Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Touch of Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 56 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright Linda Kichline, 1994

История

  1. — Корекция

Глава единадесета

„Не е добро! Подушвам подло дело!“

У. Шекспир, „Хамлет“, 1.2.254

 

Лусиен знаеше, че трябва да стои надалеч от къщата, докато Ариел се върне. Тя го бе изкарала от кожата му и Лусиен чувстваше, че само като стои далеч от нея ще успее да възвърне самообладанието си.

Като седна под вековния дъб, той разсеяно погали Оумен, която се бе присъединила към него. Само след десет минути почувства, че силата на кристала започва да отслабва и разбра, че Ариел беше излязла от къщата. Освен това знаеше, че колкото по-надалеч от него отиде тя, толкова по-малко сила щеше да има самият той. Прободе го безпокойство. Отново щеше да бъде с вързани ръце, а Лусиен ненавиждаше това чувство.

И, докато още се чувстваше загрижен, той си спомни думите на Ариел: „ Мисля, че стана по-добре, като задържах кристала у мен.“

Едва след като тя бе изказала тези думи, Лусиен осъзна, че наистина беше по-добре кристала да е у нея. Докато кристала беше в Ариел тя можеше да призове Лусиен в мига, в който й потрябваше. Разбира се, той не беше сигурен какво точно ще направи, ако Ариел го повика. Да предизвиква Гейлън без кристала би било равностойно на нападение срещу картечно гнездо с бейзболна бухалка.

Ето защо бе наложително колкото е възможно по-скоро да открие Арманд Дантес, но Лусиен нямаше никаква представа къде да го търси. Още по-объркващ беше въпросът, защо изобщо Гейлън беше затвори Дантес. Всичко, което Гейлън можеше да му стори, бе да му направи заклинание, от което Арманд да забрави всичко, което е видял или правил в Сенктюъри. Тогава защо Гейлън го беше пленил? Какво би могъл да иска от Арманд? Лусиен знаеше, че Гейлън иска нещо. Това беше единственото възможно обяснение на действията му.

Неспокойните му мисли бяха прекъснати от нервното мяукане на Оумен, последвано непосредствено от ясното пращене на светкавицата, съпровождаща правенето на магия.

Лусиен обърна рязко глава към къщата и видя как светкавицата я обгръща. Обхвана го ужас, щом разбра какво ставаше. Изглежда, че на розите на Гейлън бе направена магия, която се задействаше със закъснение. По дяволите! Защо не ги бе изгори, докато имаше тази възможност?

„Защото искаше да защитиш Ариел.“

Сега вече истински разбра колко опасен можеше да бъде инстинкта му да я защитава. Поставяше безопасността й преди разумното магьосническо поведение и сега виждаше какви можеха да бъдат страхотните последици от подобен избор.

Щом светкавиците изчезнаха, Лусиен побърза към къщата. Подозираше какво ще намери и когато стигна до кошчето, в което бе хвърлил розите, откри, че е бил прав. Всичко останало от тях беше шепа пепел. Изруга цветисто. Сега в къщата имаше магия, пусната на свобода и без кристала нямаше да успее да я проследи. Това означаваше, че трябваше да отложи търсенето на Арманд, защото не искаше да напуска къщата, преди Ариел да се е върнала. В мига, в който тя прекрачеше прага, щеше да бъде в опасност, а Лусиен искаше да бъде тук, за да я защити.

Като прекара пръсти през косата си, Лусиен се закле, че щом Ариел се върне ще си вземе кристала, дори ако за тази цел трябва да я съблазни.

 

Ариел поклати удивено глава, докато караше през Сенктюъри. Беше малко преди десет в четвъртък сутринта и улиците вече бяха претъпкани с туристи. След изслушаната история на Лусиен й хрумна идеята, че може би сборището използваше някаква „магия“, за да предизвика такъв наплив от туристи.

