Лей Грийнууд
Бък (20)

Осемнадесета глава

— Наистина ли нямаш нищо против да остана в къщата? — Бък попита Хана.

Зийк беше излетял като хала през вратата малко по-рано. Том беше останал, продължавайки да говори за плановете си, докато те двамата разчистваха масата и миеха чиниите. След като бе помагал на Изабел, Бък счете, че би било невъзпитано от негова страна да не помага и на Хана.

— Не, нямам нищо против — отговори Хана.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че няма против — обади се Том. — Никоя жена не би предпочела да остане сама в къщата. Бях започнал да го обяснявам на Зийк, но той явно не искаше да чуе и една моя дума.

— Нито пък от мен — каза Бък.

Том стана и изплакна чашата си.

— По-добре да лягам. Ще се наложи доста да пояздя утре.

— Отваряйте си очите двамата със Зийк за Джилет или хората му — предупреди го Бък.

— Нали не очакваш отново да създава проблеми?

— Не знам — отвърна Бък. — Но не ми прилича на човек, който ще остави нещата просто така.

— И какво би могъл да направи? — попита Том.

— Това, че не знам отговора на този въпрос, ме безпокои най-много — каза Бък.

— Аз пък не се тревожа — усмихна се Том. — Ето кое му е хубавото да не си собственик на ранчо.

След като Том излезе, в кухнята настъпи неловко мълчание.

— Майка ти кога каза, че ще си дойде?

— След ден-два. Зависи от състоянието на дъщеричката на господин Евънс.

— Това означава, че ще имаш твърде много работа.

— Ще се справя.

Той понечи да й предложи помощта си, но се отказа. Вече беше изгубил достатъчно време, а и нямаше желание да слуша тирадите на Зийк по въпроса. Освен това, напоследък му беше доста трудно да се съсредоточи върху работата си или да държи ръцете си далеч от Хана. От нощта, когато Зийк ги прекъсна, по време на преброяването, той не можеше да спре да мисли да целуне Хана отново. И отново. И отново.

— Наистина ли си сигурна, че нямаш нищо против да спя в къщата?

— Вече ти казах.

Той я хвана за ръцете и я обърна към себе си.

— Знам какво ми каза, но не си спряла да се суетиш из кухнята, откакто стана от масата. Всичко вече е измито и прибрано, но ти продължаваш да местиш нещата от едно място на друго. От какво се опитваш да избягаш?

— От теб. И от себе си също — вдигна поглед към него тя.

Все едно някой беше хвърлил кофа студена вода в лицето му.

— Тогава ще трябва да отида да спя в хамбара.

— Нямах това предвид.

Тя се опита да издърпа ръцете си, но той не й позволи.

— Харесвам те, но не знам какво означава всичко това — продължи тя. — Опитах се да си го обясня, но не успях.

— Трябва ли да търсиш обяснение. Не можем ли просто да оставим нещата такива каквито са.

— Не знам.

— Не можем ли да опитаме?

— Предполагам.

— Не ми звучиш много ентусиазирана.

— Чувствам се ужасно объркана.

— За какво?

— За всичко! Не харесвах мъжете, още по-малко теб! Възнамерявах да науча всичко, което е необходимо за поддръжката на едно ранчо, и след това да се отърва от присъствието ти. А сега — мразя кравите, суетнята по събирането и преброяването им, и последното нещо, за което искам да мисля, е, че някога би могъл да си тръгнеш.

— Ами, тогава недей да мислиш за това — каза Бък. Той обърна лицето й към себе си, за да я целуне. — Мисли само за това, че те прегръщам и целувам.

— Не мога да мисля за каквото и да било друго, когато правиш така.

— Тогава недей.

Самият Бък също не се справяше много добре с мисленето. Би трябвало вече да си е легнал, а не да стои тук и все повече и повече да се отдава на влечението си към Хана. Но след като вече веднъж беше преодолял преградите, които сам беше изградил около себе си, той осъзна, че му е много трудно да й устои.

