Любен Дилов
Многото имена на страха (4)

4

Владимир не се обади повече от две седмици и Велев щеше навярно да забрави обещанието му, защото работата над хелиомицина погълна без остатък и малкото мисловно време, което имаше за себе си, ако Яна сегиз-тогиз не изразяваше своето безпокойство, а Антонов, заместник-директорът на Института, не подхвърляше при всяка среща:

— Кога най-после вашият приятел ще ни открие тайната си? В края на краищата не всяко откритие струва колкото едно куче, нали?

Досадна памет и неуморимо желание да се заяжда имаше този човек. Да се чудиш просто как бе стигнал до учените си титли със своята придирчива дребнавост и склонността си към бюрократизъм. Повечето, и особено младите учени в Института, го презираха; всъщност нямаше и за какво толкова да го уважават, понеже самостоятелните му трудове бяха твърде малко, а и те бяха компилативни — но се боеха от администраторските му амбиции. А Велев, който често имаше спречквания с него, се стараеше колкото се може по-рядко да го среща на пътя си, за да не трови настроението си за работа. Затова, когато в неделя сутринта чу гръмкия глас на хирурга в телефонната слушалка, той облекчено въздъхна, а после се и развълнува така, като че ли сам бе открил нещо и му предстоеше да се явява с него пред строга експертна комисия.

— Приготви се да посрещаш и бъди по-щедър — викаше Зенгинов. — Защото пред теб ще се разкрие едно от най-великите открития на века. Церемонията е насрочена за седемнайсет часа. Униформа — лятна, парадна. Сто и един топовни салюта и дефилиране на победителя. Заповядано е парада да приемеш ти.

Малко преди пет се позвъни и Витан радостно хукна към вратата, но се сконфузи, като видя момчешки ухилената физиономия на своя по-малък брат.

— Не ми се зарадва май — подвикна весело Стойко Велев. — Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Заповядай — рече объркано Витан. — Радвам се, разбира се. Откога не сме се виждали, но… как да ти кажа… имам тая вечер много важна работа. И… конфиденциална.

— Не се тревожи. Специално съм поканен за нея — засмя се по-младият Велев, влизайки в стаята като у дома си.

Витан се ядоса на приятеля си и затова въпросът му излезе по-остър и по-язвителен, отколкото заслужаваше това младият му брат:

— Как си поканен? Като приятел или като представител на Държавна сигурност? Доколкото знам, не умирате от любов един към друг.

— Не знам — отвърна Стойко Велев и тръшкайки се в креслото, протегна дългите си като на баскетболист крака. — Но защо да ги противопоставяме? Време е вече да се примириш с професията ми, братко мой.

По-старият Велев омекна:

— Примирил съм се. Явно, тя не ти пречи да изглеждаш добре.

И той обичливо огледа брат си, който беше истински хубавец и приличаше повече на спортист, отколкото на дълбоко законспириран контраразузнавач, със своето винаги ведро лице и гъвкавата атлетическа фигура.

— Съжалявам, но не мога да ти направя същия комплимент — отвърна Стойко. — Не изглеждаш добре, братко. Няма ли най-после да се ожениш?

Биохимикът се намръщи, защото тия закачки бяха му дотегнали:

— Медицината още не е установила бракът да има някакви лечебни или козметични свойства.

— В тия работи аз слушам повече народната медицина. Въпросът е, че нямам право да те преженвам, а пък…

— Е, добре, аз ти разрешавам — опита Велев да се върне отново към шеговитата форма на разговор, но продължаваше вътрешно да бъде нащрек спрямо онзи, когото очакваха.

А той бе минал пътьом да вземе Яна от дома й и двамата влязоха след малко, награбили по един куп пакети с лакомства и бутилки вино.

— Дай боже по-често такива открития! — развика се Стойко Велев и се зае веднага да отваря бутилките, искайки очевидно да разведри възцарилото се напрежение.

Но брат му рече не без известна доза сарказъм:

— Предпочитам да изслушам откритията трезвен. Алкохолът дава винаги по-висока оценка на нещата.

Владимир Зенгинов се взря в очите му и за миг като че ли посърна, като че ли изгуби шумната си самоувереност; каза простичко и сериозно:

— Сядайте! Майоре, остави бутилките, че може наистина нищо да не разбереш. А аз те повиках, защото искам да чуя мнението и на един човек, който няма нищо общо с науката.

— Благодаря — каза Стойко и театрално се поклони. — За мене е голяма чест… — направи той малка пауза. — да нямам нищо общо с науката.

Не се засмяха, защото Владимир сръчно разчистваше масичката, като захвърли всичко на пода и остави само големия малахитов пепелник. Извади от вътрешния си джоб една пластмасова папчица, която се разтваряше като планшет, разстла върху масичката два красиво изработени чертежа. Опитното око на Витан веднага позна напречните разрези на човешки и кучешки мозък с означения на някои центрове и дълбочините им.

