Лей Грийнууд
Бък (10)

Осма глава

— Открих няколко от вашите добичета и реших да ги докарам насам — Евънс посочи групата крави, които пасяха кротко покрай оградата на градината.

— Махни ги от там! — каза Хана. — Ако разберат какво има от другата страна на оградата, ще я съборят.

Тя се затича с вик през нивата, махайки с престилката си. Говедата, които, по принцип, си бяха диви животни с вродено недоверие към хората, само повдигнаха главите си, измучаха и с гръм изчезнаха в далечината.

— Тя дори на дивите животни изкарва акъла — измърмори Бък под носа си и се обърна към Евънс. — По-добре си тръгвай, преди да е намерила някаква работа и на теб в проклетата си градина. Мен не ме остави на мира, докато не станах да й докажа, че не съм безполезен слабак.

Евънс слезе от коня си.

— Изненадан съм, че си си вкъщи. Мислех, че ще обикаляш из ранчото да събираш добитъка.

Бък застана така, че Евънс да може да види рамото му.

— Открих няколко и се сдобих с това, докато се опитвах да ги върна тук.

Смехът незабавно изчезна от погледа на Евънс.

— Кой ти стори това?

— Не знам. Стреляха от засада.

— Къде се случи?

— В ранчо „Рафтър Ди“. Открих също и едно едногодишно говедо, току-що дамгосано с клеймо с формата на шестоъгълна звезда, която идеално скрива това на „Тъмблинг Ти“.

Сянка премина по лицето на Евънс.

— Ти подозираше, че ги крадат, нали? — попита Бък.

Другият само кимна.

— И какво смяташ да правиш?

— Да си ги върна.

— Как?

— Като отида на събирането и преброяването на добитъка в Рафтър Ди.

— Дали Джилет ще те пусне на своя територия?

— Едва ли, но смятам да убедя всички собственици в околността да отидем заедно. Ако те се съгласят, Джилет няма да може да се възпротиви.

Евънс изглеждаше замислен.

— Може и да се окаже трудно да ги убедиш.

— Не ако и на тях също им изчезва добитък. Защо да се случва само с ранчо „Тъмблинг Ти“? На теб липсват ли ти крави?

— Може би. Говорил ли си за това с Хана?

— Не.

— Защо?

— Защото тя буквално фучи и съска като котка всеки път, когато си отворя устата.

— Какво й става?

— Не знам. Цяла сутрин се държи като подгонена котка. Смятам, че не й харесва присъствието ми в къщата й. Мрази всички мъже, а аз изглежда съм начело в списъка й.

— Баща й беше жесток човек. Той…

— Знам какъв беше баща й. Работех за него.

Евънс присви очи.

— Затова ли си тук сега?

Въпреки че Бък каза много повече отколкото възнамеряваше, той не очакваше Евънс да е толкова проницателен.

— И за това.

— Само не си го изкарвай на госпожа Гросек и дъщеря й.

Бък се скова.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали каза, че трябва да се грижим един за друг. Е, аз се грижа за госпожа Гросек.

— Мислиш, че искам да ги измамя ли?

— Не те познавам достатъчно, за да знам какво ще направиш.

 

 

— Погледни ги само — каза Хана на майка си. — Допрели глава до глава и обсъждат неща твърде сложни за женския ум.

Хана сграбчи един стрък грах, който връзваше и го дръпна толкова силно, че пречупи стъблото. Тя хвърли прекършеното растение на земята. Не разбираше защо е толкова разстроена. Та тя дори се разкрещя срещу Бък и го замери с буца пръст. Какво й ставаше? Още по-необяснимо бе защо той я остави да й се размине. Баща й би я пребил, а Бък дори и не я заплаши. Не беше за вярване, че може да го дразни така безнаказано.

Дори не изглеждаше да й е ядосан. Може би малко раздразнен, като че ли това не беше нейна работа, но не беше гневен, защото тя нямаше право да се държи така. Имаше разлика и това беше най-важното.

— Мога и сама да се справя — обади се майка й.

— Ще ти помогна.

