Николай Носов
Незнайко в Слънчевия град (27)

Глава двадесет и шеста
Важни събития

Като видя, че никой не обръща внимание на неговите жълти панталони, Незнайко се успокои и престана, да мисли за милиционера Свирулкин. Незнайко прекара деня доста весело и чак вечерта, когато си легна, изведнъж почувствува някакво безпокойство. Отначало Незнайко не разбираше какво става с него. Ту му се струваше, че е загубил нещо, ту че е обещал да даде някому нещо, но не си е изпълнил обещанието, ту, че нему са обещали да дадат нещо, но не са му го дали.

„Кой знае какво става с мен! — недоумяваше Незнайко. — Всичко си беше тъй хубаво и изведнъж — на ти сега!“

Той почна да се върти в леглото, като с всички сили се мъчеше да заспи, но изведнъж чу някакъв тъничък писък, сякаш бръмчеше комар. Незнайко наостри уши и постепенно захвана да различава отделни думи:

„Забрави ли милиционера-а-а? Забрави ли го-о-о?“

„Я гледай! — учуди се Незнайко. — Та това е съвестта. Ха-ха! Отдавна не я бяхме чували, както казват!“

Но съвестта не обръщаше внимание на неговите насмешки и продължаваше:

„Ти си нанкаш, а заради тебе милиционера не го пускат от болницата. Я по-добре иди при Компресчо и му кажи, че Свирулкин наистина е видял в ръцете ти вълшебна пръчица. Нали Компресчо смята, че Свирулкин не е с всичкия си, та затова го лекува.“

— Ама наказание! — изръмжа през зъби Незнайко. — Щом само ми се приспи, тя се събужда и почва да ме гложди. Моля ви се, на нея, неизвестно защо, не й се спи нощем.

Ала съвестта не млъкваше и упорито повтаряше своето.

„Ами че аз искам да бъдеш по-добър. Не мога да спя, когато виждам колко лошо постъпваш.“

„Е добре де, добре! — отговаряше раздразнен Незнайко. — Утре ще ида и всичко ще разкажа. Нека милиционерът ме накаже. Нека ми вземе и вълшебната пръчица! Ще мина и без пръчица. Само неприятности си имам заради нея!“

Едва каза Незнайко тия думи — и съвестта се успокои, а той самият заспа в същия миг.

На другия ден Незнайко, разбира се, не отиде никъде и не каза никому нищо. А вечерта, когато съвестта пак почна да го укорява, той каза, че на заранта ще изпълни обещанието си. Така той намери много добър начин да се спогажда със съвестта си. С нея не биваше да се спори. Щом тя почнеше да укорява, трябваше само да й се каже: „Добре де, утре ще го направя“ Съвестта тутакси млъкваше и след това човек можеше да спи спокойно.

Нашите пътешественици продължаваха, както по-рано, да се губят по цели дни из парка, докато в Слънчевия град ставаха твърде важни събития, които полека-лека доведоха до значителни промени в живота на градските жители. Огромна роля в тия събития изиграха трите бивши магарета, тоест известни вече на всички Калигула, Риткун и Пегасик. От деня, когато тази тройка се срещна на улица „Макаронна“ и Пегасик измисли да опънат напреки на тротоара въжето, от което така зле пострада милиционерът Свирулкин, бившите магарета вече не се отделяха едно от друго. Заедно не им беше толкова скучно, а при това Риткун и Калигула се надяваха, че Пегасик ще измисли още някое интересно мероприятие. Пегасик каза, че най-интересната работа, която му е известна, е да поливат минувачите с вода от маркучи, но че за в бъдеще той може би ще измисли и нещо друго.

На другата сутрин, щом на улиците излязоха поливачите на цветя, Калигула, Риткун и Пегасик грабнаха маркуча на едного от тях и почнаха да поливат минувачите. Докато минувачите се сетят каква е работата, мнозина бяха вече мокри от глава до пети. Същата шега Калигула, Риткун и Пегасик разиграха и с минувачите на друга улица, после на трета. Техните подвизи не останаха незабелязани и на следния ден във вестника се появи ново съобщение. Ето какво пишеше там:

„Ние вече имахме случай да съобщим в нашия вестник, че две неизвестни лица завладели един маркуч за поливане на цветя и поливали с него минувачите на една улица. Вчера е имало още няколко такива нелепи случая. Един от измокрените от главата до петите минувач се е простудил и е заболял. Понастоящем той се намира в болницата, където по всяка вероятност ще трябва да полежи няколко дни.

