Джейн Фийдър
Нефритови очи (9)

Осма глава

Мина цял час, докато Кит получи позволение да се върне в бунгалото си, за да може ординарецът му да се погрижи за него. През този час трябваше отново да изпрати заповед на Шелтън да потегли към Бала Хисар, макар че още докато излизаше от стаята, Елфинстоун се уплаши и започна да мърмори, че заповедта е прибързана. Не би ли било по-добре да спрат напредването на Шелтън и да му наредят да изчака окончателното им решение?

Кит направо избяга от кабинета и предостави на заместилия го адютант да се бори с колебливия и нерешителен генерал. Влезе забързано в бунгалото си и завари Харли и Боб да седят пред спалнята с мрачни лица.

Щом Кит влезе, Боб скочи на крака и на лицето му се изписа безкрайно облекчение.

— Защо ме посрещаш така? Да не се е случило нещо? — попита загрижено Кит и устреми поглед към затворената врата. — Анабел е добре, нали?

— Доколкото мога да съдя, да — отговори Боб и изпъна мундира си. — Не ни позволява да влизаме в спалнята.

— Приготвих на дамата хубава закуска, но когато й я поднесох, тя ми заяви да я оставя на мира — обясни смутено Харли. На мършавите му бузи бяха избили трескави червени петна. — Заплаши ме, че ще се съблече пред мен чисто гола, не ви лъжа, сър! Нали разбирате, не можех да…

— Да, да, разбирам те напълно — прекъсна го бързо Кит, потискайки с мъка напиращия смях. Застана до масата, наля си чаша бренди и я погълна на един дъх.

Боб го наблюдаваше със загрижеността на добър приятел.

— Знаеш ли какво правиш, скъпи мой?

Кит поклати глава и изтри устата си с ръкав.

— Ни най-малко. Знам само, че няма да й позволя да си отиде… не и още веднъж.

Боб се почеса замислено по брадата.

— Как си представяше бъдещето й?

Кит се изсмя безрадостно.

— Ще ти прозвучи смешно, знам, но смятах да измоля от лейди Сейл да я вземе под своя защита… Да я представя като осиротяло, отвлечено от диваците момиче от добро семейство, което е преживяло страшни неща и е щастливо да се върне при сънародниците си. Бях сигурен, че старата ламя ще приеме с въодушевление отредената й роля.

— Сигурен съм, че би го направила, ако подопечната й имаше по-кротък нрав — отбеляза с усмивка Боб. — Но ако дамата продължава да се държи както досега, идеята ти ще се окаже безсмислена.

— Знам. — Кит се подкрепи с още едно бренди. — Най-добре да отида при нея и да й изясня как стоят нещата.

— Прав си, това е най-доброто — съгласи се Боб. — А аз съм на служба. Какво ще предприеме Елфинстоун, за да потуши въстанието?

— Не ми говори за него! — изръмжа Кит и спря на вратата. — Той изобщо не знае какво да прави. Даваше заповеди, после се отричаше от тях, след малко даваше същата заповед. И Макнейтън не е по-добър от него, макар че крие нерешителността си. Ако Айша е права, а аз започвам да мисля, че е, никой от нас няма да излезе жив от Афганистан.

— Айша ли?

— Мислех, че вече съм го споменал: в зенаната на Акбар хан бяха дали на Анабел името Айша — обясни с крива усмивка Кит. — Кълна се в живота си, Боб, че в момента не знам пред Айша ли ще застана или пред Анабел.

— Говори с нея като с Айша — посъветва го приятелят му. — Дама с името Анабел Спенсър не би заплашила да се съблече гола пред двама чужди мъже. Въпреки че — добави усмихнато тон, — не съм сигурен, че и обитателките на зенаната имат подобен навик.

— Нашата гостенка очевидно не се вмества в обичайните норми. — Кит си припомни първата им среща и със спомена дойде прозрението. Той щеше да се държи също като нея и да постъпва като нея, докато тя проявеше готовност да погледне на случилото се разумно и трезво, без да се поддава на чувствата си. Щом започнеше да говори с него, той щеше да се опита да й обясни.

