Джейн Фийдър
Ти не си за мен (9)

7.

— Много е сръчен с иглата! — възкликна Фийби с нескрито възхищение, след като цяла минута оглежда раната на бедрото на Оливия. — Само три шева и раната е затворена от край до край. Ще ти остане белег, разбира се, но съвсем незабележим. Питам се какъв ли конец е използвал. Каза ли ти? — Спретнатият шев видимо бе разпалил любопитството й.

— Не, а и аз не го попитах. — Оливия се обърна по гръб и покри очите си с ръце. Бореше се да овладее бурните емоции, които я връхлетяха при спомена за ръцете на Антъни върху нея — жив спомен, топъл и чувствен, който заля всяка клетка от тялото й.

Фийби се вторачи изпитателно в нея.

— Нали каза, че не искаш да го виждаш отново?

— Не искам. Това беше магия, Фийби. И двамата знаехме, че ще свърши в мига, в който се прибера у дома. Магията се разпръсна.

— Не знам защо, но не ми се вярва — отвърна сухо Фийби. Оливия приседна в леглото си, тъмните й очи горяха.

— Объркана съм, Фийби. Не знам как се случи и защо, но със сигурност знам, че никога няма да се повтори. И не искам да говорим повече за това!

В този миг в къщата отекна звук от хлопане по входната врата — припряно и шумно.

— Баща ми — прошепна Оливия.

— Да. — Фийби вече бе преполовила разстоянието към вратата на спалнята.

— Нуждая се от малко време, Фийби — каза настойчиво Оливия. — Не му позволявай да се качва горе. Кажи му… к-кажи му, че се обличам и ще сляза долу.

— Ще го отведа да види децата. — Фийби се втурна навън. Повдигна полите си, за да освободи краката си и побягна по стълбите. Повелителният глас на Катон вече отекваше в притихналата къща.

— Катон… Скъпи! — Фийби пропусна последната стълба в бързината и се хвърли право в разтворените обятия на съпруга си. Катон Гранвил очакваше тя да се спъне от мига, в който я видя да тича по стълбите.

— Оливия е жива и здрава — каза тя, когато най-после събра мислите си.

— И Гайлс ми каза същото. — Той посочи широкоплещестия мъж зад гърба си. — Веднага отивам при нея. Тя горе ли е?

— В момента се облича, за да слезе при теб. Сигурно още се къпе. Не можеш да я видиш веднага — увърташе Фийби. — Оливия наистина е добре, Катон — добави настойчиво тя, щом зърна озадачения поглед на съпруга си.

— Тогава сигурно ще трябва да почакам — отвърна той. Част от тревогата вече се бе отдръпнала от лицето му. Катон повдигна брадичката на Фийби и я целуна по устните. — А ти, пиленцето ми? Ти как си? — попита той и лекичко се отдръпна от нея, без да изпуска закръгленото й личице от дланите си.

— Чувствам се прекрасно от мига, в който те видях отново — отвърна Фийби с блеснали очи. — А Чарлз е толкова пораснал, откакто ти замина — няма да го познаеш.

— Нямаше ме едва две седмици! — възкликна невярващо маркизът.

— Да, но бебето се храни много.

Мислите на съпруга й отново се върнаха към онова, което го бе разтревожило най-силно през последните няколко дни.

— Мислиш ли, че Оливия се чувства достатъчно добре, за да ме придружи до семейство Баркър? Гайлс вече е открил къде живеят.

— Стига да не язди — отвърна Фийби, загрижена за раната на приятелката си. — Предполагам, че няма причини да откаже.

Катон свъси вежди.

— Не ти ли се струва малко странно, че Оливия не си спомня къде живеят?

— Един силен удар по главата може да причини какво ли не — отвърна решително Фийби. — А след като си е спомнила коя е, едва ли е могла да мисли за нещо друго, освен как да се добере до дома си час по-скоро. В състояние е да мисли само за едно нещо наведнъж. Това е често срещано явление при такива рани.

Докато размишляваше над думите й, маркизът неволно забеляза, че някое и друго кичурче от вечно палавата й коса се изплъзва от фибите и че дантелата на яката й се е подгънала на врата. Той изправи якичката й съвсем несъзнателно.

