Карън Рафърти
Докосването на нощта (13)

Глава дванадесета

„Боже Господи, как този

тъй наречен род човешки

цял е глупости и грешки.“

У. Шекспир, „Сън в лятна нощ“ 3.2.115

 

Въпреки настойчивите повтаряния на Лусиен да се отпусне, Ариел стана неспокойна, щом Гейлън я поведе към гората. Опита се да запомни накъде отиват, но пътеката постоянно се разклоняваше поне в две, а понякога дори в пет различни посоки. Когато достигнаха може би петнадесетото разклонение, Ариел почувства, че напълно е изгубила ориентация. Ами ако Гейлън я изоставаше? Никога нямаше да успее да открие обратния път!

„Не се безпокой. Гейлън няма да те изостави, но дори да го стори аз ще те намеря“, успокои я Лусиен.

„Освен ако не си в съюз с Гейлън“, мрачно додаде тя.

Никога не би повярвала, че е възможно по мисловен път да бъде предадена продължителна, измъчена въздишка, но точно това бе усещането, което получи заедно с мисълта на Лусиен: „Ариел, престани да се държиш мелодраматично!“.

Преди да успее да му отговори, Гейлън я изведе на една поляна. В единия й край се виждаше вход на пещера. Ариел мразеше пещерите или, по точно казано, мразеше техните обитатели. Щом Гейлън я поведе към нея, Ариел спря рязко и се опита да измъкне ръката си изпод неговата.

Този път Гейлън я пусна и я погледна озадачено.

— Има ли нещо, Ариел?

— Никога не влизам в пещери — отговори тя. — Не обичам прилепите и другите създания, които се въдят в тях.

Гейлън се усмихна.

— Ариел, вътре няма нито една пещерна твар. Освен това ти гарантирам, че щом веднъж я видиш отвътре, ще бъдеш щастлива, че си влязла.

„Хайде, Ариел. Гейлън е прав. Вътре няма пещерни твари.“

„Няма да вляза в пещерата!“

„Мислех, че искаш да спасиш брат си.“

„Да не би да искаш да кажеш, че Арманд е вътре?“

„Не, но Гейлън цели нещо. Ако искаш да разбера какво е то, трябва да правиш каквото иска от теб.“

— Ариел, ако наистина се страхуваш от пещери, тогава няма да влизаме — каза Гейлън, като прекъсна мисловния й спор с Лусиен. — Просто тази пещера е такова забележително природно явление, че ми се прииска да ти я покажа.

Ариел все още се колебаеше. Изруга мислено, когато Лусиен я подразни: „Ще влезеш ли, Ариел, или ще оставиш страховете ти да вземат превес над спасяването на брат ти?“

— Ариел — намеси се Гейлън, — искаш ли да се върнем в града?

Ариел искаше точно това, но подигравката на Лусиен бе ударила право в целта. От значение беше само Арманд, дори ако за спасяването му се наложеше да се бие с прилепи и разни други отвратителни пещерни създания.

— Мисля, че искам да разгледам пещерата — каза тя и тръгна към входа на пещерата, преди да е изгубила куража си.

Наложи й се да се свие на две, за да влезе. След това тръгна по тесния, извит на дясно коридор. След миг се озова в самата пещера. Като се изправи, тя изпусна възторжена въздишка пред нейната великолепна кристална вътрешност. Оттук ли бе взет кристала на Лусиен?

— Нали ти казах, че тук няма никакви твари — додаде Гейлън, след като влезе след нея. — Тук е красиво, нали?

— Никога не съм виждала подобно нещо — промърмори със страхопочитание Ариел. — Откъде идва светлината?

— Някакъв вид органична флуоресценция. Не ме питай за подробности. Никога не съм бил добър в науките.

— За какво служи това дърво? — попита Ариел, докато разглеждаше огромния, висок до кръста й дънер от светещо дърво, разположен насред блестящия под. Би трябвало да изглежда не на мястото си, но по някакъв странен начин дънерът сякаш беше неделима част от пещерата.

— Служи за маса — отговори той. — Тази пещера е нещо като средище на обществения живот в Сенктюъри. Организираме тук забави и събрания, а понякога и венчавки.

