Робер Мерл
Островът (13)

Дванадесета глава

Жените се върнаха на мръкване. Оставиха съдовете на пазарния площад и започнаха веднага погребалните обреди. Тези обреди се състояха от танци и песни, които не бяха никак тъжни и се въртяха около една-единствена тема: играта.

Пърсел ги гледаше смаян. Явно беше, че за таитяните няма никаква разлика между отпразнуването на раждане и оплакването на умрял. И в двата случая те възхваляваха това, което според тях беше най-ценно в живота. Върху няколкото квадратни метра на площад Блосом, осветен с десетки доедое, забучени тук-там на пънове, до късно през нощта, под припева на похотливи песни, танцуваха същите жени, които само преди няколко часа бяха видели как умират техните тане. Пърсел не отделяше поглед от тях. Какво значеше това? Опитваха се да овладеят мъката от смъртта, като карат телата си да изразяват радост от живота? Или поднасяха в последен дар на своите тане блага, на които те вече не можеха да се радват? Или в основата на това опиянение се криеше чистосърдечното признание, че за живите животът си остава все пак приятен?

Пърсел седеше на един пън, а Ивоа бе седнала на тревата в нозете му, за да може да се облегне. Таитяните не бяха позволили на смяната за вода да се върне и да прибере телата, така че те бяха представени от стволове, покрити от жените с плат от счукана дървесина. Амурея не присъствуваше на тържеството. Оу я бе поискал като военен трофей след престрелката и я бе задържал насила при себе си в гората. Танцуваха всички жени, освен Ваа и Ивоа, чието положение не им позволяваше подобни движения. Песните ставаха все по-буйни и Пърсел оглеждаше внимателно лицата на вдовиците, когато минаваха покрай него.

Раздорите между Тайата и Джонсън бяха всеизвестни, но Итиота се разбираше добре с Уайт, а Омаата обожаваше своя тане. И все пак Омаата танцуваше така, както бе танцувала на палубата на „Блосом“, по време на големия дъжд, когато искаше да прелъсти Джоно. Само преди два часа бе ревала като звяр, с неподвижен поглед, сама полумъртва. Сега се усмихваше, ноздрите й потръпваха, големите очи блестяха като слънца. В сластта от движението лицето на Итиота имаше същото изражение, дори Тайата бе загубила мрачното си и затворено изражение. Въпреки различията в снага, размери и красота, всички започваха да си приличат, всички имаха еднакъв скован, унесен израз. Редуваха се да пеят, с вяра, която изключваше всяка пошлост, непреводимите песни, описващи „играта“ в най-малките й подробности. И гласовете бяха странно сродни, едновременно пискливи и пресипнали. По едно време очите на Пърсел срещнаха очите на Омаата и в този безличен поглед той зърна предизвикателен блясък, който го стрелна като удар. Явно беше: тя не го „позна“. В този миг той не беше вече за нея „чеденцето“ й, а тане, като всички други. Самата тя не беше вече Омаата. Смътната сласт в погледа й казваше: Омаата, Джоно, миналото — всичко е свършено. Останала бе само една жена, която танцуваше, защото беше жива и защото животът не беше нищо друго, освен игра.

Авапуи изпищя, отдели се от танцуващите и пристъпи с накуцване към Пърсел. Вдигнала лакът до рамото си, простряла хоризонтално ръка, тя разтърсваше грациозно китката и пръстите си пред кроткото си лице, сякаш искаше да подчертае игриво преувеличено колко много я боли.

— Ай, ай, Адамо! — простена Авапуи, свила полусърдито, полуусмихнато устни.

— Я да видя! — извика Пърсел.

Стана предпазливо, за да не обезпокои Ивоа, накара Авапуи да седне на пъна, сложи на коляното си десния крак на ваинето и започна да разтърква глезена й. Ивоа едва мръдна. Облегна глава о бедрото на Авапуи и продължи да пее полугласно, вковала поглед в танцуващите.

— Къде е Уили? — запита след малко Пърсел.

Трябваше да вика, за да го чуе сред песните.

— В къщи.

— Ще отида да го видя.

— Не отивай.

— Защо?

Авапуи наведе бавно очи и погледна глезена си.

— Ай, ай, Адамо!

— Защо?

— По-полека, моля ти се.

— Защо не бива да отида?

— Няма да ти отвори. Заключи се.

— Какво прави?

— Нищо.

— Как нищо?

— Сяда, става, пак сяда. Хваща се за главата. Когато се приближа…

— Когато се приближиш какво?

— Вика: „Върви си!“ После удря с пестници по вратата. Удря! Удря! А очите му огън!

Настъпи мълчание. Ивоа престана да пее, погали с крайчеца на пръстите си бедрото на Авапуи и каза, като отметна глава назад, за да я види:

— Кожата ти е нежна като коприна, Авапуи. И усмивката ти също. И очите.

Пърсел я погледна. Мъчно можеше да разбере дали Ивоа иска да промени темата на разговора или просто не бе слушала.

— Приятни неща казваш — отвърна бавно Авапуи.

После сложи ръка върху косата на Ивоа, погали я и каза:

— Еатуа да ти дари син. Да му даде креслив глас, за да те събужда когато спиш, и здрави устни — за да те смучат.

Замълча. Ивоа обгърна с ръце гръдта си и затвори очи, усмихна се унесено. Сякаш детето беше вече до нея, голо, сластно, с пълна с мляко уста. Авапуи мълчеше. И тя си представяше момченцето на Ивоа, но не в ръцете на майка му; виждаше го вече как ходи, как минава от ръка в ръка, как му се радва целият остров, сякаш принадлежеше на всички. То подтичваше навсякъде! Появяваше се, голо и учудено, на някой завой, високо колкото житните растения в окрайнините на гората. О, детенце, детенце! Колко приятно беше да го милваш!

— А сега — каза Авапуи с невероятно щастливо изражение — отивам да потанцувам.

— Няма да можеш — забеляза Пърсел.

— Ще мога — отвърна тя и стана.

Пърсел седна отново на пъна и загради с нозе Ивоа. Авапуи направи няколко крачки и изпищя. После се обърна намръщено към Адамо.

— Иди да си легнеш.

— Не — каза внезапно натъжена тя. — Не. Не мога.

Върна се при него, седна до десния му крак и се облегна на коляното му.

Между танцуващите и Пърсел се промъкна сянка. Той вдигна глава. Беше Мезън, с пушка под мишница. Мезън пристъпи напред и се облегна о ствола на една кокосова палма на два метра от Пърсел. Не го гледаше. А когато заговори, постоянно се оглеждаше неспокойно. Зад него, едва видими в сянката на друго дърво, стояха неподвижно Мак Лауд и Смъдж. И те бяха въоръжени. Пърсел не бе чул приближаването им.

— Мистър Пърсел — каза отсечено Мезън, — искате ли да вразумите Бейкър? Затворил се е като луд у дома си и ни изгони. След убийството на Джонс той трябва да разбере, че мястото му е при нас.

— И на мене няма да отвори — поклати глава Пърсел. — Дайте му време да се успокои.

— Време! Време! — изръмжа Мезън. — А тази нощ ще имаме само три пушки срещу четири! Заради този луд!

После добави сухо:

— Не предполагам, че вие ще се съгласите да се въоръжите.

— Не, капитане.

— Изоставяте ни — каза презрително Мезън. — Ако черните ни нападнат тази нощ, ще бъдем само трима.

— Успокойте се, няма да ви нападнат тази нощ.

— Откъде знаете? — запита Мезън с нотка на мнителност в гласа.

— Няма да нападнат през нощта, когато жените оплакват мъртвите.

— Оплакват ли! — възмути се Мезън. — И вие наричате това „оплакване“! Никога не съм виждал по-отвратително нещо! Тия диваци нямат никакво чувство за приличие! Нищо нямат ей-тук — продължи той като се удари по сърцето, — съвсем нищо, това е истината! За песните още както и да е; не ги разбирам, предполагам, че молят бога да упокои покойниците. Но танците! Питам ви, мистър Пърсел, може ли една жена да танцува, когато е загубила съпруга си?

— Танците сигурно имат значение, което…

— Отвратителни са! — прекъсна го Мезън като че изхрачваше сричките една по една. — Отвратителни са, и нищо повече! С радост виждам, че мисис Мезън не участвува в тях. Мисис Мезън е леди. Задоволява се само да пее.

— Съгласен съм с вас, че погледнато отблизо, всичко това е доста чудно, но всеки народ си има свои…

— Не, мистър Пърсел, и аз съм пътешествувал… Но никога не съм виждал една жена да развъртва… долните части на тялото си, за да оплаква своя съпруг. Възмутен съм, мистър Пърсел — добави буйно той, — неизказано съм възмутен.

И замълча, със сковано лице, изправена снага, явно обиден.

— Ще дойдете ли? — запита студено той.

Пърсел го погледна.

— Не, капитане.

— Искате да кажете, че ще нощувате у дома си?

Пърсел кимна. Мезън го погледна изпод вежди и каза съвсем двусмислено:

— Толкова сигурен ли сте, че черните няма да ви сторят зло?

— Никак не съм сигурен — отвърна спокойно Пърсел.

Настъпи мълчание. После Мезън заговори отново:

— Бихте могли да дежурите до някоя бойница. Трябва да се бди на четири страни. А ние сме само трима. Ще можете да ни помогнете, дори без да докоснете пушка.

— В никакъв случай! — отсече Пърсел. — Не разчитайте на мене. С нищо няма да ви помогна.

— Как! — извика гневно Мезън. — Смятате да стоите настрана! Дори след тия убийства!

Ясно. Когато англичаните избиваха таитяни, това ставаше за назидание. Когато таитяните убиваха англичани, това бяха вече убийства.

— И сега ли? — запита буйно Мезън.

Пърсел го погледна. Натиск, изнудване, злоупотреба с чувства: всичко беше налице.

— И сега — отвърна твърдо Пърсел.

Мезън подскочи.

— Недостойно е, мистър Пърсел! — прогърмя той.

После изведнъж млъкна. Песните пречеха на възмущението му.

— Пак ще си поприказваме — подхвърли той с едва прикрита заплаха в гласа.

Завъртя се тежко кръгом и тръгна по Североизточния булевард; Мак Лауд и Смъдж вървяха от двете му страни. След малко Пърсел сложи ръце върху главата на Ивоа.

— Отивам да си легна.

— И аз също.

— Аз не — каза тъжно Авапуи.

Щом Адамо и Ивоа станаха, тя зае мястото на Адамо и ги загледа как се отдалечават. Как завиждаше на Ивоа! Тя щеше да има дете, а нейният тане имаше най-важното качество за един мъж: беше нежен. Авапуи затананика, загледа танцуващите, и твърде скоро почувствува самотата си. Запя по-силно и запляска в такт ръце. Но самотата не я напусна. Авапуи стана и отиде да седне при Ваа. Не я обичаше много, обаче за най-голяма нейна изненада Ваа се обърна и й се усмихна. Може би и Ваа се чувствуваше сама, след като нейният тане се бе затворил в къщата на таитяните. Облегнала се бе на една кокосова палма. Тананикаше, без да отваря уста, а очите й бяха тъжни. „Може да убият и нейния тане. Може и моя. Ауе! Жени!“ Авапуи пъхна ръка под лакътя на Ваа и като видя, че Ваа не я отблъсква, сложи глава на рамото й.