Владимир окончателно бе отхвърлил от себе си напомпаната тържественост, започна дори някак необичайно плахо:

— Знаете, че във вашия институт се позапалих от експерименталната неврофизиология и най-вече от ретикуларната формация…

— Е да, сега това е модата! — подхвърли в порядъка на някакви свои мисли Витан. — Имам усещането, че заради тая ретикуларна формация съвсем забравихте другите части на мозъка. Не бих се учудил, ако излезе от всичко това някакъв уклон към фройдизма.

— Може да е така, но ще отречеш ли, че тя именно направи тая революция през последните десетилетия в неврофизиологията? — възрази с леко раздразнение Владимир.

— Не ми обръщай внимание — кимна добродушно приятелят му. — Аз само така…

Яна бе се навела над чертежите и съсредоточено разглеждаше двете кръгчета, направени с червен туш между снопчетата тънки черни линии, които извираха из бялата област на хипоталамуса и се пръскаха ветрилообразно към кората на главния мозък.

Владимир запали цигара, попритвори очи, сякаш се готвеше да декламира:

— Моето откритие си има, естествено, своята предистория. Още Месерман през 1941 год. забелязва при дразнене в хипоталамуса реакции, които напомнят страх или ярост. Но той е допуснал груби методични грешки, които го тикат в задънена улица. Няколко години по-късно Уитли и Хес се добират до по-точни наблюдения. Повреждайки хипоталамуса в областта на вентромедиалното ядро, те са предизвикали у опитните животни буйна и нестихваща ярост. Кардо стига още по-далече. Той установява, че различните отдели на хипоталамуса притежават антагонистични влияния върху емоционалния живот. При увреждане на предния хипоталамус той получава ярост, гняв, страх, а електрическото дразнене на същия участък дава атония и вялост. И обратно: уврежданията на задния хипоталамус правят животното сънливо, апатично, докато електрическото дразнене активира гняв и страх. Но, както се казва, дотук стигнаха и я закъсаха…

— Като мене — обади се майорът. — Кажи най-напред две-три човешки думи, нали все пак трябва да разбера нещичко!

Зенгинов сви недоволно вежди, после рече бързо, като сложи пръст върху картата на човешкия мозък:

— Ретикуларната формация е едно много сложно преплитане на сиво и бяло вещество, което тръгва от шийния край на гръбначния мозък, ето тука, и стига до големите полукълба. Ето ги! Включва се в няколко части на мозъка: в продълговатия мозък, там я наричат булбарна РФ, във Варолевия мост — понтинна РФ, понт значи мост, в средния мозък… Освен това ретикуларната формация взема участие и в изграждането на междинния мозък, главно на двете му части, наречени таламус и хипоталамус. Ето виж ги хубаво!

Майорът въздъхна с очи в картата:

— У мене не е толкова сложно това преплитане. Нищо не разбрах.

— Тая формация е открита отдавна — включи се в обяснението и брат му. — Само че поради липса на технически средства не се знаеше нищо за функциите й. Едва напоследък се оказа, че тя взема огромно участие в цялостния живот на организма. И физиологически, и душевен. Тук, изглежда, се оформява всяка реакция и поведение, тук навярно е областта и на подсъзнанието, на клетъчната памет, която обогатява с опита на предишна информация усещането, емоцията, възприятието, преди то да отиде в кората на главния мозък за окончателна дообработка и изпълнение. Това, за клетъчната памет и за нейната функция на информационен център, е теория на нашия Желев.

— Добре де, ами как се изследва? Та тя нали лежи толкова навътре в мозъка?

— Има няколко начина — пое отново задачата си Владимир, но главните са електроенцефалографията, изотопните индикатори и микроелектродите. Има едно велико изобретение, казва се стереотаксичен апарат. С него могат да се вкарат микроелектроди във всяка мозъчна клетка, на всяка дълбочина. Те се вживяват там, без да нарушават функциите на мозъка и служат като възбудители чрез радиовълни и като приематели на мозъчните реакции. Да е жива техниката, братко! И особено откривателят на лъчевия нож! Аз в последна сметка съм си хирург и така или иначе ножът за мене стои над всичко. Та, слушайте сега, приятели! Стойко, не ме прекъсвай повече! Това, което трябва да разбереш, ще го разбереш и така. А останалото не ти е нужно.