Отново й се наложи да паркира край магистралата. Докато вървеше по оградения с дървета път, Ариел с удоволствие си помисли, че градът не бе пожертвал вековните дървета заради места за паркиране. Тя обичаше дърветата, особено старите дървета, които се извисяваха над останалите. Според нея унищожаването им в името на прогреса беше истински грях.

Щом навлезе в същинската част на града, тя реши, че преди всичко трябва да намери телефон и да се обади на Джийн. Беше прекосила половината от първата пряка, когато чу да я вика женски глас:

— Ариел! Почакай!

Ариел изплашено спря. Първата й мисъл бе, че я вика Корин Мороу от агенцията за недвижимо имущество. Какво трябваше да прави, ако Корин настоеше да отиде с нея в офиса и да попълни формуляра за вземане на къща под наем?

Проклятие! Трябваше да се досети за тази възможност и да попита Лусиен какво да прави при подобен случай.

Когато се обърна, установи, че не Корин я бе приветствала. Невярваща на очите си, тя вида Шана Морган да бърза към нея по тротоара. Шана беше обута в сандали и облечена в дълга до под коленете пола, боядисана във всички цветове на дъгата и омотан около главата й тюрбан в подходящ цвят. Блестящата червена селска блуза разкриваше стройните й рамене. Освен това си бе сложила дузина гердани, а двете й ръце бяха покрити от китките до лактите с подрънкващи гривни.

Ариел не можа да подтисне завистта си. Ако тя се опиташе да се облече по този начин, щеше да изглежда така, сякаш се е маскирала за Деня на вси светии. А Шана изглеждаше красива, екзотична циганка.

— Забележителни дрехи — отбеляза тя, щом Шана я застигна.

Шана се изсмя.

— Много тактично казано, Ариел, но няма нужда да жалиш чувствата ми. Знам, че изглеждам глупаво, но днес е денят, в който предсказвам бъдещето, а на туристите им допадам в този вид.

— Не изглеждаш глупаво — увери я Ариел, а след това попита. — Бъдещето ли предсказваш?

Шана направи иронична гримаса.

— Само когато мога да изкарам пари от това. Но се радвам, че те срещнах. Искаш ли да обядваме заедно?

Ариел извинително поклати глава.

— Съжалявам, но имам уговорен обяд с Гейлън Морган.

— С Гейлън? — ахна Шана.

— Нещо нередно ли има в това?

— Не, разбира се — побърза да отговори Шана. — Просто Гейлън не се... х-м-м... среща с много жени.

Ариел я изгледа замислено. Дори да беше вещица, Шана изглеждаше приятелски настроена. Можеше да се окаже добър източник на информация. Ариел само трябваше да подходи към нея внимателно.

— Така ли? Мислех си, че красив мъж като Гейлън сигурно има натоварена програма — каза тя.

— Намираш Гейлън за красив?

— Не мислиш ли, че е красив?

— Нека просто кажем, че не отговаря на представата ми за любовника от сънищата ми?

Ариел се сепна от думата, която избра Шана. „Любовника от сънищата ми“ беше прекалено близо до собствените й фантазии за Лусиен.

Като си каза, че Шана е употребила тази фраза като чисто съвпадение, тя попита:

— Знаеш ли къде има телефонен автомат?

— Ами, има един в ресторанта, но се намира близо до видео-игрите. Боя се, че е прекалено шумно, за да чуеш мислите си, да не говорим за разговор по телефона. Ако искаш можеше да ползваш телефона в магазинчето, където предсказвам бъдещето.

Ариел се поколеба. Лусиен ясно й бе заявил, че не трябва да се доверява на никого. Възможно бе Шана да работи за Гейлън. В този случай щеше да бъде по-добре, ако използваше обществен телефон. Но ресторантът също щеше да е пълен с подслушвачи от сборището, които щяха да чуят всяка нейна дума, защото щеше да се наложи да крещи, за да бъде чута. Ако не изпадаше в подробности по време на разговора с Джийн, нямаше проблем да използва телефона на Шана.

— Е, ако няма да те обезпокоя много, ще ти бъда благодарна да използвам телефона ти — рече Ариел. — Разговорът е междуградски, но ще бъде за моя сметка.

