Колийн Фолкнър
Албина (25)

Глава 24

Щом той не е поканен, не мисля, че аз и Джефри ще присъстваме — каза Албина хладно на майка си.

Графинята стоеше на прага на вратата, чертите на лицето й изразяваха неодобрение. Бе закръглена жена, чието лице, някога красиво, се бе изменило с годините. Както винаги, и тази сутрин се бе навлякла твърде много. Бе облякла рокля с портокалов цвят, набръчканите й гърди се подаваха над дантелите на корсажа й.

— Не знам защо си толкова упорита, дъще. Баща ти и аз имахме толкова тревоги, да не говоря за това, колко ще ни струва този маскарад в твоя чест и на съпруга ти.

Албина седеше на бюрото на майка си и говореше бавно, като че ли разговаряше с малко дете.

— Ценя високо това, но Йън ми е приятел.

— Йън е слуга.

— Не е слуга.

— Тогава какво е? Кой е той? Той е никой. Няма титла, нито фамилно име. Той е просто дивакът на виконт Рордън. Той е човек, който създава неприятности, всички говорят за това. Миналата седмица беше почти извикал племенника на Марси Мейдън на дуел за някаква курва от Флийт Стрийт. Този човек създава неприятности навсякъде, където се появи.

— Значи ти не го искаш в къщата си, защото може да привлече вниманието на хората към себе си, а не към теб, баща ми и партито? О, мисля, че правиш това заради цвета на кожата му, защото той е шоуни, а не англичанин.

Майка й зяпна, като оправи корсета си. Очевидно я стягаше и тя трудно дишаше.

— Не знам какво ти става, Мери Албина! Искам да те посрещна добре у дома си. Старая се да бъда добра майка. Искам да ти кажа какви са задълженията ти, кого трябва да видиш и къде да отидеш. — Тя се опря на инкрустираната рамка на вратата. — Аз…

— Мамо — Албина погледна настрани, като не се спусна да помогне на майка си, — искаш ли да извикам Пейшънс да те заведе до стаята ти?

— Не — драматично въздъхна тя. — Ще се оправя. Не се безпокой за здравето ми.

— Здравето ти е отлично. А колкото за бала, аз и Ловеца ще дойдем само ако поканите Йън. Ако той не е там, и ние няма да дойдем. — Тя погледна от писалището майка си. — Просто така е по-честно.

Майка й повдигна рамене.

— Не смяташ ли, че трябва да обсъдиш това със съпруга си?

— Знам какво ще каже. Няма да се съгласи Йън да не присъствува заради твоите предразсъдъци. Те са приятели от деца.

Графинята поклати глава.

— Ние всички бяхме шокирани, когато Хорас доведе у дома това диво животинче. Не можахме да разберем как лейди Данън се съгласи да остане у тях.

— Твоето решение, мамо?

Гърдите й се надигаха гневно.

— Е, добре, добре! Ще му предам поканата. Но те предупреждавам, баща ти няма да бъде доволен. Ако този човек се прояви и направи сцена, не отговарям за действията на баща ти.

— Той ще се държи прилично. Обещавам ти. — Тя се усмихна доволна. — Ако ми позволиш, ще погледна менюто.

— Добре ще бъде. — Майка й продължаваше да стои на прага. — Ще дойдеш ли с нас на гости у кралицата следобед?

Албина я погледна.

— Не, казах ти вече. Няма да дойда. Няма да се представям като някоя новогодишна пуйка. Освен това чакам Роланд.

Майка й цъкна с език.

— Ще приемаш мъже, докато съпругът ти не е тук? Не ми харесва идеята ти. Хората ще започнат да говорят.

— Никой няма да говори, ако ти не им кажеш.

— Учудена съм, че искаш да видиш човека, който толкова внезапно се отказа от годежа с теб.

— Майко, казах ти, че не искам да говоря по този въпрос. — Тя се обърна и започна да разглежда книжата на писалището. — Ще ги изпратя, като ги подготвя. Приятни занимания.

Графинята постоя още малко и след това си тръгна, като видя, че дъщеря й няма да каже нищо повече.

Албина се наведе над писалището на майка си и отново погледна менюто, което държеше пред себе си. От два дни майка й я караше да види храната и напитките, които щяха да се сервират по време на маскарада в края на седмицата. Истината бе, че Албина не искаше изобщо да има такова парти.