Пърсел и Ивоа не бяха изминали и десет метра по Улицата на пасатите, когато Ивоа каза съвсем тихо:

— Да тръгнем покрай горичката.

Пърсел се спря, напрегна слух и прошепна:

— Чу ли нещо?

— Не.

Но добави:

— Страх ме е да не стрелят по тебе.

— Няма да стрелят — отговори Пърсел.

Но и той започваше да се страхува. Ослуша се отново, загледан в тъмнината напред. Нищо не мръдваше, само клоните на кокосовите палми се полюляваха високо над главата му. Запалените на пазара доедое светеха зад него. Чудесна мишена беше, осветен откъм гърба върху тъмния фон. Отиде при Ивоа край горичката.

— Кои да стрелят? — запита тихо той. — Нашите ли?

— Може и другите.

Стисна му ръката да мълчи и го повлече уверено из мрака.

Когато си легнаха в къщи, след като затвориха вратата и завързаха как да е с въжета плъзгащите се стени, Ивоа каза, без да мръдне глава.

— Меани няма да те убие. И Тетаити може би не. Но Тими и Оу — сигурно.

— Защо?

— Един от двамата е стрелял в Ропати. Или Оу, за да вземе Амурея, или Тими, за да я даде на Оу.

— А мене защо ще убият?

— Знаят, че обичаше Ропати и се боят да не отмъстиш за него. Но най-напред ще убият Уили.

— Защо Уили?

— Защото от Уили се страхуват повече.

Тя млъкна. Не беше вече така тъмно, както когато се връщаха от площад Блосом. През процепите на плъзгащата се стена се промъкваше малко светлинка. Когато обърна глава, Пърсел едва можа да забележи лицето на Ивоа. Светлината като че се бе събрала само върху корема й. Лъскав, закръглен, наедрял, той се подаваше като купол из полумрака.

— Не мога да повярвам, че Ропати е мъртъв — каза тихо Пърсел.

Ивоа мълча толкова дълго, та той помисли, че е заспала. Но в същия миг видя, че тя опипва леко грамадните си хълбоци.

— И аз — каза тя, като престана да движи ръка.

После продължи:

— Но не мисля много за него.

— Защо?

— Защото мисля за детето си.

И тъй като Пърсел мълчеше, тя запита:

— Лошо ли е?

— Не, не е лошо.

След малко Ивоа подхвана отново:

— Погледни! Пак ме рита!

— Не виждам нищо — отвърна Пърсел.

— Дай ми ръката си.

И тя сложи дланта му на корема си.

— Ето! Усети ли?

Той се смая от силния удар.

— Не те ли боли?

— Да, малко! — отвърна тя като се засмя радостно с гърления си смях.

После престана да се смее. Двамата замълчаха и тя продължи с променен глас:

— Много хора ще измрат докато се роди.

Тези думи смразиха Пърсел като прокоба. Той мълчеше — с пресъхнала уста, с разтуптяно сърце. Стараеше се да надвие страха си. Минаха няколко секунди, след това долепи чело до рамото на Ивоа и си пое дълбоко дъх. По-добре беше вече. Но когато заговори, гласът му беше беззвучен и задъхан от тревога.

— Може би и аз.

Предизвикателство ли? Или подмилкване пред съдбата? Изпита презрение към себе си за тия думи.

— Не! — заяви невероятно настойчиво Ивоа, сякаш това зависеше от нея. — Не! Ти няма!

— Защо?

— Ще те пазя — отвърна решително тя.

Той се засмя. Колкото безсмислено и да беше, думите й го успокоиха. А какво можеше да стори Ивоа?

Ново продължително мълчание. Страхът се отдръпна постепенно като морски отлив, а под него стояха непокътнати мислите от вечерта.

— Ивоа — запита Пърсел, — защо бяха тия танци?

— Защо са все тия „защо“, о мой перитански тане?

Тя се усмихна нежно в тъмнината. О, Адамо, Адамо! Никога не е доволен да живее като таитянин! Никога не е спокоен. Все се тревожи. Все търси нещо. Все иска всичко да узнае…

— Защо бяха тия танци, Ивоа?

Тя вдигна в тъмнината прекрасните си рамене.

— Какво да се прави? — въздъхна тя. — Отиват си. Казват им сбогом.

— Но защо… с тия танци?

Облегнал се бе на лакът и се стараеше да види лицето й.

— Няма други — отвърна Ивоа.

Отчайващо. Обяснението не обясняваше нищо. Той отпусна глава на леглото.

След малко потърси до себе си ръката на Ивоа и заспа. Обърната към него, Ивоа се мъчеше да го зърне в тъмнината. Адамо заспиваше всякога така, изведнъж, като че се затваря врата.

Когато дишането му стана бавно и равномерно, Ивоа стана безшумно, излезе от къщи и отиде да вземе от навеса пушката, която й бе дала Ваа. Това беше една от пушките, които пеританският главатар държеше у дома си; Ваа я научи как да я пълни. Ваа разбираше от пушки. Умееше дори да стреля. Главатарят я бе научил.

Ивоа не се върна в колибата. Отдалечи се само на три метра от навеса, плъзна се в исполинските папрати, облегна се о едно дебело стъбло, сложи пушката на коленете си и започна бдението. Ако дойдат, ще дойдат през градината. Тими ще върви напред с факла в ръка. Ще я тури под треските в навеса. После ще се скрие в някой храсталак и ще зачака, насочил пушка към плъзгащите се врати. Оу ще чака пред другата врата. „Не — помисли с надежда тя, — Оу няма да дойде тази нощ. Тази нощ е с Амурея.“ Ако Тими дойде сам, беше сигурна, че ще може да го убие. Ще го остави да се приближи съвсем и още преди да е успял да остави факлата, ще опре цевта на пушката в гърба му…

Положила длани върху пушката, изопнала снага, облегнала глава о ствола, тя чакаше. Не й се спеше. Ще й се доспи призори, тогава ще трябва да се бори отчаяно със съня. Дълго ще има да чака. Ще чака. Не е сама. Детето мърдаше в корема й. А пък Адамо спеше в колибата. Спеше, сякаш няма никаква война! Адамо! И пушка нямаше дори! Не искаше да убива никого! Тя се усмихна сурово в тъмнината. „Спи, Адамо — каза безгласно тя, — спи, мой тане! Спи, мой прекрасен маамаа тане!…“

Едва съмваше, когато Пърсел се събуди. Ивоа се бе навела над него.

— Всичко е готово — каза усмихнато тя.

Той също се усмихна, но бе веднага поразен от умората в погледа й. Разтревожи се. Колко бе отслабнала! Все по-уморена изглеждаше от бременността.

— Отивам да се измия — каза той.

Тоалета си правеше в навеса. Стана, отиде до вратата, отвори я и я затвори след себе си. В същия миг се чу изстрел и един куршум избръмча край ушите му.

Всичко това стана така бързо, че той се закова на място, зашеметен, загледан в окрайнината на горичката, без да разбере, че бяха стреляли тъкмо срещу него и без да помисли да се прибере.

Но някой зад него отвори, ръката на Ивоа го сграбчи и той се намери отново в колибата, зад затворената врата, облегнат о рамката й. Беше съвършено спокоен.

Ивоа го гледаше посивяла, с треперещи устни. Изведнъж се залюля, протегна ръце. Той я улови, прегърна я и я отнесе на леглото. Сложи я, изправи се успокоен, но задъхан. Погледна я, усмихна й се само с поглед. Не бяха разменили нито дума.

Върна се към вратата.

— Не отваряй! — извика Ивоа.

Той направи знак с ръка, че няма да отвори, но все пак отиде до вратата. Куршумът не бе успял да пробие изцяло тежкото дъбово дърво и върхът му се подаваше на височина на гърдите. Пърсел извади ножа си и се залови да измъкне куршума. Всичко бе станало в онази частица от секундата, когато се бе обърнал да затвори вратата след себе си. Отдръпнал се бе настрана и куршумът го бе пропуснал само с няколко сантиметра. Докато дълбаеше дървото, най-много се чудеше на това, че не изпитва никакво чувство. Вечерта, когато Ивоа бе казала: „Много хора ще измрат, преди да се роди“, бе изпитал за миг страшна уплаха. А сега смъртта бе минала до него и той не чувствуваше нищо.

В този миг се чу нов изстрел. Той се отдръпна.

— Адамо! — извика Ивоа.

Не, този път не стреляха срещу колибата. Той изтича до прозорчето и погледна плахо навън. Бейкър стоеше насред Западния булевард и оглеждаше окрайнината на гората. Пушката му димеше.

Само след секунда някой почука на вратата. Пърсел отвори. Бейкър нахълта, повлякъл за ръка разчорлената и запъхтяна Амурея. Ивоа стана, изтича при нея и я прегърна.

— Доведох я, за да ми преведете каквото разправя! — каза грубо и заповеднически Бейкър.

Беше уморен, отслабнал, с унесен поглед. Говореше отсечено, със стиснати зъби, с едва сдържана грубост.

— Предполагам — продължи той, — че ония мръсници са стреляли срещу вас.

— Така мисля — каза Пърсел.

Върна се до вратата и продължи работата си. Не му хареса тона на Бейкър. Това „срещу вас“ беше неприятно.

— Бях на пътечката с Амурея — продължи трескаво Бейкър, — чух изстрела, видях, че нещо мърда из гъсталака и стрелях.

Седнал на едно столче, той пълнеше пушката си докато говореше. Амурея и Ивоа седяха на леглото. Мълчаха и гледаха ту единия, ту другия. Пърсел продължаваше да дълбае вратата. Старата дъбова дъска, от която беше направена, беше твърда като желязо. Пърсел работеше с уверени и точни удари, като натискаше с длан дръжката на ножа.

— Тази сутрин избягала от леговището им — каза Бейкър като посочи с брадичка Амурея. — Докато Оу спял. Дойде право при мене.

И добави малко по-спокойно:

— Искам да ми преведете…

— Свършвам — каза Пърсел.

Успя да пъхне върха на ножа в направения процеп. При втория опит куршумът се плъзна, но се спря на половината път. Той издълба още малко наоколо. Куршумът отскочи изведнъж толкова бързо, че се търкулна на земята. Пърсел го вдигна, повъртя го няколко пъти в ръце, доближи го до окото си и го разгледа внимателно.

— Учудва ли ви нещо? — запита Бейкър.

— Не — отвърна Пърсел, докато прибираше куршума в джоба си.

Дръпна едно столче и седна срещу Амурея. Тя каза веднага тихо, но гневно:

— Тими беше.

— Тими ли уби Ропати?

— Да.

— За да може Оу да те вземе?

— Да.

Пърсел погледна бегло Ивоа. Убийство от любов, извършено под прикритието на войната. Дребно престъпление под сянката на голямото. Ивоа бе отгатнала вярно.

— Одобряваха ли другите?

— Така.

— Какво значи това „така“?

— Когато Ропати падна, Меани и Тетаити много се разгневиха. Но Тими каза: „Ропати имаше пушка“; отвори пушката и вътре имаше онова нещо, дето убива. Тогава Тетаити каза: „Добре.“ После каза на жените: „Вземете вода и си вървете…“

„Щастие е все пак — помисли Пърсел, — че не е помислил да ни победи, като ни остави без вода.“

— После?