— Тази вечер съм свободен от служба. Дръж ме в течение на събитията, чуваш ли, Боб?

— Разбира се. Желая ти късмет и се надявам пожеланието ми да се сбъдне.

Трябваше му много повече от късмет. Кит изчака приятелят му да излезе и заключи грижливо входната врата. После закрачи бавно към спалнята си. Как да убеди тази твърдоглавка, че е спасена, а не отвлечена?

При шума на отварящата се врата Айша проговори високо и ясно:

— Ако се осмелиш да направиш само крачка навътре, ще се съблека гола.

Кит затвори вратата и отговори сериозно:

— Тази перспектива пробужда в душата ми неизмерима радост, Анабел.

— А, ти ли си… — Тя стана от леглото и се запъти към него. — Помислих, че пак е някой от приятелите ти. Не е ли време да сложим край на това безумие?

— Кое наричаш безумие? — Кит отиде при нея и с усмивка й протегна ръце. — Казах ти, че няма да те пусна да си отидеш.

— С какво право се намесваш в живота ми? Казах ти, че не искам да имам нищо общо с теб и твоя народ! Няма да живея според вашите закони, няма да се подчинявам на ненормалните ви правила. Колко пъти трябва да ти го повтарям?

— Анабел…

— Това не е моето име!

Кит пое дълбоко дъх и улови ръката й.

— Айша, изслушай ме!

Младата жена застина на мястото си. Ръката й висеше безсилно в неговата. Нослето й се смръщи, за момент очите й се затвориха. Отдавна не беше усещала този остър дъх на алкохол и той я върна в детството. Миризмата на бренди я пренесе в друг свят… когато баща й я вдигаше на ръце или се навеждаше над детското й легло, за да я целуне за лека нощ.

— Татко казваше, че мъж, който пие предобед, не заслужава доверие — проговори с отсъстващ вид тя и издърпа ръката си.

Кит усети, че се изчервява, и се почувства ужасно неловко.

— Имах нужда от нещо силно… След всичко, което преживях от сутринта, мисля, че имам право… Велики Боже!

Айша вдигна рамене.

— Не знам какво си преживял. Знам само, че афганистанците няма да излязат срещу теб със замъглени от алкохола мозъци.

— Откога си станала такава пуританка? — попита раздразнено той и усети, че губи почва под краката си. Айша го бе принудила да води битка за второстепенни неща.

— Ти очевидно си забравил откъде идвам, Ралстън-хузор — подразни го тя, доволна от спечеления рунд. — Аз живея според правилата на исляма и съм напълно съгласна с тях.

— Не говори с мен по този начин!

— Ще говоря, както си искам, Кристофър Ралстън! Не се подчинявам нито на заповедите, нито на капризите ти.

— Ти сама призна, че се подчиняваш на мъжките заповеди и капризи — изсъска вбесено той. — Нали това изискват правилата на исляма?

Айша усети как в гърдите й отново се надига онзи луд гняв, който бе поддържал духа й бодър, докато Кит препускаше с нея през целия град. Никога не бе преживявала такава болка, такова унижение. Тя вдигна ръка и го зашлеви с все сила; а когато той се олюля, замахна още веднъж. Когато ръката й се вдигна за трети път, той сграбчи китката й и я стисна до болка. Битката беше загубена; и двамата бяха попаднали под властта на примитивна, елементарна злоба и страст, пробили си път през лустрото на строгото възпитание.

— Не! Престани, Айша. Ако ме удариш още веднъж, ще ти отговоря със същото, кълна се в живота си! — В заканата му имаше нещо страшно и окончателно. Пръстите му стискаха китката й в желязна хватка. Двамата стояха дълго така, дишайки тежко, всеки напрегнал цялата си воля. Изведнъж той усети как пулсът й се забави, усети и постепенното отпускане на ръката й. Айша беше възвърнала самообладанието си.

— Това не би ме изненадало ни най-малко, Кристофър Ралстън — проговори тя с ледено спокойствие, подходящо за вкаменената й физиономия. — Не мога да очаквам, че притежаваш така необходимите за всеки джентълмен качества, каквито са рицарските добродетели. Насилието и отвличането някак не се връзват с тях, нали?

