Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flames of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 113 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?
Разпознаване и корекция
plqsak (2010)

Издание:

Колийн Фолкнър. Албина

ИК „Евразия“, София, 1993

ISBN 954-628-002-X

История

  1. — Добавяне

Глава 10

— Какво искаш да кажеш, че идва с нас ли? — Йън смръкна дълбоко от енфието си. — Мислех, че братовчедът на Пълзящата Костенурка ще я върне в Анаполис.

Ловеца се опря на дънера на едно дърво, като скръсти ръце на гърдите си. В далечината се чуваха барабаните на шоуните. Знаеше, че ще бият до зори.

— Тя щеше да тръгне сутринта с момчето, но ме помоли да остане с нас и аз да я заведа. Знаеш, че е преживяла твърде много и не иска да рискува с непознат индианец.

Йън повдигна черните си вежди.

— Смята за по-сигурно да бъде с теб? — Той направи гримаса. — Може би се шегуваш?

Ловеца сви рамене.

— Жената е изплашена, Йън. Тя е могла да умре в ръцете на Гарвана. Аз съм бял. Смята, че може да ми се довери.

Йън изруга тихо.

— По-добре е да я оставиш, приятелю. Ще й причиниш болка.

— Ще й причиня болка ли? — каза Ловеца. — За какво говориш? Само ще я върна в Анаполис. Казах й, че ще търсим форта, където според Този — който — желае се намира Синьо-зеленото Око. И когато се справя с него, ще я заведа при близките й.

— И ще я сваляш по пътя? Това ли искаш, Джефри?

Ловеца изруга.

— Не ме наричай Джефри. Джефри е мъртъв отдавна.

— Знам, знам и ти си големият Ловец на шоуните, така ли?

Ловеца погледна небето. Над него потрепваха купчина звезди, като пронизваха гората с лъчи от сребърна светлина.

— Няма да я нараня, Йън. За нищо на света.

Йън се засмя.

— Май си затънал до гуша? Представи си какво ще каже баща ти, ако я заведеш у дома си. Ето моята съпруга, татко. Да, тя бе отвлечена и измъчвана от индианци, но нали е прекрасна? Да, виждам колко ще се радва баща ти, когато се запознае с нея.

— Тя твърди, че не са й посягали. Никой не казва, че ще се женя за нея. Казах само, че няма да я нараня. Не и като теб, Йън.

— Аз й направих честно предложение. Глупаво е от нейна страна да не се съгласи. По-добре е да бъдеш метреса на богат мъж, отколкото жена на просяк. И само един просяк може да я притежава сега. Щом като се върне в Анаполис, няма значение коя е, нито един приличен човек няма да я приеме. Нито едно уважавано семейство няма да се съгласи да я вземе за жена.

Ловеца не слушаше Йън. Той винаги говореше така, когато бе пил много.

— Тя пази в тайна коя е, нали така?

Йън грабна триъгълната си шапка и прокара пръсти през гъстата си коса.

— Може би е богата наследничка, като в този случай — допълни той замислено — аз самият мога да се оженя за нея. Двамата ще бъдем чудесна двойка в Лондон. По дяволите, ако баща й има титла, може и аз да посетя гостната на кралицата. Представяш ли си?

Над тях прелетя бухал и Ловеца вдигна очи нагоре.

— Ти се решил да се върнеш в Англия, така ли?

— Казах ти вече. Омръзнаха ми вече тези кърлежи, твърдата земя за легло и липсата на свястно вино. Готов съм да се върна.

— Дори и сега, когато намери майка си.

— Тя може да лъже.

— Защо ще лъже? — Ловеца се обърна към приятеля си. — Тя не лъже. Няма причини за това. Тази-която-шепти-на-вятъра е твоята майка и ти много добре знаеш това.

Йън погледна ботушите си.

— Попитах я за баща ми. Каза, че това няма значение. Тя го е обичала, но са били твърде млади, твърде различни. Каза ми, че е заминал за Англия малко след като съм се родил.

— И не те е кръстила?

