Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Незнайко (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Незнайка в Солнечном городе, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 16 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)

Илюстрациите са дело на А. Ляптев — взети от руския оригинал.

[Настоящото електронно издание на „Незнайко в Слънчевия град“ е уникално по отношение на илюстрациите: събрани са илюстрациите както от българското издание, така и от руско електронно издание. Във всяко от двете издания има илюстрации, които ги няма в другото. Всяка илюстрация е съобразена да е на такова място между абзаците, че да има сюжетно съответствие с текста (което не е напълно спазено в българското хартиено издание).]

 

 

Издание:

Николай Носов. Незнайко в Слънчевия град.

Роман-приказка

Превод от руски — Искра Панова

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Здравка Тасева

Технически редактор: Георги Русафов

Коректор: Емилия Димитрова

Дадена за печат на 3. III. 1960 година

Излязла от печат на 30. V. 1960 година

Поръчка № 75. Тираж 15 000. Формат 1/16 65/92

Печатни коли 19/25 и 1 портрет

Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

София, 1960

 

Новинки детской литературы № 84

Н. Носов. Незнайка в Солнечном городе. Роман-сказка

Государственное Издательство Детской Литературы

Министерства Просвещения РСФСР

Москва, 1958

История

  1. — Добавяне
  2. — Две нови илюстрации (76, 77)

Глава шестнадесета
Как Незнайко, Карфичка и Шаренкия се срещнаха с Пегасик и какво излезе от всичко това

neznaiko-11.png

Края на деня пътешествениците прекараха в Зоологическата градина, тъй като се оказа, че има още много животни за гледане. Едва привечер тримата се върнаха в хотела, вечеряха и легнаха да спят. Този път съвестта не измъчваше Незнайко и той заспа много бързо.

Ала той не щеше да заспи толкова бързо, ако някой му беше разказал, че Листец съвсем не се намира между трите магарета, които Незнайко превърна в дребосъчета. Във вестника бяха сбъркали — вместо да пишат, че намереното магаре е изпратено в цирка, те погрешно бяха писали, че то е изпратено в Зоологическата градина. Ето защо Листец си остана в цирка, а вместо трите магарета, които бяха в Зоологическата градина, в града се появиха три дребосъчета. Първото се казваше Пегасик, второто — Риткун, а третото — Калигула, Макар че в Зоологическата градина Калигула минаваше за обикновено магаре, в действителност той не беше магаре, а муле. Както е известно, мулето е нещо средно между коня и магарето, т.е. то е малко по-дребно от кон и малко по-едро от магаре. И докато от Риткун и Пегасик се получиха дребосъчета с обикновен ръст, то от Калигула излезе доста висок дребосък. Той се оказа девет и половина нокътя на ръст. В страната на дребосъчетата нокътят е мярка за дължина. Сравнен с нашите мерки, нокътят се равнява на сантиметър и четвърт. Като умножи девет и половина на сантиметър и четвърт, всеки от вас ще може да узнае колко висок беше Калигула.

И тримата — и Пегасик с Риткун, и Калигула, — се чудеха на станалата с тях промяна. Най-чудно им беше, че ходят на два крака, а не на четири, както преди, и че някак си изведнъж се научиха да говорят. Особено ги порази и това, че на ръцете си имаха пръсти вместо копита. Кой знае защо, това им беше много смешно. Достатъчно бе някой от тях да погледне ръката си или дори само пръста си, за да почне да се тресе от смях.

Но нито Калигула, нито Риткун, нито Пегасик можеха да обяснят какво толкова смешно има тук. Изобщо от тях излязоха дребосъчета, които не обичаха да се замислят над каквото и да било, а мигом правеха всичко, каквото им хрумнеше. Впрочем читателят сам ще се убеди по-нататък в това, тъй като му предстои да се срещне още няколко пъти с тях.

Като се събудиха на другия ден, Незнайко, Карфичка и Шаренкия почнаха да размислят къде да се разходят отново и дали да не отидат пак в Зоологическата градина, но Карфичка каза, че ще бъде по-добре да тръгнат просто из улиците на града, който всъщност все още не бяха разгледали както трябва.