— Насилие? — Думата прозвуча толкова шокиращо, че Кит забрави моментния си триумф.

— А как би нарекъл начина, по който ме принуди да напусна дома си и му довлече тук? — Нефритовозелените очи бяха пълни с презрение.

Кит не можа да отрече.

— Ти просто не ми остави друг избор — изръмжа той. — За нищо на света не бих те наранил, Анабел, но наистина нямах друг изход. Ти не пожела да тръгнеш доброволно.

— Да приема ли, че ти, който уж презираш законите на исляма, си се възползвал от тях и държиш да определиш къде ще живея и какво ще правя? — попита уморено тя. — Нека свършим с тази детинщина, Кристофър. Искам да се върна в Кабул. Сигурно са забелязали, че ме няма, но ще излъжа, че съм излязла в града да видя какво става и съм се загубила в тълпата, затова се връщам толкова късно. — Още докато говореше, тя осъзна, че едва ли някой в къщата на Акбар хан ще повярва в обясненията й. Ханът знаеше колко е голяма властта му над нея, знаеше, че тя се съобразява с волята му, и нямаше да й повярва, че е престъпила изричната му заповед.

Кит поклати глава.

— Ти никога не би излязла от къщата без було, Айша. Как ще обясниш този факт?

Младата жена вдигна рамене и заговори напосоки, макар да знаеше, че е безсмислено.

— Ще им кажа, че някой ме е бутнал и съм го загубила.

Акбар хан щеше да изтръгне истината от устата й, тя знаеше това. Нищо не можеше да се скрие от него, а щом узнаеше какво е станало, ханът щеше да се разгневи на Кристофър Ралстън и да го накаже с цялата строгост, предвидена в Корана.

— Защо ми причини това? — попита тихо тя и раменете й увиснаха. Дали се признаваше за победена? — Казах ти, че не искам да участвам в това безумие. Мястото ми не е тук, аз не съм част от твоя свят.

— Ще намериш отново мястото си, уверявам те! — извика убедено той. — Аз ще ти помагам. Ще те науча да се чувстваш тук като у дома си.

— Какво високомерие! — изсъска ядно тя и му обърна гръб. — Ти не си в състояние да ме научиш на нищо, феринджи. Нали видя какво става в Кабул. Да не мислиш, че това е всичко? Това беше само началото на края! Скоро вашият свят ще загине.

Лицето на Кит изразяваше непоколебима решителност.

— Ти си англичанка, Анабел Спенсър. Това е единственото, което има значение за мен. Едва когато се примириш с този факт, ще продължим да обсъждаме положението. — Той отиде с големи крачки до вратата и повика Харли.

Момъкът се появи на минутата.

— Да, сър? — Позата му изразяваше почтителност, но погледът му беше устремен към стройната фигура с разпуснати медноцветни коси и искрящи от гняв очи.

— Желая да се окъпя — отговори Кит. — Трябва да измия мръсотията от лицето си. Освен това съм гладен и не бих имал нищо против една хубава закуска. Ти ще закусиш ли с мен, Анабел? — попита с подчертана учтивост той.

— Няма да ям солта ти, Ралстън-хузор! — извика презрително тя.

Кит вдигна рамене.

— Както желаеш. Напълни ми ваната, Харли.

— Веднага, сър. — Харли довлече тежката метална вана и я постави пред камината. Лицето му отразяваше обзелото го смущение, смесено с едва прикривано неодобрение. Той излезе и се върна почти веднага с две ведра гореща вода. Погледна господаря си, после хвърли бърз поглед към дамата, която не помръдваше. Покашля се и попита тихо: — Да отведа ли дамата в дневната, сър?

— Разбира се, че не — отговори спокойно Кит и седна на леглото, за да изуе ботушите си. — Не бива да я изпускам от очи.

Айша пое шумно въздух. Вече всеки от двамата знаеше какво може да очаква от другия. Ако той си въобразяваше, че тя изпитва дори най-малък интерес към тоалета му, ужасно се лъжеше. Все пак тя се отвърна малко късно от разиграващата се пред огъня сцена и когато го направи, споменът за широкоплещестото, мускулесто и стройно тяло се запечата болезнено в съзнанието й.