Ариел можеше да си представи как би изглеждала една сватба в тази пещера. Мястото беше идеално за размяна на клетви за вярност. Пещерата криеше нещо... мистично, почти свято.

— Изненадана съм, че пещерата не е отворена за туристите — отбеляза тя. — Сигурна съм, че хората ще са повече от желаещи да я разгледат.

— Мислихме по тази възможност — отвърна Гейлън. — След това решихме, че пещерата е твърде специална, за да оставим туристите да се разхождат през цялото време напред-назад. Искаш ли да обядваме тук? Ще изтичам за няколко минути до града и ще донеса нещо.

„Не!“, извика Лусиен.

Ариел сепнато примигна. Лусиен бе запазил мълчание толкова дълго, че бе забравила за присъствието му в ума й.

— Аз... ъ-ъ мисля, че няма нужда, Гейлън. Макар мястото да е красиво, боя се, че изпитвам нещо като клаустрофобия. Трябва да изляза навън.

— Разбирам. А какво ще кажеш да си направим един пикник на поляната?

„Не!“, отново извика Лусиен.

Ариел погледна часовника си.

— Съжалявам, Гейлън, но времето ми за обяд е ограничено. Боя се, че тази малка разходка, колкото и приятна да беше, изразходи по-голямата част от обедната ми почивка. Може би някой друг път.

— Разбира се — усмихнато промърмори Гейлън, макар Ариел да бе готова да се закълне, че в очите му проблесна искрица разочарование. — По-добре да тръгваме, за да успееш да хапнеш нещо, преди да тръгнеш.

След като излязоха от пещерата и тръгнаха към града, Гейлън поднови разговора.

— Знаеш ли, Ариел, ще ми бъде много приятно да се обадя в антикварните магазини из околността и да проверя къде имат стари книги. Дори мога да те откарам дотам. Ще ти спести известно време.

„Не приемай предложението му!“

— Много любезно, Гейлън, но ако собствениците на магазините разберат, че самата аз съм търговец, едва ли ще бъдат толкова въодушевени да търгуват с мен. За сега предпочитам да запазя инкогнитото си.

— Щом смяташ така.

— Така смятам.

Последваха няколко минути мълчание, преди Гейлън неочаквано да попита:

— Ариел, женена ли си?

Ариел се изненада от неочаквания му въпрос и отговори механично:

— Не, защо?

— Просто ми се струваш... напрегната в мое присъствие. Помислих, че може би е нещо свързано с личния ти живот — Гейлън мушна ръце в джобовете на панталоните си и се усмихна глуповато. — Извинявай. Прозвуча егоистично, нали? Нямах предвид това. Освен това усетих, че се държа прекалено напористо. Моля да ме извиниш, ако съм те обидил. Надявам се това да не те настрои срещу мен, защото наистина бих искал да се опознаем.

Ариел го изгледа внимателно. Изглеждаше и звучеше искрено, но се усещаше някаква прикрита емоция, която не можа да идентифицира. Не беше гняв, но имаше същия остър привкус и това я караше да се чувства нервна.

— Не е нужно да се извиняваш, Гейлън. Не си ме обидил и аз също искам да се опознаем. Може би ти изглеждам напрегната, защото съм на делово пътуване, а не на екскурзия. Трябва да поставям работата на първо място, а удоволствията на второ.

— Напълно те разбирам — увери я той.

Почти бяха стигнали до ресторанта, когато Гейлън неочаквано спря и намръщено се загледа в нещо на отсрещния тротоар. Ариел проследи погледа му, но не видя нищо друго, освен обичайната тълпа туристи.

— Извини ме за миг, Ариел — каза той, като я остави на тротоара и прекоси улицата. Скри се в сградата, в която Ариел още не беше влизала. Не се виждаше никакъв белег, който да подсказва какво представлява зданието.

Изминаха почти пет минути, преди Гейлън да се върне. Изглеждаше обезпокоен, докато казваше:

— Съжалявам, Ариел, но ми се налага спешно да свърша нещо. Мога ли да си запазя правото друг път да те поканя на обяд?

— Разбира се. Надявам се, че не е нищо сериозно.

