Джейн Фийдър
Ти не си за мен (6)

4.

— Е, и какво е посланието? — Човекът, който зададе въпроса, напълни лулата си и помещението се изпълни с острата миризма на тютюн.

— Онзи мъж не беше от разговорливите. Каза само, че ако искаме да продадем онова, което задигнахме при корабокрушението, той ще ни чака в хана „Анкор“ в края на седмицата.

— И откъде знае, че корабокрушението е било предизвикано? — Мъжът, който задаваше въпросите, беше млад, с тъмна коса и мургав тен. Носеше копринен костюм с цвят на тюркоаз, а прическата му беше в типичния рицарски стил — дълга до раменете, накъдрена коса, намазана с лъскава помада. Той дръпна от лулата си и втренчи в своя събеседник зелените си хладни очи.

Мъжът насреща му вдигна рамене.

— Едва ли е тайна, сър. Посланието дойде на следващата сутрин. Реших, че ще искате да знаете.

— Разбира се, че искам да знам! — В изтънчения му глас се прокрадваше нескрита заплаха. — Имаме нужда от купувач, дръвник такъв! Но откъде да знам, че не е капан?

Другият мъж отново повдигна рамене и напълни лулата си с долнокачествен тютюн.

— Не ме интересува, сър. Нашата работа е да доставим стоката. Вие се грижите да я продадете.

Младият мъж изглежда нямаше какво да отговори на това.

— Никой ли не душеше наоколо? Някой да е задавал неудобни въпроси?

— Не, сър. Онази нощ беше тъмна като в рог. Едва ли някой би си подал носа навън в такава буря. Корабът лесно можеше и сам да се разбие в скалите. Но всички на острова се сигурни, че корабокрушението е било предизвикано — добави той. — Само че никой не може да го докаже.

— Аха. Но който и да е този купувач, знае, че е било предизвикано — каза замислено младият мъж. — И откъде знае с кого да се свърже? Кой донесе посланието?

— Не си каза името, сър. И беше загърнат в наметало, със спусната качулка. А беше горещо, оная нощ — мърмореше замислено мъжът. — Обаче беше човек от острова. Говореше като човек от острова.

— Хм! Момче, дай ми още една халба с бира — извика по-младият мъж на човека зад тезгяха.

— Веднага, сър. — Съдържателят на „Анкор“, който също бе допуснат до този разговор, стовари препълнена халба с бира на плота пред клиента си. — Още чакам онези бъчви, сър — отбеляза колебливо той. — Имате ли някаква представа кога ще си ги получа?

— Ще си ги получиш, когато стигнат до мен — отвърна ядно другият мъж и поднесе халбата към устата си. Отпиваше широки глътки от тръпчивата течност, гледаше струйката дим, която се висше от лулата му, и не откъсваше поглед от опушените греди на тавана. Стоката, която очакваше да пристигне от френското крайбрежие, се бавеше вече повече от седмица и вече бе започнал да се безпокои, че нещо се е случило с кораба. Капитанът бе един от най-надеждните му доставчици, но контрабандната търговия не беше най-сигурният възможен бизнес. Затова онези, които се нуждаеха от по-сигурни приходи и можеха да пренебрегнат моралните си скрупули, често се залавяха с предизвикване на корабокрушения и ограбване на разрушените кораби. А лорд Годфри Чанинг открай време нямаше проблеми с морала.

Разполагаше с редовни клиенти за контрабандната стока, като Джордж, собственика на ханчето „Анкор“, който вече си бе платил за закъсняващата доставка. И ако онзи кораб не пристигне, благородникът щеше да се изправи пред изключително неблагоприятна ситуация. Хората лесно губеха търпение. Лорд Чанинг погледна към ханджията с нови очи и онова, което видя, никак не му хареса. Този мъж имаше физиономия на професионален боксьор, с грубо счупен нос, кръвнишки поглед и нездрав тен с лилави венички по лицето. Ръцете му, които в момента се бореха с пълна каца с бира, изглеждаха огромни и здрави.

Лорд Годфри почувства тревожна тръпка в стомаха си. Ако недоволните му клиенти от острова се надигнеха срещу него, животът му би могъл да стане доста неприятен.

И все пак, още имаше надежда. В случай че този интерес към плячката от корабокрушението беше истински, а не капан, значи още имаше изход. Дори след като онези разбойници, които изпълниха задачата, си получеха полагаемото, и за него все щеше да остане нещичко.