Той нежно я целуна. Тя толкова доверчиво се беше отпуснала в ръцете му. Би могла да каже, че никога не му е вярвала, но истината беше, че още от самото начало имаше пълно доверие помежду им. Вероятно се дължеше на нещо, което бяха научили един за друг още преди шест години. Нещо, което, заради гнева и омразата, той не бе забелязал тогава.

Но той не я мразеше. Никога не я бе мразил. Сигурно е бил влюбен в нея от самото начало. И сега започваше оттам, до където беше стигнал в мечтите си.

Е, може би не точно до тук!

Да я държи в прегръдките си беше невероятно. Топла, мека и доверчива. Пасваше му идеално, сгушена така в ръцете му. Изглеждаше твърде дребна, твърде крехка за непосилната работа, която я беше видял да върши в градината.

Целувката им стана по-дълбока и продължителна.

— Мисля, че Зийк точно от това се страхуваше — измърмори тя.

— Забрави за Зийк.

Той го беше забравил. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за жената в прегръдките си, жената, която отвръщаше на целувките му със същата огнена страст. Дали и тя се вълнуваше от близостта помежду им така, както се вълнуваше той? Усещането за гърдите й, притиснати към неговите, бе предизвикало почти незабавна промяна в слабините му. Страхуваше се, че ако забележеше, щеше да се изплаши.

Надяваше се целувките му да отвлекат вниманието й.

Целуна нослето й, след това клепачите. Това я изненада, но й достави и удоволствие. Усмихна се.

— Трябва вече да си лягаме — каза тя. — Сигурна съм, че още си изморен след прибирането на добитъка.

— Мога да издържа още малко.

Той отново я целуна, притискайки с език устните й. Тя, изненадана, ги разтвори, а той се възползва от това, вмъквайки езика си в устата й. В отговор тя ахна и се скова, а тялото й се притисна още по-плътно към слабините му.

Тя се отдръпна, с широко отворени от удивление очи, но Бък не й позволи да прекъсне целувката. Ръцете му продължаваха да я притискат близо до него, а езикът му — да изследва устата й.

В началото колебливо, а впоследствие все по-уверено и по-уверено, езикът й се присъедини към неговия в зашеметяващия им танц. За миг стана дори по-настоятелната от двамата. Тя беше и тази, която прекъсна целувката.

Когато той се опита да я целуне отново, Хана извърна глава.

— Трябва да спрем.

— След малко — той нямаше нищо против да я целува по ухото или по шията. Доставяше му почти същото удоволствие, както да целува устните й.

— Сега — каза Хана и сложи ръце на гърдите му, за да го отблъсне от себе си.

— Какво има? Преди никога не си ме спирала?

— Тогава беше различно.

— В какъв смисъл?

— Беше нещо ново. Беше просто целувка. Но сега вече става въпрос за това, което следва, а аз не знам какво точно искам да последва.

— Защо трябва да мислиш за това? Защо просто не се насладим на целувките си?

— Не мога. Нещата са свързани. Не мога просто така да ги отделя едно от друго.

Бък не разбираше защо жените трябваше да усложняват всичко. Най-вероятно, Хана вече си представяше сватбата и поне половин дузина дечица около тях. Той потръпна при тази мисъл. Не разбираше защо една целувка трябва да е нещо повече от една целувка.

Силата на прегръдката му намаля и тя се измъкна от обвитите му около нея ръце. Запъти се направо към вратата:

— Лека нощ. Ще се видим утре сутринта — тя спря точно преди да прекрачи прага и се обърна. — Настина ми харесаха целувките ти. Много ми харесаха.

След като тя си тръгна, той остана още малко в кухнята. Чу как вратата на спалнята й се затваря и си я представи сама вътре. Как разпуска дългата си коса и старателно я вчесва, как се съблича и само за миг остава гола, преди да нахлузи нощницата и да се пъхне в леглото.

Отърси се от видението. Това не беше добре. Само усили копнежа му по нея и втвърди още повече тялото му. За миг се замисли дали все пак да не отиде да спи в хамбара, но се отказа. Ако го направеше, щеше да се признае за победен.