— Няма проблеми.

Докато вървяха към магазинчето й, Шана отново поде разговора.

— Чух, че си от Филаделфия.

— Да, оттам съм

— Сигурно е чудесно да живееш в голям град.

— Има си предимства, но, честно казано, бих предпочела да живея в малък град като този.

Шана я погледна така, сякаш Ариел току-що бе изгубила ума си.

— Сигурно се шегуваш. Искам да кажа, погледни това място. Всеки ден виждаш същите неща и същите хора, а ако искаш да имаш развлечения, просто ги забрави.

— Но в живота ти има някакво постоянство и чувство за принадлежност към нещо, а за това може да се говори много — посочи Ариел.

— Лично аз бих предпочела малко вълнения — промърмори Шана, като спря пред една сграда. — Магазинът е тук.

Влязоха във фоайето. Отдясно имаше врата с табела, която известяваше, че зад нея се намира ателието на майстора на свещи. Шана отвори вратата отляво. Табелката над нея оповестяваше, че тук се намира гадателката.

Шана включи лампите и Ариел ахна от възхищение. Светлината се процеждаше от тавана, който беше боядисан в тъмносиньо и украсен с лунен полумесец и трепкащи звезди. Стените бяха украсени с детайлно нарисувани карти тарок. (Тарок или таро — колода от 78 карти, с които се гадае. — Б. пр.)

Подът беше покрит с тъмносин килим. В средата на стаята имаше малка кръгла, покрита със стъкло масичка, чиито дървени крака представлява изящно резбовани и несъмнено еротична преплетена любовна двойка. Върху масата имаше колода тарок и голямо кристално кълбо, закрепено върху гърба на един оловен Пегас. Крилатият кон изглеждаше толкова истински, че сякаш всеки миг можеше да излети.

— Стаята е фантастична — обяви Ариел.

Шана се усмихна.

— Малко е претрупана за вкуса ми, но на туристите им харесва. Телефонът е в офиса ми.

Отиде към мястото на стената, където бе изобразена картата „Светът“ и отвори вратата, така майсторски вписана в картината, че беше незабележима.

Като включи осветлението, Шана каза:

— Телефонът е на бюрото. Ако дойде някой клиент, преди да си свършила, ще ти позвъня. Бих искала да изчакаш, докато приключа с него, ако нямаш нищо против. Сеансите ми рядко продължават повече от петнайсет минути. В най-долното чекмедже на бюрото има списания, ако се наложи да чакаш.

— Няма проблеми — отвърна Ариел, като влезе в офиса. Стаята беше малка, без прозорци, с модерно бюро, стол и шкаф за папки. Върху бюрото нямаше нищо друго, освен телефона.

— Наистина съм ти много благодарна.

— Няма нищо. Аз съм в другата стая, ако ти потрябвам за нещо.

Когато Шана затвори вратата, Ариел почувства как я пронизва безпокойство, примесено с малко клаустрофобия. Ами ако Шана я заключеше тук? Щеше да бъде като в капан!

Ариел незабавно огледа бравата и откри, че ключа беше оставен от вътрешната страна. Това донякъде отне от напрежението, но все още се чувстваше достатъчно неудобно, за да иска час по-скоро да излезе оттук.

Като седна зад бюрото, тя придърпа телефона към себе си и набра телефонния номер на антикварния магазин. Докато слушаше как телефона в отсрещния край звъни, тя си напомни, че трябва да говори с Джийн с недомлъвки. Това, че Шана бе затворила вратата, не гарантираше, че не я подслушват. Може би Шана можеше да чуе всичко, което Ариел говореше, а може би я подслушваше, ако към телефона имаше свързан дериват.

Отговориха при четвъртото позвъняване. Ариел понечи да заговори и устата й остана отворена, когато чу гласа отсреща. Говореше не Джийн, а самата тя. Не беше се свързала с офиса, а с телефонния секретар у дома си!

