Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Невидимый свет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция с внимателно изчитане
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Съветска фантастика

Съветска, второ издание, литературна група IV

Съставители: Станка Пенчева, Любен Дилов, Огнян Сапарев

 

Редактор: Станка Пенчева

Редактор от издателството: Здравка Петрова

Художник: Радина Цачева

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Олга Цанова

Дадена за набор на 15.VII.1980 г. Излязла от печат на 30.XI.1980 г.

Издателски № 1638. Формат 84x108/32

Издателски коли 24,36. Печатни коли 29. У.И.К. 24,95

Цена 3,05 лева

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив, 1980

 

Генрих Альтов. Богатырская симфония. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Александр Беляев. Невидимый свет. Собрание сочинений, т. 3. Москва, „Молодая гвардия“ — 1964 г.

Дмитрий Биленкин. Принцип неопределëнности. Место в памяти. сб. „Проверка на разумность“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Кир Булычëв. Можно попросить Нину? сб. „Люди как люди“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1975 г.

Илья Варшавский. Побег. Сборник. „Фантастика“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1969 г.

Илья Варшавский. В атолле. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Север Гансовский. Полигон. Библиотека современной фантастики, т. 15. Москва, „Молодая гвардия“ — 1968 г.

Геннадий Гор. Картина. Повести и рассказы. Ленинград, „Художественная литература“ — 1973 г.

Михаил Грешнов. Дорогостоящий опыт. сб. „Волшебный колодец“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Владимир Григорьев. Рог изобилия. Библиотека современной фантастики, т. 15. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Валентина Журавлëва. Нахалка. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Александр Казанцев. Взрыв. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Виктор Колупаев. Жемчужина. сб. „Случится же с человеком такое!…“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1972 г.

Ольга Ларионова. У моря, где край земли… сб. „Вторжение в Персей“. Лениздат — 1968 г.

Игорь Росохватский. Тор I. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Владимир Савченко. Вторая экспедиция на Странную планету. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“, 1967 г.

Вадим Шефнер. „Скромный гений“. сб. „Скромный гений“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий. Малыш. Две повести. Изд. „Детская литература“, Ленинград — 1975 г.

Анатолий Днепров. Лицом к стене. сб. „Формула бессмертия“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1972 г.

Юрий Медведев. Чëртова дюжина Оскаров. Журнал „Техника молодëжи“, № 2 — 1977 г.

История

  1. — Добавяне

— По всичко се вижда, че Вировал е знаменит лекар.

— Трябва да се съглася, щом го виждат и абсолютно слепите.

— Откъде знаете, че съм абсолютно сляп?

— Вашите ясни сини очи не могат да ме измамят. Те са неподвижни като на кукла. — И с тих смях събеседникът му добави: — Между впрочем въртях пръста си съвсем под носа ви, а вие дори не мигнахте.

— Много любезно от ваша страна — горчиво се усмихна слепият и нервно приглади и без това добре сресаните си кестеняви коси. — Да, аз съм сляп и казах „по всичко се вижда“ по стар навик. Но богатството и славата могат да се възприемат не само със зрението. Най-добрият квартал на града. Собствена голяма къща. Дъх на рози. Широка стълба. Портиер. Аромат на скъп парфюм във вестибюла. Лакеи, камериерки, секретари. Фиксирана висока такса за визита. Предварителен преглед от асистенти. Меки килими под краката, тапицирани със скъпа коприна кресла, благородна миризма в приемната.

— Забележителна психологическа подготовка — тихо отбеляза събеседникът, изкривил в иронична усмивка жълтото си лице. Той бегло огледа разкошната приемна на доктор Вировал, сякаш да провери усещанията на слепия. Всички кресла бяха заети от болни, мнозина носеха тъмни очила или превръзки на очите. По лицата на пациентите — очакване, тревога, надежда…

— Вие сте загубили зрението си наскоро. Как стана това? — обърна се той отново към слепия.

— Защо мислите, че наскоро? — учудено вдигна вежди той.