— После Оу рече: „Искам Амурея.“ Аз почнах да бягам, ама Оу тича много бързо, настигна ме, тръшна ме на земята, сложи ръка на главата ми и каза: „Ти си моя робиня.“

Тя замълча. Пърсел я насърчи с поглед да продължи.

— Отрязаха им главите.

Каза го без вълнение, без нито следа от укор. Такъв беше обичаят. Спазили го бяха.

— После?

— Счупиха пушките.

— Какво? — подскочи Пърсел. — Кои пушки?

— На пеританите.

— Счупиха ли ги? — извика нетърпеливо Пърсел. — Искаш да кажеш, че са ги „отворили“? Отворили са пушките на пеританите?

— Отвориха ги, изпразниха ги. После ги счупиха.

Вдигна ръка, като че размахва пушка и я разбива о скала. Гледаше учудено Пърсел. Това се подразбираше от само себе. Убиват неприятеля. След като го убият, му отсичат главата. После счупват оръжието му.

— Значи — започна възбудено Пърсел, — счупиха пушките?

— Да, но най-напред ги отвориха. Пушката на Жълтокожия беше празна. Тогава Меани рече: „Жалко, че го убих.“ А Тетаити се ядоса и каза: „Когато Скелетът уби Кори и Меоро, Жълтокожият бе насочил пушката си срещу нас.“ Другите рекоха: „Право казваш.“

— И счупиха пушките?

— Да.

— И четирите?

— Да.

Погледът на Ивоа не се отделяше от лицето на Адамо. Не разбираше учудването му. Таитяните разполагаха с осемте пушки от пещерата. Предостатъчно им бяха.

— Сигурна ли си, Амурея? — запита отново Пърсел. — И четирите ли? Нито една ли не запазиха?

— И четирите.

После добави:

— Тетаити ги счупи една по една.

Пърсел пъхна ръце в джобовете си, стана, направи няколко стъпки из стаята и отиде да погледне през прозорчето към окрайнините на гората. След малко се обърна, погледна Амурея и изпита угризение. Откато бе влязла в стаята, той се бе държал с нея само като към източник за сведения.

— Амурея — каза кротко той и се върна да седне срещу нея.

Сложила смирено ръце на коленете, с изправена снага, с намусено и затворено лице, тя гледаше втренчено Пърсел с искрящи очи.

— Таоо — промълви тя, без да повиши глас.

Повтори няколко пъти това таоо, но Пърсел не можа да разбере дали очаква той да отмъсти, или възнамерява да го стори сама.

— Какво значи това таоо? — запита Бейкър.

— Отмъщение.

Пърсел почти не обърна внимание на прекъсването. Гледаше Амурея. Колко променено беше личицето й! Припомни си я такава, каквато беше през първия месец на острова, когато се разхождаше край горичката, ръка за ръка с Джонс… И изведнъж Пърсел видя необикновено ясно пред себе си Джонс, късите му коси, порцелановите очи, доверчивата усмивка. Затвори очи и се наведе. Ужасно беше. Ужасно, като студено стоманено острие, което пронизва корема ви. Наведе се още, очаквайки болката да стигне до своя връх и да започне да намалява. Отвратително, непоносимо беше да си кажеш: „Всичко е свършено.“ Свършено! Думата беше безсмислица, когато се касаеше за човек! Един миг, един ден, една задача можеше да се свърши. Но човешко същество — не! Нито усмивката! Нито нежният светлик в очите на Ропати!

— Ще превеждате ли? — запита нетърпеливо Бейкър.

Пърсел се обърна към него, погледна го за миг, без да го вижда, и започна да превежда. Превеждаше всичко, машинално, без да пропусне нито една подробност, включително счупването на пушките.

— Попитайте я — каза Бейкър — отдавна ли е успяла да избяга от Оу.

Пърсел преведе. Амурея вдигна глава.

— Колкото да отидеш до смокинята и да се върнеш.

— Три четвърти час — каза Пърсел.

Бейкър стана и тръгна със светнали очи към Амурея.

— Амурея — запита дрезгаво той, — искаш таоо ли?

— Да! — отвърна Амурея.

— Уили таоо! — продължи Бейкър като се удари силно по гърдите. — Уили таоо Оу! А ти ще ми помагаш! Разбираш ли какво значи „помагаш“! Как се казва „помагам“?

— Таутуру — отвърна машинално Пърсел.

— Таутуру Уили таоо Оу — каза твърдо Бейкър и потупа пушката си. — Разбра ли?

— Да.

Тя стана, с дива радост в очите. Бейкър я улови за ръка, изпъчи се, погледна я и каза с обезумели очи:

— Амурея таутуру Уили таоо Оу!

— Да! — изпищя Амурея.

— Обяснете й! — продължи трескаво Бейкър като се обърна към Пърсел. — Тя трябва да ме заведе до леговището на ония мръсници и да ми послужи за подмамка.

— Ти си полудял! — извика Пърсел като стана. — Няма да направиш такова нещо! Отиваш да те убият! И тебе, и нея!

— Може и да ме убият — отвърна Бейкър, а обезумелите му очи святкаха победоносно, — но преди това ще претрепя поне един от тях! Ще претрепя, Пърсел! Бог ми е свидетел, че ще претрепя!

— Бейкър! — извика Пърсел.

— Не ми говорете, за бога! — изрева Бейкър и обърна към него изкривено от ярост лице. — Вие сте виновен за всичко! За всичко! Безусловно за всичко! Не трябваше да ви слушам! Ако бях изпратил Мак Лауд на оня свят, когато разпределяше жените, нямаше да има война с черните и Ропати щеше да си е жив! Господи! Човек може да си изгуби ума! Все тая мисъл ми се върти тук! — продължи той и разтърси глава. — Постоянно виждам как оная вечер щях да се нахвърля върху мръсния шотландец и да му забия ножа. Господи! Щях да скоча върху му, да го изтърбуша, а Ропати щеше да си е жив и досега! Щеше да си е в къщи сега — продължи той със сълзи на очи, — щеше да закусва пред колибата си, а пък Амурея щеше да стои зад него. Аз щях да мина покрай тях и щях да го попитам: „Ще дойдеш ли на Въжения бряг с мене, или няма?“ Господи! Сякаш го виждам, седнал до масата, пред отворената врата, кротко усмихнат, зает да изпъва мишците си. Горкото глупаче…

Сълзи се стичаха по бузите му, не можеше вече да говори.

— Слушай, Бейкър.

— Няма да ви слушам! — заговори Бейкър с ново озлобление. — Искам само да й преведете какво чакам от нея; ако не искате, все едно, ще се оправя някак! Обзалагам се на едно нощно дежурство, че ще ме разбере! Амурея — викна той, — таоо Оу!

— Да! — отвърна Амурея.

— Таоо, Оу! — повтори в самозабрава той, а черните му очи мятаха мълнии. — Чудесен риболов ще има тая сутрин, Пърсел! Ето ми стръвта — продължи той, като вдигна ръката на Амурея до рамото си — и бог да ме убие, ако не уловя някоя едра риба на въдицата си!

Запъти се към вратата.

— Това е самоубийство! — викна Пърсел изпревари го и го улови за раменете. — Няма да ти позволя да го сториш!

— Пуснете ме! — извика Бейкър.

Сборичкаха се за миг мълчаливо. Пърсел усещаше под сгърчените си ръце твърдата и жилава снага на Бейкър. Не го пускаше. Бейкър държеше с дясната си ръка Амурея, с другата оръжието и се опитваше да се изтръгне от ръцете на Пърсел като го удряше с мургавата си глава. С издут врат, издадени челюсти и искрящи очи, той приличаше на копой, който се дърпа от връвта.

— Пуснете ме, казвам ви! — изрева той. — Вие сте причина за всичко, вие и проклетата ви библия! Господи! Намразих ви! Намразих и себе си, задето ви послушах! Погледнете, погледнете най-после докъде ни доведохте с вашите библейски приказки! Шест души са вече мъртви на острова!

— Послушай ме! — извика Пърсел и увисна отчаяно на раменете му. — Ще ме послушаш, щеш не щеш! Това, което искаш да направиш, е лудост! Неизказана лудост! Сам! Сам срещу четирима! Непременно ще те убият!

— Какво от това като ме убият? — изрева Бейкър.

Не му минаваше през ум да пусне Амурея, за да освободи едната си ръка, а само мяташе яростно глава от ляво на дясно, за да се изскубне от ръцете на Пърсел.

— Пуснете ме! — крещеше той.

— И Амурея при това! — каза Пърсел. — Нямаш право да си служиш с нея! Не мислиш какво ще я правят след като те убият!

— Защо пък да живее! — изрева Бейкър. — Ропати е мъртъв.

— Бейкър!

— Господи! Пуснете ме, Пърсел! Няма да ви послушам! — продължи той и го прониза с озлобен поглед. — Тъкмо защото ви послушах, малкият загина!

— Бейкър, ужасно е това, което…

— Пуснете ме, казвам ви!

Пусна ръката на Амурея и стисна пестник. Пърсел се наведе, за да избегне удара. Закъсня. Усети в цялата си глава страшно сътресение, залитна назад, стената на колибата го пресрещна и го удари в тила.

Лежеше на пода, съзнанието му витаеше в някаква мека белота, не усещаше болка, разбираше, че се движи назад като удавник. Полуотвори очи. Всичко наоколо му плуваше в белезникава мъгла, която минаваше на изблици пред него. Искаше да вижда, да вижда! Започна да мига, но това изискваше огромно усилие, очите се затваряха помимо волята му. Отворени, затворени, отворени, затворени… Никакво упражнение не бе му се струвало някога по-мъчно. Мигаше непрестанно, мъглата започна да изтънява, някой сложи ръка под врата му, бузата му се отпусна на нещо меко и топло. Мъглата се разсея, проникна малко светлина, появи се смътно очертано лице. Изведнъж му се зави свят, заболя го челюстта, не беше в състояние да мисли. Вкопчи се с две ръце в раменете на Ивоа и успя да седне. Остана така, седнал на пода, подкрепян от Ивоа, с желание да повърне… В следния миг светлината нахлу в съзнанието му с ледена сила, той си припомни всичко.

— Бейкър! — викна отчаяно той.

Учуди се на собствения си глас — слаб, нито мъжки, нито женски глас, който му се стори смешен. Никой не му отговори. Насили се да обърне глава, силна болка прониза челюстта му, очите му огледаха невероятно бавно стаята. Вратата на колибата зееше пред него, широко разтворена към горичката.

— Бейкър! — повтори неясно той.

После отпусна глава на рамото на Ивоа и си пое въздух; рамото на Ивоа бе овлажняло под бузата му.

— Адамо — прошепна тъжно и напевно Ивоа.

Обгърнала с черните си ръце белорусата снага на своя тане, тя го люлееше. Маамаа. Перитани маамаа. Тими бе убил Ропати, а Уили преби Адамо! Ауе! Войната завърлува като болест, всички мъже станаха маамаа. „О, Адамо — помисли пламенно тя, — само ти си добър!“

— Помогни ми, Ивоа — помоли Пърсел.

Тя му помогна да стане. Той се чувствуваше неуверен и слаб, залитна и се опря с дясната си ръка о стената.

— Ще отида да се измия — каза той, като правеше усилие да овладее гласа си.

— Почакай малко.

— Не — отвърна той с наведена глава. — Сега ще отида.