Затвори телефона и се опита да убеди сама себе си, че без да иска бе сгрешила номера. Но още докато вдигаше слушалката, за да набере повторно, тя вече беше сигурна, че не е сбъркала. Когато отново се свърза с телефонния си секретар я хвана страх. Някой й пречеше да се свърже с външния свят. Въпросът обаче беше, кой?

Първата й мисъл бе, че е Шана. В края на краищата, телефонът беше неин. Но докато обмисляше подозренията си относно Шана, от устните й се откъсна гневно:

— Лусиен!

В мига, в който го каза, Ариел затисна устата си с длан. Лусиен постоянно я предупреждаваше колко опасно би било, ако някой разбере, че е тук с него. Как можа просто така да изтърве името му?

„Заради нервността, безпокойството и оправдания гняв, ето затова“, промърмори си тя, щом чу сигнала на телефонния секретар, показващ, че е време да остави съобщението си.

Тъй като не можеше да се свърже с Джийн, тя реши, че е по-добре да остави поне някакво съобщение.

— Здрасти, Ариел е. Стигнах в Сенктюъри цяла и непокътната. Околията Ланкастър изглежда точно така, както си я представях. Скоро ще се обадя пак.

Като затвори телефона, тя се опита да се окуражи с мисълта, че от това съобщение поне ще разберат къде се намират двамата с Арманд. Само се надяваше да не бъде прекалено късно, когато открият съобщението. Освен това реши да опита повторно да се свърже от обществен телефон. Беше възможно не Лусиен, а Шана да е пренасочила разговора й, но не можеше да бъде сигурна, преди да е опитала отново от друго място.

Тъй като Шана не й беше позвънила, тя излезе от офиса. Шана седеше до масата и редеше картите пред себе си, а веждите й бяха сключени в намръщена гримаса.

— Лоши новини, а? — попита Ариел, като затвори вратата на офиса.

Шана сепнато вдигна глава и се усмихна печално.

— Нека просто кажем, че картите не показват това, което ми се иска да видя.

— А ти какво искаш да видиш? — попита Ариел, обзета от любопитство, въпреки предпазливостта си.

Шана повдигна рамене.

— Не знам. Бягство оттук. Вълнения. Нещо — каквото и да било, — което да е извън рамките на ежедневието, но картите показват, че живота ми ще бъде отегчителен както обикновено. Искаш ли да ти гледам на карти?

— Наистина ли вярваш, че... показват нещо? — попита Ариел, като посочи колодата карти и кристалното кълбо.

— А, значи имам един неверник на разположение — усмихна се Шана и с драматичен жест посочи стола срещу себе си. При това движение гривните издрънчаха. — Седни, Ариел, и ми позволи да ти открия какво те очаква.

Ариел не беше сигурна защо реши да послуша Шана. Може би беше любопитство, а може би в нея имаше частица, която искаше да повярва, че Шана наистина може да разгадае какво крие бъдещето. В края на краищата, ако знаеше предварително какво я чака, щеше да бъде нащрек. Разбира се не беше сигурна как точно трябва да се брани срещу цял град пълен с вещици и магьосници.

— Какво да правя? — попита тя, след като седна.

Шана й подаде колодата тарок.

— Разбъркай картите колкото смяташ, че е нужно и след това ги разцепи на три купчини пред мен.

Ариел размеси колодата десетина пъти, преди да ги раздели на три. Шана вдигна горната карта от първата купчина и я постави с лице нагоре върху масата.

— А, „Империатрицата“! — мелодраматично обяви тя. — Недоволна си от личния си живот, но не си сигурна какво трябва — или какво можеш — да направиш, за да го промениш.

— Това лошо ли е? — попита Ариел, озадачена от двусмислеността на думите на Шана. Едва ли имаше някой човек, който да не се чувства поне малко недоволен от живота, който води и да знае със сигурност как да го промени.

Шана се усмихна.

— Не. Повечето хора са объркани, Ариел, особено когато става дума за личния им живот.