Кит забеляза тайния й поглед, ухили се вътрешно и се отпусна доволно във ваната. Прецени правилно и бързината, с която тя се обърна към стената. Съзнаваше, че се намира в неизгодно положение, и се радваше на всяка възможност да покаже превъзходството си. Пороят на страстта все още течеше между тях. Той го знаеше от мига, когато я видя на пазара. Това беше момент, в който съществуваха само те двамата, изпълнени с копнеж и желание към другия, изразено неприкрито в жадните им погледи. От този момент нататък той знаеше, че пътят е само един: Айша трябваше да дойде в неговия свят, тъй като нейният беше затворен за него. Той я искаше и тя го искаше. Ако успееше да й осигури подходящо място в своя свят, чувствата между двамата можеха да се развиват напълно свободно.

Първо обаче трябваше да пробуди страстта й, да я накара да си признае, че го иска. Засега тя се бореше с това чувство, но той щеше да й помогне. Погледна я изпитателно и я повика тихо:

— Анабел!

Стройната фигура до прозореца потрепери, но тя не се обърна, нито проговори.

Кит въздъхна и се зае да измие боята от лицето си. Връщането на Харли в спалнята с почистената униформа на лейтенанта прекъсна мълчанието. Правейки се, че е забравил за Анабел, Кит заговори с ординареца си за всекидневни неща, докато се бръснеше и обличаше. Харли не успяваше да се преструва толкова добре, затова разговорът беше доста накъсан. Все пак в него имате интересна новина: след като Кит напуснал главната квартира, пристигнал куриер от Бала Хисар със съобщението, че шахът е предал собствените си войски под заповедите на полковник Кембъл, за да излязат срещу въстаниците.

— Какви са резултатите? — попита Кит и закопча мундира си.

— Още не се знае, сър. Слугата на капитан Маркъм ми донесе вестта само преди минути. Капитанът му казал, че вероятно ще се радвате да чуете тази новина. — Той изля водата от ваната във ведрата и хвърли бърз поглед към дамата до прозореца. — Да наредя ли масата в дневната, сър?

— Да, ако обичаш. Сложи прибори за двама — отговори любезно Кит.

— Няма да ям твоята сол — повтори Айша, без да се обърне.

— Не се дръж като дете — упрекна я меко Кит и освободи Харли.

— Как се осмеляваш да ми заявяваш, че си се държа като дете! — изкрещя разярено тя и се обърна към него. — Ти се държиш като своенравно, разглезено хлапе! Не си по-различен от прекрасните си колеги и всички обитатели на това проклето място! Отказваш да приемеш фактите и си твърдо убеден, че имаш право да се отнасяш с хората, както си поискаш…

— Това не е вярно, Анабел — прекъсна я твърдо той. — А сега ела с мен, ако обичаш. — Той отиде при нея и й подаде ръка. — Нека сключим примирие. Помисли си само с какво разполагаме. Само Боб и Харли знаят, че си тук. Не е нужно да те представям още днес на лейди Сейл. Дотогава ще можем да се радваме един на друг и…

— Ти само за това ли мислиш? — изфуча вбесено Айша и от нефритовите й очи избухнаха пламъци. — Наоколо се лее кръв, пламтят пожари, избиват сънародниците ти, а ти се отдаваш на проклетата си похот! Отвлече ме от дома ми и ме принуди да остана в твоя. Трябваше веднага да се сетя, че сега ще ме изнасилиш.

— Не преиначавай всичко — проговори нежно той. Този път беше сигурен в себе си. Улови я за брадичката и натисна леко. Главата й се отметна назад и тя срещна жадния му поглед. — Да, мила, аз те искам… копнежът по теб ме преследва от онази първа нощ и изпълва дните и нощите ми. През цялото време правех планове как да те отвлека от Акбар хан. Аз съм в състояние да ти предложа добър живот, Анабел, подходящ за произхода и положението ти. Не можеш ли поне за малко да престанеш да ме заливаш с ругатни и да помислиш разумно? Когато напуснем тази забравена от Бога страна…

— Нито един англичанин няма да напусне Афганистан жив — прекъсна го горчиво тя. Гневът беше изчезнал от гласа й, в нефритовите очи се четеше несигурност.