— Не. Пълзящата Костенурка ми обясни нещо за имената на умрелите и тези, които са изчезнали. Още един глупав предразсъдък на шоуните.

Ловеца се засмя, кръстосал крака и все още опрял гърба си на дънера на дървото.

— Ако аз бях синът на Тази-която-шепти-на-вятъра, а не ти, какво би се случило, Йън. Помисли си само. Ти щеше да бъдеш синът на Рордън, а не аз. Ти си напълно пригоден за живота на един лорд. Ти си това, което той искаше да бъде неговият син. Моето място е тук. Странно е, че може да има такива превратности в съдбата, че един човек може да бъде така разкъсван между два свята.

— Да, да. Значи помисли за баща си. Знаех си, че ще помислиш накрая. Знаех, че ще си поиграеш малко на дивак и след това ще се приготвиш да си тръгваш. Нали и твоят баща е направил същото? Дошъл е тук и е живял с местните в продължение на няколко години и след това се е върнал, за да се ожени за жената, която неговият баща е избрал.

Ловеца се засмя иронично.

— Казах, че за мен това е невъзможно. Аз просто изоставих лейди Ламберт на самия брачен олтар. Може би е женена отдавна и има куп деца.

— Баща ти ще ти намери друга жена. С твоето наследство, мнозина биха дали дъщеря си за жена.

Ловеца въздъхна.

— За бога, Йън. Знам, че щом като отмъстя на убиеца на Смеещия се Дъжд, ще си отида у дома. Твърде много болка причиних на баща си, но…

— Но какво? Играеш си на индианец. Ожени се по любов, нещо, което се случва на малцина. Сега е време да се заемеш със задълженията си и да оставиш всичко зад гърба си.

— Казваш всичко това, защото не искаш да се връщаш в Англия сам.

За момент Йън млъкна, но след това заговори открито и откровено, така както рядко бе говорил.

— Казвам това, защото е най-доброто за теб. Знаеш това и аз го знам. Казвам ти го, защото те обичам като брат.

Ловеца стана и разтърка слепоочията си. Бе уморен. Твърде уморен, за да мисли сега. Утре ще бъде готов да напусне лагера на шоуните. Утре той, Йън и Албина ще бъдат на път за форт Пен. Надяваше се, че след няколко седмици този кошмар със Смеещия се Дъжд ще свърши. Щом като отмъстеше, той щеше да вземе решение дали да се върне в Лондон с Йън. Най-напред трябваше да намери Синьо-зеленото Око. Нямаше сили и време да се безпокои за баща си или тъмнооката Албина, която го преследваше в сънищата.

— Лека нощ, Йън — каза той тихо. — До утре сутринта.

— Не ме чакай — извика Йън след него. — Намерих си една вдовица, която ме очаква в колибата си.

Ловеца се разсмя, красивият му глас огласи нощта. Той махна с ръка и все още се смееше, когато мина покрай колибата.

 

 

Рано сутринта, на зазоряване, Албина, Ловеца и Йън стегнаха багажа си и се приготвиха да тръгнат към форт Пен, както им бе казал шаманът. Малка група от шоуни се събраха, за да ги изпратят. Бяха наметнали на раменете си одеяла, за да им е по-топло.

Тази-която-шепти-на-вятъра стоеше до своите синове. Тя говореше нежно на Йън и Пълзящата Костенурка превеждаше. Албина стоеше настрани, до Ловеца, и слушаше.

— Нашата майка ти пожелава успешно пътуване и щастие през останалите дни — превеждаше Пълзящата Костенурка. — Казва, че ще се моли за своя син, който загуби, но сега намери отново.

Йън слушаше внимателно. Когато заговори, от дъха му започна да се образува пара. Утрото бе доста студено.

— Кажи на Тази-която-шепти-на-вятъра — той погледна към Ловеца, — кажи на моята майка, че й благодаря за молитвите… благодаря й, че ме е познала. За това ще бъда вечно благодарен.