И той заразказва бързо, натъртено, уверено, сякаш четеше лекция пред студенти. Тръгнал от последните опити на французина Кардо, като умишлено пренебрегнал общоприетата хипотеза, че и в ретикуларната формация не съществуват обособени за всяка функция центрове, макар почти всяка точка от нея да има и активиращо, и потискащо действие, макар да са очевидни паралелните антагонистични полюси в хипоталамуса и таламуса. Впрочем на тия връзки той обърнал по-специално внимание. Заел се с вентро-медиалното ядро на хипоталамуса. Запитал се: защо при разрушаването му веднъж се получава хиперфагия, тоест глад с фантастична ненаситност, втори път ярост и страх, трети път пък трето. Значи разрушаването не е диференцирано, обхваща по-големи области. Това му доказало още изследването по-отблизо на центъра на жаждата, който поне е твърдо установен. Нещичко му подсказал и опитът на Лили в областта на старт-зоните. При продължителни дразнения на старт-зоните Лили също успява да премахне страха, но с друг ефект — животното не изпада в ярост, както при Кардо, а обратното. То загубва злобата си, чувството за болка, става по-кротко, по-добре слуша заповедите.

— Проследих всичките тия противоречия, опипах едва ли не всеки неврон — заяви Владимир с нарастващо тържествуване в гласа си. — И стигнах дотука. — Пръстът му се забоде на картата най-напред върху едното червено кръгче в хипоталамуса, а после върху означения му обратен полюс в таламуса. — Поразено, това място премахва напълно страха, без да предизвиква увреждане на задържащите функции на съседните центрове. Няма нито безконтролна ярост, нито загубване на чувството за болка.

— Невъзможно! — рипна Велев от стола си.

— И аз така реагирах отначало — каза насмешливо Владимир. — Нали теорията ни е учила разни други работи. Изглежда, това не е основният център на страха, който е свързан с инстинкта за самосъхранение и с другите елементарни вегетативни функции. Такъв център сигурно и не съществува, там нещата се преплитат много по-сложно. Това е някаква междинна станция, където се оформя страхът като емоция. Това вече твърдо съм го установил.

— Владко, но това е… това е… знаменито! — извика Яна и също скочи възбудено от мястото си.

Но Велев още не се предаваше:

— А Борил? — запита той. — Щеше да ни изяде.

Зенгинов се засмя:

— Омръзнало му е да ви слуша, затова. Аз десет дена по-рано го оперирах. През това време Желев е работил с него и нищо не е забелязал. После нали пак се укроти?

— Да… — потвърди замислено Витан. — Пазачът казваше, че ту така, ту така…

— Виждаш ли! А аз всеки ден ходя при него. Кучето само е придобило самостоятелност и избирателност на поведението си спрямо човека. А реакциите му… е, кучешки мозък, де да го знаеш какво си мисли при всеки отделен случай! Това е, братко!

Велев сияеше вече в една сдържано-светла тържественост. Попита тихо, сякаш още не му се вярваше:

— С лъчевия нож ли? На такава дълбочина, с такава точност?

— С лъчевия нож — потвърди хирургът. — С пет стотни от микрона.

— Владо, дай си ръката! Златни ръце имаш, момчето ми! Моите поздравления! — Но Витан не пое ръката му, а го сграби за раменете и бурно го разтърси и го целуна по бузата.

Яна стоеше до тях, разтреперана, изчервила се до корена, на косите си и навярно щеше да направи същото, ако майорът не беше се обадил:

— Е, момиче, де да беше ти поразен сега центърът на страха…

И тя се обърна с просълзени от вълнението очи, каза през смях, който трепкаше като плач:

— Центърът на страха, открит през еди-коя си година от д-р Владимир Зенгинов. Така ще пише във всички учебници по света…

— Да пийнем сега по този случай! — продължи скромно неврохирургът.

— Не да пием, а три дни да не изтрезняваме трябва! — викна майорът. — Лауреатството ти е вързано в кърпа. Виждам те вече и в тогата на академик.

Той тропна чашите на масата така, че Владимир едва успя; да спаси картите на двата мозъка.

— От двайсет години такова откритие не е правено във физиологията — каза Велев; лицето му изразяваше една светла и радостна замисленост. — Психиатрите ще те носят на ръце…

— Ха, психиатрите! — изпръхтя Владимир презрително, дръпна картите от протегнатата ръка на Велев, сгъна ги грижливо и ги прибра в джоба си. — Тия карти няма никой да види повече, докато сам не доведа всичко докрай. Разбираш ли? Мисля, че имам най-голямото право на това. И аз ви събрах не толкова да ви съобщя за откритието, колкото за съвет. Откритието си е откритие, ще го публикувам и ще го подемат невролозите от целия свят. А това именно не ми се иска. Не искам да си остана с него, а да направя нещо по-голямо. Първо, да го изпробвам на нормален човешки мозък и второ, да открия например средство за премахване на страха у всички хора. Но тук дори и лъчевият нож е безсилен. В края на краищата не можеш да подложиш под него три милиарда души. Нужни са ми опити върху хора, върху много хора…

— Това е безсмислица — прекъсна го Витан.