 

 

Хана затвори вратата на спалнята и се облегна на нея. Обичаше го. Не беше съвсем сигурна кога точно се беше случило, но тя се бе влюбила в Бък.

Мисълта я развълнува и ужаси едновременно. Ами ако той не я обичаше или я обичаше, но бракът толкова много го плашеше, че би предпочел да си тръгне?

А ако нямаше нищо против да се ожени? Беше ли готова тя на такава стъпка?

Част от нея отговори без колебание: Да. Друга част обаче не беше толкова убедена. До сега винаги бе мислила за това, което не искаше и тя знаеше много добре какво не иска. Но какво искаше в действителност? Вече не беше сигурна.

Искаше ли да бъде нечия съпруга? Да се грижи за един мъж, да ражда децата му и да задоволява плътските му желания?

Дълбоко вътре в нея един ясен глас извика. Да, искаше всички тези неща и дори повече. Докато умът и се опитваше да се пребори с тези изумителни открития, сърцето и тялото й вече бяха направили своя категоричен избор.

Тя се отдели от вратата и се приближи към масичката, която й служеше за тоалетка. Запали лампата, седна и започна да вади фибите от косата си. С плавни, равномерни движения тя разреса вълнистите кичури и заплетените възелчета.

Вече й беше трудно да си представи бъдещето без Бък. Може би трябваше да се досети, още когато той стана част от плановете й.

Тя стана и отиде до прозореца. Нервите й бяха опънати до крайност, а тялото й беше напрегнато.

Кога беше започнала да му се доверява? Не беше сигурна дали и сега му вярваше напълно. Бък може би я обичаше, но той си бе поставил важни за него цели много преди да се върне тук. Една от най-важните за него бе да има собствено ранчо. Тя се съмняваше, че любовта към когото и да било, би могла да го накара да се откаже от тази мечта.

Тя спря да разресва косите си и се взря в неясното си отражение на стъклото на прозореца. Искаше й се да има огледало, за да може да изучи по-добре чертите на лицето си. Не знаеше дали е достатъчно хубава, за да задържи вниманието на Бък. Вероятно беше виждал много по-красиви жени от нея. Знаеше, че безличните й сиви рокли също не са предимство, но нямаше никакви други, които да са по-съблазнителни. Баща й никога не би й позволил да носи подобни дрехи.

Хана се върна до стола и остави четката. С привична бързина сплете косата си на плитка, след което се изправи и съблече роклята и долната си риза. Бързо нахлузи една плътна памучна нощница, изгаси лампата и се пъхна в леглото. Твърдият дюшек беше студен. Тя присви коленете си плътно до тялото си и зачака леглото й да се затопли.

Чувстваше ръцете на Бък обвити около нея. Дори нещо повече, искаше й се наистина да я прегърне точно сега, за да я стопли. За да я защити и успокои. Почувства тялото си да изгаря при мисълта за истинското значение на това желание, но не се отказа от него. Знаеше, че го иска. Знаеше, че и той я желае. Бе усетила страстта на възбуденото му тяло, както и собствения си горещ отговор.

Беше се отдръпнала, защото се бе изплашила от силата на тази страст. Досега мъжете я бяха отвращавали и това желание я бе сварило неподготвена. Вече можеше да го разпознае и знаеше точно какво означава, но то бе само едно от многото нови усещания. Някои извираха от сърцето й. Други й нашепваше разумът, а за трети настояваше тялото й. Ако искаше да бъде щастлива, трябваше да ги опознае и да намери начин да ги примири едно с друго.

Само тогава щеше наистина да знае какво иска от Бък Хобсън и какво е готова да му даде в замяна.

 

 

Майка й не се прибра на следващия ден. Нито на по-следващия. На Хана й беше трудно да се държи нормално в присъствието на Бък. Ако той не прекарваше по-голямата част от времето навън из ранчото, вероятно нямаше да успее. Вечерята се превръщаше в агония. Нощите бяха още по-трудни.