Пълзящата Костенурка преведе бързо. От очите на майка му бликнаха сълзи. Тя пристъпи към Йън, като вдигна ръце. Той наведе глава, за да му сложи кожена огърлица на врата. Ръката му докосна прекрасно изваяния черен камък, който висеше на кожената каишка. Старата жена заговори отново.

— Майка ни казва, че е взела този черен камък в деня, когато е загубила своя първороден син. — Пълзящата Костенурка превеждаше. — Тя е носила този камък на тревогата в своята торба през всичките тези години и всеки път, когато е мислила за своя загубен син, е търкала камъка. Сега той е изгладен с любовта на майчината ръка. Носи го, за да те пази, тъй като тя не е могла да те опази.

От очите на Албина бликнаха сълзи, но тя не ги избърса. Ловеца сложи ръка на рамото й. И двамата наблюдаваха Йън, който се наведе и целуна съсухреното лице на майка си.

— Да тръгваме — каза Йън смутено, като остави майка си и брат си. — Ако ще пътуваме към Пен, трябва да побързаме. Мирише ми на сняг. — Той мина бързо покрай Ловеца и Албина, развълнуван от подаръка на майка си, но не искаше никой да разбере това. — Знаете колко мразя този сняг.

Албина се засмя и махна за сбогом на Пълзящата Костенурка, майка му и Джудит, която стоеше зад тях.

— Благодаря ти — каза й тя — за твоето гостоприемство. Няма да забравя твоята нежност.

Джудит пристъпи напред, като държеше една кожа от заек с лисичи опашки, които бяха прикачени към яката. Тя метна прекрасната кожа върху раменете на Албина.

— Нека Бог Уишемото те води по време на твоето пътуване — наведе се тя и прошепна на Албина — а също и в любовта. Той е добър човек, Албина. Не го напускай.

Албина усети, че се изчервява.

— Благодаря ти за наметалото — промълви тя и целуна Джудит по бузата. — Никога не съм имала нещо толкова прекрасно. Ще го пазя като скъп спомен.

Джудит отстъпи настрана. Наоколо имаше индианци, които бяха дошли в студеното утро, за да ги изпратят. Шаманът и неговата жена тръгнаха към тях. Този — който — желае протегна набръчканата си и загоряла от слънцето ръка към Ловеца. Той каза няколко тържествени слова, след това се обърна и си тръгна.

Албина можеше да се закълне, че чу името си.

— Какво каза? — попита тя Ловеца, след като се сбогуваха с хората и тръгнаха след Йън.

— Нищо важно — измърмори Ловеца. — А сега да вървим. Предстои ни тежък ден.

Албина вида, че той тръгва, но все още бе объркана от неговата грубост. Като реши, че е невъзможно да разбере хората, тя тръгна бързо, за да ги настигне. Заешката кожа топлеше нежно раменете й.

 

 

Огънят проблясваше, като галеше със своите дълги пръсти лицата на морните пътници. Йън вече се бе приготвил за сън. Беше се увил в меча кожа близо до огъня и прегръщаше едно шише уиски.

Албина и Ловеца все още седяха около огъня, заслушани в тихите звуци на гората. Пътуването бе дълго, но приятно, и двамата не вярваха, че денят е свършил.

Албина държеше една калаена чаша с чай в ръцете си. Ловеца се бе излегнал край нея и пушеше индианската лула, която му бе дал Пълзящата Костенурка. Говореха през целия ден, докато вървяха, повече за незначителни неща, но този разговор ги бе сближил.

Албина откри, че, независимо от обноските, харесва Ловеца. Той говореше добре и тя се смееше, когато й разказваше за годините в Оксфорд. Разказа й за обичаите на шоуните. Бе силно развълнувана от това. Той беше човек, който напълно изживяваше събитията, нещо, което бе прекрасно и което тя би желала за себе си.

Ловеца се загърна в еленовата кожа и се подпря на лакът, за да вижда по-ясно лицето й.

— Кажи ми нещо — каза той нежно. — Коя си ти в действителност?

Тя отпи от чая, като се наслаждаваше на вкуса на билката, която той бе избрал за нея.

— Знаеш ли, не ви казах истината, защото се боях, че ще ме задържите и ще искате голям откуп.