Въздъхна и погледна през прозореца, на който висяха тежки пердета в червено и синьо. Трети ден вече валеше. Улиците на Лондон бяха наводнени от дъжда. Боклукът, който обикновено се събираше по сточните канали, се бе пръснал по улиците на града. Бездомните, които обикновено се криеха в сянката на мостовете и доковете, сега се мотаеха из улиците, мокри и полузамръзнали, останали без всякаква надежда.

Докато бе в американските колонии, Албина бе забравила тези отвратителни миризми и ужасни гледки. Спомняше си показните бални салони и зали, но бе забравила бордеите. Чуваше музиката от градинските балкони около Хайд Парк, но бе забравила виковете на гладните и отчаяните. Спомняше си вкуса на деликатесите и френските вина, но бе забравила ужаса на хората, които караха в каруци, за да увиснат на бесилката.

Беше ли забравила всичко това, или по-рано не бе го забелязвала?

Двамата с Ловеца бяха в Англия по-малко от четири седмици, но й се струваше, че е тук от четири години. Опитваше се да си внуши, че й трябва време, за да свикне със стария живот, след което щеше да се чувства по-добре. Но дълбоко в себе си тя се страхуваше. Тя бе тази, която настояваше да се върнат в Лондон. Тя бе тази, която казваше на Ловеца, че тяхното място е тук. Сега се укоряваше за това.

Родителите й бяха просто в екстаз, че тя не само бе успяла да си намери съпруг, а и че това бе първият й годеник. Баща й веднага приготви зестра, която включваше пари и земи. Ловеца бе така засегнат от отношението на граф Монтроп и графинята към дъщеря им сега, когато се бе омъжила, както те бяха искали, че отказа чеиза. Албина се дразнеше от поведението им. Майка й постоянно й говореше за това, кое трябва да прави и кое не трябва да прави една лейди Рордън. Албина бе дошла у дома си преди два дни и вече се страхуваше да не полудее. Освен това Ловеца й липсваше. До събота нямаше да бъде в Лондон, до деня на маскарада.

Но не само баща й и майка й я дразнеха. Ставаше дума за живота й в замъка Данън, където щеше да прекара останалата част от живота си. Беше отегчена от постоянните гости, пътувания до Лондон за балове и пазаруване. Опита се да организира някои от задълженията си в замъка Данън, но те бяха твърде много. Постоянно се опитваше да запази ентусиазма си относно задълженията си като съпруга на граф Данън, но накрая оставяше стюарда да взема решения, докато тя се движеше безцелно из студените стаи.

Лорд Данън, бащата на Ловеца, бе приятен стар мъж и въпреки болестта си, я посрещна добре. Той отвори дома си за нея, като казваше, че тя е вече господарката на замъка. Дори и това я направи толкова нещастна. Та нали именно за това бе мечтала още от ранното си детство?

Имаше и други неща. На вечеря никога не я поставяха да седне до Ловеца. От съпрузите не се очакваше да се харесват един друг и да бъдат един до друг. Дрехите й винаги бяха твърде тесни, не можеше да си поеме дъх. Не можеха да се усамотят. Наоколо винаги се въртяха слуги, които чистеха, готвеха, дори я къпеха, ако ни ги изгонеше от спалнята си.

Но най-лошото от всичко бяха отношенията й с Ловеца. Нищо не бе така, като в Мериленд. Тя го виждаше рано сутринта и след това късно вечерта, когато си лягаше, миришещ на бренди. Беше я предупредил, че ще има много задължения. Беше я предупредил, че понякога ще бъде самотна. Но тя не му вярваше. Не можеше да си представи, че без него дните й ще бъдат твърде дълги. Дори и когато бяха заедно, той бе твърде зает. От време на време чувството му за хумор, което така ценеше у него, като че ли пропадаше напълно. Караше се с Йън за дребни неща. Пиеше много и после той и Албина се караха за това.

Тя въздъхна и се загледа в менюто на дъбовото писалище. Тези дни Ловеца й припомни за една дива котка, която чичо й Чарлз държеше затворена в Анаполис, в задния двор под един навес, за да я показва на приятелите си. В продължение на седмици тя се блъскаше в дървените решетки, като скимтеше и се опитваше да посегне на всеки, който се приближаваше твърде много. Животното се опитваше отчаяно да излезе от затвора си, далеч от своите родни хълмове на запад.