— Ако продължаваш да чупиш растенията, предпочитам да не го правиш.

Хана погледна надолу и смаяно установи, че е счупила още едно стъбло.

— Може би е по-добре да се заема с вечерята.

— Най-добре ще е да се освободиш от гнева си. Каквото и да прави Бък, опитва се да ни помогне.

— На никого не се опитва да помогне, освен на себе си — каза Хана, внимавайки да не излее гнева си върху следващото стебло. — Ако ни помогне, то ще е по чиста случайност.

— И това ни устройва.

— Не и ако го застрелят. Решил е да участва в събирането на добитъка в Рафтър Ди. Щом вчера го простреляха само защото беше на тяхна територия, можеш да си представиш какво ще направят тогава.

Лицето на майка й отразяваше страха и чувството на безпомощност, което беше завладяло и Хана.

— Няма ли друг начин? — попита Сара.

— Сигурна съм, че има, но дори няма да ме изслушат, ако аз го предложа. Ще кажат, че нищо няма да излезе.

— И вероятно ще имат право. Мъжете обикновено разбират повече от тези неща.

— За Бога, мамо, те са само мъже. Не са богове. И те могат да сбъркат.

— Може би.

— Какво искаш да кажеш?

— Мъжете не са като жените. Те могат да правят неща, които за една жена ще бъде трудно да направи.

— Като това да се избият един друг ли?

— Да.

— Не смятам това за добро дело.

— Когато някой зъл човек иска да убива, трябва да има и добър човек, който също да е в състояние да го направи. Ако не беше така, животът на жените щеше да е дори по-тежък, отколкото е сега.

Хана се замисли дали би могла да убие човек, дори и ако този човек заплашваше живота й. Не знаеше и се надяваше да не й се налага да научава отговора на този въпрос.

— Но също могат да пострадат и невинни хора — каза тя.

— Като горкото момче, което е работило за Рупърт.

— Ти знаеше ли нещо за него?

— Не.

Тя се запита какво ли се беше случило с другите момчета. Помнеше, че имаше няколко от тях в началото.

— Трябва да кажеш на Бък да не ходи там — обади се отново майка й.

Ръцете на Хана застинаха, както се бе пресегнала да завърже още един стрък грах.

— Какво те кара да мислиш, че ще ме послуша? Той не иска нищо от нас мамо. Не иска да се бъркаме и в плановете му. Възнамерява да спази споразумението ни до последната буква, без да влага някакви емоции или да ни дължи нещо.

— Откъде знаеш?

— Показа го съвсем ясно.

— Тревожа се за него.

Хана хвана следващия стрък, за да може майка й да го върже.

— Видях. Цял ден се въртиш около него, правиш му кафе и непрекъснато го питаш как се чувства и дали не е уморен.

— Той е добър човек.

— Няма как да знаеш. Тук е само от три дни.

— Добър човек е — Сара върза растението и погледна към Хана. — И от него може да излезе добър съпруг.

Хана за малко да припадне от изненада. Чудеше се как не се просна в калта от шока. Докато тя се опитваше да събере мислите си, майка й вече беше започнала да връзва следващото растение.

Още по-изненадващо за нея беше как пулсът й се ускори, сърцето й подскочи в гърдите й, а възбудата затанцува по цялото й тяло само при мисълта какво означаваха думите на майка й. Това беше чисто физическа, почти животинска реакция.

— Ти мислиш, че аз ще се съглася да се омъжа след всичко, което татко ти стори? — успя най-накрая да проговори Хана.

— Той не е като баща ти.

— От къде би могла да знаеш?

— Заради начина, по който се отнася с нас, дори когато ти си груба с него.

Хана се ядоса, че майка й застава на страната на Бък.

— Какво? Ще говориш с него довечера и ще му предложиш ръката ми ли?

Майка й изобщо не изглеждаше разтревожена от саркастичната й забележка.

— Нямам намерение да говоря за това с никой друг, освен с теб. Не вярвам да ти предложи.

— Нито, че аз ще приема, ако го направи — идеята би трябвало да й се стори отблъскваща, но не беше.