— Слепите по рождение имат други маниери. При вас, изглежда, са поразени зрителните нерви. Може би наркоза на нерва като последствие от твърде неприятна болест, която не е прието да се назовава…

Бузите, челото и дори брадичката на слепия порозовяха, веждите му се свиха.

— Нищо подобно — бързо, негодуващо заговори той, без да обърне глава към събеседника си. — Като работех в една от експерименталните лаборатории на Всеобщата електрическа компания по монтажа на новите лампи, излъчващи ултравиолетови лъчи…

— Останалото е ясно. Така си и мислех. Отлично! — събеседникът потри ръце, наведе се към слепия и му зашепна на ухото: — Оставете този шарлатанин Вировал. Със същия успех бихте могли да се обърнете за лекарска помощ към някой ваксаджия. Вировал ще ви баламосва, докато не измъкне от кесията ви и последната монета, а после ще заяви, че е направил всичко възможно, и посвоему ще бъде прав, тъй като никой специалист не ще може да измъкне от вас нито грош повече. Много пари ли имате? От какво живеете?

— Сигурно ме смятате за наивник — каза слепият с гримаса на отвращение. — Но дори и сляп наивник може да разбере какво представлявате. Вие сте агент на някой друг лекар.

Събеседникът беззвучно се разсмя, лицето му се сбърчи.

— Отгатнахте. Аз съм агент на един лекар. Името ми е Крус.

— А името на лекаря?

— Също Крус!

— Съименник?

— Нещо повече — хихикна Крус. — Аз съм агент на самия себе си. Доктор Крус на вашите услуги. Мога ли да узная вашето име?

Слепият помълча, после неохотно отговори:

— Добел.

— Много ми е приятно да се запознаем. — Крус дружески докосна лакътя на слепия… — Аз зная какво мислите за мен, господин Добел. В този град на търгаши и спекуланти хиляди лекари крадат един от друг пациентите си, прибягвайки до най-долни средства, уловки и измами. Но, струва ми се, още нито един лекар не се е унижавал дотолкова, че да ходи сам по приемните на други лекари, да хвърля по конкурентите си кал и да си вербува пациенти. Признайте, че именно такива мисли ви минават през ума, господин Добел.

— Да допуснем — сухо каза слепият. — И после какво?

— А после имам чест да ви съобщя, че се лъжете, господин Добел.

— Едва ли ще успеете да ме убедите — възрази слепият.

— Ще видим! — живо възкликна Крус и продължи полугласно: — Ще видим. Ще ви приведа аргумент, против който няма да устоите. Слушайте. Аз съм съвсем особен доктор. Не вземам пари за лечение. Нещо повече, издържам сам пациентите си.

Клепачите на слепия трепнаха.

— Благотворителност? — тихо попита той.

— Не съвсем — отвърна Крус. — Ще бъда откровен с вас, господин Добел, с надеждата, че и вие ще ми отговорите със същото. Скоро е вашият ред, ще бъда кратък… Родителите ми ми оставиха прилично състояние и аз мога да си позволя лукса да се занимавам с научни изследвания по свой вкус в дома си, където държа малка клиника и имам добре обзаведена лаборатория. Интересуват ме болни като вас…

— Но какво искате да ми предложите? — нетърпеливо го прекъсна Добел.

— Засега нищо — поусмихна се Крус. — Моето време ще настъпи, когато дадете на Вировал и последната си пара. Но ми е нужно да зная какви са спестяванията ви. Повярвайте, не съм им хвърлил око…

Добел въздъхна.

— Уви, те не са големи. Случаят с моето ослепяване стана известен — за него писаха във вестниците. Компанията, за да заглуши по-скоро шума, беше принудена да изплати сума, която ме осигуряваше за година. И това беше голям късмет. В наше време дори съвършено здрави работници не могат да се смятат осигурени за цяла година.

— И за колко време ви остават средства?

— За около четири месеца.

— А после?

Добел повдигна рамене.

— Не съм свикнал да надничам в бъдещето.