Обърна втората карта и се загледа продължително в нея, преди да промърмори:

— „Рицарят на магическия жезъл“. Ще преминеш през период на изключително напрежение, който ще бъде изпълнен с трудности и разочарования, но след това в живота ти ще влезе някой, който ще го промени към по-добро.

— Не съм сигурна какво означава това — каза Ариел.

— Много е просто. Пред теб ще възникнат множество проблеми, но някой ще ти помогне да ги разрешиш.

— И кой е този някой?

Шана сви рамене.

— Картите тарок само предсказват, Ариел. Те не дават нищо конкретно. Искаш ли да продължа?

— Разбира се.

Шана преобърна третата карта и се намръщи.

— „Силата“. Това означава, че най-доброто ти поведение ще бъде да промениш начин, по който реагираш на околни свят. Едва след като се освободиш от страховете и съмненията си ще постигнеш желаната цел и ще бъдеш щастлива.

Преди Ариел да успее да го обмисли, Шана обърна четвърта карта.

— „Възмездието“. Предстои ти нова дружба или връзка и не трябва да й обръщаш гръб, въпреки че ще бъдеш изкушена да го направиш.

Шана вдигна още една карта, но не я постави на масата. Вместо това я загледа толкова сериозно, че въпреки недоверието си Ариел настръхна от предчувствието за нещо недобро.

— Какво е това, Шана?

Шана сложи картата върху купчината, от която я бе взела и събра картите, след което обяви многозначително:

— Скоро ще трябва да избираш между светлината и тъмнината.

— Това какво означава? — подкани я Ариел, обезпокоена от нежеланието на Шана да погледне към нея.

Шана обърна глава към нея с усмивка, която обаче не промени очите й.

— Нямам представа, Ариел. Както ти казах, картите предсказват, но не дават подробности.

Ариел остана с чувството, че Шана определено я лъже и че знае нещо, което не желае да разкрие.

— Звучи доста зловещо.

— Всичко може да прозвучи зловещо — рече Шана, като размеси колодата и я остави върху масата. Подпря се на лакти и обхвана брадичката си с длани. — Но, независимо какво крие бъдещето, картите ти дадоха най-добрия възможен съвет и той е, че, ако искаш да бъдеш щастлива, трябва да промениш начина, по който гледаш на света и да се освободиш от страховете и съмненията си.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Така е — завъртя очи Шана. — Ако го бях сторила, отдавна нямаше да съм в този град.

— Тогава защо не се махнеш?

— Бих могла да ти изброя милион причини, но това, което наистина има значение е, че ме е страх да бъда сама в един свят, който не разбирам.

— Можеш да опиташ за известно време и ако не се получи нищо винаги можеш да се върнеш у дома.

Шана тъжно поклати глава.

— Няма да бъде толкова просто.

Преди Ариел да успее да попита защо няма да бъде просто, вратата се отвори. Влязоха две жени на средна възраст и Шана незабавно се изправи, а тъгата в миг се замени от приветлива усмивка.

Докато Шана посрещаше клиентите си, Ариел излезе с намерението да отиде до ресторанта и повторно да се опита да се обади на Джийн. Ако пак се свърже с телефонния си секретар, щеше да знае, че не Шана е причинила този проблем. А ако се окажеше, че е така, тогава тя и Лусиен щяха да имат дълъг, „сърдечен“ разговор.

Докато вървеше към ресторанта, Ариел се замисли над разговора си с Шана. Погледнато повърхностно нямаше нищо, което да подскаже, че Шана бе нещо повече от най-обикновена жена, отегчена от живота в задрямалия град. Дори не беше необичайно, че се бои да се впусне в нов начин на живот. Единствената обезпокоителна част от разговора й бе намека на Шана, че няма да може да се завърне. Ако напуснеше Сенктюъри, дали щеше да се превърне в прокълнат изгнаник като Лусиен? Ако това беше вярно, тогава Ариел определено можеше да разбере неохотата й. Това означаваше, че ако излезеше в широкия свят, можеше да открие, че там не й допада, но нямаше да има път за връщане.