Пусна се от стената, прекоси със залитащи стъпки стаята, излезе през плъзгащата се врата в градината и стигна до навеса.

Току-що бе привършил тоалета си, когато дойде Ивоа.

— Йоре ити^[1] дойде — каза тихо тя, като посочи колибата. — Иска да те види. С пушка е.

Пърсел сви вежди.

— Йоре ити ли?

— Внимавай. Не ми харесват очите му.

Пърсел заобиколи безшумно къщата, промъкна се край стената и погледна вътре, преди да влезе през плъзгащата се врата. Смъдж стоеше гърбом, изправен пред входната врата. Пушката му беше не на рамо, а в ръка. Пърсел беше бос. Пристъпи полека по двете дървени стъпала и се озова само на два метра от Смъдж.

— Смъдж — повика го полугласно.

Смъдж се разтрепера неудържимо, обърна се с уплашен поглед и препречи пушката пред гърдите си.

— Какво искаш? — запита със студено изражение и зорък поглед Пърсел.

Смъдж постепенно се успокои.

— Мезън и Мак Лауд ви викат — озъби се той.

Издал напред муцуна, с лъскави като черни топчета малки очи, той говореше със странна смесица от безочливост и уплаха. При все че беше с голи ръце, Пърсел го бе стреснал с безшумната си поява зад гърба му.

— Ще бъдеш ли добър да кажеш на Мезън и Мак Лауд да дойдат тук? — отговори след малко Пърсел. — Някой стреля тази сутрин срещу мене. Затова нямам намерение да се разтакам из острова.

— Може би не сте разбрали — ухили се злобно Смъдж. — Имам заповед да ви закарам в колибата на таитяните. Няма защо да важничите с мене, Пърсел. Казвам ви, че имам заповед.

— Заповед ли? — вдигна вежди Пърсел.

— Заповед да ви закарам, щете не щете.

Пърсел го погледна. Дали наистина бе получил такава заповед, или я бе измислил?

— Не вярвам, че такова нещо би било възможно — отвърна спокойно Пърсел. — Никой няма право тук да ми дава заповеди. Ако Мезън и Мак Лауд искат да ме видят, ще ги приема. Но няма да се мръдна от тук.

— Не искат да ви видят — заяви тържествуващо Смъдж. — Искат да ви подведат под отговорност. Не се самоизмамвайте, Пърсел. Не сте свободен вече. Мой пленник сте. И ако се опитате да бягате, ще ви застрелям.

Суровите му очи светеха с такава злоба, че Пърсел се изплаши за миг. Сложи ръце зад гърба си и ги стисна. Главното беше да запази спокойствие. Да размисли.

— В какво ме обвиняват? — запита бавно той.

— В предателство.

— Само в това ли? — отвърна насмешливо Пърсел.

Но насмешката прозвуча фалшиво дори за собствените му уши. Настъпи мълчание. После Смъдж каза:

— И така, ще дойдете ли?

Пърсел се поколеба, след това погледна очите на Смъдж, лекото потреперване, което откриваше зъбите му, и разбра. Ако го последва, нямаше да стигне жив до колибата на таитяните.

Отстъпи две крачки, взе едно трикрако столче, седна й облегна ръка зад гърба си о ръба му. По дланите му непрестанно се стичаше пот.

— Чу, нали — заяви той, — няма да се мръдна от дома си. Иди кажи на Мезън и Мак Лауд да дойдат тук.

Мина цяла секунда, после Смъдж каза с писклив фалцет:

— Ще ме последвате, Пърсел, или ще ви убия като куче.

В същия миг вдигна пушка и се прицели. Пърсел се наведе напред, пристана незабележимо от столчето, а ръката зад гърба стисна още по-здраво ръба му. Едно на сто надежда. Едва едно на сто.

— Ако ме убиеш в собствената ми къща — каза той като втренчи очи в очите на Смъдж, — не виждам как ще можеш да твърдиш, че съм се опитал да избягам.

— Не се грижете за мене — отвърна Смъдж.

Ръцете му трепереха на пушката. Всички козове бяха на негова страна, но нещо все пак не вървеше. Ще убие това копиле, другите двама няма да се противопоставят и той ще вземе Ивоа. Пръстът му потреперваше на спусъка, той имаше безумно желание да го натисне, но не — не вървеше, този мръсник беше прекалено спокоен, нещо не вървеше. Допрял големия си нос до пушката, Смъдж надушваше опасност и стоеше неподвижен, свиреп, но предпазлив, като плъх пред леговището си, еднакво готов и да нападне, и да бяга.

— Ако се страхуваш да не избягам — каза Пърсел, — остани тук с мене и изпрати някого да повика Мак Лауд и Мезън.

— Нямам нужда от тях, за да екзекутирам един предател — отвърна Смъдж.

Но все още не стреляше. Пърсел стисна столчето и си каза: „Да говоря, да говоря, трябва да говоря, ако не говоря, ще стреля.“ Но секундите минаваха, той търсеше отчаяно, а не намираше какво да каже.

Мълчанието стана изведнъж непоносимо. Върху огрения от слънцето под се появи сянка, увеличи се, удължи се. Пърсел обърна глава. Ивоа бе застанала пред плъзгащата се врата. Прицелила се бе с пушка в Смъдж.

— Ивоа! — извика Пърсел.

Смъдж отклони глава от насочената пушка и пребледня. Оръжието му беше все още насочено към Пърсел, но трепереше в ръцете му, а черните очички, малки и лъскави като копчета на обуща, бяха втренчени с ужас в Ивоа.

— Ивоа! — извика Пърсел.

— Кажете й да не стреля, лейтенанте! — извика сподавено Смъдж.

Пърсел пристъпи бързо, улови пушката на Смъдж за цевта и я изправи. Беше много близо до него, та Ивоа не би дръзнала да стреля.

— Дай ми пушката — каза сухо той.

Смъдж се подчини, завъртя се с гръб към вратата и въздъхна. Пърсел беше сега между него и Ивоа; и при все че беше с пушката му, Смъдж не се страхуваше от него.

Настъпи мълчание. Пърсел се учудваше, като виждаше Смъдж толкова близо до себе си, почти долепил гърди до цевта на пушката, която му бе отнел.

— Не се ли боиш, че мога да те застрелям? — запита полугласно той.

Усещаше невероятна умора във всичките си мускули и му се искаше да седне.

— Не — отвърна Смъдж, без да го поглежда.

— Защо?

— Защото е противно на разбиранията ви.

Ново мълчание. После Пърсел каза, без да повиши глас:

— Отвращаваш ме.

Но и това не беше вярно. Нямаше сили дори да се възмути. Нозете му трепереха и той мислеше само да седне.

— Пушката е моя — каза неочаквано Смъдж.

Говореше полужално, полуумолително, като хлапе, на което по-големият брат е отнел играчката.

Пърсел вдигна пушката, изпразни я в тавана и я подаде на Смъдж, без да продума. След гърмежа в покрива настъпи трескаво вълнение. Навред се разбягаха гущерчета. Пърсел сви очи, но не можа да ги види. Чувствуваше се замаян, слисан, повдигаше му се.

— Благодаря — каза Смъдж.

Всичко беше съвсем недействително. Преди миг Смъдж щеше да го застреля, а сега му благодареше като дете.

— Йоре ити — обади се Ивоа.

Беше на две стъпки, с пушка под мишница, с невъзмутимо лице. Смъдж потрепера, сякаш му бе ударила плесница.

— Слушай, Йоре ити — повтори Ивоа. Втренчи в него сините си очи и изрече извънредно бавно, на английски, като че повтаряше урок на дете:

— You kill Adamo! Me kill you!^[2]

Смъдж я гледаше, пребледнял, омагьосан, със сухи устни. И тъй като не отговори нищо, тя повтори без нито следа от гняв или омраза, сякаш изказваше нещо очевидно, което се опитваше да втълпи в съзнанието му:

— You kill Adamo! Me kill you! Understand?^[3]

Смъдж овлажни устни.

— Understand?^[4]

Той кимна утвърдително.

— Можеш да си вървиш — каза уморено Пърсел. — И Кажи на Мезън и Мак Лауд, че ги чакам.

Смъдж нарами пушката си и излезе, без да се обръща, дребен, изпъчен, жалък, с едно рамо по-високо от другото. Пърсел се облегна до рамката на вратата и си пое дълбоко дъх. Повдигаше му се от погнуса.

Обърна се. Ивоа също гледаше през рамото му отдалечаващия се Смъдж.

— Не посмях да стрелям — каза тя със съжаление, — защото се страхувах да не би да не го улуча и той да те убие след това.

Изразът в очите й смая Пърсел. Не можеше да познае Ивоа. Станала бе изведнъж съвсем друга жена.

— Откъде е тази пушка, Ивоа?

— Дадоха ми я.

— Кой?

Тя замълча и зачака, без да отделя поглед от неговия. За пръв път, откато бяха мъж и жена, отказваше да му отговори.

— Дай ми я — каза Пърсел.

Тя поклати глава.

— Дай я! — повтори той и протегна ръка.

Тя отново поклати глава и отстъпи с бързина, каквато не би очаквал при сегашното й състояние.

— Чуваш ли, дай я! — извика нетърпеливо той и пристъпи към нея.

Тя избяга веднага. Промъкна се през плъзгащата се врата и изчезна в градината.

— Ивоа!

Трябваше да направи невероятно усилие, за да изтича подир нея. Нозете му едва държаха. Заобиколи покрай ъгъла на къщата, стигна до навеса. Нямаше я.

— Ивоа!

Обиколи къщата и се върна от там, отдето бе тръгнал. Стори му се, че чува шумолене на листа из ибискусовия храст в дъното на градината. Изтича нататък с огъващи се нозе. Нищо не мръдваше. Заобиколи шубрака и навлезе в исполинските папрати. Повика отново Ивоа, но гласът му се стори слаб и глух. Наоколо му владееше непроницаем зеленикав полумрак. Притаи дъх и се ослуша. Нищо не мръдваше.

Тогава се отпусна на колене, облегна длан на мъха и се простря по гръб. Челюстта го болеше, всичките му мускули бяха като смазани, обзе го страшна умора, щом затвори очи, му се зави свят. Отвори ги отново. Нищо не се промени. Обърна се предпазливо на една страна и започна да прави дълбоки равномерни вдишвания. Бори се дълго време така с прилошаването, но едва успяваше да си възстанови силите и най-после бе надвит, победен. Наведе се, повърна с мъчително хълцане и се отпусна назад. Въздухът изведнъж се разреди, той отвори уста, очите му се замъглиха, изпита ужасното усещане, че ей сега ще умре.