Необходимо е да отбележим, че случаите на поливане на минувачи със студена вода са дивашки, неприлични постъпки, каквито отдавна не са наблюдавани в нашия град. От последния такъв случай ни делят няколко десетки години. В онова отдалечено вече от нас време още съществуваха дребосъчета, за които беше удоволствие да причиняват неприятност на други дребосъчета. Така например някои от тях обичаха да се промъкнат зад някого и неочаквано да го ударят с юмрук по гърба или да му излеят канче студена вода на главата. Много от тях обичаха да играят на гоненица. Като спъваха и събаряха минувачите, те се носеха по улиците по-бърже от вятъра, та затова ги бяха кръстили ветрогони.

В резултат на проведените възпитателни мероприятия ветрогоните престанаха да съществуват в нашия град още преди много години. Остава обаче неизяснено дали тези дребосъчета, които са поливали други с вода, са ветрогони, оцелели от прежни времена, или пък са някакви нови ветрогони, появили се неизвестно откъде. Трябва да се надяваме, че в бъдеще всичко това ще бъде изяснено.“

Тук му е мястото да отбележим, че пръскането с вода от маркуч не бе единственото развлечение на нашите ветрогони. Като видяха, че жителите на Слънчевия град играят на криеница, те също почнаха да играят на тази игра, но внесоха някои усъвършенствувания в нея. Впоследствие тази усъвършенствувана игра дори получи известно разпространение сред обикновените дребосъчета и бе наречена ветрогонска криеница. Всеки, който участвуваше в тази игра, вземаше в ръка канче с вода. Този, който търсеше, трябваше не само да намери онзи, който се криеше, но и да го полее с вода от канчето, а играчът, който се криеше, трябваше да полее онзи, който го търсеше. По същия начин се появи и игра, която получи името ветрогонска гоненица. При тази гоненица играчите се гонеха един друг и се поливаха с вода от канчета. Щом този, който гонеше, успяваше да полее някого, той веднага преставаше да гони, а вместо него почваше да гони полятия, който пък на свой ред се стараеше да полее останалите играчи.

Освен игрите, при които се тичаше, Калигула, Риткун и Пегасик твърде бързо научиха и игрите за маса като например лото, домино, билярд, дама и дори шах. Но и тук не им се хареса да играят просто като всички и Пегасик, който беше най-изобретателен от тримата, предложи да играят на шамари. При този вид игра дребосъчето, което биваше победено на шах, дама, домино или билярд, си подлагаше челото, а победителят му удряше един, два или повече шамари, според предварително направена уговорка.

Трябва да напомним, че всички тези дивашки прояви се дължаха на обстоятелството, че Калигула, Риткун и Пегасик не бяха обикновени дребосъчета. У всекиго от тях бе останало нещо от по-раншното им животинско състояние. С особена грубост се отличаваше Риткун. Никога и никому той не правеше път на улицата — наопаки, все гледаше да блъсне всеки срещнат, настъпваше всички, плюеше, където му попадне. Вместо да се смее тихичко, той ревеше оглушително така, че мнозина отскачаха от уплаха настрани и си запушваха ушите с ръце. Ако му трябваше нещо, той не молеше, а просто го вземаше или го изтръгваше от другите. Ако не му го даваха, той риташе, а понякога дори се опитваше да хапе. Той наричаше всички тъпаци, прикачваше им разни други обидни имена, заплашваше всекиго, че ще му скъса ушите, изхитри се да се вмъква в чужди жилища, когато домакините спят, и да взима техни вещи без разрешение.