След като закусиха, нашите пътешественици слязоха по стълбата, излязоха от хотела и се озоваха на улицата. По широкия тротоар вече се движеха тълпи минувачи. Свежият утринен ветрец разнасяше дъха на цветята, които растяха в изобилие край тротоарите. Слънцето току-що се бе вдигнало над покривите на къщите и топлеше и раменете, и гърбовете, и бузите, и челата, и носовете, и ушите на минувачите. Затова лицата на всички бяха весели и доволни.

Накрай тротоара Незнайко и неговите спътници видяха едно дребосъче с бяла престилка и блестящи черни гумени ботуши. Казваше се Перчемко. В ръцете си то държеше един гумен маркуч, с който поливаше цветята. Силна водна струя изскачаше от тръбата, а дребосъчето сръчно я насочваше към цветята, като внимаваше нито капка да не опръска когото и да било от минувачите.

Нашите пътешественици се спряха на няколко крачки от него и неволно почнаха да се любуват на работата му. В това време отдалече се зададе друго дребосъче. То беше облечено в късо зелено палтенце с къси ръкави, жълто-зелени панталони и тъмносиня баретка с оранжево пискюлче. Незнайко веднага позна магарето, което бе превърнал вчера в дребосъче. И наистина това беше Пегасик. От сутринта той се шляеше из града, зяпаше насам-натам и се чудеше какво да прави. Като видя поливача, той също се спря и се загледа в него. Изведнъж страшно му се прииска да попръска с маркуча и каза:

— Я ми дай да подържа тръбичката. И мене ми се ще да поливам цветя.

Перчемко се усмихна приветливо и като подаде на Пегасик края на маркуча, каза:

— Моля.

Пегасик се зарадва, пое с две ръце металната тръбичка и насочи струята към цветята.

— Насочете струята по-нагоре, така че водата да пада отвисоко върху цветята — посъветва го Перчемко. — Ако насочите струята направо, може да повредите растенията.

Пегасик послушно насочи струята нагоре.

— Ето сега е добре! — одобри Перчемко. — Виждам, че вие имате дарба да поливате цветя. Поработете малко, а пък аз ще изтичам за минутка до вкъщи. Ако това не ви затруднява, разбира се — прибави той.

— Не, не! От къде на къде! Няма да ме затрудни — отговори Пегасик.

Перчемко се отдалечи и Пегасик продължи да полива цветята напълно самостоятелно. Под напора на водата маркучът потрепваше в ръцете му. На Пегасик се струваше, че гумената тръба е жива. И той беше много горд, че върши такава важна работа. Изведнъж видя Незнайко, Карфичка и Шаренкия, които бяха застанали насреща му. И веднага му хрумна една лудешка мисъл: „Какво ли ще стане, ако ги полея с водица?“

Едва бе успял да помисли това — и ръцете му от само себе си насочиха струята към Незнайко, като го обляха от глава до пети с вода.

— Ей! — развика се Незнайко. — Защо ме пръскаш?

Пегасик се престори, че не чува, и отмести струята настрана, а после отново — уж без да иска — обля Незнайко. От яд Незнайко едва не подскочи и щеше да се втурне да накаже оскърбителя си, но Карфичка го дръпна за ръката и каза:

— Да си вървим! Само това оставаше — да се сбиеш сега!

И тримата се обърнаха и щяха да си тръгнат, но в това време Пегасик насочи струята право в тила на Карфичка.

— Ай! — изкрещя Карфичка, като усети, че ледената струя залива врата й и се стича по целия й гръб.

— Значи ти и Карфичка обля! — развика се разярен Незнайко. — Сега ще ти дам да разбереш!

Той изтича към Пегасик и се хвърли да му отнеме маркуча от ръката, но Пегасик дръпна маркуча настрана и струята зашиба по тротоара, като пръскаше минувачите. Незнайко се опита да грабне маркуча, като заобиколи отстрани, но Пегасик се обърна с гръб към него и се помъчи да го изтласка с ритници.

— Аха, и риташ отгоре на всичко! — изръмжа Незнайко.