— Видял ли я е лекар?

Фийби вирна упорито глава.

— Мисля, че имам достатъчно познания, за да се справя и сама. Или ти не смяташ така?

— О, аз дори не се осмелявам да споря по този въпрос — усмихна се маркизът и вдигна помирително ръце.

— Няма ли да видиш децата? Докато Оливия се облича?

— Бебето будно ли е вече?

— Дори да не е, скоро трябва да става от сън. Веднага ще ги доведа.

Усмихнат, Катон не откъсваше поглед от гъвкавата й походка, докато съпругата му се изкачваше по стълбите. Бебетата все още бяха голяма мистерия за него. Едва напоследък започваше да се чувства нормално в присъствието на Никълъс, който вече вървеше доста стабилно за своите четиринадесет месеца и дори произнасяше няколко думички. Но все още се чувстваше неуверен с крехкото телце на бебето, Чарлз, петото дете на Катон, което бе дошло на бял свят малко след като се установиха на острова. Майките на другите му деца никога не бяха правили усилие да предизвикат интереса му към всекидневното развитие на мъничките човечета, Фийби обаче бе съвсем различна. Още от самото начало тя му бе дала ясно да разбере, че независимо дали му харесва или не, очаква от него да се ангажира пряко с ролята си на родител. И съвсем скоро маркизът осъзна, че това му доставя истинско удоволствие.

— Значи ще посетим семейство Баркър, нали, милорд?

— След малко, Гайлс. Трябва първо да говоря с лейди Оливия. Нали нямаме причини да бързаме? — Маркизът повдигна въпросително вежди.

— Не… Не, сър. — Гайлс изглеждаше разочарован. Лейтенантът определено не обичаше да губи време.

— Обядвахте ли вече, милорд? — Бисет, който през цялото това време се навърташе в дъното на коридора, сега пристъпи към господаря си.

— Не. От сутринта не сме слизали от конете. Донеси ми хляб и сирене в кабинета… И халба бира, ако обичаш. — Икономът се поклони, а маркизът се оттегли в своята свещена обител. На бюрото му бяха изрядно подредени купчина документи, които очакваха завръщането му. Маркиз Гранвил ги прегледа набързо. Почеркът на повечето от тях му бе познат. Имаше официално послание от Кромуел, друго от полковник Хамънд и трето от губернатора на Джармут Кясъл. На последното писмо обаче адресът бе изписан с почерк, който му бе напълно непознат. Маркизът го обърна и огледа восъчния печат на гърба. Това обаче също не освежи паметта му. Той посегна към ножчето си за хартия и точно в този момент вратата се отвори.

— Ето ни и нас. — В кабинета му влезе Фийби, притиснала към себе си пухкаво, розово бебе, което смучеше свитото си юмруче. Друго, едва проходило хлапе с къса ризка я държеше за ръката. Малкият граф Графтън гледаше сериозно баща си, сякаш се питаше каква да бъде следващата му стъпка. После изведнъж се отскубна от ръката на майка си и се втурна в прегръдките на маркиза с радостен кикот.

Катон го повдигна и го завъртя във въздуха. Детето изписка от удоволствие и поднесе закръглената си бузка за целувката на баща си.

— Чарлз беше буден и, също като брат си, е в отлично настроение. — Фийби целуна нежно бебето по пухкавата главичка. — Поздрави татко си, мъниче.

Маркизът отпусна на земята своя по-голям син и наследник и пое бебето, както очевидно се очакваше да стори. Мъничкото телце се гърчеше в ръцете му и му отне цяла минута, докато се намести удобно.

Фийби ги наблюдаваше внимателно. Тя твърдо вярваше, че съпругът й трябва сам да свикне с грижите за децата и избягваше да му дава съвети в това отношение.

— Оливия каза, че ще слезе след малко.

Маркизът кимна. Бебето стискаше ожесточено палеца на баща си и Катон бе изумен от силата на хватката му. Той посегна към бюрото си и подаде на Никълъс големия печат. Детето се огъна под тежестта му и седна на земята, за да го разгледа по-внимателно.