— Не, не очаквам и това.

— Мамо, не те разбирам. Мислех, че мразиш мъжете.

— Бих намразила всеки мъж, който се отнася с мен така, както се държеше баща ти.

— Но те всички се държат като татко.

— Не и мъжът, който е осиновил Бък. Нито пък господин Евънс.

Хана присви очи.

— Какво знаеш за Уолтър Евънс?

— Само, че той никога не би се отнесъл с една жена така, както баща ти се държеше с мен.

— Няма откъде да си сигурна. Еймъс Мерик се усмихва и ласкае, и се преструва…

— Еймъс Мерик не е по-различен от баща ти. Не бива да се омъжваш за него.

— Нямам никакво намерение. Нито за него, нито за някой друг.

Майка й вдигна поглед.

— Сама жена трудно би оцеляла в днешния свят. Трябва ти съпруг.

Хана толкова се ядоса, че изскубна един стрък грах заедно с корена.

— Не ми трябва съпруг и никога няма да ми е необходим.

 

 

Хана тресна купата с картофите на работната маса. Докато разчистваше и останалите чинии от вечерята, хвърли поглед през прозореца.

— Те още си бъбрят — каза на майка си. — Смятам да изляза и да разбера какво говорят. Така ще сме на ясно.

— Какво ти става днес? — попита я майка й. — Не си на себе си още откакто се събуди сутринта.

— Ами ти? И ти никога преди не си се държала така.

— Какво имаш предвид?

— Още от сутринта се суетиш около Бък, все едно е инвалид. После пък каза, че трябва да се омъжа за него. След това покани господин Евънс на вечеря и не спря да му прислужваш на масата.

Тя спря и вдигна прозореца, за да чуе какво си говорят мъжете.

— Говорят си за ранчото. Може и да чуя нещо, което да постави на изпитание ограничената ми женска интелигентност.

— Мъжете не обичат да обсъждат работата си пред жени. Това ги кара да се чувстват неудобно.

— Това е и моя работа. Аз също се чувствам неудобно, когато ме държат в неведение.

— Мъжете не виждат нещата така.

— Е, крайно време е да започнат — Хана надникна през прозореца. — И Уолтър Евънс е също толкова лош, колкото и Бък.

— Предполагам, че ще го виждаме доста по-често, щом ще помага на Бък — добави Сара, което още повече възбуди интереса на Хана.

— Ами другите собственици на ранчо? — попита Хана, като гледаше майка си внимателно.

— И тях — отговори майка й безучастно.

— Не разбирам! — учуди се Хана. — Мислех, че те е страх от мъжете.

— Страхувах се от яростта на баща ти. Ако му се противопоставях, той реагираше още по-зле. Научих се да се крия или да съм толкова незабележима, че да не ми обръща внимание. Също както ти се научи да мълчиш. Връщах се в спомените си към други времена и други мъже и те ми помогнаха да преживея всичко. Просто още ми е трудно да се отърва от този навик сега, когато вече не е необходимо. Присъствието на Бък в къщата много ми помогна.

Хана се отказа да спори. Появяването на Бък преобърна живота и на двете. Тя не можеше да го проумее и преди всичко не можеше да си обясни защо изведнъж всичко, което той правеше, я дразнеше толкова много.

Докато наблюдаваше двамата мъже през прозореца, тя видя Бък да се усмихва. Хана усети някакво присвиване в стомаха си. Бък беше красив мъж. Той се усмихваше по същия начин и на майка й. Нищо чудно, че тя се престараваше в желанието си да му угоди.

Би й било приятно да се усмихва и на нея така от време на време.

Тя отхвърли тази мисъл и си заповяда да не става глупава. Той беше като всеки друг мъж, когото познаваше. Да доставят удоволствие на една жена не беше важно за тях.

— Не издържам повече — каза Хана. Хвърли парцала, с който беше забърсала масата, и свали престилката си. — Това е нашето ранчо. Имам пълно право да знам за какво говорят.

Майка й каза нещо, но Хана не я чу. Щеше да я пита по-късно.