Гейлън се усмихна, но си личеше, че се насилва.

— Не е нищо сериозно, но е важно. Трябва веднага да се занимая с него. Може би ще се видим утре.

— Вероятно ще съм тук някъде.

— Много добре. Отбий се в магазина, ако ти се отдаде възможност.

Докато Гейлън бързаше надолу по улицата, Ариел се намръщи замислено. Определено ставаше нещо и тя усещаше, че е по-сериозно, отколкото го бе представил Гейлън. Помисли си дали да не го проследи, но след това се отказа. Докато не откриеше дали не е замесен в изчезването на Арманд, не можеше да си позволи да го настройва срещу себе си, а точно това щеше да се случи, ако я хванеше, че го следи. Изпусна смирена въздишка и се насочи към ресторанта. Трябваше пак да опита да се обади на Джийн.

Опашката в ресторанта бе намаляла малко, но тумбата хлапета край видео-игрите сякаш бе станала още по-голяма. Преди да тръгне към телефона, Ариел огледа тълпата с надеждата да види онзи непознат мъж. Не беше тук и тя разочаровано поклати глава. Кой беше той и защо бе избягал от нея?

Проправи си път до телефона. Няколко минути по-късно тя грижливо набра телефона с офиса си и се свърза с домашния си телефонен секретар. Като изруга под носа си, тя окачи слушалката. След това неочаквано й хрумна нещо. Само с Джийн ли не можеше да се свърже или беше изолирана от целия свят?

Като извади четвърт доларовата монета от процепа, тя набра нула и зачака обаждането на оператора. Можеше да накара оператора да избере номера вместо нея. Не можа да повярва, когато отново се обади собствения й телефонен секретар. Тресна слушалката. Сега беше сигурна, че е дело на Лусиен. Как смееше да я откъсва от външния свят! За какъв се мислеше той?!

„За магьосник, ето за такъв“, каза един вътрешен глас.

— О, я млъквай! — изръмжа тя, докато отиваше към вратата, с намерението щом се върне в къщата да прати Лусиен по дяволите.

 

Лусиен стоеше скрит сред дърветата и чакаше завръщането на Ариел. Чувстваше, че мощта на кристала се засилва, следователно нямаше нужда да чака дълго.

Оумен, който бе проучил околността и я бе обявил за безопасна, за да може Лусиен да излезе навън, изведнъж се появи в краката му. Изръмжа, съобщавайки му, че отново беше прегледала околността и пак не бе открила някой, който да наблюдава къщата.

Лусиен предполагаше, че трябва да бъде доволен от факта, че къщата не е под наблюдение. Така по-лесно можеше да я спре да не влиза вътре. Но факта, че Гейлън не бе оставил някой на пост, потвърждаваше, че магията, която я очакваше вътре, наистина беше силна. Нещо по-лошо — Лусиен имаше неприятното предчувствие, че знае от кой тип магии беше и ако беше прав, тогава бе още по-наложително да си вземе кристала от Ариел.

Когато тя най-сетне пристигна, Лусиен побърза към колата и отвори вратата от другата страна. Ариел сепнато извика, щом той се качи и след това го изгледа свирепо.

— По дяволите, Лусиен! Ако още един път ме стреснеш така ще те ударя по носа! — изкрещя тя.

— Съжалявам — каза той без капчица разкаяние. — Трябва да поговорим.

— И аз мисля така — гневно каза тя, като разкопча предпазния колан и се извърна към него. — Как смееше да ме откъсваш от външния свят!

Лусиен повдигна вежди.

— Да съм те откъснал от външния свят?

— Не се прави на невинен, ти... ти... магьосник такъв! — нападна го тя. — Опитах се да се свържа със съдружника си и познай какво се случи?

Лусиен дори не мигна.

— Свърза се с домашния си телефонен секретар.

— Значи не го отричаш? Признаваш, че си ме отрязал от външния свят? — прошепна тя, без да може да повярва на ушите си.

— Признавам, че направих заклинание, което ти позволява да се свързваш само с домашния си телефонен номер, но не мога да кажа, че си откъсната от външния свят. Трябва само да излезеш извън кръга и можеш да отидеш където пожелаеш.