Но и Пегасик и Калигула не бяха по-добри. И на тримата продължаваше да им бъде чудно, че ходят не на четири, а на два крака. Непрекъснато ги обземаше желание да застанат на четири крака и да зареват по магарешки, но някаква вътрешна сила ги възпираше. Това неосъществено желание почна да ги гризе като червей, светът им опротивя, постоянно нещо като че ли ги пареше под лъжичката и все им се искаше да скроят някаква лоша шега на другите дребосъчета, та и на тях да докривее така, както на трите бивши магарета. Да би узнал Незнайко за мъките им, час по-скоро би ги превърнал отново в магарета, но той нищо не знаеше за всичко това.

Жителите на Слънчевия град често виждаха тримата другари заедно. Без да ще, всеки забелязваше приликата между тях. И наистина и тримата бяха облечени като че ли по една и съща мода: в яркоцветни палтенца с теснички и късички ръкави, от които стърчаха тежките им юмруци, в дълги и широки панталони с отровен, жълто-зелен цвят, а вместо шапки или каскети на главите си те носеха някакви необикновени баретки на ярки петна. При по-внимателно вглеждане и в лицата им можеше да се открие прилика. Особено се хвърляха в очи носовете им — и тримата имаха малки като копченца нослета и дълга горна устна, което придаваше на лицата им някакъв недоумяващ възглупав израз. Разликата, както вече споменахме, се състоеше единствено в това, че Пегасик имаше лунички само по носа си, Риткун по носа и по бузите си, а на Калигула цялото лице беше изпъстрено с лунички, сякаш бе поръсено с маково семе.

Тъй като в Слънчевия град придаваха голямо значение на облеклото и изобщо на модата, много жители веднага обърнаха внимание на облеклото на Калигула, Риткун и Пегасик. Някои си въобразиха, че се е появила нова мода, и се втурнаха в магазините. Ала в магазините не се оказаха нито яркоцветни палтенца с къси ръкавчета, нито пъстри баретки. Единственото, което можеше да се намери, бяха жълти панталони. Мнозина тутакси се наконтиха с жълти панталони, но скоро видяха, че тези панталони не са точно такива, каквито би трябвало да бъдат. Първо — не бяха достатъчно широки; второ — не бяха достатъчно дълги; трето — бяха просто жълти, докато истинските модни панталони не бяха чисто жълти, а със зеленикава отсянка.

Огромното количество жълти панталони, пуснати от фабриката за облекло, в която работеше Игличка, останаха да лежат по рафтовете на магазините. Никой не искаше жълти панталони. Игличка едва не си скубеше косите от яд, а през това време във фабриката почнаха да пристигат от магазините заявки за широки жълто-зелени панталони, сака с тесни ръкави и пъстри баретки.

— Да полудее човек от такива искания! — избухваше Игличка. — Къде се е чуло и видяло — панталоните да са широки, а саката да са с тесни ръкави! Не, ние не можем да допуснем такова нещо! Та това е безвкусица.

— Разбира се! — повтаряше след нея Напръстничка, която бе много сърдита, че панталоните, правени по нейния проект, не се търсеха. — Къде се е чуло и видяло — жълто-зелени панталони! Това не е художествено! Не е естетично!

— Не, не! — подхващаше Игличка. — Нашата фабрика няма да пусне такива панталони. Ако щат, да ходят без панталони, това не е наша работа.

Някои любители на модното облекло не чакаха фабриките да почнат да изготвят такива модели, а сами си шиеха панталони от жълто-зелен цвят, при това толкова дълги и широки, колкото си искаха. С модните сака и барети работата беше по-проста. Достатъчно бе да се вземе от магазина каквото и да е сако, да се скъсят и стеснят ръкавите му, и то веднага ставаше модно. За барети се използуваха обикновени шапки: изрязваха до края периферията на шапката, така че вместо шапка се получаваше нещо като калпак. Подгъваха този калпак навътре, мацваха му петна от някаква боя, а отгоре му пришиваха опашчица от канап. Някои любители на модата постигнаха големи успехи в шивашкото изкуство, а в една къща дори се образува дружество за кройки и шев.