— Сега знаеш, че не е така.

Тя се обърна към него. Лека усмивка заигра върху лицето й.

— Не бих казала това. Сега, когато ви познавам, съм сигурна, че не трябва да казвам коя съм.

Той се намръщи.

— Защо трябва да искаме откуп?

— Защото сте мъже и бихте искали джобовете ви да са пълни с пари.

— Парите нямат смисъл за мен, Алби. Имам повече, отколкото бих могъл да похарча през целия си живот.

— Тогава ми кажи ти — подразни го тя.

— Говоря сериозно. Искам да знам коя си. — Лешниковите му очи се свиха. — Кой те търси сега? Кой плаче за теб? Майка? Баща? Любовник?

Тя се обърна и се загледа в пламъците. Внезапно й стана тъжно.

— Никой — промълви тя. Почувства, че сложи ръка на коляното й. Бе развълнувана от нежността му. — Никой — повтори тя, — казах ти вече. Два пъти ме сгодяваха. И двата пъти нищо не стана. Баща ми ме изпрати в Мериленд в немилост. Чичо ми и леля ми трябваше да ме оженят за когото и да било.

Той се засмя и стисна коляното й.

— Не се тревожи толкова много. Искам да кажа, че си подходяща партия за един мъж. Зъбите ти са хубави, не си болна. Трябва да те чуя дали можеш да виеш при пълнолуние.

Тя се засмя. Знаеше, че иска да я развесели, и тя хареса това.

— Мисля, че това, че се отказаха от мен, ми създаде лоша репутация. Това и острият ми език. Нито един почтен мъж от моите кръгове в Лондон няма да ме хареса, поне така каза баща ми, когато ме натовари на кораба за Американските колонии.

— Твоят баща? И кой е баща ти?

Тя се обърна към него. Изучаваше лицето му. Светлината от огъня очертаваше скулите му и се отразяваше в червената му коса, пръсната върху раменете му.

— Защо си толкова любопитен? Съпруга ли си търсиш?

Боже господи! В мига, когато изрече тези думи, тя вече съжаляваше. Не разбра какво я накара да каже това. Ако Ловеца бе човекът, за когото намекваше Йън, то той не би се интересувал от нея.

Албина сведе поглед, като чакаше да чуе смеха му и конфузното положение, което щеше да последва.

Но Ловеца не се изсмя.

След малко каза:

— Йън твърди, че след като намеря човека, който е убил жена ми, трябва да се върна към моите задължения в Англия. Мисля, че задълженията ми включват и намирането на съпруга.

Успокоена, че разговорът се бе обърнал към него, тя го погледна в лицето.

— И какво мислиш за тези задължения?

Той въздъхна.

— Хубав въпрос. — Прокара пръсти по заешката кожа, с която тя бе прикрила кръстосаните си крака. — Изведнъж си помислих за баща си. Сигурно съм го наранил много.

— И сега съжаляваш, така ли?

Той сви рамене.

— Не съжалявам, че съм дошъл тук. Не съжалявам, че съм обичал Смеещия се Дъжд. — Албина усети, че се напряга, когато говореше за своята жена, но след това продължи. — Съжалявам, че напуснах Англия по този начин. Трябваше да кажа на баща си, че не съм готов да се оженя за жената, която бе избрал за мен. Трябваше да му кажа, че искам да отида в колониите, както той бе направил някога. За бога, бях на около тридесет години. Трябваше да намеря сили да му кажа всичко това, вместо да бягам като подплашен заек.

Албина сложи ръката му върху своята.

— Мери Албина Ламберт.

Ловеца почувства, че сърцето му спира. Той я погледна с надежда, че не е чул добре. Сплете пръстите си в нейните.

— Какво каза?

Тя му се усмихваше.

— Казах, че съм Мери Албина Ламберт. Искаше да знаеш името ми. Аз ти го казах. Баща ми е граф Монтроп.

— Мери Ламберт — промълви Ловеца тихо. Боже, не можеше да бъде. Шансът тази жена да бъде неговата годеница бе едно на милион! Беше твърде изумен, за да говори.