След залез-слънце температурата се беше понижила с около двадесет градуса, но студеният въздух не успя да охлади гнева й. До сутринта земята можеше да замръзне. Добре, че картофите не бяха покарали. Щеше да се наложи да изчака известно време, преди да засади царевицата, тиквичките и късния грах.

Бък и Уолтър не вдигнаха поглед, когато тя излезе от къщата. Явно не ги интересуваше присъствието й. При тази мисъл страните й пламнаха. Стъпките й станаха по-отривисти, а токовете на обувките й се забиваха по-дълбоко в твърдата земя. Без да се церемони, тя попита:

— Какво ще предприемете, за да спрете кражбите?

Прямият й въпрос свари Бък неподготвен, но не го стресна. Той я погледна така, като че ли искаше да я удари по главата. Уолтър погледна първо единия, после другия и на нея й се стори, че улови искрица смях в очите му.

— Мисля, че трябва да знам — тя погледна Бък право в очите. — Ако ще продължаваш да се прибираш ранен вкъщи, ще трябва да имам под ръка бинтове и лекарства. В случай, че се оставиш да те убият, ще трябва да намеря някой друг да те замести.

Уолтър се усмихна широко. Беше убедена в това, но не бе толкова сигурна какво изразяваше лицето на Бък.

— Зийк и аз ще се погрижим за ранчото.

— Това вече го каза. Искам да знам как?

— Защо?

„Глупак такъв!“ Не знаеше ли, че тя иска да е в течение какво се случва със собствеността й? Или с него. Не беше толкова безразлична към съдбата му, колкото се беше престорила пред майка си. Опита се, разбира се, но възможността да го убият, я бе тормозила още от момента, в който се върна ранен в къщата.

— Тези крави са мои — каза тя. Безумно твърдение на една безумна жена, за каквато той най-вероятно я мислеше. Нямаше нищо против да се държи като такава, ако успееше да изкопчи информацията, която я интересуваше. — Не искам да ги преследват през половината Тексас, докато над главите им летят куршуми, да ги разстройват и да плашат малките им до смърт.

Бък я изгледа, като че ли тя напълно бе изгубила разсъдъка си.

— Също така мисля, че е жестоко да ги горят с тези нажежени до червено дамги. Вместо това може да им се вържат панделки около врата. Е, разбира се, те може да паднат. А няма ли да е по-добре да им се боядисат рогата?

Бавна усмивка разтегна устните на Бък.

— Това е добра идея. Можем да използваме яркочервено за женските крави и кралскосиньо за мъжките говеда. Това ще им помогне много през размножителния период. Нали разбираш, ще улесни тези, на които им е за първи път.

— Мисля, че ще е по-добре да й кажеш какъв е плана ти — предложи Уолтър.

— Добре — въздъхна Бък раздразнено. — Евънс и аз обсъждахме как да убедим другите собственици да работим заедно.

— Мислите ли, че ще искат?

— Зависи дали и на тях също им изчезва добитък.

— И защо не? Когато крадат добитък, крадците не се ограничават само с едно ранчо. Цялата област е осеяна с каньони и клисури. Могат да се скрият стотици крави.

— И след като те простреляха още първия път, когато стъпи в земите му, защо си мислиш, че сега ще те остави да отидеш отново и да си вземеш кравите обратно?

— И какво предлагаш да направя? — настоя Бък.

— Предлагам да отидеш при шерифа на Утопия. Ако Джилет е откраднал кравите ми, той ще го накара да ми ги върне.

— Шерифът няма правомощия тук — обади се Евънс.

— В Остин би трябвало да има шериф.

— Докато успеем да доведем шериф от Остин, Джилет ще е успял да сложи своето клеймо на всичките крави, които е откраднал.

— Тогава говори с военните. Все трябва да има някой, който да се грижи за спазването на закона в Тексас.

— Има — отвърна Бък. — Хора като Евънс и мен.

— Значи ще отидете там и ще се оставите да ви застрелят?

— Не и ако отидем всички заедно — каза Бък.