— Ти също ме искаш — настоя меко той. — Ела и закуси с мен.

— Закуската е готова, сър.

Кит прокле безмълвно усърдието на Харли и пусна брадичката й.

— Вече ти казах…

— Че няма да ядеш от моята сол — завърши уморено той. — Както желаеш. Ако си готова да обсъдим разумно бъдещето ти, ела и ми го съобщи. Мога да чакам. — Той се обърна и излезе от стаята. Затвори грижливо вратата и се обърна към ординареца: — Харли, внимавай всички врати да бъдат заключени и дръж ключовете у себе си. — Седна на масата в дневната и продължи: — Мис Спенсър може да се движи свободно из къщата, но не й се позволява да излиза навън.

— Разбира се, сър — отвърна сковано Харли.

Анабел огледа внимателно помещението, което беше избрала за своя затворническа килия. Видя само шише с вода, нощното гърне в шкафчето до леглото и разбра, че ще може да удовлетворява насъщните си нужди. Оставаше да види само колко време ще издържи така.

Хвърли се отново на леглото и се загледа в тавана. Беше повече от ясно, че нямаше да издържи дълго. Бягството беше безсмислено, а и, както по всичко личеше, невъзможно. Акбар хан нямаше да я накаже много строго, че е престъпила заповедта му и е излязла да погледа какво става в града, но щеше да отмъсти жестоко на Кристофър. Не можеше и да се мисли, че Кит ще бъде изложен на такава опасност. Все едно колко силен беше гневът й, тя не можеше да крие от себе си, че се тревожи за живота му.

Страхът за Кристофър я беше измъчвал седмици наред, още от мига, когато той си замина след бозкаши. Нощите й бяха изпълнени с кошмарни картини. Беше сигурна, че ако той не успее да напусне навреме тази неспокойна, бунтовническа страна, участта му ще бъде страшна. Съзнаваше, че чуждите натрапници сами са си виновни за онова, което им се готвеше. Тя разбираше афганистанците, оправдаваше желанието им да си отмъстят за нанесените обиди, макар че се ужасяваше от жестокостта им. Знаеше обаче, че на всяка цена трябва да предпази Кит от подобна участ. Досега не си беше направила труда да помисли защо той представлява изключение. Този въпрос и отговорът му я отвеждаха в задънена улица. Очевидно Кит беше решил да я направи своя. Страст… копнеж… да, тя също не беше лишена от тези чувства. Но докато живееше в зенаната, се бе научила да ги потиска, защото в много случаи те бяха пречка по избрания от нея път. Всепоглъщащото желание към друг мъж беше най-голямото зло.

Днес Айша призна, че изпитва такова желание, но това не намали възмущението й от положението, в което се намираше. Кристофър Ралстън трябваше да проумее, че тя има право да се гневи. Тъй като беше сигурна, че нито един англичанин няма да напусне Афганистан жив, оставането й при него означаваше смърт. Ако той не оцелееше, и тя нямаше да оцелее. Той я принуждаваше да сподели съдбата на сънародниците си. Не, тя нямаше да се предаде без бой. Нямаше да се подчини безропотно на новия начин на живот. Той не беше афганистански хан, та да има право да се разпорежда със съдбата на една жена, без да се съобразява с волята й. С тази мисъл Айша потъна в дълбок сън.

Кит изяде закуската си без всякакво удоволствие. Трябваше да събере силите си за нова битка. Макар че умираше от глад, съзнанието, че Анабел не пожела да хапне нищо, отне апетита му. Той посегна към бутилката с бренди, но ръката му спря насред движението. Припомни си обвинителния тон на Айша и се отказа от питието. Трябваше постепенно да отвикне от това ободряващо и успокояващо средство. Вместо това си наля нова чаша чай.

