многоходи, Хорамони, Ходимони. На езика ни беше да се наречем така. — Но скоро те го смесиха със старото си име на Тромавци и накрая започнаха да се наричат Тромоходи, и сигурно това ще им е името още векове наред.

Същата вечер всички нарнийци вечеряха на горния етаж заедно с Вълшебника. Луси забеляза колко различен изглежда вторият етаж сега, когато вече не се страхуваше. Тайнствените знаци по вратите все още бяха такива, но сега сякаш имаха добронамерен и весел смисъл. Дори брадатото огледало сега й се струваше забавно, а не страшно. На вълшебната вечеря за всеки имаше любимите му ястия и питиета. А след вечеря Вълшебника направи много полезна и красива магия. Положи на масата два празни листа пергамент и помоли Дриниан да му разкаже подробно за плаването им до този момент. Докато Дриниан говореше, всичко описано от него се появяваше на картата, нарисувано с тънки ясни черти. Накрая всеки лист представляваше прекрасна карта на Източните морета — с Галма, Теребинтия, Седемте острова, Уединените острови, Острова на дракона, Опожарения остров, Острова на мъртвата вода и самия остров на Тромавците. Всички бяха с подходящите размери и на съответните места. Това бяха най-първите карти на тези морета и по-добри от всички, направени без магия оттогава насам. На тези карти градовете и планините на пръв поглед изглеждаха същите като на обикновена карта. Ала когато Вълшебника им подаде увеличителното си стъкло, те видяха съвършени картинки на истинските острови — виждаха се замъкът и пазарът на роби в Малкия пристан. Бяха ясни, но далечни като предмети, гледани от обратния край на телескоп. Единственият недостатък бе, че бреговата ивица на повечето острови остана непълна. Картата показваше само това, което Дриниан бе видял със собствените си очи. Като свършиха, Вълшебника задържа едната карта за себе си, а другата подари на Каспиан — тя все още виси закачена в Залата на украшенията в Каир Паравел. Ала старецът не можа да им каже нищо за моретата и земите по-далече на изток. Сподели само, че преди около седем години нарнийски кораб бе хвърлил котва на неговия остров и на борда му били благородниците Ревилиан, Аргоз, Мавраморн и Рууп. Така те заключиха, че златният мъж, когото бяха видели на дъното на Мъртвата вода, трябва да е бил лорд Рестимар.

На другия ден Вълшебника направи магия и поправи кърмата на „Разсъмване“, която бе повредена от Морската змия, а също и натовари кораба с полезни дарове. Те се сбогуваха най-приятелски и когато в два часа следобед отплаваха, всички Тромоходи гребаха успоредно с кораба до входа на пристанището. Викаха „Ура“, докато на кораба вече престанаха да чуват гласовете им.