— Може би няма да успея да построя повече от два бента това лято — каза Том Гладис на третата вечер по време на вечерята. — Но открих чудесни места за тях. Ще имате ли нещо против Сърдитко да спре да гони мухите за няколко дни и да дойде да ми помогне?

— Ако не спреш да забравяш името ми, може и да се окажеш погребан под някой от бентовете си — озъби му се Зийк в отговор.

— Може да помоля Джилет да ми помогне — каза Том. — И той е също толкова дружелюбен, колкото теб.

— Мяркал ли си го наоколо? — попита Бък.

— Само веднъж, връщаше се от града.

Готвачът на ранчо „Рафтър Ди“ все още идваше да купува яйца и масло, но вече не носеше послания от господаря си. Хана предполагаше, че интересът на Джилет към нея се бе изпарил в момента, в който тя и Бък предявиха претенции към добитъка си.

По-късно, докато Хана миеше чиниите и разчистваше, мъжете се заговориха за ранчото. Както всеки ден, Бък я попита дали се нуждае от помощ в градината и тя, както всеки път, отговори отрицателно. Откакто Зийк беше разорал земята с помощта на ралото на Евънс, нямаше нещо, с което Хана да не можеше да се справи. А и само когато останеше насаме със себе си, можеше поне отчасти да се успокои.

Всяка вечер, след като Зийк и Том се отправяха към леглата, Бък подновяваше опитите си да преодолее съпротивата й. Хана все си повтаряше, че трябва да се оттегли, преди мъжете да са напуснали стаята, но така и не го правеше. По цял ден трепереше от мисълта да остане насаме с него, но когато този миг настъпеше, тя не можеше да направи нищо, за да го предотврати.

— Хайде, дива котко! — каза Том, прозявайки се шумно, докато се изправяше на крака. — Трябва добре да се наспиш, ако цял ден ще мъкнеш камъни утре.

— Ако не внимаваш как ме наричаш, ще ти строша главата с някой от скъпоценните ти камъни.

— Знаеш ли, мисля, че Зийк всъщност харесва Том — каза Хана, веднага щом вратата се затвори след тях.

— Доколкото той изобщо може да харесва някого.

— Можем ли да си позволим да задържим Том като работник?

— Ако има с какво да го храниш. Не иска да му плащаме, докато не продадем говедата.

— Защо?

— Каза, че тук му харесва.

— Защо?

— А защо не? Има си Зийк, да се карат непрекъснато, мен да се грижа за проблемите и теб да го храниш.

— Това ли искат всички мъже?

— В общи линии.

— А ти какво искаш?

— Теб.

— И какво друго?

— Само теб.

Тя знаеше, че това не е вярно, но й харесваше да го чува. Тази вечер се чувстваше особено уязвима. Колкото и да беше очевидно, че Бък я желае и иска да бъде с нея, той не бе споменал нищо повече. Хана знаеше, че иска повече, но не можеше да бъде сигурна дали и Бък го иска. Страхуваше се да говори за друго, освен за нещата, които бяха свързани с настоящия момент, страхуваше се да не го отблъсне.

От друга страна, той може би обмисляше да се ожени. Може би дори го очакваше. Добродетелните момичета не се целуваха с някой мъж вечер след вечер, освен ако не се надяваха — не, планираха — да се омъжат за него. Дали все още я мислеше за добродетелна? Искаше й се майка й да се бе върнала. Имаше нужда да поговори с някого.

Бък се опита да я прегърне, но тя се отдръпна. Изненадата му ясно пролича.

— След като и ти ще помагаш на Том с този бент, не е ли по-добре да си лягаш?

— Няколко минути повече нямат никакво значение.

Той отново протегна ръце към нея. Тя ги хвана, за да му попречи да я прегърне през кръста.

— Винаги оставаме повече от няколко минути.

Изненадата му премина в объркване. На Хана й се стори, че улови и леко раздразнение в погледа му.

— Опитваш се да кажеш, че не искаш да те целувам? — попита той.