— Е, ще се срещнете ли с него, сър? — попита ханджията. Годфри не го удостои с отговор.

— Аз мога лесно да ви свържа с него, сър — добави услужливо ханджията. — Мога да помогна.

Годфри не изглеждаше очарован от тази идея. Той стовари празната халба и все още димящата си лула на тезгяха и се изправи. После погледна ханджията с неприязън.

— Мога и сам да се грижа за бизнеса си.

Ханджията отметна перчема от челото си и го изгледа насмешливо.

— Значи скоро мога да очаквам и моя коняк, сър?

— Нагъл си до безочие! Казах ти вече, ще си получиш коняка! — Годфри подметна една монета на плота. Вратата се затръшна зад гърба му.

В този момент един мъж, който до момента седеше безмълвно край огнището, също се изправи и го последва. Мъжът накуцваше и се облягаше тежко на някаква дебела тояга. Но макар да беше трудноподвижен, успя да настигне Годфри, преди да се метне на коня си.

— Искам да си поприказваме, сър Годфри — каза благо мъжът. Годфри рязко се извърна.

— Откъде знаете името ми?

Мъжът, който го бе извикал, го гледаше се нетрепващ поглед, а на устните му играеше злобна усмивка. Лицето му беше осеяно с дълбоките белези на човек, който е познал много болка в живота си. Но в действителност не беше толкова стар, колкото изглеждаше на пръв поглед.

— Поисках и го научих — отвърна спокойно мъжът, а гласът му беше младежки. — Пиратските набези и контрабандата не са най-добрият начин да припечелва човек — отбеляза замислено той.

Годфри почувства как сърцето му замря. Нима щяха да го арестуват? Той впери тревожно поглед в мъжа насреща си.

— Не се притеснявайте, аз няма да ви съдя — изграчи мъжът с грозен кикот. — Но мисля, че мога да ви предложа по-кратък път към богатството.

— Не разбирам.

— Още не. Но ако се поразходите с мен, ще ви обясня.

Годфри отново завърза юздите на коня си за желязното колче. В непознатия имаше нещо почти хипнотично; имаше нещо в очите му, което го привличаше. Нещо му подсказваше, че има насреща си човек, който също не познава моралните скрупули.

— Простете ми, че съм принуден да вървя така бавно — каза мъжът и закуцука по алеята.

— Какво ви се е случило?

— Дуел — отвърна Брайън Морз. Гласът му беше приглушен и злокобен. — Имам план, който ще облагодетелства и двама ни, милорд. Стига само да ме изслушате.

 

 

— Защо не слезеш в каютата? Едва държиш очите си отворени. — Пиратът се облегна лениво на стола си, обгърнал с длани кристалната чаша с коняк. Усмихваше се, докато гледаше Оливия.

Тя едва успя да потисне една прозявка. Капитанът беше прав — сънят я побеждаваше. Останките от вечерята отдавна бяха почистени, и докато Антъни допиваше коняка си, тя се вслушваше унесено в мелодията на вятъра, който издуваше платната, и в нежния шепот на нощното море.

— Нощта е прекрасна — прошепна Оливия и вдигна поглед към небето. — Човек никога не би видял такива звезди откъм сушата.

— Никога.

— Кога ще се върнем на острова?

— Ако вятърът не промени посоката си, би трябвало да видим сушата утре следобед.

— А дали вятърът ще смени посоката си?

Капитанът вдигна рамене и се усмихна.

— Трудно е да се каже. Вятърът е капризна любовница. — Той се обърна и лекичко извика към кормчията: — Какво ще кажеш, Джетро? Дали вятърът ще бъде с нас?

— Може да утихне към зазоряване.

— Какво ще кажа у дома? — Оливия подпря брадичка на дланта си. — Как бих могла да им обясня?

— Излишно е да се тревожиш предварително. — Антъни се приведе и помилва с палец лицето й. — Толкова ли бързаш да се отървеш от мен, Оливия?

Тя поклати глава.

— Не, но това е само сън и все някога ще трябва да се събудя.

— Все някога. Но не преди утре следобед.

— Навярно е така. Защо да се събуждам, щом все още съм отвлечена? — запита го сериозно тя.

— Точно така… А сега върви в леглото.

Оливия отблъсна стола си и неохотно се изправи.

— Предпочитам да спя под звездите.

— Ще настинеш.

— Дори с одеяла?

— Дори с одеяла.