Фийби се усмихна и погледна с любопитство към купчината писма на бюрото.

— Има ли нещо важно?

— Още не съм ги отворил. Едно от писмата е написано с почерк, който ми се стори непознат. — Той се опита да освободи пръста си, но Чарлз само го стисна по-силно.

— Как върви битката?

— По-досадна е от всякога. Поддръжниците на краля няма да се предадат лесно. Боя се, че се готви нов опит да освободят негово величество от острова.

Той погледна над главицата на бебето и се усмихна.

— Това означава, че ще трябва да остана тук, близо до полковник Хамънд. Длъжни сме да подозираме всички привърженици на краля, които обитават острова. Така че ако нямаш нищо против, двете с Оливия бихте могли да се присъедините към двора в замъка, както е редно. Полковникът и неговата съпруга ни отправиха специална покана за тази вечер. Бихте могли да се позабавлявате.

Фийби сбърчи мъничкото си носле. Тя нямаше нито време, нито пък желание да се отдаде на превзетите маниери на дворцовия живот и отлично знаеше, че Оливия също ги ненавижда.

— Доколкото разбрах, очаква се тази вечер да присъства и някакъв поет — добави маркизът, след като забеляза неодобрителната й гримаса. Той добре познаваше вродената неприязън на съпругата си към подобни официални вечери. — Вероятно би могъл да те позабавлява, въпреки че лично аз не вярвам мистър Джонсън да се окаже добър поет. Все пак, би могла да обсъдиш с него различните похвати в поезията и прозата. — Усмивката му бе по-убедителна от всякакви думи.

В крайна сметка, Фийби реши, че макар и досадно, такова едно развлечение би могло да разсее мислите на Оливия и обзелата я меланхолия.

— Да, разбира се. Една официална вечеря едва ли ще ми досади чак толкова.

Катон се разсмя.

— Вие сте твърде усърдна съпруга, мадам. — Той й подаде бебето. — А сега, след като се видя с Оливия, ще посетим семейство Баркър, за да изразя благодарността си в подходяща форма. После ще можем спокойно да оставим зад гърба си тази неприятна история.

Само да беше толкова просто. Каквото и да си говореше, Оливия щеше да измине дълъг път, преди окончателно да загърби странната си среща с пират. Фийби протегна ръка и помогна на малкия Никълъс да се изправи. Детето не показваше излишна охота да върне обратно печата. Маркизът го измъкна нежно от ръчичката му и му даде в замяна притъпено перо, което Никълъс хареса от пръв поглед.

— Ще поговоря с Оливия за вечерята в замъка. Искам да съм сигурна, че няма да й се отрази зле.

Маркизът изчака вратата да се затвори след съпругата и синовете му и се върна към писмата си. Ножчето се плъзна по хартията с непознатия печат и разтвори писмото.

Годфри, лорд Чанинг, поднася искреното си уважение към маркиз Гранвил. Неговото назначение като завеждащ конюшните на полковник Хамънд му дава възможност да се добере до ценна информация относно негово величество, която вероятно маркиз Гранвил ще се поинтересува да узнае. С цялото си уважение, лорд Чанинг моли за честта да проведе неотложен разговор с маркиз Гранвил, във време и на място, максимално удобни за негово благородие.

Писмото бе подписано с няколко заврънкулки в стила на старите дворцови обноски.

Маркизът свъси вежди и напрегнато се опита да си припомни дали някога е виждал този човек. През последните няколко седмици подновените военни действия го принудиха да стои далече от Карисбрук Кясъл, така че вероятно не бе имал възможност да се запознае с новия завеждащ на конюшните. Но името му бе познато, все пак. Семейство Чанинг бяха стар и уважаван род с обширни владения в Уилшир. Но ако този мъж разполагаше с ценна информация за краля, защо не я бе споделил директно с губернатора Хамънд? Този въпрос определено заслужаваше да се проучи.

Последва кратко почукване по вратата и маркизът остави писмото, за да отвори.

На прага стоеше дъщеря му. Катон я погледна с искрена бащинска загриженост. Оливия имаше блед тен по рождение, но сега му се стори призрачно бледа. Изглеждаше изтощена, крехка и уязвима. Маркизът обгърна кръста й с ръка, притегли я в обятията си и погали нежно косите й.