— Само дето не мога да се обадя у дома, нали?

— Напротив. Можеш да се обадиш у дома. Но не можеш да се обадиш никъде другаде.

Лусиен седеше до нея с толкова самодоволен вид, че на Ариел и се прииска да изкрещи. Гневно пое дъх и заяви:

— Искам да махнеш заклинанието и то още сега!

— Не мога да го направя.

— Не искаш да го направиш!

— Наистина отдаваш прекалено голямо значение на думите, не мислиш ли?

— Лусиен, кълна ти се, че ако не развалиш магията, ще...

— Какво ще направиш? — подкани я той с тих, подигравателен глас, щом Ариел замълча.

— Не знам точно какво, но все ще измисля нещо — заплаши го тя.

Лусиен сви рамене с безразличие.

— Добре. Защо не ми дадеш кристала, докато обмисляш плана си?

Ръката й отскочи към кристала.

— Няма да стане.

— Ариел, нямам време да обсъждам този въпрос — раздразнено въздъхна той. — В розите, които Гейлън ти даде тази сутрин, се криеше магия със закъснение. Магията се задейства, след като ти излезе и сега в къщата има изпуснато на свобода заклинание, което те очаква да прекрачиш прага. Единственият начин да го проследя и обезвредя е да ми дадеш кристала. Така че, моля те, дай ми го и то още сега.

Ариел се облегна на вратата и го изгледа скептично.

— В къщата се разхожда на свобода магия, която ме очаква?

— Точно така.

— Разбирам. Значи тази изпусната магия представлява нещо като мишка. Просто си припка насам-натам и изскача точно когато най-малко я очакваш. Мога да се обзаложа, че освен това се крие под печката, а през нощта напада хладилника, нали?

— Ариел, това не е игра! — сопна се Лусиен.

— О, хайде, Лусиен! — презрително провлече тя. — Нима мислиш, че съм толкова глупава, та ще повярвам на такъв абсурд, като идеята за магията, която се разхождала на свобода из къщата?

Ариел не бе подготвена за реакцията му. В единия миг тя седеше облегната на вратата на колата, а в следващия Лусиен вече бе сграбчил ръцете й и я бе придърпал към себе си, така че на практика Ариел седеше в скута му. Освен това несъмнено се беше разгневил — очите му грееха, кристалът се затопляше, а край тях се надигаше вятър.

— Може би мислиш, че е само шега — каза той заплашително, — но ще промениш мнението си, ако любовната магия на Гейлън влезе в действие. Самият аз не обичам простосмъртните, но Гейлън ги счита за отвратителни. Знам го от собствен опит. Ще те използва, ще те поругае, а когато приключи с теб, ще те унищожи... ако имаш късмет. Може просто да реши да те остави, за да те измъчва за забавление.

— Любовна магия ли? — разтреперано повтори Ариел, прекалено изплашена, за да се замисли над думите на Лусиен. — Мисля, че спомена нещо за изпусната магия.

— И двете — провлачи той, като пусна ръцете й. — Ето защо те заведе в пещерата и се опита да те накара да ядеш там. Пещерата е наше култово място, но освен това е неразделна част от брачния ни ритуал. В нея се крие някаква загадъчна сила, която сваля задръжките и засилва желанието за индивидуално и родово оцеляване. Ако беше яла там, задръжките ти щяха да изчезнат и щеше да сметнеш Гейлън за изключително привлекателен. След това, когато се върнеше в къщата и магията му влезеше в действие... Е, нека просто кажем, че щеше опасно да се влюбиш.

Ариел почувства внезапен хлад и разтърка ръцете си. Не искаше да повярва на думите на Лусиен, но но можеше напълно да ги пренебрегне, защото си спомни за смущението, което прочете в очите на Гейлън, когато му отказа да яде в пещерата.

— Ако Гейлън наистина мрази простосмъртните до такава степен, както твърдиш ти, тогава защо ще иска да извършва с мен... брачния ритуал? — възрази тя, залавяйки се за единствената слаба точка в аргументацията му.