След като се нахрани, той се заразхожда неспокойно напред-назад. След малко се премести от трапезарията в дневната и продължи разходката си. По едно време излезе в малкото антре — освен спалнята му, стаята на Харли и кухнята, това бяха всички помещения в бунгалото на един неженен офицер. Ясно му беше, че не смее да влезе в спалнята. Най-добре беше да я остави сама, докато не го уведоми за желанията си. По някое време се престраши и отвори предпазливо вратата. Веднага разбра, че Айша не се преструва, а наистина е заспала. Тялото й беше напълно отпуснато, дишането дълбоко и ритмично. Разочарован и нещастен, Кит излезе от спалнята и се запъти към кухнята.

— Отивам в Главната квартира, Харли — съобщи рязко той. — Искам да разбера какво става. Ако мис Спенсър се нуждае от нещо, погрижи се да изпълниш желанията й… и не забравяй да заключиш входната врата.

Харли, с мъченическо изражение на лицето, го придружи до вратата и след като го изчака да излезе, заключи грижливо. Скри ключа в джоба на жакета си и се върна в кухнята.

В Главната квартира се усещаше скрито напрежение, примесено с безпомощност и объркване. Кит махна небрежно на стражата пред вратата и влезе в стаята на адютантите. Лейтенант Уотсън се подаде иззад купчината депеши, натрупани на писалището, и в погледа му блесна учудване.

— О, Ралстън, смятах, че службата ти започва довечера.

— Вярно е, но не изтърпях да си седя вкъщи и да чакам какво ще се случи. Има ли нещо ново?

— Всички са си загубили главите — отговори смръщено Уотсън и посочи депешите. — Генералът все още не може да вземе решение какво да прави с Шелтън, а сър Уилям издаде нареждане генералът да се придвижи към Бала Хисар и да се споразумее с шаха, като се уповава на собствената си преценка на положението.

Кит направи гримаса.

— Какво става с Кембъл?

Уотсън вдигна рамене.

— Според последните съобщения е проникнал в града и си пробива път към резиденцията. Улиците са пълни с бунтовници, които пречат на движението му.

— Наистина ли? — извика невярващо Кит. — Значи Кембъл се опитва да си пробие път с бой? Защо, по дяволите, не заобиколи централната градска част? Така поне би имал повече пространство за маневри.

— Не ме питай — отвърна мрачно лейтенантът. — Не е моя работа да задавам въпроси. — От кабинета се чу недоволен вик и той скочи. — Нашият главнокомандващ пак има нужда от мен.

Кит тръгна да търси Боб Маркъм и го намери наведен над масата с картите.

— Радвам се, че дойде, Кит. Ела и погледни какво има тук. Наредиха ми да върна майор Грифит от Кубари-Джубар. Смяташ ли, че е възможно да мине оттук?

Кит разгледа внимателно картата и отговори уклончиво:

— Грифит е добър войник.

— Достатъчно добър ли е, за да прекоси тези планини? Те са под контрола на афганистанците. Сигурно ще се наложи да воюва за всяка педя земя.

— Къде е Сейл?

— Оттеглил се е в Джелалабад. Твърди, че не може да стигне до Кабул. Елфинстоун изпрати куриер при Нот в Кандахар с молба да отдели една бригада за Кабул.

— Не ми се вярва, че ще успее да си пробие път — промърмори мрачно Кит. — Велики Боже, Боб, в каква каша се забъркахме!

— От минута на минута става по-лошо — подкрепи го замислено Боб.

— Някой знае ли къде е Колин Макензи? Той командва другия интендантски форт. В него са припасите за шах Сойах.

Боб пое шумно въздух.

— По дяволите! Май никой не се беше сетил за него. Той се намира на края на града и може да разчита единствено на себе си.

— Доколкото знам, във форта живеят десетки жени и деца.

Двамата мъже се спогледаха мълчаливо. Много добре знаеха какво ще се случи, ако Макензи и малкият му гарнизон бъдат нападнати от орда кръвожадни жилзаи.

— Ще отида да поговоря с Елфинстоун и Макнейтън. Те трябва да изпратят поне една рота подкрепление.