Когато дойде на себе си, по лицето, по ребрата и бедрата му се стичаше пот. Усети някакъв полъх, обгърна го приятен хлад. Плуваше във вода, безучастен, изоставен, без да мръдне дори ръка. Вдъхваше жадно живота, щастлив до мозъка на костите, щастлив, неподвижен, но щастлив… Мина време. Жив беше, чувствуваше, че е жив, чудесно е да си жив. Каза на глас: „Чудесно е, чудесно, чудесно.“ В същия миг нещо някъде се скъса, кракът му се отпусна с внезапно трепване, сякаш бе паднал в празно пространство, и той помисли: „Ония ще дойдат, лошото е все още пред мен…“

 

 

Пърсел заобиколи ибискусовия храст и тръгна по пътеката, втренчил очи в колибата си. И тримата бяха вътре, седнали, с пушки между нозете, наредени като на театрална сцена, неподвижни като артисти при вдигане на завесата. Мак Лауд бе облегнал гръб о входната врата, Мезън и Смъдж — от двете страни на плъзгащите се врати, насред стаята — празно трикрако столче. „Моето място — помисли Пърсел. — Мястото на обвиняемия…“

Забави ход. Нищо особено във вида им. Мезън, стегнат от глава до пети, с обуща и вратовръзка, с двувърхата шапка в нозете му; Мак Лауд с бялата фланела; Смъдж по панталони, с гола снага, с отпуснато дясно рамо и сивеещи косми по хлътналите гърди.

Босият крак на Пърсел търкулна някакво камъче. Очите на тримата се обърнаха едновременно към него и Пърсел бе поразен от безизразността им. Лицата им бяха празни, безлични, без нищо човешко. „Съдийски глави“ — помисли Пърсел и по гърба му полази студ.

Ускори ход, изкачи двете стъпала и тръгна към празното столче. В същия миг разбра. Столчето беше поставено насред стаята, а тримата мъже се бяха наредили около него, за да попречат на обвиняемия да избяга. „Разпореждат се вече с мене като с вещ“ — помисли с отвращение Пърсел.

— Седнете, мистър Пърсел — каза заповеднически Мезън.

Пърсел понечи да седне, но веднага се изправи. Беше у дома си. Никой нямаше да му заповядва в собствения му дом. Взе столчето, отдалечи го от стената, стъпи на него и се наведе напред, облегнал десния си лакът о коляното и сложил лявата си ръка в джоба.

— Мистър Пърсел — започна Мезън, — случило се е нещо много сериозно: жена ви се е прицелила с пушка в Смъдж.

— Точно така — отвърна Пърсел. — Смъдж се бе прицелил в мене. Без намесата на Ивоа, щеше да ме убие.

— Не е вярно! — извика пискливо Смъдж. — Той отказваше да дойде, капитане. Аз го заплашвах, но нямах намерение да стрелям.

Мезън вдигна ръка.

— Не прекъсвай, Смъдж. Откъде е тази пушка, мистър Пърсел?

— Не зная.

— Аз ще ви кажа: открадната ми е била.

— Открадната!

— Открадната, мистър Пърсел. Сметката е проста. На „Блосом“ имаше двадесет и една пушки: осем френски, които са сега в ръцете на черните, и тринадесет английски, които след пристигането ни на острова бяха разпределени както следва: Хънт една, Бейкър една, Джонс една, Смъдж една, Уайт две, Мак Лауд две, у мене четири. Вие нямахте нито една.

— Точно така.

— Като спаднем четирите английски пушки, загубени от смяната за вода, англичаните имат сега само девет пушки: Бейкър една, Мак Лауд две, Смъдж една и аз четири, плюс едната на Уайт, или всичко пет. Общо, повтарям, девет пушки, от които три са тук, една у Бейкър и пет, повтарям пет, в резерва в колибата на таитяните, под охраната на мисис Мезън, която, отбелязвам мимоходом, се държа великолепно още от началото на враждебните действия и в която имам безусловно доверие.

Той помълча.

— След доклада на Смъдж, мистър Пърсел, преброих веднага пушките, предадени за пазене на мисис Мезън. Намерих само четири. Мисис Мезън беше много разстроена. Заяви, че не е давала, нито заемала никому никаква пушка. Имам безусловно доверие в нея. Затова заключавам, че, използувайки случайна небрежност на мисис Мезън, някой е откраднал една пушка. Питали ли сте жена си, мистър Пърсел, откъде е пушката й?

— Да.

— Е добре?

— Не пожела да отговори.

— То се знае — каза победоносно Мезън.

Тъй като Пърсел мълчеше, той добави:

— Опитахте ли се поне да й я отнемете?

— Да, но не успях. Избяга.

— Избяга! — извика Мезън. — Избяга, мистър Пърсел! И вие не изтичахте след нея?

— Изтичах, но тя избяга. Скри се в горичката.

— Мистър Пърсел — извика Мезън, почервенял от гняв, — кого ще накарате да повярва, че млад и пъргав мъж като вас не може да догони една жена — и то жена, която… която… с една дума, очаква бебе…

— Казвам истината — отвърна сухо Пърсел. — Не ви задължавам да ми вярвате.

Мълчанието трая цяла секунда. Мезън се наведе и каза, втренчил в Пърсел сиво-синкавите си очи:

— Не зная дали си давате сметка за сериозността на отговорите ви. Авапуи току-що ни каза, както преведе Омаата, че Бейкър е изчезнал в горичката заедно с Амурея, за да причака Оу. Това е лудост, разбира се. Изходът е очевиден: Бейкър може да пипне или не Оу, но него положително ще убият. И следователно: още една пушка по-малко за нас.

Пърсел сви устни и Мезън като че сам се изненада, макар и малко късно, от отвратителния си израз.

— Разбира се — продължи той, — ще ми бъде мъчно, ако Бейкър се остави да го убият. Но фактът си е факт: с неговата смърт загубваме една пушка. Тази сутрин имахме девет; без откраднатата остават осем. Без пушката на Бейкър — седем. Седем пушки, мистър Пърсел! Седем пушки срещу тринадесет у черните!

— Тринадесет ли?

Осемте французки, плюс четирите от смяната за вода, плюс пушката на Бейкър.

— Успокойте се — отвърна Пърсел, — черните са счупили пушките на смяната.

— Счупили ли? — извика Мезън и погледна Мак Лауд. — Счупили, мистър Пърсел? Не мога да повярвам!

Пърсел се изправи.

— Ако не можете да ми повярвате всеки път, когато отварям уста, не виждам някаква полза да отговарям на въпросите ви.

— Счупили ги! — продължи Мезън, без да го чува. — Но жените от смяната не казаха такова нещо.

— Те не са били вече там, когато е станало това, Амурея ми каза.

— Жалко, че единственият ви свидетел не е налице — подхвърли хапливо Мезън, — но ако фактът е верен…

— Фактът е верен! — извика гневно Пърсел. — Осемнадесет месеца съм плавал с вас и никога не съм ви дал повод да се усъмните в думите ми. Освен това, тук вие сте в моя дом, а докато сте в моя дом ще ви бъда признателен, ако не изказвате предположение, че лъжа.

Пое си дъх. Чувствуваше се много по-леко след като отплати на Мезън.

Последва мълчание. Смъдж разглеждаше нахално обущата си. Мак Лауд, със съвършено неподвижна мъртвешка глава, бе втренчил поглед в планината. Отметнал бе назад столчето си и като го задържаше на двата му крака, облягаше о вратата мършавия си гръб. Мезън се бе изчервил като божур.

— Напомням ви да се успокоите, мистър Пърсел — каза той с изражение на неописуемо нравствено превъзходство. И тъй като Пърсел се готвеше да възрази, продължи, обръщайки се към Мак Лауд: — Ако фактът, който мистър Пърсел ни доложи, е верен, необикновено много ще се радвам. Това би означавало, че ще се борим с черните при равно въоръжение. Загубихме численото си превъзходство. Много е важно за нас огневата ни мощ да не е по-ниска от тази на противника.

Когато той млъкна, Мак Лауд поклати важно глава в знак на съгласие. Погледът на Пърсел мина от единия към другия. Поразен бе от важния им вид: приличаха на двама командуващи армии.

— Да се върнем на пушката, мистър Пърсел — започна все така високомерно Мезън, — знаете ли как жена ви е турила ръка на това оръжие?

— Не.

— Имате ли представа как възнамерява да го използува?

— Да.

— Кажете ни, моля.

— Тъй като аз съм единственият невъоръжен човек в острова, тя е сметнала навярно за свой дълг да ме закриля.

— От кого да ви закриля?

— От двата съществуващи лагера.

— Та нима някой от лагера на черните ви мисли злото?

— Да.

— Кой?

— Тими.

— Защо?

— Защото е убил Джонс и се страхува, че може да му отмъстя.

— А от нашия лагер?

Пърсел се засмя студено.

— Оставям на вас грижата да отговорите на тоя въпрос.

— Хм! — изръмжа Мезън.

И добави:

— Знае ли да стреля жена ви?

— Не — отвърна Пърсел.

После се поправи:

— В същност не зная.

— Казахте „не“, после се поправихте — забеляза мнително Мезън. — Защо?

— Ивоа е могла да се научи да стреля, без да узная това. Когато се прицели в Смъдж, държеше съвсем правилно пушката.

Пърсел наведе поглед. По-добре беше Смъдж да не знае, че Ивоа се е страхувала да не би да не го улучи от три метра разстояние.

— От кого би могла да се научи? — запита нервно Мезън.

— Казах ви вече, не зная.

Мълчание. След това Мезън заговори пак.

— Мислите ли, че ще видите жена си?

— Не. Не мисля.

— Защо?

— Защото знае, че ако се върне в къщи, ще й отнема оръжието.

— И какво ще прави тя, според вас?

— Ще стои в горичката да следи кой ще се приближи насам.

Смъдж се размърда неспокойно, а Мак Лауд погледна Мезън.

— Струва ми се — каза Мезън, — че ако поискате да си дадете малко труд, ще я намерите.

— Така ли мислите? — запита Пърсел като посочи гората. — Потърсете я сам, ако смятате, че ще сполучите.

Смъдж проследи с поглед ръката му, пребледня и отдръпна столчето, за да се прикрие зад рамката на плъзгащите се врати.

— Имам да ви задам още някои въпроси — каза сериозно Мезън.

Пърсел се поизправи.

— И аз имам да ви задам някои въпроси. В качеството си на съдия ли ме разпитвате?

— Да.

— В какво ме обвинявате?

— В предателство.

Пърсел го погледна, обзет от пристъп на обезсърчение. Тази четвъртита, тъпа, упорита глава… как можеш да я накараш да разбере нещо?

— Вие сте, значи, мои съдии — подхвърли горчиво той като ги изгледа. — И тримата ли? — запита с вдигнати вежди.

— Да.

— Предполагам, че в края на разискванията ще решите с гласуване дали съм виновен, или не.

— Да.

— В такъв случай правя отвод срещу един от съдиите.

— Срещу кого?

— Срещу Смъдж.

Смъдж подскочи и погледна Пърсел със смесица от гняв и уплаха.

— Защо? — запита Мезън.

— Опита се да ме убие.

— Мистър Пърсел — каза Мезън, — аз дадох заповед на Смъдж да ви доведе доброволно или насила. Ако се е прицелил във вас, смятам, че моята заповед го оправдава.

— Не правя намек за тази случка — отвърна Пърсел като прегъна сложения на трикракото си столче крак и се наведе напред. — Както знаете, тази сутрин някой стреля срещу мене. Куршумът заседна във вратата ми. Аз го извадих.

Пърсел свали крак от столчето, извади от джоба си куршума, прекоси стаята и го подаде на Мезън. Всички погледи бяха втренчени в него.

— Сам ще установите — каза той като отсичаше всяка дума, — че куршумът е английски…

— Не разбирам — отвърна Мезън.

— Не е вярно! — извика почти едновременно Смъдж.

Пърсел посочи с ръка Смъдж.

