Клайв Стейпълс Луис
Плаването на „Разсъмване“ (3)

Глава трета
Уединените острови

— Земя на хоризонта! — чу се глас от носа.

Луси, която тъкмо разговаряше с Райнс на задната палуба, изтрополи надолу по стълбата и се устреми напред. По пътя към нея се присъедини Едмънд, а на предната палуба вече стояха Каспиан, Дриниан и Рипичийп. Утринта беше хладна, небето — много светло, а морето — тъмносиньо с бели пенести островчета. На хоризонта от страната на щирборда се виждаше най-близкият от Уединените острови — Фелимат — като нисък зелен хълм, а зад него, малко по-далече, бяха сивите склонове на сестра му Дурн.

— Все същият стар Фелимат! Същият стар Дурн! — възкликна Луси, пляскайки с ръце. — О, Едмънд, колко отдавна беше, когато ги видяхме за последен път!

— Никога не съм знаел защо принадлежат към Нарния — каза Каспиан. — Да не би да ги е завоювал Питър Върховния крал?

— О, не! — отвърна Едмънд. — Били са нарнийски още преди наше време, в дните на Бялата вещица. (Между другото, все още не съм научил как тези далечни острови са станали част от кралство Нарния — ако някога разбера и ако това е интересна история, може да я разкажа в друга книга.)

— Ще хвърлим ли котва тук, Ваше величество? — попита Дриниан.

— Не мисля, че има много смисъл да спираме на Фелимат — вметна Едмънд. — По наше време беше почти необитаем и изглежда все още е такъв. Хората живееха предимно на Дурн и малко на Авра — това е третият остров, който още не се вижда. На Фелимат само пасяха овцете.

— Тогава ще трябва да заобиколим този нос, предполагам — рече Дриниан, — и да акостираме на Дурн. Това ще означава гребане.

— Жалко, че няма да спираме на Фелимат — рече Луси. — Ще ми се отново да се поразходя там. Беше толкова самотен, приказно самотен, целият в трева и детелини, а морският въздух бе толкова свеж.

— И на мен ми се иска да си раздвижа краката — добави Каспиан. — Ето какво ще направим. Защо да не идем до брега с лодката и после да я върнем обратно на кораба. Ние ще отидем пеш до другия край на Фелимат, а пък „Разсъмване“ ще ни вземе оттам.

Ако Каспиан беше толкова опитен, колкото стана по-късно през това плаване, не би направил подобно предложение, но в момента то изглеждаше отлично.

— Хайде наистина — присъедини се и Луси.

— Нали ще дойдеш и ти? — обърна се Каспиан към Юстас, който беше излязъл на палубата с бинтованата си ръка.

— Отивам където и да било, стига да не съм на тази проклета лодка! — отговори Юстас.

— Проклета ли? Какво искаш да кажеш?

— В една цивилизована страна като тази, от която идвам, корабите са толкова големи, че когато си вътре в тях, изобщо не усещаш морето.

— В такъв случай можеш просто да си останеш на сушата — отбеляза Каспиан. — Кажи им да свалят лодката, Дриниан.

Кралят, Мишката, двамата Певънзи и Юстас се качиха на лодката и скоро стигнаха до брега на Фелимат. Когато лодката ги остави, гребците я върнаха обратно, а те се обърнаха и се огледаха. Изненадаха се колко малък изглеждаше „Разсъмване“.

Луси, естествено, бе боса — нали беше изритала обувките си още докато плуваше, но това не представлява трудност, когато ходиш по мек торф. Беше й приятно да е отново на сушата и да усеща мириса на трева и пръст — нищо, че отначало изглеждаше сякаш земята се движи напред-назад като кораб, както става обикновено, след като си плавал дълго по море. Беше много по-топло, отколкото на борда на кораба, и Луси усещаше приятния допир на пясъка под ходилата си, докато вървяха по него. Чуваше се песен на чучулига.

Отправиха се навътре към сушата и заизкачваха доста стръмен, макар и невисок хълм. Естествено, щом стигнаха върха, погледнаха назад и видяха „Разсъмване“, който грееше като грамадно блестящо насекомо и пълзеше бавно с греблата си на северозапад. После преминаха билото и го изгубиха от поглед.