Най-после той хвана маркуча и почна да го изтръгва от ръцете на Пегасик, но Пегасик не го даваше. Водната струя съскаше и биеше ту на една, ту на друга страна. Минувачите търтиха да бягат, като се спасяваха от студената вода. Те се струпаха от двете страни на тротоара и не можеха да разберат защо ги обливат с вода. Някои викаха на Незнайко и Пегасик да престанат с лудориите си. Карфичка също викаше, но Незнайко и Пегасик не обръщаха никакво внимание на виковете й и продължаваха да дърпат маркуча.

neznaiko-a37.png

— Трябва да им се отнеме маркуча — каза един.

— Вярно! — чуха се гласове от тълпата. — Трябва всички вкупом да се хвърлим върху тях и да им отнемем маркуча — тогава те няма да могат да се пръскат.

Веднага се намери и предводител. Това беше едно дребосъче на име Таралежко. То беше облечено в светлокафяв спортен костюм и носеше широкопола шапка.

— Хайде, братя, след ме-е-ене! — извика то и се хвърли напред.

Като видя това, Пегасик насочи струята право в лицето му. Шапката отлетя от главата му и се затъркаля по улицата.

— Стой! Стой! — завика Таралежко и хукна след шапката си.

В това време Незнайко се извъртя и успя да издърпа маркуча от ръцете на Пегасик. Но Пегасик не се смути. Той се хвана с две ръце за тръбата и дръпна с такава сила, че я откъсна от маркуча. Незнайко искаше да го шляпне по главата с маркуча, от който продължаваше да бие струята вода, но в това време притичалите отвред дребосъчета го хванаха за ръцете. Като видя, че работата взема такъв лош обрат, Пегасик не размисля дълго, ами запрати тръбата на земята и си плю на петите.

Около Незнайко за миг се събра тълпа. Дребосъчетата заеха целия тротоар и дори платното на улицата. Автомобилното движение спря, улицата бе заприщена. Отнейде притича милиционер и почна да вика:

— Моля, разотивайте се! Пречите на движението!

— Ето този пръскаше с вода! — викаше Таралежко и сочеше с пръст Незнайко.

— Не съм пръскал! — викаше Незнайко. — Мене ме поляха!

— Я го вижте! — викаше Таралежко. — Полели го били! Ха-ха!

Отвред към мястото на произшествието продължаваха да тичат дребосъчета. Тълпата растеше. Сега вече автомобилите задръстиха улицата чак до кръстопътя. Горкият милиционер се хвана за главата.

— Разотивайте се, моля ви се! — викаше той.

Но никой не си отиваше. Тези, които бяха видели цялото произшествие, не си отиваха, защото им се щеше да разкажат всичко на ония, които не го бяха видели; а ония, които не го бяха видели, не си отиваха, защото искаха на всяка цена да видят Незнайко. Милиционерът съобрази, че никой няма да си отиде, докато Незнайко е на улицата, и затова реши да го отведе в милицията.

Милиционерът хвана Незнайко за ръка и го поведе към автомобила, който стоеше зад ъгъла в една уличка. Като видяха, че милиционерът качи Незнайко в колата, Карфичка и Шаренкия се затичаха към него и завикаха:

— Вземете и нас! Вземете и нас!

Но колата вече потегли. Карфичка и Шаренкия тичаха след нея с последни сили. Но къде ти! Нима можеха да я стигнат! Разстоянието между тях и колата бързо се увеличаваше. За щастие милиционерското управление не се оказа далеч. Колата зави зад ъгъла и след две минути спря пред неголяма едноетажна сграда с кръгъл, куполообразен покрив, боядисан със сребърна боя, която блестеше на слънцето. Карфичка успя да види как милиционерът и Незнайко слязоха от колата и се запътиха към тази сграда.

Съпровождан от милиционера, Незнайко влезе през вратата и се озова в една светла и просторна стая. Тук той видя още един милиционер, седнал върху кръгъл въртящ се стол пред едно табло за управление, покрито с разни ключове, превключвачи, прекъсвачи, микрофони, телефони и високоговорители. Над таблото бяха закачени в четири реда петдесет и два кълбовидни телевизионни екрана, в които като в кристални топки се отразяваха петдесет и двата градски кръстопътя заедно с къщите, с преминаващите автомобили, с пешеходците и с всичко, което беше на улицата. Посред стаята висеше още един такъв кълбовиден екран, само че много по-голям по размери.