Ариел влезе в ресторанта и откри, че там беше точно толкова шумно, колкото й бе казала Шана. Заобиколи дългата върволица хора, чакащи да се освободи маса и се насочи към видео-игрите в задната част. Имаше четири игри, и четирите в действие. Сред пронизителния електронен вой и навалицата от хлапета, очакващи реда си, Ариел си помисли, че ще бъде цяло щастие, ако успее да се измъкне с неувреден слух.

Отне й една минута да открие телефона, който се намираше зад един ъгъл до игрите. За нещастие беше твърде близко до тях, така че дори да успееше да се свърже с Джийн, нямаше да може да проведе никакъв разговор. След това отново си помисли, че така е по-добре. Колкото по-малко кажеше, толкова по-малко можеха да подслушат. Защото, въпреки врявата тук, Ариел подозираше, че ако някой член на сборището поиска да чуе какво говори, той ще го стори независимо от шума.

Като измъкна четвърт долар от джоба си тя понечи да го сложи в процепа. Но преди да успее да го пусне, някой се блъсна в нея, като изби монетата от ръката й.

Като изруга под нос, Ариел се обърна към „нападателя“ си, мислейки, че е някое от децата. Но не беше дете. Преглътна, щом откри, че се намира пред нечии облечени в лен гърди, широки колкото тези на Лусиен.

Вдигна очи към лицето на мъжа и я обхвана чувството, че го познава отнякъде. Косата му беше дълга до раменете и имаше орлов нос и трескаво блестящи очи, толкова тъмни, че Ариел не можа да определи дали са черни или кафяви.

Ариел се намръщи от смущение, защото не беше сигурна, дали не го е виждала по-рано, но не можа да си спомни. Знаеше само, че се бои от него и инстинктивно вдигна ръка към кристала на Лусиен. Преди да успее да го докосне, мъжът се завъртя и се мушна сред тълпата. Ариел го изчака да се отдалечи и след това импулсивно докосна кристала, макар да не призова Лусиен. Не се чувстваше заплашена. Просто имаше необяснимото чувство, че кристала и този мъж са свързани по някакъв начин.

В мига, в който ръката й допря кристала, мъжът рязко спря. Обърна се и я погледна със заплашителен поглед, десет пъти по зъл от най-лошия поглед, който й бе отправял Лусиен. След това си запробива път сред тълпата, безмилостно разблъсквайки хората с лакти.

Ариел едва забелязваше главоломното му бягство. Умът й бе изпълнен с мъглявата представа за Арманд, разговарящ оживено с този човек.

Но в мига, в който образа изчезна, човекът излезе от ресторанта. Ариел се втурна след него и извика:

— Почакайте!

Тълпата не се разделяше с такава лекота пред нея и когато най-сетне успя да излезе, мъжът беше изчезнал.

Остана на тротоара и смутено се огледа в двете посоки. Къде беше изчезнал? Кой беше той? Каква беше връзката му с Арманд? И защо бе избягал от нея?

Реши да докосне кристала и да призове Лусиен. Той сигурно знаеше кой е този мъж и къде могат да го открият. Но преди да вдигне ръка, до нея се появи Гейлън.

Гласът му бе изпълнен със загриженост.

— Ариел, добре ли сте?

— Добре съм — промърмори тя, като едва успя да се сдържи да не изругае в отговор. Макар Гейлън да беше красив, определено трябваше да поработи над навика се да се появява точно когато не трябва.

— Сигурна ли сте?

Ариел понечи да му каже да престане да я обикаля, но си напомни, че трябваше да обядва с него. Просто трябваше да изчака докато се прибере в къщата, за да поговори с Лусиен.

— Добре съм — повтори тя и се насили да се усмихне. — Стори ми се, че видях един познат, но той си тръгна, преди да успея да му се обадя. Готов ли сте за обяд?

— Разбира се — отговори Гейлън и като я хвана под ръка я поведе надолу по улицата.

— Гейлън, ресторанта е ето там — напомни му тя, като опита да измъкне ръката си. Той само затегна хватката си.