Сега пред тях се простираше Дурн, разделен от Фелимат от пролив, широк около километър и половина. Зад него и малко вляво се намираше Авра. Бялото градче Малкият пристан на остров Дурн се виждаше добре.

— Хей, какво е това? — внезапно възкликна Едмънд.

До едно дърво в зелената долина, към която се спускаха, седяха шест-седем грубовати на вид мъже. Бяха въоръжени до един.

— Не им казвайте кои сме — прошепна Каспиан.

— Моля, Ваше величество, защо не? — възмути се Рипичийп, който бе склонил да поседи на рамото на Луси.

— Току-що ми хрумна — отговори Каспиан, — че никой тук не е чувал нищо за Нарния от много години. Възможно е те вече да не признават нашето господство. В този случай може би няма да е особено безопасно да се представям като крал.

— Но, сир, ние сме въоръжени — възмути се Рипичийп.

— Да, Рипичийп, знам. Но ако се наложи отново да завоювам трите острова, предпочитам да дойда с доста по-голяма армия.

В този момент те вече бяха наближили непознатите, единият от които — едър, чернокос мъж — извика към тях:

— Добро ви утро!

— Добро да е и за вас — рече Каспиан. — Има ли още губернатор на Уединените острови?

— Ама, разбира се, че има — отговори мъжът. — Губернаторът Гумпас. Негово превъзходителство е в Малкия пристан. Нали ще останете да пийнете с нас?

Каспиан благодари, въпреки че нито той, нито останалите харесаха особено вида на новия си познат, и всички седнаха. Ала едва бяха вдигнали чаши, когато чернокосият мъж кимна на другарите си и петимата новодошли светкавично се оказаха хванати от силни ръце. Последва кратка схватка, но преимуществата бяха на другата страна. Скоро всички бяха обезоръжени, а ръцете им — вързани на гърба, освен на Рипичийп, който се гърчеше в хватката на човека, който го бе пленил, и гневно го хапеше.

— Внимавай с това животинче Такс — предупреди го водачът им. — Не го повреждай. Няма да се учудя, ако то донесе най-голямата печалба от всички.

— Страхливец! — крещеше Рипичийп. — Върни ми меча и ми пусни лапите! Смееш ли?!

— Уха! — възкликна търговецът на роби (защото той беше такъв). — То говори! Ама че работа! Да пукна, ако не взема по-малко от двеста полумесеца за него. (Калорменският полумесец, основната валута по тези земи, е равна на около една трета от английската лира.)

— Значи такъв си бил ти — рече Каспиан. — Похитител и търговец на роби. Надявам се, че се гордееш с това.

— Хайде, хайде — провлачи търговецът. — Недей да плямпаш. Колкото по-леко го приемаш, толкова е по-приятно, нали? Не го правя за удоволствие. И аз трябва да печеля като всички.

— Къде ще ни отведете? — попита Луси, проговаряйки с известно усилие.

— В Малкия пристан. Утре там е пазарен ден — отвърна търговецът.

— А там има ли британски консул? — запита Юстас.

— Има ли какво?

Но дълго преди Юстас да се измори да обяснява, търговецът просто заяви:

— Е, писна ми от това дърдорене. Мишката наистина е попадение, но този тук с дрънкането си ще ме умори до смърт. Да тръгваме, приятелчета.

После завързаха хората един за друг — не жестоко, но здраво — и ги накараха да вървят чак до брега. Рипичийп го носеха. Той бе спрял да хапе и поради заплахата, че ще му вържат устата, но имаше много неща за казване и Луси се зачуди как човек може да понесе онова, което Мишката наговори на търговеца на роби. А мъжът, вместо да се възпротиви, казваше само: „Продължавай!“, когато Рипичийп спреше, за да си поеме дъх, и от време на време добавяше: „Направо като пиеса!“ или „Да му се не види, можеш почти да си помислиш, че разбира какво казва!“, или пък „Някой от вас ли го е обучил?“. Това така разяри Рипичийп, че накрая броят на нещата, които искаше да каже едновременно, почти го задуши и той млъкна.

Когато слязоха на брега, разположен срещу Дурн, те откриха малко селце, лодка на брега и мръсен кораб малко по-навътре в морето.

— А сега, младежи, нека не вдигаме много шум и после няма да има за какво да плачете. Всички на борда.