— Погледнете Смъдж, капитане! Той разбра! Веднага разбра! Таитяните имат французки пушки, капитане! Следователно, не е стрелял таитянин!

— Не е вярно! — изрева Смъдж. По челото му лъщеше пот.

— Мълчи, Смъдж — каза Мезън.

Той въртеше в недоумение куршума в ръцете си.

— Куршумът е наистина английски — заяви след малко Мезън. — Но не виждам защо Смъдж би искал да ви убие.

— Смъдж иска Ивоа.

— Искате да кажете, че Смъдж се е опитал да ви убие, за… да се ожени за съпругата ви?

— Точно така — отвърна Пърсел. — Само че сметката му е крива. — Ако аз изчезна, той няма да ме преживее за дълго.

Погледна бегло Смъдж. Той беше пребледнял и се бе свил на столчето си. Мак Лауд се хилеше безгласно.

— Нищо не разбирам от цялата история — каза важно Мезън. — Защо Смъдж ще се стреми към чужда жена? Има си вече своя.

Пърсел го погледна. В известни отношения старият беше невероятно простодушен. Но дали това беше наистина простодушие?

— Защо Тими уби Джонс? — запита след малко Пърсел.

— Това е друга работа — отвърна високомерно Мезън. — Ние сме англичани, не сме диваци.

— Вярвайте ми — заяви Пърсел, — че и в Англия има хора, които убиват съседа си, за да си присвоят жена му.

Мезън се изчерви, отвърна глава и каза стеснително и раздразнено:

— Не виждам какво печелим от тия разсъждения. Те ми се струват съвършено безнравствени.

— Ще ви кажа моето мнение — обади се изведнъж Мак Лауд с провлечения си говор. — Всичко това е роман, и то роман, който почива върху приказките, че черните са счупили пушките на смяната за вода. А кой разправя тия приказки? Пърсел. От кого казва, че уж ги е научил? От Амурея. А къде е Амурея? В горичката. С една дума: Пърсел го казва, без да го доказва. Да предположим сега, че черните не са счупили нищо. Тими взема една английска пушка и отива да надупчи Пърсел, когато той отваря сутрин вратата си…

Пърсел го погледна яростно. Само преди миг Мак Лауд се хилеше като гледаше Смъдж, а сега му се притичаше на помощ.

— Едно нещо забравяш — каза сухо той. — За Тими би било много опасно да стреля срещу мене посред бял ден, и то застанал в окрайнините на горичката срещу къщата ми. За да си отиде, би трябвало да мине през Източния булевард или през Западния булевард. Без никакво прикритие.

Този тактически довод като че направи впечатление на Мезън.

— Това е доста вярно — забеляза той, навел очи към куршума, — пък и не е ясно защо Тими би сменил оръжието си. Френските пушки са отлични. И по-леки от нашите.

Размисли няколко секунди, вдигна глава и погледна Пърсел.

— Все пак това са само предположения и вие не можахте да докажете нищо против Смъдж. При тези условия решавам да не взема под внимание отвода ви.

Говореше твърдо, но явно беше, че случката го е разстроила. Пърсел протегна ръка и той му върна куршума.

— Не ви питам — каза Пърсел като му обърна гръб и тръгна към масата — дали Смъдж е бил тази сутрин при вас, когато сте чули гърмежа. Не искам да ви затруднявам.

Взе връзката банани от масата, извади един и започна да го бели. Полуседнал на масата, с пълно спокойствие и самообладание, той загледа отново Мезън. Брадичката го болеше малко, когато говореше, но всяка следа от слабост бе изчезнала.

— Смъдж не беше при нас — заяви Мезън след като помисли.

Пърсел му кимна.

— Благодарен съм ви, че го признавате — каза той като престана да бели банана. — Благодарен съм ви също за признанието, че срещу Смъдж има поне съмнения. Но да смятате, след всичко това, че Смъдж има моралното право да бъде съдия — това вече ме учудва.

Мак Лауд явно се забавляваше. Виж го ти, архангел Гавраил! Каква смелост! Смъкнал бе платната на стария с тази история за английския куршум! Мак Лауд присви очи и си припомни със съжаление времето, когато имаше събрание и архангел Гавраил му беше опозиция! Господи, човек не скучаеше тогава нито миг! Все трябваше да хитрува против него! Все трябваше да се старае да го изхвърли на брега! Хубави времена бяха! Но проклетите черни провалиха всичко! Стисна до болка зъби: „Тия копилета!“ — помисли яростно той. Но няма да му смъкнат кожата! Не, на него няма да му смъкнат кожата! Ще им се изплъзне! Може би единствен той от всички черни и бели ще успее да се изплъзне! Само той от всички черни и бели копилета! „Островът ще бъде мой!“ — помисли той в изблик на радост. Пое дълбоко дъх, вдигна клепачи и погледна планината на хоризонта. „Господи — помисли си, — островът ще остане на мене!“

Колкото повече продължаваше мълчанието, толкова по-неловко се чувствуваше Мезън. Отсъствието на Смъдж в момента на гърмежа го бе убедило окончателно, но той не можеше да отмени решението си, а чувствуваше колко се е разколебала позицията му. От друга страна беше неизказано оскърбен от държането на Пърсел. Никога не бе виждал един обвиняем да сяда на маса и да яде банан пред съдиите си. Това беше положително неприлично. Но Пърсел беше у дома си. Най-после и масата, и бананът си бяха негови, имаше право и върху едното, и върху другото, нямаше какво да се каже. За пръв път в живота му уважението към външните форми се сблъска у Мезън с уважението към собствеността и това сблъскване го караше да мълчи.

Пърсел започна да бели втори банан. Не го вършеше преднамерено, просто прилошаването под папратите му бе изпразнило стомаха: беше гладен. Но в същото време усещаше непрекъснато какво става в съзнанието на Мезън и въпреки опасността, на която беше изложен, това го забавляваше. Трудно беше наистина да обвиниш в държавна измяна човек, който седи на маса и яде някакъв плод. Едно толкова тежко обвинение изискваше по-голяма церемониалност. „Какви комедии! — помисли Пърсел. — Колко хората обичат външната страна на нещата и всичко, което им дава власт над другите! Мезън би бил възхитен, ако имаше в този миг черно було и съдийска перука, за да може да ме осъди на смърт!“

Изтри пръстите си с кърпа, прекоси стаята, седна на столчето за обвиняемия, облегна се удобно на стената и погледна Мезън.

— Мистър Пърсел — каза веднага Мезън, — откато сте в острова, вие оставяте впечатление, че сте на страната на черните, против съотечествениците си.

Пърсел поклати глава.

— Защищавах интересите на таитяните, защото те бяха сериозно онеправдани; и не само интересите — и достойнството им. По същия начин бих защищавал интересите и достойнството и на съотечествениците си.

— Вие смятате, значи, че отговорността за тази война пада върху англичаните?

— Пада върху Мак Лауд и тия, които гласуваха с него. Пада и върху вас, защото станахте съюзник на Мак Лауд след убийството на Кори и Меоро.

— Мистър Пърсел, въздържайте се да ме критикувате.

Пърсел вдигна вежди и запита отчетливо:

— Защо?

Мезън потърси отговор, не намери и продължи високомерно:

— Сам аз ви чух да казвате, че Мак Лауд не бил в положение на законна самоотбрана, когато убил двамата черни. Поддържате ли това гледище?

— Поддържам го.

— Както ми казаха, Кори се готвел да прониже Мак Лауд с копието си и тогава Мак Лауд стрелял.

— Това е вярно, но Мак Лауд го бе предизвикал предварително. Хвърли му камък в лицето.

— Кори ми се подигра — заяви Мак Лауд като върна столчето на трите му крака и втренчи в Пърсел суровите си очи.

— Чух как Бейкър ти се подигра жестоко при подялбата на жените, но ти все пак не му стори нищо.

— Тогава беше друго. Не мога да позволя на един черен да се държи с неуважение към мене.

— Две мерки ли имаме?

— Разбира се!

— Е добре, виждате до къде ни доведе това правило: шестима убити.

— Тези разсъждения само ни отклоняват от въпроса — каза нетърпеливо Мезън. — От това, което казахте, мистър Пърсел, заключавам, че когато черните избягаха в гората, вие напълно сте ги оправдали.

— Не е вярно. Не одобрявам, че прибягват към насилие.

— Но все пак смятате, че делото им е справедливо?

— Справедливо е — отговори натъртено Пърсел.

Сиво-синкавите очи на Мезън засвяткаха. Сви се, прибра врат в раменете и наведе напред четвъртитото си чело, сякаш щеше да се нахвърли срещу някого.

— Мистър Пърсел — започна отсечено той, — през ноември ви доверих, че имам намерение да скрия пушки в една пещера. Вие сте единственият англичанин на острова, с когото споделих това свое намерение. Черните избягват завчера в гората и още на следния ден намират оръжието ми. Тъй като сте и единственият англичанин, който желае успех на делото им, заключавам, че именно вие сте им посочили скривалището.

Пърсел скочи.

— Вие сте луд, Мезън! — извика гневно той. — Как дръзвате да изречете такова обвинение срещу мене? Ами че вие сам не вярвате в него! Аз не искам оръжие за себе си, та ще отида да го дам на другите!

— Как ще обясните тогава, че черните са намерили толкова бързо пушките ми?

— Меани открил още през ноември вашата пещера. Служила му е да крие там Итя и Авапуи.

— Кой ви каза?

— Итя.

— Кога?

— Вчера.

— По кое време?

— Няколко минути преди засадата.

— Очевидно! — каза Мезън.

Пърсел го погледна с искрящи очи, но не каза нищо.

Мезън заговори пак:

— Как ще обясните, че черните са знаели за отиването на смяната за вода?

— Техните жени бяха постоянно във връзка с нашите.

— Искате да кажете, че са ни шпионирали?

— Не съзнателно. Но таитянките са бъбриви.

— Мисис Мезън не е бъбрива — заяви студено Мезън.

Пърсел отвори уста да възрази, но промени намерението си. В същност това възхищение на Мезън от съпругата му беше почти трогателно. Жалко, че не се разпростираше нито за всички от нейния пол, нито за цялото й племе.

Мезън заговори отново с крайчеца на устните си:

— Може би мисис Пърсел е дрънкала с Итя?

Пърсел сви вежди. Мисис Пърсел беше, разбира се, бъбрива…

— Не зная — отвърна сухо той.

И добави:

— Жените на англичаните са девет. Защо смятате, че тъкмо моята трябва да е разговаряла с Итя за отиването за вода?

— А вие бяхте ли разговаряли с нея по тоя въпрос?

Пърсел седна.

— Не, разбира се — отвърна той като сви рамене. — Защо? Какво ми влиза в работа? След малко ще ме обвините, че съм устроил засадата.

— Не ви обвинявам в нищо подобно. Защо не ме предупредихте, когато черните избягаха в гората?

— Защо ще ви предупреждавам?

— За да мога да прибера оръжието си от пещерата.

— Значи не вярвате вече, че аз съм посочил скривалището на таитяните?

— Не разбирам — отвърна озадачено Мезън.

— Издадохте се — продължи Пърсел като стана и стъпи с един крак на столчето. — Никога не сте вярвали, че аз съм открил скривалището ви на таитяните.

Мезън го загледа втренчено, като се червеше и мигаше.

— Изяснете се, моля.