Не. Определено не искаше да каже това. Повече от всичко искаше той да я прегърне и да я целуне. Но първо трябваше да разбере какви са намеренията му и дали изобщо има някакви намерения.

— Може би е по-добре да не го правиш.

— Защо? До сега не си възразявала.

— Знам, но може би ще е по-добре да спрем, преди да сме стигнали твърде далеч.

— Какво имаш предвид под „твърде далеч“?

Сега вече го беше ядосала, но тя не би могла да продължи, без да разбере какво очаква той от тяхната връзка.

— Не знам как е при другите хора, но в нашата общност жените не се целуват с мъже, освен ако не са женени или поне сгодени за тях.

От шокирания израз на лицето му разбра, че не е мислил за брак. Тя усети как нещо вътре в нея се къса.

— Не съм казала, че трябва да се оженим, но не можем да продължим да се целуваме всяка вечер, само защото ни харесва.

— Защо не?

Защо наистина?

Тя затърси подходящите думи, за да опише чувствата, които от ден на ден я завладяваха все по-силно и по-силно.

— За една жена целувката не е нещо, което прави само за забавление. Първата целувка означава „харесвам те“, втората — „много те харесвам“. Всяка следваща целувка задълбочава все повече привързаността, докато връзката не премине в нещо друго. Или всичко трябва да приключи преди това.

— Искаш да кажеш, че мога да те целуна два пъти и да си останем приятели. Но ако продължа да те целувам, трябва да искам да се оженя за теб.

Тя поклати глава.

— Нищо не разбираш. Не ти позволих да ме целунеш… и не отговорих на целувката ти… само за удоволствие. Целувката е началото на едно обещание. Ако не искаш да дадеш това обещание, не приемаш и целувката.

— Трябваше да ми изясниш тези правила от самото начало — сопна се Бък. — Така ли жените прилъгват мъжете да се оженят?

Заболя я, но може би наистина неволно го беше подвела.

— Не знам за другите жени и изобщо не знам за никакви правила. Знам само какво мисля аз, а за мен целувката означава, че изпитваш някакви чувства към мен. Това от своя страна означава, че искаме да сме заедно за повече от няколко нощи, седмица или дори месец. Бък, ние не сме го обсъждали. Аз дори не знам дали ме харесваш.

— Разбира се, че те харесвам. Не бих те целунал, ако не беше така.

— Не си ми го казвал досега.

— Би трябвало да си се досетила.

— Не мога да прочета мислите ти.

— И защо не? След като очакваш аз да знам за всичките ти правила.

— Не разбираш!

— Тоест не твърдиш, че ако искам да те целуна отново, трябва да обещая да се оженя за теб?

— Не!

— Тогава ми позволи да те целуна!

— Не и преди да поговорим.

— Дали ще се оженим?

— За каквото и да е.

— Тоест за женитба. И майка ми е говорила за женитба. И тя е обещала да обича баща ми, да роди децата му, да се грижи за него. Е, тя роди децата му, но след това се умори или се отегчи до смърт. Самият аз не знам какво й стана! Но знам, че си тръгна и никога повече не чухме нищо за нея.

Хана осъзна, че се е докоснала до някакъв дълбоко стаен гняв, който нямаше нищо общо с нея. Но в съзнанието на Бък той беше пряко свързан с жените.

— Съжалявам.

— Баща ми също даваше обещания. Но когато му трябваха пари да си плати комарджийския дълг, ме продаде и аз станах роб на хора като баща ти. Не ми говори за обещания. Всеки може да наруши дадената дума.

— Никога не съм искала…

— Харесвам те много, Хана. Повече отколкото си мислех, че бих могъл да харесам която и да е жена. Ще взема толкова, колкото ми дадеш. Ще ти дам каквото мога в замяна, но не ти обещавам нищо. Никога повече няма да позволя да бъда предаден!