— Той е прав, Хана — намеси се Евънс. — Ако всички собственици на ранчо се съберем заедно, Джилет няма да може да ни спре.

— Няма да е необходимо — каза Хана, — ако вече е сложил свое клеймо на всичките ми крави.

— Тя е права — каза Евънс. — Как да го предотвратим?

— Не знам, но ще намеря начин да си ги върна.

— Той ще стреля по теб — каза Хана.

— Ще стрелям и аз.

— Но той разполага с повече хора.

— Ами тогава предполагам, че ще трябва да бъда по-точен. Нещо друго, което искаш да знаеш?

Той отново се подиграваше с нея. Правеше се, че отговаря на въпросите й, но всъщност въобще не беше така. Просто я чакаше да си тръгне и да продължи да обсъжда истинските задачи с Уолтър.

— Бих искала да ми кажеш какво наистина възнамеряваш да правиш? Освен това, бих искала да ме включвате в обсъжданията, преди да сте взели решение.

— Знаеш всичко, което трябва да знаеш засега — каза Бък. — По-добре остави останалото на мен.

— Нямам намерение да оставям нищо на никого. Искам да се науча как се осъществява събирането и разделянето на животните, как да жигосвам телетата и кога едно младо добиче е готово за продан. Никога повече няма да допусна отново да разчитам на мъж да управлява това ранчо вместо мен.

— Жените никога не присъстват на събирането и разделянето на животните — каза Бък.

Това накара Хана да се изпъне като струна.

— Защо не?

— Защото е шумно и мръсно, и не е място за една дама.

Той не се опитваше да й забрани. Наистина мислеше, че е неподходящо. Не беше осъзнала досега, че е толкова загрижен за чувствата й.

— И от кога станах дама?

— Всяка жена е дама, освен ако не е… не е…

— Нещо друго — додаде услужливо Евънс.

Хана я досмеша като видя, че Бък леко се изчерви. Не вярваше, че е способен на това.

— Когато се прави преброяването, има само мъже — продължи Бък. — Те са мръсни и няма къде да се измият, спят на голата земя и не внимават какво говорят.

— Няма да обръщам внимание на това, което виждам или чувам.

— Ще ги разсейваш непрекъснато и няма да могат да си вършат работата.

— И как ще ги разсейвам?

— Никой мъж не разсъждава нормално, когато наоколо има красива жена. Много вероятно е да уловят някого от другарите си с ласото, вместо теле.

На Хана отново й стана топло. Не знаеше, че Бък я мисли за красива. Изглеждаше безразличен към нея. Е, може и да не я харесваше, но не беше имунизиран срещу красотата й. Мисълта я накара да се почувства стократно по-добре. Тя го погледна в очите и каза:

— Ти се справяш доста добре.

— Аз имам причина. Те няма да имат.

Може и да я смяташе за красавица, но не й беше простил. Тя не очакваше друго, но бе несправедлив и това продължаваше да я измъчва.

Едва доловими звуци нарушиха напрегнатата тишина. Хана не би им обърнала внимание, ако не беше реакцията на мъжете. Очите им се срещнаха, а телата им се сковаха. Чакаха.

— Какво става? — попита Хана.

— Шшт.

Измина цяла минута. Мъжете се опитваха да изглеждат спокойни, но Хана виждаше колко са напрегнати.

— Какво беше това? — настоя тя отново.

— Прозвуча като изстрели — каза Бък, — но бяха много слаби, за да съм сигурен.

— Сигурно някой е излязъл на лов за пуйки — каза тя. — Наоколо има много от тях.

Уолтър Евънс погледна към небето над тях.

— Малко е тъмно вече за такъв лов. Ловът на пуйки е най-успешен по здрач. Тогава се прибират да спят.

— Изстрелите бяха от пистолет — каза Бък.

— А пуйки не се отстрелват с пистолет, нали? — Не беше необходимо да й го казват. Вече знаеше отговора.

— Къде е Зийк? — тя внезапно се сети, че не го е виждала, откакто беше станал от масата.

— Някъде навън — отговори Бък, сочейки в посоката, откъдето бяха дошли изстрелите.