— Не можете едновременно да ме обвинявате, че съм издал тайната ви и да ме укорявате, че не съм ви предупредил. Или съм предател, или съм халосан. Едно от двете.

— Не виждам противоречие — отвърна Мезън. — Именно защото не ме предупредихте, помислих, че сте издали тайната ми.

Мак Лауд наклони глава настрана. Чудесно завъртя руля! Не се надяваше, че старият ще се покатери така бързо по гребена на вълната!

— Но аз дори не знаех коя е пещерата! — извика разгневено Пърсел. — Не знаех дори, че сте изпълнили намерението си да пренесете там оръжието. Не си представях, че може да поискате от другиго освен мене да ви помогне, а пък Ваа бе отказала да го стори, защото се страхуваше от тупапау.

— Мисис Мезън успя да надделее чувствата си.

— Как бих могъл да отгатна това? — запита раздразнен Пърсел. — Нямам честта да познавам мисис Мезън така добре, както я познавате вие!

Мезън го прекъсна рязко:

— Да не говорим за мисис Мезън!

— Но това е наистина безсмислица! От четвърт час насам ме обвинявате в какво ли не. Като ви слуша човек, излиза, че съм виновен за всичко. Виновен съм и когато не върша нищо! Ако ще отчитаме отговорностите, не забравяйте, че вие научихте таитяните да стрелят и че пушките, с които стрелят, са ваши.

— Още веднъж — да оставим настрана моята личност.

— Моята ще оставим настрана! Защо ще се ползувате с предимство при разискванията? И какво друго, освен оръжието в ръцете ви, ви позволява да ме съдите?

В далечината се чу гърмеж. Пърсел млъкна, пребледня и се вкова. В разгара на защитата си бе забравил Уили.

— Оня момък Бейкър май изпрати Оу на оня свят — обади се Мак Лауд с провлечения си говор.

Мезън обърна глава към планината и каза полугласно:

— Добре я свърши.

Смъдж също изви глава, но не каза нищо.

Зачакаха, без да мръднат, втренчили поглед в планината. Мезън извади часовника си; тиктакането изпълни веднага стаята. Ако не последва друг гърмеж, значи Бейкър е успял да избяга. Пърсел напрягаше тревожно слух. Никога не бе се ослушвал така напрегнато, за да чуе само тишина.

Още два гърмежа един подир друг. Пърсел стана и пъхна ръце в джобовете си.

— Свършиха го — каза тихо Мезън.

— Какво ви кара да мислите така? — запита гневно Пърсел.

— Той не е имал време да напълни отново пушката си. Изстрелите бяха от тях.

— Може да не са го улучили.

— Може.

— Не — намеси се след малко Мак Лауд, — гърмежите бяха само два, а те са трима. Ако първите двама не бяха го улучили, щеше да стреля третият.

— Третият може да е зает другаде — каза отчаяно Пърсел. — Например може да гони Амурея.

— Не — възрази Мезън, — малко вероятно е. И тримата са се нахвърлили върху Бейкър. С Амурея ще се занимаят после.

— А не забравяйте — подхвана Мак Лауд, — че всеки от тях има по две пушки. Ако не бяха го улучили, щяхме да чуем нови гърмежи.

— Може двете им пушки да не са постоянно пълни — подхвърли хапливо Пърсел.

Мак Лауд вдигна рамене и размени поглед с Мезън, сякаш искаше да каже: „Какъв смисъл има да спорим? Той отрича очевидни неща.“ Този поглед направи на Пърсел по-силно впечатление от всички доводи, които му противопоставяха. Затвори очи. И веднага видя Бейкър — прострян на камъните, мъртво блед, с черен отвор в гърдите.

Мезън наблюдаваше Пърсел. Поразен бе от неподвижността на лицето му. Почти щеше да каже: „Съкрушен съм, мистър Пърсел.“ Но се въздържа. Стори му се неуместно да изказва съболезнования на обвиняем.

Пърсел седна, сложи ръце на коленете си, вирна глава, изпъна врат и загледа втренчено пред себе си.

Смъдж отметна нетърпеливо перчема си. Унесът на Пърсел му върна малко смелост и той си позволи да се поразмърда. Долепил до рамото си цевта на пушката, Мак Лауд започна да чука по коленете с мъртвешките си пръсти. После улови с лявата ръка пръстите на дясната и започна да ги дърпа един подир друг, без палеца. Като свърши, той промени ръцете и започна отново. При всяко подръпване на ставите се чуваше леко изпращяване, последвано от пукане. Като свърши тази операция, Мак Лауд вдигна глава и погледна Смъдж. Смъдж се поизкашли, издаде напред долната си устна, проточи муцуна и посочи презрително Пърсел. След малко Мак Лауд потърка нозе о пода и премести погледа си на Мезън. Но Мезън отбягна да го погледне. Искаше му се да си отиде и се укоряваше за това желание, като за някаква подлост. Дългът повеляваше да върви докрай. Трябваше да поднови разпита, а не смогваше да си наложи това. Замайването на Пърсел му напомняше собственото му замайване, когато бе загинал Джими.

Нещо се промъкна покрай десния ъгъл на къщата, откъм навеса. Мезън грабна пушката, завъртя се и коленичи. Но веднага стана. Бяха жени. Пристъпваха една подир друга, безшумно като невестулки, застанаха рамо до рамо пред плъзгащите се врати, но не влязоха в стаята. Дошли бяха всички, освен Ивоа и Ваа — черна, неподвижна, плътна група, над която властвуваше високата снага на Омаата. Не продумваха. Само по очите им личеше, че са живи.

Мезън сви вежди, после забеляза с гордост, че Ваа не бе напуснала мястото си. Махна леко с ръка, сякаш пъдеше рояк мухи и каза нетърпеливо:

— Вървете си! Вървете си!

Никоя не мръдна.

— Омаата — извика заповеднически Мезън, — кажи им да си вървят!

Омаата не отговори. Тогава Мезън погледна Мак Лауд, сякаш го молеше да се намеси… Мак Лауд поклати глава. Нямаше намерение да предизвиква пред хора красноречието на Ороа.

Мезън изгледа жените. Те бяха втренчили в него мрачните си, тревожни очи.

— Какво искате? — извика раздразнено той.

Никакъв отговор.

Пърсел не мръдваше. Не беше отпаднал, а вдървен и напрегнат, като изпаднал в каталепсия. Лицето му беше неподвижно, погледът втренчен, очите облещени и понеже не мигваше, сълзите се лееха по бузите му. Тези сълзи бяха поразителен контраст с безстрастното и почти вкаменено изражение.

Мезън гледаше Пърсел и не се решаваше да заговори. Не можеше да се освободи от спомена за десетте минути, които бе прекарал в кабината си след убийството на Джими. Виждаше се отново, застанал прав до масата, пред отворената кутия с пистолетите, сложил ръце върху капака. Гледаше прозорчето пред себе си, гледаше го и не го виждаше, не смогваше да мисли. Капакът на кутията се плъзна от ръката му, чу се тракване, той трепна, наведе очи към пистолетите. Джими беше мъртъв… Тогава всичко угасна, той остана сам в тъмнината, погълнат от студена, смразяваща вода, задушаваше се…

Смъдж губеше търпение. Още от пръв поглед забеляза, че Ивоа не е с жените. Навярно скиташе в горичката около колибата с пушка в ръка, безшумна като змия, и един господ знаеше дали няма да реши, когато той излиза, да му запрати един куршум в гърба, ей-тъй, само за да го изпревари. Размърда се на стола си, срещна погледа на Мак Лауд и каза полугласно:

— Да си вървим ли?

Мак Лауд посочи с брадичка Мезън и се намръщи. Трябваше да чакат. Старият стоеше прав срещу вятъра, с отпуснати платна. Явно беше, че няма вече сили да поднови разпита; този разпит и цялата проклета разправия бяха в същност негово хрумване. А какво бяха намислили тия дяволски негърки и защо бяха дошли да ги поглеждат под вежди, без да продумват…

— Да си вървим — каза Мак Лауд.

И се изправи така ненадейно, че столчето му падна с трясък на пода. Пърсел подскочи, стана, премига, обърна бавно, мъчително глава на дясно, сякаш го болеше врата, и погледна Мак Лауд. После все така бавно се обърна на ляво, плъзна взор към Смъдж, без да го погледне, задържа го по-продължително върху жените и най-после го спря на Мезън.

— Е добре — заяви с внезапна ярост той, — какво чакате? Разстреляйте ме!

Мак Лауд вдигна столчето си и седна. Мезън бе почервенял.

— Надяваме се, мистър Пърсел — отвърна почти спокойно той, — че убийството на Бейкър е променило поведението ви.

— Кое поведение?

Мълчание.

— Ще бъда откровен, мистър Пърсел — продължи Мезън, като наведе очи, — против вас има само подозрения. Но — добави той с вдигната ръка — тези подозрения се засилват и дори потвърждават от отказа ви да се присъедините към нас и да се борите срещу общия враг.

После сложи ръка на коленете си и заговори отново:

— Но ако след убийството на Бейкър решите да промените поведението си, ясно е, че не ще имаме вече основание да ви подозираме.

— С други думи — извика възмутено Пърсел — или ще стрелям с вас, или ще ме обявите за виновен! Това е то вашето схващане за правосъдие! Едно изнудване! Чисто и просто изнудване! Започвам да разбирам защо сте устроили това дело срещу мене! За да имате една пушка повече на своя страна!…

— Мистър Пърсел — отвърна възмутено Мезън, — казахте изнудване. Дори да е изнудване, то не смущава съвестта ми. Аз имам съзнание за своята отговорност към англичаните на острова. Ние сме във война, мистър Пърсел, и аз искам да я спечеля. По всяка вероятност черните са понастоящем само трима: Меани, Тетаити и Тими. А ние сме четирима — заедно с вас.

Той помълча, хвана с две ръце пушката си и каза натъртено:

— Вашето присъединяване към нас може да бъде решаващо.

И продължи:

— Обратно, ако ни откажете подкрепата си, сам се отделяте от нашето малко общежитие…

— И ставам виновен! — извика с хаплива насмешка Пърсел.

— Мистър Пърсел, вашите насмешки не ме смущават. Аз чувствувам, че изпълнявам дълга си. И тримата сме сложили на карта живота си. Ако не искате да ни помогнете, ще ви причислим към враговете си и ще се отнасяме с вас като с враг…

Пърсел пъхна ръце в джобовете си, направи няколко крачки из стаята и възмущението му стихна. Всичко това беше очевидна лудост. Вчера Мезън го молеше да стане кръстник на сина му. Днес беше готов да го застреля. Но от вчера нещо се бе променило в острова: черните не бяха вече противници за пренебрегване. Намерили бяха пушките. „Страх — помисли Пърсел. — Страх. И храбреците дори стават свирепи, когато започнат да се страхуват.“

— Аз мога да ви бъда полезен и без да съм въоръжен — каза той като се обърна и погледна Мезън. — Вчера събранието ме упълномощи да вляза във връзка с таитяните. Все още възнамерявам да го сторя и да се опитам да възстановя мира.

— Мир! — извика Мезън. — Вие наистина не мислите като хората. Искате да живеем в мир с тия негодници, които убиха петима от нашите!

— Точно така — отвърна горчиво Пърсел, — петима наши, трима техни; може би е време да спрем.

Мак Лауд вдигна рамене.