— Бедно мое дете! Преживяла си нещо ужасно. Влез и седни. — Той придърпа стол за нея и седна на ръбчето на бюрото си. Тревожният му поглед не се откъсваше от лицето й.

— Можеш ли да ми разкажеш какво се случи? Или споменът ще те разстрои твърде силно?

— Не, не, разбира се, че не. — Оливия се усмихна колебливо, преди да се впусне да разказва измислената история, която двете с Фийби бяха изгладили до съвършенство.

— Фийби ми каза, че искаш да те придружа до семейство Баркър — завърши тя подробния си разказ.

— Мисля, че би било любезно от наша страна да отидем заедно, в случай че наистина се чувстваш добре — отвърна маркизът.

— Те са обикновени хорица — каза Оливия. — Трудно си служат с думите. — Можеше само да се надява, че Антъни ги е предупредил да не говорят надълго и широко, за да не изпуснат нещо нередно.

— Може и да не са образовани, но са изключително щедри по душа — отбеляза с усмивка маркизът. — Всички ние сме истински късметлии, че именно те са те намерили. — Той тръсна глава, а очите му все още изучаваха напрегнато бледото лице на Оливия. — Не съм на себе си, откакто получих посланието на Фийби.

— Съжалявам — отвърна Оливия, без да се замисли.

— Скъпо дете, едва ли си виновна за това, че онази скала те е подмамила. — Той се наведе над нея и леко помилва бузата й с палец. А после вратата се отвори и в кабинета влезе Бисет с поднос, отрупан с храна и халба бира.

Оливия почувства облекчение, че поне за малко ще се спаси от изпитателния поглед на баща си и се залови да преподрежда жълтите рози във вазата над камината, докато Бисет сервираше обяда на маркиза. Не искаше да отива у семейство Баркър; беше твърде скоро, споменът бе твърде пресен. Те познаваха Антъни. Оливия си спомни усмивката, с която той й разказваше за майката на Майк, която имала повече деца, отколкото можел да преброи. Сигурно бе прекарал много време с тях. И вероятно го познаваха добре.

Но ако придружеше баща си, щеше да отклони всички неудобни въпроси и да бъде сигурна, че отсега нататък, поне в очите на маркиза, с тази история е приключено веднъж завинаги.

— Кога тръгваме, татко? — попита тя, след като Бисет се оттегли.

— Веднага щом привърша с обяда си. Едва ли ще ми отнеме повече от няколко минути. Знам, че не е време за обяд, но не съм сложил и залък в устата си от сутринта. — Катон разчупи хляба и се отряза сирене. — Фийби твърди, че няма да е добре за теб да яздиш, така че ще наредя на Гайлс да впрегне едно пони в малката двуколка. — Той отпи глътка от бирата си.

— Ще отида за шапката и пелерината си. Слизам след десет минути.

Маркизът кимна с пълна уста и Оливия го остави с оскъдния му обяд. Тя се качи в спалнята си и се втурна към отворената врата на детската стая, но дочу отвътре гласа на Фийби, която разговаряше с една от бавачките. Не искаше да обсъжда предстоящата визита с Фийби. Още не.

Стиснала сламената си шапка в ръка, Оливия пристъпи към прозореца на спалнята си. Стаята й гледаше към градината и морето отвъд. Слънцето висеше високо в небето, а сините лъчи на океана проблясваха под ослепителните му лъчи. Но тук дори морето не беше така синьо, както в безбрежните простори на открито море.

Семейство Баркър сигурно знаеха къде пуска котва „Уинд Денсър“. Все пак, Майк бе част от екипажа на кораба.

Внезапно я заля същата тръпка, както в мига, в който бе завързала шала на пирата през очите си. Тогава двамата се разделиха хладно, без да си дадат последна прошка, и все пак за миг тя бе завладяна от физическото му присъствие, от спомена за онова, което бяха споделили. За момент и се стори, че може да го почувства, да го чуе, да долови аромата му, да види онзи игрив пламък в очите му, да зърне извивката на устните му. Стомахът й се преобърна, а споменът отлетя така внезапно, както я бе връхлетял.