Това беше твърде много за Хана. Не бе искала да нарани Бък, нито пък да го ядоса. Бе направила и двете! Всичко бе приключило. Нищо не бе останало помежду им! Щеше да е най-добре да не го вижда никога вече. Тя избяга от кухнята. Стигна стаята си, затръшна врата и се хвърли на леглото.

Сълзите, които очакваше да потекат, така и не се появиха, защото не спираше да мисли за Бък. Не можеше да си представи майка й да я изостави и да не иска да я види никога вече. Дори не искаше да си помисли колко страшно и болезнено би било всичко това за едно малко дете.

Но собственият ти баща да те продаде, за да изплати комарджийския си дълг? Хана не можеше да повярва, че съществува нещо по-ужасяващо. Беше й трудно дори да си представи колко самотен, колко безполезен се е чувствал Бък, когато е осъзнал, че родителите му не го искат. Не проумяваше как е имал куража да продължи да живее. Тя не би могла да го направи.

Нищо чудно, че не вярваше, че някой би могъл да го обича. Нищо чудно, че отказваше да дава обещания. Избягваше ги, не защото нямаше да ги спази, а защото не искаше да позволи на никого да го нарани така, както го бяха сторили родителите му. Не би могла да го вини за това.

Трябваше да се върне в кухнята и да намери начин да му се извини, но не знаеше какво да му каже. Как да намери думи, за да го накара да повярва отново в човечността на хората или в себе си.

Едно почукване на вратата й я стресна.

— Хана, добре ли си?

Тя седна в далечния край на леглото.

— Да.

Той замълча за момент.

— Сигурна ли си?

— Да.

Отново тишина.

— Мога ли да вляза?

— Не.

Въпреки това той влезе. Не можеше да види лицето му в тъмното, но по стъпките му позна, че гневът му се бе уталожил. Независимо от това, тя знаеше, че душата му все още беше изпълнена с горчивата болка, която бе преживял преди толкова много години.

— Не исках да прозвучи така, сякаш те обвинявам за това, което ми се е случило — гласът му дойде от сенките, плътен и успокояващ.

— Не съм си го и помислила.

Той се приближи и седна от другата страна на леглото.

— Когато дойдох тук, единственото, което исках, беше да изплатя дълговете и да ви накарам да ми продадете ранчото. Опитах се да не ти обръщам внимание, но не успях. Докато се усетя, вече не можех да спра да те целувам. Тази вечер осъзнах, че толкова те харесвам, че не искам да спирам.

Дъхът на Хана спря. След това сърцето й заби лудо в гърдите й. Бък я обичаше. Не го беше осъзнал още, но я обичаше. И докато това беше така, тя нямаше да се тревожи за друго.

— Но не мога да ти обещая нищо — продължи Бък. — Може би след време, но не съм сигурен. — Той се пресегна и хвана ръката й. — Не очаквам да ми кажеш, че ме обичаш, само защото аз…

— Но аз те обичам — каза Хана, ужасена, че е търсела обещания от него, преди самата тя да е дала някакви. Тя сграбчи ръката му с двете си ръце и го придърпа към потока светлина, която падаше в средата на леглото й. — Ако не те обичах, нищо от това нямаше да се случи.

Той се наведе напред, обгърна с ръка тила й, придърпа я към себе си и я целуна.

— Все още не мога да ти обещая нищо.

— Знам, но докато знам, че държиш на мен, всичко е наред.

Легнаха от двете страни на леглото обърнати един към друг, с преплетени помежду им пръсти.

— Не би трябвало да ми имаш такова доверие. С нищо не съм го заслужил.

— Не си направил нищо, за да го загубиш.

Бък се облегна на лакътя си. Лунната светлина осветяваше половината му лице, докато той се взираше в нея. Приличаше й на призрачен любовник, дошъл да получи своята награда. Тръпки преминаха по цялото й тяло. Преди още да успее да формулира надигащите се в съзнанието й въпроси, той се наведе и я целуна. Една дълга, упойваща целувка.

Тази целувка нямаше нищо общо с онези, които си разменяха в кухнята. Усещането на тялото му, легнало до нея, я караше да трепери много по-силно. Тя лежеше в прегръдките на мъжа, когото обичаше — мъжът, който, бе сигурна в това, също я обичаше. В спалнята й. В леглото й… Сами!