В този миг един приятен мъж с брада излезе от близката къща (странноприемница, струва ми се) и каза:

— Е, Пъг, пак ли от обичайната ти стока?

Търговецът на роби, чието име, изглежда, бе Пъг, се поклони много ниско и рече с ласкателен глас:

— Да, Ваша милост.

— Колко искаш за онова момче? — поинтересува се другият и посочи Каспиан.

— А-а-а, знаех си, че ще изберете най-доброто. Не може да се измами Ваша милост с второкачествена стока. Сега, това момче ми харесва и на мен. Привързах се към него един вид. Точно така. Толкова съм състрадателен, че не е трябвало да се захващам с този занаят. Все пак за клиент като Ваша милост…

— Кажи ми цената, лешояд такъв! — строго рече лордът. — Мислиш ли, че ми се слушат брътвежите на мръсния ти занаят?

— Милорд, триста полумесеца за вас, но за всеки друг…

— Ще ти дам сто и петдесет.

— О, моля ви, моля ви — намеси се Луси, — не ни разделяйте, каквото и да става. Вие не знаете… — Но тя спря, като видя, че Каспиан дори в този момент не искаше да издаде кой е.

— Значи сто и петдесет — каза благородникът. — Що се отнася до теб, девойче, съжалявам, че не мога да ви купя всичките. Развържи моето момче, Пъг. И… слушай, отнасяй се добре с останалите, докато са в твои ръце, или ще те сполети нещо лошо.

— Е, сега пък — отвърна Пъг, — кой е чувал за джентълмен от моя занаят, който да се отнася със стоката си по-добре от мен? А? Ами че аз се държа с тях като със собствените си деца.

— Може и така да е — сурово промърмори другият.

Ужасният миг беше дошъл. Развързаха Каспиан и новият му господар каза:

— Оттук, моето момче.

Луси се разплака, а Едмънд гледаше стъписано. Но Каспиан погледна през рамо и ги окуражи:

— Горе главата! Сигурен съм, че всичко ще се оправи. Сбогом!

— А сега, госпожичке — обърна се Пъг към Луси, — недей да се разчувстваш и да разваляш външния си вид за утрешния пазарен ден. Бъди добро момиче и няма да има за какво да плачеш, разбрахме ли се?

След това ги закараха с лодката до кораба за роби и ги смъкнаха в продълговато, доста тъмно и не особено чисто помещение, където се намираха много други нещастни затворници. Разбира се, Пъг беше пират и се връщаше току-що от обиколка на островите, където беше пленил всеки, който му бе повярвал. Децата не видяха нито един познат, тъй като затворниците бяха предимно галмийци и теребинтинци. Седнаха върху сламата и се чудеха какво става с Каспиан, а също се опитаха да накарат Юстас да спре да говори така, сякаш всички освен него са виновни.

В това време Каспиан прекарваше много по-интересно. Човекът, който го купи, го поведе по тясна уличка между две селски къщи и после към едно открито пространство отвъд селцето. Там се обърна към него и го изгледа.

— Няма защо да се страхуваш от мен, момче — каза той. — Ще се отнасям добре с теб. Купих те заради лицето ти. Напомняш ми за един човек.

— Мога ли да попитам кой е той, милорд?

— Напомняш ми за моя господар, Каспиан, крал на Нарния.

Тогава Каспиан реши да заложи всичко на една карта.

— Милорд — започна той, — аз наистина съм твоят господар. Аз съм Каспиан, крал на Нарния.

— Самозабравяш се — отвърна другият. — Откъде да знам, че това е истина?

— Първо, по лицето ми — рече Каспиан — и второ, защото ще позная от шест пъти кой си ти. Ти си един от седемте нарнийски благородници, които моят чичо Мираз изпрати по море и които съм дошъл да търся — Аргоз, Берн, Октесиан, Рестимар, Мавраморн, или… или… забравил съм името на другия. И последно, ако Ваша милост ми даде меч, мога да докажа в честен двубой с който и да било, че аз съм Каспиан, син на Каспиан, законен крал на Нарния, Господар на Каир Паравел и Император на Уединените острови.

— О, небеса! — възкликна мъжът. — Това са гласът и начинът на говорене на баща му. Господарю мой… Ваше величество! — И там, насред откритото поле, той коленичи и целуна ръката на краля.