Трябва да кажем, че в подражателството дребосъчетата не се ограничиха само с облеклото на трите бивши магарета. Някои се оказваха толкова усърдни в модата, че пожелаха да приличат на Калигула, Риткун и Пегасик във всичко. Често можеше да се види как някое дребосъче стои с часове пред огледалото и с едната си ръка натиска собствения си нос, а с другата дърпа надолу горната си устна, като се старае да направи носа си колкото може по-къс, а устната — колкото може по-дълга. Имаше и такива, които, нагиздени с модните си сака и панталони, се шляеха безцелно по улиците, никому не правеха път и всяка минута плюеха наляво и надясно.

В същото време из вестниците почнаха да се появяват съобщения как някого някъде полели с вода от маркуч, как друг се препънал във въже и си счупил главата, как замерили през прозореца трети с някакъв твърд предмет и тем подобни.

Добрите дребосъчета, които, разбира се, съставляваха мнозинството в града, се възмущаваха от всичко това, а един читател на име Буболечков дори обнародва голяма статия във вестника. В тази статия читателят Буболечков пишеше, че той се възмущава от невъзмутимостта, е която всички гледат на безобразията, извършвани наоколо. Той твърдеше, че за всички тези безобразия са виновни неизвестно откъде появили се ветрогони, в чието съществувание сега вече никой не можеше да се съмнява. Буболечков пишеше, че откъдето и да се дошли тия ветрогони, така или иначе с тях трябва да се води борба. За да се води борба с ветрогоните, Буболечков предлагаше да се основе дружество за спазване на реда. Членовете на това дружество би трябвало да ходят по улиците, да задържат провинилите се ветрогони и да ги арестуват: някои за едно денонощие, а други и за повече — според провинението.

В отговор на статията, писана от Буболечков, в друг вестник се появи статия на читателя Бръмбалечков, който доказваше, че не трябва да се основава никакво дружество за спазване на реда, тъй като такова дружество отдавна съществува и това е известната на всички милиция, която обаче е забравила, че трябва да се занимава с работата, за която е създадена. По думите на Бръмбалечков по-рано в Слънчевия град не е имало никакви автомобили, по улиците са вървели само минувачи и милицията е следяла само за едно — те да не палуват, да не хулиганствуват, да не се бият помежду си, тъй като в ония времена все още много дребосъчета са били твърде закачливи по характер. С течение на годините характерът на дребосъчетата видимо се поправил. Всички станали учтиви и възпитани, взели да се държат съвсем прилично и културно. По това време по улиците почнали да се появяват разни автомобили, мотоциклети, велосипеди. Милиционерите се заели с направляването на уличното движение и впоследствие дори забравили, че някога тяхна задача била да следят поведението на жителите и да обуздават ветрогоните, които не умеят да се държат както трябва. В заключение Бръмбалечков пишеше, че милицията трябва отново да се заеме с пряката си задача и да поведе борба с ветрогоните, без да чака основаването на някакво дружество или съдружество.

След тези две статии в другите вестници се появиха по същия въпрос още цял куп статии от разни дребосъчета. Едни дребосъчета поддържаха мнението на Буболечков, като сочеха, че сега милицията има много грижи по направляването на уличното движение и затова няма да се превъзмогне безредието, ако не се основе дружество за спазване на реда; други пишеха, че напротив, никакво дружество за спазване на реда няма да се справи с безредието, тъй като никой няма опит в тази работа и затова борбата с ветрогоните трябва да се подеме от милицията.

Със статии по този въпрос излязоха дребосъчета като Малчо, Калчо, Попивко, Моливко, Шушулко, Мамулко, Мравун, Точточ и професорката Муцункова.

Вниманието привлече особено дребосъчето Шушулко, което обнародва статия в излишно рязка форма. Там то наричаше ветрогоните с разни обидни имена като например простаци, развейпляви, въртиопашки, празноглавци, хулигани, слабоумни, питекантропуси, печенеги, нечифтокопитни животни, а милиционерите — тапири, зяпльовци, некадърници, дръвници, лигльовци, повлекани и самозабравили се свирчовци. Подобна рязкост от страна на автора се обясняваше с факта, че самият Шушулко преди това бе полян с вода на улицата, а милиционерът, който стоял наблизо, дори не му обърнал внимание, тъй като гледал на другата страна.