— Това и очаквах от вас, Пърсел! Все библията, все Исус! Няма по-заслепен човек от вас! Ще прочетем някоя молитвица и черните ще станат бели! Още една молитвица, ще им поникнат крила и готово! Вятърът е зад нас, с десет възли се носим право към рая! Но аз ще ви кажа каквото ми е на душата, Пърсел: тия момчета ме отвращават. Страхливци, предатели и така нататък, нищо не им липсва, по-долу са от зверове, това е мнението ми за тях. Да предположим, че тия проклети негри ми подпишат мирен договор с майчината си кръв и пред самия Исус Христос, пак ще ви кажа: и тогава дори не мога да им вярвам. Ако не днес — утре ще започнат отново. Затова си казвам: не искам да гледам цял живот лъжци на тоя остров! По-добре да свършим работата още сега, веднъж завинаги!

— Всичко това ни отклонява — каза Мезън. — Аз ви зададох един въпрос, мистър Пърсел, и очаквам отговор.

Пърсел отиде до масата, завъртя се на пета, погледна жените и каза тихо и бързо на таитянски:

— Искат да ме убият, защото не искам да взема пушка.

— Ще им попречим — заяви Омаата.

— И тази, която е отляво на оная от лявата ти страна ли?

— И тя — обади се Тумата.

Пърсел се усмихна. Не бе пожелал да я назове пред Смъдж.

— И хубавата разгневена кобила ли?

— И тя — отвърна Ороа.

— Какво им разправяте? — извика разярено Мезън.

Пърсел го изгледа от глава до пети и му каза отсечено, през рамо:

— Аз съм у дома си.

И той започна да се разхожда отново из стаята, с наведен поглед. Да си даде вид, че отстъпва? Да вземе пушка и при първия удобен случай да избяга в гората? Не, не биваше да се пазари. Дори привидно. Пое си дъх. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Студена тръпка полази отново по кръста му.

Тръгна към столчето и си възвърна небрежното държане. Стъпи на него, облегна лакът о коляното, пъхна другата си ръка в джоба. Съзнаваше, че това държане започва да изглежда превзето, но то му позволяваше да запази смелост.

— Мистър Мезън — каза тихо и сериозно той, — искате отговора ми. Ето го. Първо: няма да имате никаква полза ако взема пушка — аз не зная да стрелям. Второ: с или без пушка, отказвам да върша човекоубийство.

Никакво раздвижване в стаята. Смъдж се бе свил на столчето си, с наведени очи, Мезън се бе вкаменил, загледан право пред себе си. Само Мак Лауд гледаше Пърсел. Храбър беше ангелът. Предвидил бе той: старият пропадна.

— Ако ви разбирам добре — каза Мезън, — отговорът ви е не.

Говореше безстрастно, със странно неподвижен поглед.

— Да.

— В такъв случай — продължи беззвучно той — зная какво остава да сторя.

И сложи куршум в пушката си.

— Хей, по-полека! — извика Мак Лауд. — Трябва да гласуваме.

— Да гласуваме ли? — запита все така беззвучно и машинално Мезън.

Но все пак свали оръжието.

— Не сте сам тук — продължи грубо Мак Лауд. — Трима сме.

Мезън го погледна, сякаш не можеше да го разбере, после вдигна дясната си ръка и промълви като занесен:

— Виновен.

— Въздържам се — каза веднага Мак Лауд.

Смъдж не бе променил позата си. Навел глава, сгушил врат в раменете си, той мълчеше.

— Смъдж? — запита Мак Лауд.

Смъдж потрепера, погледна уплашено жените и каза бързо и смутено:

— Не виновен.

— Какво? — извика Мезън.

— Не виновен — повтори Смъдж.

Пърсел се засмя нервно, пресекливо. Комедия. Невероятна комедия. Спаси го убиецът му. Седна, нозете му трепереха, не смогваше да сдържи смеха си.

Мезън мълчеше, пребледнял, смаян. Погледна Мак Лауд и каза безстрастно:

— Какво значи това?

— Че Пърсел е оправдан — отвърна Мак Лауд.

Пъхнал бе палци в колана на панталона си; полуобърнал трикракото столче, облегнал глава на вратата, той наблюдаваше Мезън някак отстрана, с присвити очи и стиснати в полуусмивка тънки устни. Нищо не бе разбрал старият. Тъп като англичанин. Тъп и упорит.

Значението на гласуването проникваше бавно зад четвъртитото чело на Мезън. Пребледнялото му лице стана алено, той замига и извика:

— Това е измяна, Мак Лауд!

— Никому не съм изменил — отвърна Мак Лауд с носовия си глас. — Няма защо да виждаме навред предатели, капитане. Човек може наистина да полудее в този остров. В края на краищата съденето беше ваше хрумване, а не мое. Както и да е. Да приемем, да приемем, че на Пърсел му е писано да бъде застрелян, или че щяхме да спечелим, ако бе взел пушка. Никога не съм вярвал такова нещо, но да приемем. Струваше си труда да опитаме, щом е за една пушка в повече.

Мезън отвори уста, но Мак Лауд вдигна десница и каза важно:

— Моля, капитане, една минута. Тук сме само бели. Можем да разискваме спокойно, като джентълмени. Както казах, ако Пърсел вземеше пушка, щяхме да спечелим. Само че Пърсел не взема нищо. Така и предвиждах, капитане, не можете да отречете, аз познавам добре Пърсел. Вярващ човек е. Твърд е във вярата си като дъбова обковка…

— Всички тия съображения…

— Оставете ме да се изкажа — продължи нетърпеливо Мак Лауд. — Оставих ви да приказвате цял час. Сега е мой ред. Да продължим. Пърсел отказва. Не иска. В никакъв случай. Да убия човек ли, казва? Ужас. Да убия ближния си? Никога. Никаква пушка за архангел Гавраил. С една дума, не сполучихме. А щом не сполучихме, не сполучихме. Така казвам аз, капитане. Да не би несполуката да стане сполука, ако застреляте Пърсел?… Какво ще спечелите, като го застреляте? Нищо. Няма да получите една пушка в повече.

— Има справедливост — подхвърли Мезън.

— Ехе — възрази Мак Лауд, като възприе постепенно обичайния си язвителен тон, — ехе, капитане, има справедливост, както казахте, само че понастоящем малко искам да я зная аз тая справедливост. И вие също, да прощавате. Доказателство е това, дето ни казахте, че архангел Гавраил е изказал на черните скривалището на пушките… Позволете, позволете, един джентълмен може да говори на друг… Не знам справедливо ли е това и вярно ли е, сър, но малко мъчно мога да го повярвам, сър. Както и да е. Разни работи се казват при разпит, но след разпита същинската истина изскача от кладенеца. Ето ви я, съвсем мокра още! Дръпнете си краката, да се поизцеди! Ето я, казвам. Ако имаше справедливост на тоя остров, именуваният Смъдж щеше да се люлее сега на най-високия клон на смокинята, първо (както казва ангелът), задето се е опитал по никое време да си прави мишена от свой съотечественик, второ, защото Бейкър без малко е щял да повали пред горичката това мръсно копиле (имам пред вид Смъдж), с което би лишил дружината ни от още една пушка. Както и да е. Справедливостта понастоящем е нещо съвсем безинтересно и аз я натиквам в избата при запасните платна. Сега, капитане, съществуват само моите лични интереси. Кожата, костите и така нататък. Затова ще ви кажа: не виждам какво ще спечеля, ако пронижа с куршум архангел Гавраил. Но много добре виждам какво мога да изгубя…

— Да изгубиш ли? — запита Мезън.

Мак Лауд замълча. Можеше да си позволи това. Така добре бе подготвил изказването си, че никой, нито Мезън дори, не помисляше да го прекъсне. Пърсел го гледаше като омагьосан. Какво въодушевление! Какъв цветист език! Мак Лауд беше противен, но все пак… Не беше само скъперник, имаше и закалка на артист. Закачил двата си дълги мършави палци в колана на панталона, протегнал напред нескончаемите си крака, с хлътнало изразително лице, той гледаше весело и отвисоко слушателите си. Свършило бе времето, когато се държеше смирено пред Мезън. Завладял бе повторно първото място. И се радваше. „Да — помисли Пърсел, — играе и винаги е играл. Само че с нашия живот.“

— Разбира се, че ще изгубя! — продължи Мак Лауд. — И не само аз. И вие, и Смъдж. Не виновен, казва Смъдж. Благоразумен е момъкът! Защото по света има една дамичка с вашата пушка при нозе, която зле ще се разсърди, ако се случи нещо на любимия й. А може да не сте забелязали, но зад вас има и други черни дамички, капитане, които, готов съм да се закълна, също няма да бъдат много доволни от такова нещо. Известно е, че всички лудеят по Пърсел. Общ любимец е ангелът. Всички го ближат и милват! „Братко! Чедо!“ Исусе! Всички са луди по него! Всички! Позагледайте ги, капитане! Пообърнете се, моля ви се, струва си да ги погледнете! Не става дума вече за смехове, за песни, за кълчене в такт! Погледнете ги! Същински статуи. Стиснали устни. Стиснали зъби. Очи като бръсначи…

— Страх те е от жени? — подхвърли презрително Мезън.

— Точно така! — отвърна натъртено Мак Лауд. — Ако ги познавахте както ги познавам аз, и вие щяхте да се страхувате. Можете да ми вярвате, капитане, че няма по-зло нещо от тях. Предпочитам да се бия с ония тримата мръсници. А между нас казано, стигат ми те, няма защо да си навличам и ваинетата на шията. Да предположим, че бях казал за Пърсел „виновен“. Да речем, че взема пушката и препратя архангел Гавраил при небесния му отец. После? Какво ще правят според вас ваинетата? Можете да се обзаложите, че ще се нахвърлят върху нас, начело с Омаата. Или ще изтичат да натупат Ваа и да й вземат пушките. В крайна сметка: втора въоръжена дружина против нас из шубраките, която няма да ни мисли доброто.

— Всички тия празни приказки… — заяви Мезън като стисна пушката си.

В същия миг усети, че нещо тежко притисна дясното му рамо. Обърна се. Натискаше го грамадна черна ръка.

— Няма вече вода — каза на английски Омаата.

— Остави ме — отвърна разярено Мезън, стисна китката на великанката и се опита да я отстрани. Омаата дори не забеляза усилията му. Грамадна, майчински загрижена, тя го гледаше отвисоко.

— Няма вече вода — повтори тя и гласът й отекна като далечен отзвук от водопад.

— Какво? Вода ли няма? — извика Мак Лауд. — Ами ведрата на пазара?

— Разлени са.

— Разлени ли? — запита Мезън. — Кой ги е разлял?

Той престана да се бори. Черното лице на Омаата лъщеше над него, огромно и кръгло като месечина, с обърнати устни, разширени ноздри, големи и влажни очи.

— От тях — отвърна тя с дълбокия си глас.

— Откъде знаеш? — извика Мак Лауд и стана.

— Итя каза.

— Кога? — запита с треперещ глас Смъдж и също стана.

— Ей-сега. Ей-сега дошли.

Тя показа със свободната си ръка как се разлива ведро. После продължи:

— Итя предаде от тяхно име…

— Какво предаде? — изрева Мак Лауд с посивяло лице.

— Че ваинетата могат да отиват да пият вода на рекичката. Пеританите не. За пеританите няма вече вода.