И милиционерът, който доведе Незнайко, и онзи, който седеше пред таблото, бяха облечени като всички други дребосъчета, а за да се познава, че са милиционери и че всички трябва да ги слушат, двамата носеха на главите си блестящи медни шлемове, подобни на пожарникарските. Милиционерът, който седеше пред таблото, беше нисък и дебеличък. Казваше се Караулкин. А този, който доведе Незнайко, беше дълъг и слабичък. Викаха му Свирулкин.

Милиционерът Караулкин видя, че милиционерът Свирулкин доведе Незнайко, и каза:

— Аха! Ей го поливача, пристигна! А бе братко, какво сте измислили да се поливате с вода на улицата?

— Аз не съм поливал — измърмори забъркан Незнайко.

— Как така не си поливал? — учуди се милиционерът Караулкин. — Нали сами видяхме. Милицията всичко вижда. Моля, приближете се.

Милиционерът Свирулкин побутна Незнайко в гърба, за да го накара да се приближи до таблото с кълбовидните екрани.

— Точно петдесет и два кръстопътя са под наблюдението на нашето милиционерско управление — каза, Караулкин. — Достатъчно е да погледнем тези петдесет и две кълба — и виждаме всичко, което става на всяка улица. Ако върху малките кълба подробностите не се виждат ясно, можем да включим и по-голямото кълбо.

С тези думи милиционерът Караулкин щракна ключа. В същия миг тайнствена синя светлина озари вътрешността на кълбото, което висеше сред стаята, и на него се появи кръстопътят със спрелите насред улицата автомобилни коли.

— Ето, виждате ли: на ъгъла на улиците „Курабиена“ и „Сладкишна“ има задръстване. Цялото движение е спряно! — с укор каза Караулкин и посочи кълбото.

Той щракна друг ключ и на екрана се появи друг кръстопът.

— На ъгъла на „Захарна“ и „Кюфтена“ улица също има задръстване — каза Караулкин. — Дълго трябва да се чака сега, докато се възстанови движението. А всяка кола е тръгнала за някъде. Тези задръствания нарушават нормалния живот на града.

В това време милиционерът Свирулкин погледна един от малките кълбовидни екрани и каза:

— А тълпата на Източната улица още не се е пръснала.

— Сега ще включим Източната улица — каза милиционерът Караулкин.

Той щракна един ключ — и на голямото кълбо се появи изображението на Източната улица, точно на мястото, където Незнайко се беше сбил с Пегасик заради маркуча. Незнайко пристъпи до екрана и видя; голяма тълпа, която беше заприщила цялата улица. Пред всички стоеше Таралежко и разказваше какво се бе случило.

— Що за хора имаме в нашия град! — намръщи: се Караулкин. — Тъй ще се блъска сега тази тълпа. Свирулкин, ще трябва да отскочиш още веднъж дотам и; да ги помолиш да се разотидат. Нека идат да се разговарят другаде, няма защо да се събират на тълпи. Това нарушава движението.

— Сега ще бъде изпълнено — съгласи се Свирулкин.

Той отведе Незнайко в съседната стая, сред която имаше маса и няколко стола, и каза:

— Моля ви се, почакайте ме малко тука. Ще се върна скоро.

Милиционерът Свирулкин хлопна вратата и излезе, а милиционерът Караулкин продължи да наблюдава всичките петдесет, и две кълба с изображенията на кръстопътищата. Като хвърли поглед към големия екран, той видя, че Свирулкин, който отиде на местопроизшествието, успя да придума дребосъчетата да се разотидат и тълпата почна постепенно да се пръска.

neznaiko-a38.png

 

 

Изпълнил успешно своята задача, Свирулкин се качи в колата и потегли обратно към управлението.

— Какво да правим сега със задържания? — запита той, като се върна в участъка.