Раната на бедрото й пулсираше.

 

 

Фермата на семейство Баркър бе усамотено кътче, обгърнато от стопански постройки. Най-близкото селище се състоеше само от няколко колиби и се намираше на десет минути път с коне. Най-после мъничкият ескорт зави по алеята към портата на семейство Баркър.

Седнала удобно зад Гайлс, който направляваше понито, Оливия си помисли, че такова усамотение трябва да е много полезно за един пират, който би могъл свободно да идва и да си отива, без да бъде забелязан от никого. Тя погледна Катон, който яздеше покрай двуколката.

Той улови погледа й и се разтревожи.

— Измори ли се?

— Не, нищо подобно. Приятно ми е да стоя на чист въздух.

Той се усмихна, успокоен, а Оливия отново потъна в мислите си. В двора на фермата цареше суетня. Няколко дечурлига се надбягваха с цяло люпило пилета и се търкаляха по посипания със слама прахоляк. Две жълти кучета се втурнаха с лай към двуколката веднага щом пришълците влязоха в двора.

— Тихо! Млъквайте! — От къщата се показа едра жена и разгони кучетата с дръжката на метлата си. Те побягнаха към хамбара с пронизителен вой.

— Госпожа Баркър? — попита любезно маркизът, без да слиза от коня си.

— Аз съм, сър. — Жената го погледна с видно безпокойство, преди да съзре двуколката с кочияша и младото момиче отзад.

Оливия реши да поеме нещата в свои ръце и скочи от колата. Тя пристъпи към жената и протегна сърдечно ръце.

— Госпожо Баркър, това е баща ми, маркиз Гранвил. Искаше да ви благодари лично, задето бяхте така мили с мен.

В очите на жената насреща й мигом проблесна разбиране.

— Нямаше нужда — отвърна жената и пое протегнатата ръка на Оливия. Беше пълничка жена, с живи, интелигентни очи и закръглено лице. — Сторих само онова, което би направил всеки християнин.

Маркизът слезе от коня си.

— Винаги ще съм ви задължен, добра жено.

— Недейте така, сър. Жена ви ни даде повече, отколкото ни дължите — отвърна тя и направи чевръст реверанс. — Не че съм търсила награда, но всяка пара е добре дошла. — Тя кимна към Гайлс, който остана в двуколката. — Добър ден, сър.

— Добър да е, добра жено.

— Какво ще кажете за чашка вино от бъз, милорд? — В гласа й нямаше и следа от раболепност, когато предложи гостоприемството на дома си на маркиз Гранвил.

— Благодаря. — Катон прие поканата с усмивка, защото отказът би бил оскърбление за домакинята.

— Дъщеря ви знае пътя — вметна небрежно тя и направи знак на Оливия да върви пред нея.

Първият етаж на къщата представляваше една огромна, квадратна кухня. Камината за готвене бе висока и масивна, отгоре й къкреха няколко глинени гърнета, а от пещта между тухлите се разнасяше примамливият аромат на печен хляб. В самата стая също бе горещо като в пещ. И цялата бе пълна с деца. Няколко бебета пълзяха по пода, едва прохождащи хлапета залитаха около масата, а няколко по-големи момичета помагаха в домакинството.

— Голямо семейство имате — забеляза маркизът и внимателно прекрачи едно дете, което явно бе заспало на пода посред играта си.

— Така е. Мъжът ми, господин Баркър, иска да има достатъчно работни ръце във фермата и в риболова, за да не наема външни хора — бърбореше жизнерадостно жената, докато сваляше бутилката с вино от бюфета.

— Той тук ли е? Бих искал да го видя и да му благодаря лично. — Катон приседна на скамейката край чамовата маса. Столът бе посипан с брашно, но му се стори по-безопасно да седне, вместо да стои прав с риска да настъпи някое крехко телце.

— Няма го, милорд. Той работи от сутрин до вечер, в дъжд и пек. Сега сигурно прибира кошовете с раци, както и оная сутрин, когато намери дъщеря ви край скалите. — Тя постави две чаши на масата и ги напълни с вино. Едната подаде на Оливия и загрижено й каза: — Изпий това, дете мое. Ще ти даде сили.