— Гейлън нямаше да вземе участие в ритуала — отговори Лусиен. — Щеше да те отрупа с храна, но самия той нямаше да вземе една трошичка, защото не иска да се обвързва с теб.

— Разбирам — слабо промърмори Ариел. Извърна глава и се загледа към къщата през предното стъкло. Потрепери при мисълта, за съдбата, която я очакваше зад входната врата.

Обърна се отново към Лусиен при звука на гласа му.

— Браво. Най-сетне ми повярва.

Като се досети, че отново е прочел мислите й, Ариел отговори:

— Да, повярвах ти, но въпреки това няма да ти дам кристала.

Очакваше Лусиен да избухне в гняв при отказа й, но вместо това той я изгледа объркано.

— Защо?

Ариел поклати глава, без да знае как да го обясни по понятен за него начин. Фактът, че не знаеше как да изрази мислите си накара очите й да плувнат в сълзи. Знаеше, че не трябва да плаче. Така само щеше да затвърди мнението на Лусиен, че е слаба, а не слабостта бе причината за сълзите й. Просто последните няколко дни бяха изпълнени с твърде много напрежение. Беше изморена и изплашена, и така загрижена за Арманд, че се чувстваше буквално болна. Като капак на всичко бе попаднала между двама враждуващи магьосници, които владееха сили далеч по-големи от способността й да ги разбере, а камо ли да се бори с тях.

Примигна, опитвайки се да прогони сълзите, но не постигна голям успех. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й и като ги изтри нетърпеливо, тя отговори:

— Няма да ти дам кристала, защото той е единствената ми връзка с брат ми. Знам, че това едва ли има някакъв смисъл за теб, но за мен кристала е всичко. Брат ми ме обича така безусловно, с всичките ми недостатъци, а аз изпитвам същото към него. Ако трябва да стана някаква... любовна робиня на Гейлън, за да мога да запазя това малко късче от брат си, тогава съм готова да се жертвам. По-добре да имам тази слаба връзка с него, отколкото нищо. Без него чувствам в себе си такава ужасна, болезнена самота. Нито Гейлън, нито някой друг би могъл да измисли по-страшно мъчение.

Сълзите й смутиха Лусиен, но думите й достигнаха до дъното на душата му. Много добре знаеше какво има предвид Ариел, тъй като самият той изпитваше тази ужасна, болезнена самота откакто бе в изгнание. И, подобно на нея, беше готов да се пожертва, за да има някакъв, макар и слаб, допир със себеподобните си.

Проблемът беше там, че докато за нея кристалът не беше нищо повече от плацебо, Лусиен се нуждаеше от него, за да бъде цялостен. Съчувствието му беше без значение. Трябваше да си върне кристала.

Но щом понечи да й го обясни, от устата му не излезе нито звук. Ариел изглеждаше толкова разстроена и уязвима с насълзените си зелени очи и мокри бузи, че го прониза силно желание да я защити и успокои. Прииска му се да я прегърне, да я приласкае до гърдите си и да се закълне, че ще направи всичко, за да върне брат й, дори с цената на живота си.

Думите й бяха пронизали душата му, но когато осъзна, че е готов да даде живота си за нея, Лусиен бе разтърсен из основи. Единствените хора, към които един магьосник би могъл да изпитва такива силни чувства са жена му и детето му. Ако не знаеше каква е истината можеше да си помисли, че се е влюбил в Ариел.

„Това е само свързващата магия — прозвуча гласът на разума в него. — Създала е усещане за любов, но то не е истинско.“

Вкопчи се в това обяснение, като удавник за сламка. За нещастие то не можеше да реши проблема с кристала. Тъй като Ариел отказваше да се раздели с него, единственото, което му оставеше, бе да направи някакво заклинание, което би могло да я защити.

— Щом не искаш да ми дадеш кристала, тогава дай ми нещо твое, така че да му направя магия, която да те пази — каза й той. — Нещо, което да можеш да носиш през цялото време. Някакво бижу, може би. Например обици?

Дъхът на Ариел секна, когато Лусиен изведнъж посегна към нея и вдигна косата й. Знаеше, че в жеста му няма нищо лично. Просто проверяваше дали носи обици. Това обаче не попречи на възбудата да я разтърси като електрически удар при допира му.