— Познаваш ли моя баща? — чу я той да казва. Ловеца погледна към нея и видя, че тя го гледаше любопитно.

— Твоят баща е граф Монтроп, така ли? — Спомни си ниския и набит граф и киселото му лице. Ловеца никога не бе мислил за малката Мери Ламберт, която бе оставил, без дори да я види. Просто бе решил, че баща й я бе оженил за друг графски син. Изведнъж разбра цялата абсурдност на ситуацията. Нощта, през която той не се появи на годежа, Албина бе тази, която бе останала да носи срама на изоставена. Албина бе тази, която бе потърпевша от гнева на баща си и на неговия баща.

— Ловецо, попитах те дали познаваш баща ми? — повтори тя въпроса си.

Той погледна невинното й лице, като се чувстваше като последен глупак.

— Да, наистина, срещал съм го веднъж. Приятен джентълмен — излъга той.

Тя се засмя, като изтегли ръката си.

— Може би това не е бил баща ми.

За момент Ловеца не знаеше какво да каже. Искаше да й каже истината за това кой е, какво е направил, но просто не можеше да се реши. Вместо това потърси ръката й, като я взе в своята лапа.

Когато заговори отново, гласът му бе лек и шеговит.

— Не знам, може би ще трябва да ти кажа нещо във връзка с твоето предложение.

— Какво предложение?

Той хвана ръката й и леко я притегли, за да легне до него, като я гледаше право в очите.

— За нашия годеж.

— Да се оженим? — Албина преглътна развълнувана. — Никога не съм предлагала подобно нещо! Бях малко саркастична, знаеш много добре! — Албина погледна учудено, но не толкова, колкото бе той, когато разбра какво е казал. По дяволите! Той нямаше намерение да се жени за тази дама. Смеещия се Дъжд беше неговата жена. Той я бе оставил да отиде в гората сама и сега тя е мъртва. Той не заслужава съпруга като Албина. Той не заслужава никаква жена. — Да се сгодим ли? — продължи тя. — Това е невъзможно.

— Разбира се, че е възможно. — Той се засмя, като разтъркваше пръсти под брадичката й. — Представяш ли си двамата в една голяма каменна къща в Лондон. Ти ми викаш от стълбището като жена на търговец на риба.

Тя се засмя.

— А ти танцуваш около черешовата маса гол, само с пера върху главата.

Гласът й зазвуча в ушите му и внезапно той почувства желание да я целуне по устата. Преди да помисли, се наведе над нея и го стори.

Смехът и спря, за миг замълча, докато го гледаше.

— Мислех, че няма да направим това отново — промълви тя, като не предприе дори опит да се отдръпне.

Ръката му се плъзна и той я хвана през кръста, като я привлече плътно към себе си. Целуваше върха на носа й.

— Кой е казал това?

— Онази нощ, спомняш ли си? Ние… ние се съгласихме, че това не е хубаво.

— На мен ми се струва, че е хубаво — отговори той, като я целуна отново, сега по потръпващите й устни. — Струва ми се, че е приятно.

Тя затвори очи.

— Точно така — каза тя тихо, — точно затова не трябва да го правим. Твърде хубаво е.

Ловеца вплете пръсти в нейната свежа и чиста коса и допря устни до нейните. Тя въздъхна упоено.

Боже господи! Тя бе прекрасна! Устните й бяха толкова меки. Притискаше ги към неговите, усети огън в целувката и тръпки по цялото си тяло. Чувстваше възбуда в слабините си. Откога не бе чувствал тази топлина?

— Албина — промълви той. — Алби.

Тя легна по гръб и той я притисна на своята еленова кожа. Галеше бузата й с пръстите си, като докосваше горната й устна с върха на езика си.

Тя се засмя, погали рамото му с ръката си и се повдигна, за да го целуне, търсейки езика му в някакъв невинен копнеж.

Ловеца въздъхна.