Страхът, който я бе обзел, ограниченията, които й налагаше разума, бяха заличени от вълнението, че Бък държи на нея. От желанието да бъде с него и надеждата да го убеди, че това, което изпитваха един към друг, беше достатъчно, за да си дадат обещание за цял живот.

Независимо от сладкия вкус на целувките му, от омайващото му присъствие, тя не можеше да заглуши напълно гласа на разума, който я предупреждаваше да внимава. Докато отстъпваше пред силата на милувките му, в плен по-скоро на страстта, отколкото на разсъдъка си, тя осъзна, че нуждите на тялото й влизат в противоречие със страха й от мъжете. Запита се обича ли го достатъчно, за да му се отдаде изцяло. Нуждаеше ли се от него толкова силно, че да се престраши?

Да. Никога не би могла да бъде цяла, завършена, ако го отблъснеше от страх. Това беше начинът, по който реагираше Бък. Не би могла да му покаже, че греши, ако самата тя не успееше да преодолее страховете си.

Хана обви ръце около врата му и го придърпа към себе си. Въпреки оскъдната лунна светлина, тя съзря въпроса в очите му. Целуна го.

И последните задръжки на Бък паднаха, а жаждата му за нея се отприщи като силен пламък, който обгърна Хана и разгоря жаравата на собственото й желание, докато не я превърна в буен огън. Огън, който изпепели преградите, поставени от разума й и оковите на сковаващия страх, оставяйки я свободна и изпълнена с копнеж.

Този път не се отдръпна, когато почувства гърдите си прилепени към неговите. Тялото й не се скова, когато усети твърдото му желание, притиснато към нея. В слабините й се разгоря огън, който постепенно обхвана цялото й тяло и тя притисна извивката между бедрата си към горещината на страстта му.

— Защо трябва проклетата ти рокля да има толкова много копчета? — измърмори Бък.

Хана се питаше същото, докато се опитваше да му помогне да разкопчае дузината копчета от яката до талията си. В мига, в който и последното копче беше разкопчано, пръстите й се заеха с копчетата върху ризата на Бък. Още откакто се бе грижила за раната му, бе копняла да прокара ръце по голите му гърди.

Кожата му под пръстите й бе мека и топла. Почти загуби представа какво прави, когато той разтвори долната й риза и пое гърдата й в устата си. Досега представата на Хана за това, което се случваше между един мъж и една жена, бе твърде бегла. И, определено, това не беше част от знанията й.

Болезненото удоволствие, което изпитваше, заедно с огъня, разгорял се в слабините й, я караха да се чувства все едно е в пламъци. Когато той пое зърното й със зъби и нежно го засмука, тя беше сигурна, че ще издъхне в огнен дъжд от фойерверки.

Не възрази, когато Бък пожела да свали дрехите й.

— И твоите също — измърмори тя, когато той плъзна долната й риза по бедрата й и я пусна на пода.

На Бък му отне още по-кратко време да се освободи от дрехите си. Тя протегна ръце към него, когато той се върна обратно в леглото. Прегърна го и усети белезите, които покриваха гърба му.

Огънят, който бе обхванал тялото й, се превърна в лед.

— Не мисли за това — прошепна той, докато целуваше шията и раменете й.

— Не мога. Като си помисля кой…

— Недей! Това няма нищо общо с нас.

Тя обхвана лицето му с длани и го завъртя към лунната светлина.

— Сигурен ли си?

— Да! Никога не съм обвинявал теб.

Но Хана винаги щеше да се чувства виновна. Бък, изглежда, усети, че тя се нуждае да я прегърне силно. За няколко вълшебни мига те останаха така. Бък, притискащ я плътно към себе си, а тя се бе отпуснала топла и защитена в ръцете му.

Но огънят, който бяха възпламенили в телата си, не можеше да бъде укротен за дълго. След секунди те започнаха да се притискат един в друг, водени от примитивна нужда, която можеше да бъде задоволена само, ако телата им се слеят в едно.