Знаеше, че реакцията на допира му е лудост. Беше видяла колко опасен можеше да стане само докато успее да мигне с очи и не беше толкова глупава, та да го приеме само за поза. Тогава защо вътрешно трепереше от докосването му? Защо жадуваше да се хвърли в прегръдките му?

Преглътна топката, която бе застанала на гърлото й и каза с дрезгав глас:

— Тази сутрин бързах толкова, че забравих да си сложа обици. Все пак мисля, че имам някакви в чантата.

— Много добре. Дай ми ги — рече Лусиен, като пусна косата й и се наведе напред, за да вдигне чантата й, която беше паднала на пода в краката му.

След като я взе от Лусиен, Ариел отвори обемистата си чанта и започна да се рови в нея. Едва бе започнала търсенето, когато Лусиен изруга под носа си, грабна чантата от ръцете й и изсипа съдържанието й в скута си.

— Какво правиш? — ужасено прошепна тя, като дръпна изпразнената чанта от ръката му.

— Мисля, че се опитвам да си спестя малко време — отвърна той, зяпнал удивено към пъстрата купчина. — Винаги съм се чудил какво простосмъртните жени носят в тези грозотии. Сега ми се струва, че щеше да е по-добре, ако бях останал в неведение.

— В чантата ми няма нищо излишно — възмутено заяви Ариел, докато го гледаше как събира в шепа купчина червила и ги разглежда.

Лусиен я погледна със съмнение.

— Имаш шест червила и три от тях са еднакви. Това необходимост ли е?

— Този цвят е любимия ми и не искам да рискувам червилото ми да свърши — защити се тя, като загреба червилата от ръката му и ги пусна обратно в чантата си.

В същото време Лусиен събра няколко парчетата станиол. После й ги подаде с думите:

— А хартийките от дъвки необходимост ли са?

— Не обичам да правя боклук — тросна се тя, като взе празните обвивки, намачка ги на топка и ги пусна чантата.

— Аха, значи затова в старите филми всички се разхождат с фасове в устата — провлече той и подаде още половин дузина хартийки.

— Известно време не съм чистила чантата си — промърмори тя, — но това не значи, че трябва да заведат дело срещу мен. Нека просто пуснем всичко обратно.

Ариел се наклони към него с намерението да вземе част от собствеността си, но Лусиен вдигна ръка и я задържа назад.

— От години не съм се занимавал с нещо толкова забавно, Ариел. Няма да ти позволя да ме лишиш от това удоволствие.

— Правиш го, само защото не ти върнах кристала — обвини го тя.

— Донякъде е вярно — съгласи се той. — Ако ми беше дала кристала, нямаше да ни се наложи да ровим в нещата ти.

Ариел го изгледа свирепо.

— А ако ти дам кристала, ще ми позволиш да си прибера нещата, така ли?

— Грешиш. Както вече казах, от години не съм се забавлявал толкова.

— В случай, че не знаеш, не е учтиво да се ровиш в чуждите вещи.

Лусиен не й обърна внимание и й подаде портмонето и чековата книжка. След това разкопча ципа на издутия несесер с козметични принадлежности и нерешително разрови съдържанието му с показалец.

— Удивително — промърмори той, като затвори ципа и й подаде несесера.

Щом вдигна една малка найлонова кесийка, Ариел рязко я издърпа от ръката му. Лусиен я погледна въпросително и Ариел изруга червенината, която усещаше, че се разлива по шията и бузите й.

— Това не те засяга. То е за... ъ-ъ поддържане на личната хигиена.

— А-ха — разбиращо промърмори той и върна вниманието си към бъркотията в скута си.

Ариел реши, че най-добрия начин да избегне това унижение е като не му обръща внимание и, като се отпусна назад в седалката, затвори очи. Изминаха няколко минути, преди Лусиен да се обади:

— Точно това ни трябва.

Ариел отвори рязко очи и погледна към него. Лусиен беше разгънал една кърпичка, в която беше увита тясна гривна от преплетени златни и сребърни жички.

Ариел се надигна и възкликна:

— Търся тая гривна от месеци!