— Парите, които Ваша милост заплати за моята особа, ще ви бъдат изплатени от нашата съкровищница — каза Каспиан.

— Те още не са в кесията на Пъг, сир — рече лорд Берн, защото това беше той. — И никога няма да стигнат дотам, надявам се. Сто пъти съм говорил с Негово превъзходителство губернатора да смаже тази долна търговия с човешка плът.

— Лорд Берн, необходимо е да поговорим за състоянието на тези острови. Но най-напред, каква е вашата история?

— Кратка е, сир — отвърна Берн. — Дойдох дотук с шестимата си другари, влюбих се в момиче от островите и почувствах, че съм се наситил на морето. А и нямаше смисъл да се връщам в Нарния, когато там царуваше чичото на Ваше величество. Затова се ожених и оттогава живея тук.

— Що за човек е губернаторът Гумпас? Признава ли той върховенството на краля на Нарния?

— На думи, да. Всичко се върши в името на краля. Но няма да му стане много приятно един истински, жив крал на Нарния да пристигне при него. И ако Ваше величество се яви пред него сам и невъоръжен… той няма да отрече поданството си, но ще се престори, че не ви вярва. Животът на Ваше величество ще бъде в опасност. Колко души следват Ваше величество в тези води?

— Моят кораб тъкмо завива около острова — отвърна Каспиан. — Ако се наложи да се бием, можем да съберем около трийсет меча. Може би трябва да се качим на кораба и да нападнем Пъг, за да освободим пленените ми приятели.

— Не ви съветвам да постъпите така — рече Берн. — Ако има битка, два или три кораба от Малкия пристан веднага ще дойдат на помощ на Пъг. Ваше величество трябва да действа, като показва повече власт, отколкото реално има, както и със страха от името на краля. Не трябва да се стига до битка. Гумпас е страхливец и може да бъде сразен с уплаха.

След като разговаряха още малко, Каспиан и Берн отидоха до брега, на север от селцето, и там кралят наду своя рог. (Това не беше великият вълшебен рог от Нарния, рогът на кралица Сюзан — той го беше оставил в двореца на регента Тръмпкин, за да го използва, ако някоя тежка беда сполети страната в негово отсъствие). Дриниан, който бдеше на вахта в очакване на сигнал, веднага позна кралския рог и „Разсъмване“ започна да се приближава към брега. После свалиха лодката и след няколко минути Каспиан и лорд Берн бяха на палубата и разказваха за случилото се на Дриниан. Той, също като Каспиан, искаше веднага да превземе на абордаж кораба с робите, но Берн повтори своето възражение:

— Плавайте направо по протока, капитане — каза Берн, — и после заобиколете към Авра, където е моето имение. Но най-напред вдигнете кралското знаме, изложете всички щитове и изпратете колкото може повече хора на наблюдателницата. А като изминете още няколко дължини и от страната на бакборда ви има открито море, пуснете сигнали.

— Сигнали ли? Но на кого? — зачуди се Дриниан.

— Ами на всички останали кораби, които ние нямаме, но може би ще е добре Гумпас да си помисли, че имаме.

— Сега разбирам — рече Дриниан, потривайки ръце — те ще разчетат сигналите ни. Какво ще кажем? „Цялата флота да заобиколи Авра откъм южната страна и да се събере в…“

— В Бернстед — вметна Берн. — Това ще подейства идеално. Цялото им пътуване, ако действително имаше кораби, ще бъде извън полезрението на Малкия пристан.

Каспиан съжаляваше за останалите, чезнещи в плена на Пъг, но прекара приятно остатъка от деня. Късно следобед (защото трябваше да гребат през целия ден) заобиколиха Дурн отдясно и Авра отляво и навлязоха в чудесното пристанище на южния бряг на Авра, където прекрасното имение на лорд Берн простираше склоновете си до самия бряг. Хората на Берн, много от които работеха по нивите, бяха до един свободни и владението бе мирно и процъфтяващо. Тук всички слязоха на сушата и присъстваха на кралски пир в своя чест, проведен в ниска къща с колони и изглед към брега. Берн, милата му съпруга и веселите му дъщери им оказаха чудно гостоприемство. Но след мръкване Берн изпрати вестоносец с лодка до Дурн, по който нареди да се направи известна подготовка (не каза точно каква) за следващия ден.