И тогава, преди още да бяха пили първата чаша за откритието, се разрази оная буря, която сякаш окончателно разруши тяхното дългогодишно приятелство.

— Защо? — бе трепнал самолюбивият неврохирург.

— Освен в психиатрията аз не виждам друго полезно приложение — заяви кротко Велев. — Но нима това е малко? Колко ще ти бъдат благодарни всички онези стотици и хиляди бедни хорица, които страдат в една или друга степен от манията за преследване и прочие страхове, ако могат да бъдат излекувани бързо чрез пряко въздействие върху тоя център, защото нито обливонът на французите, нито…

— Ех, Витане! — рече с лека снизходителност приятелят му. — Та ти не си ограничен човек! Нима не виждаш другите перспективи? Я си представи днешния културен, господствуващ над една развита цивилизация човек, освободен от своя най-страшен бич — страха! Страхът сковава неговия полет към звездите, страхът за личното благополучие изкълчва душата му, страхът от смъртта, страхът от отговорност, страхът от такива строги шефове като тебе, ако щеш… Ако нямаше този страх, човекът би станал най-после равен на бога, на онова бленувано всесилно същество, създадено от въображението именно на слабия и страхлив човек.

Д-р Велев го гледаше, сякаш не можеше да повярва, че чува такива думи именно от своя най-добър приятел.

— Имам един познат — използува паузата майорът. — Беше умно, смело момче, истински гражданин в Некрасовския смисъл. Но наскоро, както се казва, го издигнаха. И още щом седна зад началническото бюро, изведнъж се превърна в кретен; заувива се около бюрото си като лозница; как ли не се кълчи, само и само да не го загуби. Мисля си, че ако ти го доведа да го боцнеш с твоя лъчев нож, пак ще се оправи. А?

— Глупости! — едва сега реагира по-рязко биохимикът, но не на думите на брат си. — Дори като хипотеза това е противоестествено, антинаучно и… политически вредно. Чакай, изслушай ме! — повиши той глас, защото Зенгинов се готвеше да отвърне нещо остро, но онзи все пак го надвика:

— Аз ти излагам научни предположения, а ти ми навираш в очите твоята вечна политика. Стига!…

— Добре, да започнем с научното, а не с политическото, макар те да са неделими. Но ти никога не си искал да видиш…

— Защото нямам мироглед, това е, защото не ща да се уча в политпросветни кръжоци.

— Владо, ще говорим ли като учени? Първо, откритието ти не е завършено, що се касае до продължителността на ефекта. Ние имаме много повече и по-твърди доказателства за многоетапността на мозъчните функции, за вертикалната организация на процесите и за многозначителността на всяка от мозъчните структури. А това кара да се предполага, че мозъкът много скоро ще си изработи отново, на друго място може би, поразената емоция. Второ, и това е не само твое заблуждение, а на всички; вманиачили се неврофизиолози, които се шашнаха от новата техника на експериментите си и решиха, че мозъкът е само физиология, само кибернетика и нищо друго. А той е колкото биологична кибернетика, толкова и нематериален обществен; продукт. В тоя смисъл страхът като емоция заедно с всички, други емоции е абсолютна социална обществена формация и принадлежи на съзнанието. Това, че си открил физиологичната му подложка или една от физиологичните му подложки, още нищо не значи…

— Стига вече! — изкрещя Зенгинов. — Маниак съм и толкова! Открий и ти нещо такова, пък после…

— Тихо, момци! — намеси се майорът. — Слушай, Владо! Аз съм профан, но ти нали искаше да чуеш и едно профанско мнение? Знаеш ли колко хора страхът прави добри? Та върху него се крепи тоя див свят! Не мислиш ли, че в днешно време страхът от ядрените оръжия например е главната причина да не се отвори новата световна война! Я си представи, че отнемеш страха на ония вълци оттатък! Не, братле, не ставай такъв благодетел! Страхът е нужен на човека, за да може той да става и герой, когато това е необходимо.

— Стойко, ти не се бъркай сега тука с уводни статии! Бях дошъл да ви помоля за съдействие, а вие…

— Такова съдействие никой няма да ти даде — рече остро Велев. — Съветвам те да публикуваш веднага откритието, да си седнеш на лаврите и да не фантазираш глупости!

Красивото лице на Зенгинов беше разкривено до неузнаваемост, когато той изрече:

— А главното е, че аз мога да плюя на такива съвети!

С две крачки той се намери до вратата и така я затръшна зад гърба си, че рамката й поръси пода с гипсова пудра.

Братята срещнаха смутените си погледи, усмихнаха се неловко един другиму, но и тази усмивка изчезна в миг, защото вратата още веднъж се затръшна. Момичето, което те бяха забравили във вихъра на словесната схватка, също бе изчезнало от стаята.