Оливия прие чашата с признателна усмивка. Майката на Майк държеше ситуацията под контрол. Нищо в този дом не можеше да събуди подозренията на маркиз Гранвил.

В този миг нещо дръпна ръбчето на роклята й. Няколкомесечно бебе изглеждаше твърдо решено да се изкатери по полата й. Оливия остави чашата си на масата и се наведе да го подкрепи. Детето се изправи на нестабилните си крачета и изписка от задоволство. Тя коленичи на каменния под, без да изпуска ръчичките му от своите, и в този миг зърна нещо, от което по гръбнака й пропълзя тръпка на възбуда.

На няколко фута от нея малко момченце си играеше с дървено корабче. Играчката й се стори точно копие на „Уинд Денсър“. Бебето дърпаше ръцете й, очевидно опитвайки се да й подскаже, че иска да му помогне да върви. Оливия се подчини на негласната команда и насочи неуверените му стъпчици към брат му, който си играеше на пода.

Зад гърба си чу баща й да разпитва любезно домакинята за фермата и риболова на съпруга й. Никой от тях не я забелязваше.

— Какво е това, с което си играеш? — попита тя и седна на пода до момчето, притиснала бебето в скута си.

— Фрегата — информира я детето с лека нотка на презрение към проявеното невежество. — Сега вдигам платната. — Той дръпна тънките конци и платната на играчката наистина се вдигнаха. — Видя ли?

— Кой ти го направи? Някой от братята ти?

— Нашият Майк — отвърна хлапето. — Той плава в морето на кораб като тоя.

— Аха. — Оливия кимна. — А твоят кораб има ли си име?

— Наричам го „Денсър“.

— Много хубаво име. И накъде плава?

— Най-често към Франция.

— А пуска ли котва на острова?

— Разбира се. — Момчето завъртя руля. — След малко ще го пусна в поилката на пилетата.

— Там ли пуска котва?

— В поилката на пилетата? — Момчето избухна в смях. — Ти си луда.

— Е, аз не знам почти нищо за корабите — отвърна Оливия и си придаде смутено изражение. — Мога ли да те погледам, като я пуснеш да плава?

— Щом искаш. — Момчето се изправи.

Оливия остави бебето на пода и последва братчето му през двора и към поилката за пилетата. Той приклекна край ръба й, прехапал съсредоточено устенца с острите си зъбки, и внимателно постави любимата си играчка върху зеленикавата повърхност на водата.

Лекият бриз изпълни платната и корабчето се понесе по водата, преди да се сблъска с човката на една безразлична кокошка.

Момчето нави крачолите на панталона си, после нагази във водата и удари невъзмутимата птица по човката. Корабчето се раздвижи отново.

— И къде пуска котва твоят кораб? — попита го Оливия, когато детето отново се върна при нея.

— Във фиорд.

Фиорд? Разбира се. Скалите на острова бяха пълни с такива дълбоки заливи, които наричаха фиорди — тесни водни езици, които се губеха в скалите и най-често бяха неразличими откъм морето или скалите. Оливия бе чувала, че контрабандистите често ги използвали, за да разтоварят стоката си незабелязано. А сега си спомни и онова смътно чувство за затворено пространство, и тънката ивица нощно небе, която бе успяла да зърне от борда на „Уинд Денсър“, след като пуснаха котва. Корабът на пирата имаше свое собствено тайно пристанище в един от островните фиорди. Фиорд, който би трябвало да се намира някъде под скалата, от която бе паднала онази сутрин.

— Когато татко няма нужда от нашия Майк, изпраща послание на капитана, че може да го вземе на „Денсър“. Понякога и капитанът изпраща послания на Майк. А по някой път нашия Майк го няма по цял месец и повече — бъбреше детето, докато размахваше пръчка, за да освободи играчката си от някакъв бурен.

Оливия отлично познаваше психиката на децата и сега разбра, че момченцето несъзнателно пренася върху дървената си играчка всичките си знания за истинския кораб.

— Как си разменят послания? — чу се да го пита тя.

