Елена Павлова
Три житни класа (3)

3.

Когато научи новината, не беше сигурен, че ще има сили да живее повече. Бяха откъснали корените му, бяха го лишили от пъпната му връв, от смисъла на живота му, от побъркания свят, пренаселен и раздиран от противоречия, затънал в мизерия, страховит и жесток; свят, където всеки ден очакваше да го убият, където винаги му заповядваха как да пише, където подкастряха и думите, и крилете му… Домът му не съществуваше вече. Не съществуваше дори звездата, под лъчите на която се беше родил и която беше наричал свое слънце. Само Адът бе останал да бушува там далеч, адски вихър в абсолютния студ на вакуума. Чий бесен мозък би могъл да измисли оръжие, което да отвори врата към преизподнята и да погълне и свят, и звезда?

Не много дни прекара в безпросветно пиянство и само думите го върнаха обратно към живота, защото Телурион беше мъртъв, но той все още съществуваше и беше тук, за да възпее тъй мрачния си свят и мрачната му кончина.

Рутината му беше привична… и в нея търсеше убежище. Понякога почти забравяше; понякога нощем се взираше към звездите, макар да не би могъл да зърне слънцето си… но знаеше, че то е там — хилядолетия по-късно щеше да избухне и в небето над него… когато светлината като лоша новина достигне до приютилия го свят.

Завърнаха се кораби и с тях — бежанци, които да разкажат. Но разказите им не носеха утеха, напротив — те бяха разкази за край безумен, за зла идея, изникнала от нищото; осъществима… за стеларната бомба, която Телурион бе сътворил за месец — от празни думи.