Оливия все още се колебаеше. Не откъсваше поглед от Антъни, който си играеше замислено с чашата. А после я погледна с притаена дълбоко в очите усмивка и още нещо, което не би могла да назове. Обещание — да, беше обещание за нещо. Оливия отново почувства онзи странен трепет в корема си и приятната тръпка по гръбнака.

Тя се отправи към стръмната стълба към кабините.

— Лека нощ.

Капитанът не й отговори.

Каютата беше почистена и подредена, свещникът над леглото — запален, и хвърляше мека светлина над полираните мебели и ярките цветове на ориенталския килим. Прозорците бяха затворени, а пердетата — плътно спуснати.

Оливия дръпна завесите и отвори прозореца. Тази нощ беше твърде красива и свежа, за да я остави отвън. После отново се обърна към каютата. Леглото беше постлано с чисти чаршафи, завивките бяха подканящо отметнати. Оливия развърза зеления шал на кръста си, сгъна го внимателно и го прибра на рафтчето му в шкафа. Залови се с копринените връзки на мъжката риза, когато погледът й попадна на дъската за шах.

Сега си спомни, че Антъни бе подредил фигурите в нова задача. Оливия пристъпи към дъската, за да я огледа. Пръстите й си играеха лениво с връзките на ризата, веждите й се свъсиха в нямо съсредоточаване. Тази задача определено не беше така лесна, както първата.

В този момент устните й се разтегнаха в неочаквана прозявка и Оливия изгуби интерес към задачата. На сутринта, свежа и ободрена, несъмнено щеше да я разреши само за минутка. Проблемът, който не можеше да разреши за минута, беше какво да облече за сън. Вече беше твърде привързана към мъжката риза в ролята й на рокля, за да се пъхне с нея в леглото, а и освен това щеше да се нуждае от нея на сутринта.

Откакто я бяха качили на борда на „Уинд Денсър“, беше спала съвсем гола, така че не виждаше причини да го променя тази вечер. Тя съблече широката мъжка нощница, сгъна я прилежно и се покатери на дървения креват. Чаршафите бяха хладни и твърди, а леглото й се стори приятно познато и уютно.

Оливия се обърна настрани и затвори очи. Едва тогава осъзна, че свещникът все още е запален. Но какво от това? Чувстваше се твърде изморена, за да й попречи приглушената светлина. Освен това свещите все някога щяха да загаснат…

 

 

Когато се събуди, каютата тънеше в мрак. А тя не беше сама в леглото. Нещо тежко я притискаше към пухения дюшек. Оливия бавно осъзна, че това е нечия ръка, отпусната през талията й. И нечий крак бе преплетен с нозете й.

Докато лежеше, скована от шока, дочуваше дълбокото, равномерно дишане на човека до себе си. Извърна леко глава. Беше гол като нея.

— Събудих ли те? — попита сънено пиратът.

— Какво правиш в моето легло?

— Всъщност, това е моето легло.

Макар да се чувстваше сънена и приятно отпусната, Оливия долови веселите нотки в гласа му.

— Но сега аз спя в него — възпротиви се немощно тя и същевременно се запита защо не изпитва девически свян. С всяка фибра на тялото си усещаше мощното физическо присъствие до себе си. И това не беше сън — беше реалност и тя не й беше никак неприятна. — От три нощи насам това легло е мое… или бяха четири? — промърмори тя.

— Тази е четвъртата — отвърна Антъни и дъхът му погали голата кожа на врата й. Ръката на кръста й се раздвижи и дланта му отърка корема й.

Стомахът и се сви конвулсивно. Опита се да отблъсне ръката му, но имаше успеха на мравка, която се опитва да премести планина. Освен това, дори самата тя не си повярва, че наистина го иска.

— Но ти не спеше тук преди!

— Защото лекарят ти прецени, че си твърде болна — отвърна сериозно той. — Сега е на различно мнение.

Ръката му остана на корема й — топла, неподвижна и властна. После другата му длан се плъзна по гърба й, помилва вдлъбнатината между плешките й, притисна ласкаво врата й, приглади косите й. Беше чудесно и някак странно познато, сякаш този мъж я бе докосвал по същия начин и преди.

— Отпусни се — прошепна й меко той. — Само стой неподвижна и отпусни сетивата си.

Устните му докоснаха вдлъбнатинката на тила й, ръката на корема й се плъзна нагоре и обгърна гърдите й. Зърната й се втвърдиха, сякаш ги помилва струя хладен въздух. Оливия сякаш отплава към онзи илюзорен свят от своите сънища, когато съзнанието й беше замъглено, а тялото й само чувстваше, без да осъзнава.