— Да, да, вие сте прав, да се наднича в бъдещето става все по-трудно и за зрящите — подхвана Крус. — Четири месеца. Хм… Доктор Вировал, трябва да се предполага, значително ще съкрати този срок. И вие тогава няма да имате пари не само за лечение, но и да живеете. Великолепно! Защо тогава да не дойдете при мене?

Добел не успя да отговори.

— Номер четиридесет и осми! — обяви медицинска сестра с бяла колосана касинка.

Слепият бързо стана. Сестрата приближи до него, хвана го за ръка и го отведе в кабинета. Крус заразглежда илюстрованите списания върху кръглата лакирана масичка.

След няколко минути Добел излезе от кабинета с радостно развълнувано лице. Крус подскочи към него.

— Позволете да ви закарам с моята кола. Е, какво? Вировал, разбира се, обеща да ви върне зрението?

— Да — отговори Добел.

— Естествено. Инак не можеше и да бъде — захихика Крус. — С негова помощ вие, разбира се, ще прогледнете… в известен смисъл. Питахте какво мога да ви обещая аз. Това ще зависи от вас. Възможно е впоследствие да положа всички усилия, за да върна зрението ви напълно. Но първо вие ще трябва да ми направите една услуга. О, не се плашете. Малък научен експеримент, в резултат на който вие поне ще излезете от мрака на слепотата…

— Какво значи това? Че ще отличавам светлината от тъмнината? А Вировал обещава да ми върне зрението напълно.

— Ето на! Аз си знаех, че да се говори сега с вас на тази тема е рано. Моят час още не е дошъл.

Когато спряха пред дома, в който бе квартирата на Добел, Крус каза:

— Сега зная къде живеете. Позволете да ви връча визитната си картичка с адреса. След около три месеца се надявам да ви видя у дома.

— Аз също се надявам да ви видя, да ви видя със собствените си очи, макар и само за да ви докажа, че Вировал…

— Не е мошеник, а чудотворец? — засмя се Крус, затръшвайки вратата на колата. — Ще видим, ще видим!

Без да отговори, слепият уверено пресече тротоара и се скри във входа.

* * *

И ето че Добел отново седи на мека автомобилна седалка. Пари са му останали само колкото да плати за таксито. Звънът на трамваи, шумът на тълпата са затихнали надалеч. По кожата си той усеща топлината и сякаш лекия натиск на слънчевите лъчи. На тази тиха улица явно няма високи къщи, които да закриват слънцето. Замириса на млада зеленина, на земя, на пролет. Добел си представи котеджи, вили, заобиколени от градини и цветни лехи. Тишината се нарушава рядко само от лекото шумолене на автомобилни гуми по асфалта. Колите принадлежат вероятно на собствениците на къщите. Крус сигурно е наистина богат човек, щом живее на такава улица.

Шофьорът натисна спирачката, колата спря.

— Пристигнахме ли? — попита Добел.

— Да — отговори шофьорът. — Ще ви изпратя до къщата.

Замириса на цветя. Под краката заскърца пясък.

— Внимателно. Стълба — предупреди шофьорът.

— Благодаря ви. Вече ще стигна и сам.

Добел заплати на шофьора, изкачи се по стълбата, побутна вратата — тя не беше затворена — и влезе в прохладен вестибюл.

— При доктор Крус ли идвате? — чу се женски глас.

— Да. Моля да му предадете, че е дошъл Добел. Той знае…

Топла малка ръка се докосна до ръката на Добел. — Ще ви заведа в приемната.

По смяната на миризмите и температурите — ту топло, ту прохладно, по разликата на отразените в стените звуци Добел се досещаше, че спътницата му го води от стая в стая — големи и малки, осветени от слънце и потънали в сянка, пълни с мебели и празни. Странен дом и странен обичай да се развеждат пациентите по всички стаи.

Леко скръцна врата и познатият глас на Крус произнесе:

— О, кого виждам! Господин Добел. Свободна сте, Ирен.

Малката топла ръка бе сменена от студената суха ръка на Крус. Още няколко крачки и Добел почувствува силния смесен мирис на някакви лекарства. Звънтяха стъкло, порцелан, стомана. Навярно някой прибираше медицински инструменти и съдове.