Албина погледна хартията в ръката си, очите й се напълниха със сълзи.

Накрая дивата котка престана да приема суровото месо, което й даваха всеки ден, и преди чичо й да реши да я пусне, тя умря в дъното на клетката си.

Албина чу, че някой чука на вратата. Изтри сълзите си, като се почувствува смешна, че плаче за едно умряло животно.

— Да.

— Лейди Аштън, лорд Карлайл желае да ви види.

Албина погледна към слугата.

— Роланд? — Тя се усмихна. Копнееше да види скъпия си Роланд. Той бе един от истинските й приятели в Англия. — Доведи го, Уолтър. След това приготви нещо за госта. В кухнята знаят какво предпочита лорд Карлайл.

Слугата кимна с глава и се оттегли. Минута след това Роланд влезе бавно в стаята. Албина се затича към него, като обви раменете му с ръце.

Той бе висок мъж, по-слаб от Ловеца, но много атлетичен. Имаше златиста коса и усмивка, която би предразположила всеки.

— Роланд — въздъхна тя, като го прегърна. — Преди седмици изпратих известие, че искам да те видя. Започнах да се чудя какво става с теб.

Той все още я държеше в ръцете си и отстъпи назад, за да я погледне.

— Не бях в Англия, мила. — Той поклати глава. — В името на краля, изглеждаш чудесно. Както виждам, бракът ти се отразява добре.

Тя се усмихна, като усети, че бузите й се зачервиха.

— Обичам го, Роланд.

— И сега ли? — Той се усмихваше. — Знаех, че ще намериш някого. Точно човека, който ти трябва, човека, който ще те обича, така както заслужаваш. Но трябва да ти кажа, че се учудих, като разбрах за кого си се омъжила. Целият Лондон говори за това и всеки различно. Надпреварват се да казват по-нелепи неща. Вчера на борсата чух, че бащата ти го е хванал и довел с кораб обратно в Лондон с вериги. — Той седна на една малко канапе и кръстоса краката си, за да се почувства удобно. — Умирам да разбера истината.

Тя седна на стола до него.

— Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че аз съм го довела с вериги. — Тя повдигна дяволито вежди.

Той се плесна по коляното.

— Поздравявам те за това.

Тя се засмя.

— Истината е, и това касае само теб, имам ти доверие, че индианците ме отвлякоха.

Приятната усмивка изчезна от лицето му.

— Боже господи, Алби, съжалявам. Не трябваше да те питам. Няма да говорим повече.

— Няма нищо страшно. — Тя се усмихна. — След като забравя болката от смъртта на чичо и братовчедка ми, мога откровено да кажа, че това е най-хубавото нещо, което ми се случи.

— Защо? — попита той.

Тя стисна ръката му и след това я пусна, като се опря назад. Чувстваше се толкова добре, че може да говори с някого искрено.

— Защото Ловеца — каза тя, като го погледна, — в колониите, Джефри го наричат Ловеца, ме намери. Той ме купи от един индианец на име Гарвана. Преведе ме почти през половината Мериленд, тъй като търсеше капитан Кейн, който бе убил първата му жена. Спях на земята, в колибите на шоуните, във фортове, на земята под звездите. Влюбих се в него и се оженихме. Дори не знаех, че е Джефри Рордън, докато не пристигнахме в Анаполис.

Роланд разтърка лицето си.

— Исусе, тази история изглежда по-интересна от всичко друго.

На вратата се почука и една слугиня донесе чиния с плодове и сирене и бутилка сладко вино с две чаши. Албина наля на Роланд, а слугинята излезе, като затвори след себе си вратата.

— Когато се връщам назад, всичко това ми изглежда невероятно. Не мога да повярвам, че съм преживяла всичко и сега съм тук, в дома на баща си, където нищо не се е променило.

Той взе чашата от ръката й.

— Нищо, освен теб.

Погледите им се срещнаха.

— Забелязва ли се? Всичко тук изглежда толкова познато и в същото време толкова различно. Толкова съм объркана. Започнах да мисля, че някъде в тази дива страна отвъд океана съм оставила част от себе си.