Боб излезе забързано. Останал сам, Кит се наведе над картите.

Кабул беше само едно голямо село, изолирано от останалия свят; Джелалабад беше много близо и все пак недостижим, защото преминаването през пазените от жилзаите проходи беше невъзможно; пътят за Кандахар и Квета беше труден и можеше да бъде изминат само от военна част в отлично състояние. Жените, децата, цивилните и целият багаж, с който се движеше армията, никога нямаше да се справят — не и в тази мразовита зима и под постоянната заплаха на афганистанските мускети.

Дали Акбар хан щеше да им разреши да се оттеглят с достойнство, ако Макнейтън и Елфинстоун се съгласяха да преговарят? Анабел не вярваше в това. След всичко, което бе преживял със сина на Дост Мохамед, Кит също не хранеше големи надежди, но трябваше да опита.

— По дяволите, Кит, тези жалки страхливци не желаят да си помръднат пръста, за да помогнат на Колин! — изкрещя вбесено Боб. Лицето му пламтеше от гняв, меките сини очи искряха злобно. — Капитан Макензи трябва сам да се погрижи за себе си — изрецитира той, имитирайки умело надменния тон на сър Уилям. — Та ние не знаем дали изобщо е бил нападнат — продължи той с треперещия глас на Елфинстоун.

Кит не можа да се удържи и се изсмя, но много скоро отчаянието взе връх.

— Трябваше да станеш артист, Боб.

— Мога да си представя и по-страшни неща — отговори мрачно приятелят му. — Какво ще кажеш за армията, приятелю? Може ли да има по-отвратителна професия? Всъщност, ти какво правиш тук? Нали не си на служба. Мислех, че имаш предостатъчно работа у дома си.

— Тя спи — отговори сърдито Кит. — И е дяволски твърдоглава… Ще си паснат чудесно с Макнейтън, знаеш ли? — Той се отпусна на един стол до прозореца и въздъхна дълбоко. — Честно казано, реших да дойда тук, защото не изтърпях да си стоя бездеен вкъщи, да си гриза ноктите и да се питам какво да й кажа, като се събуди.

Боб поклати смаяно глава.

— Сигурно те е ухапало бясно куче, Кит. Никога не съм те виждал такъв. Но условията са подходящи, не намираш ли? В момент като този всяка лудост е оправдана.

 

Анабел се събуди от натрапчиво ухание на печено месо, което предизвика нов пристъп на глад. Миризмата беше много приятна, но й напомняше за времето преди Акбар хан и й беше станала чужда. Устата й се напълни със слюнка, празният й стомах се разбунтува. Беше смешно да продължи с тази гладна стачка. Трябваше веднага да измисли друг начин да изрази недоволството си пред Кристофър Ралстън.

Тя скочи от леглото, приглади шалварите и жакетчето си, доста пораздърпани след дивата езда от Кабул дотук, и се огледа в огледалото над скрина. Косата й беше в ужасно състояние. Тя се възползва от гребена на Кит и когато остана горе-долу доволна от резултата, излезе с енергични крачки от спалнята.

Миризмата я отведе право в кухнята.

— Какво готвиш?

Харли, увит в грамадна престилка, се обърна стреснато.

— Господи, мис, как ме уплашихте!

— О, моля за извинение. Свикнала съм да се движа безшумно — усмихна се очарователно Айша. — Мога ли да вляза?

— Ако желаете, мис. — Харли огледа безпомощно малката кухня, която беше свикнал да смята за свое царство. — Искате ли да ви изпържа малко сланина?

— Значи сланина било… да, разбира се — отговори тя и се разположи удобно на един дървен стол. — Седем или осем години не бях усещала тези миризма, затова в първия момент не можах да си спомня какво беше… да, моля, те, ще бъде много мило от твоя страна. Умирам от глад.

— Тогава ще сложа и едно яйце и ще ви препека хляб — предложи Харли. Тонът му не беше особено благосклонен, но поне вече не я гледаше като същество от чужда и опасна раса.