— Ето ви и при мен, господин Добел — весело говореше Крус. — Седнете ето тук, в креслото… Но откога не сме се виждали? Ако не се лъжа, два месеца. Разбира се, точно така. Моят почтен колега доктор Вировал ви е изгребал джобовете дори по-рано от срока, който ви предсказах. А дали ме виждате — за това, мисля, не е нужно да питам.

Добел стоеше с наведена глава.

— Е, е, приятелю, не губете кураж — Крус шумно се разсмя. — Няма да съжалявате, че сте дошли тук.

— Но какво искате от мене? — попита Добел.

— Ще говоря съвсем откровено — отговори Крус. — Аз търсех човек като вас. Да, аз ще се заема безплатно да ви лекувам и дори да ви издържам. Ще направя всичко след изтичането на срока на нашия договор напълно да ви върна зрението…

— Какъв договор? — с недоумение възкликна Добел.

— То се знае, ние ще сключим с вас писмен договор — хихикна Крус — Нали трябва да осигуря собствената си изгода… Имам едно изобретение, което трябва да проверя. Предстои операция, свързана с известен риск за вас. Ако опитът успее, вие, временно оставайки сляп, ще видите неща, които не е виждал още нито един човек на света. А после, като зарегистрирам откритието си, аз се задължавам да направя всичко, което зависи от мен, за да ви върна нормалното зрение.

— И смятате, че не ми остава нищо друго, освен да се съглася?

— Съвършено вярно, господин Добел. Вашето положение е безизходно. Къде бихте отишли оттук? На улицата с протегната ръка?

— Но обяснете ми поне какво ще стане с мен след операцията! — с раздразнение възкликна слепият.

— О, ако опитът успее, то… Аз мисля, аз съм уверен, че след операцията вие ще можете да виждате електрическия ток, магнитните полета, радиовълните — с една дума, различните движения на електроните. Невероятни неща! По какъв начин? Много просто.

И разхождайки се из стаята, Крус продължи с тон на лектор:

— Вие знаете, че всеки орган реагира на външните дразнения по свой специфичен начин. Ударете се леко по ушите и ще чуете шум. Опитайте да ударите или натиснете очната ябълка и ще получите вече светлинно възприятие. Както се казва, искри ще ви излязат от очите. Така органът на зрението отговаря със светлинни усещания не само на светлинното дразнение, но и на механическо, термично, електрическо.

Аз конструирах съвсем малко апаратче — електроноскоп, нещо като брониран галваноскоп с най-висока чувствителност. Проводниците на електроноскопа — тънички сребърни жички — се включват към зрителния нерв или зрителния център в главния мозък. И на тока, който ще се появи в моя апарат-електроноскоп, зрителният нерв или център трябва да реагира със светлинно усещане. Всичко е много просто.

Трудността е в това — мъртвият механизъм на електроноскопа да се включи в системата на живия зрителен орган, и то така, че вие да можете да проектирате в пространството зрителните си усещания. По всяка вероятност вашият зрителен нерв не е поразен по цялото си протежение. Няма да е лесно да се намери най-добрата точка за контакт. Впрочем до операция ние ще прибегнем само в краен случай. Нали електрическият ток може да се добере до зрителния нерв и по съседните нерви, мускули, съдове. Това е основното. Подробностите ще ви обясня, ако решите…

— Аз вече съм решил — отговори Добел, като махна с ръка. — Нямам какво да губя. Експериментирайте, както си щете. Можете дори да ми пробиете черепа, ако трябва.

— Тогава отлично. Сега поне имате цел в живота: да видите това, което не е виждал никой в света! Не всеки има такъв късмет.

— Пък за ваш късмет и вие сигурно ще спечелите нещичко от това! — язвително каза Добел.

— Една изгодна реклама, не повече, която ще ми помогне да отнема от Вировал всичките му пациенти — със самодоволен смях отговори Крус.