— Знам, Ариел, но първо искам да ви покажа нещо. Не се безпокойте. Няма да ви отвлека. Ще ви заведа на едно специално място. Ще ви хареса. Честно.

Ариел понечи да възрази, но гласът на Лусиен изведнъж проехтя в ума й:

„Успокой се, Ариел. Гейлън няма да ти причини нищо лошо.“

Звукът на Лусиеновия глас прогони всички мисли за Гейлън.

„Лусиен, в ресторанта имаше един мъж, който познава Ар...“

„Знам, Ариел. Ще поговорим за него по-късно. Само се успокой. Успокой се.“

Сякаш се намираше под влиянието на хипнотизатор. Ариел почувства как страха й изчезва. Като остави Гейлън да я води Бог знае къде, тя си спомни предсказанието на Шана.

„Скоро ще трябва да избираш между светлината и тъмнината.“

Дали нямаше предвид Лусиен, който беше тъмнокос и русия Гейлън?

 

Лусиен прокле факта, че когато бе изграждал връзката между Ариел и себе си, бе направил така, че да умовете им да се свързват, само когато тя е с Гейлън. Едва сега разбра, че трябваше да направи магията така, че да вижда какво става. Емоциите на Ариел бяха прекалено изменчиви, което не му позволяваше да възприема ясно събитията.

Като не преставаше да я окуражава, той извади магическите свещи и кадилницата. След това събра необходимите стъкленици за магическия огън. Тъй като кристала беше у Ариел, Лусиен трябваше да успее да изгради достатъчно силна връзка с ума й, за да получи образ в пламъка.

Докато палеше свещите и ги редеше по върховете на пентаграмата, той се окуражи, че Гейлън няма да причини нищо лошо на Ариел. Беше почти пладне, което означаваше, че енергията на сборището е в минимума си и вещиците и магьосниците са почти толкова слаби, колкото простосмъртните. Освен това би било безсмислено да предприема нещо грубо, при условие, че магията със закъснително действие беше на свобода в къщата. Гейлън не знаеше, че Лусиен е тук, за да защитава Ариел, следователно просто трябваше да изчака прибирането й в къщата, когато магията щеше да се задейства. Тогава щеше да може да прави с нея каквото си поиска.

Въпреки това Лусиен не беше съвсем спокоен, докато се разполагаше с кръстосани крака в центъра на пентаграмата. След това започна да прави движенията, необходими за запалването на огъня. Когато преди малко Ариел бе докоснала кристала, Лусиен се сепна и зачака да го призове, но вместо това тя преживя наново срещата на Арманд с неизвестния магьосник. Изненадата му прерасна в недоверия, когато разбра, че споменът бе извикан от срещата й с магьосника.

Но след това магьосникът бе избягал от ресторанта и незабавно се бе появил Гейлън. Дали не бе подмамил Ариел навън от ресторанта, където я очакваше Гейлън? Възможно ли бе двамата да работят заедно? Едва ли. Гейлън беше прекалено егоцентричен, за да заговорничи с някого, но Лусиен не можа да намери друга разумна причина, поради която магьосникът се бе показал на Ариел. А Лусиен беше сигурен, че той й се бе разкрил целенасочено. Магьосниците избягваха случайните срещи.

Лусиен духна в кадилницата и се загледа в бликналия към тавана пламък. След това започна да изрежда заклинания. Успокои се малко, когато пламъкът престана да трепти и даде ясно изображение на Гейлън и Ариел.

Миг по-късно застина, щом видя, че Гейлън я води към гората. Гейлън й беше казал, че ще я отведе на едно специално място, а единственото „специално“ място в гората беше кристалната пещера. В никакъв случай не би могъл да я води към свещеното за сборището място.

Но Лусиен скоро разбра, че Гейлън я води точно там. Ако не беше периода от деня, в който силите на сборището бяха най-слаби, можеше да се обезпокои, че Гейлън ще се опита да открие кой е омагьосал Ариел. Но това беше невъзможно. Тогава какво, по дяволите, бе намислил той?