Смеещия се Дъжд обичаше да се люби, нежна и всеотдайна, но пасивна. Той я бе любил много пъти, но тя никога не бе го любила. Тази жена, тази жена тук в неговите ръце го посрещаше, за да му върне това, което той даваше. Когато Ловеца мушна езика си в устата й, галейки гръдта й, всички мисли за мъртвата му жена изчезнаха като листата, събрали се в улея на скала, които есенната буря разпръскваше. В този миг, за него имаше значение само чувствената уста на Алби, нейното нетърпеливо докосване.

Той я целуна отново и отново по бялата и мека плът на раменете и шията й, гъделичкаше с езика си краищата на ушите й, отново устните й, като че ли не можеше да се задоволи. Тя тихо стенеше в ръцете му, повдигайки гърба си, за да посрещне неговите движения, като се притискаше импулсивно към слабините му.

Пръстите му намериха възела на колана й и той го развърза. Целуваше вдлъбнатината на шията й, плъзна ръка под меката кожа и започна да гали голите й гърди.

Албина стенеше тихо в ушите му, като предизвикваше тръпки по цялото му тяло.

— Ловецо — прошепна тя. — Не бива да правя това, не бива да правим това.

— Искаш да спра ли? — каза той с усилие, въпреки че всичко, за което можеше да мисли сега, бе да докосва зърната на гърдите й с език.

— Да! — изпъшка тя. — Не… не знам. — Тя вплете пръсти в косата му. — Прекрасно е. Никой мъж не ме е докосвал по-рано. Никой мъж…

Той я накара да мълчи, като я целуна отново.

— Ще спра — каза й той, като изпитваше неземно блаженство от допира на гърдите й. — Само ми кажи.

Тя изпъшка нерешително.

— Да. — След това вдигна глава, за да го целуне по устата. — Спри, защото иначе ще се съблека гола… ако, разбира се, имам какво да съблека.

Той изпъшка и неохотно дръпна ръката си от топлината на копринената й плът.

— Добре. — Прокара ръка по косата си, като се опита да се успокои. — Ще спра, но сутринта ще съжаляваш за това.

— Сигурно ще съжалявам. — Тя седна, дишането й все още бе ускорено. — Но това може да ни докара само неприятности. — Опита се да оправи туниката си. Бе твърде смутена.

Той се протегна, отстрани ръцете й и сам оправи колана й.

— Добре, Алби. Разбирам.

Всъщност не я разбираше. Но сега бе толкова смутен, колкото и самата тя. Не разбираше защо толкова силно го привличаше. Не мислеше нито за Смеещия се Дъжд, нито за нейния убиец, който бе на свобода.

Тя го погледна, тъмните й очи бяха пълни и излъчваха емоциите, които я владееха.

— Не, не разбираш. Как би могъл, като и аз самата не разбирам себе си. Желая те, Ловецо. Глупаво е. Няма съмнение. Но точно това желая. Аз…

— Тихо — каза той, като я привлече в прегръдките си. — Ти говориш твърде много, знаеш ли?

Тя склони глава върху гърдите му.

— Знам, знам. Винаги говоря, когато съм нервна.

— А когато си доволна, тъжна, щастлива или…

Тя покри устата му с ръка.

— Ти ме объркваш, млъкни!

Той я целуна по косата. Боже господи! Той искаше да се люби с нея. Сега дори повече, отколкото преди малко. Това нямаше значение, знаеше много добре, но тази нощ бе твърде уморен, за да се тревожи.

Ловеца въздъхна и легна върху кожата си, като притискаше Албина в ръцете си.

— Какво правиш?

— Просто легни до мен — прошепна й той. — Искам да заспиш в ръцете ми. — Той се усмихна. — Просто да заспиш.

Тя вдигна глава и го погледна в очите. Искаше да каже нещо, да спори, но спря.

— Добре — отговори тя и сведе глава върху рамото му. — Но какво ще каже Йън?

— По дяволите Йън, по дяволите целия свят. — Той придърпа едно вълнено одеяло върху двамата и я притисна още по-близо. — По дяволите всичките — промърмори той, като затвори очи — поне за тази нощ.