* * *

— Тъмнина. Черна като сажди и дълбока като бездна, впрочем, излъгах ви: пълната тъмнина няма пространствено измерение. Не мога да си представя дали пред мен се простират хиляди кубически километри или сантиметри тъмнина, дали се намирам в празнота или от всички страни ме окръжават предмети. Те не съществуват за мен, докато не се докосна до тях или не си ударя челото. Добел млъкна.

Той лежеше в голяма бяла стая. Главата и очите му бяха бинтовани. Крус седеше в кресло до леглото и пушеше пура.

— Кажете, докторе, защо така тежко дишате? — попита Добел.

— Не знам. Сигурно сърцето ми не е в ред. От вълнение… Да, аз се вълнувам, господин Добел. Вълнувам се сигурно повече от вас. Защо така дълго нищо…

— Чуйте! — изведнъж възкликна Добел и се повдигна от леглото.

— Лежете, лежете! — побърза Крус да положи главата на Добел върху възглавницата.

— Чуйте! Струва ми се, че виждам…

— Най-после! — със свистящ шепот произнесе Крус. — И какво виждате?

— Аз виждам… — развълнувано отговори Добел, — струва ми се… ако това само не е зрителна халюцинация… Слепите получават ли зрителни халюцинации?

— Но хайде, хайде, какво виждате? — извика Крус, въртейки се нетърпеливо в креслото.

Но Добел замълча. Лицето му беше бледо и така съсредоточено, сякаш той се вслушваше в нещо. Крус стана, с внимателни стъпки отиде до вратата и натисна копчето на електрическия звънец. Когато се появи санитарката в бяла престилка, Крус заповяда тихо, сякаш страхувайки се да не наруши виденията на Добел:

— По-бързо… нитроглицерин… имам сърдечен припадък.

— Докторе! Господин Крус! Да? Да, аз виждам, тъмнината оживя! — заговори Добел като в сън. — Преминават някакви гъсти облаци светлинна мъгла…

— Какви на цвят? — изтръгна се от Крус, дишайки хрипкаво.

— Светлината е бяла… впрочем на фона на мрака изглежда леко синкава… Светлинните петна приближават и се отдалечават ритмично, като вълни…

— Вълни! — хриптеше Крус. — Проклятие! Остава само да умра точно сега. Дайте! Дайте по-скоро! — обърна се той към влязлата санитарка, жадно изпи лекарството, сведе клепачи и се отпусна на облегалката на креслото. Хриповете ставаха все по-редки и тихи.

— Потоците светлинна материя са ту по-къси, ту по-дълги — говореше Добел за своите видения.

— Може би работи радиотелефонът? — предположи Крус. — Ето, вече ми е по-добре. Много по-добре. Слушам ви!

— Удивително! Пред мен сякаш се проявява фотографска плака. Виждам повече светлина… Петна, точки, дъги, пръстени, вълни, тесни трепкащи лъчи се пресичат, пронизват се един друг, сливат се, разделят се, преливат се… Светлинна мрежа, орнаменти… Колко трудно е човек да разбере всичко това!

— Забележително! Безподобно! — възхищаваше се Крус на успешните резултати от опита си. — Трудно ви е да разберете, защото още не сте се приспособили да регулирате апарата и не можете да различавате токовете с различна сила. И не е чудно, нали се намирате в нещо като светлинен хаос. Но вие бързо ще овладеете регулатора и ще можете да различавате токовете — от слаби до силни и с различно напрежение. Но не скъпете думите си, приятелю! Какво още виждате?

— Няма вече тъмнина — продължи Добел. — Пространството е пълно със светлина. Светлина с различна сила и — да, да! — с различен цвят — небесносин, червеникав, зеленикав, виолетов, син… Ето, отляво пламна светлинно петно колкото ябълка. От него струят синкави лъчи като от малко слънце…

— Какво? — възкликна Крус, скачайки от креслото. — Вие виждате? Не може да бъде! Та това е… един слънчев лъч падна през прозореца и освети полираната топчица на дръжката на вратата. Но вие не можете да видите тази топчица!