— Е, сега поне знаеш къде е — каза той и постави до отделените встрани пет-шест чифта обици. Събра обиците, постави ги в центъра на кърпичката и я завърза отново. След това постави вързопчето в чантата й, затвори я и я остави обратно на пода.

— Приятно ли беше? — саркастично попита Ариел.

— Изключително — отговори той, отправяйки й една от злобни усмивки. — Научих много за теб.

Ариел предположи, че изказването му цели да я заплаши и го прие по този начин. Почти започваше да съжалява, че не му беше дала кристала.

— Сега какво ще правим? — попита тя.

— Ами, първото нещо, което трябва да направиш е да извадиш кристала. Тъй като не искаш да ми го дадеш, ще се наложи да ми помогнеш с правенето на магията.

Ариел се почувства заинтригувана, въпреки недоверието си и като бръкна под яката на блузата си, тя напипа синджира и издърпа кристала навън.

Лусиен й подаде гривната.

— Сложи си гривната и хвани кристала — след като Ариел го направи, той продължи с инструкциите си. — След малко ще ти кажа да затвориш очи и да се съсредоточиш върху гривната. Трябва да изградиш в ума си ясна представа как изглежда, как тежи на китката й и как кожата ти чувства допира й. Опитай се да различиш топлината на златото от хладния допир на среброто. Изхвърли от ума си всичко, с изключение на представата за гривната и звука на моя глас, и в никакъв случай не пускай кристала, докато не ти кажа. Това е особено важно, Ариел, защото ако го пуснеш предварително, магията може да се обърне срещу нас и да ни причини повече проблеми, отколкото би могъл да създаде Гейлън. Имаш ли някакви въпроси?

— Не.

— Добре. Когато кажа „три“ искам да затвориш очи и да направиш както ти казах. Когато се съсредоточиш, аз ще докосна кристала и гривната. Ще усетиш внезапен прилив на сила, но няма да се страхуваш. Готова ли си? — когато Ариел кимна утвърдително, Лусиен преброи: — Едно. Две. Три!

Ариел затвори очи и се съсредоточи върху гривната. Когато образа й изникна в ума й, тя изпробва теглото й. След това се съсредоточи върху допира й до кожата й. С изненада откри, че наистина има разлика в температурата на двата метала.

Така се беше съсредоточила върху гривната, че подскочи когато Лусиен обви едната си ръка върху нейната, която държеше кристала, а с другата хвана китката й. Ариел наистина почувства внезапен прилив, но не на сила. Почувства плашещо силно желание.

„Спокойно — прошепна Лусиен в ума й. — В безопасност си. Нищо няма а ти се случи. Довери ми се. Довери ми се.“

Някъде в дълбините на мозъка си Ариел чу заядлив глас, който й казваше, че доверието беше последното нещо, което можеше да изпитва към Лусиен. Но въпреки това, тя почувства как се поддава на омайната му настойчивост. Волята й отстъпи съвсем, когато Лусиен започна да напява в мелодичен, хипнотизиращ ритъм, който й се струваше странно познат и в същото време напълно чужд.

Нямаше представа колко време бе изминало, когато Лусиен каза:

— Ариел, можеш да отвориш очи и да пуснеш кристала.

Тя отвори очи и го погледна. Почувства, че й се вие свят, сякаш бе прекалила с пиенето и по някаква необяснима причина се изкиска.

Лусиен учудено повдигна вежди.

— Кое е толкова смешно?

— Не знам — отвърна тя и отново се изхили.

Той се намръщи.

— Сигурно е някакво обратно въздействие от кристала.

Тези думи й се сториха толкова абсурдни, че Ариел отново избухна в силен смях.

— Ариел, опитай се да се успокоиш — заповяда Лусиен.

— Да се опита да се успокоя ли? — повтори тя с вой. — Тичам насам-натам с един магьосник, който най-редовно ме заплашва и шпионирам друг магьосник, който пуска любовни магии в къщата ми и се опитва да ме превърне в своя любовна робиня. Животинчето ти ме тероризира постоянно и подозирам, че изчаква подходящ момент да ми прегризе гърлото. Направил си ми магия, която ми пречи да избирам други номера, освен домашния си телефон, а ти прекарваш в главата ми повече време, отколкото аз самата. Брат ми изчезна и може би се е превърнал в безмозъчен зеленчук, а ти искаш да се успокоя. Много си смешен, Лусиен. Ти си съвсем откачен!