— Значи не си щастлива?

Тя сключи ръцете си в скута.

— Не — отговори накрая тя. — Мислех, че желая това, но… — Тя въздъхна, като търсеше думи. — Не знам какво да сторя, за да оправя нещата.

— Съпругът ти не е вече така всеотдаен, както в началото, нали?

Тя поклати глава.

— Не, причината не е в Ловеца. По-скоро в мен самата. В нас двамата. Самото място. — Тя го погледна. — Нямах възможност да говоря с никого за колониите, защото решихме да не обсъждаме обстоятелствата около нашата женитба. Но, Роланд, това е най-вълшебното място, което можеш да си представиш. Там е толкова красиво, толкова просторно. Хората, шоуните, са толкова различни, просто не можеш да си представиш.

Той остави чашата си.

— И сега майка Англия никога не може да бъде такава, каквато е била по-рано?

Тя погледна ръцете си, сплетени върху гънките на синята си широка рокля.

— Не.

— И какво мисли Джефри за това?

Тя погледна Роланд.

— Не съм му казала. Не мога да му кажа.

— И защо да не можеш?

— Защото. — Тя въздъхна. — Защото аз настоявах да се върнем в Англия. Аз настоявах той да поеме задълженията си тук. — Тя вдигна ръка. — Графът на Данън умира. Ловеца ще наследи всичко, което е негово. Той принадлежи на това място, трябва да бъде тук. Не мога да му кажа, че съм променила решението си.

— И защо не? — Роланд взе парче сирене и го сложи в устата си. — Ти обичаш този човек. Мисля, че и той те обича. Тогава какво ви пречи да бъдете откровени един към друг.

Тя стана и тръгна към прозореца, но не искаше да гледа навън към мръсната улица.

— И моето място е тук. Задълженията ми като съпруга са в Англия. Колониите бяха само един хубав безкраен сън. Ще свикна с Англия и живота тук. Знам, че ще свикна. Нуждая се само от време.

Роланд стана и отиде при нея.

— Ти си глупава, Мери Албина.

— Какво?

— Ти си ужасно глупава. Попитай мен, който прекарах цели тридесет години, като не исках да знам кой съм, преструвах се, че съм щастлив, като в действителност не бях, само и само заради някакви ужасни задължения.

Албина докосна с пръсти рубиненочервеното сако на Роланд.

— Роланд, ти не разбираш.

— По дяволите, не разбирам наистина. — Той говореше тихо, но гласът му бе напрегнат. — Живях в лъжа и знам какво значи това. То убива, Албина. Трябваше ми много време, за да разбера това. Но всеки ден нещо в мен умираше. И какво представлявам аз за баща си сега? Половин човек. Какво ще дадеш на Джефри, ако вътрешно се погубваш?

Тя въздъхна. Това, което Роланд казваше, имаше смисъл. Но все пак тя знаеше, че не може да откъсне Ловеца от всичко, което трябваше да прави. Това, за което се бе върнал. Просто трябваше да се примири.

След минута мълчание тя потърси ръката на Роланд.

— Благодаря ти, че дойде. Исках да поговоря с приятел.

Тя го целуна по бузата.

— Запомни това, което ти казах, Алби. Повярвай ми, знам какво говоря.

Тя се усмихна.

— Моля те, ела да ни видиш в замъка Данън. Ела при нас за няколко дни. Толкова съм самотна.

— Ще дойда, обещавам ти.

Тя го изпрати до вратата.

— Ще дойдеш ли на бала?

— Разбира се. Няма да пропусна вечерята с краля.

— Като какъв ще дойдеш?

— Ха, ха! Няма да ти издам тайната. — Той излезе от стаята и тръгна по коридора. — Ще се оправя. Не съм забравил пътя. Внимавай, Алби. Прави това, което ти диктува сърцето.

Тя му махна с ръка и се опря на вратата, докато той слезе надолу по стълбището. След това влезе отново в стаята си и затвори тихо вратата. Помисли си, че ще трябва да види музикантите и да занесе менюто на готвача. Въздъхна и седна отново на писалището. Приведе се над листата, като се опитваше да събере мислите си. Всичко ще се оправи. Сигурна бе. Просто бе нужно време.