— Аз не виждам топчица. Виждам само светлинно петънце и синкави лъчи, струящи от него.

— Но как? Защо? Какви лъчи?

— Струва ми се, че намерих отговора, господин Крус. Енергията на слънчевия лъч, осветил топчицата, е започнала да откъсва от металната й повърхност електрони.

— Да, да, да, да! Вие сте прав. Вие сте съвършено прав. Как не се досетих веднага! Хайде да направим такъв опит. Вие, разбира се, не виждате къде се намират жиците за електрическата крушка? Така. Сега аз включвам светлината. Електрическият ток тръгва и…

— И аз видях електрическата жица. Светещата линия преминава по тавана — Добел показваше с пръст и Крус утвърдително кимаше, — по стената… а ето там, в ъгъла, става изтичане на ток. Трябва да повикате техник… После жицата преминава през ред стаи, спуска се на първия етаж, излиза на улицата… Аз виждам и горящата крушка. Ето я. Но виждам не светлината, а потока електрони от нажежената жичка…

— Термионна емисия или ефект на Едисон — кимна Крус.

— А знаете ли какво, господин Крус? — весело каза Добел. — Виждам и нещо по-интересно от ефекта на Едисон в горящата крушка. Виждам го дори без да обръщам глава. Бъдете добър, приближете се до леглото ми. Така. Тук ли е главата ви? А тук — сърцето?

— Съвършено вярно… Гръм и мълнии! Нима вие… нима виждате електротоковете, излъчвани от мозъка и сърцето? Но в същност какво чудно има! Нали във всяка клетка на нашия организъм стават сложни химически процеси, съпровождани от електрически явления. А сърцето и особено мозъкът — това са истински генератори.

— От главата ви струи мека лилава светлина. Тя се усилва, когато вие напрегнато мислите. А когато се вълнувате, разгаря се пламъкът на сърцето ви — каза Добел.

— Вие сте съкровище, Добел! Вие сте злато! Вие сте незаменим за науката човек! Та нали галванометърът не може да разкаже всичко като вас! Гордея се със себе си… и с вас, Добел. Довечера ще се разходим из града и вие ще ми разкажете виденията си!

* * *

Пред Добел се откри нов свят. Вечерта, когато Крус го вози из града с колата си, завинаги остана в паметта му. Тази първа вечер беше наистина вълшебна, фантастична.

Добел виждаше светлина навсякъде, където имаше електрически ток, а къде няма електричество в един голям град! Добел виждаше като светлинно избухване високото напрежение, което даваха магнитите на автомобилните двигатели. Моторите на трамваите се търкаляха по улиците като китайски фойерверкови колелета, изхвърляйки снопове искри — електрони. Като разтопени стоманени въжета висяха над улиците трамвайните жици. Около тях имаше такива мощни магнитни полета, че светлината им изпълваше цялата улица. Добел виждаше, по-точно отгатваше как светлината — токът от въздушната електрическа жица — тичаше по желязната мачта през покрива на вагона към ватмана на предната платформа, после под пода — към желязното шаси на вагона, в оста, в колелетата, в релсите, в подземния кабел. Безброй кабели светеха ярко под земята. Тук-там те бяха неизправни и Добел ясно виждаше отиващите в земята синкави разклонени ручейчета — изтичането на тока. А зад гърба си — далеч в края на града — той виждаше зарево и цели водопади от пламъци. Там беше разположена една от многобройните градски електростанции с нейните мощни алтернатори. Именно те излъчваха тези огнени водопади.

Любопитно беше да гледа и многоетажните здания. Добел не виждаше стените. Той виждаше само ярко светещата сложна решетка от електрически проводници и по-слабата светлина на телефонните, виждаше сякаш светещите скелети на небостъргачите. По тези скелети Добел разпознаваше отделните здания в града. Тук и там в домовете се виждаха космати светлинни петна — моторите.