— О, да — съгласи се с готовност Анабел. — Можеш да ми налееш и чаша чай. — Момъкът се зае с тигана и тя проследи с усмивка сръчните му движения. — Моля за извинение, че бях толкова неучтива. Но бях тъй ядосана на лейтенанта, че не можех да мисля ясно. Беше много мило от твоя страна да ми предложиш чай.

Харли почервеня и се покашля смутено.

— Работите на лейтенанта не ме засягат, мис. Открих, че е най-добре да пазя мислите си за себе си. Ако желаете чай, ще ви налея. — Той показа големия чайник, увит в кърпа, за да се запази топъл.

Този англичанин май не е запознат със самоварите или не ги харесва, каза си Айша. Очевидно той не одобряваше и някои действия на господаря си, но предпочиташе да не си казва мнението.

На една лавица бяха поставени порцеланови чаши. Айша взе две и си наля горещ чай. Отпи голяма глътка и се усмихна доволно. Силното питие беше наистина ободрително.

— Знаеш ли къде е в момента лейтенант Ралстън?

— Отиде в Главната квартира, мис — отговори Харли. — Доколкото знам, трябва да постъпи на служба чак довечера, но като се има предвид какво става в града… — Той обърна яйцето в разтопената сланина, после изсипа съдържанието на тигана в една чиния. — Готово, мис. Ще наредя масата в трапезарията.

Анабел се изкуши да му каже, че предпочита да обядва с него в кухнята, но се отказа. Трябваше веднага да се сети, че предложението ще прозвучи неуместно. Може би той не одобряваше компанията й и във всеки случай щеше да нарани чувството му за приличие. Сигурно и от двете по малко, реши тя и го последва към трапезарията с чаша в ръка.

— Отдавна ли служиш при лейтенант Ралстън, Харли?

Момъкът остави пълната чиния на масата и извади от шкафчето прибори и салфетка.

— От пет години, мис. Бях негов ординарец още когато влезе в Седми драгунски полк. — Устните му се изкривиха неодобрително. — Не очаквах, че кариерата му ще свърши в това забравено от Бога място. Но като си спомня поведението му, всеки път си казвам, че трябваше да свърши именно така. Толкова сме далече от парадите на конната гвардия. Сега живеем при езичниците и… — Той млъкна рязко и се изчерви. — Не исках да ви обидя, мис. Знам, че сте облечена като афганистанка, но веднага ми стана ясно, че не сте от тяхната раса.

Анабел седна на масата и го погледна замислено.

— Строго погледнато, аз съм също толкова англичанка, колкото си и ти. За съжаление обаче не се чувствам такава. Живея при афганистанците от дванадесетата си година.

Харли я зяпна смаяно.

— Господи, никога не бих предположил, че…

— Точно така го прие и лейтенантът — прекъсна го Айша. — Очевидно съм го засегнала в самото сърце на патриотизма му.

— Бих допълнил, че не само в сърцето на патриотизма — погледна я тайнствено Харли и постави на масата кошничката с подправки. — Очите му постоянно търсят нещо необичайно и му създават проблеми. — Той се поклони сковано и я остави насаме с късната й закуска.

Значи очите на лейтенанта играеха и търсеха все нови неща? Анабел напълни устата си с хляб и сланина и въздъхна доволно. Всъщност, това не я изненадваше. Какво ли се беше случило в Лондон, за да го заточат в този далечен край на света? За какво намекваше Харли?

Тя прогони от главата си всички въпроси и се зае с вкусната, добре позната и все пак необичайна храна. После се размечта за гореща баня пред пламтящата камина в спалнята. В това чуждо обкръжение не можеха да се правят планове за бъдещето. Беше по-добре да мисли за онова, което й предстоеше в следващите минути и часове.

Какво ли ставаше сега в къщата на Акбар хан?

Как ли си обясняваха изчезването й?

Дали той щеше да тръгне да я търси?

Или се беше задълбочил в подготовката на бунта, който трябваше да изгони от страната му чуждите нашественици, и нямаше време да мисли за една жена — за една от многото?

Ако последното беше вярно, това щеше да облекчи положението й — и да го направи много по-сигурно. Не само нейното, а и на Кит.