Бък нежно милваше с устни гърдите й и отново тялото й бе завладяно от опустошителния пожар на желанието. Целувките им, горещи и ненаситни, станаха още по-необуздани, когато ръката му се спусна от хълбока към бедрата й и се зарови в меката плът между тях. Тя знаеше, че това ще се случи, но все пак й се стори стряскащо интимно. Част от нея отчаяно го молеше да почака, да й даде време да свикне с това посегателство, с това откровено завладяване на тялото, което до този момент тя не бе позволила на никого да види, а още по-малко да докосва.

Но друга, много по-голяма част от нея й шепнеше, че това, което предстои, е толкова удивително, че дори не би могла да си го представи. Тя не се поколеба, изплашена, че то може да изчезне, преди да го е изживяла.

И все пак тялото й се скова, когато Бък нежно раздели плътта й. А когато пръстите му проникнаха в нея, дъхът й спря. Всички останали усещания избледняха и изгубиха смисъл, когато той замилва малкия, изключително чувствителен център на нейното желание. Пламъците на сладка агония преминаха през цялото й тялото, подобно на искри от избухващ фойерверк. След секунди дишането й стана накъсано, а дъхът й излизаше едва-едва. Тя се извиваше под него, копнееща да избяга, но още по-силно жадуваща това изискано мъчение никога да не свършва.

Внезапно тя достигна върха и напрежението в тялото й се изля навън като пълноводна река. Влажното й от пот тяло се отпусна върху дюшека. Все още твърде задъхана, тя не можеше да издаде и звук, дори и да беше в състояние да измисли какво да каже.

В следващия миг усети как Бък се надвесва над нея.

— Отвори се за мен — прошепна той.

Хана инстинктивно разтвори бедра да го приеме и се сепна от кратката, но остра и пронизваща болка.

— Свърши! — каза той. — Никога вече няма да те заболи.

Въпреки че беше кратка, болката толкова стресна Хана, че тя не осъзна, че Бък е проникнал дълбоко в нея, докато не усети огнената лава отново да обхваща тялото й. Тя затаи дъх с надежда, че същите великолепни усещания още веднъж ще превземат тялото й.

Устата на Бък се впи в нейната с поредица от дълбоки, търсещи целувки, които също биха я оставили без дъх, ако все още й бе останал някакъв. Постепенно вниманието й се концентрира единствено върху огъня, който заплашваше да я погълне цялата, измъчвайки я сантиметър по сантиметър в спиралата на тази сладка агония, заплашваща да я лиши от разум.

— Моля те! — прозвуча накъсаният й шепот. Желанието, което я раздираше, беше безмилостно. Бък запази равномерния си ритъм и Хана помисли, че ще полудее. Не издържаше повече. Трябваше да достигне до изгарящата я потребност, заровена дълбоко в тялото й веднага или тя наистина щеше да полудее.

Притисна се към него в опит да го накара да проникне още по-дълбоко в нея. Когато той не го направи, тя впи зъби отстрани на врата му.

При това Бък вероятно го завладя същият огън, който изгаряше цялото й същество. С хлъзгави от пот тела и накъсан от обзелото ги желание дъх, те изкачиха заедно върха, докато яростната буря, която бушуваше в тях, не избухна с пълна сила.

Хана беше сигурна, че умира. Като че ли тялото й се беше разпаднало на малки частици, които летяха над нея. Тя цялата трепереше толкова силно, че си мислеше, че никога няма да се успокои. Много бавно треперенето й се успокои и тя повярва, че въпреки всичко ще оцелее.

Бък се строполи до нея, а горещият му, накъсан дъх пареше страните й. Тя се пресегна и го погали по бузата. Независимо дали го осъзнаваше, той вече й принадлежеше. Щеше да му даде малко време да се научи да вярва в любовта, да повярва в нея, ако не на всички останали жени. Но той й принадлежеше.

Сега и завинаги.