— Просто не зная… — вдигна рамене Караулкин.

— И аз не зная — каза Свирулкин. — Толкова години работя в милицията и ни веднъж не ми се е случвало минувачите да се поливат с вода. Мисля, че трябва да му четем една кратка нотация и по-скоро да го пущаме да си върви у дома, че току-виж, обидил ни се.

— Аз също ужасно се боя да не би да ни се обиди. Пусни го, моля те, Свирулкин. Внуши му някак си по-деликатно, че не е хубаво да се поливат хората с вода, и учтивичко му се извини, задето сме го задържали. Кажи му, че е трябвало да направим това, за да се пръсне тълпата и по-скоро да се възстанови транспортът.

— Добре — съгласи се Свирулкин.

— Па доведи го и тук, аз също ще му се извиня, че разговарях твърде строго с него.

Такъв разговор между двама милиционери може да се стори някому странен и дори неправдоподобен. Всички знаят, че няма милиционер, който да не измисли каквото и да е, било то и най-дребно наказание за задържания нарушител на реда и че в никакъв случай не би му дошло на ум да се извинява. Но трябва да имаме предвид, че в Слънчевия град всичко беше по-особено. Някога в далечното минало имаше случаи, когато в Слънчевия град, както и в другите градове, отделни дребосъчета се държаха лошо. Те се биеха помежду си, замеряха се с камъни и с кал, пръскаха се с вода, някои дори вземаха чужди вещи, изобщо обиждаха се един друг. За борба с подобни нарушители на реда беше създадена милиция, която имаше право, да наказва виновните. Ако някое дребосъче правеше разни гримаси, ако се плезеше, ако нарушаваше реда за уличното движение, ако се возеше с автомобил не там, където бе нужно, ако се пръскаше с вода, плюеше или закачаше кучетата, милиционерът беше длъжен да му направи забележка и да му прочете нотация, дълга от пет до петдесет минути. Колкото по-голяма беше вината, толкова по-дълга биваше и нотацията. За по-тежки нарушения се налагаха и по-строги наказания. Така например за удар с юмрук в гърдите, гърба, ребрата или врата се полагаше едно денонощие арест; за удар в лицето или в главата — две денонощия арест; за хвърляне на камък или удар с пръчка — три денонощия. Ако ударът оставеше синина, подутина или драскотина, осъждаха виновника на пет денонощия, а пък ако имаше и кръв — на десет. Ако някой вземеше чуждо, полагаше му се най-голямото наказание — петнадесет денонощия арест.

Някои могат да си помислят, че петнадесет денонощия арест са твърде кратък срок за такова провинение като кражба, но за малките дребосъчета, за които времето минава много по-бавно, отколкото за нас, този срок е доста дълъг. Във всеки случай той е достатъчен, за да почувствува дребосъчето разкаяние.

Трябва да се каже, че борбата срещу нарушителите на реда посредством подобни методи не даваше видими резултати дотогава, докато дребосъчетата сами не поумняха. Но след време те станаха толкова умни, че никой с никого вече не се закачаше, никой никого не биеше, никой никого не обиждаше, никой не вземаше чуждо. Всеки почна да разбира, че с другите трябва да се държиш така, както искаш и те да се държат с тебе. Нарушителите на реда намаляха. Милиционерите полека-лека почнаха да забравят, че някога са налагали такива страшни наказания като арест. Думата „арест“ беше съвсем забравена. И сега вече никой не знаеше какво означава тя.

От всички някогашни наказания останаха само нотациите, т.е. мъмренията, които милиционерите четяха на нарушителите на правилата за уличното движение, главно на автомобилистите. С една дума, на милиционерите остана само задължението да направляват автотранспорта, да превеждат през улицата онези момченца и момиченца, които се бояха сами да я пресичат, и да обясняват как може да се отиде до едно или друго място. Милиционерите бяха много доволни от това, защото грижите по възпитанието на дребосъчетата значително намаляха, което пък беше добре дошло, тъй като от ден на ден регулирането на уличното движение ставаше все по-сложно поради огромния растеж на моторния транспорт.

neznaiko-a39.png