Цялото пространство беше изпълнено с разсеяна светлина от преминаващите радиолъчи, а над града, до самите звезди, сякаш свързвайки небето със земята, течаха светлинни потоци, порои, реки от светлина — това беше играта на космическите лъчи, на изтръгналите се от недрата на слънцето електрони и на магнитните токове на самата Земя…

— Не един учен би дал да му избодат очите, за да види всичко това! — възторжено възкликна Крус, слушайки описанията на Добел. — Впрочем, бъдете готов, Добел. Утре ще ви интервюират журналисти от най-големите вестници, а вдругиден ще ви демонстрирам пред научно общество.

* * *

Изобретението на Крус направи сензация. Няколко дни наред всички вестници тръбяха в надпревара за него и Крус се къпеше в лъчите на славата. Добел също бе непрекъснато интервюиран и фотографиран, а после започна да получава писма с делови предложения.

Военното ведомство смяташе да използува Добел за улавяне радиотелеграмите на противника по време на война. Той възприемаше вълните на радиотелеграфа като редица малки светлинни избухвания с различна продължителност. Преимуществото на Добел пред приемателната радиостанция се заключаваше в това, че не му беше нужно да се пренастройва на дължината на вълните: той ги виждаше всичките — и дългите, и късите.

Крупната фирма „Електроремонт“ му предлагаше работа — да контролира изтичането на ток в подземните кабели и да открива така наречените блуждаещи токове, които причиняваха повреди в подземните кабели и различните метални конструкции. Фирмата беше пресметнала, че живият апарат — Добел — ще й струва по-евтино от монтьорите и техниците, въоръжени с обикновени апарати, определящи мястото на изтичане на ток.

И най-после, Всеобщата електрическа компания му направи предложение — да служи като жив апарат при опитите в научната лаборатория на компанията. В експерименталната лаборатория се изпробваха различни системи катодни тръби и лампи, осцилографи, апарати, излъчващи ултравиолетови и рентгенови лъчи, изкуствени гама-лъчи; тук се изучаваше цялата скала на електромагнитните колебания, правеха се опити за бомбардиране на атомното ядро, изучаваха се свойствата на космическите лъчи. Такъв жив апарат като Добел би бил, разбира се, много полезен при провеждането на опити с невидими лъчи.

Крус разреши на Добел да приеме предложението на Всеобщата електрическа компания.

— Но ще живеете както по-рано у мен — каза Крус. — Така ще ми е по-удобно. Нали договорът ни си остава в сила. Все още не съм провел с вас всички интересуващи ме наблюдения.

За Добел отново започна трудов живот.

Точно в осем сутринта той вече седеше в лабораторията, където винаги миришеше на озон, каучук и някакви киселини. Независимо дали опитите се провеждаха при слънчева светлина или вечер при електрическа, или при пълна тъмнина, Добел бе винаги заобиколен със своя призрачен свят от светещи кълба, пръстени, облаци, ивици, звезди. Машините бучаха, бръмчаха, трещяха. Добел виждаше как около тях се появяват сияещи магнитни полета, как се откъсват потоци електрони, как тези потоци се извиват или начупват по пътя си под влиянието на сложни електрически прегради, мрежи и капани. И Добел обясняваше, обясняваше и обясняваше всичко видяно. Две стенографки записваха разказите му.

Той виждаше изключително интересни светлинни феномени и съобщаваше на учените съвсем неочаквани неща. Когато започваше да работи гигантското електромагнитно устройство, което беше по-голямо и по-тежко от най-големия локомотив, Добел казваше:

— Ух, човек може да ослепее! Тази машина изпълва с ярка светлина цял квартал, а крайните граници на магнитното поле се простират далеч извън града. Нали аз виждам целия град отвътре — електрическия му скелет, виждам едновременно на всички страни. Виждам сега всички предмети, както и вас, господа. Електроните са ме облепили като светещ кошер. Ето — от носа на господин Ларднер вече се сипят искри, а главата на господин Корлис Ламот напомня главата на Медуза Горгона сред пламъци. Аз ясно виждам всички метални предмети, те горят като нажежени и всички са свързани със светещи нишки.

С помощта на Добел, говорещият и мислещ апарат, бяха решени няколко неподдаващи се на решаване по обикновения начин научни въпроси. Ценяха го. Добре му плащаха.