Нежни пръсти погалиха извивката на ханша й, танцуваха по бедрата й, заиграха се в гладките долчинки зад коленете й. Оливия чувстваше тялото му зад себе си и можеше да си го представи толкова ясно, сякаш наистина го виждаше. Мъничките зърна на гърдите му, така различни от нейните собствени, като малки копчета на фона на огромната маса на гърдите му; стегнатият пъп на хлътналия му корем; светлата линийка на тънките косъмчета, които се спускаха към члена му.

Само че сега той не беше в покой. Оливия чувстваше твърдината на пениса му, опрян в седалището й. Сляпо тържество — диво, болезнено, порочно — избухна в най-скритите кътчета на тялото й.

Изведнъж се стъписа и изпъна сковано крака.

— Аз няма да се омъжа — каза тя. — Никога. Никога няма да се омъжа.

— Решението ти е похвално — отвърна пиратът досами ухото й, а неуморимата му длан се плъзна в процепа между бедрата й. — И аз напълно го споделям. — Той помилва стигнатата плът от вътрешната страна на бедрото й. Тялото й мигом се отпусна.

— Но нали не можем да правим това, ако не смятаме да се оженим — негодуваше Оливия.

— Безбрачието няма нищо общо с целомъдрието — напомни й Антъни и докосна с език ухото й. — Този разговор вече сме го водили.

— Но аз… бих могла да зачена — промърмори Оливия и се запита защо подобна перспектива й се струва така незначителна в момента. — И тогава ще трябва да се оженим.

— Ще се погрижа това да не се случи — отвърна Антъни и се засмя. Оливия разбра по гласа му. — Прочела си толкова книги, а още си невинна като дете. Интелектуалните познания не могат да заместят реалността, цвете мое.

Оливия не му отговори. Не можеше да отговори.

Антъни я обърна по гръб. На бледата лунна светлина откъм прозореца видя лицето му. Той се наведе и докосна с устни нейните, а тя въздъхна тихичко в лицето му.

Устните му бяха меки и мъжествени. Езикът му напираше навътре и устните й се разтвориха. Той имаше вкус на вино и коняк, на солената пяна на вълните, които полюшваха „Уинд Денсър“, и на мекия вятър, който издуваше платната му.

Оливия вкуси езика му с неочаквана алчност, а той обгърна с длани лицето й и нахлу още по-дълбоко в устата й. Тялото му беше властно, твърдо и мъжествено върху нейната мека плът. Тя прокара пръсти през косата му. Гъстите къдрици като златни гвинеи се спускаха по раменете му.

— Това е сън — прошепна Оливия.

— Не, не е. — Той разтвори бедрата й с коляно.

Оливия почувства как тялото й се разтваря, лепкава течност нахлу в слабините й и я изпълни с очакване за шеметна наслада. Ръцете му се пъхнаха под таза й и я повдигнаха. Болката от проникването я изненада само за миг, а после не й остана нищо, освен онова нереално чувство за пълнота и приятното туптене там, където тялото й обгръщаше неговия член. Оливия погали с пръсти златистите му къдрици, гризна леко устните му със зъби и повдигна таза си, за да посрещне с готовност напрегнатия тласък на неговото тяло.

— Това е чудо — прошепна Антъни.

— Това е сън — отвърна приглушено Оливия. — Сън, който искам никога да не свършва.

— И аз — промълви сподавено той и отдръпна члена си почти до изхода от тялото й.

— Така ли трябва да се чувствам? — Оливия прокара длани по стегнатите мускули на бедрата му, докато Антъни стоеше неподвижен над нея. — Иска ми се просто да запълня научните си познания.

— Мисля, че да. — Той се раздвижи и бавно проникна отново в нея. И тогава я докосна — онази трептяща точица от тялото й, която Оливия никога не беше подозирала, че притежава. Докосна я. Разтърка я. И нахлу с мощни тласъци в нея.

Оливия вече не беше същата Оливия. Разпадна се на безброй микроскопични части. Разтвори се в незнайните съзвездия. Извика. Притисна се към властното мъжко тяло, което сега беше единствената й връзка с реалността. Притискаше се към него и се чувстваше сигурна, свободна, в безопасност.

Антъни я притисна към себе си. Той бе разбрал — знаеше от първия миг, в който я качиха на борда, че Оливия Гранвил ще промени съдбоносно живота му.