По това време Ариел вече се смееше така силно, че пляскаше с длани по хълбоците си. Лусиен поклати глава и се загледа в нея. Веселието беше една особеност на простосмъртните, която намираше за забавна и объркваща. В него нямаше никаква логика и често се предизвикваше от обстоятелства, които дори в най-малка степен не бяха забавни.

— Нима наистина не виждаш къде е смешното? — запъхтяно рече Ариел между два изблика смях.

— Не, не виждам.

Тя избърса сълзите от очите си.

— Мислех, че си го разбрал.

Лусиен се намръщи озадачено.

— Не не съм.

Това я хвърли в нов пристъп на веселие. Когато най-сетне се насмя, Ариел каза:

— Боже, беше хубаво! Прав е бил онзи, дето е казал, че смехът е най-доброто лекарство. Сега какво ще правим?

— Ако се чувстваш готова, ще влезем в къщата и ще проверим дали магията ни работи.

— Искаш да кажеш, че може да не сработи? — ахна разтревожено тя.

Лусиен сви рамене.

— Тъй като не мога да проследя магията, не бих могъл да съм сигурен какво точно ще направи. Гривната ти е плетена, така че успяха да втъка в нея няколко защитни магии. Би трябвало да свършат работа, но винаги има възможност да се случи обратното.

— Ами ако не сработят?

— Ще имаш голяма нужда от нещо по-силно от лечебния смях — мрачно отговори той.

Ариел погледна към къщата и преглътна. Ако Лусиен се окажеше прав, след няколко минути тя щеше да си има дяволски много проблеми.

— Знаеш ли, Ариел, не е нужно да се подлагаш на този риск — додаде Лусиен. — Нужно е само да ми дадеш кристала и аз ще се погрижа за магията на Гейлън.

Тя завъртя глава към него.

— Да допуснем, че ти дам кристала. Когато приключиш с проследяването на магията ще ми го върнеш ли?

Лусиен я измери с един дълъг, изнервящ поглед, преди да отговори:

— Ще ми повярваш ли, ако ти отговоря с да?

Въпросът беше труден и Ариел се намръщи, докато обмисляше отговора си. До известна степен можеше да се каже, че изобщо не му вярва. Беше използвал Арманд като пионка в своята война на отмъщение и, както сам бе посочил, не хранеше особена любов към простосмъртните. Ариел не се съмняваше, че всичко, което правеше, беше мотивирано от лични интереси и само по себе си това бе достатъчно да я настрои подозрително.

Но, странно, от друга страна изпитваше към него пълно доверие. Беше я спасил, когато онези двамата се бяха опитали да я нападнат пред „Вещерска отвара“. Беше я спасил, когато вчера бе видяла образа на Арманд, макар все още да не можеше да си спомни какво точно се бе случило. Сега също се опитваше да я спаси. Освен това трябваше да се признае, че отговорите му изглежда искрени, макар обясненията му да не бяха приятни.

Вярваше ли му? Не, но му вярваше, че ако й даде дума, ще я сдържи.

— Да, ще ти повярвам — каза тя. — Значи, ако ти дам кристала, ще ми го върнеш ли, след като се погрижиш за магията на Гейлън?

През очите му пробягаха безчет емоции и Ариел почувства, че Лусиен е във война със самия себе си. Най-накрая кимна отсечено.

— Да, ще ти го върна.

Ариел измъкна синджира през главата си.

— Ето ти кристала.

Лусиен бързо нахлузи синджира на шията си и щом кристала се отпусна върху гърдите му, пое дълбоко дъх. Ариел си каза, че си само си въобразява, но можеше да се закълне, че сякаш видя как Лусиен става по-силен.

Той отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но след това я затвори и бързо излезе от колата. Ариел остана загледана в него, докато Лусиен крачеше към къщата. Дано не се окажеше, че се е показала пълна глупачка.