— Оставят ги на хълма Катерина. В параклиса. Чух ги да си говорят веднъж. И вдигат флагче. — Поривът на вятъра внезапно преобърна корабчето и детето изгуби интерес към разговора. То нагази отново в мътната вода, за да спаси обичаната си играчка.

Изглежда напълно бе забравило за Оливия. Но тя вече знаеше, че както всички деца, то чуваше и виждаше всичко. В такова голямо семейство и такава малка къща не беше никак изненадващо едно умно дете да чува неща, които не би трябвало да чува и чиято важност дори не подозираше.

Оливия се върна в кухнята. Маркизът вече бе допил виното си и сега се канеше да си върви. Оливия се почувства заслепена в тъмната стаичка след ярката слънчева светлина.

— Хубаво корабче е направил вашият Майк — каза тя. — Гледах братчето му, докато си играеше с него в поилката за пилетата.

— Да. Много е сръчен в ръцете, нашият Майк — отвърна домакинята, а погледът й прониза подозрително Оливия, застанала до вратата на кухнята.

— Той помага ли на баща си в риболова? — попита маркизът.

— От време на време. Но по-често се наема да помага на големите риболовни кораби, които плават от Вентнор. — Жената пристъпи към вратата. Гостите й бяха готови да си вървят, а и тя имаше работа да върши.

Катон излезе на двора, а Оливия го последва. Момчето все още си играеше с корабчето в поилката на пилетата. Оливия се качи в двуколката, а маркизът възседна коня си.

— Отново благодаря за добрината, госпожо Баркър.

— Няма за какво, мис. — Но домакинята вече не се усмихваше, а погледът й не се откъсваше от сина й, който си играеше в поилката.

— Всичко е наред — прошепна тихичко Оливия. — Няма защо да се боите от мен.

Жената я погледна и сякаш понечи да каже нещо, но в този момент маркизът отново я засипа с благодарности и тя трябваше да се обърне към него.

Тръгнаха си от усамотената ферма и почти не разговаряха по обратния път към Чейл. Оливия отговаряше кратко на случайните въпроси на баща си, но през повечето време бе погълната от собствените си мисли.

Значи „Уинд Денсър“ пускаше котва в едно от екзотичните островни образувания, наричани от местните фиорди. И сигурно нямаше пътека от върха на скалата към сводестата дупка отдолу. Корабът беше надеждно скрит от любопитни погледи. Поне дотолкова Оливия бе опознала острова, фиордите бяха закътани под самите скали и нямаше път по суша към тях нито откъм скалите, нито пък откъм морето.

Но вече знаеше как да изпрати послание на Антъни.

— Фийби каза ли ти за желанието ми да посетим краля в замъка тази вечер? — попита Катон, докато помагаше на дъщеря си да слезе от двуколката. — Бих искал да ви представя в двора. Но разбира се, можем да го оставим за друг път, ако си твърде изморена. Ще останем на острова по-дълго, отколкото предполагахме.

— Да, Фийби ми спомена. Разбира се, че ще ви придружа. — Оливия се усмихна, опитът й за усмивка бе съвсем неуверен, но маркизът изглежда бе доволен. — Разбрах, че си й обещал дори истински поет.

— Боя се, че той е далече от нейния талант — отвърна маркизът. — Но за момента не мога да й предложа нищо по-добро.

— Фийби не би отказала да поговори с никой поет — отбеляза Оливия и това си беше самата истина.

Катон се засмя и се обърна към верния си Гайлс. Оливия се отправи към къщата.

И така, вече знаеше как да се свърже с капитана на „Уинд Денсър“. Беше ли искала да научи това? Беше ли се стремила да го узнае?

Разбира се, че не. Онзи мъж от последната им среща, онзи мъж, който я бе оскърбил с хладното си присъствие и бе отказал да чуе закъснялото й извинение — този мъж тя никога не би пожелала да види отново. И той ясно й бе дал да разбере, че не желае да я вижда отново. Тя просто притежаваше късче ненужна информация. Единственото й удовлетворение се криеше във факта, че капитанът, на „Уинд Денсър“ не би искал тя да притежава тази информация.