— Аз мога да се смятам за най-щастливия между слепите, но зрящите все пак са по-щастливи от мен — казваше той на Крус, който ежедневно изслушваше отчетите му за работата и продължаваше въз основа на тях опитите си по усъвършенствуването на своето изобретение.

И ето че настана ден, когато Крус му каза:

— Господин Добел! Днес изтича срокът на нашия договор. Трябва да изпълня своето задължение — да ви върна нормалното зрение. Но тогава ще трябва да загубите способността си да виждате движението на електроните. Това все пак ви даваше едно преимущество в живота.

— Как не! Преимуществото да бъдеш жив апарат! Не желая. Стига. Искам да имам нормално зрение, да бъда нормален човек, а не ходещ и говорещ галваноскоп.

— Ваша работа — усмихна се леко Крус. — И тъй, да започнем курса на лечението.

* * *

Настана и този най-щастлив ден в живота на Добел. Той видя жълтото, набраздено с бръчки лице на Крус, младото, но зло лице на сестрата, помагаща на Крус, видя капките дъжд по стъклата на големия прозорец, сивите облаци по есенното небе, жълтите листа на дърветата. Природата не беше се погрижила да посрещне проглеждането на Добел с по-весели багри. Но това са дреболии. Щом имаш очи, весели багри ще се намерят!

Известно време Крус и Добел се гледаха мълчаливо. После Добел здраво стисна ръката на Крус.

— Не намирам думи да ви благодаря…

Крус се отдръпна от креслото, повдигна дясното си рамо.

— Няма за какво да ми благодарите. Най-добрата награда за мен е успехът на работата ми. Та нали не съм шарлатанин като Вировал! Като ви върнах зрението, аз доказах това на всички — надявам се, че приемната му скоро ще опустее… Но стига за мен. Ето че и вие сте вече зрящ, здрав, нормален човек, Добел. Човек може да завиди на ръста ви, на физическата ви сила и… какво смятате да правите сега?

— Разбрах намека ви. Аз вече не съм ваш пациент и не бива да ви обременявам с присъствието си. Още днес ще се преместя в хотел, а после ще си намеря квартира, работа.

— Е, добре, желая ви успех, Добел!

* * *

Мина се месец.

Веднъж извикаха Крус да слезе долу във вестибюла. Там стоеше с вдигната яка на палтото и с шапка в ръка Добел. От периферията на шапката се стичаха по паркета струйки дъжд. Добел изглеждаше уморен и отслабнал.

— Господин Крус! — каза той. — Дойдох още веднъж да ви благодаря. Вие ми върнахте зрението. Аз прогледнах…

— По-добре кажете намерихте ли си работа?

— Работа? — Добел жлъчно се изсмя. — Аз прогледнах, господин Крус. Прогледнах двойно. И искам да ви помоля… да ме ослепите. Направете ме слепец, завинаги слепец, виждащ само движението на електроните.

— Доброволно да се подложите на ослепяване?! Но това е чудовищно! — възкликна Крус.

— Нямам друг изход. Иначе ще умра от глад.

— Не, аз няма да направя това, решително отказвам! — горещо възрази Крус. — Какво биха помислили за мен! Пък и сте закъснели. Работейки над електроноскопа, аз внесох в него някои конструктивни изменения, патентовах го и продадох патента на Всеобщата електрическа компания. Сега всеки човек може с помощта на моя електроноскоп да вижда електрическия ток. И на компанията не са й нужни вече такива ясновидци-слепци, какъвто бяхте вие, Добел.

Добел мълчаливо нахлупи мократа си шапка и замислено погледна силните си млади ръце.

— Добре — каза той, втренчил поглед в Крус. — Те поне са годни да разрушат цялата тая дяволска мелница. Сбогом, господин Крус! — И той излезе, като хлопна силно вратата след себе си.

Дъждът беше спрял и на синьото есенно небе ярко сияеше слънцето.

Край
Читателите на „Невидимата светлина“ са прочели и: