Огледал мрачно полученото ленинско наследство, Йосиф Висарионович Сталин имаше достатъчно причини да бъде недоволен. И на първо място — защото като никой друг се чувстваше ограбен. Излиза, че той — членът на ЦК и на първото ленинско правителство, който вършеше, така да се каже, най-черната работа по фронтовете на гражданската война, с риск всеки миг да бъде застрелян, заклан или разкъсан на парчета, е бил излъган. Оказва се, че докато газеше до колене в кървища и тифозните говна, докато се мъчеше да преодолее непроходимата кал на нововизантийските интриги, за да изпраща в Москва от различни краища на страната ешелоните със злато и жито (което понякога беше по-скъпо и от златото), зад гърба му всичко това се е разграбвало, изнасяло се е в чужбина, превеждало се е на лични сметки, на сметките на действащи акционерни дружества и добре печелещи банки. Не може да се каже, че абсолютно нищо не е знаел за тези машинации. Нещичко назнайваше, разбира се. Но не е подозирал истинския им размах, както и не предполагаше, че делът му (законно полагащият му се дял!) ще се окаже толкова смешно малък.

Изтласкан от „кремълската кухня“ и от Коминтерна на длъжността нарком на националностите и председател на бутафорния Рабкрин# (Работническо-селска инспекция — бел. прев.), Сталин започна по-късно да схваща какво всъщност става в завоюваната от болшевиките Русия. Впрочем само му се струваше, че нещо разбира, тъй като всеки ден му поднасяше нови изненади и той се убеждаваше колко трудно, дори невъзможно е да се проумеят протичащите процеси. Гражданската война свърши и милиони очи се взряха в Ленин с немия въпрос: кога ще делим „награбеното“, както сме се уговорили, по равно? Ленин обаче ефектно обръщаше празните си джобове, за да се види, че няма какво да се дели — проклетите буржоа избягаха и отнесоха със себе си всичко, до последната копейка. Дори пироните издърпаха от стените, дори всичката сол изнесоха с параходите. И колко още други неща.

Мнозина се оглеждаха наоколо и му вярваха. Мнозина подозираха глобална лъжа. Сталин вярваше, понеже знаеше, че хазната е празна като лунен кратер. Досещаше се, че парите не са в хазната. Но къде са? Този въпрос интересуваше и него. Но не по-малко го интересуваше въпросът: какво да се прави нататък? Защото, както се разбра, ясен план за бъдещето няма никой, дори и Ленин. И най-странното е, че никой не се е и замислял сериозно за него. Нали си свършиха работата — време е да изчезнат, да се стопят, да сменят прозвищата си и да заживеят безметежно край шума на атлантическия или тихоокеанския прибой. Това беше гледната точка на онези, които успяха да се налапат. Но те бяха тридесетина души. А какво да правят другите?

За да си поемат дъх и помислят, обявиха НЕП. Ленин от вожд на международния пролетариат изведнъж се превърна в руски великодържавник, който започна да мечтае не за световна революция, а за възстановяването на Руската империя в границите й от 1914 година. Отначало не му повярваха, и изпратиха тайно записи на негови речи за психиатрична експертиза — да не би вождът да се е побъркал? Специалистите потвърдиха наличието на такива симптоми: твърде емоционален и импулсивен в изказванията си, фразите се прекъсват и са пълни с противоречия, липсва последователен смисъл. Но смисъл имаше. И Сталин веднага го разбра. Световната революция не се състоя и следователно, както пророкуваше Илич, „ние загинахме“. А за да не загинат, трябва да изградят най-мощна държава (която според ленинската теория би трябвало вече да отмира) и да я използват като инструмент за осъществяването на световната революция. Много добре скроено! Но откъде ще вземем пари за тази цел, Владимир Илич, след като вашите хора натъпкаха цялото национално достояние на една от най-богатите страни в собствените си джобове, които се оказаха бездънни? След като вашият НЕП разлага страната, превръща я от депо на световната революция в огромен бълхарник! — И след като вашата прехвалена гвардия на „старите болшевики“ затъна в разкош и вече нищо не я интересува, освен цените на недвижимите имоти и акциите в страните на капитала, а същевременно нежно разглежда задграничните си паспорти — по дузина на всеки и издадени под различни фамилии!

Докато съсредоточаваше властта в ръцете си, Сталин с учудване забеляза, че всъщност никой не му пречи. И никой не мислеше за бъдещето, всички бяха доволни от настоящето. Работеше само ЧК. Преименувана в ОГПУ# (Обединено държавно политическо управление — бел. прев.), сега тази институция някак лениво, без предишния плам, разстрелваше по двеста души на ден. Но чекистите също се чувстваха излъгани. Къде са онези несметни съкровища, които те, с димящите маузери в ръце, в продължение на пет години доставяха в центъра, надявайки се на своята справедливо поделена част. Вместо нея, — получиха… среден пръст… И Сталин отлично използва това обстоятелство. Той взе в свои ръце и контрола над тайната полиция, разбрал че просто е невъзможно да се измисли някакъв друг орган на изпълнителната власт. Това, което Ленин с топлота наричаше „болшевики“ вече се бе изродило в незнайно какво. И колко бързо — за по-малко от шест години!

Не може да се твърди, че Ленин не е виждал всичко това, че не го е разбирал. Съзнавал го е и още как! Но възпирал опонентите си. Щастието не е в парите! И къде са се дянали те партията знае. А размирици има преди всичко, защото започнахме по-малко да разстрелваме. Разстрелите, другари, трябва да се прилагат по-широко! Обладан от идеята да създаде СССР, Ленин е загрижен за правовата основа на бъдещата държава „на работниците и селяните“. Тя ще бъде толкова по-силна, колкото по-широко се прилагат разстрелите, искрено смяташе той. В разгара на НЕП към средата на 1922 година Ленин полага последни усилия да си възвърне предишния авторитет, да сплоти около себе си своите привърженици и да ги вдигне за нов грабеж. За да продължат отслабващите му ръце да държат толкова сладките юзди на неограничената власт. Но това някак си не се връзва с мечтите за мощна социалистическа държава. Тази непоследователност на вожда обаче вече не дразнеше, а дори стана обект на вицове. И кого оттук нататък ще можем да ограбим? Страната и без това се е превърнала в мъртва пустиня. Но така си мислят изпълнителите, докато геният винаги гледа напред и вижда много по-добре от своите поданици. И приведен над проекта за бъдещия наказателен кодекс на великата социалистическа държава, представен му от затлъстелите от НЕП-а. чиновници, Владимир Илич за последен път изпита мощен прилив на творчески сили. И надраска проекта с червения молив.

Каква мекушавост! Къде е революционният плам!

„Др. Курски — пише в раздразнението си Ленин на своя нарком на правосъдието, — според мен трябва да се разшири прилагането на разстрела… за всички видове дейност на меншевиките, на есерите и т. н.; да се намери формулировка, поставяща тези деяния във връзка с международната буржоазия и нейната борба срещу нас (продажност сред печата и агентствата, подготовка за война и т. н.). Моля срочно да ми се върне с Вашия отговор. Ленин, 15 май 1922 година“.

Не! Курски няма да разбере. Ще помисли, че става дума само за меншевиките и есерите. Трябва да му се разясни по-подробно.

И след още един ден, на 17 май 1922 година, Ленин адресира до Курски ново писмо:

„Др. Курски!… изпращам Ви проект за допълнителния параграф на Наказателния кодекс. Проектът е в чернова, която, естествено, се нуждае от цялостна обработка и преработка. Въпреки всички недостатъци в тази чернова, надявам се, че основната мисъл е ясна: открито да се изложи принципното и политически правдивото (а не само тясно-юридическото) положение, мотивиращо смисъла и оправдаването на терора, неговата необходимост, неговите граници.

Съдът не трябва да се бори срещу терора; да се обещава подобно нещо би било самозаблуда или лъжа, тъй като от него се иска да го обоснове и узакони принципно, ясно, без фалш и без преувеличения. Трябва да се формулира колкото може по-широко, понеже само революционното правосъзнание и революционната съвест диктуват условията за повече или по-малко широкото му прилагане в действие.

С комунистически поздрав Ленин“.

По-нататък Ленин, който е юрист по образование, изпраща и собственоръчно написаните три варианта на новия параграф от наказателния кодекс на РСФСР:

„Вариант 1:

Пропаганда или агитация, или участие в организация, или съдействие на организации, действащи (пропаганда и агитация) в помощ на онази част от международната буржоазия, която не признава същите права върху собствеността на идващата да смени капитализма комунистическа система и се стреми към насилственото й събаряне чрез интервенция или блокада, или шпионаж, или финансиране на печата и др. подсредства се наказват с най-висшата мярка, а в случай че има смекчаващи вината обстоятелства, тя се заменя с лишаване от свобода или изгонване зад граница.

Вариант 2:

а) Пропаганда или агитация, обективно съдействащи на онази част от международната буржоазия, която и т. н. до края.

б) На същото наказание подлежат виновните за участие в организации или за съдействие на организации или лица, провеждащи дейност, която има горепосочения характер (или дейността на които има горепосочения характер).“ Както винаги, Лениновото перо изпреварва мисълта на вожда, като се стреми колкото може по-широко да обхване в кръга на разстрелите населението на заробената страна, което поради извечната си наивност бе възприело Новата икономическа политика на болшевиките за нещо сериозно и дълготрайно. А всъщност НЕП бе поредният капан, заложен от окупационните власти.

Със съмнението, че Курски може и да не схване правилно всичко дотук, Ленин добавя:

„Вариант 26:

съдействащи или способни да съдействат — и дебело очертава този вариант с мастило. Сега вече всичко е точно. Целият народ на бъдещата държава може да бъде подведен под разстрелния параграф, ако властта прецени.“

На другия ден, 18 май 1922 година, на специално заседание на Политбюро на ЦК на РКБ (б) е взето решение да се увеличи около три пъти заплатата на работниците от ГПУ и те да бъдат зачислени на спецдажба към специалната закрита мрежа за продоволствено снабдяване. Едновременно с разясняването на новите „разстрелващи“ параграфи от наказателния кодекс, в ГПУ се спускат подписани от Ленин секретни директиви със следното съдържание:

„Поради провеждането на Новата икономическа политика и от правителствени съображения от най-висш характер, ОГПУ днес е принудено да проявява известна пасивност. Но всеки сътрудник трябва да е наясно, че това положение може да бъде само временно. Затова сега ОГПУ трябва да положи максимум усилия за набелязването и регистрацията на нашите врагове, за да може, когато му дойде времето, да им нанесе съкрушителен удар“. Изглежда вече не бе необходимо да се разяснява на когото и да било какво означава съкрушителен удар по врага от страна на ОГПУ. На 17 декември 1922 година „легендарният“ чекист Петерс публикува в „Известия“ статия, в която, като призовава към висока бдителност, отбелязва:

„Не трябва да забравяме, че и в условията на НЕП сме заобиколени от всички страни от най-зли врагове“.

Но кои са тези най-зли врагове, които трябва да бъдат регистрирани и посочени поименно, за да се ликвидират поголовно, „когато му дойде времето“, като преди това отново ги ограбят до конец? Секретното циркулярно писмо от февруари 1923 година подробно изрежда обречените на поголовно физическо изтребление в най-близко бъдеще:

„Политически партии и организации

1. Бившите членове на дореволюционните политически партии.

2. Бившите членове на монархическите съюзи и организации.

3. Бившите членове на Съюза на независимите земеделци, а също и на Съюза на независимите селяни от периода на Централната рада в Украйна.

4. Бившите представители на старата аристокрация и дворянството.

5. Бившите членове на младежките организации (бойскаути и други).

6. Националистите от всякакви цветове.

Сътрудници на царските учреждения

1. Сътрудниците на бившето Министерство на вътрешните работи; сътрудниците на «охранката»# (Тайния полицейски отдел — бел. прев.), полицията, чиновете от граничната стража и т. н.

2. Сътрудниците на бившето Министерство на правосъдието: членовете на окръжните съдилища, съдиите и прокурорите от всички рангове, мировите съдии, съдебните следователи, съдебните изпълнители, председателите на селските съдилища и т. н.

3. Без изключение офицерите и подофицерите от царската армия и флота.

Тайни врагове на съветския режим

1. Офицерите, подофицерите и войниците от Бялата армия, доброволните белогвардейски формирования, петлюровските съединения, различните въстанически подразделения и банди, активно борещи се срещу съветската власт. Не представляват изключение лицата, амнистирани от съветските власти.

2. Цивилните сътрудници на централните и местните органи и ведомства на белогвардейските правителства, на армията на Централната рада, на хетманската администрация и т. н.

3. Религиозните дейци: епископите, православните и католическите свещеници, равините, дяконите, монасите, църковните диригенти, църковните старейшини и т.н.

4. Бившите търговци, собственици на магазини и дюкяни, а също и «непманите».

5. Бившите земевладелци, крупните арендатори, богатите селяни, използващи в миналото наемна сила. Бившите собственици на промишлени предприятия и работилници.

6. Лицата, чиито близки роднини са в нелегалност или продължават въоръжената съпротива срещу съветския режим в редовете на антисъветски банди.

7. Чужденците, независимо от тяхната националност.

8. Лицата, които имат роднини и близки в чужбина.

9. Членовете на религиозни секти и общини (особено баптистите).

10. Учените и специалистите от старата школа — особено тези, чиято политическа ориентация и до ден-днешен е неясна.

11. Лицата, подозирани по-рано или осъждани за контрабанда, шпионаж и т.н.“.

Точно тези документи, а не жалката бележка, препоръчваща да не избират Сталин за „генерален секретар“, трябва да се смятат за истинско политическо завещание на Ленин. Щом сте решили да се задържите тук и да изграждате Съюз на социалистическите държави, ето ви тогава единствената методика, по която ще можете да построите този Съюз. Хилядолетната Руска империя, която страдаше от лекомислената войнственост, толкова типична за всички престарели империи, не можа да издържи на доброволно поетия товар и непредвиденото пренатоварване — тя рухна и се разпадна. Невъзможно е да бъде реанимирана. Но може окончателно да се доубие и да се превърне в управляем нейният труп. Може, като му сложат стоманените обръчи на непрекъснатия терор и го галванизират с помощта на простия подбор от псевдомарксистки заклинания, произнасяни денонощно от раждането до смъртта на всеки индивид, който е успял да се спаси по някакви причини. Енергията на управляемия труп може да се използва за всичко: за връщането на реките обратно, за завоюването на света, за електрификацията на страната. При това пари няма да са нужни, тъй като всички ще работят за „дажбата“ си, която ще може съответно да се регулира в зависимост от обема и качеството на положения труд и изпълнението на задачите. Така се открива възможност за създаването на огромни трудови армии и безбройни пълчища от „пролетарски батальони“, които просто ще залеят Европа и целия свят, осигурявайки победата на социализма в планетарен мащаб.

Всичко това е просто и разбираемо. Но за осъществяването на този план ще има нужда от огромна армия на „управляващите“. А практиката вече показа, че тази „армия“, потъне ли в разкош, много бързо престава да се занимава с каквото и да е. И без всякаква съпротива, като оставя задълженията си на самотек, затъва все по-дълбоко в сладкото блато на корупцията. Следователно трябва да се създаде нова армия на „управляващите“. И това да бъде един вид щаб „на окупационната администрация“, където ще се работи зад непроницаемата завеса на секретността и непреодолимата стена на личните привилегии, но за своите действия, думи и даже мисли всеки ще отговаря с главата си пред вожда. За тази цел обаче също са нужни пари — и то много. А къде са те?

Още през 1922 година Сталин прави опити да разкрие пътищата, по които се изнасят на запад огромните суми, представляващи някога националното богатство на Русия. Но апаратът на ЧК все още не е в неговите ръце. Следствието се води тайно и свръхпредпазливо, но фактически не носи никакви резултати. Напипаните крайчета на златни нишки бързо се късат във фантастичните лабиринти на международните банки. Ако се намери каналът, по който някога е изсмукано руското злато, става пък невъзможно да се открие другият канал — по който то се е озовало на световния пазар. А няма такива хора, които биха могли да се ориентират във всички движения на хилядите банкови пипала, плъзнали по целия свят. Защото, докато в Москва биеха барабана на световната пролетарска, тихо и незабележимо бе извършена световната финансова революция, подготвяща хегемонията на онази страна или група страни, които по-разумно ще използват предоставените им от нея политически и икономически възможности.

Знаеха ли за това тези, които завзеха властта в Русия през октомври 1917 година? Сталин беше един от тях, но нищо не е знаел, макар че с нюха си на опитен престъпник бе подушил нещо обезпокояващо. Липсата на най-елементарно политическо и икономическо образование не му бе дала възможност да направи поне някакъв повърхностен анализ на случилото се. Пък и времето не му стигаше. А другите? Знаеха ли или не? Какво е знаел самият Ленин? Най-вероятно — не повече от останалите, сам той станал жертва на онези, които ловко се възползваха от болезнените му фантазии. Ленин, пък и никой от неговото най-близко обкръжение, никога не е бил откровен със Сталин. Презрителни погледи и снизходителни усмивки — това е всичко, което получаваше от тях. Но добре поне, че с неимоверни усилия и с риск той успя да пребазира и укрие част от ценностите на Държавното хранилище, като се възползва от острите противоречия сред върхушката на ГПУ. Но това е организация, на която не бива да се доверява. Ще намери ли ГПУ укритото? Въпросът е още висящ.

Смъртта на Ленин му развърза ръцете. Онова, което Илич отнесе със себе си в гроба — нека остане на неговата съвест. Но с най-близките му съмишленици ние ще се оправим. Трябваше да води битка в смъртоносното кълбо от кремълски интриги, където нищо не можеше да се предвиди дори за близкия половин ден. Изглеждаше, че могъщите му съперници от старата болшевишка гвардия ще стрият „недоучилия семинарист“, както се изразяваше Троцки, на прах, и то така, че никой няма да си спомни за него. Теоретически така и би трябвало да стане, но на практика се оказа, че всички те отдавна вече не са бойци. И не само от борбата, а и от работата бяха отвикнали. В Русия не им се оставаше, от Европа се страхуваха. Това не е онази Европа, която познаваха отпреди Първата световна война. Съвсем не е тя. Не биха се чувствали там уютно със сегашните си навици, придобити за тези седем години на руската им слободия.

Единствено Троцки прояви известна твърдост. И се реши да замине. Уморен бил от празните дискусии кой да бъде унищожен на първо място и кой после. И дали на бойците от трудовата армия следва нещо да се заплаща или да се държат само на порцион? Според Ленинския план предстояла такава дълга и кървава работа, че човек дъх да не може да си поеме, а той вече се чувства уморен.

По-добре е спокойно да си живее на Запад и да си харчи награбените милиони долари. Сталин можеше само да се радва на тези настроения у неговия потенциално най-опасен съперник. Оформиха му изгонването от страната за отклонение от генералната линия на партията и с удоволствие го оставиха да замине с целия си архив. Нека си работи кротко и спокойно върху теорията на перманентната революция. Но от този момент вече не го изпуснаха от очи. Нали белязаният атом си личи и може да ги изведе до дирята на похитените скъпоценности. Когато разбраха, че това няма да стане, смачкаха го като муха.

По време на изгонването на Трофеи шефът на ОГПУ Генрих Ягода вече бе занесъл на Йосиф Висарионович списъка с номерата на личните сметки и сумите по тези сметки на всички ония, които си напълниха джобовете при небивалото в историята разбойничество, наречено Велика октомврийска социалистическа революция. Ягода не бе вписал там само номера на своята сметка, наивно вярвайки, че за другаря Сталин той е единственият източник на информация. След време Ягода и за нея ще си признае, но вече ще бъде късно. Всичко ще изцеди от тях Сталин, до последния цент. Храчейки кръв от размазаните си дробове и плюейки избитите си зъби, всички те, преди да получат куршум в тила, „доброволно“ ще преведат парите си от западните банки в Москва. Зиновиев, Каменев, Бухарин, Менжински, Ганецки, Уншлихт, Бокий,… Списъкът е дълъг, но Сталин никого не пропуска. Даже Ленин. И лично ще обясни на Надежда Константинова какво я чака, ако не изтегли парите на вожда на световния пролетариат от швейцарската банка. На другия ден всички ще забравят, че тя е била съпруга на Ленин и е негова вдовица. Ще приемат, че вдовицата всъщност е Землячка — същата онази „Землячка“, която извозваше златото от Севастопол заедно с Бела Кун.

Надежда Константинова се огъна — всичко предаде. Виж, Землячка излезе юнак. Доброволно направи необходимото, и за Бела Кун им припомни. Ах, как не му се искаше на него да предаде парите! Три дни го биха и след като изсмукаха и последния му грош, го разстреляха. Без да се церемонят, набързо се справиха с всички „интернационалисти“, живеещи с илюзията за пълната си безнаказаност. Докараха и онези, които смятаха да прекарат известно време в чужбина, като харчат за свои нужди парите, предназначени за световната революция. Само неколцина американци успяха да се укрият, но после за тях никой нищо не чу.

Потекоха пари към Москва, но уви — само от лични влогове. А това беше капка в морето. Малко беше. Много пъти повече бе нужно за строителството на новата империя според великите сталински планове. И затършуваха из света ОГПУ и неговият приемник НКВД, затърсиха безбройните съкровища, наречени от Ленин „Златото на Партията“. Търсеше ги и Гестапо, като вадеше душата на арестуваните банкери. Душата изваждаха, но златото не намериха. Но къде се е дянало то? За какво е използвано? Трудно е да се даде точен отговор. Мнозина изследователи предполагат, че именно „златото на партията“ е извело Съединените щати от най-дълбоката икономическа криза през 20-те години, че то е осигурило и икономическия бум през последвалите години на „Новия курс“ на президента Рузвелт, Още никой не е написал финансовата история на света, тъй като финансовите тайни, за разлика от държавните и военните, с течение на времето не се разкриват, а само стават още по-непроницаеми…

Методите, с помощта на които другарят Сталин изграждаше своята държава върху пепелището на унищожената Русия, са общоизвестни. Сякаш няма престъпление, на което не е бил способен „вождът на всички народи“. Милиони и милиони са разстреляните и превърнатите на лагерна прах. Педантично и последователно изпълнение на всички Ленинови завети. Достатъчен е един поглед върху списъка на обречените, за да стане пределно ясно доколко Йосиф Висарионович е бил верен ученик на Ленин. Той не само стриктно спазва духа и буквата на заветите на своя учител, но и не си позволява никакви импровизации или своеволни допълнения. Сталин беше слаб в теорията на социализма и съзнаваше това. Така че, ако в началото на 40-те години някой от посочените в списъка категории население все още е бил жив, той е можел да се намира само зад бодливата тел.

Бихме могли безкрайно да говорим за кървавите дела на Сталин, но трябва да му се отдаде и дължимото. За разлика от Ленин, който само рушеше (а животът показа, че вождът на световния пролетариат не само не познаваше съзидателната работа, но тя го отблъскваше и той така си умря, без да създаде нещо), другарят Сталин съсредоточи цялата си енергия в съзиданието. Той не разрушаваше държавата, а я изграждаше. Следователно — беше заинтересован от притока на ценности в страната, а не от изтичането им. Преди всичко той създаде комунистическата партия на болшевиките или ВКП (б), тъй като партията, която бе сформирана от Ленин, на Сталин никак не му вършеше работа. Това беше една креслива чорлаво-брадата банда в кожени куртки, алчна и вечно влизаща в пререкания с ръководството; безбройни нишки я свързваха със също така тъмни задгранични организации и тя непрекъснато бленуваше да пренесе центъра на световната революция от това некултурно и мръсно място, наречено Москва, някъде в Берлин или в Париж, където под един или друг предлог прескачаха по два-три пъти в годината. Такава партия можеше да унищожава и да граби, но да построи нещо сериозно — даже концлагер, не би могла. Затова трябваше да слезе от сцената и бързо да изчезне, оставяйки само частица от името си на новата партия, която другарят Сталин мислеше да създаде по подобие на ордена на мечоносците, но с много по-строга дисциплина.

Бързото сгромолясване на една партия и замяната й с друга може да се осъществи и беше осъществено по единствено възможния начин: ленинската „гвардия“ мълниеносно отлетя в небитието през комина на крематориума. Но преди това разказа цялата истина за себе си на откритите московски процеси, като продемонстрира пред света своята висока принципност и войнишки качества. На овакантените места се настаняваха нови, специално и старателно подбирани от Сталин хора.

Ленин беше още жив, когато оглавяващият секретариата на ЦК започна подготовката по сглобяването на своя верен елит. И ако през 1924 година в картотеката му вече се наброяваха около 3500 щатни длъжности на партийци, подлежащи на подмяна, една година по-късно те набъбнаха до 25 хиляди. Това означаваше, че се освобождава парторгът на всеки четиридесет комунисти. По същото време се създаде Оргаразпред — отделът — фактически най-важното звено в апарата на ЦК. Този нов отдел, начело на който Сталин постави Каганович, започна да формира не само партийната, но и държавната номенклатура, като за периода 1925–1927 година издаде общо 8761 заповеди за назначение. През 1930 година от него се обособиха два отдела: Оргинструкторският, занимаващ се с назначенията и преместванията вътре в партийния апарат, и Отделът за назначения в секторите (тежка промишленост, лека промишленост, транспорт, селско стопанство, съветски учреждения, задгранични кадри и пр.), отговорен за формирането на номенклатурата в апарата на създаващата се империя.

Ако настолната книга на Ленин бе монографията на Густав Льобон „Психология на тълпата“, която вождът на световния пролетариат беше изподраскал от кора до кора със своите забележки и удивителни знаци, самият Сталин вече не се интересуваше от тълпата. Неговите интереси се раздвояваха между класическото изследване на Николо Макиавели „Владетелят“ и фундаменталния труд на адмирал Махон „Господство по море“. Именно увлечението по тези книги погуби и кайзер Вилхелм, и император Николай II, но разви у тях умението да мислят с военни категории, към което очевидно се стремеше и Сталин, след като въведе пръв термина „команден състав на партията“.

„В състава на нашата партия“ — посочваше вождът на всички народи, „ако имаме предвид нейните ръководни слоеве, се наброяват около 3–4 хиляди висши ръководители. Това е, бих казал, генералитетът на нашата партия. След тях се нареждат 30–40 хиляди средни ръководители. Това е нашето партийно офицерство. След тях идват между 100–150 хиляди души от низшия партиен команден състав. Това е, така да се каже, нашето партийно подофицерство“.

Военно-йерархическото мислене на бъдещия Генералисимус пронизваше от горе до долу целия процес на създаване на новата номенклатура, съблюдаваща желязна дисциплина и готова на всичко при едно само помръдване на веждите или мустаците на нейния вожд. И ако у нея бе останало нещо от ленинската „гвардия“, то беше само пълното презрение към народа и неговите интереси. Затова пък започна да проявява качества, които следва да приемем като положителни. Ако ленинската „гвардия“ най-вече се интересуваше от въпроса за личното си обогатяване: тя се занимаваше с разграбването на страната и го правеше демонстративно, тъй като не носеше никаква отговорност нито пред закона (който просто не съществуваше), нито пред вожда (който поощряваше такова поведение), то при сталинската номенклатура това беше невъзможно — тя бе поставена в съвсем други рамки. Добре измислената система на привилегиите я издигаше на жизнено равнище, недостижимо за народа, поголовно превърнат от ленинските грабежи в просешки пролетариат. Но като имаше фактически неограничена власт над този народ, в същото време сталинският елит отлично съзнаваше и собственото си нищожество, защото всеки — от секретаря на провинциалния райком до члена на Политбюро, Генералния комисар по сигурността или маршала би могъл да бъде застрелян в кабинета му, смазан от бой в подземията на НКВД или да бъде натикан в някой от безбройните острови на ГУЛАГ-а.

Осъзнаването на такава перспектива по простата схема „днес си жив, утре — не“ крайно ограничаваше апетитите на номенклатурата. Така корупцията и алчността й бяха сведени до минимум, а нейната енергия — насочена в полза на държавата и партията. Под понятието „държава и партия“ пак се разбираше номенклатурата — тя точно така усещаше себе си, а към това в края на краищата се стремеше и Сталин.

Закалката на номенклатурата започна още през епохата на страшния глад, предизвикан от колективизацията. Край райкомите на партията, където бяха и спецстоловите, се тълпяха умиращи от глад селяни и подпухнали, крещящи от нетърпим глад деца. Естествено, входовете на райкомите се охраняваха денонощно от милиция и войници на ГПУ, но през отворените прозорци на столовите се долавяха миризми, които караха умиращите от глад хора да обезумяват. В тези столови се продаваха на изключително ниски, почти символични цени бял хляб, месо, птици, цитрусови плодове и различни деликатеси, чиито названия народът забрави след 1917 година. В тях даже и на обслужващия персонал се полагаше така наречената „Микояновска дажба“, включваща двадесет различни продукта. А извън тези спецоазиси на благоденствието свирепстваше глад и смърт. Мнозина от партийните работници не издържаха на гледката, взимаха от складовете на столовите храни и ги раздаваха на насъбралите се под прозорците агонизиращи хора, на първо място, разбира се, на децата. Такива мекотели незабавно биваха уволнявани и изчезваха неизвестно къде, но от номенклатурата — завинаги.

Това предизвика появата на строго секретна инструкция, отнасяща се до всички равнища — от ЦК до райкомите. В нея се казваше: „Най-страшното е, ако вие внезапно почувствате жалост и изгубите твърдостта си. Вие трябва да се научите да ядете, дори когато всички край вас започнат да мрат от глад. Иначе няма кой да изземе укритото зърно и да го предаде на държавата. Не се поддавайте на чувства и мислете само за себе си“. Но и подобна инструкция би следвало правилно да бъде възприета. Не всички обаче бяха способни да вникнат в нея. И в самия разгар на глада партийни секретари и други местни номенклатурни дейци по районните и областните центрове започнаха да си правят неприкрити оргии с фонтаните от шампанско и разните му там стари шегички на някогашните търговци, като: кой наведнъж ще изяде едно агне пълнено с пъдпъдъци. Такива, без много шум, биваха арестувани и разстрелвани за назидание на другите. А който не бе разстрелян веднага, тези оргии му бяха припомнени през 1937-а и следващите години.

Възпитаваната в такъв дух номенклатура, макар и да осъзнаваше своите потенциални безгранични възможности, все пак стискаше зъби и се стараеше да не излиза извън определените от Сталин рамки. Изключения почти нямаше. Веднъж жената на Калинин, по инерцията на ленинската слободия, си позволи да вземе от Държавното хранилище самурен кожух, принадлежал на разстреляната императрица. В резултат й се даде възможност добре да обмисли постъпката си през дългите си години затвор. Жената на Молотов пък сметна, че има пълното право да вземе от хранилището сватбената корона на Екатерина II. И я подари на съпругата на американския посланик, но също се озова зад решетките. Нито Калинин, нито Молотов, намиращи се на самия връх на партийно-държавния елит, можеха с нещо да помогнат на жените си, цялата беда на които бе не толкова в тяхната алчност, колкото в невярното тълкуване на обстановката.

Всичко, на което те гледаха като на свои законни трофеи, Сталин смяташе че принадлежи на държавата. И постепенно всеки член на номенклатурата разбра какви са правата му, че правотата му съответства на неговия статус и извън него те рискуват смъртоносно. Дори всесилният Лаврентий Берия, който отвличаше момичета посред московските улици, не подозираше, че вече тайно му се води досие, където се отбелязват жертвите му и когато по-късно го арестуваха, обвиниха шефа на тайната полиция именно за многобройните изнасилвания, старателно вписвани в досието му. За което и бе разстрелян. И макар че това се случи едва след смъртта на Сталин, всичко е било предварително подготвено по внушение на самия генералисимус.

Веднъж Ленин бе казал в порив на вдъхновение: „Всичките наши планове са едно говно! Главното е подборът на кадрите!“. Очевидно вождът на световния пролетариат, като обмисляше през последните години на живота си възможността да се изгради социалистическа държава, отлично бе разбрал, че с тези кадри, които го обкръжават, до никъде няма да стигне. А за ограбване — вече няма кого. Може би непманите, но те все още не бяха се дотолкова напечелили, че да представляват интерес за ненаситната ленинска „гвардия“. Единствен Сталин разбра правилно гениалните замисли на Илич и в продължение на цялото свое тридесетгодишно управление блестящо използва ленинското наследство в качеството на дръвник на брадвата си.

Но какво всъщност му остави Ленин, освен методиката за построяване на първата в света социалистическа държава и мъглявите си пророчества за неизбежността от войни в епохата на империализма — постоянният детонатор на световната пролетарска? Празна хазна, дезорганизирана и крайно деградираща партия, разорена, разграбена и разпъната на кръст страна с невежо, уплашено, намаляло с една десета, и може би най-важното, неграмотно население, у което самата дума социализъм вече предизвиква представата за куршум в тила. Разрушена до основи промишленост, докарана до пълен хаос финансова система, парализиран транспорт, почти изцяло унищожена квалифицирана работна сила и частично ликвидирана, частично разпръснала се по целия свят интелигенция. Мъртви фабрични комини, ръждясали и извадени от строя локомотиви, изоставени и полузатънали кораби, легиони дрипави скитници, криминален терор в градовете, спокойно съжителстващ с държавния терор.

Наистина НЕП донякъде съживи търговията и сферата на услугите. Но кой се нуждае от сферата на услугите при такава обстановка? Само ЧК-ГПУ, като главна опора на режима, още поддържаше в по-голяма или по-малка степен добрата си форма. И с удоволствие изпълняваше завета на Илич за перманентния държавен терор, съзнавайки че и при новия вожд ще има работа. Новият вожд добре осигури с работа чекистите, но им отреди не повече от 10 години живот за всеки. Защото замислената от Сталин държава се превърна в плаващ без посока кораб, чиито котли могат да произвеждат енергия само от непрекъснато хвърляните в пещта хиляди, милиони, десетки милиони човешки живота. А огняри са чекистите — с упоение и ентусиазъм те се трудят край пещта денонощно и свърши ли вахтата на някой от тях, той също се превръща в гориво за котлите на огромния кораб, върху чиито бордове е изписан неповторимо великолепният лозунг: „Учението на Ленин е безсмъртно, защото е истинско!“.

Нямат чет онези, които с проблясващи сърмени пагони и синеещи петлици, с хромово лъснатите си ботуши, с проскърцващите нови портупеи се спускаха в страшната огнярна, без да знаят, че вече никога няма да излязат на горната палуба, че те самите не са нищо друго, освен гориво за котлите. Всичко е гориво. Това бе смисълът на неземната мъдрост, както на вожда на световния пролетариат, така и на скромния му ученик — вожда на всички народи. А пещите горяха, котлите подаваха пара и корабът се движеше, макар и незнайно накъде, но набираше скорост.

На 5 декември 1931 година в самия център на Москва тържествено бе взривен величественият храм на Христа-Спасителя. Църквата беше символът на стара Русия — тя бе най-почитаната нейна светиня, изграждана повече от 40 години при царстването на четирима императори. Гърмът от този взрив трябваше да покаже пред света, че хилядолетната Руска империя е унищожена завинаги, че вече се е изправил на крака и започва да действа нейният оживял труп, получил наименованието Съюз на Съветските Социалистически Републики. Точно тази дата може да се смята за начало на самостоятелната дейност на Сталин. Оттук нататък той, след като се е отърсил от „ленинската гвардия“, НЕП и всичко, останало му в наследство от великия смут през 1917 година, поведе реанимирания труп по начертания от него път. Ще минат 10 години — микросекунда за мащабите на историята и стреснатият свят с ужас, примесен с възхищение, ще бъде принуден да каже искрено, че е станал свидетел на чудо. И макар че чудото беше твърде милитаризирано, впечатлението от него никак не помръкна.

По това време на въоръжение в армията вече имаше 303 дивизии. 23 хиляди танка, включително и невижданите досега в света бронирани чудовища с дизелови, а не бензинови мотори, влизаха в състава на стоманените всесъкрушаващи армади. 17 хиляди самолета, в това число и модели, които по нищо не отстъпваха на най-добрите западни образци, в неизброими ескадрили браздяха небето и елегантно се пренареждаха горе, за да образуват буквите на огромния лозунг: „Слава на великия Сталин!“. 40 хиляди артилерийски дула и секретни реактивни миномети бяха готови да пометат всичко, което се изпречи на пътя към победата на комунизма в световен мащаб. 220 подводници повече, отколкото вкупом имат всички други страни, ескадрите от най-нови есминци и крайцери, строящите се с трескава бързина суперлинейни кораби нагледно даваха на застаряващите морски държави да разберат, че слънцето на тяхната слава отдавна е преминало своя зенит. Заводи, които леят стомана и чугун на глава от населението повече от всяка друга държава, безбройни конструкторски бюра, лаборатории, научноизследователски институти, разработващи нови видове оръжия, плътно приближили се до ядреното гориво и реактивното движение. Откъде започна всичко това? Откъде изникнаха стотиците хиляди, милионите инженери, изследователи, конструктори, летци, щурмани, механици, водачи на танкове, корабни капитани, флотски щурмани, електротехници, специалисти по миниране, артилеристи, инженер-механици по надводно и подводно дело, специалисти по металургия на свръхтвърдите сплави, по свръхпроводимост, по плазма, по радиотехника и радиолокация?

Те не растат по дърветата. А през 1923 година нямаше и помен за нито една от тези категории военни и граждански специалисти. Нямаше ги, с изключение на отделни единици, и през 1930 година. И ето, само за 10 години те се появиха и в такова количество, че създадоха инфраструктурата на мощна военно-индустриална империя. А само преди десет години мнозина от тях даже не знаеха да четат. Става дума не на каква цена и защо, а как е възможно да се постигне това за толкова къс срок! Подобно на богатира от легендите, хвърлил шепа пръст с вика: „Надигни се, войнство безбройно!“ и наблюдаващ как от нея никнат, израстват милиони вече обучени, екипирани и въоръжени бойци, Сталин можеше с явно задоволство да повярва в своята способност да върши чудеса. Енергията от милионите изгорели в пещта на социализма човешки същества се бе трансформирала в кипяща дейност. Сталин и създадената от него партия на новите мечоносци публично показаха организационната си мощ и невероятната си работоспособност.

През тези години бяха взривени и унищожени повече от 60 хиляди храма, но пък се изградиха горе-долу също толкова стадиони и домове на културата. Непрекъснато набиращ сили, терорът заздрави трудовата и битовата дисциплина. Почти цялото партийно „офицерство“, заедно с „генералитета“ методично биваше ликвидирано или го хвърляха в мелницата на ГУЛАГ, но ги заменяха с нови, още по-безпощадни и по-предани на вожда. Номенклатурата се циментираше, като издигаше плътна стена между себе си и унищожавания народ. Секретността на нейния живот вече бе издигната в ранг на най-пазена държавна тайна. Простото любопитство — да узнаеш как живеят, как се хранят и работят „вождовете“ свършваше, като правило, за обикновения човек с разстрел. Смяташе се че единственият подбудител за подобно любопитство е желанието да се извърши покушение върху живота на някой ръководител.

Диктатурата на пролетариата, за която твърде неясно говореше Маркс, се бе превърнала в диктатура на номенклатурата над народа. А той беше поголовно превърнат в пролетариат в най-прекия смисъл на думата — лишен от собственост и юридически права, трудещ се според указанията на господаря и получаващ точно толкова, колкото да не умре от глад или да умре от глад, ако така реши господарят. По принцип в този начин на възпитание на робите нямаше нищо мъдро. Както вече споменахме, методиката е разработвана още в дълбока древност. Мъдростта се състоеше в съвсем друго нещо — да заставиш робите хорово и при това с упоение да пеят песента: „Не знам да има друга такава страна, където тъй волно диша човекът!“ И в тази насока бе проведена такава гигантска работа, че в сравнение с нея строителството на пирамидите прилича на детска игра с пясък. Но с какви средства и в името на какво бе извършена тази космическа по мащабите си работа?

Наследил от Ленин празна хазна# (Всички съветски историци са съгласни с това. Сталин бе приел управлението на страната в най-тежкото време — когато хазната беше празна. Само че защо ли същите тези историци не дават отговор на въпроса къде са се дянали похитените от Ленин несметни съкровища на старата Русия?).

Сталин положи доста усилия, за да я напълни. Още през 1919 година Ленин бе създал „диамантен“ и „златен“ фонд на Политбюро, разпределен по равно между членовете му. Предназначението ма „фонда“ беше: в случай на военна катастрофа членовете на Политбюро взимат своите дялове, преминават границата и използват „фонда“ за устройването си на първо време. Обстановката там можело да се окаже непредвидима: невъзможност да се свържат с банките, а и помежду си, враждебна агресивност от страна на местните власти и други подобни. Защото става дума не за Западна Европа или САЩ, където не е сигурно, че ще се укрият, а за разните екзотични страни като Аржентина, накъдето поглеждаше Бухарин. Но много злато не може да се носи — тежко е, докато диамантите и брилянтите са не само по-лесно преносими, но и доста по-скъпи. Поради тази причина златото постепенно бе прехвърлено в западни банки, а брилянтите останаха във „фонда“. Още докато Ленин беше жив, Сталин, вече секретар на ЦК, иззе от фонда всички диаманти и ги предаде за съхранение на вдовицата на Свердлов Клавдия Новгородцева. В дома й те напълниха четирите големи чекмеджета на старинен масивен скрин и един средно голям сандък. Вдовицата живееше тихо, незабележимо и никъде не работеше. Всички други, които знаеха или участваха в преместването на диамантите, живяха само още едно денонощие.

Членовете на Политбюро се опитаха да вдигнат скандал, като обвиниха Сталин едва ли не в пладнешки обир. Бъдещият вожд на всички народи скри усмивката си зад своите знаменити мустаци и обясни, че диамантите са пренесени, за да се гарантира опазването им. На въпроса: „Кой заповяда така?“ Сталин пуфна с лулата си в лицето на питащия Зиновиев и рече: „Аз заповядах!“. Жълтите пламъчета в Сталиновите очи предизвикаха сърцебиене у Зиновиев. От него шефът на Коминтерна не можа да се отърве до разстрела си.

Изпратил като начало на оня свят Ленин, Дзержински и Фрунзе, чиито овакантени места заеха той, Ягода и Ворошилов, започналият да осъществява грандиозните си планове Сталин непрекъснато мислеше и за златото. И както всички други мисли на Йосиф Висарионович, така и тези незабавно се въплъщаваха в конкретни дела. По линия на ЦК номиналният шеф на ГПУ Менжински бе привикан в Централната контролна комисия, където му бяха зададени ред въпроси, свързани с многостранната му дейност на чекисткото и дипломатическото поприще от 1917-а до 1920 година. Първите бяха незначителни и се отнасяха до спартаковското движение в Германия. Но постепенно се стигна до огромните суми, които са потънали в западните банки през ръцете на заместника на „железния Феликс“. И Менжински получи сърдечен пристъп. Това се случи навреме, тъй като позволи без излишен шум да го изолират по здравословни причини под домашен арест, където следствието премина под непосредственото ръководство на Ягода и подчинените му лекари. За освежаване на паметта му устроиха и очна ставка с Йофе, комуто бяха препоръчали да навести „стария болен приятел“. След като го посети, Йофе се върна вкъщи и се застреля.

Това бе явен пропуск в работата на ГПУ и Ягода получи забележка от Йосиф Висарионович. Той му обеща, че подобни пробойни вече няма да се повторят и даже сам не се застреля, когато дойде неговият ред. Само Ганецки изрази конкретно желание да офейка в чужбина. Вече му бяха разрешили да замине, но внезапно арестуваха жена му, а после и сина. При това Ганецки едва ли не всяка седмица навестяваше своя „стар партиен другар“, държан в една краймосковска вила, подстъпите към която се охраняваха от неговите собствени подчинени, тъй като Менжински си оставаше шеф на ГПУ, а Ягода се водеше за негов заместник. На четвъртия месец от тези негови посещения Ганецки беше неузнаваем: косата му съвсем побеля, здравето му се разклати и когато го застреляха със семейството му, всички пари от личните сметки както от неговата, така и на другарите му, включително и на Ленин вече бяха изтеглени и върнати в Москва. В същото време ГПУ се зае да намери Парвус. През 1924 година се разнесе вестта за неговата смърт в Швейцария, но никой не повярва. Имаше твърде много данни, които сочеха че Парвус просто още веднъж е сменил името си и е изчезнал. За да улеснят търсенето му, арестуваха сина на Парвус, който работеше в НКИД# (Народен комисариат на външните работи — бел. прев.) под фамилията Гнедин. Но бащата така и не намериха и това спаси сина. Не искаха да го разстрелват до евентуалната очна ставка с баща му и затова той лежа в затвора чак до смъртта на Сталин.

По същото време Ягода даде ход на небивалата по своята многопластовост глобална операция, широко известна под кодовото название „Тръст“. И до днес не е много ясно какво всъщност е представлявала „Тръст“. Покойният Василий Шулгин, който не обичаше да говори на тази тема, веднъж все пак спомена, че „Тръст“ е измяна в мащаби, каквито не можете и да предположите".

В операцията бяха задействани всички налични оперативни сили на ОГПУ, както от вътрешността, така и в чужбина. Развихри се непонятна, прикрита и жестока война между различните отдели на сталинската тайна полиция. Намиращи се в едно и също здание, дори на един и същ етаж, те внедряваха помежду си свои сътрудници, дебнеха се взаимно, издаваха агентите на „съседския отдел“ на бялото контраразузнаване или на европейските блюстители на закона, безмилостно унищожаваха конкурентите си за многобройните служби от Москва до Париж, воюваха чрез създаването на истински и фалшиви „прозорци“ на границата, чрез немислимата игра на двойни, тройни и четворни агенти. Изглежда и самото ръководство на ОГПУ се бе забъркало в тази игра, тъй като нито един от участниците в операцията не доживя до 1937 година с изключение на двама английски и един немски разузнавач, които бяха успели под покрива на „Тръст“ да се внедрят в НКВД и написаха интересни спомени.

Съдейки по всичко, целите на „Тръст“ са били няколко. Сред тях има и умело прикрити, а някои и досега е трудно да се определят. Но една от целите е съвсем ясна: да се сложи ръка на белогвардейското злато и на съответните финансови източници, като към тях се включи групата „Тръст“. Успоредно с тази задача се издирваше и златото на левите есери, които в продължение на около 15 години бяха ограбвали банки в Русия и по Европа. Отвличането на Борис Савинков и генерал Кутепов, извършени приблизително по едно и също време, са свързани с тези намерения. Тогава именно агентурата на ОГПУ се сдоби чрез един французин-посредник с частна банка в Париж, която бързо се разрасна и се превърна в знаменитата „Евробанк“ — най-голямата чужда банка в столицата на Франция. Най-пикантното в тази история е, че банката първоначално бе основана от руски емигранти и в нейните трезори всъщност лежеше цялото злато на бялото движение — авоари, които постепенно се прехвърлиха в Москва.

По-малко романтични, но не по-малко сериозни мероприятия от същия тип се провеждаха и във вътрешността на страната. Тук все още по инерция от ленинските времена се прехвърляха на запад ценности от най-богатите музеи на Русия, но скоро и на тази практика бе сложен край. Очевидно сталинската политика на връщане в светлината на издигнатия лозунг за построяване на социализма в една страна, ако не променяше, то значително усъвършенстваше старите ленински методи за ограбване на населението. Отдавна останаха в миналото внезапните масови обиски, когато в домовете нахлуваха въоръжени отряди и издирваха злато и скъпоценности. Целият онзи шум със стрелба и викове вече не може да даде нужните резултати, защото преобладаващото мнозинство от хората е ограбено до конец, а ако у някого нещо е оцеляло, то така е укрито, че никакви обиски не биха намерили закопаните или зазиданите някъде ценности. Имаше друг начин — прост и елегантен.

Като предизвика в страната страшен глад, отнесъл в гроба милиони хора, властта отвори в много градове така наречените „Торгсин“# (Общосъюзно обединение за търговии с чужденци — бел. прев). В магазините им можеха да се закупят някои и други продукти (не кой знае какво: макарони, мас, грис и пр.), но само срещу злато и чужда валута. Хората сами заизваждаха укритото и се отправяха към торгсините, където вече ги чакаха сътрудниците на ГПУ с въпроса откъде имат златото и валутата, след като отдавна им е било наредено да ги предадат. Така че посещението на „торгсин“ означаваше обиск в дома на лицето още в същия ден и арест, от който го освобождават, ако доброволно предаде златото и валутата си.

В разгара на тези събития докрай ликвидираха и НЕП-а. ГПУ във всички големи градове привика местните „непмани“ и им съобщи директивно съгласувания и поради това останал в историята призив: „Господа, вие спестявахте злато за черни дни. Черният ден настана. Предайте го на държавата“. Онези, които осъзнаха сериозността на момента, веднага го предадоха, ръководейки се от принципа „животът е по-скъп“. Колебаещите се бяха убеждавани по различен начин на различните места. На някои дори им четяха лекции по политикономия на социализма, като ги уверяваха, че всеки гражданин ще стане по-богат, по-силен и по-свободен, ако единствен собственик на златото в страната бъде могъщата социалистическа държава. Макар че тези лекции се четяха, от само себе си се разбираше, в затворите, където откарваха колебаещите се, малцина ги възприемаха. Мнозинството продължаваше искрено да не вярва в икономическата рентабилност на социализма. И от убеждаване чрез думи се пристъпи към убеждаване чрез действия. Там, където бе възможно, държаха нещастните „непмани“ в килии при температура 60 градуса и не им даваха вода, на други места в килии с нулева температура и вода до глезените, а пък там, където не владееха такива сложни методи или не искаха да ги прилагат, просто ги пребиваха до смърт.

Малцина предпочетоха да умрат, но да не дадат нищо. Повечето не издържаха и предадоха всичко, което бяха успели да скътат през краткия период на Новата икономическа политика. Но беше вече твърде късно, тъй като дългото им упорство бе предизвикало сред сътрудниците на ГПУ напълно справедливо подозрение в искреността им: ами ако не са дали всичко? Но дори и да си дал всичко, никак не е лесно да го докажеш, да не кажем, че е невъзможно. А начините за мъчения ставаха все по-изтънчени и ручейчетата злато продължаваха да се вливат в социалистическата хазна. В завещанието — инструкция, което Ленин остави на родните органи на ГПУ, в раздела „Тайни врагове на съветския режим“ за такива в 4-а и 5-а точка се определяха: бившите търговци, собственици на магазини и дюкяни; бившите собственици на промишлени предприятия и работилници; бившите земевладелци, крупните арендатори, богатите селяни. С тези категории поданици на социалистическата държава се оправяха по същия начин, както и с „непманите“. Само дето лекции по политикономия на социализма не им четяха. На техните уверения, че „на мен всичко ми взеха още през 1918 година“, се отвръщаше насмешливо: „Значи всичко са ви взели? А ако помислите? Я си спомнете къде какво сте укрили, закопали, зазидали? Не помните ли? Ще си спомните! Има време“.

Които си спомняха, загиваха. Които мълчаха докрай — също загиваха. Те и без това бяха обречени на гибел. Но ако дотогава можеше от тях да се изстиска още нещо за държавата, това бе просто прекрасно. Друго беше лошото. Нямаше никакъв контрол над голямата армия от следователи и водещи разпитите, не се знаеше какво присвояват те при тези операции. Това нервираше ръководството, но за да е начисто със себе си, то бе решило повторно да премели в собствената си мелница целия личен състав на ГПУ и ранния НКВД, за онези, които бяха се занимавали с „непманите“ и разните бивши, проведе специално следствие. „Значи вие водихте разпита на Сабашников. Колко злато и валута предаде накрая той? А може би е дал повече? Спомни си, гад!“ И дулото на нагана между очите (понякога вече изтекли).

Спомняха си точно всичко. Този метод беше ефективен и неслучайно непрекъснато го усъвършенстваха от 1917 година. А колко романтика имаше в това!

(Променяйки формите си, този изпълнен с романтика лов на злато продължи дълги години, чак до наши дни. И дори днес при всеки обиск например, когато се търси казан за незаконно варене на ракия (да не говорим за никакви по-сериозни поводи), властите преди всичко предлагат на треперещия от страх нещастник „доброволно да предаде златото, брилянтите и оръжието“; същевременно му поясняват, че доброволното им предаване ще смекчи неговата вина, но няма да го освободи от съдебна отговорност. Още с първите декрети на Съвета на народните комисари, потвърждавани и от многото последвали ги, под заплахата от смъртно наказание на гражданина на социалистическата държава се забраняваше да притежава злато и всякакви благородни метали на слитъци. При това към слитъците се приравняваха както всевъзможните видове златни монети, така и ордените от благородни метали, независимо от коя страна и от коя епоха са те, а също и предметите, представляващи „културно-историческа ценност“ (по усмотрение на властите); в този списък влизаха и брилянтите, чието тегло надхвърля пет карата, и това важеше както за необработените, така и за шлифованите скъпоценни камъни.)

Да си припомним случая с царските скъпоценности. Онова, което Юровски докара в Москва от Екатеринбург е било капка в морето. Оказа се, че докато бил още в Тоболск императорът се е наговорил с предания му началник на конвоя полковник Кобилянски. И чрез него е изпратил навън няколко десетки шестлитрови метални бидона от френски зехтин, натъпкани с несметни съкровища, събирани от фамилия Романови през всичките 300 години на царстването им в Русия. Полковник Кобилянски бе отвлечен от територията на Китай (по-късно разпространиха лъжата, че го намерили в някакъв сибирски леспромхоз, където бившият полковник работел като счетоводител ли, като пазач ли…). И се заплете една.., с лудешки преследвания по сибирските кръстопътища, с престрелки край изоставени в тайгата селца, с арести от Москва до най-затънтените краища. И с ордени „Бойно червено знаме“, но и с куршуми в тила. Самият полковник бе измъчван до смърт, но от френските тенекии намериха само пет, а те са били 37. Останалите и до днес се търсят.

Ами златото на емира на Бухара? На хана на Хива? А съкровищата на Бакинската банка? На мусаватистите? Диамантите на хана на Нахичеван? Всичко не може да се изброи. Но в сравнение с Ленин, Сталин успя да се докопа до много повече. Това бяха години на следствия, на загадъчни убийства на свидетели и следователи, имаше изклани цели села, аули и кишлаци, от самолети пръскаха над клисурите боен газ, за да спрат тайнствените кервани, запътили се в неизвестна посока, и някак странно от тези клисури изчезваха стотици камили и хора. Злато, изнесено от Испания или заграбено от Прибалтика и Бесарабия, смели планове за заграбване на цялото европейско злато в един проектиран поход нататък. Хиляди секретни папки, десетки хиляди сводки, отчети, разработки на планове. Бойни ордени и безименни гробове, спецдажби и лагерна помия, тигровите очи на Сталин и подземните затвори в Техеран. Стотици сюжети за завладяващи романи и филми.

Обаче глобалните планове на другаря Сталин никак не можеха, разбира се, да бъдат материално подплатени с помощта на тези по детективски красиви, но за съжаление примитивни и непрогнозируеми методи. Защото, издирвайки по планинските кишлаци златото на бухарския емир, никой не може да предскаже какъв ще е резултатът. Ще намерят ли в някоя колиба три-четири златни персийски динара или целият отряд ще загине, подмамен в капана на лабиринта от залутани пътеки и ликвидиран там от свирепите духове на черните клисури? Плановете на другаря Сталин не биваше да зависят от подобни събития, нито пък от това дали полковник Кобилянски ще се съгласи да помага на следствието, или ще предпочете да умре, но да мълчи. Те, естествено, не зависеха от това.

В старите времена Русия добиваше от сибирските находища около 30 тона злато на година. След многогодишната им експлоатация обаче те бяха почти изцяло изчерпани, а размирните години ги докараха до състоянието на пълно запустение. Пък и някогашният златотърсач — с пушка в едната ръка и с кирка в другата, свободен и силен, заменящ златен пясък срещу патрони и самурени кожи съвсем не се вписваше в структурата на новата държава. Новите времена раждаха и нови методи.

Още в началото на века геологопроучването откри големи златни пластове в долината на река Колима, която се влива в Ледовития океан в най-североизточната част на Якутия. Пустинният и вечно замръзнал край, където 285 дни в годината реките са сковани от лед, а първобитното местно население — малобройно и номадско — се занимава преди всичко с риболовство, тъй като в тамошните условия дори и елените не могат да оживеят, не привлече вниманието нито на руското правителство, нито на частни лица. Експлоатацията на земните недра в такива условия се смяташе нерентабилна и просто невъзможна. Но болшевиките именно за това се появиха на историческата сцена — за да превърнат „легендата в истина“.

През лятото на 1932 година в Магадан бяха докарани 12 000 затворници, бивши заможни селяни от Украйна, Дон и централните области на Русия. Охраняваше ги конвой от 2500 войници на ГПУ и двеста кучета немски овчарки. Задачата на тази „експедиция“ бе незабавно да започне експлоатацията на откритите край Колима златни пластове. Не се знае кой е замислил и планирал операцията, но затворниците бяха изпратени само по ризи, конвоиращите ги — по гимнастьорки, и единствено овчарките имаха кожуси, но и те не ги спасиха. Връхлетелите през септември студове погубиха всички. Измряха до един, включително охраната и кучетата. През лятото на 1933 година в Магадан пристигнаха 32 хиляди затворника, екипирани малко по-добре. Зимата успяха да преживеят по един на всеки петдесет. През лятото на 1934 година докараха още 48 хиляди души. През зимата отново измряха всички затворници, но охраната оцеля. И през лятото на 1935 година дойдоха нови 38 хиляди души. В това се и състоеше основата на икономиката при социализма. Неизчислимият разход на хора, за които се смяташе, че оправдават смъртта си с двумесечен робски каторжен труд, бе главният двигател на сталинската икономика и на целия, както вече споменахме, държавен прогрес.

Златните мини работеха и даваха продукция. От Москва бе спуснат твърд план за добива, неизпълнението на който се наказваше безпощадно. Цялото ръководство на системата от колимски лагери бе заложило главата си. Още през 1934 година добивът на злато достигна равнището от 1913 година. През 1936 година бе удвоен. В навечерието на войната добивът на злато достигна 250 тона. През това време само в колимските рудници загинаха повече от 600 хиляди души. Особено страшни бяха четирите предвоенни години, когато там масово заприиждаха лагерници от големите градове. Техният живот в рудниците рядко продължаваше повече от пет седмици.

Същевременно големи залежи бяха открити в северната част на Красноярския край, където през 1935 година започна изграждането на Норилския обогатителен комбинат. Норилската руда, която и досега се продава срещу валута, бе много търсена и в страната, и в чужбина. И тук всичко се развиваше по колимската методика. Затворниците, кои както са ги взели, през лятото докарваха с шлепове в пристанището Дудинка, където в началото на септември температурата на въздуха достигаше минус 45 градуса по Целзий. Там хората гинеха или в строя, или на откритите платформи на знаменитата жп линия Дудинка-Норилск. До местоработата стигаха едва една десета част от тях. Другите умираха по пътя. На оцелелите даваха железни лостове и кирки и ги заставяха да си изкопаят землянки сред студа и убийствения вятър. На следващата сутрин всички загиваха. Работата се подемаше от непрекъснато прииждащите нови, и така безкрай. Но пък още през 1936 година първите кораби с норилска руда стигнаха до европейските пристанища и започнаха да осигуряват на Сталин постоянна печалба в твърда валута.

Така беше навсякъде. Гинеха милиони хора и през 1939 година Сталин вече имаше всички основания да твърди, че „социализмът в СССР в общи черти е построен“. Той можеше да бъде доволен. Обмислената и разработена от него система работеше и по вертикала, и по хоризонтала. Вършеха се просто чудеса. Зад затворническите решетки конструктори и инженери създаваха проекти на нови оръжия и в качеството си на привилегировани получаваха наднормено хляб и половин чаша сметана. Затворникът Туполев създаваше нови, невиждани по дълготрайността на полета си самолети, с които през Северния полюс ще може да се стигне до Америка. Затворникът Рамзин работеше върху нов вид котли за бойните кораби, а затворникът Корольов вече разработваше ракетната техника, предугаждайки излизането й в космоса. Те бяха доволни, те ценяха своите привилегии, тъй като милионите други затворници се трудеха в шахтите, забоите и мините само за „дажбата“ си, която можеше да поддържа силите им до две седмици, без да знаят че тяхната смърт е планирана, както и двуседмичната им работа, докато на смяна докарат нови затворници. Армията, невиждана по сила и численост, се подготвяше за поход, очаквайки както е в песента, „на бой когато ни другарят Сталин прати и първият маршал ни в боя поведе!“.

Сталин се възхищаваше на армията си и изпитваше смъртен страх от нея. Той я бе създал практически от нищото, но и тя би могла да го превърне в нищо. Огромният военнопромишлен комплекс, който всекидневно набираше обороти, задръстваше страната с най-нови системи въоръжение. Големият маховик, усилващ скоростта си, заплашваше да помете всичко по пътя си, включително и своя създател. Подобно на магьосника от легендите, вложил огромно количество злато и жизнени сили за съживяването на каменния гигант с надеждата да завладее с негова помощ целия свят, вождът изпитваше законната гордост на създател, но и трепета на живо същество от плът и кръв пред създаденото от него чудовище. Със златото на партията и с цената на океан от народна кръв той бе направил зловеща сплав, отлята в гигантски стоманен юмрук, надвиснал над цялото човечество. И в един момент Сталин се ужаси от сътвореното от него чудовище, като се опита да го унищожи със собствените си ръце.

През 1937 година Йосиф Висарионович заля страната с морета от кръв в стремежа си да се освободи от стоманената прегръдка на военнопромишления комплекс и набралата сили номенклатура. Полетяха наред главите на маршали, командващи армии, корпуси и дивизии, на наркоми, членове на ЦК, секретари на обкоми, крайкоми, райкоми, горкоми и, разбира се, на милиони обикновени хора — за кой ли път попаднали сред поредната номенклатурна касапница. Сталин се сражаваше като богатир от приказките, но за разлика от него, не надделя. Не беше вече по силите му да унищожи онова, което бе създал. Сплавта от злато и кръв излезе твърде здрава. Златото на партията и кръвта на народа бяха създали в партията, армията и индустрията непобедима номенклатура — на мястото на всяка отсечена глава там израстваха три нови.

Но ако вождът не успя да победи номенклатурата, тя също не можа да победи вожда. 1937 година даде на двете противоборстващи страни да разберат, че всички номенклатурни компоненти на системата са свързани като сиамски близнаци. Всеки опит да бъде ликвидиран макар и един компонент може да изправи пред гибел цялата система. Понесла тежки загуби в безпощадната война през 1937–39 г., номенклатурата излезе от нея по-силна отпреди и Сталин отлично осъзна това. И тъй като не успяха един друг да се унищожат, необходимо бе да се уредят взаимоотношенията между номенклатурната йерархия и нейният творец — Сталин. Тези отношения вече бяха загубили предишния си лиричен характер. Но, станали напълно реалистични, те далеч не се изчерпваха с видимата преданост на апаратчиците към своя вожд.

Сталинската номенклатура беше създадена от Сталин. Но и той беше рожба на номенклатурата, което сам до известно време не осъзнаваше ясно. Номенклатурата създаде социалната опора на неговата диктатура — не от затрогваща любов или божествена преданост към диктатора-грузинец, а за осигуряване на своята колективна диктатура в страната. Като изпълняваше сервилно заповедите на вожда, тя изхождаше от това, че тези заповеди се отдават в неин интерес. Разбира се, Сталин може да ликвидира поотделно всеки от тях, да го изгони, да го изгори жив, ако му е потребно. Обаче срещу цялото номенклатурно съсловие не може да тръгне, но той така и не разбра това достатъчно ясно до края на живота си. Не го искаше, бунтуваше се капризната му душа на източен деспот. Той не можеше да се примири с мисълта, че не всичко е подвластно на волята и желанието му и от време на време започваше нови войни против номенклатурата. Но те вече не бяха истински войни, а по-скоро кратки нападения, от които номенклатурата заякваше, докато самият Сталин ставаше все по-слаб.

Волю-неволю той се принуждаваше все повече да полага грижи за интересите на номенклатурата, за укрепването на нейната власт и авторитет, за разширяването на привилегиите й. Нали не е нищо друго, освен протеже на своите протежета, готови решително да изпълняват волята му, само ако и той изпълнява тяхната. А волята на създадената от Сталин номенклатура вече ясно личеше. Тя искаше да си осигури пълно и утвърдено господство в страната. Господството, което да не зависи от произвола и капризите на вожда и в което вождът да няма права над имуществото, а още по-малко над живота на всеки член на номенклатурата. Точно такъв се съхрани образът на Ленин в легендите. На своите той е прощавал всичко, всякакво своеволие, разрешавал им е да вършат в страната каквото намерят за добре в името на личното си обогатяване и колективното благоденствие. Той е бил истински вожд. И в средите на номенклатурата започна да зрее забравеното желание „да се върнат към ленинските норми на партиен живот“.

Сталин знаеше това. На върха на могъществото го обхвана изкушението да обяви публично Илич за немски шпионин и да заличи даже спомена за него. Арестуваният Фриц Платен вече бе дал нужните показания, но в последния момент на Сталин не му достигна кураж. Все пак „Сталин — това е Ленин днес!“. С ленинското наследство той се бори, както можа, цял живот. Ликвидира до корен цялата „ленинска гвардия“. Отрече се от ленинската пропагандистка теория за неотменимото всеобщо равенство. За да не чака никой това равенство. И дори подчерта тогава, че „всеки комунист, ако той е истински комунист, трябва да разбира, че равенството в сферата на потреблението и личния живот представлява жалка дребнобуржоазна глупост“. Номенклатурата го аплодира, изправена на крака. Той се отказа от ленинската глупост за възможността да бъде построен социализмът само в световен мащаб. Съзнаваше, че създаваната от него номенклатура ще го подкрепи. Веднъж вече подлъгана в надеждите за световна пролетарска революция и раздразнена от троцкистките мъдрувания за „перманентна революция“, тя искаше да се утвърди непоклатимо, без да поставя бъдещето си в зависимост от нови събития, които слабо се поддават на нейния контрол. И с възторг прие това, което чакаше: „възможността за построяване на социализма в една страна“.

От гледна точка на марксизма тази сталинска формула беше съвсем безсмислена. Но какво от това, че Маркс и Ленин са бръщолевили нещо, кой ли ще търси в техните изречения някакъв смисъл. Все пак беше очевидно, че безкласовото общество не може да се създаде като остров сред морето на капитализма. Обаче сталинската номенклатура с възторжени викове приветства новата формула, осветила властта й с думата „социализъм“. Не я смути обстоятелството, че според Сталин победата на социализма в една страна би могла да бъде „пълна, но не окончателна“. Целта на тезиса за незавършеността на победата на социализма в СССР бе не да възбужда някакви нездрави и неосъществими надежди сред изтребвания народ, а да се използва във връзка с „опасността от реставрация на капитализма“ като основание за сталинската вътрешна, военна и външна политика. Докато твърдението, че победата на социализма в СССР може да бъде пълна ще означава признаване на стабилността и завършения характер на режима. И ето че същата тази номенклатура, за която той, Сталин, направи всичко според възможностите си, започна да мечтае за някакви си там „ленински норми“. Колкото и да храниш вълка…

Тогава той пусна върху тях кръвожадния си пес Ежов, като разреши на своя „железен нарком“ и помощниците му да пият до насита номенклатурна кръв. Не се получи онова, на което разчиташе. Ежов беше тихо отстранен от всички длъжности и без много шум разстрелян. На всички обаче направи впечатление, че Ежов бе ликвидиран някак непонятно меко, съвсем не в духа на времето. Дори може да се каже — нежно. Нямаше нито проклятия във вестниците, нито всенародни митинги с искания „да се унищожи гадината“, ни процеси с признания, ни стандартни обвинения в опит за реставрация на капитализма, нито дори обикновеното в такива случаи съобщение за разстрела. (За това стана известно едва през 1988 година. А в онези времена по линията на НКВД бяха пуснати два слуха за съдбата на Ежов, Първият, че се бил побъркал и седи в усмирителна риза в лудницата; вторият, че се е обесил, а на гърдите му висяла табела с надпис „Аз съм лайно“. И двата слуха са забележителни, ако се замислим.)

Освен това нямаше никакви, даже най-елементарни, репресии по отношение на роднините на Ежов. Много странно, ако сравним със съществуващата практика, когато например бяха арестувани всички роднини на маршал Тухачевски и загинаха не само те, но дори и любовниците му. Колкото до роднините на Ежов, те продължиха да си живеят в Москва, а братът на „железния нарком“ след войната заемаше номенклатурния пост заместник-министър на просветата на РСФСР. Ако самият Ежов бе толкова деликатно отстранен, неговите помощници не само че не пострадаха, но и бързо се издигнаха. Заместникът на Ежов Шкирятов веднага след падането на шефа си бе избран за член на ЦК и пое един от най-важните номенклатурни постове — председател на Комисията за партиен контрол при ЦК. Обсипан бе с почести и знаменитият Вишински, който стана член на ЦК, заместник-председател на Совнаркома# (Съвет на народните комисари — бел. прев.) на СССР и министър на външните работи, а също и академик. Да не говорим, че оцеляха такива дейци от епохата на кървавото безумие като Молотов, Жданов, Каганович и много други.# (След смъртта на Сталин Хрушчов здравата се потруди, докато успее да изключи от партията Молотов и Каганович, чиято роля в масовото изтребление на хора е общоизвестна. Но вече безпартийният Молотов, както впрочем и другите, продължи спокойно да се ползва от всички привилегии. Той обитаваше огромен апартамент в правителствения блок на ул. „Грановски“, почиваше в разкошния санаториум на ЦК „Лесние дали“ и редовно посещаваше читалната зала на Ленинската библиотека, предназначена само за академици и чуждестранни учени, макар че кървавият старец не се числеше нито към едните, нито към другите. Както се изясни неотдавна, Управление „Деловодство“ при ЦК на КПСС съвсем доскоро е включвало в списъците на привилегированите за ползване на коли, вили, специално снабдяване и обслужване роднините на Сталин, Жданов, Берия и много други, които от политически съображения се наложи публично да бъдат признати за палачи и убийци. Номенклатурното „огледално царство“ си има свои закони и традиции.)

Това бе безусловна победа; но не пълна и не окончателна.

Страната се намираше в състояние на дълбока икономическа и политическа криза. Нередовното снабдяване и километричните опашки вече се наблюдаваха и в Москва. Промишлеността, работеща само за войната, сякаш бе изключена от държавната икономика и напомняше на хранеща се от собствената си опашка змия. Робският труд на всички равнища — от проектирането на ракети до добиването на злато се оказа за голямо учудване на самомнителните, партийни идеолози, които се смятаха за добри икономисти, съвсем нерентабилен и всеки месец разширяващ бездънната пропаст на платежния дефицит. Пропастта, в която щеше да рухне цялата пристегната с бодлива тел сталинска империя. И покрай всичко друго, дори и за страничния наблюдател беше ясно, че вождът и неговата номенклатура са уморени един от друг. Но ако на Сталин не му достигаха сили да унищожи номенклатурата, в което се убеди съвсем наскоро, номенклатурата, изблизала раните си, нанесени й от ежовщината, напълно можеше да предприеме нов опит за подмяна на вожда и този път успешно.

Тънката гранитна облицовка на монументално-величествената фасада на издигнатото върху гроба на Руската империя сталинско здание започна да се лющи. И да оголва готовата всеки миг да се срине груба тухлена зидария, скрепена вместо с циментов разтвор със засъхнала човешка кръв. Нужно бе да се търси изход. Сталин си припомни ленинската методика, която в моменти на политически кризи сплотяваше около Илич съучастниците му, даваше им сили и ги вдъхновяваше за нови разбойничества. И той разработи един безпогрешен, както на него му се струваше, план за поетапна общоевропейска, а сетне и световна криза. За своите цели бе решил да използва в ролята на „ледоразбивач“ емоционалния и ненормално агресивен Адолф Хитлер.

Хората от обкръжението му се вцепениха от откриващите се перспективи. Изтощението и самоунищожаването на големите европейски държави, оплели се в якия възел от стари обиди и непримирими противоречия, разчистваше пътя на сталинската армия към изтощена и беззащитна Европа. Съществуваше възможност да се потвърди пророчеството на Ленин за неизбежността от войни в епохата на империализма и да се осъществи „световната пролетарска“ — чрез най-бързия и ефектен начин на военното нахлуване. Без каквито и да било марксистко-ленински скрупули.

Откриваха се наистина примамливи перспективи. Защото, освен че ще се потвърдят мъртвите и вече осмърдели едва ли не целия свят идеологически догми, създава се и прекрасна възможност да се консолидира положението вътре в страната, още по-добре да се обработи народът, а Сталин да сплоти край себе си своите вечно недоволни съучастници. Той ще може да прехвърли на сметката на войната масовите убийства и беднотията, ще обоснове необходимостта от робския труд и небивалите полицейско-терористични закони. Победният марш към Атлантика би могъл да се превърне в дълготрайна индулгенция за всички минали, сегашни и бъдещи престъпления.

Като премахна всички жалони на доскорошната си външна политика, Сталин рязко изви държавния кораб към сближаване с Хитлер. Надяваше се да се нареди в килватера на храбро маршируващия по Европа фашистки фюрер и да вземе своя дял. А в подходящ момент, да приспи бдителността на съучастника си със своята безгранична преданост, да го удари в гръб, да го унищожи, да се възползва от плодовете на блестящите му победи и да получи като трофей окървавената и разрушена Европа. И отново избликна буйният възторг на номенклатурата. Още от ленинските времена тя бе морално подготвена да вярва, че самото Провидение й е предначертало (или марксистко-ленинските закони на историческото развитие) да управлява света и да го превърне в гигантски концлагер, построен върху гигантска братска могила. Убеден в неземната си мъдрост и в свръхазиатската си хитрост, полуграмотният „вожд на всички народи“ бе повел страната към задънената улица и смъртоносния капан, в който и досега се мята разпадащата се на части наша нещастна държава.

Залутал се из най-сложните лабиринти на международните интриги, Сталин искрено вярваше, че играе своя игра. И през ум не му минаваше, че е марионетка на онези най-могъщи и динамични сили, чийто детски вик Ленин погрешно бе възприел като предсмъртен хрип. Той не можеше да допусне, че предстоящата му схватка с Хитлер е била отдавна замислена и планирана сред тишината на далечни кабинети, за да се развържат ръцете на тези сили за осъществяването на техния замисъл за световно господство — господство икономическо, в сравнение с което линеят, като застаряващи и неефективни, по-рано прилаганите за същата цел начини: военният и идеологическият.

Първоначално този план е приемал за водещо военното начало, но постепенно го свежда до минимум и отдава приоритет на глобалното икономическо настъпление. Разработен е за действие в продължение на около 100 години, като в него е било предвидено икономическото обединение на Съединените щати и Европа. Замисълът му предвиждал рязко икономическо отслабване на Европа в началото, на първо място — на Германия, последвано от възстановяване, но по нов модел. Наред с това, като задължително условие, според плана трябвало да се стигне до разпадането на Британската империя и цялата архаична колониална система. Що се отнася до Русия, покрай определената й роля в бъдещата схватка с Хитлер планът предвиждал по-нататък нейната изолация чрез изкуственото поддържане на агресивността й за сплотяване на останалия свят пред лицето на „руската опасност“. Озовала се в икономическа и културна изолация, Русия, както са били убедени авторите, дотолкова ще изостане, че рано или късно (някъде към края на века) ще бъде принудена да капитулира безусловно без никакво военно въздействие и без да е в състояние да се противопостави на икономическата окупация.

Естествено, този план не би могъл да предвиди целия истински ход на събитията и в него остава много място за коригиране в движение. Ясно е също, че примитивният и неграмотен държавник Йосиф Висарионович Сталин е представлявал находка за този план, както и Хитлер. Но ако някой по стереотипа на нашето руско мислене смята, че този план е съществувал само в един екземпляр с различни грифове на секретността, че през изтеклите 60 години до него са имали достъп само лица с ранг не по-нисък от президента на САЩ или на Великия Архитект на „евреите-масони“, той жестоко се лъже. И до днес в американските вестници открито се пише за него. Писало се е и преди. Планът е изготвен през 1938 година от бюджетната комисия на Конгреса на САЩ. Обсъждайки възможността за рязко увеличаване на разходите по отбраната, тя стигнала до извода, че „обстановката в Европа и на целия евроазиатски континент дава уникален шанс на правителството на Съединените щати да регулира по собствено усмотрение равнището на световната криза чрез пренасочването на намиращите се на разположение на правителството финансови средства, без да натоварва данъкоплатците с рязко повишаване на разходите за въоръжените сили. За осъществяването на замислената икономическа експанзия са напълно достатъчни и тези въоръжени сили, с които разполагаме.“.

С изводите на бюджетната комисия обаче не се съгласила „делова Америка“. В редакционна статия през юли 1939 година „Уолстрийт Джърнъл“ пише: „Всеки милион долари трябва да се охранява от трима: един моряк, един летец и един войник. Колкото и да е примамлив планът за икономическа експанзия, смешно ще е, ако го изпълняваме с помощта на нашата оперетна сто и двадесет хилядна армия. А динамичното развитие на събитията в света ни говори, че разполагаме с твърде малко време, за да сме подготвени за тези събития. Колкото и бързо да се придвижва доларът, времето лети по-бързо…“.

Времето наистина летяло бързо и през септември 1944 година вестник „Чикаго Хералд трибюн“ с удоволствие констатира: „Днес, когато десетките хиляди кораби и самолети обезпечиха настъплението на нашата многомилионна армия на фронта, обхванал цялото земно кълбо от Нормандия, Африка и Италия до Филипините и Окинава, когато станахме свидетели на невиждани досега по мащаб и майсторство на изпълнение военни операции, ние трябва да си припомним заради какво създадохме най-мощната и ефективна военна машина в историята на човечеството. Още през 1911 година президентът Тафт предсказа, че «дипломацията на канонерките» остава в миналото, откривайки пътя на «дипломацията на долара». «Доларите ще поразяват враговете ни с много по-голяма ефективност, отколкото куршумите и снарядите, и ще осигурят на нашата велика република хегемонията й над света на съвсем нова основа, каквато не е сънувал и Наполеон… Сега, когато крушението на Германия и Япония е вече въпрос на най-близко бъдеще, когато огромната Русия лежи сред кървища и развалини, можем уверено да заявим: „Часът на долара настана!“.»

Подобни извадки бихме могли да цитираме до безкрай, но нека да продължим напред във времето, за да посочим още една — от вестник «Крисчън сайънс монитор», в броя му от 15 август 1989 година: «Успешно се развива великото доларово настъпление към Съветския съюз. Оказа се, че 30-те хиляди ядрени бойни глави и екипираната по последна дума на техниката най-голяма армия в света не са в състояние да предпазят територията на своята страна от всепроникващия долар, който вече унищожи половината от руската промишленост, доуби комунистическата идеология и разяде съветското общество. СССР вече не е в състояние да се съпротивлява и специалистите предсказват рухването му в близките две-три години… Би трябвало да отдадем дължимото на оня велик план, който изработи първоначално президентът Тафт, а президентът Рузвелт го отшлифова и който бе последователно изпълняван от всички американски президенти, като беше осъществен само за 50 години, вместо за предвидените сто…».

Знаели ли са за това в Москва? Безусловно да. Може би са се посмяли и не са му придали никакво значение? Съвсем не. Напротив, отнесли са се към този американски кроеж с пълна сериозност, макар и без достатъчно разбиране. Да си спомним с какъв ужас се отдръпна Сталин от плана Маршал. Да си спомним също, че в разгара на «студената война» ние се борехме не толкова със Съединените щати, колкото с «кликата на Уолстрийт». Прелистим ли съветските вестници от онова време, ще се убедим, че именно «Уолстрийт» се стреми към световно господство и заробване на всички миролюбиви народи. Въпреки своите зачатъчни познания по световна икономика, Сталин добре разбираше опасността и с всички сили се опитваше да се бори с нея. Уви, както казваше Бисмарк, грешките в политиката наподобяват туберкулозата. Докато могат да бъдат излекувани, те са незабележими. Когато станат очевидни, те вече не се поддават на лечение.

Оплел се в собствените си сметки и станал жертва на невиждан по мащабите си поток от дезинформация, подхвърляна му не само от бъдещите врагове, но и от бъдещите съюзници, Сталин подложи страната на удар от внезапно нападение и за пореден път едва не я унищожи. Твърде много за една страна в такъв толкова кратък период от време. Изпепеляващата вълна на немското нахлуване стигна до Москва, Волга и Кавказ. Смени я още по-страшната вълна на нашето — контранастъпление. Гигантският валяк отново прегази разграбената, разпъната, кървяща, гладна страна. 26 милиона убити, хиляди заличени от лицето на земята градове, селища и селца, десетки хиляди унищожени промишлени предприятия, напълно обезлюдени обширни селскостопански райони, стотици хиляди километри унищожени железопътни линии, 2 трилиона и 500 милиарда рубли непосредствени материални загуби, 3 трилиона златни рубли за военни разходи. Милиони осакатени, бездомни и принудени да се преселят лица. Знамето на победата на Райхстага и завладяването на страните от Източна Европа можеше да бъде някаква компенсация за поредната национална катастрофа, ако не бяха възникнали нови проблеми, много по-зловещи и по-трудноразрешими.

Във връзка с нападението на Германия над Съветския съюз буди интерес следният епизод. В навечерието на войната енергично продължаваше да се изпълнява поставената от Сталин задача за съсредоточаването на всичкото злато, платината и скъпоценните камъни в ръцете на държавата. Географията на издирванията непрекъснато се разширява. И ако към средата на 30-те години в Русия и Украйна вече бяха преорани дори и всички гробища с надеждата да се намерят сред нечии останки я златен часовник, я златни зъби, в средноазиатските републики до това време подобни акции не бяха подемани. Според ислямските закони оскверняването на гробове и мавзолеи се смята за едно от най-тежките престъпления. А още от 20-те години в Средна Азия бушуваше освободителна война, получила романтичното название «борба срещу басмачите», която бе потушена едва през 1939 година. Затова до този момент Сталин и неговите местни сатрапи се стараеха да не дават излишен повод за нови вълнения сред тамошното население. Но дойде редът и на средноазиатските светини. Особено силно привличаше алчния поглед на номенклатурата прекрасният и величествен мавзолей на Тамерлан в Самарканд. Според легендите, потвърдени и от архивни документи, при своите походи великият средновековен азиатски завоевател е заграбил приказни, несметни съкровища, голяма част от които той заповядал да бъдат положени до него, в гробницата му. И през месец май 1941 година един голям екип на НКВД от Москва, придружаван от експерти на ленинградския Ермитаж, заминава за Самарканд за да разкрие гробницата. Изпаднал в ужас, пазачът на мемориала, осемдесетгодишният Масуд Алаев посочил на пристигналите предупреждаващия надпис, издълбан върху гробницата още през 1405 година, през която е починал легендарният Тимур. Според надписа оня, който се осмели да наруши покоя на мъртвия властелин и разкрие гробницата му, всъщност пуска срещу своята страна страшните демони на опустошителната война. За всеки случай, за да се презастраховат, чекистите докладвали в Москва. Оттам бързо дошла заповедта Алаев да бъде арестуван за разпространяване на лъжливи папически слухове, а гробницата незабавно да се разкрие. На 19 юни 1941 година огромната плоча от зелен нефрит, закриваща саркофага на Тамерлан, била вдигната. За случая светът научил от съобщение на ТАСС. Между другото, в него с ирония се казва: «Битуващата и днес популярна легенда уверява, че под плочата на гробницата се таи духът на ужасна опустошителна война, който не би трябвало да се пуска на свобода». Съобщението препечатали много вестници, включително и «Ленинградска правда» от 21 юни 1941 година. Ако това е съвпадение, то е твърде странно. През месец май 1941 година в американския град Сан Диего се провел семинар по перспективни проблеми на военноморското строителство. Семинарът бил организиран от ръководителите на крупни концерни, работещи по поръчки за флота на САЩ. Доскорошният командващ Тихоокеанския флот адмирал Ричардсън изнесъл голяма лекция, чиято официална тема трябвало да бъде въпросът за необходимостта от най-бърза модернизация на инфраструктурата на военноморските бази. Но вместо по нея, адмиралът заговорил за международното положение. Заявявайки без сянка от съмнение, че сблъсъкът между Хитлер и Сталин е въпрос на най-близко бъдеще, адмирал Ричардсън направил теоретически анализ на предстоящото развитие на събитията. «Безусловно — отбелязал той, крупен успех ще постигне оня, който пръв започне настъплението, тъй като и вермахтът, и Червената армия са обучени за провеждането на блицкриг, а позицията на отбраната не само не им се нрави, те просто не са подготвяни за нея. Оттук произтича дилемата: кое повече би съответствало на нашите планове — първият ход да бъде на мистър Хитлер или на мистър Сталин ?… Дилемата се решава много просто. Достатъчно е да погледнем картата на Европа и ще се убедим, че ако Сталин внезапно хвърли срещу Хитлер своите 200 дивизии и 10 хиляди танка (адмиралът значително е намалил числеността на войската и техниката на Сталиновите сили (И. Б.), Вермахтът ще претърпи поражение. И след два месеца сталинската армия ще се озове на крайбрежието при Ламанш и в Гибралтар. Ако пък Хитлер започне пръв, само Всевишният би могъл да знае къде ще се намира той след два месеца, тъй като неизбежно ще се залута някъде из просторите на Русия и Сталин ще изгуби сума ти време, докато го изтласка оттам. Именно при такъв сценарий, с прилагането на който ще се отнеме и от Хитлер и от Сталин инициативата във войната, тя неизбежно ще бъде поета от трета — по-свободна и по-динамична сила. А тя е предопределена да възникне в момента, в който руснаците и немците се хванат гуша за гуша, оставяйки на милостта на тази сила целия свят. Така че, господа, нека да оставим Хитлер да започне пръв». По това време адмиралът вече е бил частно лице и по принцип е можел да говори, каквото си иска. Обаче присъстващият на семинара министър на ВМС Нокс още в началото на своето изложение побързал да каже: «Адмирал Ричардсън твърде точно формулира именно това, което ние (Кои „ние“? Кабинетът на Рузвелт ли? И, Б.) очакваме от по-нататъшното развитие на събитията в света…» И Хитлер започна пръв.

Докато в необятните простори на Русия вермахтът и Червената армия си устройваха непрекъснато пехотно-артилерийски касапници, Съединените щати подложиха своите стари лични кораби под японските бомби в Пърл Харбър, ефектно влязоха във Втората световна война и започнаха да я водят по сценарий, съобразен с глобалните им планове. Разбира се, не бива да забравяме, че във войната, както и в политиката, още на никого не се е удало (и няма да му се удаде) да осъществи сто на сто замисления сценарий, дори при най-благоприятни обстоятелства. Не се удаде това и на американците. Но около 60 процента от намеренията си те реализираха. Престана да съществува Британската империя, рухна прегазена от американската военна мощ Японска империя, пропука се по шевовете и скоро прекрати съществуването си Френската империя. В страха си наплашената и опустошена Европа се притисна като болно дете към могъщата американска гръд, съзряла във великата задокеанска република единствения гарант за бързото си възстановяване и за бъдещата си безопасност.

Огромните региони на Тихия, Атлантическия и Индийския океан изцяло се контролираха от гигантския американски флот. Американската армия беше окупирала големи територии от Европа, Африка и Азия. Верига от военни бази на всички континенти опасваше земното кълбо. И всичко това бе придобито с цената на 400 хиляди убити и 535 милиарда долара. А във вакуума на мястото на рухналите и рушащите се империи, на изтритите от лицето на земята страни и димящите развалини на градовете, връхлетя доларът. Готов да излиже и излекува кървавите рани# от войната и да положи здрави основи за следващата си крачка към пълната световна хегемония. Гарант за непоклатимостта на постигнатото станаха атомните гъби, издигнали се в края на войната над Хирошима и Нагазаки…

Ако не се смятат страшните загуби и поредното пълно разорение на страната, Сталин имаше всички основания да приеме, че е изпълнил най-малко петдесет процента от предвоенните си планове. Около половината от Германия, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, България, Югославия, северната половина на Корея бяха не само завладени от съветските войски, но Потсдамската конференция ги закрепи и юридически, като ги остави в съветската сфера на влияние. Почти незабавно там бяха установени комунистически режими, начело на които Сталин постави стари коминтерновци — от оцелелите в предвоенните чистки или съзнателно, за всеки случай, съхранени от предвидливия «вожд на всички народи». Оставили я в лапите на Сталин, още тогава американците гледаха на Източна Европа като на мина със закъснител, чието взривяване ще отнесе и Съветския съюз. Това беше поредният обмислен ход.

Но голямата изненада, която Йосиф Висарионович поднесе на самомнителните си съюзници, бе завземането на властта в Китай от комунистите. Така практически под сталинските знамена се наредиха безгранични човешки резерви. На всичко отгоре от Пекин комунистическата зараза започна бързо да се разпространява — отначало в Югоизточна Азия, а после в Индия, страните от Близкия Изток и Африка. Пламнаха комунистически метежи в Иран, Турция и Гърция, изненадали неподготвените американци. Само това, че Сталин все още не разполагаше с ядрено оръжие, даде възможност на американците да стабилизират обстановката в тези страни и да принудят Червената армия да се изтегли от Северен Иран. Но докато те бяха заети с тази задача, комунистите и в Албания взеха властта, предавайки в ръцете на Сталин голяма част от Балканите и стратегическите излази на Средиземно море.

Американските генерали, опиянени от глобалните настъпателни операции по време на войната, с пяна на уста доказваха на правителството си необходимостта от «умиротворяване» на СССР с атомно оръжие сега, докато все още с него еднолично разполага Америка. На президента Труман бе представен подробно разработен план, в който бяха набелязани обектите за атомните бомбардировки на територията на СССР, а самият Съюз бе разделен на окупационни зони. След победоносни войни генералите на всяка страна се превръщат в сила, с която там не може да не се съобразяват и е много трудно да се удържа на натиска им. Но това, което в случая предлагаха генералите, дотолкова бе в разрез с разработения план за «настъпление на долара», че се наложи да се поохлади тяхната разпаленост, като по линия на разузнаването на Сталин бе предадена тайната на атомното оръжие.# (Доста тъмна се оказа аферата с атомния шпионаж. Днес е известно, че фактически всичките съветски «атомни» агенти са били под наблюдението на американците, които търпеливо са изчаквали края на тяхната работа, без да им пречат, и едва когато СССР официално обяви, че притежава атомна бомба, внезапно бяха арестувани по-голямата част от тях. Групата на знаменития Абел почти изцяло се състояла от агенти на ФБР и военното контраразузнаване. Работейки като свръзки на Абел, те лично са му предали изпратените в СССР всички тайни на атомното оръжие. А това означава, че подобно решение е могло да бъде взето само на много високо равнище.)

В света винаги трябва да има баланс, за да не се изпада в изкушение.

Но ако решаването на всички проблеми чрез стратегически операции бе по вкуса на американските генерали, Сталин не по-малко се изкушаваше от наличието на своята огромна военна машина, създадена към 1945 година. Не служил никога в армията — (през 1915 година медицинската комисия го отхвърля като негоден), Сталин започна военната си кариера направо от маршалския чин, а след две години стана генералисимус, както Франко и Чан Кай Ши. От войната той излезе по-голям милитарист, отколкото бе през тридесетте години, когато подготвяше своя знаменит марш към Европа. «Ние сме военни хора» — казваше той, потупвайки по рамото фелдмаршал Монтгомъри. «И като военни хора ще се разберем помежду си».

Когато веднъж Хариман му каза, че най-могъщата държава в Европа всъщност е Ватикана, Сталин се подсмихна и го попита: «А колко танкови дивизии има Ватикана?» Създаваше се впечатление, че обхванатият от мания за световно господство Сталин наистина оценява мощта и влиянието на страните само по броя на техните танкови и други дивизии. Съвсем не е така. Войната, състоянието на постоянно очакване на катастрофа през първите й две години, общуването с Чърчил, Рузвелт и други държавни и военни дейци от Америка и Европа бяха силно променили Сталин, бяха го научили да разбира много неща, съвсем непостижими за него в предвоенните години.

Наистина до войната Сталин измерваше всичко с мощта на въоръжените сили… Като Ричард III, който според легендата хвърлял с наслаждение в камината восъчните фигурки на убитите от него претенденти за престола, подбутвайки своята фигурка все по-близо до трона, със същото удоволствие и Сталин в предвоенните години «хвърляше в огъня» унищожените не от него европейски армии: полската, френската, холандската, белгийската, норвежката, югославската, гръцката. Накрая в Европа фактически не останаха повече никакви армии, освен немската. Само да я притисне яко, и цяла Европа ще падне в дланта му като зряла ябълчица.

Според него не би следвало английската армия да се взема под внимание, както и американската, тъй като със своите линейни кораби и самолетоносачи англо-американците не могат да попречат на плановете му. Но не излезе така. А когато му се стори, че ще успее, пред очите му като фантом изникна петнадесетмилионната американска армия, отлично обучена, нахранена, млада и притежаваща атомна бомба. И най-важното — тази армия стоеше върху гребена на огромната доларова вълна, готова всеки миг да покрие и удави бедната, лежаща в развалини сталинска империя. Това Сталин отлично разбираше. И желязната завеса с трясък се спусна, за да изолира страната от външния свят, но и да не допусне каквото и да било проникване на долара до девствения съветски пазар. Последваха серия нови укази за забраната на населението да притежава каквато и да било сума във валута или в златни монети. Започваше гигантският сблъсък с най-мощната и най-богатата страна в света. Запознат с «доларовия» план, макар да не можеше да се ориентира в някои негови чисто финансови тънкости, Сталин бе почувствал просто с инстинкта си за съхранение, че е необходимо да принуди Запада да хвърля колкото може повече долари на вятъра. И по този начин да предотврати проникването на валутната вълна през желязната завеса, да отслаби натиска върху СССР и да спечели време.

Едва получил атомното оръжие, Сталин разпали война в Корея. А когато тази авантюра за малко да свърши с катастрофа за Северна Корея, включи във войната и милиони китайци, които затрупаха американците с труповете на свои съотечественици и докараха конфликта до безизходица. Американците успяха да съхранят суверенитета на Южна Корея, като загубиха, както винаги, 100 пъти по-малко хора и техника, но пък похарчиха за воденето на войната сто пъти повече от противниците си. А такъв бе замисълът на Москва.

Но ако в сравнение със САЩ Москва бе похарчила много по-малко в корейската авантюра, разходите й след войната станаха невъзможни. На линията на противостоянието в централна Европа се концентрираха огромни армии, постоянно насищани със съвременно въоръжение. Обхванатата от ужас Европа се обедини около Америка и създаде отбранителния съюз НАТО. В отговор Сталин натика подвластните му страни от Източна Европа във Варшавския пакт. Патовата ситуация на стария континент пораждаше отвреме навреме кризи, когато Сталин, изпаднал в лошо настроение, неочаквано обявяваше нещо като поредна блокада на Западен Берлин, опипвайки боеготовността на Запада. И през територията, заета от съветските войски, започваше да бучи американският въздушен мост, следен от страшните танкови дула при разделителната линия, моторите на бомбардировачите и изтребителите прегряваха, а от хилядите прикрити оръдия се сваляха маскировъчните мрежи. Но огън не откриваше никой. Призракът на Хирошима и Нагазаки стоеше пред всички. Изразходваха се обаче огромни средства. И макар че на Съветския съюз те катастрофално не му стигаха, Сталин вече обмисляше как да вземе в ръцете си инициативата в тази глобална конфронтация.

Начините бяха два. Първият — чрез постигането на преобладаващо военно превъзходство над противника. Вторият — чрез разлагането на противника отвътре, като се приложат старите ленински методи и се прибегне до създаването на пета колона от легални, полулегални и нелегални комунистически партии, способни да предизвикат социални взривове в западния свят всеки път, когато това бъде необходимо на Москва. А ако се наложи, не само социални, но и истински взривове. Във военните бази, на бойните кораби и в правителствените учреждения, пък и просто на многолюдните улици. И двата начина изискваха големи разходи.

Беше замислена и започна да се осъществява гигантската програма за военното корабостроене, тъй като без да бъде съкрушена американската мощ едва ли бе вероятна възможността да се установи световна хегемония. Стратегическите възможности, които флотът на Съединените щати бе продемонстрирал в годините на войната, в началото накараха Сталин да изтръпне (докато все още нямаше атомна бомба, вождът едва ли не със страх очакваше всеки ден американски десант в Крим), но после се превърнаха в обект за подражание. Историята на подготовката и строителството на чудовищните линейни крайцери от типа «Сталинград» и до днес не може да намери разумно обяснение. Или вождът на всички народи съвсем се беше побъркал след войната, или в тези мастодонти бе ключът на някакъв много дълбок, недостижим за простосмъртните смисъл. Защото да строиш линейни крайцери (всеки на стойност от почти 2 милиарда рубли) през следвоенните години беше толкова оправдано, колкото и строителството на галери с весла.

Успоредно с това се създаваше и стратегическата авиация, чиято липса през войната силно нервираше вожда. Действията на американските летящи крепости над Германия и Япония, когато при едно нападение участваха хиляди машини, когато те закриваха слънцето, а бомбите валяха в буквалния смисъл на думата като дъжд, направиха дълбоко впечатление на емоционалната натура на другаря Сталин. И той реши да се сдобие със също такава въздушна мощ, като заповяда на освободения от затвора Туполев да създаде равен по сила стратегически бомбардировач. На краймосковското военно летище доставиха един американски стратегически бомбардировач Б-29, който през 1944 година беше извършил принудително кацане край Хабаровск. На Туполев бе заповядано да го вземе за основа. За да оправдае доверието на вожда, той направи чертеж на трофея и пусна в серийно производство модела, но под по-елегантното название Ту-4. Но за талантливия авиоконструктор прекопирането беше губене на време. В конструкторското му бюро вече на пълен ход вървеше подготовката на реактивния стратегически бомбардировач Ту-16 и на морския торпедоносец Ту-14. Не изоставаха и другите конструкторски бюра. Минаваше изпитания стратегическият бомбардировач на Мятишчев, а след първите си изпитателни полети реактивният МИГ бе хвърлен във въздушните боеве с американския «Сейбрам» в небето над Корея.

Нова изненада подготвяше на американците и пуснатият от затвора Корольов. На базата на трофейна ракета ФАУ-2 той създаваше принципно ново ракетно оръжие, на което предстоеше само след няколко години изцяло да промени военностратегическото положение на планетата. Това оръжие щеше да застави американците за първи път да се почувстват като фронтова страна и да изхарчат нови милиарди долари, но вече не за глобални планове за преразпределяне на света, а за собствената си отбрана.

Редом с тези усилия напредваше работата и по другото направление, възползвало се от демократичните свободи в страните от Западна Европа и в САЩ. Разработваше се, постоянно се коригираше и настойчиво се прилагаше в тях планът за дестабилизиране на обществения им живот. За тази цел служеха съответните компартии, непосредствено подчинени на Москва, и точно това имаше предвид Сталин, когато разгони Коминтерна. Главният удар трябваше да нанесе най-младата в тогавашна Европа комунистическа партия — френската, начело с Морис Торез.

В онези години Франция беше ключова страна на НАТО. В Париж се намираха всички щабове и централни учреждения на тази организация. Планът предвиждаше компартията да организира всенародно въоръжено въстание и в определен от Москва момент да се призове на помощ Червената армия — познат сценарий, отработен още през годините на полската и финландската война. Докато не настъпи този момент, в съответствие с инструкцията, Торез трябва всячески да осуетява плановете на съюзниците чрез организирането на работнически стачки, улични шествия и безредици с призиви за борба за мир, против подпалвачите на война; да води яростна пропаганда в средствата за масова информация, да прославя Съветския съюз, неговата миролюбива външна политика и гения на Вожда на всички народи, победителя на фашизма генералисимус Сталин. А ако има възможност, да вкара в орбитата на компартията и други партии и обществени групи на Франция.

На френската компартия се заложи и поради това, че в годините на войната тя беше създала достатъчно силни въоръжени формирования в Съпротивата и дори се бе опитала да завземе властта с тях след десанта на съюзниците в Нормандия. Сега тези отряди, макар и официално да бяха разпуснати, тайно поддържаха всички свои структури, разполагаха с оръжие и очакваха часа, който ще определи Кремъл. Морис Торез, който бе член на Изпълкома на Коминтерна от 1928 година, си знаеше задачата и безусловно се подчиняваше на Москва. Още в началото на Втората световна война той и неговата партия, изпълнявайки инструкция на Кремъл, направиха всичко възможно, за да разложат френската армия и обществото, превръщайки Франция в лесна плячка за Хитлер. Самият Торез дезертира от армията и мина в нелегалност. Дочакал така немската окупация, той призова френските работници доброволно да заминат на работа в Германия, за да помогнат на немския народ да отблъсне «англо-френската» агресия. След 22 юни 1944 година, получил нова инструкция от Москва, Торез започна да организира съпротивително движение, което пък да помогне на съветския народ да отблъсне немската агресия. Както се казва — нито ден, нито час без заповед.

Забранена през 1939 година, след войната френската компартия отново се легализира, а Торез стана член на правителството, което откриваше великолепни възможности за дейността му. Но тя изискваше гигантски разходи. Да не говорим за издръжката на грамадния партапарат, за издаването на вестници (дебели и губещи като «Юманите»), списания, листовки, прокламации. Бяха нужни средства за организирането на стачки, а профсъюзите искаха да бъдат компенсирани заплатите на стачкуващите работници, за провеждането на демонстрации, шествия и митинги, като на почти всеки участващ в тях трябва да се дадат по 300 франка. Годишно всичко това правеше многомилионни разходи. Само ефектното лягане върху релсите на прочутата Раймонда Диен, спряла влака с боеприпаси, струваше на партията 10 хиляди франка (хонорар на Раймонда) плюс още 30 хиляди франка глоба за нарушаване на железопътния график. Естествено, всички тези пари се изплатиха от Москва.

Емигранти още от първата вълна бяха закупили сградата на булевард «Осман» в Париж, където се бе настанила основаната от тях Евробанк. В нея между другото се съхраняваше и златният запас на Бялото движение и депозитите на РОВС # (Руски общовоински съюз — бел. прев.). В еуфорията от победния край на Втората световна война и при вида на златните пагони по раменете на офицерите от Червената армия, застаряващите ръководители на Бялото движение и многобройните емигрантски обществени организации възнамеряваха да предадат банката на Съветския съюз. Очевидно за вземането на това решение думата си бяха казали и други фактори: в техните среди бъкаше от инфилтрирани сталински шпиони, а самите емигранти се влияеха от всевъзможните комитети за завръщане в родината и от ловката агитация на стария агент на ГПУ граф Игнатиев. Обаче възникнаха затруднения, тъй като законът не позволяваше банка на територията на Франция да се оглавява от гражданин на чужда държава. Тогава постъпиха така: около 0,3 процента от капитала на банката предадоха на френската компартия, която осигури от своя ЦК човек, за да я оглави формално. А останалите 99,7 процента си поделиха Държавната банка и Външнотърговската банка на СССР.

Използвайки привилегировани лихвени проценти, Евробанк или Народната банка, както още я наричаха, бързо обхвана в пипалата си достъпните й обществени структури във Франция. Покрай постоянното финансиране на Френската компартия и свързаните с нея организации, банката започна да открива сметки и на организации, които нямат нищо общо с компартията. Всевъзможни профсъюзни, женски, младежки и спортни организации откриха свои сметки в тази толкова доходоносна банка. В нейната мрежа се озова даже и Всеобщата конфедерация на труда (ВТК), създадена за частните предприятия с отбранително значение. Освен това и всички посолства на «братските страни» във Франция бяха задължени да държат парите си на сметки в Евробанк. Там бяха и парите на резидентурата на съветското разузнаване: МГБ и ГРУ. Сметките им бяха самостоятелни, тъй като отдавнашните съперници не се долюбваха и не желаеха да си мешат шапките дори и в чужбина.

Освен в банковите сметки, резидентите на спецслужбите, действащи под прикритието на дипломатическите си паспорти, разполагаха и с големи суми в налични пари — за екстрени нужди и за заплащане на агентурата. Тези суми се равняваха на около един милион франка и непрекъснато се попълваха. В случай на екстрена нужда от Москва изпращаха «златни» куриери-офицери от МГБ или ГРУ, които под претекста, че носят дипломатическа поща безпрепятствено осигуряваха купища пари в най-различна валута. В онези години — преди всичко във фунт-стерлинги. Така вървяха нещата във Франция, но същото в по-голяма и по-малка степен се вършеше и във всички други страни по света, оказали се отвъд Желязната завеса. И се появиха «народни банки» в Лондон, Берн, Бон, Виена, Люксембург, Техеран. Създаваше се мощната банкова структура на ВКП (б).

Наистина се откриваха безгранични перспективи. Освен възможността съвсем безопасно и легално да се финансират нужните партии, обществени организации и отделни хора, създаваше се и възможност за финансово проникване в международната банкова структура. А също и участие в борсови операции, вложения в недвижима собственост, във важни отрасли на западната промишленост и в контрола на едни или други ключови предприятия — за тяхното процъфтяване или банкрутиране, според целта. Единствено строгите инструкции от Москва сковаваха донякъде творческата мисъл на съветските дипломати и разузнавачи, трудещи се на международното финансово поприще.

Зад неговата невидима фасада обаче постоянно избухваха различни по значимост скандали. Ту неочаквано нашата резидентура в Брюксел бе окрадена от нейните служители, опитали се да се укрият из Европа. Всички бяха бързо изловени, докараха ги в Москва и ги изправиха пред съда. Успели да докажат, че са действали от чисто користни, а не от политически подбуди, те се отърваха с по двадесет и пет години затвор. «Златният» куриер капитан Седаков изчезна с куфарче с 300 хиляди фунта, след което започна остросюжетна двегодишна одисея с преследвания, престрелки, фалшиви паспорти и тайнствени убийства. Накрая храбрият авантюрист бе настигнат в Монтевидео и докаран в Москва, където го разстреляха за «бандитизъм». Ту се изяснява, че неаполският филиал на «народната банка» бил изцяло прекупен от американците и фактически се превърнал във филиал на ЦРУ. Арестуването на виновните костваше гигантски финансови загуби. Преглътнаха ги главно заради това, че трябваше да се даде нагледен урок на другите.

Другарят Сталин обичаше да има ред в нещата и от всеки изискваше отчет до копейка, като безпощадно наказваше виновните независимо от ранга им. С парични скандали бяха свързани всички секретни съдебни издирвания и оперативно-следствени действия през късия следвоенен сталински период. Изясни се например, че нито един от големите резиденти на разузнаването ни след войната не е могъл да се отчете по разходите си във валута. Всички бяха назидателно наказани. Ще минат години и тези резиденти ще пишат в мемоарите си, че имали някакви идеологически разногласия с ръководството и дори със самия Сталин. В действителност са ги обвинявали за злоупотреби с държавни средства.

Така например лидерът на «Червения оркестър» знаменитият Леополд Трепер не можел да си спомни в коя точно банка е внесъл 80 хиляди швейцарски франка. Изпратиха го в ГУЛАГ и едва след смъртта на Сталин, озовал се отначало в Полша, а после в Израел, той си спомни номера на сметката, но кой знае защо забрави, че парите са държавни. А знаменитият резидент на съветското разузнаване в Швейцария Радо, легендарният Радо, героят на безброй филми и цели телевизионни сериали, бе заловен след войната в Кайро и откаран в Москва. Там се изясни, че през цялата война той, Радо, вместо да предава предназначените за неговия уникален агент Рудолф Реслер пари, преспокойно си ги е внасял на своята текуща сметка. Без да даде нито грош на агента. Радо се отърва с двадесет и петгодишна присъда след като върна всичко, до последния франк.

Многомилиардните разходи всяка година за задгранични операции и многомилиардните разходи за въоръжение резонно повдигат въпроса: откъде разорена Москва има толкова пари, че си позволява да живее на широка нога. Този въпрос бе повдигнат за първи път от американските вестници във връзка с големия скандал около компартията на САЩ. Скандалът се разрази през 1949 година, когато федералните данъчни власти на Съединените щати разкриха, че малка и нищожна група хора, нарекла се американска комунистическа партия, е получила неизвестно откъде 20 милиона долара. И с тях е закупила недвижима крупна собственост, без да заплати нито цент на федералната хазна и данъчните служби на три щата. Започналото следствие бързо откри нишката, опъната от Ню Йорк до Москва. И националният секретар на компартията на САЩ Гюс Хол («Газова камера», както го бяха нарекли някои вестници по съзвучие на произношението с малкото име и фамилията му), осъден за мошеничество, се озова за пет години в затвора. Едновременно изплува и случаят с бягството на Гюс Хол в Мексико, укрил се там, за да не го мобилизират по време на войната.

Този факт, наред с признатият от комунистите факт, че са получили пари от главния потенциален противник на САЩ на световната арена, предизвика дебати. Поставен бе въпросът: не би ли следвало комунистите да бъдат смятани за «агенти на чужда държава», с всичките произтичащи от това последствия, включително и задължителната им регистрация в полицията. Наистина неограничената американска демокрация не прощава на своите граждани само едно — укриването на данъци. Върховният съд призна на комунистите правото им на съществуване, като само ги задължи за в бъдеще да бъдат по-изправни с парите, които получават от чужбина. В резултат правителството започна да упражнява твърд финансов контрол над комунистите.

Съветските вестници нададоха див вой за «гоненията на американските комунисти», «разгула на фашизма в САЩ», «за лова на вещици», «за ужасите на макартизма» (по фамилията на сенатора Макарти, председател на следствената комисия на конгреса на САЩ, разследваща финансовите и политическите машинации на компартията). Наложи се да се доставят пари на американските комунисти по всички правила на доставките на алкохол през годините на «сухия режим» в САЩ. Куриерите обаче бяха залавяни, започваха нови шумни скандали — изгонваха съветски дипломати, арестуваха партийни функционери, закриха губещия комунистически вестник «Дейли Уоркър», който тогава се печаташе и разпространяваше почти изцяло в СССР и «братските страни». Постепенно се изясни колко пилее Москва всяка година за подобни глупости и, естествено, възникна въпросът: откъде взима тези пари?

Тогава се разпространи мъглява информация за нацисткото злато, до което се докопало след войната сталинското разузнаване. Бившият хитлеристки генерал Гелен, оглавявал в годините на войната «източния» отдел на абвера, бе дал секретни показания пред американската следствена комисия. Те уж били подкрепени от неопровержими доказателства, чиято същност се свеждала до това: заместникът на фюрера по партийна линия Мартин Борман, който бил агент на Коминтерна, предал след войната на Сталин всички тайни за златото на нацистите. Самият той преспокойно офейкал в Москва, където живее и досега, надсмивайки се над смъртната присъда, която Нюрнбергският трибунал му произнесе задочно. Допустимо е Гелен да казва истината, но неговите уверения очевидно не са впечатлили американците, защото нацисткото злато, претопено от златните коронки и венчалните пръстени на загиналите в концлагерите евреи, е било, както се казва, колкото да си изплакват очите. Още в средата на 1942 година, както правилно е донесло американското разузнаване, Хитлер е бил пред финансов банкрут. И златото, което уж било предадено на Сталин, едва ли би стигнало за половин година за глобалните финансови операции, ръководени с такава непринуденост от Москва.

През 1950 година се разрази знаменитият «нумизматичен» скандал. Сред нумизматиците в Европа особено се ценяха и търсеха златните френско-италиански пистоли и френските луидори. Става дума за монети, сечени в Испания и Франция през сравнително къс период от първата половина на XVII век. Цената на отделна монета по каталог възлизаше на около 30–50 хиляди долара, докато цената на златото по грамаж не надхвърляше 200 долара. Нумизматиците смятаха за голям успех намирането на монета от един или два пистола в добро състояние. И изведнъж такива монети започнаха да се появяват в различни страни — в специализираните магазини, на търгове, на черния пазар. При това в такова голямо количество, че скоро каталожната им цена рязко спадна, за да се задържи едва на 800 долара.

Няколко от появилите се на пазара монети бяха подложени на експертиза. Оказа се, че са фалшиви. Установи се, че до войната в Лувъра са се пазели две оцелели преси за направата на тези монети. През 1940 година немците са ги откарали в Берлин, откъдето през 1945 година те се озовали в Москва. Изчакала с гордо мълчание да прекипят всички страсти около случая, Москва, както и би следвало, обяви цялата тази «шумотевица» за гнусна клевета и «поредната разюздана антисъветска кампания». Но никой не очакваше друг отговор, макар че това съвсем не бе първият случай, когато «ръката на Москва» се проявяваше и като фалшификатор.

Още в героичните ленински времена бе направен първият опит да се организира производство на фалшиви пет и десетфунтови банкноти «за подкопаване на икономическата мощ на империализма». Тогава това начинание, проведено на чисто любителско равнище поради липсата на опитни специалисти, се провали с трясък. Освен всичко друго, то доведе до налагането на запор и конфискацията на много важни сметки на партията в западните банки. Но ако през епохата на Ленин такава акция имаше чисто диверсионно значение, за Сталин тя започна бързо да придобива жизнено важно значение. Валутата бе постоянно нужна, а тя вечно не достигаше. Затова създадената по времето на Ленин секретна лаборатория в подземията на НКВД продължаваше да действа, като се усъвършенстваше и си подсигуряваше висококвалифицирани специалисти.

Известно е, че и Хитлер е работил в същото направление, но с много по-малък успех. Фалшивите фунтове, немско производство, бързо се разпознаваха и ги изземваха от обращение. В апогея на съветско-германската дружба през 1939–40 година Сталин дори изпрати при Хитлер свои експерти-фалшификатори на пари, за да помогне на несполучилия си другар «да подкопае икономическата мощ на империализма». В следвоенните години секретният отдел на НКВД — МГБ вече разполагаше с истински клишета на всички западни валути и беше отлично информиран за технологичния процес на направата им. Но за чест на другаря Сталин трябва да кажем, че той така и не се реши широко да приложи потенциалните възможности на секретната лаборатория.# (Тази секретна лаборатория просъществува до наши дни и няма никакви доказателства, че не функционира и сега. Всички помнят неотдавнашните разкрития, когато при обиска в сградата на ЦК на КПСС след провала на августовския пуч бяха намерени стотици фалшиви паспорти от различни страни, фалшиви митнически и банкови печати, планини от фалшиви бланки, чекови книжки и пр. Съдейки по готовата и продукция, секретната лаборатория на ГПУ от ленинските времена сега бе превърната в грамадно предприятие, не по-малко от Печатния двор. А огромното количество долари, заляли територията на бившия СССР, неволно повдига въпроса: дали лабораторията не е преминала към осигуряване на вътрешния пазар?)

Старите скандали бяха накарали предпазливия по природа Сталин да стане още по-предпазлив. В началото на 50-те години на няколко пъти бяха разобличени крупни опити да се пласират фалшиви доларови банкноти на обща сума около 500 милиона. Тези случаи можем да отнесем по-скоро към международните организации за подправяне на пари, но те дадоха добър урок на Москва. Западните финансови и контраразузнавателни органи не дремеха. Е, добре, предполагаха те, от фалшивите френски монети Москва е спечелила малко повече от 700 милиона долара. Ако в пласирането на фалшиви банкноти Москва има дял, той е незначителен и не надхвърля два милиона долара годишно. Всичко това са копейки. СССР няма почти никаква външна търговия. Държавната му парична единица е неконвертируема и е чисто условна, изолирана от международната валутна система. На какво тогава се основава мощта на комунистическата империя?

Тук е необходимо да отбележим, че ако в СССР през тези години твърде слабо познаваха Съединените щати и именно поради елементарно непознаване дори на основите на американското законодателство постоянно се оплитаха в различни скандални истории, то и САЩ не познаваха по-добре Съветския съюз. През всички предвоенни години американската политология старателно изучаваше Германия, Япония и своята стара майка — Англия. Нито американската дипломация, нито американското разузнаване не предприеха сериозни опити да проникнат зад онази помпозно-величествена, украсена със сърпове, чукове и житни снопове фасада, която трябваше да представлява създадената от Сталин държава. Още не бе се появила огромната армия от съветолози, още ги нямаше компютрите на безбройните научни центрове по изучаване на всички аспекти на съветския живот и мотивировките на съветската външна и вътрешна политика. Още не бе нахлула на тълпи емиграцията от СССР, за да донесе безценна информация оттам, и поради това сияещата с рубинените си петолъчки Москва оставаше загадка.

Но първите бегълци или пазеха гробно мълчание, треперейки от страх за живота си и за живота на своите близки, а ако се опитваха да кажат нещо — никой и не ги слушаше. Непосредствената конфронтация със Сталин още не бе започнала. Напротив, той изпълняваше своята част от глобалния американски план, като настилаше с милиони трупове широк път за бъдещото настъпление на долара. Империята, която другарят Сталин построи, беше уникална за времето си. Тъкмо заради това представляваше неразрешима загадка за всички, които живееха извън пределите на Съветския съюз, даже и за «братските» страни. Тя беше средновековен анклав, каприз на историята, вграден върху една шеста част от сушата в света на двадесетото столетие.

По своята административна структура СССР почти с нищо не се различаваше от древните деспотии с неограничена власт на владетеля в столицата и със сатрапите в провинцията. Основа на икономиката на страната, както навсякъде, бе добивната промишленост, обслужвана изключително от затворници, броят на които към 1953 година беше достигнал до около 12 милиона души. ГУЛАГ, както правилно отбеляза Солженицин, по броя на «населението» си се равняваше на средна европейска държава и осигуряваше на страната всички видове суровини, включително и злато, при това практически съвсем безплатно. Аграрният сектор на империята се обезпечаваше от многомилионната армия колхозници, поставени на по-ниско равнище от крепостните селяни през старите времена на руския абсолютизъм. Селяните нямаха паспорти и без специално разрешение от местния «помешчик» — председателя, нямаха право да излизат извън селото си (дори и на пазара). За своя труд те всъщност не получаваха нищо, освен прословутите «пръчици трудодни», като представляваха резерв за попълване на ГУЛАГ и армията. Така вървеше осигуряването на страната с храни и други селскостопански продукти.

В строителството всички нулеви и начални цикли се изпълняваха от затворници. Те съставляваха 60 процента от общия брой на работещите в този отрасъл и превишаваха числеността дори на армейските строителни батальони, които също се използваха за робски труд. В обработващата промишленост и в транспорта броят на затворниците бе значително по-малък. Но «свободните» работници, даже висококвалифицираните, получаваха просешка заплата и влачеха жалко съществуване с постоянния риск при най-незначително провинение да се озоват от другата страна на бодливата тел. Във въоръжените сили служеха в мирно време осем милиона души. Така съществуваше народът, хвърлен в месомелачката на безкрайния терор и в най-страшната в историята на човечеството война.

И така:

12 милиона в ГУЛАГ,

8 милиона в армията,

30 милиона в колхозите,

40 милиона в промишлеността…

И всички са роби приблизително на едно равнище. Затворниците може безнаказано да се разстрелват, да се морят с глад, да се убиват с непосилна работа. Те бяха лишени от права и дори самото им съществуване бе държавна тайна, за която забраняваха и дума да се обели. Още по-строга бе забраната да се говори за армията, освен че тя е «непобедима и легендарна». А правата на военнослужещите бяха по-малко и от тези на затворниците. Всеки, без да му мигне окото, можеше да проведе опит с атомен взрив върху живи войници, а после да остави оцелелите без медицинска помощ, но да вземе от тях писмена декларация «за неразгласяване». Даже умирайки, те се страхуваха да разкажат пред объркания лекар какво всъщност се е случило.

Нямаше нищо по-лошо от това, да се върнеш от армията инвалид. Тогава още добре помнеха многомилионната армия от инвалиди веднага след войната. Подрънквайки с многото си ордени и медали, те се събираха в големите градове край пазарите и гарите, за да просят или да си намерят някаква работа според физическите си възможности. Това бяха преди всичко млади хора до 30 години. И буквално за един ден те изчезнаха. По всички градове бяха проведени координирани хайки. Където заварваха безноги и безръки, хвърляха ги в колите и ги откарваха. А те бяха няколко милиона. Какво стана с тях? За това не можеше нито да се пита, нито да се мисли. По същия начин можеше да изчезне всеки генерал, че и маршал, и никой нямаше право да си спомня за него. Ако по време на войната армейски генерал Мерецков е бил пребит от бой и са уринирали върху главата му, и след войната с не по-малко ентусиазъм вършеха същото с маршал Новиков, генерал Телегин, маршал Яковлев и много други.

И със селяните си правеха, каквото си искат. На тях не им се полагаха нито пенсии, нито помощи, но при загуба на трудоспособност им се разрешаваше да се изхранват от нищожно късче земя край къщата. Обаче всеки момент можеха да го вземат, да сринат с булдозер дома на селянина, а него или да го вкарат в затвора, или да го оставят да мре сред полето. Тази методика беше вече добре отработена. Не се церемонеха и с работниците, от името на които всъщност като «класа-хегемон» се вършеха всички престъпления. Те нямаха право на никакви средства за борба в защита на интересите си. Заради думата «стачка» само, произнесена на глас, всеки можеше да заплати с живота си. Безопасността на труда бе на първобитно равнище, работеше се до пълно изхабяване на силите и условията понякога бяха каторжни, а техниката — стара и износена. При тази обстановка животът бе просто невъзможен, така че малцина от работниците дочакваха просешките си пенсии.

Страната живееше в неописуема нищета. Мъжете доизносваха военната си униформа и ватенките, а жените на тридесет години вече приличаха на старици със забрадките и валенките си. Човек в костюм беше или голям началник, или шпионин, или крупен престъпник. Модерно облечената жена, ако не беше съпруга или любовница на мастит функционер, рискуваше да попадне в лагер за «поклонничество пред западната мода». Донякъде в по-добро положение се намираше немногобройната техническа интелигенция, пусната от затворите и лагерите, обкичена с лауреатски медали за проектирането и създаването на ново оръжие в годините на войната и сега. На нея й плащаха по-добре, тя не гладуваше и дори създадоха за кандидатите на науките и полковниците мрежа от така наречени лимитни магазини, където имаше много по-голям избор на стоки, отколкото в предназначените за обикновения народ, и по този начин им се даваше възможност да се радват на собственото си привилегировано положение и да забравят временно пълното си робско безправие.

Така и при най-повърхностен анализ се очертаваше примитивната схема на робовладелска държава, чийто национален доход изцяло бе присвояван и разпределян от самия Сталин и неговата всемогъща номенклатура. А тя излезе от войната още по-силна. През военните години номенклатурата се закичи с висши воински отличия, което й даде възможност много по-ясно да осъзнае своята значимост в държавата, смятана за държава «от нов тип», макар че бе толкова архаична, колкото и държавата Урарту. И ако изобщо беше възможно да съществува такава държава, то бе само защото номенклатурата я циментира по шевовете й чрез единствения механизъм на изпълнителната власт — огромния апарат на тайната полиция, която отново се преименува от НКВД в МГБ. Но това не промени същината.

Тайната политическа полиция контролираше всяка въздишка сред гигантския концлагер — от далечните обекти на ГУЛАГ до кремълските кабинети. Свързала върхушката си със сърцето на номенклатурата, тайната полиция бе пуснала пипалата си по всички континенти и постепенно се превръщаше в неин меч, щит и плът. А номенклатурата, натежала от златни пагони и високи бойни награди, отлично съзнаваше стабилността на своето господстващо положение в завладяната страна, своите възможности и безкрайните си перспективи. И чудесно разбираше, че партията на болшевиките, която представлява тя, вече се е сляла с понятието «държава», а самото понятие «държава» се е превърнало в синоним на партия. Точно поради това тя, номенклатурата, бе станала непобедима и неизтребима, и искрено гледаше на цялата държавна собственост, включително и на населението, като на своя, принадлежаща й по право от рождение. И такъв вожд, като Сталин, вече съвсем не й е нужен. Той й пречеше да разгърне целия блясък на импровизациите си.

Сталин им пречеше, защото непрекъснато ги караше да се замислят за личната си сигурност и за отговорността си, защото ограничаваше техните апетити и ги държеше почти цяло денонощие на работните им места в кабинетите. А в кабинета всеки момент можеха да нахлуят хора със сини околожки на фуражките, да те проснат там полужив от бой, да те повлекат за краката към двора, да те напъхат в колата и същата вечер да те разстрелят в някое подземие. Това ги нервираше, пораждаше мечти за нов, «свой» вожд. Но както е известно, в живота мечтите никога не се осъществяват сами — иска се тежка и рискована работа. Веднъж френският вестник «Монд» публикува карикатура, с която да онагледи за читателя си структурата на управление в Съветския съюз. На нея бе изобразен Сталин, а от всеки негов джоб, от ръкавите на мундира и от кончовите на ботушите му надничаха малки сталинчета. Това беше истина, но силно опростена истина. Малките сталинчета стремглаво се обединяваха и създаваха нещо много по-могъщо от «великия вожд на всички народи». Номенклатурата създаваше своя държава с твърде ясни и строго охранявани граници.

Този процес бе толкова очевиден, че дори и многотомната «История на КПСС» не можа да го игнорира. «През 1946 година беше разработена и утвърдена номенклатурата на длъжностите в ЦК на ВКП (б)» — сухо съобщава официалната история на партията.“ В работата с ръководните кадри залегна планирането, систематичното изучаване и проверката на техните политически и делови качества, осигури се създаването на резерв за издигане и строг ред при назначаването и освобождаването на номенклатурните работници. Разшири се и номенклатурата на длъжностите в ЦК на компартиите на съюзните републики, в крайкомите, обкомите, горкомите и райкомите". Онова, което официалната история премълчава, е този нов етап от смъртоносната борба, разгърнала се между номенклатура и Сталин веднага след като заглъхнаха и последните залпове на Втората световна война. Разликата от предходните етапи бе само в това, че номенклатурата бе станала по-силна, а Сталин вече не можеше да удържа, старееше, постепенно изпадаше в състояние на пълна отпадналост и се превръщаше в лесна плячка за обкръжаващите го вълци и чакали.

Още по време на войната номенклатурата получи няколко предупреждаващи сигнала, че вождът губи предишната си сила. След като немците бяха превзели станция @Мга край Ленинград, което позволи на противника да затвори кръга на обсадения град, всички сметнаха че Ворошилов си е изпял песента. Пикантността на ситуацията се състоеше не само в неговото крайно бездарно командване, а в това, че след падането на Мга той толкова се объркал от страх, че не доложил в Москва и Сталин научил за поредната военна катастрофа от съобщение на немското радио. Ворошилов бил убеден, че ще го разстрелят или ще го стрият на лагерна прах, което по законите на военното време би било напълно правилно. А и разстрелът на цялото командване на Западния фронт начело с армейски генерал Павлов бе още пресен в паметта на всички. Но нищо подобно не се случи. Ворошилов се отърва с лека уплаха. Номенклатурата отбеляза това обстоятелство като първа крачка по пътя на своята пълна безотговорност, която бе нейната най-светла мечта.

Още по-показателна беше историята с Жданов. Върху бюрото на Сталин непрекъснато се трупаха документи, изобличаващи неговия най-близък сатрап във всички смъртни грехове. Алкохолик, пие от сутрин до вечер, никаква работа не върши. Изменник. Уговарял се с немците за предаване на града. Настроил против Сталин цялата ленинградска парторганизация и мечтае да отдели Ленинградската област от СССР, да създаде от нея самостоятелна държава и да й стане вожд. В изпълнение на този план, в Ленинград на всеки портрет на другаря Сталин се падали по четири на самия Жданов. Крадец. Още когато бе присъединена Прибалтика, той си присвоил и прехвърлил в западни (скандинавски) банки около 400 хиляди фунта стерлинги. В годините на блокадата на Ленинград специално създадена от него банда претърсвала празните сгради. Всичко, представляващо някаква ценност, са събирали в подземията на Смолни, като не са се гнусели дори от венчалните пръстени, издърпвани от пръстите на умрели от глад старици. В днешно време тези ценности на стойност около 7 милиона рубли се пазят в скривалищата на три вили и у някои доверени лица.

Но вождът мълчеше и не предприемаше никакви мерки. Наистина, след ненадейната смърт на Жданов се заговори, че на мнозина е известна тази информация, из вилите и ловните хижи на покойния се ровиха някакви комисии и нещо се извозваше в покрити военни камиони. А по време на знаменития Ленинградски процес, когато бе разстрелян целият бивш ждановски екип, покрай другите обвинения на всички подсъдими бе предявено и „за морално падение под формата на стремеж към лично обогатяване“. Пред съда бяха показани шепа златни монети, брилянти, ювелирни изделия и старинни ордени. По този начин отговорността беше също внимателно йерархирана, както и целият живот в страната. Онова, което можеше да се прости на Жданов, не се прощаваше на номенклатурата от по-ниско равнище. А тъкмо това не й допадаше.

На Сталин му беше съвсем ясно, че номенклатурата, също като тайния милионер Корейко, с упоение чака по-добри времена. И отрано, редом с консолидацията на властта си, трупа материални богатства, за да се потопи в разкоша на господарския живот на управляваща класа, която има неограничени възможности и безкрайни претенции. Накрая той си даваше сметка, че всички с надежда очакват оня момент, в който завинаги ще се затворят тигровите очи на вожда на всички народи. Съзнавайки, че могат в някой момент да го убият, Сталин понякога изпадаше в нерешителност, която се сменяше с пристъпи на безумие и му пречеше да разработи точна и ефективна стратегия на контраборбата. Но сталинската номенклатура, задъхваща се вече и вехнеща в ограниченията, наложени й от свирепия и кръвожаден вожд, си беше чисто сталинска. Раздирана от вечни интриги и взаимни доноси, тя сама предоставяше на Сталин великолепни възможности за победата му в този нов етап на борбата. И може би, ако бе по-млад, вождът щеше да се пребори или поне да не загуби както през 1937 година. Но Сталин вече беше твърде стар, бе угаснал предишният блясък на ненадминатия майстор на партийната интрига.

А доносите продължаваха да пристигат.

Молотов. Още през 1939 година в Германия е получил голям подкуп от хитлеристкото правителство, който внесъл на тайната си сметка в Швейцарската банка. През войната нееднократно е получавал големи подкупи от съюзниците, които е вложил в различни банки в САЩ и Англия. Чрез жена си е бил свързан с всесилните еврейски финансови кръгове, които го завербували, докато пътувал с влака от Ню Йорк за Вашингтон, като обещал „да измени“ на съществуващия в СССР строй в полза на световния капитал.

Берия. Още на младини по време на разюзданите конфискации и червения терор награбил несметни богатства и веднага ги препратил в чужбина. Стремежът му към разкош и към скъпоценности не само не угасна с времето, но все повече се изостри. По време на терора, оглавил след отстраняването на Ежов НКВД, безконтролно си присвоявал конфискуваното от милионите жертви имущество, и без да се притеснява, е взимал пари от мрежата комисионни магазини. Свободно излиза в чужбина и това му дава възможност да прехвърля крупни ценности в западна валута на секретните си сметки в Швейцарската банка и в кралската банка на Швеция. През 1951 година е имал тайна среща в Сухуми с резидента на английското разузнаване, при която прозрачно намеквал за скорошни промени в Съветския съюз и пълна подмяна на ръководството.

Следва поток от също такива доноси: Булганин, Маленков, Микоян, Хрушчов, Ворошилов, Вишински… Това е висшият ешелон. А малко по-ниско вече се върши нещо съвсем невъобразимо.

„Строго секретно.

Комисия за партиен контрол при ЦК на ВКП (б)

От държавно значение. Специална папка.

… На 26 юни 1948 година в 01.30 часа от железопътната гара Витенберг (в съветската окупационна зона в Германия) тръгна съветският военен ешелон № В-640-07, натоварен с техническо оборудване, предназначено за извозване на територията на СССР съгласно договореностите за следвоенните репарации. Към ешелона бе прикачен спецвагон, охраняван от офицери на «Смерш» под началството на командирования от Москва подполковник Степанов Иван Герасимович. Според секретната товарителница, намираща се у подполковник Степанов, в спецвагона са били натоварени трофейни документи от местния архив на нацистката партия и Гестапо. Но ние успяхме да се доберем до неопровержими доказателства, че във вагона са натоварени 45 (четиридесет и пет) поцинковани сандъка с изделия от редки метали, златни отпадъци, монети, злато и платина на слитъци, без да е посочен адрес на получателя им в СССР… Ешелонът трябваше да се движи по обичайния маршрут през Варшава и Брест и по-нататък — за Москва. На 29 юли в 2 часа през нощта ешелонът спря на граничната гара Брест, където при проверката на военния комендант на гарата, майора от граничните войски Сухоруков се откри, че спецвагонът е изчезнал заедно с охраната му. А от проверката, проведена по пътя на придвижването на ешелона се изясни, че посоченият вагон вече е липсвал на граничната с Полша гара Франкфурт на Одер. Всички опити да се изяснят подробностите около изчезването на спецвагона засега не дадоха резултати, тъй като органите не съдействат на разследването…“

Отдолу — разкривеният подпис на Шкирятов, а под него — резолюцията на Сталин: „Какво значи не съдействат?!! Др. Абакумов! Арестувайте подполковник Степанов и доложете!“

„На ваш изх. № 1884–48 Б от 14 септември 1948 г. До ЦКК при ЦК на ВКП (б) До др. Шкирятов М. Ф.

Подполковник Степанов Иван Герасимович към кадрите на Министерството не се числи…“

„Строго секретно. Министерство на държавната сигурност.

До члена на Политбюро на ЦК на ВКП (б),

маршала на СССР (така е в текста И. Б.) 15 май 1949 г.

др. Л. П. Берия

Международният отдел на ЦК на ВКП(б) чрез Управление «Деловодство» на ЦК през февруари на настоящата година, като използва тайна агентура, откри в швейцарските банки редица крупни влогови сметки на измислени фамилии-псевдоними. За откриването на депозитите са използвани злато, скъпоценни камъни и платина, изнесени от СССР, Германия и Чехословакия със специалните пратки от безвъзмездна помощ на комунистическите партии в страните от Източна Европа… Установени са фамилиите-псевдоними, на които се водят сметките:

Климов Владлен Николаевич — 800 хиляди швейцарски франка.

Николаев Иван Фьодорович — 500 хиляди швейцарски франка.

(Следват още седем фалшиви фамилии)… Както показа проверката, всички изброени лица са работници на ЦКК при ЦК на ВКП(б)…

Климов Владлен Николаевич се оказа псевдоним на др. Шкирятов Матвей Фьодорович…“

Подпис: В. Деканозов.

И забележка на Берия: „Да се докладва пред Политбюро“.

Какво е станало по-нататък — не знаем. Но е съвсем очевидно, че партията и държавната сигурност неведнъж са си разменяли богатирски удари, като с еднаква настървеност са крали всичко, което не е било добре укрито. При това са доносничели един за друг без никакво угризение на съвестта. И с чувство на най-искрено възмущение са се обръщали към Сталин, за да подчертаят така своята безукорна честност. Но проблемът бе друг. Органите на сигурността, забравили, че не са нищо повече от боеви отряд на ВКП(б), изненадващо застанаха в опозиция на родната партия, като нагло демонстрираха пълна независимост и желание да действат изцяло самостоятелно.

Създаваше се впечатлението, че в СССР, чиято политическа система бе еднопартийна, неочаквано се бяха появили две политически партии. И двете — с крайно леви разбирания и демонстративно враждебни помежду си. Изглеждаше, че по-динамичните и по-добре организираните органи на сигурността имат добри шансове да смачкат партията, а после или изцяло да я ликвидират, или пък да я претопят в редовете си. На чекистите вече нищо не им костваше да арестуват някой секретар на райком, да измъкнат от сейфа му чуждата валута и каквото по-интересно има там, да го отведат и да изтръгнат от него всякакви показания, които след това ще се озоват на бюрото на Сталин, и по този начин нанесат нов съкрушителен удар на конкурентите си. Двата мощни клана на партийната и чекистката номенклатура открито се бореха за неограничена власт и трескаво прехвърляха на запад и превръщаха във валута всичко, което става за тази цел. Осигуряваха се за случай на поражение.

Казват, че през годините на войната Сталин бил направил само две грешки: показал Европа на своята номенклатура и показал номенклатурата си на Европа. Европа се отдръпна ужасена, докато номенклатурата напротив — бързо подушила изгодата и осъзнала колко лошо се е държал с нея любимият вожд през всичките тези години, бързо се устреми на Запад. И проби първите дупки в Желязната завеса, която вече се огъваше и вибрираше под натиска на долара от другата й страна. Алчната и продажна партокрация, вече разграбила най-богатата страна и присвоила плодовете от каторжния труд на изтребвания от нея народ, се устреми към още по-голям разкош. Беше й тясно в тази една шеста част от сушата. Тя искаше да почива на френския Лазурен бряг, по плажовете на Италия, в курортите на Маями, в луксозни вили и хотели под разноцветния блясък на рекламите и мекия шум на средиземноморските вълни. Тя искаше западно обслужване и западен комфорт, които и там не бяха достъпни за всеки, но именно това ги правеше още по-желани и притегателни.

Тук е причината за алчността, с която партокрацията поглеждаше към 12-те хиляди тона злато, представляващо държавния златен резерв на СССР# (През същия период златният запас на САЩ възлизаше на 14 хиляди тона. Малко повече, отколкото на СССР, което не би могло да се каже за стандарта на живота. С разходите от златния запас гласно и открито се разпореждаше народът, който държеше под контрол правителствените харчове до последния цент. Именно в този контрол се крепи силата и могъществото на САЩ.), натрупано от Сталин с цената на живота на милионите затворници и предназначено за осъществяването на неговите глобални планове. Да, това злато принадлежи на държавата. Но нали партията и държавата са едно и също? Значи това злато е на партията и само партията може да се разпорежда с него.

Номенклатурата със страстен копнеж поглеждаше и към най-богатите земни недра на страната, препълнени с толкова ценения на запад нефт и с други скъпоценни суровини. И мислено преизчисляваше всичко в долари и фунтове стерлинги. В оформилата се вече нейна страна „огледалното царство“, където на СССР се гледаше само като на източник на най-евтината работна ръка в света и на безплатно пушечно месо, тя искрено започна да смята за своя лична собственост цялото национално богатство и самото население. Именно за това беше борбата. Може без преувеличение да се каже, че в момента, в който номенклатурата се оформи в държава, както във всяка млада държава, пламна гражданска война за власт и за правото кой да се разпорежда с богатството.

Мнозина смятат, че Сталин е разпалил гражданската война сред номенклатурата, подготвяйки я за поредния показен погром. Изглежда е така, но този път вождът явно бе надценил силите си, след като планираше поредното клане по старата схема от 1937 година. Да се повтаряш в акции от този род е смъртно опасно. Номенклатурата внесе в плана на вожда оригинална новост, която по-рано не е била използвана. Над страната надвисна черната димна завеса на антисемитизма, закрила за известно време бойното поле. И когато тя се разсея, Сталин вече бе мъртъв, Държавна сигурност — разгромена, и нейното ръководство начело с Берия — безмилостно разстреляно, а партията като приказен герой изскочи от кипящия котел още по-силна и подмладена. И демонстративно отхвърли старото си име ВКП(б), закичвайки се с ново — КПСС.

Този най-интересен от съветската история период от 1949 до 1953 година е достоен за многотомно изследване, което талантливо описано може да се превърне в изключително увлекателно четиво. Замислената в кулоарите на ЦК на ВКП(б) кампания за борба с космополитизма всъщност е била звучна плесница за органите на сигурността. Докато на „Лубянка“ се опомняха от удара, подхвърлиха им знаменитото „Лекарско дело“. Чекистите го захапаха, както гладно куче кокал, виждайки в това дело великолепна възможност да пратят под ножа целия състав на Политбюро и ЦК на партията. И когато чекистите изтръгваха от нещастните медици показания за престъпните им връзки с правителствената и партийна върхушка, в самия разгар на следствието по заповед на Сталин неочаквано бе снет от длъжност и незабавно арестуван всемогъщият министър на МГБ Виктор Абакумов, а мястото му зае професионалният партиен апаратчик Игнатиев. Първото, което новият министър изясни, бе връзката на международния ционизъм с дългогодишния личен секретар на Сталин — Поскрьобишев. Сложиха му белезници направо в приемната на вожда, но го отведоха не на „Лубянка“, а в специалния затвор, намиращ се в сградата на ЦК на ВКП (б). При разпита Поскрьобишев призна, че Сталин е взел решение да се ликвидира целият състав на Политбюро и ръководството на МГБ, като го замени с нови хора. Лично вождът бил съставил новия списък на т. нар. разширено Политбюро от 25 души (между които бил включен и Брежнев, направил на Сталин впечатление с юначния си външен вид). След няколко дни — на 28 февруари 1953 година (а не на 5 март, както бе оповестено), Сталин бе намерен мъртъв в неговата вила в Кунцево. После армията смаза с танковете си държавна сигурност, която сред огъня на борбата бе забравила за тази трета реална сила на „социалистическото общество“. Но мъдрата партия си спомни за нея…

Поела дъх след тази толкова трудна победа в почти двадесетгодишна война, партноменклатурата започна да се подготвя за новия живот, за който мечтаеше през последните години. За ролята на нов ръководител на партията и държавата беше издигнат най-нищожният, най-страхливият и най-отстъпчивият от членовете на бившето сталинско политбюро — Никита Хрушчов, в чието лице номенклатурата виждаше обикновена марионетка, напълно послушна на нейната воля. Това бе същият този Хрушчов, който по заповед на Сталин играеше, облян в пот, украински гопак на съвещанията на Политбюро, и всички му се смееха и пляскаха с ръце в такт. А Сталин се смееше до сълзи.

Надеждата, че Хрушчов също така послушно ще играе и по свирката на номенклатурата, обаче не се оправда. Опиянил се от неограничената си власт, опрял се на армията, Хрушчов не само не осъществи розовите блянове на номенклатурата, а дори направи опит още повече да ограничи правата й. Но той направи главното, което тя искаше от него. Отсега беше сключен „свещен“ договор, гарантиращ личната безопасност и свобода на гражданите на „огледалното царство“, на тяхната фактическа неподсъдност пред лицето на закона. Откриваше се пътят към онази безнаказаност, към която се стремеше номенклатурата. И трябва да се отбележи, че този договор никога и при никакви обстоятелства не бе нарушаван чак до август 1991 година, когато няколко висши номенклатурчици се озоваха зад решетките, за да се даде възможност на останалите да изчезнат.

Даже и най-омразните фигури от сталинско време без излишен шум (или с дозиран шум, както бе с Молотов, Маленков и Каганович) бяха пенсионирани. Но продължаваха да се ползват от всички блага и привилегии на своето минало положение. Това се отнасяше и за семейството на покойния диктатор, което, въпреки че кошмарните сталински престъпления получиха гласност, продължаваше да се числи към номенклатурата. Изключение правеше само синът на Сталин — Василий. Станал на 25-годишна възраст генерал-лейтенант, обкръжен още от детството си с блюдолизци и лакеи, той си бе наумил че е наследствен принц и така се държеше. Озовал се в ковачницата на държавния преврат, Василий открито заговори, че баща му бил убит, наричайки новите вождове „узурпатори на властта“, която му се полагала по силата на старите династически традиции. Той дотолкова досади с крясъците си, че се наложи да го арестуват и да го осъдят на 8 години затвор с обвинение в лъжлив донос срещу маршала от авиацията Новиков, Но скоро го освободиха, дадоха му генералска пенсия и го изпратиха в Казан, където след половин година той бе намерен мъртъв в леглото си. Очевидно и там е продължил да говори излишно.

А дъщерята на Сталин — Светлана, помнейки участта на брат си, предпочете да избяга в чужбина. Там, заобиколена от телекамерите, публично изгори съветския си паспорт, след което се засели в САЩ. Тя успя да открие и прехвърли на свое име по съдебен път сметката на Сталин в Швейцарската банка, написа няколко книги, в които ярко разкри нечовешката същност на баща си и на цялата комунистическа система, а после загуби от борсови комбинации и неочаквано се върна в СССР. Макар че в този момент в лагерите излежаваха наказание много хора за четене и разпространяване на нейните книги, Светлана бе приета като наследствена принцеса: веднага й отпуснаха персонална пенсия, дадоха й апартамент, кола с шофьор и прочие. Гражданинът на „огледалното царство“ получава всички свои права пожизнено и никога не го лишават от гражданство. Но дори и привилегированият й живот в СССР не можеше да се сравнява с онова скромно съществуване в САЩ, с което Светлана вече бе свикнала. И също така неочаквано тя си замина обратно. Никой не й попречи. Принцесата по наследство можеше да прави, каквото си иска. Именно за това бе мечтала номенклатурата, ликвидирайки нейния баща…

А Хрушчов явно не оправдаваше възлаганите на него надежди. Той върна по домовете им и частично реабилитира милиони затворници от сталинските лагери, като публично, пред целия свят разгласи за сталинските престъпления против номенклатурата и за възвръщането на старите добри ленински норми на партиен живот. Но същевременно се опита да сложи юзда на номенклатурата и започна безпощадно да сменя, премества, отстранява или приближава до себе си ръководители от всички равнища. И отново създаде нервна обстановка в „огледалното царство“.

Без да има опит нито във външната, нито във вътрешната политика, Хрушчов едва не подпали трета световна война, като предизвика Карибската криза. После допринесе за разкола в световната комунистическа империя, по най-безобразен начин руга Мао Цзе Дун, изхвърли Сталин от мавзолея и накрая заплаши номенклатурата, че ще закрие нейните продоволствени спецразпределители, а цялото „огледално царство“ вече ще се обслужва от обикновената търговска мрежа. Разярената номенклатура направи опит още през 1958 година да изхвърли този необуздан ръководител. Спаси го предаността на маршал Жуков, чийто авторитет пред все още несъвзелата се от разгрома си през 1954 година Държавна сигурност беше неоспорим.

По това време стана ясно, че държавният кораб, чиито пещи вече не получаваха във вид на гориво нови милиони жертви, все още плава по инерция, но може всеки миг да спре. Надвисна и заплахата да спре експлоатацията на мините и рудниците, лишени от безплатната си работна ръка. Получили най-после паспорти, колхозниците се разбягаха от селата, заляха градовете и докараха селското стопанство до катастрофа. Всички очакваха някакви решителни действия, но получиха незабравимата с цинизма си знаменита хрушчовска програма на партията, която започваше с думите: „Днешното поколение съветски хора ще живее при комунизма!“. Обещаваше се този комунизъм да бъде изцяло построен към 1980 година.

Последвалите катастрофално лоши реколти принудиха Хрушчов да харчи натрупаното от Сталин злато за американско зърно. Той замина за Америка, откъдето се върна потресен и рече на Микоян: „Те вече са построили комунизма“. Микоян, който смяташе че отдавна си е построил комунизма в своето огромно имение, не беше учуден кой знае колко. И едва когато лично посети САЩ, той се убеди, че живее на равнището на средния американски фермер. Това го притесни, накара го трескаво да мисли как да се снабди с валута, тъй като импотентността на обезценената хрушчовска рубла се усещаше даже от такова високо равнище на постсталинската номенклатура. Но и настроението сред останалите не беше по-добро. Лъгали с години народа, те за първи път почувстваха, че също са били излъгани. И, получила възможност безпрепятствено да пътува в чужбина, номенклатурата мигновено махна и последните смокинови листа на марксизма-ленинизма, които още прикриваха алчната й същност, и започна невъзмутимо да лепи на тяхното място долари.

За голямо учудване на жителите в големите градове в началото на 60-те години се появи мрежа от магазини „Берьозка“, продаващи дефицитни и чуждестранни стоки срещу твърда западна валута. Учудващо наистина. Защото при една бъдеща война Съединените щати и съюзниците им щяха да бъдат, според съвсем ясното идеологическо определение, основният потенциален противник, а в момента са реален противник в студената война. Но в същото време магазините „Берьозка“ открито търгуваха с парите на този потенциален противник. За оня, който умееше да гледа напред, това означаваше началото на окупация. Големи доларови потоци вече подкопаваха желязната завеса и се разливаха по цялата страна. Бяха започнали да подриват и без това хилавата икономика и, което е най-важното, да разяждат трупа на фактически вече мъртвата идеология.

„Секретно Управление «Деловодство» при ЦК на КПСС.

27.01.1963 г. До ЦК на републиканските компартии, до крайкомите и обкомите на КПСС.

За изразходването на валутните средства, получавани от продажбата на стоките чрез мрежата магазини «Берьозка».

Съгласно постановлението на ЦК на КПСС от 10.11.1962 година средствата в чужда валута, получавани в резултат от реализацията на стоки с повишено търсене чрез търговската мрежа «Берьозка», се разпределят по следния начин:

1. 50% от получените суми се превеждат в разпореждане на управление «Деловодство» на ЦК на КПСС след задължителна ежемесечна проверка на постъпленията от специална финансова комисия при ЦК на КПСС.

2. Останалите 50% постъпват в разположение на крайкомите и обкомите на КПСС, които ги изразходват със задължителен отчет по установения ред.

Забележка: ЦК на КПСС препоръчва получената чрез търговската мрежа «Берьозка» чужда валута да се използва по следния начин:

1. 30% за развитието на приоритетните отрасли на промишлеността в областта (в края).

2. 40% за създаването на валутен фонд на областта (края) към общия резервен фонд.

3. 30% за създаването на поощрителен фонд, предвиждащ частично изплащане във валута на месечната работна заплата на ръководствата на партийните комитети (до секретарите на райкоми включително) с диференциация по длъжностното положение; еднократни премии за пътуване в чужбина и премии по решение на първия секретар на обкома;(крайкома) със задължителна месечна отчетност.“

На оригинала има забележка на Хрушчов: „А не са ли много 30% за поощрение?“ Цифрата е задраскана и е написана 10, преправена после на 15%. Личи си, имало е място за „остър“ обмен на мнения, по комунистически принципни.

Доларите развълнуваха цялата страна. Рязкото нарастване на броя на чуждите туристи наложи рязко да се увеличи и числеността на работниците от КГБ и други сродни организации, Нито един чужденец на територията на СССР не биваше да се оставя без наблюдение. Но още не достигнал предишната си мощ, КГБ не беше в състояние да контролира даже големите градове, камо ли цялата страна. Наложи се в придобиването на валута да бъде включен и главният враг на режима — неговият собствен народ, който си въобразяваше, че подир започналото донякъде вътрешнополитическо размразяване вече е напълно свободен. Това беше опасна илюзия, с която населението трябваше бързо и решително да се раздели.

Наистина беше илюзия. Както и по-рано, народът нямаше никакви права и живееше под пълната власт на партийно-полицейския произвол. Бодливата тел по границите надеждно го ограждаше от външния свят, паспортната система го закрепваше на местожителството му, реалното жизнено равнище, макар и от сталинските времена насам да се беше малко повишило, още бе ужасяващо ниско, а постоянните пътувания на номенклатурата на Запад доутежняваха положението на обикновените хора. Видяла как се живее в западните страни, номенклатурата се ужаси при мисълта, че това ще стане известно на населението на СССР. И полагаше огромни усилия, както и не малко средства, за да не може да стигне тази информация до широките маси. Великата информационна война, започната още при Сталин, когато за слушането на западни радиостанции осъждаха на 10 години лагер, продължаваше и приемаше нови, понякога твърде причудливи форми.

Всяка проява на народен протест бе потушавана по най-безпощаден начин. Безмилостно бяха разстреляни участници в работнически демонстрации в Новочеркаск, Воркута, Тбилиси и много други градове, с неимоверна лекота се произнасяха смъртни присъди за всяко прегрешение, стига в него да се съзираше някакво, макар и съвсем смътно, желание за насилствено сваляне на съществуващия режим. С танкови гъсеници бяха премазани народните въстания в Унгария, Германия и Полша… И изведнъж се оказа, че същият този народ, когото болшевиките започнаха да мъчат от 1917 година, отучваха го да живее по човешки, като го мамеха и избиваха, все пак не бил изгубил вкуса си към нормалното съществуване и непрекъснато го тегли натам. А също и към доларите.

Някак изведнъж се появиха много хора, предимно младежи, които пресата побърза да нарече „прекупвачи“ и „валутчици“. Те именно безстрашно влизаха в контакти със западните туристи, пренебрегваха риска от възможно обвинение в шпионаж, което беше от просто по-просто. Тези неизвестни флибустиери от несекващата война на комунистите със собствения им народ първи започнаха да разнасят западната идеология под формата на валута и чуждестранни стоки за ширпотреба. Обявиха им безпощадна война. Гидовете на Интурист, отдавна превърната във филиал на службите по сигурността, пред очите на изумените западни туристи се хвърляха в ръкопашен бой с „валутчиците“ в стремежа си да ги уловят и откарат в милицията. Завързваха се жестоки побоища, понякога с трагичен край. След един от тези инциденти бе арестуван, изведен на публичен процес и разстрелян двадесетгодишният Игор Кузмин.

Още по-голям обществен резонанс имаше първият „валутен“ процес, влязъл в историята като процесът „на Рокотов и Файбишченко“. Тези двама младежи (първият беше към 40, а вторият на 25 години) бяха арестувани, защото купували долари от туристи. Бидейки твърде талантливи в занаята си, Рокотов и Файбишченко заработили общо за две години около 300 хиляди долара и милион и половина рубли, като непрекъснато са увеличавали своето състояние, пускайки го в добре обмислен оборот. В момента, когато бяха арестувани, съответстващият член от НК на РСФСР предвиждаше за незаконните валутни сделки до 5 години затвор. Тази алинея бе останала от сталинските времена, когато никой, освен висшите представители на номенклатурата не можеше и да помисли за подобен чейндж, а номенклатурата за всеки случай беше се застраховала. Но сега възмущението й нямаше граници. Простият начин, по който арестуваните младежи са печелили доларите си, ги потресе, застави ги с ужас да си представят, че щом това е толкова лесно, то целият съветски народ би могъл да престане да работи за родната партия и да тръгне по същия път. И сигурно ще печели с неподозирана ефективност.

Материалната независимост винаги е и политическа независимост, както предупреждаваше още Илич в своите гениални статии за хлебния монопол. Народът трябва да получава дажбата си хляб само от ръката на партията и да целува тази ръка, понеже тя го спасява от гладна смърт. Въпреки че дори и съветското правосъдие призна, че „законът няма обратна сила“ и арестуваните бяха обвинени по параграфа, предвиждащ 5 години лишаване от свобода, още докато се водеше следствието параграфът бе коригиран на 8, а после на 15 години затвор. И на два пъти отново предявяваха обвиненията пред подследствените. Но и това се сметна за недостатъчно. Към края на следствието параграфът бе променен още веднъж, за да придобие окончателния си вид само с един изход: разстрел. И двамата нещастни младежи бяха разстреляни.

Този произвол, от каквато и гледна точка да го окачествяваме, се случи в разгара на Хрушчовото запролетяване и великолепно отрази всичко онова, което се вършеше зад стените на Кремъл. Един след друг заваляха подпечатаните от Върховния съвет нови закони „За наказателната отговорност при незаконните валутни операции“, „За отговорността при дребните валутни операции“, „За повишаване на отговорността при незаконното притежаване на валута“. По този начин законна ставаше само валутата, с която разполагаше номенклатурата. Макар че във всички тези нови закони се споменаваше по нещо за „незаконните операции“, техният смисъл се свеждаше до обикновената забрана да имаш у себе си чуждестранна валута. При всички обиски намирането й минаваше за по-тежко престъпление, отколкото разните шпионски атрибути като шифри и радиостанции — тя веднага биваше конфискувана, заедно с цялото имущество на укрилия я, а него го квалифицираха като крайно негативна личност. Ако обикновен гражданин е получил от свой роднина, да речем, 10 долара в писмо, и той се е престрашил с тези пари да влезе в магазин на „Берьозка“, там незабавно го задържат и тъй като беше смехотворно лесно да бъде различен съветският поданик от чужденеца, парите му се изземваха, съставяше се протокол, а за криминалния факт се съобщаваше в службата на нещастника, който при положение, че го пускаха да си върви искрено се радваше, че лесно се е отървал.

И за да се постави всичко докрай на мястото си, през тези години бе приет знаменитият закон „За борба с безделниците“, за каквито бяха обявени гражданите, нежелаещи да работят за държавата и, следователно, подлежаха на наказателна отговорност. Този закон може да се смята за бисера на съветското правораздаване, даващ в ръцете на номенклатурата изключителни легални възможности за разправа с всички, които са й неугодни. Достатъчно е да припомним, че един от първите, попаднали под ударите му, бе поетът Йосиф Бродски, бъдещият лауреат на Нобелова награда за литература, чиито стихове не се харесаха на един инструктор на райкома на партията. По-нататък неугодния го изхвърляха от работата му, не му позволяваха да си намери друга, а после го обявяваха за паразит и на „законно“ основание го пращаха или в затвора, или на заточение.

По същото време в селата започнаха да разрушават частните оранжерии, да изземват добитъка на селяните и дори разрешените от Сталин участъци за лично ползване, засявайки цялата земеделска земя на страната с царевица, тъй като именно в тази култура Хрушчов бе съзрял основата за мощта на Съединените щати. Никита Хрушчов, който не само не се срамуваше от петокласното си образование, а напротив — винаги с гордост подчертаваше този факт, и който бе качен на върха от номенклатурата, се оказа съвършено непригоден да ръководи държавните работи. Сталин му бе отредил второстепенна роля и не го допускаше близо до голямата политика — нито до външната, нито до вътрешната. Поради това, като се озова на самия връх на партийно-държавната пирамида, Хрушчов започна да се държи като Алиса в страната на чудесата: постоянно се удивляваше и разочароваше. Всеки негов опит да промени или да въведе нещо ново в сталинската империя довеждаше до хаос, бъркотия, до финансова нестабилност, и в резултат — до пълната невъзможност човек да се ориентира какво става в страната и къде е нейното място в съвременния свят.

Опомнилата се от синдрома на страха от първите следсталински години номенклатура продължаваше да стиска гърлото на народа с една ръка, а с другата започна трескаво да разграбва страната, забравяйки всякакво приличие в този хазарт и без да се прикрива. Като четеше изключително секретните сводки за делата на приближените си, Никита Хрушчов на висок глас псуваше в кабинета си. Като четеше строго секретните справки за своите приближени, той откри, че безследно бе изчезнала валутната печалба за цели две години от експорта на нефт. Изясни се, че парите са вложени на текущи сметки чрез подставени лица в западни банки. Всички следи водят в Кремъл към най-близките сътрудници на генсека. Но тези хора са неподсъдни, поради неписания договор с тях над още пресните гробове на Сталин и Берия. Случаят с нефта обаче е само капка в морето. Тези хора вече гледат на цялата държавна собственост като на своя частна и е невъзможно да бъдат разубедени с думи. „Ще ги разубедим с действия!“ — побеснял реве Хрушчов. И започва вълна от арести. Вината обаче умело е стоварена върху по-дребни риби, тъй наричаните „стрелочници“ — заместници на началниците на главните комитети, на тръстовете, на министерствата. А опитните диригенти ловко направляват показанията на арестуваните в нужното русло. Изпадналият в ярост Хрушчов бързо развързва езиците им, прокарвайки нов закон за смъртното наказание за грабеж и вземане на подкуп в особено големи размери. Новите показания на арестуваните доведоха до самоубийство първите секретари на Рязанския, Кемеровския и Ростовския обкоми на партията. Работниците от прокуратурата изтръскаха от личните им сейфове, зазидани в стените на вилите им пачки с долари, златни слитъци, множество диаманти, чекови книжки от най-големите банки в света, чуждестранни паспорти.

Хрушчов се готви да направи и следващата крачка. В изобличителния списък са и фамилиите на неговите най-близки колеги: Брежнев, Подгорни, Шелест, Кириленко и много други. Фактически той замисля същото, каквото имаше намерение да извърши и Сталин в последните месеци на живота си — да унищожи собственото си Полит- бюро. Но какво ще стане със свещената договореност помежду им? Впрочем, Хрушчов вече я бе нарушил с разгръщането на тази гнусна кампания, предизвиквайки самоубийствата на толкова високопоставени дейци на партията и довеждайки до прединфарктно състояние много други… На 14 октомври 1964 година в резултат на тих „дворцов“ преврат Хрушчов е отстранен от властта. Заговорниците са верни на споразумението си: Хрушчов остава жив, отпускат му пенсия и му запазват вилата, но името за дълги години се зачерква от историята. „И все пак, аз успях донякъде да пооправя тази страна“ — не без гордост си спомняше Хрушчов, копаейки градината си. „Не ме разстреляха, не ме затвориха, а просто ме изтикаха при пенсионерите. Това вече е твърде много“.

Започна осемнадесетгодишната епоха на Леонид Илич Брежнев — епоха, за която през всичките досегашни години така страстно мечтаеше номенклатурата. Епоха на пълна слободия и безнаказаност. Възвърнаха се ленинските норми на партиен живот…

През това време, наблюдавайки с интерес събитията в СССР и виждайки производствения хаос и неутолимата жажда на партийнодържавния елит да граби националното богатство на страната, Западът начело със САЩ се готвеше вече към 1970 година да съкруши Съветския съюз чрез лавина от доларови атаки. Докладите на ЦРУ не оставяха никакво съмнение в успеха на замисления план. Създадената от Сталин съветска промишленост работи фактически само за военни нужди, изяждайки държавния бюджет и оставяйки с всяка изминала година все по-малко средства за другите отрасли от държавното стопанство, включително и за аграрния сектор. Елитът почти изцяло премина на западно обслужване със стоки за широко потребление и останалото население на страната, вместо да му се противопостави, започна да му подражава. Съществува възможност окончателно да бъдат съсипани всички невоенни отрасли на съветската промишленост чрез въвличането на СССР в надпреварата за скъпоструващи въоръжения, свързани с най-модерни високи технологии. Още един-два кръга и с комунистическата империя ще бъде свършено. Тя сама ще рухне под непосилния гнет на собственото си въоръжение и на световните амбиции. Тази вероятност е още по-голяма, като се има предвид, че в стремежа си към комунизма СССР фактически проспа две революции: научно-техническата и електронната. За това до голяма степен спомогна още Сталин, който обяви кибернетиката за „чужда на марксизма еврейска лъженаука“ и осигури по този начин на съветската армия вечно изоставане от световните стандарти. Карибската криза показа, че системата на съобщенията, контрола и управлението на съветската армия се намират на такова елементарно ниво, че в условията на реална електронна война с употребата на неядрени оръжия няма да е трудно тя да бъде превърната в огромна и неуправляема, а следователно — и в небоеспособна тълпа.

В Москва отлично съзряха тази опасност и в търсенето на спасение от неминуема гибел намериха начин, който в началото изглеждаше на мнозина напълно негоден. Ставаше дума за въвличането на Съединените щати във война някъде по периферията, за да може същите милиарди долари, предназначени за обезсилването на СССР, да бъдат хвърлени на вятъра. Споровете обаче бързо затихнаха, тъй като вече всички разбраха, че няма друг изход. В Москва беше срочно извикан Хо Ши Мин, президентът на Северен Виетнам и герой от безкрайната партизанска война, в резултат на която от Индокитай бяха изгонени французите, а Виетнам, както Корея, бе разделен на две държави: комунистическа на Север и минаващата за демократична на Юг. Южен Виетнам, който фактически нямаше армия, както я нямаше някога и Южна Корея, беше свързан със САЩ с договор за сигурност. На Хо Ши Мин се предлагаше бързо да разпали война за обединение на отечеството. Всъщност това беше повторение на стария сталински план, осъществен в Корея и имащ същата цел — мощта на САЩ да се пренасочи от Съветския съюз в празното пространство. Хо Ши Мин даде съгласието си срещу два милиарда долара на година и по милиард премиални за всяка следваща година от ескалацията на войната. При това той не скриваше, че четвърт от тази сума възнамерява да сложи в собствения си джоб. Но това си беше чисто негов проблем. Друго безпокоеше Москва. Ще се хванат ли на тази въдица американците? Нали техният план се основаваше на принципа „доларите да поразят врага, вместо куршумите“. Може би ще загърбят Южен Виетнам. И без това виетнамците няма къде да идат, когато рухне Съветският съюз…

Американците обаче клъвнаха. В хазарта на очакваната глобална победа те решиха мимоходом да смачкат Северен Виетнам — като досадна муха, която им пречи да се занимават с по-значителни неща. И се забъркаха в десетгодишна кръвопролитна и скъпо струваща война. Имайки пълно господство във въздуха, по море и на суша, превръщайки Северен Виетнам в купчина развалини, американците обаче така и не успяха да спечелят тази война, и в края на краищата евакуираха войската си, позорно оставяйки Южен Виетнам на милостта на победителя от Севера. Така че планът бе изцяло осъществен. Виетнамското препъване излезе твърде скъпо на американците. То, като оставим настрана 40-те хиляди убити и безследно изчезнали, сведе почти до нулата престижа на Съединените щати, подкопа долара и разедини американското общество. Може с увереност да се каже, че Хо Ши Мин, погубвайки 2 милиона свои поданици, удължи с цели 20 години съществуването на Съветския съюз и поради това с пълно основание бе увековечен с паметник в центъра на Москва на площада, носещ неговото име. Съветският съюз пое, макар и за кратко време, политическата инициатива, която при други обстоятелства би могла да бъде използвана твърде оптимално. Уви, в СССР никога не са разбирали от друго, освен от оръжие, нефт, газ, желязна руда, гори и кожи, а също и от черен и червен хайвер. Тези изброени стоки и суровини се продаваха в чужбина, като твърдата валута от тях, ако изключим оръжията, постъпваше в държавната хазна, откъдето тя се разграбваше с ужасяваща бързина. Поради това само оръжието се използваше за ефективни действия на международната арена — него Съветският съюз изпращаше на страните, свои клиенти, или съвсем безплатно, или на кредит, без обаче да се надява, че някога този дълг ще бъде изплатен.

След като успяха да забъркат американците във Виетнамската авантюра, в Москва решиха да изправят съперника си пред нокдаун, като нанесат удар по съюзника на САЩ в Близкия изток — Израел. И отново се разчиташе на това, че Съединените щати няма да оставят своя съюзник в беда и ще се окалят, хванати в яката примка на перманентните локални войни. Извиканият в Москва президент на Египет Насър, награден още от Никита Хрушчов със златната звезда на герой на Съветския съюз, високо оцени този план, който съответстваше и на неговите собствени замисли, и на решението, взето на секретното съвещание на лидерите на арабските страни в Хартум, предвиждащо унищожаването на Израел като държава. От страна на Москва това беше крупна стратегическа грешка, която практически правеше непригодни почти половината от преимуществата, спечелени благодарение на виетнамската война. Да не споменаваме отново, че през краткия период от Карибската криза насам СССР за втори път бе изправен пред унизителното положение на военна несъстоятелност, което вече едва ли можеше да си позволи. А закриването на Суецкия канал, на чието крайбрежие след бързия разгром на египетската армия стъпиха израелските войски, породи маса чисто материални проблеми. На съветските кораби, снабдяващи с всичко необходимо Северен Виетнам, сега им се налагаше да заобикалят цяла Африка, почти без да имат пунктове за укритие. Не е ясно дали ставаше дума за контраудар на американското разузнаване като отмъщение заради Виетнам, но тази лекомисленост, с която Съветският съюз тръгна да разпалва въоръжени конфликти по света, не остана незабелязана и беше много добре използвана при последния стадий от борбата в Афганистан.

Точно по това време, през 1967 година, за председател на КГБ бе назначен Юрий Владимирович Андропов. През сталинските времена той беше на комсомолска работа, а през войната приемаше в северните пристанища изпращаните от съюзниците товари по лендлиза# (Лендлиз закон от 1941 г. в САЩ за даване на заем оръжия, суровини и др. на съюзниците — бел. прев.); там той се пристрасти към уискито „Джони Уокър“ и към американските консервирани колбаси. Андропов успя да привлече вниманието по време на народното въстание в Унгария през 1956 година, когато беше посланик там. Заедно с помощника си Крючков, той подмами Имре Наги да дойде в посолството, с което допринесе за ликвидирането му и до голяма степен за поражението на въстаниците. Андропов бе преместен в апарата на ЦК на КПСС, а след смяната на Хрушчов се присъедини към привържениците на Брежнев, който се самообяви за партиен глава.

Пикантността на ситуацията се състоеше в това, че за същия пост бе претендент и Александър Шелепин — „железният Шурик“, заемащ длъжността председател на КГБ. По това време КГБ, макар и да не беше достигнал някогашната мощ на сталинското МГБ, вече бе достатъчно укрепнал, беше разширил дейността си и дори бе възстановил своя знаменит „ликвидотдел“, занимаващ се с политически убийства, както вътре в страната, така и в чужбина. Така например във ФРГ тогава беше убит лидерът на украинските националисти, известният Степан Бандера. Въпреки че беше извършено по заповед и с одобрението на Политбюро, убийството на Бандера бе използвано, за да бъде свален „железният Шурик“. Именно Андропов подготви и предаде на запад пакет документи, доказващи, че Шелепин (въпреки волята на партията) сам е планирал и осъществил това убийство едва ли не от користни подбуди, тъй като не му давал покой валутният влог на Бандера в мюнхенска банка. Покрай очертаващия се вече международен скандал Шелепин отначало го преместиха на някакъв незначителен пост, а после го пенсионираха и мястото му зае Андропов.

Да станеш шеф на тайната полиция на полицейска държава — това означава да заемеш най-важния пост, от висотата на който се вижда истинското положение на нещата в страната, но и далеч извън пределите й, както по вертикала, така и по хоризонтала. И Андропов се огледа, ала това, което видя, го ужаси. За тези 14 непълни години, изтекли от Сталиновата смърт, страната се бе превърнала в огромно корумпирано блато, което дишаше и се вълнуваше, заплашвайки всеки миг да погълне в своето тресавище и идеологията, и държавата. В суетния мозък на Андропов се роди мисълта, че все още положението може да се спаси, но не от поста му на шеф на КГБ, а вече в качеството му на партиен и държавен глава. Но дотам бе още твърде далече. Поради това от първите минути на своето пребиваване на поста шеф на КГБ Андропов започна да подготвя държавен преврат, морално оправдавайки се с желанието си да спаси партията и с разни други полезни намерения, които бяха обсъждани надълго и нашироко в подземията на Лубянка. Като главен инициатор за премазването на „Пражката пролет“ с танкове, той се опитваше да форсира събитията, надявайки се да предизвика в страната и в света катаклизъм, чиято вълна да го изхвърли към върховете на властта. Но този път не успя. Чехите не оказаха никаква съпротива, а Съединените щати, затънали във Виетнам, отреагираха вяло, позовавайки се на Потсдамската конференция за следвоенните „сфери на влияние“.

Но те забелязаха андроповската методика и я взеха под внимание, за да я използват по-късно. Какво обаче толкова бе разтревожило Андропов, че той се принуди да действа тъй грубо и праволинейно? Това, че с ужас беше осъзнал — време за спасяване на страната от неминуема гибел вече почти нямаше, а го нямаше и предишният простор за маневриране. Пропастта се приближаваше стремително и бяха нужни бързи и решителни действия. Но какви бързи и стремителни действия са възможни, когато вече си затънал до шия в тресавището? И Андропов започна да действа, подобно на приказните богатири, сражаващи се с онази ламя, на която, отсечеш ли главата, на мястото й израстват три нови.

По спецканалите на КГБ денонощно идеше вибрираща от секретност и напрежение информация, която хвърляше в студена пот онези немногобройни сътрудници от най-близкото обкръжение на Андропов, които бяха допускани до нея. В повечето съюзни републики всички партийни и държавни длъжности свободно се купуваха и продаваха за налични пари. В Азербайджан, например, длъжността на районен прокурор струваше 30 хиляди рубли, а длъжността началник на районно отделение на милицията — 50 хиляди. Тези длъжности могат да се закупят от секретаря на райкома, стига да му се плати в брой. Длъжността директор на колхоз (макар и да се смяташе номинално за изборна) струваше 80 хиляди рубли, тъй като влизаше в номенклатурата на райкома, разкриваща широки възможности за по-нататъшното — придвижване по номенклатурната стълба. Длъжността пък на самия секретар на райкома се оценяваше много скъпо — 200 хиляди рубли, а на втория секретар — 100 хиляди. Тези пари се изплащаха на секретарите на ЦК на компартията на Азербайджан, тъй като това вече бяха длъжности от номенклатурата на ЦК. В ЦК се продаваха почти всички държавни постове и не само държавни. Постът на директор на театър струваше 30 хиляди рубли, на директор на научен институт — 50 хиляди, званието академик — 50 хиляди. Твърде висока по стойност, равна на цената на поста секретар на райком, беше длъжността ректор на който и да било от ВУЗ-овете в републиката — 200 хиляди рубли.

Тези пари обаче платецът бързо си възстановяваше, като имаме предвид, че за записването, да речем, в Института за чужди езици се плащаха 10000 рубли, в Бакинския университет — 20 хиляди, в Медицинския институт — 30 хиляди, в Института за народно стопанство — 35 хиляди (по цени от 1970 г.). Добре изчисленият и обоснован ценоразпис важеше не само за длъжностите на районните ръководители и дейци на науката и културата, а и за членовете на правителството и ЦК на Азербайджан. Постът министър на социалните грижи струваше 120 хиляди рубли, а на министъра на търговията — 250 хиляди. Половин милион се заплащаше за членство в ЦК на компартията. Подобна практика даваше възможност на гешефтарите от стремително развиващата се икономика в сянка да поставят на ключовите постове от горе до долу свои хора, да се сраснат с партийната номенклатура и да й диктуват политиката си. Но дори и това не бе най-страшното. Огромните средства, стичащи се в ЦК на компартията и в ръцете на нейния първи секретар Ахундов отиваха направо в чужбина на сметки в чуждестранни банки. В СССР Азербайджан бе основният източник на нефт — главен обект на съветския експорт, носещ милиардни печалби от знаменитите нефтодолари. От тези доходи практически нищо не постъпваше в държавната хазна. Но у Ахундов оставаше само неговият дял. Всички други нишки водеха към Кремъл, където Андропов се опитваше да се добере до тях, но без да задава никакви въпроси и като демонстрира пълна лоялност.

Азербайджан не само не беше изключение, но и не бе най-лошата от корумпираните републики. В съседна Грузия, където първи секретар бе кандидат-членът на политбюро Мжаванадзе, а втори — Алберт Чуркин, събитията се развиваха много по-остро. Там всички длъжности струваха още по-скъпо, отколкото в Азербайджан, но броят на кандидатите да ги купят бе толкова голям, че се организираха своеобразни аукциони. Ролята на аукционери се изпълняваше от секретари на ЦК и от членове на бюрото на ЦК, на които се плащаше предимно със скъпоценности и валута, и те заделяха от полученото процент за Москва. Почти изцяло възстановил порядките на феодалния васалитет, партийният апарат беше разделил републиката на сфери на влияние. А съобщенията, идващи от средноазиатските републики, изглеждаха невероятни, като в приказките на Шехерезада: пещери, препълнени със злато и скъпоценности, подземни затвори с роби, оковани във вериги, приказни дворци с хареми, белокоси мъдреци, ничком лежащи пред двореца на първия секретар на ЦК на компартията Рашидов, като пред храма Кааба в свещения град Мека. И пак нишките водят към Москва и в чужбина, включващи и пътя на наркотиците от тайните макови плантации, който, криволичейки през страните на Балканите и Близкия изток, прекъсваше в Куба, за да се влее в световния наркобизнес. Памук, наркотици — милиарди долари, потъващи в бездънния джоб на КПСС.

Но така е по периферията на страната. А какво се върши в Москва и в Русия? Там корупцията е обхванала всички отрасли на държавното управление — като започнем от министерството на отбраната и завършим с министерството на месната и млечната промишленост. И всички за това, че им се позволяваше безнаказано да разграбват държавата, плащаха данък на КПСС.

Андропов започна да разработва план за действие. По начало той преценяваше своите сили достатъчно трезво, но и не ги подценяваше. Нали в края на краищата бе представител на висшия слой на номенклатурата и нямаше никакво намерение да променя нещо в основата. Той просто се стремеше да пресече крайно опасните процеси, зародили се в недрата на ЦК на КПСС и неотклонно, последователно прилагани в живота. Присвоявайки си огромната част от националния доход, КПСС превеждаше в чужбина несметни богатства, като че ли се подготвяше за евакуация. Създаваше се впечатление, че върхушката на партията има намерение в пълен състав да емигрира от СССР и предварително желае да си осигури сносен живот на Запад. Но Андропов дълго не можа да си обясни мотивите на този процес, както човек не може да си обясни мотивите за много от своите собствени постъпки. Та нали самият той беше плът от плътта на номенклатурата. Но това бе още по-непонятно, при положение, че съветското „огледално царство“, слънчевата страна Номенклатурия, охранявана от чекистките кордони и непроницаемата завеса на секретността процъфтяваше, укрепваше и богатееше с всеки изминал ден. Там комунизмът в общи линии бе построен, макар да нямаше и помен от пълно равенство. Това създаваше стимул за по-нататъшната дейност. Милионите каторжни работяги в спецлагерите и спецселищата, наторили с телата си една шеста от сушата, дадоха възможност да се създаде малката Спецстрана. А в нея всичко беше специално: специални жилища, изградени от специални строително-монтажни управления, в които липсата на басейн се смяташе за същата диващина, каквато е и липсата на прозорец в обикновена стая; специални вили, пансиони, санаториуми, болници и поликлиники; спецпродукти, продавани в спецмагазини, спецстолови, спецбюфети и спецбръснарници; спецавтобази, бензиноколонки и номера на колите; широка мрежа за специнформация, специална телефонна мрежа, специални детски заведения, специални клубове и кина, специални чакални на жп гарите и летищата; специални родилни домове и дори гробище.

Тази спецстрана живееше, почиваше, хранеше се, купуваше, пътешестваше, развличаше се, учеше се и се лекуваше, без изобщо да влиза в контакт с народа, на чийто гръб се градеше нейното благополучие. Оградени с непристъпни зидове и въоръжена охрана бяха потъналите в зеленина разкошни къщи и вили, ловните домове, парковете, градините, тенис-кортовете, басейните, ажурните беседки, — оранжериите, парниците, конюшните със скъпи елитни коне. Ветерани на номенклатурата като Микоян обзавеждаха своите извънградски дворци и огромни имения още от 1919 година. Старинни гоблени, многоцветни витражи, собствени киносалони, персийски килими, старинно оръжие, златни и сребърни статуетки и разни изящни дреболийки, скъп порцелан, вази от яспис, гравирани украшения от слонова кост, индийска коприна, изби с подбрани вина. Именията и вилите бяха оградени със солидни каменни зидове, с пристроени към тях къщички за охраната и обслужващия персонал, чието мълчание е гарантирано с личните им подписи и поощрявано с огромни заплати (дори обикновената чистачка в „огледалното царство“ получаваше повече от полковник в армията). Това беше техният стил на живот, установен от Ленин и издигнат в ранг на закон от Сталин, поддържан и от всички негови приемници. Хрушчов, който реши, че наследените от Сталин вили са му малко, едва докопал се до висшата власт, заповяда да му се построи нова вила в Пицунда, която със своите гигантски плувни басейни със стъклени покриви и стъклени стени порази въображението даже на западно-германския посланик Крол.

Всичко това номенклатурата притежаваше на съвършено законно основание и на никого никога не бе минало през ума да се противопостави. Възмущението на Хрушчов и тревогата на Андропов бяха предизвикани от това, че номенклатурата се оказа ненаситна. Привилегиите, които не можеха да се присънят и в най-сладкия сън на обикновения съветски човек, на нея й се струваха направо смешни. Номенклатурата тихо и незабелязано премина на западна валута и тъй като тя постоянно не й достигаше, правеше всичко възможно, за да си я осигури. А и непрекъснатите пътувания на Запад предизвикваха у нея нови и нови пристъпи на алчност. Не й даваше покой начинът на живот на милиардерите. Западната електронна апаратура, западното битово обзавеждане, мебелите, обслужването, — всичко това, стремително променящо се и усъвършенстващо се едва ли не всеки месец, изглеждаше дотолкова фантастично на сивия отечествен фон, привличаше алчните погледи, караше ги да гледат на доларите като на връх на човешкото щастие. Сафари, сексшоу, първокласни хотели, Бахамски, Канарски и Бермудски острови, ярко слънце, синьо небе, загорели момичета от студентските къмпинги, разкошни ресторанти — това бе толкова различно даже за имащите от „огледалното царство“, че дори и спецстраната им изглеждаше сива и противна. Теглеше ги на Запад. За тях бяха недостъпни белоснежните яхти на нефтените и финансовите крале, суперскъпите казина и курорти, привилегированите клубове на милионерите — целият този кипящ и приказно красив живот.

Всичко не можеш да изредиш, а ти се иска всичко. Заграбените от дедите през епохата на „червения терор“ италиански статуи и френски гоблени бяха измествани от съвременна френска и финландска мебел, от цели кухненски комплекси на знаменитата западногерманска фирма Купербуш# (Твърде сложното кухненско оборудване на фирмата Купербуш изисква специално техническо обслужване. Цял випуск на едно от училищата на КГБ бе изпратен в завода на фирмата във ФРГ и там всички получиха квалификацията на механици по поддръжка на кухненско оборудване. Завърнали се в СССР, те започнаха да обслужват домовете на номенклатурата, но запазиха офицерските си чинове в системата на КГБ.), от аудио и видеосистеми „Сони“, „Панасоник“ и много други, от небесносините белгийски вани и нежножълтите италиански клозетни чинии. Но само подир месец всичко това се превръщаше в демоде и номенклатурата отново подлудяваше. Налагаше се да започват отначало: от новите марки дънки до новите видеосистеми. А парите не стигат. И с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да ги придобиеш. Падаха темповете на производство, бедният народ явно се умори, а оборудването на добивната промишленост съвсем се износи, докато съвременните заводи продължаваха да заливат страната с танкове, ракети, бомбардировачи и атомни подводници, интересът към които спадна даже и в страните от третия свят, тъй като по ефективност все повече и повече изоставаха от американските модели. Разграбването на страната продължаваше — изчерпваха се природните й богатства, съсипваше се икономиката й, водеха я към гибел. Американският долар, подминавайки беднотията на СССР, се промъкна направо в „огледалното царство“ и страната Номенклатурия фактически се оказа окупирана от противника, който все по-грубо започна да й налага своята воля.

Самият Андропов, естествено, се ползваше от всички блага на номенклатурата. Отпуската си прекарваше в Ница, на Лазурния бряг (и на всичко отгоре, докато все още бе по силите му, в компанията на някакви тайнствени дългокраки блондинки), а трите му деца, както бе прието, учеха в чужбина и правеха дипломатическа кариера. Но той ясно съзнаваше, че ако не спре тази безкрайна номенклатурна алчност, ще загине всичко — включително и самата номенклатура. Суровите лица на неговите чекисти по време на секретните оперативни съвещания, тяхната готовност с риск за живота си да се пъхат навсякъде, за да донесат все по-ужасяваща информация, създаваха у Андропов илюзията, че нещата биха се оправили, ако се унищожи старата номенклатура и се замени с нова, състояща се изключително от сътрудници на КГБ. Така социалистическият кръг се затвори. А Андропов излезе на погрешния път на Лаврентий Павлович Берия, забравяйки за неговия печален край.

По това време все по-плачевното икономическо положение на страната, а в частност и на номенклатурата, принуди партийното ръководство да обяви политиката на разведряване със Запада и да изпрати там своя немощен вожд — Брежнев да търси чуждестранни кредити, без които цялата тази прослойка просто не можеше да съществува вече. Кризата се задълбочаваше и от рязкото спадане на световните цени на нефта и другите суровини, а също — и от скока на цената на златото. Брежнев замина да изпроси от Запада дългосрочен заем за модернизацията на нефтодобивните съоръжения и за доставките на зърно. Вече от много години американските и канадските доставки на зърно спасяваха страната от глад. Пред очите на Целия свят страната и системата ставаха нерентабилни, но това никой не искаше да признае.

По време на дебати в Конгреса на САЩ във връзка с поредните доставки на жито в СССР започнала полемика: къде е логиката? Съветският съюз харчи парите си за танкове против нас, а ние трябва да го изхранваме! Тогавашният държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър отвърнал: „Нека да седят в танковете си нахранени. Така е по-сигурно за нас. Инак стрелбата може да попречи на настъплението на долара“.

И Андропов започна да действа. Възползвайки се от обстоятелството, че летуват заедно с Брежнев на курорт в Крим, той, уж между другото, съобщи на вожда за съществуването на информация от Азербайджан, според която Ахундов не изплаща на Москва пълния размер от определената му сума. А тайно прехвърля в чужбина огромни суми, получени от незаконни продажби на нефт и като гигантски подкупи, Представените от Андропов документи бяха толкова убедителни, че Брежнев се обиди, сякаш грубо са ограбили лично него, и без дори да се консултира с членовете на Политбюро, даде разрешение на шефа на тайната полиция за широкомащабната акция „по смяната на партийностопанския актив“ на Азербайджан.

Отдавна замислената от Андропов война започна. Цялата нощ Андропов говори по специалната връзка с председателя на КГБ на Азербайджан Гейдар Алиев. Макар че и срещу Алиев в сейфа на Андропов имаше доста компромати, осигуряването на които вече бе коствало живота на трима чекисти от Москва. Но нямаше на кого друг да се опре. Алиев изпадна във възторг от перспективата да стане първи секретар на компартията на Азербайджан и започна да действа с безмилостна решителност. Из цял Азербайджан се надигна вълна от арести, обиски, проверки, отстранявания от длъжност. В помощ на Алиев бяха придадени специални екипи на КГБ и прокуратурата. Заемайки поста първи секретар на компартията на републиката, Алиев прехвърли около 2000 (1983-ма души) чекисти да попълнят овакантилите се номенклатурни длъжност от всякакво равнище. В резултат от проведените акции падна богата плячка, както, впрочем, е при всяко внезапно нападение. Безстрастните обективи на видео и кинокамерите бяха зафиксирали скривалища, препълнени с надвишаващи човешки ръст купчини от пачки с банкноти, с метали бидони, натъпкани със златни монети и ювелирни украшения, с трилитрови буркани с искрящи диаманти, със зловещо проблясващи златни и платинови кюлчета. При всяко приближаване на обективите към банкнотите ясно личаха сребристите букли, дантеленото жабо и суровият образ на Джордж Вашингтон. Долари! Същата валута, заради която досегашните й притежатели — вече около двеста хиляди души се бяха озовали зад бодливата тел на възродения ГУЛАГ.

Ахундов мрачно се усмихваше. „Това куче“ — каза той, имайки предвид я Алиев, я някого по-нагоре, „открадна парите ми, които честно съм спечелил. Слава на Аллаха, той намери само една нищожна част от тях. Нека те го направят по-щастлив, а дома му — по-светъл. Но пари така не се печелят“. Още по-мрачен беше самият Андропов. Първо, той разбираше и знаеше, че е успял да се добере само до дребните суми, прикътани за текущи и неотложни нужди. Докато всичкото накрадено от дълги години вече надеждно бе укрито зад непристъпните стоманени стени на западните банки. И второ, от награбеното за себе си Ахундов е заделял малко повече от третина, а две трети е заминавало за Москва. Това е разбираемо. Неразбираемо е друго — защо този факт дотолкова учуди Андропов, че той каза на своя заместник генерал-полковник Пирожков: „Всички нишки водят към Москва. Но към кого?“ Пирожков погледна шефа си учуден и си позволи да се засмее. „Изглежда към нас“. Беше прав само донякъде.

Следващият удар беше нанесен в Грузия, където Мжаванадзе бе отстранен от властта, а първи секретар на ЦК стана генерал Едуард Шеварднадзе. Плячката бе още по-голяма, отколкото в Азербайджан, тъй като Шеварднадзе даде на своите хора указание да не се притесняват от заловените апаратчици и да използват всички методи на заплахата, включително и физическия. И те биеха пребледнелите от ужас вчерашни райкомовски секретари, научаваха от тях точните координати на скривалищата с укритите съкровища. Получи се оригинален резултат. Признанията съдържаха немалко доказателства за прякото участие в тези далавери на централния апарат на КПСС, но част от тях, минали покрай ушите на Шеварднадзе и Андропов, се изпариха безследно.

И отново оперативните видеокамери фиксират планини от пачки с банкноти, където мирно съжителстват и унилият профил на вожда на световния пролетариат, и строгият облик на Вашингтон, и надменните лица на британските крале. Ослепителният блясък на златото и брилянтите на фона на източните орнаменти по килимите създаваше обстановка на някаква приказна нереалност. Нещо подобно вече бяхме виждали в холивудските филми за съкровищата на капитан Флинт и капитан Морган — знаменитите пирати, праотци-основатели на известните на цял свят милиардерски династии.

И така, първите крачки са направени. КГБ завзе властта в двете съюзни републики и разгърна бойни действия в Средна Азия, където обаче тактиката на внезапното нападение не донесе успех. На пътя на московските оперативно-следствени бригади в единен фронт се изправиха до смърт срасналите се с мафията местни партийни и чекистки структури. Феодалнопатриархалната етика не допускаше бързо да се намерят в тези републики хора като Алиев и Шеварднадзе. „Чуждите пари няма да донесат щастие“ — каза генерал Ниязов, „комуто по кавказкия вариант бе предложено мястото на Рашидов. Пък и тях семейството ги е припечелило честно“. Партийните структури се деляха на кланове — семейства, като създаваха чисто феодални групировки, които разглеждаха народа само като свои роби, независимо от извършваната от тях работа. От векове по тези места се смята за най-грубо нарушение на етиката, ако полюбопитстваш и запиташ бея, хана или емира как той се държи с робите си. Та по тези краища тогава имаше такъв знаменателен случай. Популярният журналист Анвар Рахимов смяташе, че има здрави връзки в Москва и публикува в няколко централни вестници статии, твърде предпазливо описващи онова, което ставаше в Узбекистан и съседните му републики. Засегнато беше името на Ядгар Насридинова, член на ЦК на КПСС, председател на Президиума на Върховния съвет на Узбекската ССР. Не ставаше дума, че Насридинова, имайки право да помилва осъдени, взима за всяко помилване подкуп до 100 хиляди рубли; нито, че тя бе узаконила робския труд на децата в памуковите плантации, нито пък за вършещото се зад стените на нейния дворец, по чиито огромни тераси крещят пауни и триметрови есетри плуват в светлоизумрудените води на приказни басейни, а още по-малко за самия дворец, появил се сякаш от приказките на Шехерезада. Там конкретно се говореше, че „другарката Насридинова трябва да постави ръководството на републиката на висотата на издигнатите от партията съвременни задачи“. След този призив Рахимов изчезна. За разлика от много други, него започнаха да го търсят. Не частни лица, а цяла бригада на КГБ, на който Рахимов бе агент. Изясни се, че журналистът е роден в кишлака Джарнак в Бухарска област. Председателят на КГБ в Ташкент разпери ръце: „Ние нямаме нищо общо с това. Местни традиции. Това е работа на семейство Каримови. Той е техен човек“. Каримов — представител на мощния бухарски клан, заел всички кресла в местния обком на партията, искрено се възмути. Рахимов? А защо ви е да знаете къде е Рахимов? Разпореждайте се в Москва!… Много по-късно се разбра, че журналистът е бил хвърлен в един от онези специални затвори, пръснати из землищата на различните имения, които бяха лични тюрми на местните могъщи господари, станали партсекретари и членове на ЦК, но надминали в произвола си хановете от старите времена. Рахимов е бил държан във вериги и с дървени пранги на врата, подлаган на побоища и издевателства. Накрая се побъркал и скоро след освобождаването си, той почина. Но неговата трагична съдба дори не бе отбелязана в многотомната история на знаменития „узбекски“ процес.

Походът в Средна Азия излезе неуспешен и Андропов бе принуден да признае това. Изпратените от него там чекисти веднага се заплетоха в шумни скандали. Един от тях бе заловен неочаквано в личния си автомобил, където в присъствието на свидетели у него намериха дипломатическо куфарче, натъпкано с пари. Друг бе обвинен в опит да изнасили непълнолетна, трети пък, след някакъв обяд бил откаран в болницата, където едва го съживили. А трима следователи по особено важни дела от Прокуратурата на СССР изобщо изчезнаха (не са открити и досега). Високите длъжностни лица, на които бе разчитал Андропов, разтегляха елейни азиатски усмивки, демонстрирайки пълното си неразбиране за това, което се иска от тях: нима не плащаме точно и старателно бакшиша си на големия брат в Москва? Или това му е малко на големия брат? Така и кажете, а не да ни мътите главите и да обиждате високопочтените хора с подозрението, че лицата им не излъчват честност…

В резултат Андропов усети откъм Кремъл такава студенина, че тръпки го побиха. Той разбра, че за такава глобална операция силите му все още са недостатъчни. Ясно му стана и друго: безсмислено е да въвежда ред в републиките, щом всички пътища водят към Москва. Безсмислено е да извозва оттам пари и ценности, след като дори той, шефът на КГБ, не може да си обясни къде отиват по-нататък? В приход на държавата. Това е известно на всеки ученик. Но какво е значението на тези отчетливи думи „в приход на държавата“? Та нали техният смисъл означава: в бюджета на КПСС, тъй като партията със същата тази неоспоримост, но с твърде по-голямо основание, отдавна повтори знаменитите думи на Луи XV: „Държавата — това съм аз!“

Излиза, че всички акции, проведени с такъв ентусиазъм от Андропов и неговите чекисти, по същество са били преразпределение на партийното богатство в полза на централните органи на КПСС. Разбираше ли това Андропов? Разбираше го. Та нали сам той бе представител на тези най-централни органи и ако все пак спечели нещо от акциите, то беше единствено това, че на двете ключови места в републиките постави свои хора — потенциални съюзници в бъдещата битка за върховна власт, към която беше направил първата крачка. А конфискуваните от неговите хора съкровища потънаха в трезорите на Държавната банка и дори той нямаше контрол над тях. Това е злато на партията, а той е само един от нейните войници. Лицата на чекистите обаче изразяваха обида и разочарование.

А ето в МВД например нямат намерение да предават „на държавата“ всичко конфискувано. Министърът на вътрешните работи — всемогъщият съперник на Андропов, армейският генерал Шчолоков създаде в системата на МВД цяла мрежа от закрити магазини, в които на безценица даже и на обикновените сътрудници (разните полковници и подполковници) се продават великолепни стоки: дънки, кожуси, електроника, всевъзможен антиквариат, появил се тук след конфискацията на имуществото на стотици хиляди души ежегодно. Да не говорим за ръководството!

Андропов знае за това, както знае, че МВД не води такава голяма игра, каквато е замислил той. МВД пипа меко, тъй като се съобразява с инструкция, забраняваща му в разследванията си да стигне дори до равнището на заместник-министър. А що се отнася до партийните структури — нито един сътрудник на МВД, независимо от неговия ранг, не се допуска дори до прага на райкомите на КПСС, каквито и нишки да водят там — дори улики за чисто битови убийства. Но МВД никъде и не се навира, отдавна напипало своята „златна“ жила. Обстановката в страната е такава, че можеш със затворени очи да прибереш всеки стопански деец, търговец или снабдител и да изтръскаш от него накраденото, внасяйки полагаемото се в приход на „държавата“, без да забравяш и своето. На Запад никога не спадна интересът към прекрасния дореволюционен руски антиквариат, но сега той рязко се повиши и следователно скочи и цената му. МВД бързо разкри нелегален канал за прехвърляне на антикварни предмети отвъд границата и същевременно си създаде собствени канали за доставянето им от вътрешността. Така всички антикварни магазини се превърнаха във филиали на органите на МВД. А колекционерите на антики бяха взети на отчет, като бавно, но безпогрешно ги прекарваха през съдебни процеси със задължителна конфискация на имуществото. Ако колекционерът докаже, макар че това се случваше съвсем рядко, своята кристална честност и се позове на подкрепата на влиятелни хора (поне от равнището на Галина Брежнева), не можеше и да се надява, че МВД ще му върне нещо от иззетото при обиска (всичко по-ценно, разбира се, е предварително пресято, тъй като резултатът се смяташе за предрешен). Това беше толкова невъзможно, че едва ли има десетина души, които да са имали късмет…

Конфискуваните антикварни предмети се излагаха в специалната закрита изложбена зала на МВД в Москва на ул. „Огарьова“ 6. Там велможите от партапарата си избираха, което им хареса, а за останалото милостиво разрешаваха да се продаде на западния пазар, естествено, за валута. И МВД, използвайки своите канали и каналите на престъпния свят, непрекъснато попълваше запасите от злато в трезора на партията. Когато се налагаше, изпращаха престъпници в музеите, където те, издебнали момента, с опитни ръце изключваха сигнализацията й обезвреждаха (а понякога и убиваха) охраната, открадвайки ценности с историческо значение. (Колко много прекрасни неща е успял да сътвори руският народ, след като за повече от седемдесетгодишно разграбване на неговите богатства, така и не успяха да го плячкосат докрай!) Подобни случаи вече почти никого не учудваха. Та нали лично първият секретар на Ленинградския обком на КПСС Романов се беше разпоредил да му донесат от Ермитажа сервиз на Екатерина II и го натроши на парчета на сватбата на дъщеря си. И нищо. Никой не гъкна!

Целият антикварен свят знаеше за фигурката на маймунката, издялана от огромен монолитен къс кехлибар и изложена на витрината на московския магазин „Опал“, обслужващ чужденците. Неведнъж богати туристи са се пазарили за изложеното кехлибарено чудо, но неизменно са получавали отговора, че това е национална собственост и не се продава. В едно прекрасно утро маймунката от витрината изчезна. Чули новината, веднага дотичаха акредитираните в Москва американски кореспонденти и засипаха с въпроси продавачките и администрацията на бижутерийния магазин. Продавачките отговаряха стереотипно: „Предметът е продаден“, а администрацията загадъчно присвиваше очи и вдигаше рамене. Те не можеха да кажат, че по заповед на генерала от МВД Чурбанов — зетят на Брежнев и заместник на Шчолоков — директорът на магазина е бил вдигнат през нощта от леглото и… кехлибареното чудо изчезнало. Чурбанов, ако се вярва на собствените му думи, изпълнявал каприза на жена си Галина Леонидовна. Ала въпреки кривулиците на съдбата, изпратила и самия Чурбанов зад решетките, въпреки многобройните обиски в многото апартаменти и вили на щерката на генсека, маймунката така и не се намери. Тайно продадена за долари, тя е потънала в някоя частна колекция на Запад.

Не остана незабелязано и уникалното брилянтово колие — старинна изработка, принадлежащо на известната съветска кинозвезда Зоя Фьодорова. Колието й било подарено на времето от нейния мъж, американски адмирал, който през военните години беше в Москва на дипломатическа работа. След войната, по всички правила на насажданите от Сталин норми на социалистическия начин на живот прогониха адмирала, а Зоя Фьодорова пратиха в концлагер. Очевидно предчувствайки съдбата си, актрисата оставила колието у приятели и по този начин го запазила. По-късно, в условията на обявената от Брежнев поради недостиг на твърда валута и надигащата се икономическа катастрофа политика на разведряване, актрисата направи опит да замине при мъжа си в Съединените щати и получи разрешение. Но не й позволиха да мине границата с колието, като й заявиха, че за изнасянето на такава ценна вещ е необходимо специално разрешение. И Фьодорова се върна в Москва, за да го получи. Тя би захвърлила колието още на митницата, ако то не й беше скъп спомен от единствената й пламенна любов на младини. Любов, заради която актрисата бе преживяла толкова много… След няколко дни Зоя Фьодорова бе намерена застреляна в тила в собствения й апартамент, а колието откриха много по-късно сред вещите на застрелялия се генерал Шчолоков. И не само това колие.

Всичко това се знаеше от Андропов. Той направи опит да включи и КГБ в тази дейност на МВД, като предпочете да се занимава с проблема за вещите и предметите „с висока историческо-художествена ценност“. МВД яростно се съпротивляваше — не искаше да допусне съперници в богатата си житница. Но все пак, макар и с нежелание, прие „да се провеждат в изключителни случаи съвместни операции“. Преди това Андропов бе успял да внедри част от офицерите си в системата на ОБХСС# (Отдел за борба с разхищаването на социалистическата собственост и със спекулацията — бел. прев.) и да установи донякъде контрол над т. нар. „спецмилиция“, която се занимаваше с дребните и средните прекупвачи на валута. Но стана ясно, че антикварните работи съвсем не са толкова прости и лесни, както изглеждаха на пръв поглед. Посред бял ден апартаментът на академик Чудновски бе разбит от крадци, чиято „кавказка националност“ биела на очи. Престъпниците се интересували от картините в колекцията на академика. А с академиците беше сложно. Те не можеха да бъдат нарочвани за престъпници, както останалите колекционери, че са натрупали колекция от „нетрудови доходи“, и нямаше как да се узакони конфискацията й в „приход на държавата“. Затова се подхождаше по друг начин. Крадците завързали домакина, започнали да вадят от рамките няколко извънредно скъпи платна на Матис, тъкмо излизащ на мода на Запад. Един от престъпниците, който вадел пирончетата от рамката с нож, в бързината забил острието в китката на ръката си и я порязал дълбоко. След като привършили работата си, „кавказците“ изчезнали.

Със случая се зае КГБ. Описанията на потърпевшия бяха точни и опитните оперативни работници бързо разбраха, че става дума за известна с обири от този род престъпна група от Баку. Пряката спецвръзка с Баку отлично функционираше и само след час в КГБ на Азербайджан се получи заповед от Москва за арестуването на бандата, като в нея точно се цитираха имената и фамилиите на членовете й. Но какво бе разочарованието в Москва, когато, след като изслушаха постъпилата информация, от Баку отговориха: „Да, тази група ни е добре позната, но за съжаление има някаква грешка — изброените лица са заминали за чужбина с израелски визи още преди около една година“. КГБ обаче не би бил КГБ, ако вярваше само на думи и ползваше единствено официалните канали. Затова оттам се свързаха с агентурата и изясниха, че цялата банда преспокойно си живее в Баку и никъде не се готви да заминава, напротив, наскоро се е завърнала от Италия с „камара“ валута.

Андропов се почувства оскърбен. Специален отряд от оперативни работници инкогнито, спазвайки всички правила на конспирацията, излетя за Баку. На една от военните бази край града ги чакаше готов да излети самолет. Бандитите бяха заловени бързо и без шум, натикаха ги в коли и, дори без да кажат „здрасти“ на местния КГБ, ги откараха със самолета в Москва. Разпознаването на престъпниците мина без никакви пречки и усложнения. Характерните лица, белегът на ръката — всичко съвпадаше. И полковникът от КГБ, стиснал дланта на академика, поздрави и него и себе си с успеха, като го уверяваше, че следствието ще приключи за по-малко от месец. Изтече една седмица и отново извикаха академика при следователя. Загледан някъде в портрета на Дзержински над главата му, полковникът с очевидно усилие да подбере думите си каза, че делото е прекратено, а престъпниците са освободени, поради липсата на достатъчно улики. Вместо да си губи времето с възклицания и въпроси, академикът само попита къде би могъл да обжалва това решение. Полковникът помълча малко и рече: „То може да се обжалва, но ако побързате да се оплачете лично на другаря Брежнев“. Той казваше онова, което му бе заповядано. А академикът не издържа на така динамичното развитие на невъзможните за прогнозиране събития и се разболя. Но и двамата щяха да бъдат още по-потресени, ако бяха узнали, че покрай този случай Андропов бе подложен на унижение, каквото не беше изпитвал от сталинските времена. Веднъж генералисимусът си припомни за неговите контакти със съюзниците през военните години и едва не го ликвидира, защото беше искрено убеден: всяко общуване с чужденци за съветския човек винаги завършва с вербуването му в империалистическото разузнаване.

Андропов бе извикан от Суслов — член на политбюро и главен партиен идеолог, в кабинета на когото завари и завеждащия международния отдел на ЦК на КПСС Борис Пономарьов. Суслов сухо се поинтересува защо хората на Андропов си позволяват бандитски акции в столиците на съюзните републики, дори без да информират местното партийно ръководство. Андропов се опита да обясни, че става дума за опасни престъпници, даже за цяло бандитско формирование, че не е имало време за губене и поради това е било невъзможно да си позволят да протакат акцията с междурепубликански съгласувания. Суслов му отправи забележката, че само съдът определя кое лице е престъпник или бандит, но в никакъв случай органите на сигурността, за което има цял куп партийни документи и конгресни решения, и не би било лошо Андропов да ги изчете. Все още не разбрал същността на очертаващата се вече интрига, шефът на КГБ с недоумение погледна главния партиен идеолог, но в разговора се намеси Пономарьов.

Борис Пономарьов беше много влиятелна фигура в апарата на ЦК на КПСС, дотолкова влиятелна, че за дейността на оглавявания от него международен отдел на ЦК дори и Андропов знаеше само онова, което му се позволяваше да знае. И всички опити да разбере нещо повече или го извеждаха до глухата стена на непроницаемата секретност, или се разсейваха из лабиринтите на противоречията, умело пуснатите слухове и изкусните измислици. Хората на Андропов обслужваха международния отдел на ЦК, като шетаха по света с куфари чуждестранна валута, които предаваха на прикътани места от ръка на ръка на представителите на различните братски компартии, леви групировки и многобройни терористични организации, олицетворяващи израждащото се комунистическо работническо движение. От оплетените рапорти на тези куриери беше трудно да се добие пълна представа за извършваното. Действаше старата конспиративна схема, родила се още в гениалните глави на Парвус и Ленин — най-талантливите престъпници на XX век. Дребничкият, кльощав и подвижен като сперматозоид Пономарьов се отличаваше с непривична за номенклатурен деец работоспособност. Той лично обикаляше неуморно страните по света и имаше достъп до всички партийни генерални секретари на планетата, включително и до Брежнев, по всяко време на деня и нощта.

Впил поглед в Андропов през дебелите стъкла на западногерманските си очила, Пономарьов със скучен и скърцащ глас ни в клин, ни в ръкав започна да му чете лекция за днешните проблеми на социалистическото строителство. Изграждането на комунистическото общество, подчерта завеждащият международния отдел на ЦК, сега се натъква на препятствия под формата на отричане на социалистическата държавност от страна на отделни лица и, да си го признаем, на определени категории от населението, които са се изродили идеологически под въздействието на западната пропаганда. Именно Андропов би следвало най-добре да знае колко усилия и средства изразходва ЦРУ, за да култивира у съветските хора еснафска идеология, стремеж към разкош и необуздано потребителство.

Андропов го слушаше внимателно, с нарастващо удивление. Той също умееше да се изразява на партийния „новоезик“, но, както и всички други, лошо го разбираше. Поради това, продължаваше Пономарьов, политиката на нашата партия в сферата на комунистическото строителство, както и преди, се гради върху безсмъртните идеи на Маркс и Ленин за всеобщо равенство в рамките на единното социалистическо отечество. Вече неиздържал, Андропов се поинтересува каква връзка с тези, разбира се, безспорни истини има въоръженото разбойничество, в резултат на което са откраднати картини на Матис, струващи няколко милиона долара. Такава, поясни Пономарьов, че струващи няколко милиона долара картини на Матис не висят във всеки апартамент, а това именно създава нервната обстановка на класовото неравенство в безкласовото общество. Има предмети, които изобщо не бива да се съхраняват в частни колекции, както по идеологически съображения, така и от гледна точка на тяхното опазване, и сегашният случай много точно потвърждава думите ми.

Суслов кимна в знак на съгласие, загледан някъде в празното пространство.

„Но все пак, къде са тези картини?“ — през зъби процеди Андропов, гледайки изпод вежди завеждащия международния отдел на ЦК.

Пономарьов едва не подскочи.

„Нима тук става дума за картините?“ — почти се развика той. „Говорим за хората, които вие арестувахте в Баку, като нарушихте всички норми на социалистическата законност. Другарят Алиев (Андропов въздъхна и притвори очи) от възмущение звъня лично на Леонид Илич, който възнамерява да постави този въпрос пред Политбюро. Партията винаги се е борила и ще се бори против произвола и беззаконията!“ Пономарьов на всичко отгоре бе и академик, така че да се спори с него беше трудно… И когато заповяда на началника на следственото управление на КГБ генерал-лейтенант Курбанов да освободи бакинците, Андропов, усмихвайки се накриво, подхвърли: „На никого повече няма да ходя на гости. Страхувам се, че може да видя тези картини в нечия колекция“.

„Аз мога да кажа в чия“ — ухили се Курбанов.

„Засега недейте“ — възпря го Андропов. „Ще кажете, когато ви попитам…“ Той също колекционираше картини, събираше френски бронз — еротични творби от миналия век, музицираше и дори пописваше стихове като Мао Цзе Дун. И именно поради това се чувстваше двойно уязвен.

Под „натиска на непреодолими сили“ той вече беше сдал много от позициите си. Част от неговите хора бяха започнали да получават заплатата си в долари и сертификати. Той не само разреши, но се и постара да утвърди това нововъведение, като изпращаше в ЦК секретни докладни записки за необходимостта КГБ да бъде предпазен от всепроникващата като радиация корупция. А случаите с нейните проявления бяха станали толкова много, че беше крайно време да ги пресече. Наложи се дори някои чекисти да бъдат разстреляни заради подкуп. Бързината, с която се произнасяха и привеждаха в изпълнение присъдите красноречиво подсказваше, че в тези далавери са замесени и мнозина от началниците на екзекутираните. Обаче новината, че в някои подразделения заплатата се изплаща във валута, мигновено разцепи и без това вече нестройните редици на потомците на железния Феликс. В пренебрегнатите подразделения започнаха глухо да роптаят и да демонстрират явно недоволството си. Някои ги уволниха от органите на КГБ, други бяха наказани, съгласно дисциплинарния устав. На чекистите четяха лекции и провеждаха с тях беседи, идиотски както по формата, така и по съдържанието си. Хората седяха, скучаеха неприкрито и даже дремеха. Наложи се по военнотърговската мрежа срочно да бъдат открити в управленията различни вътрешни магазини със стоки за рубли. Предназначени за младшия и средния офицерски състав, в тях не се предлагаха кой знае колко артикули, но все пак: разни видове евтини дънки, белгийски костюми, ризи „сафари“, вносни цигари, хранителни продукти. И хората се поуспокоиха.

Същевременно Андропов лично пътуваше по окръзите и с много усилия осигуряваше за своите хора предимство в списъците за жилища, въпреки явното неразбиране на проблема в обкомите и горкомите и яростната съпротива на чиновниците от градските изпълнителни комитети, които в тези случаи губеха законното си „възнаграждение“ — раздаването на апартаменти само срещу подкуп. Но всичко това беше капка в морето. А секретариатът на Андропов се задръстваше от молби за предоставяне или разширяване на жилищна площ. И всички диво завиждаха на Първо главно управление (ПГУ), което се занимаваше външното разузнаване. „Кадровото замърсяване“ там беше потресаващо и това неведнъж бе подчертавал в секретните си рапорти до Андропов началникът на управлението по кадрите на КГБ генерал Чебриков. Разни „мамини“ синчета и деца на елита на потомствената номенклатура — неистово се бяха устремили към разузнавателните служби. А по това време тази толкова героична професия беше станала съвсем безопасна, но продължаваше да бъде високо престижна и твърде изгодна. По-голямата част от службата си разузнавачите изкарваха на Запад под прикритието на дипломатическите си паспорти и на различни ведомства — от АПН и Аерофлот до Госконцерт. Те получаваха заплатите си във валута, а също и пари за оперативни разходи. Оглупели от своя приказен живот, тях единствено ги плашеше вероятността да бъдат изгонени, в чужбина те се занимаваха с псевдоразузнаване, като от време на време превеждаха статии от западните списания и ги изпращаха в центъра в качеството на секретна информация. При това положение за западните контраразузнавания не представляваше трудност да ги презавербуват и понякога те дори не подозираха, че служат и на тях.

А в Москва пристигаха такива потоци от информация и дезинформация, че стана немислимо да я обработват с наличната примитивна техника. Назряваше информационен хаос. Необработени лежаха хиляди и хиляди касети с подслушани разговори — от министерските канцеларии във Вашингтон, та до комуналните кухни в собствената страна. Милиони справки, отчети, досиета постъпваха в архива непрочетени. Казваше си думата и непрекъснато увеличаващата се разлика между равнищата на образование и техническа подготовка на Запад и в СССР. На един от резидентите в САЩ срещу много пари американците подхвърлиха чертежа на хидролокатор, образец 1942 година. За този случай в Москва бързо се ориентираха. Но имаше много по-заплетени истории. Получаваните уж секретни американски технически разработки и разчети се препращаха в съответните им НИИ със заповед там да се работи в даденото направление. Цели години над тях се трудеха многохилядни колективи и накрая стигаха до извода, че разработката е безперспективна и води до задънена улица.

Но това трябваше да се докаже пред чиновниците. А да ги убедиш не бе лесно, тъй като американците съзнателно вкарваха грешки в многотомните компютърни разчети. За това започнаха да се досещат, едва когато се разбиваше поредният самолет или се взривяваше ракета. Но много по-страшна беше обречеността, за която, без да подозира това, докладваше разузнаването.

Да вземем случая с американския изтребител-бомбардировач „Фантом“. Той бе закупен на Запад без особени усилия и само за четвърт от цената му (три милиона долара). Съветските специалисти бяха поразени от електронната наситеност на машината. Наистина аеродинамичните и маневрените й характеристики не се различаваха кой знае колко от тези на съветските самолети подобен тип. Но „Фантом“-ът, благодарение на своята електроника можеше да открива и унищожава самолетите на противника много по-рано и от твърде голямо разстояние. И нито един от възлите в неговата апаратура за откриване, електронно противодействие и поразяване на целта съветската промишленост не бе в състояние дори да прекопира. Старата болест, започнала от историческите Сталинови думи за електрониката като „чужда на марксизма еврейска лъженаука“ се оказа хроническа и неизлечима.

Поразяващата със своята ефективност американска ракета „Скайуиндър“ също без особено затруднение бе закупена на Запад на половин цена (по-късно се изясни, че разузнавачите са платили за нея още по-малко, но нали винаги „заделяха“ и за себе си, за черни дни). А две други ракети пък бяха осигурени почти даром — от виетнамските партизани, откраднали ги направо изпод крилата на американските изтребители на някаква база в Южен Виетнам. Съветските специалисти, които постоянно мечтаеха да видят схемата за насочване на тази ракета, осъществиха мечтата си. Но тъжно присвиха устни: да, схемата се оказа проста като фасул. Изобщо американците никога не са обичали сложното — те дори са измислили и поговорката „Той не е толкова умен, че да прави прости неща“. И в случая това бе точно така. Но в основата на тази схема за насочване влизаха микролампи, които Съветският съюз при цялото си желание не можеше да произведе. Защото бе необходимо вакуумът да се повиши с две степени, а заводите са строени навремето от затворници и трудоваци.

А американците, сякаш гаврейки се, продадоха на съветското разузнаване пълен комплект от чертежи (цял вагон) и всички технологически карти за производството на атомните подводници-ракетоносци от типа „Джордж Вашингтон“. Ах, колко бяха възбудени тогава всички. На всеки лист до американския гриф „Топ сикрет!“ се мъдреха и двата наши: „Строго секретно! С изключителна важност!“, виолетови печати с две нули и разната му там екзотика. Самият Брежнев прие двете момчета от ПГУ, които бяха купили и докарали цялата тази планина от макулатура до Москва. И им връчи по една звезда на Герой. А след проучването на чертежите се оказа, че даже не си струва да се говори за тях. Достатъчно е само да си припомним, че единственият в света аварирал ракетоносец се оказа именно от тази серия, която в корабостроителните среди нарекоха „Иван Вашингтон“.

Всички тези игри струваха грамадни суми и или не даваха никакви положителни резултати, или нанасяха явни вреди. Това се превърна в традиция. Помогна ли на страната фактът, че навремето разузнаването бе точно установило датата на нападението срещу СССР — 22 юни?

Разузнавачите толкова свикваха с живота на Запад, че се завръщаха у дома с огромно нежелание. И се надяваха, че периодът на пребиваването им в родината ще бъде краткотраен, а ако не съзираха такава надежда, просто отказваха да се върнат. И или се укриваха, или отиваха да се предадат. Трудно е да се посочи страна, в която да не е имало подобен случай през андроповските и следандроповските времена. Но, колкото и да е странно, това никак не се отрази на кариерата на самия Андропов, нито пък на кариерата на началника на ПГУ генерал Крючков, когото Андропов влачеше подире си по служебната стълба от времето, когато двамата потушаваха унгарското въстание през 1956 година. Сигурно защото на Запад бягаха номенклатурните синчета, най-многобройните сътрудници на външното разузнаване, а самата номенклатура не се тревожеше кой знае колко — нали тя вече бе морално готова да последва примера им. Имаше и друга причина — фронтът на тайната война на Запад, като отсеем неговата романтичност, все пак се смяташе за спомагателен в сравнение с глобалния фронт на тайната война, бушуваща вътре в страната.

В своето неукротимо желание да спаси родината и замаян от успехите в Кавказ, Андропов реши да направи следващата крачка. За цел на поредния си удар той избра московския градски комитет на партията, възглавяван от члена на политбюро на ЦК Гришин# (Предшественик на Гришин на поста първи секретар на МГК беше някой си Егоричев, също затънал до шия в корупцията, но мечтаещ да се издигне на равнището на голямата политика. Поради това той редовно слушаше лекции за коварствата на световния ционизъм и постоянно се консултираше на тази тема с КГБ, където, от своя страна, търсеха начин да свалят Егоричев и да поставят на мястото му човек на Андропов. Егоричев изгоря именно заради борбата със световния ционизъм. Веднъж на съвещание в Политбюро в присъствието на Брежнев, когато през 1973 години в Близкия изток бушуваше поредната война, Егоричев, пийнал повечко коняк, предложил съветската морска пехота да извърши десант на Синайския полуостров и да се насочи към Тел Авив.

Брежнев с учудване вдигна вежди, а министърът на отбраната пребледня, доловил в казаното интрига против себе си. През 1973 година още нямаше възможности за такъв десант.

— Другарю Егоричев, чие мнение изразявате вие? — попита Брежнев.

— Мнението на Московския градски комитет на партията — отвърна първият секретар на МГК.

— Значи такива въпроси обсъждате в градския комитет — зловещи нотки прозвучаха в гласа на генсека.

Настъпи тягостно мълчание, в резултат на което първи секретар на МГК стана Гришин — човек на Суслов. Андропов беше още твърде слаб — бел. авт.)

МГК се бе превърнал в гнездо на корупция, кражби от хазната и други тъмни далавери, и беше заприличал досущ на гангстерски синдикат от началото на 20-те години някъде в Чикаго. Разликата беше само, че гангстерският синдикат е плащал данъци и се е страхувал от полицията, докато МГК не само не плащаше данъци, но и милицията му заставаше мирно и козируваше дори на дребните писари в това всесилно заведение.

Нагъл поради своята безнаказаност, МГК обаче започна да прави грешки. Членът на бюрото му и първи секретар на Куйбишевския райком на Москва Галушко, получи подкуп от милион и половина рубли (едната част в скъпоценни камъни) за четири апартамента, дадени на някакви тъмни личности от Тбилиси. Той взел парите, а клиентите си излъгал. Разярени, те не пожалиха средства и успяха да проникнат сред затворения и влиятелен кръг от авантюристи, близки на дъщерята на Брежнев Галина. Не се знае какви пружини е натиснала щерката на генсека, но в дома на другаря Галушко пристигна група от ОБХСС начело със самия генерал Гришин (съименник на първия секретар на МГК). По време на обиска бяха конфискувани злато и ценности, а също и пари, възлизащи на 4 милиона рубли. Галушко бе арестуван. На следващия ден делото бе предадено на КГБ. Андропов лично води разпита на обезумелия от страх секретар на райкома и изтръгна от него признанието, че той е само дребна риба сред дейците от градския комитет.

Андропов започна да обмисля как би било най-добре да доложи за случая на Брежнев и то така, че да може след това с един юнашки удар да свали целия горком, да го направи филиал на Лубянка и да настъпи към Кремъл.

Но камбаните на тревогата вече звучаха в Московския горком на партията. И Гришин, след като укри част от сътрудниците си по вили и спецболници, се втурна при Брежнев.

Галушко бе освободен, а генерал Гришин даден под съд „за злоупотреба със служебното положение“ и осъден.

Тогава извикаха Андропов при Генералния секретар.

Брежнев го гледаше с укор. А присъстващите Суслов, Гришин, Черненко и оказалият се по някакъв повод в Москва Рашидов се нахвърлиха върху шефа на КГБ като глутница ловджийски кучета. Напомниха му, че главната задача на КГБ е охраната на номенклатурата, а не надзорът над нейната нравственост. За него си има комисия за партиен контрол, у която може да възникнат въпроси и към самия Андропов. Като например, известно ли е на Юрий Владимирович какво се върши всекидневно в онези многобройни и разкошни апартаменти, които са му дадени от скъпоценния спецфонд на столицата за конспиративни квартири. Бива си ги конспиративните квартири — за гуляи и разврат, за които знае не само цялата къща, а и целият квартал! А на кого и колко валута предават проститутките, работещи под надзора на 5-о управление на КГБ? С какви пари и защо се организират неясните по предназначението си бойни подразделения на КГБ? И главното: КГБ съвсем е отпуснал юздите на своя основен противник, заради който партията е принудена да търпи на собствена издръжка такъв огромен наказателен апарат. Става дума за населението на страната, което вече си позволява какво ли не! Страната е осеяна с антисъветска литература, по радиото и телевизията предават някаква идеологически вредна музика, печатат се дявол знае какви книги. Младежта не иска нито да работи, нито да служи в армията, Шири се поклонничеството пред Запада и възхвалата на западния начин на живот. Ето с какво трябва да се бори КГБ, а не да се рови из райкомите и да търси там плячка.

Андропов направи опит да възрази. Нима не беше партията, която замисли този флирт с Щатите и когато те отпуснаха исканите кредити не друг, а тя разреши еврейската емиграция от страната, като взимаше пари от всеки заминаващ евреин? Нима не той, Андропов, винаги е бил срещу всякакво кокетиране с потенциалния противник и не се е съгласявал с каквато и да била емиграция? Той даже написа и специален меморандум по този повод, Нима не той организира изгонването на клеветника и отцепника Солженицин и води неспирна кампания по заклеймяването на Сахаров и подобните нему, като без много шум ги отпраща в чужбина или ги тиква зад решетките? Той и неговото ведомство, с изключение на армията, са единственият работещ сега държавен институт, докато в същото време много другари просто са се самоотстранили от задълженията си и зад високите огради и дъбовите врати се занимават кой знае с какво. Ако партията не се бори с обуржоазените елементи и с рушветчиите в своите редове, тя ще загине, ще погуби и страната.

Присъстващите се поуспокоиха и разговорът продължи с по-миролюбив тон. Не, никой не се съмнява в предаността на другаря Андропов към делото на партията и нейните идеали. За съжаление реалностите на съвременния свят диктуват на сегашния етап именно такава партийна политика. Наистина е необходимо да се въведе ред в страната и никой не възразява, но нима другарят Андропов, нашият скъп Юрий Владимирович, дотолкова прелива от сили и е толкова малко работата му, че е открил огън по своите, по ветераните на партията и революцията? В тази фраза, взета почти дословно от речта на Хрушчов пред XX партиен конгрес, бе вложен дълбок смисъл. Наченатата от Хрушчов и одобрена от номенклатурата десталинизация си постави за цел не разобличаването на престъпленията на режима срещу страната и небивалия в историята геноцид против собствения народ, а разобличението на методите на Сталин в неговата непрекъсната война с номенклатурата.# (Поради това такъв обществен резонанс предизвика неочакваната поява на книгите на А. Солженицин „Един ден на Иван Денисович“ и „Архипелагът Гулаг“, в които за първи път открито се казваше, че на всеки убит партиен секретар се падат милиони умъртвени и измъчени обикновени хора. И че трябва да се споменава не 1937 година, когато Сталин си бе уредил сметките с номенклатурата, а всичките десетилетия на комунистическия режим, последователно и безпощадно изтребвал собствения си народ.

За четене на „Архипелагът…“ осъждаха на 7 години в лагер и 5 години заточение (до 1985 г.). Това е общоизвестно. Интересно е друго — за първи път книгата беше издадена на Запад със средства на КГБ (дори без знанието на автора). Взривът на общественото мнение по света беше страшен, както и успехът на самата книга, мигновено преведена на всички езици на планетата. Названието СССР изчезна и беше заменено с „Архипелагът Гулаг“. Веднъж един съветски журналист се качил на „автостоп“ на камион, за да достигне до съседно градче сред пустинна местност в Аржентина. Шофьорът, индианец на средна възраст, като разбрал че вози чужденец, попитал откъде е.

— От Русия — отвърнал журналистът.

— А-а — кимнал шофьорът, — зная я. Чел съм „Архипелагът Гулаг“.

Циниците говорят, че КГБ е направил всичко това специално за да си осигури за дълги години работа и за да има кого и за какво да арестува. Но пътищата на тайната война са неизповедими, особено когато шефът на КГБ се стреми към върховната власт. „Сталин стреляше по своите“ — ревеше в микрофона Никита Хрушчов, „по ветераните на революцията! Ето за този произвол ние го осъждаме… В историята на човечеството е имало немалко жестоки тирани, но всички те са загинали от секирата по същия начин, по който с нея са поддържали властта си…“ Хрушчов бе казал даже повече от онова, което искаше. Никита Сергеевич призна в ораторското си въодушевление, че Сталин бе убит от верните си ученици (едва ли не със секира по главата) и предупреди бъдещите поколения на партноменклатурата за главната опасност: Не стреляйте срещу своите! Или ще загинете от секирата.

Андропов мълчеше.

Изводите направи Брежнев. Изпадащият в прострация вожд на КПСС не обичаше такива обсъждания, които му пречеха да се наслаждава на живота в своите разкошни къщи и ловни замъци, пръснати из страната и на различни места из Европа.

„Аз виждам, че другарите се разбраха и това е много хубаво“. И просълзен тържествено разцелува Андропов по двете бузи. Но точно в този ден за първи заместник на Андропов бе назначен генерал Цвигун — баджанак на Брежнев, женен за сестрата на съпругата на генералния секретар. Намекът беше повече от ясен. Борбата се изостряше.

Андропов знаеше много повече от онова, което бе наприказвал на развълнуваните номенклатурчици, но той все още не знаеше всичко.

Американският гриф „Достъпът е ограничен“, а върху него съветският печат „Секретно“ и регистрационният щемпел на секретното деловодство: „Доклад на ЦРУ за икономическото и вътрешнополитическото положение в СССР. Аналитичен отчет за Президента, Правителството и Конгреса на Съединените щати за 1978 година“. Оригинален екземпляр, но защо ли на руски език. Защо? Да не губят в КГБ време за превод, а веднага да четат, след като отчетът на двеста страници бъде предаден (уж от агентурата) на съветското разузнаване и го препратят в Москва? Много любезно от страна на американците, че са поели част от грижите на огромния апарат на съветската тайна полиция. „Но защо са почнали да печатат отчетите си на руски език?“ — бе се обърнал към Андропов учуденият началник на ПГУ Крючков, макар че би следвало Андропов да пита него. „Дори и възрастен негър да бях, пак без усилия и леност, руския щях да изуча“ — процитира Андропов, обичащ да блесне с интелекта си пред подчинените. Крючков изпадна в недоумение, че такъв важен детайл никак не интересува шефа му…

„… В настоящия момент в централния апарат на КПСС и в ръководния апарат на компартиите на Съюзните републики съвсем отчетливо се набелязва тенденция към разкол. Главната причина се корени в постоянно влошаващото се икономическо положение на страната. Стагнацията във всички видове промишленост, устойчивият спад на производството, катастрофалното намаляване на производителността на труда и хроничните слаби реколти още повече се засилиха с падането на световните цени на традиционните съветски стоки за износ: нефт, газ и необработена дървесина. А огромното по обем и изобщо небалансирано военно производство всяка година се разширява за сметка на всички останали отрасли на промишлеността. Страната изпада под все по-нарастващата зависимост от вноса на най-широк асортимент стоки от първа необходимост, включително и храни. При това престарялото ръководство на СССР не само не вижда колко е гибелен този път, но, напротив, тласка страната по спиралата на нови глобални разходи, които тя нито теоретически, нито практически би могла да понесе… Финансовата подкрепа на компартиите по целия свят, помощта за развиващите се страни с надеждата, че те ще изберат т. нар. «социалистически път», спасяването от банкрут на страните-сателити от Източна Европа, конфронтацията с цивилизования свят — целият този многогодишен път, както вече е съвсем очевидно, че води в нищото, но Кремъл продължава да върви по него с упорството на обречения… Страните-сателити от Източна Европа, които много от нашите политици отдавна нарекоха «бомби със закъснител», наистина се превръщат в такива и Москва се е озовала в задънена улица пред страха от неизбежния взрив. В условията на комунистическата икономика, където цари силен глад за стоки и господстват тенденции към самозадоволяване, а чисто условните пари имат относителна стойност, само стоките представляват, абсолютна ценност. Но изпращайки ги на страните-клиенти, съветското правителство лишава страната и икономиката й от най-необходимото. Повишените им цени обаче не решават проблема, тъй като продукцията, която страните с «народна демокрация» дават в замяна, е със значително по-ниско качество, отколкото западната. А това в СССР създава постоянен стоков вакуум… За поддържането поне на някакво що-годе ниво на търговските отношения със Запада Съветският съюз е принуден да разработва нерентабилни мини и рудници, изискващи милиарди държавни субсидии, да добива нискокачествен нефт в отдалечените и труднодостъпни райони, където неговата себестойност е много висока. Така сам се вкарва в един своего рода икономически омагьосан кръг, от който няма излизане… При посещението си в Индия Брежнев подписа договор за предоставяне на правителството на Ганди кредит от 820 милиона долара. Освен това той обеща да увеличи доставките на нефт за Индия с един милион тона (сега се доставят 1,9 милиона тона). Беше подписано и тайно споразумение за доставки на въоръжения, по-специално на 25 самолета МИГ-25, на обща сума 1,6 милиарда долара. И както винаги привилегированият кредит за доставките на въоръжения бе оформен по начин, от който не ставаше ясно има ли намерение Индия да го погаси някога… А какви са загубите на СССР годишно от доставките на суровини и готова продукция в страните-сателити — за това има само оценъчни данни. Но всяка година от тези страни СССР губи и твърда валута, като по този начин увеличава постоянно растящия си дълг към Запада, достигнал сега 17 милиарда и 900 милиона долара. На всичко отгоре Кремъл пое и задължението на гарант на западните кредити в страните от Източна Европа. Така потенциално стовари върху гърба си дълг от още 60 милиарда долара.

Има точни данни за даваните всяка година доларови субсидии на страните-сателити:

Съветски субсидии в милиони долари. Дълг към Запада в милиони долари.

За последните 10 години Съветският съюз е изразходвал по този начин 85,8 милиарда долара, от които за: Куба — 15,4006 милиарда долара, Виетнам — 9,1312 милиарда долара, Сирия — 7,426 милиарда долара, Ирак — 3,7656 милиарда долара, Етиопия — 2,8605 милиарда долара, Северна Корея — 2,2341 милиарда долара, Монголия — 9,5427 милиарда долара, Индия — 8,9075 милиарда долара, Полша — 4 милиарда и 955 милиона, Афганистан — 3,055 милиарда долара, Алжир — 2,5193 милиарда долара, Ангола — 2,0289 милиарда долара.

Всичките тези разходи при съществуващата тенденция към нарастване не носят на Съветския съюз никаква изгода и не могат да бъдат обяснени на езика на реалните междудържавни отношения. А политическите изгоди за Кремъл са нищожни и перспективата им изглежда твърде съмнителна. В Ангола например независимо от масираните доставки на съветско въоръжение за МПЛА, на контролираните от марксистките групировки територии нашите нефтени компании продължават да добиват нефт, а южноамериканските диаманти, при още по-привилегировани условия, отколкото преди съветското проникване…

Гигантските суми по тези разходи на Кремъл се натрупват преди всичко от огромните доставки на въоръжение и суровини (главно нефт и нефтопродукти) за страните-клиенти с единствената видима цел — поддръжката на местните комунистически или прокомунистически правителства. Но тук си казват думата и явните прехвърляния от златните фондове и от наличните пари по системата на контролираните от Москва банкови структури, а също и чрез международната банкова мрежа. При това сумите, отделени, да речем, за Куба, постъпват чрез подставени лица или фирми на фиктивни сметки в испански и френски банки. Така се формират, от една страна, личните фондове на семейство Кастро, а от друга — капитал, уж изцяло принадлежащ на местните компартии. Това обаче не е така, като имаме предвид лекотата, с която Москва тегли пари от същите влогове и ги харчи според собственото си разбиране. Показателни са случаите с неотдавнашното посещение на неофициални съветски делегации в Монте Карло и Кения, където за различни покупки и услуги (игра на рулетка и участие в сафари) бяха похарчени съответно 240 и 285 хиляди долара. Парите за покриването на тези разходи бяха теглени от влоговите сметки на испанската компартия.

Освен това пари на Кремъл участват и в капиталите на известни фирми и компании, които не само нямат никакво отношение към световното комунистическо движение, а дори като съставна част от военнопромишления комплекс на Запада официално клеймят Москва. Създава се парадоксална картина — Москва влага пари в нашата отбранителна система, вместо да подпомогне с тях собствената си болна икономика. В сегашния момент разполагаме с данни за наличието на московски пари в бизнеса по обработката на диаманти (фирми на ЮАР, Израел и Холандия), в игралния бизнес (Монте Карло, Лас Вегас, Хонг-конг), в закупуването чрез подставени лица на дузина казина, игрални и публични домове в различни краища по света, в наркобизнеса (връзки чрез Куба с наркокартели от Латинска Америка, а чрез Афганистан и собствените мюсюлмански републики — с наркосиндикати от Централна й Югоизточна Азия)…

В хода на последните срещи на съветското ръководство (пътуванията на Брежнев и Громико) с ръководствата на САЩ и страните от Западна Европа, Москва неведнъж посочи, че главната цел на тези разговори е острата нужда от западни кредити за модернизирането на цялата добивна индустрия и на селското стопанство. Предложението на западните страни да доставят оборудване, равностойно на исканите кредити, обаче бе отхвърлено. Настояваше се за чисто паричен кредит, тъй като съветската държава още не била решила кои ще й бъдат доставчиците и имала намерение да проведе за тази цел конкурс сред фирмите. Така получените в почти пълен размер кредити бяха вложени на сметки в западните банки и фактически се преразпределяха по личните влогове на висшите партийни чиновници… Създава се впечатлението, че една част от ръководството на КПСС много по-ясно вижда вътре, отколкото ние отвън, надигащата се в страната катастрофа и нейната неизбежност. И отдавна се подготвя да се спаси на Запад, като си създава там материална база. Изглежда именно осигуряването на тази материална база определя цялата външна и вътрешна политика на СССР. Друго обяснение не може да се намери. В резултат на подобна политика през последните 30 години златният запас на СССР е намалял почти три пъти и продължава стремително да намалява. Непрекъснато прогресиращият промишлен спад заплашва да излезе от контрол и да доведе до пълен икономически хаос, което създава уникалната възможност Съветският съюз да бъде унищожен като велика световна държава, без използване на военни средства…

Намираме за целесъобразно в най-близко време да се постараем да разширим броя на страните-клиенти на СССР. Така ще се увеличи обемът на неговите непосилни разходи (и още по-добре е да бъде въвлечен в някакъв голям регионален конфликт) и с обмислена кредитна политика да се разшири разколът в кремълското ръководство…“

По-нататък в доклада на ЦРУ подробно се разглеждаше въпросът къде би било най-добре СССР да бъде въвлечен в регионален конфликт. Вариантите бяха Куба, Близкият изток, Ангола и дори се анализираше възможността да се провокира война с Китай. Изтъкваха се безбройни Доводи „за“ и „против“, но те само разкриваха огромната информираност на авторите, не и техните намерения.

Докладът на ЦРУ неслучайно попадна у Андропов на руски език. В него нямаше нищо, което да не е известно на шефа на КГБ. Освен че многото положения бяха формулирани пределно ясно, с по-малко словесна плява, отколкото в крайно секретните справки на самия КГБ, където все пак се бояха да назовават нещата със собствените им имена, но затова пък не се премълчаваха конкретни фамилии. Само радикални реформи можеха да спасят страната, но те бяха невъзможни в условията, в които се намираше СССР. Едва след като бъде разгромена и унищожена сегашната номенклатура — и това Андропов отлично съзнаваше — едва тогава би могло да се пристъпи към въвеждане на ред в страната, а после и към коренното й реформиране.

Но къде да се намерят хора за осъществяването на толкова прекрасните замисли? Откъде да се вземат тези кадри, които „решавайки всичко“ да спасят страната? Неговата смела идея да подмени номенклатурата със свои чекисти, макар и добре оформена, вече успя да му поднесе немалко разочарования. Азербайджанският — експеримент му показа, че докопалите се до доходните номенклатурни постове чекисти се държат, благодарение на присъщата им храброст и решителност още по-нагло от своите предшественици. Самият Алиев, бързо влязъл в крак с открилите се пред него възможности в качеството му на Първи секретар на ЦК на компартията на републиката, превърна Азербайджан в нещо много напомнящо Багдадския Халифат от времето на легендарния халиф Харун ал Рашид, Алиев така и го наричаха в Баку „Харун ал Рашид“, и с носталгия си спомняха времето на Ахундов. А сега, по сведения на Андропов, Алиев трескаво се подготвя за предстоящата визита в Баку на самия Брежнев. По този случай той е заповядал да се отлее 15-килограмов златен бюст на генералния секретар, като му подготвя и подаръци от брилянти и антикварни ценности, тъй като слабостта към такива предмети, както на самия Брежнев, така и на членовете на семейството му беше общоизвестна.

Времето за действия обаче стремително напредваше. Землякът на Андропов от Ставропол, членът на Политбюро на ЦК на КПСС Фьодор Кулаков, който отговаряше за селското стопанство, споделяше всички възгледи на шефа на тайната полиция и беше практически единственият човек, на когото Андропов не само можеше да разчита, но и действително да се опре. Енергичен и решителен, Кулаков бе значително по-млад от повечето престарели кремълски управници. Зареден с достатъчно сили за много и плодотворна работа, той бе категоричен поддръжник на радикалните реформи. Неговата звезда внезапно изгря по времето на Хрушчов, но също така внезапно и залезе. Хрушчов го изпрати на почетно „заточение“ в Ставропол, където се запознаха с Андропов. Същественото в предложенията на Кулаков за спасяване на страната се заключаваше в извършването на радикална реформа на държавно-партийния апарат, подмяна на номенклатурата с чиновническа институция, с легални привилегии за държавните служители и най-строг контрол над техните доходи. Навремето това беше мечтата на самия Хрушчов, който обаче не само нямаше куража за по-решителни крачки в тази насока, но се и уплаши от възможните последствия и побърза да отстрани Кулаков.

Тук е мястото да споменем, че Кулаков взе активно участие в заговора, довел до отстраняването на Хрушчов от властта през 1964 година. Именно той бе събрал в ловния дом на Тебердинския резерват край Ставропол главните дейци на преврата, за да го отшлифоват до последния му детайл. Но завръщайки се малко подир тази сбирка в Москва, Кулаков разбра, че е бил измамен от заговорниците. Те не само не искаха никакви реформи, а напротив — бързо ликвидираха даже и онова, което все пак Хрушчов беше успял да започне. Открил в лицето на Андропов единомишленик, Кулаков се оживи. Двамата разбираха, че никакви реформи не са възможни, докато в ръцете им не се съсредоточат всички нишки на върховната власт. „Когато ти се открие изключително рядък шанс“ — смяташе Кулаков, — „трябва да бъдеш достоен за него. Не се ли постараеш да го използваш — това вече е престъпление!“ Андропов беше напълно съгласен с него. Те бяха убедени комунисти и свято вярваха в своя план, макар че той бе също толкова утопичен, колкото и всички комунистически идеи, които в живота можеха да доведат само до там, докъдето се и стигна.

Планът се състоеше в следното: в страната се въвежда желязна дисциплина — от горе до долу. Едновременно и координирано се нанася съкрушителен удар върху всяко другомислие, по мафиотските структури и номенклатурата. Извършва се донякъде преразпределение на благата отгоре надолу, но под строг централизиран контрол и в зависимост от нарастването на производителността на труда. В селското стопанство повсеместно се внедрява знаменитият „Ипатовски метод“, с който Кулаков се бе прочул. И след безпощадна партийна чистка се реорганизира КПСС, за която се предвиждат не един, а двама генерални секретари, тройно намален ЦК и апарат, наполовината от сегашния… Кремълски мечтатели, както някога бе писал, макар и по друг повод, Хърбърт Уелс.

Но те не бяха мечтатели. Те просто не искаха да загубят всичко. Съставеният от тях в два екземпляра план съдържаше в своите четири машинописни страници 42 пъти съчетанието „желязна дисциплина“, която те се надяваха да наложат в разложилата се докрай страна. Третият „мечтател“, който се отнасяше съчувствено към разработвания план, се оказа Пьотр Машеров — партийният бос на Белорусия и кандидат-член на Политбюро. В случай на успех му беше обещана длъжността на министър-председател и член на Политбюро.

За цел на следващия удар по номенклатурната крепост беше набелязан Сергей Медунов — партийният владетел на Краснодарския край, който бе личен приятел на Брежнев и без смущение гледаше на поверения му район като на своя феодална бащиния. Убеден в пълната си безнаказаност, Медунов бе пренебрегнал всякаква предпазливост. Той открито вземаше подкупи, а богатствата на този край обръщаше в долари, откровено се хвалеше с влоговете си в няколко западни банки, наказваше и помилваше своите „васали“ и не се съобразяваше с никакви закони и правила. Кулаков и Андропов бяха попълвали досието на Медунов в течение на няколко години. В тази дейност голяма услуга им оказа младият секретар на Ставрополския край-ком Михаил Горбачов, издигнат на този пост от Кулаков след заминаването му за Москва. И добре че Краснодарският край бе съседен на Ставрополския. А Андропов и Кулаков възлагаха на младия партсекретар големи надежди. Андропов често разговаряше с Горбачов и бе убеден, че той напълно споделя неговите възгледи, че му е лично предан и че има отдавнашни други връзки с оглавяваната от Андропов служба.

В Ставрополския край се намираше главната курортна зона на страната — районът на Кавказките минерални бани. В този благодатен край с мека суха зима и не толкова горещо лято бяха съсредоточени номенклатурните вили, санаториуми и балнеолечебници, естествено, недостъпни за обикновените хора. Следвайки стария обичай на руската дореволюционна аристокрация — да заминеш „на баните“ със семейството си — там постоянно пристигаха да възстановяват здравето си заедно със своите съпруги и деца кремълските ръководители, апаратчици от ЦК, министри, партийни босове на големи градове и обкоми, главни редактори на централни вестници, генерали. Горбачов — партийният губернатор на края — лично посрещаше най-важните гости, съпровождаше ги до предоставените им разкошни къщи и от време на време ги навестяваше, като установяваше най-близки контакти с висшите ръководители на страната. Той събираше безценна информация, тъй като да се срещаш с хора от висшите кръгове по време на почивката им там, където ти си в ролята на гостоприемен домакин, съвсем не е същото, ако се срещаш с тях в Москва на заседанията на ЦК, на които просто си един от безликата маса на областните секретари. Тук можеш да научиш много повече и още толкова да подскажеш. В един от балнеосанаториумите за висшия партиен елит, „Червените камъни“ край Кисловодск, понякога идваше и Андропов, който предпочиташе този курорт пред многото други. Тук беше неговото „малко отечество“. Могъщият шеф на КГБ е роден (15 юни 1914) наблизо — при гара Нагутская.

Андропов се настаняваше в уединена и строго охранявана къща в района на „Червените камъни“. Там не приемаше никого, освен долитащите от Москва генерали от КГБ и… Михаил Горбачов, чиято кола охраната винаги свободно пропускаше при шефа. Една от главните задачи на Горбачов, както вече се спомена, бе да събира компромати за Медунов. И неговото досие набъбваше от трупащите се документални и свидетелски показания. Изясни се, че в Краснодарския край и особено в приказната зона на черноморските курорти в района на Сочи — корупцията и рушветчийството сред партийно-държавния апарат имат съвсем официален статус. За да си купиш кола, да получиш жилище, да те повишат в службата, да постъпиш в учебно заведение, да те приемат в партията и дори да си осигуриш в хотела стая за нощувка, трябва да дадеш подкуп. При това всеки чиновник знае колко има право да задели за себе си и колко е длъжен да отброи за райкома. Там също знаят колко от получената сума ще се придвижи нагоре.

Паричните ручейчета образуваха пълноводна река, а тя се вливаше в джоба на Медунов. На всичко отгоре именно Краснодарският край се оказа транзитната зона за многомилионната валутна операция по тайната продажба в чужбина на черен хайвер в консервни кутии за тихоокеанска сельодка. Следите ясно водеха в Москва — в министерските кабинети, а от там — в Кремъл. Но от количеството и точността на доказателствата, изобличаващи Медунов в престъпна дейност, в случая почти нищо не зависеше. Партийният бос на Краснодарския край принадлежеше към неподсъдната и недосегаемата част от номенклатурата.

Неписаният договор, сключен след десетилетията на кървавия сталински кошмар, продължаваше да действа и Брежнев нямаше намерение не само да го обяви за остарял, но и да внесе в него каквито и да били поправки. Предпазвайки своите хора, заели високи постове, генсекът пазеше себе си и само върху това се градеше силата на неговата власт. А за всички беше очевидно, че Медунов интересува Андропов именно с близостта си до Брежнев. Свали ли Медунов, Андропов се надяваше да свали и Брежнев. Иначе какъв е изобщо смисълът специално да се занимава с Медунов. С когото и да било от всичките 181 секретари на обкоми или крайкоми да се захванеше, щеше да набере все толкова голям букет от престъпления, дори и самия Горбачов да бе взел на мушката. Андропов по-добре от другите знаеше нещата около младия ставрополски секретар. Например, когато Шеварднадзе по заповед на Андропов въведе ред в своята родна Грузия. Като смени от долу до горе всички длъжностни лица със свои чекисти и напълни грузинските затвори с бивши сановници и незаконни милионери, той гръмогласно се закани докрай „да прочисти капиталистическия свинарник на републиката“. Но голяма част от мошениците в така наричаната „икономика в сянка“ успяха да избягат и дори да евакуират предприятията си. Бягаха не много далече, а в съседния Ставрополски край. Това бяха главно бижутери, изработващи пръстени, гривни, верижки и пр. по поръчка на разгромената номенклатура.

Те отнесоха със себе си всички свои материали за работа — злато, сребро, платина, брилянти и други скъпоценни камъни. Мнозина изнесоха и поверените им „златни запаси“ на номенклатурата, т.е. „златото на партията“. Не беше сложно да бъдат проследени накъде бягат от Грузия. Обосновали се от другата страна на Кавказкия хребет, „бежанците“ от Грузия започнаха успешно да развиват „икономиката в сянка“ и в Ставропол. Шеварднадзе, който ловеше своите врагове едва ли не в приемната на Брежнев и ги изпращаше със специални полети обратно в Тбилиси, където ги чакаше съд и присъда, и в този случай започна да действа със свойствената си решителност. Надяваше се, както винаги, на подкрепата на Андропов. Той позвъни на Горбачов и поиска незабавното арестуване и изпращане в Грузия на всички лица, изброени в специалния списък, предаден на ставрополската прокуратура.

Когато стана първи секретар на ЦК на компартията на Грузия, Шеварднадзе дотолкова повярва в своето могъщество, че дори въведе там в качеството му на държавен език руския. И оправда доверието на Москва, макар че предизвика буря от протести, особено в средите на грузинската интелигенция. Затова обаждането на някакъв си областен секретар бе за Шеварднадзе по-скоро акт на бюрократичен етикет, отколкото необходимост. Можем да си представим изумлението на тбилиския властелин, когато получил твърдия отказ на Горбачов.^[1]

Разяреният Шеварднадзе напомни на Горбачов колко е нищожно положението му („Помисли — кой си ти и кой съм аз“) и побърза да се оплаче на Андропов. За голямо негово учудване, не постигна нищо. Секретарят на крайкома, когото Шеварднадзе съвсем справедливо смяташе за по-нискостоящ по ранг в най-строгата „таблица“ на партийната номенклатура, в действителност се оказа по-силен и по-влиятелен от него, макар че в случая ставаше дума за пряко нарушение на закона. А покровителят и на двамата беше един и същ — Андропов. В предстоящата борба Горбачов му бе много по-необходим, отколкото грузинецът Шеварднадзе.

По това време Брежнев вече беше тежко болен. През 1976 година той получи тежък инсулт и лекарите с много усилия успяха да изведат генсека от състоянието на клинична смърт. От време на време ръководителят на партията и държавата изпадаше в пълна сенилност, демонстрирайки, за забавление на целия свят, чисто детинската си любов към ордени, дрънкулки и ярки западни етикети. Номенклатурата, която винаги бе мечтала именно за такъв, — вдетинен генерален секретар, правеше всичко възможно да се запазят всичките постове на Брежнев, тъй като по-добро прикритие за глобалното разграбване на страната бе трудно да се измисли. На Брежнев му присвоиха званието маршал на Съветския съюз, наградиха го и с ордена „Победа“. Трагичната история на страната се превръщаше в дивашки фарс. Наистина Сталин имаше дори два ордена „Победа“ и не беше маршал, а генералисимус. Но има още време…

Няколкото опита на Андропов да прати Брежнев в пенсия, а при изборите за новия генсек да пробута на този пост Кулаков, бяха неуспешни. Номенклатурата се бе подготвила докрай да брани Брежнев. Но като използваха силовите хватки и отработените методи на партийните интриги, като оперираха ловко с насъбраните за всеки член на политбюро и ЦК компромати, Андропов и Кулаков постигнаха компромисен вариант: за Брежнев остава наскоро изнамереният от него номинален пост Председател на Президиума на Върховния съвет на СССР, а Кулаков ще заеме поста генерален секретар. Въпросът вече се смяташе за решен и отрано се пристъпи към подготовка на страната и света — първоначално с организирането на „промъкнала се“ в западните вестници информация, а след това — с разясняването му на закрити партийни събрания и чрез лекции на инструкторите от ЦК. Андропов и Кулаков дори съставиха секретните списъци на номенклатурните работници, подлежащи незабавно на отстраняване от длъжност и на даване под съд от момента, в който Кулаков заеме поста генерален секретар на ЦК на КПСС.

В нощта на 16 срещу 17 юни 1978 година Андропов бе събуден от рязък телефонен звън по специалната линия. С развълнуван глас неговият заместник генерал Пирожков доложи, че Кулаков е мъртъв. Смаяният Андропов само след четиридесет минути пристигна заедно с две оперативни групи на КГБ във вилата на Кулаков. А там завари обърканите, бледи лица на охраната, разярения лай на дърпащата се от синджира любима овчарка на покойния, безумните очи на жена му. Кулаков е бил намерен с прерязани вени в сауната. В локвата кръв пробляскваше медицински скалпел.

В ЦК почти не отреагираха на смъртта на Кулаков. Там по-скоро се отнесоха към случая с разбиране. Понеже предишната вечер, на пленума, Кулаков бил остро критикуван за състоянието на нещата в селското стопанство. Изглежда силно се е притеснил и… Официално бе оповестено, че „членът на Политбюро на ЦК на КПСС Фьодор Давидович Кулаков внезапно почина от остра сърдечна недостатъчност“. Но не се решиха да публикуват неясния медицински протокол за неговата смърт, подписан от началника на 4-о, „кремълско“ медицинско управление Евгений Чазов. Погребаха Кулаков на Червения площад. Правеше впечатление, че на погребението не бяха нито Брежнев, нито Суслов, нито Косигин, нито Черненко. А това бе повече от странно, тъй като погребваха член на Политбюро и се нарушаваше неоспоримият, разработен до детайли и до този момент ни веднъж ненарушаван протокол по изпращането в последния им път на „вождове“ с толкова висок ранг. И почти никой не обърна внимание на говорещия от трибуната на Мавзолея сравнително млад човек с червеникаво широко петно на челото, долетял за погребението чак от Ставропол. Това беше Михаил Горбачов.

Генерал-майор Липатски, старши съдебно-медицински експерт на КГБ, в доклада си до Андропов изказа категоричното мнение, че вените на Кулаков са били прерязани, когато той е бил в безсъзнание. Андропов бе убеден, че е така, макар че не разбираше защо някому е потрябвало, убивайки Кулаков, да му пререже и вените. Той си припомни казаното от Кулаков: „Ако се провалим, ще си прережа вените“. Някой е схванал тези думи в буквалния им смисъл. А наскоро след това при автомобилна катастрофа загина и Машеров. Неговата бронирана лимузина се сблъска със самосвал, макар че, знаеше се, накъдето и да пътува партийният бос на републиката, по трасето на маршрута му веднага се спираше всякакво движение. Откъде се бе взел този самосвал? Пияният шофьор описваше как се е озовал на трасето — там го извел страничният път от някакъв колхоз и то тъкмо между два поста. Но постовете са длъжни да стоят край всички кръстовища и отклонения. И малко след този случай в района на Витебск падна личният самолет на Андропов, който, кой знае защо, в последния момент не се качи на него. Войната беше обявена.

Някой зад гърба на Брежнев открито бе нарушил номенклатурния „договор“ — от 1954 година, като започна цяла серия убийства. Цял район в центъра на Москва е зает от комплекс масивни здания, който извежда на Стария площад. Там се намира Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Към него водят всички нишки на извършените в страната и на повечето от извършваните в света престъпления. Оттук се протягат безбройните пипала, изсмукващи всички сокове на огромната страна — те преливат нейното богатство в лични сейфове и задгранични банки. Тук се разработват страшните програми за идеологическото и физическото обработване на собствения народ и се лелее мечтата за господство над целия свят. Тук си играят със съдбите на милиони хора и на цели държави. И нито за миг не стихва работата в Международния отдел на ЦК, възглавяван от Борис Пономарьов.

Тук се изготвят инструкциите и методиките, изпращани във всички страни по света. Оттук поемат и огромните суми за финансиране на легалните и нелегалните компартии, на въстанически групировки, терористични организации, комунистически, леви и националистически вестници, изборни секции и държавни мъже, взимащи подкупи, и професионални престъпници, пожелали да станат държавни мъже. По старата ленинска методика комунистите, след като завзеха властта в Камбоджа и ги обзе революционна ярост, унищожиха точно половината население от общо шестте милиона. В Етиопия свирепства терор, глад и разстрели, в разгара на които в Адис Абеба се изгражда Дворец на конгресите, а местните комунистически царчета, без да се крият, си живеят разкошен живот в покоите на сваления император. В Ангола пък за спасяването на комунистическия режим е хвърлена армията на Фидел Кастро, което увеличава финансовата помощ за Куба до 10 милиона долара на ден. Като неспирен поток изтича руското злато в чужбина. Там знаят как да се разпореждат с него. Неслучайно фактическият ръководител на най-голямата банка на КПСС в чужбина е не някой друг, а синът на Борис Пономарьов — Владимир Пономарьов. Номенклатурата отдавна беше превърнала в наследствени своята власт и богатства. Оградила се по линията на европейския раздел с атомни минни полета и ядрени ракети тя продължава безумното дело на своя основател и не вижда, нито иска да види, че пропада заедно с всичките идеи в същото онова блато, в което по нейна милост бе превърната най-голямата и най-богата страна на света…

Това Андропов го виждаше. Той съвсем не беше либерал, нито поддръжник на демокрацията. Напротив, смяташе комунистическата система за най-добрата в света и свято вярваше в градивната победа на комунизма по цялата планета. В името на тази цел се опитваше да спаси системата от загиването й в блатото на разкоша и корупцията. Той отлично виждаше не само онова, което става в първата на света „страна на развития социализъм“, както гордо наричаше СССР Брежнев, но и какво става със световното комунистическо движение.

Компартията на Франция получава годишно от СССР 2 милиона долара чрез Евробанк и други 4 милиона — чрез банковите сметки на т. нар. „доверени лица“, подставени фирми и организации. Но тези пари отдавна вече не отиват за комунистическото или работническото движение, както бе по времето на Торез. Сегашният генерален секретар на КПФ Марше, дълбоко в душата си убеден нацист, главният ковчежник на партията Гоена, главният редактор на „Юманите“ Андрие и другите „вождове на френския пролетариат“ вече са превърнали компартията в нещо средно между борса и свърталище на крадци. По примера на съветските си колеги, те си накупиха вили и самостоятелни къщи, където живеят напълно задоволени и в разкош. Тях даже ги мързи да разпространяват собствения си вестник „Юманите“, три четвърти от тиража на който, включително и неделните му приложения, се изпраща за продан в Москва. Тук обаче, след като се застои известно време по будките, го предават за вторични суровини.

Но и това не е всичко. Като получат доларите от Москва, ръководителите на френската компартия купуват акции от най-солидни френски, а и не само френски компании, и взимат от тях огромни дивиденти. Част от спечелените по този начин пари те си поделят, а останалото превеждат на сметки, посочени им от техните благодетели от СССР. И сумите от дивидентите отново се влагат в акции, като всъщност така се подпомага икономиката на западните страни. Част от парите обаче французите влагат в игралния и порнобизнес, носещи огромни печалби, които се разпределят по същия начин — сред своите и за съветските номенклатурчици. „За последните 30 години“ — съобщават ни информатори от Париж, „през личната сметка на г-н Гоена са преминали десетки и десетки милиарди долари, и отиват в две посоки, едната от които е Евробанк, принадлежаща на КПСС“.

За самия Гоена писаха във вестниците, че, след като си построил на Лазурния бряг разкошна вила, бе наредил да се огради с високи стени и плажът пред вилата. Заградени плажове той бе виждал в СССР и това бе оставило у него неизгладимо впечатление. Точно така трябва да живее, отделена с ограда от народа, истинската марксистка партия, комунистическата аристокрация. Но понеже Франция още не беше комунистическа, властите го предупредиха да махне оградата. Гоена отказа. Работата стигна до съда, където ковчежникът на партията, разпалил пролетарската си ярост, поиска да му посочат оня закон, съгласно който той, пролетарият, няма право да владее едва четвърт миля от средиземноморския плаж (а в страната на „победилия пролетариат“ плажовете край партийните вили са не само заградени, но и се охраняват от суша и море).

Намери се закон, подписан още от Луи XIV, според който всички плажове на страната представляват обществена собственост.

И отгоре на всичко френските комунисти имаха наглостта да искат от Москва допълнителни средства за всяко, дори най-незначително мероприятие, свързано със стачка, демонстрация или с празника на „Юманите“, на който се мъчат да продадат останалото от неизпратения в Москва тираж на вестника. А и хартията, и мастилото за него се доставяха от Москва. При това печатарското мастило се закупува от ФРГ, въпреки че на французите би им било много по-лесно сами да правят тази покупка. Но важното е, че те поне издават „Юманите“. И слава Богу!

Американската компартия пък дори не се нагърбваше да отпечатва на място своите две вестничета. Тях ги печатат (и пишат) в московската печатница на ЦК на КПСС, а и продават по-голямата част от тиражите им също в СССР. Главните купувачи са катедрите по чужди езици във ВУЗ-овете и студентите, които покрай тези вестничета на изпитите улучват в „десятката“. Самата компартия на САЩ отдавна вече се е превърнала в някаква шайка от безделници, които абсолютно нищо не вършат, но измъкват годишно от Москва по 2 милиона долара. При това безсрамно дезинформират благодетелите си за някакви свои успехи в обществения живот на САЩ и всеки път обещават победа за своя кандидат Гюс Хол на поредните президентски избори. Но за провеждането на предизборната кампания винаги искат още два милиона долара. Явно Хол се е изхитрил да се напъха в ръцете на някой от московския „Институт за САЩ и Канада“. Инак как да си обясним, че всички препоръки и прогнози на това академично заведение във връзка с възможността комунистите да пробутат своя кандидат за президент на поредните избори звучат горе-долу така: „Въпреки репресивната политика на управляващите кръгове, авторитетът на компартията на САЩ постоянно расте и около авангарда на работническата класа на САЩ се сплотяват милиони обикновени американци. На изборите мощният глас на пролетариата ще се чуе“.

Общоизвестен е фактът, че част от парите на Москва, редовно получавани от западните компартии, се връщат след това във вид на подкупи отново при съветската партийна номенклатура. Но компартията на САЩ надмина всички рекорди. За някакви си незнайни заслуги Гюс Хол бе успял да издейства само за себе си годишна помощ от 100 хиляди долара, получавани от Москва, но също в Москва изпращаше половината от тях. И помощта от година на година растеше, по всяка вероятност заради инфлацията, а веднъж размерът на сумата достигна до два милиона. На всички беше ясно, че Гюс Хол закупува за апарата на ЦК някакви недвижими имоти в САЩ и по традиция не плаща данъци. Нищо не можеше да се направи, освен да се предаде на данъчните власти. На Андропов често му идеше именно така да постъпи.

Да се използва компартията на САЩ за някаква разузнавателна дейност се оказа невъзможно. Защото се изясни, че в нея са внедрени информатори и на ФБР, и на израелското разузнаване. Фактически компартията получаваше пари само заради това, че съществува. А съществуването й се крепеше с помощта на подкупите, които влизаха в джоба на някого от апарата на ЦК на КПСС.

Компартията на ФРГ поне донасяше някаква полза в ролята си на свързващо звено при снабдяването с пари на терористичните групировки като „Фракция Червена армия“ и подобните й. По същия канал се снабдяваха и италианските „Червени бригади“, и дори терористите от Близкия изток. С никаква друга дейност не се обременяваше тази компартия и само понякога даваше покрив на провалили се агенти на ЩАЗИ от ГДР.

Компартията на Финландия получаваше годишно от Москва от един и половина до два милиона долара. Тук се ръководеха от особени интереси, които също нямаха нищо общо с марксизма-ленинизма. Партията бе използвана за посредник между търговските структури на страната на Суоми и апарата на КПСС в разпределянето на финландските стоки из необятната територия на страната на развития социализъм. Всъщност снабдяваше номенклатурата и свързаните с нея спекуланти с финландски хладилници, мебели, сглобяеми вили, сауни, и със стари западни автомобили. В собствената си страна партията се занимаваше с разпределение на съветските поръчки по корабостроителни фирми, полиграфически и произвеждащи хартия предприятия, а също и с доставката на съветска дървесина. Така че честно заработваше изпращаните й суми, по малко си докарваше и от подкупи, както и от предоставянето на банковите си сметки за съхранение и пране на пари на КПСС със съмнителен произход, като взимаше за услугата от Москва скромно по 7 процента.

Около милион се отделяха за компартията на Израел, където местните комунисти, в огромното си мнозинство преселници от СССР и Полша, направо слагаха получените пари в джобовете си, но ги отработваха като вдигаха скандали в кнесета и с призиви към арабското население за гражданско неподчинение. Но не това бе най-важното. Ръководната върхушка на партията в лицето на нейния генсек Вилнер имаше връзки в правителството и в световната финансова система. След скъсването на дипломатическите отношения през 1967 година, тя играеше ролята на просъветско лоби, участваше в съвместния бизнес с диаманти и организираше редовните посещения на съветската номенклатура в известните израелски центрове по ракова профилактика. Срещу отделно заплащане, разбира се.

Така можем да продължим със списъка на страните по света, учудвайки се, възхищавайки се и негодувайки от тази глобална финансова дейност на КПСС и от нейната изключителна особеност: всичко се изнасяше вън от страната. Създаваше се впечатление, че КПСС отдавна е приватизирала Съветския съюз и си е поставила за цел покрай собственото забогатяване на всяка цена да укрепва световната капиталистическа система. И както всяка престъпна организация, партията на болшевиките така се бе погрижила за своята безопасност, че не можеш да я приближиш откъм никоя страна. Гибелта на Кулаков и Машеров потвърждаваше това. Андропов отлично го разбираше. Не можеше да си обясни само едно: защо никой от партийните воини не вижда (и не иска да види), че фундаментът на величественото партийно здание се подкопава и руши; че така ще рухне цялото здание и ще погребе в развалините си и самата партия, и утопичните й идеи, довели на практика до създаването на този престъпен синдикат от убийци, крадци и спекуланти.

А може би някъде вече е замислено по-скорошното сгромолясване на сградата? Но къде?

След гибелта на Кулаков Андропов си даде сметка, че не разполага с никакво време. Или бързо ще предприеме някакво изненадващо действие, или ще загине. По негова заповед в КГБ започнаха тайно да се създават бойни групи със специално предназначение, уж за антитерористични акции. Групите получиха наименованията „Алфа“, „Гама“ и „Делта“. Всяка се състоеше от около триста отлично обучени и неразсъждаващи главорези, способни да изпълнят всяка заповед. Освен това Андропов успя да изтръгне от Брежнев съгласието му в подчинение на КГБ да преминат две въздушнодесантни и една танкова дивизия. Армията мълчаливо преглътна тази обида. Отношенията между армията и КГБ съзнателно се градяха винаги върху взаимната им ненавист. Армията добре помнеше 1938 година, когато чекистите избиха почти всички войскови командни кадри, включително и трима маршали. Чекистите пък от своя страна добре помнеха 1954 година, когато армията се реваншира, като с удоволствие изби цялата върхушка на МГБ и прегази с танкове всички, които оказаха съпротива.

Сега обаче армията бе в много лоша форма. Нейната върхушка тънеше сред небивал разкош и морално се разлагаше, което особено се поощряваше от министъра на отбраната Устинов — цивилен човек, неумело носещ маршалския си мундир, но получил добра закалка още в редиците на сталинската номенклатура. На този пост го издигна Брежнев, който, след като стана маршал, започна да се отнася към всички други маршали с недоверие. И поради тази причина реши да постави начело на въоръжените сили цивилния партиен номенклатурчик, който слабо се ориентираше във военните работи, но пък му бе лично предан.

Докато армейската върхушка с удоволствие се деморализираше по висините на номенклатурния Олимп, разложение обхващаше и нисшия състав, само че по своему. Огромният сталински ГУЛАГ отдавна бе завещал на съветското общество етиката на престъпника и езика на криминалните затворници. Дори академиците бяха започнали да се изразяват на техния жаргон, без да забелязват това. И първата жертва, естествено, беше армията, където процъфтяваха и се култивираха порядките на най-дивите криминогенни слоеве — на мястото на бойните традиции и воинската дисциплина. Войниците с удоволствие издевателстваха над по-младия набор и с дива жестокост се избиваха един друг. Офицерите пиянстваха и с техния начин на живот даваха страшен пример на подчинените си. Те издевателстваха над войниците, като на свой ред се превръщаха в обект на издевателство от страна на началниците си. Процъфтяваше шуробаджанащината, а кражбите и рушветчийството там достигнаха размери, немислими за цивилния живот.

С всичко това човек някак си можеше да се примири все още, ако в армията не назряваха твърде опасни настроения, намерили израз в цяла серия от извънредни произшествия, които инак се смятаха за недопустими за въоръжените сили на една ядрена свръхдържава. Военният летец старши лейтенант Беленко избяга с най-новия модел изтребител в Япония и поиска политическо убежище в Съединените щати. Замполитът на ескадрения миноносец „Сторожевой“, след като арестува командира си, вдигна бунт на кораба и се опита да доплава до Швеция. Корабът бе застигнат в открито море, атаките на авиацията го принудиха да спре, а граничните катери го взеха на абордаж. Всички офицери бяха предадени на съда, а героят замполит капитан 2-ри ранг Саблин бе разстрелян. Група офицери-танкисти пък бе решила по време на поредния парад на Червения площад да обърне танковете си срещу мавзолея и да обяви началото на всенародно въстание. Успяха да ги арестуват едва в последния момент. В този ден по Червения площад не преминаха танкове. И понеже имаше безброй такива случаи, Брежнев и обкръжението му не пречеха на Андропов да създава паралелни въоръжени сили под флага на КГБ.

Главният аргумент обаче, с който Андропов оправда действията си, беше твърде сериозен и нямаше пряко отношение към разложението в армията. На поредното заседание на Политбюро шефът на КГБ извади цял пакет от документи, неопровержимо свидетелстващи за рязкото надигане на сепаратизма в съюзните републики. Сепаратизъм, умело и последователно насаждан не отдругаде, а от Централните Комитети на републиканските компартии. Подбудите се оказаха прости. Републиканската номенклатура не желаеше повече да отделя средства за Москва и мечтаеше за пълна самостоятелност и безотчетност пред когото и да било. Ако навреме не ги възпрат, Съюзът по този или по друг начин ще се разпадне.

Неприкрит страх се долови в сълзящите очи на кремълските старци. Те с надежда гледаха Андропов, очаквайки да направи нещо за тяхното спасение. А Андропов продължи с равния си и неизразителен глас да изброява сполетелите страната нещастия. Пълна разруха в селското стопанство. Ако не са доставките от американско и канадско зърно, отдавна би се наложило в СССР да се въведе отново купонната система за продоволствие. Брежнев, чул това, неочаквано ококори очи и като размърда с усилие полупарализираната си челюст, изрече:

„Но кога най-сетне в Политбюро ще се появи истински специалист по селското стопанство, а не интригант-политикан?“

Намекът беше за покойния Кулаков.

Андропов побърза да увери генералния секретар, че той вече е намерил такъв човек и е готов веднага да го представи на своите другари — членовете на Политбюро.

Старците се спогледаха с изненада и въпросително спряха погледите си върху шефа на тайната полиция. Кого има предвид? Андропов назова Горбачов.

Сега в очите на старците светна симпатия. Фамилията Горбачов им напомни за приятните и полезни седмици на наслада в елитарните почивни домове край Ставропол. Те си припомниха вниманието, услужливостта, свенливостта и леката нерешителност на тамошния първи секретар. Но и неговата изключителна младост. Та той можеше да бъде син на всеки от тях! Е, такъв не е опасен. Него може да го вземат в Москва. Нека да оправи селското стопанство, щом е специалист. (Мнозина не без основание смятат, че на което и друго място да беше секретарствал Горбачов, да речем във Воронежкия обком, Андропов никога не би УСПЯЛ така бързо и просто да го докара в Москва. Трудно е да се каже, но ако Андропов пожелаеше, той при всички положения щеше да го докара. Въпросът е: щеше ли да пожелае).

Вечерта на 19 септември 1978 година специалният влак, в който пътуваше за Баку генералният секретар на ЦК на КПСС и Председател на Президиума на Върховния съвет на СССР другарят Брежнев, спря неочаквано на гарата в град Минералние води. На опразнения от сътрудниците на перон на курортното градче слезе подпомогнат от началника на личната си охрана генерал Жаров самият Леонид Илич Брежнев. Съпровождаше го помощникът му Константин Черненко. Посрещнаха ги Андропов и Горбачов. Това беше историческа среща. На малката северо-кавказка железопътна гара се събраха четирима души, на които бе съдено по-нататък да се сменят един друг на поста партиен и държавен глава, а на един от тях съдбата беше предначертала да ликвидира и КПСС, и огромната свръхдържава, носеща името Съюз на съветските социалистически републики. Сред трите видими и с просто око посредствени личности се бе появил геният на политическата интрига — такъв, какъвто историята не познава от средновековието до днес.

Въпросът за прехвърлянето на Горбачов бе решен само за няколко минути. Стискайки ръката на младия ставрополски секретар, Брежнев профъфли: „Селското стопанство е много важно. Ти си специалист. Спаси страната“. „Аз ще спася страната“ — отвърна Горбачов и почтително наведе глава пред партийния властелин. Кървавото петно върху олисяващото му чело подразни очите на генералния секретар. Но то бе червено, а това беше добро предзнаменование…

Брежнев пътуваше за Баку, за да се увери на място, че Андроповите хора наистина въвеждат ред в националните републики, че от корен изтръгват корупцията и всякакви помисли за сепаратизъм. (Няма да мине много време и „човекът на Андропов“, Гейдар Алиев, който сега очакваше Брежнев в Баку, ще направи опит дори да откъсне Нахичеванска област от Азербайджан и да я обяви за суверенна. На всички бе омръзнало да изплащат своята дан за Москва.)

Андропов се надяваше, че след посещението си в Баку Брежнев ще му даде „картбланш“ за провеждането по кавказки образец на подобни операции и в Средна Азия, като сетне оттам ударът се насочи към Украйна, където като несменяем сатрап управляваше протежето на Брежнев Шчербицки.

Със своя инстинкт, изострен в партийните интриги и дългогодишното полицейско поприще Андропов чувстваше, че иде неговият час. Но за да ускори приближаването му беше нужно да разтърси огромната империя, да я извади от летаргията така, че като се възползва от старческото състояние на партийното ръководство, да поеме юздите на управлението в свои ръце. За тази цел трябваше да съществува онази извънредна обстановка, на която Андропов се надяваше още когато застана начело на КГБ и когато бе посъветвал Москва войските й да нахлуят в Чехословакия. Изплашените чехи тогава попречиха на неговия план. Сега му се предоставяше нова възможност. След като бе детрониран шахът на Иран и на власт дойдоха ислямските фундаменталисти, целият средноизточен регион се оказа дестабилизиран. А вълните на ислямския фундаментализъм стремително се надигаха и връхлитаха върху съветските средноазиатски републики. От тяхното въздействие черпеха кураж тамошните партийни ръководства, до шия затънали в мръсотията на обирджийството. Те все повече мислеха за разрив с Москва и приобщаване към света на исляма.

В републиките умело се разпалваха националистическите и антируските настроения. Засега без привкус на антикомунизъм. Този разбунен и разединен регион сам си просеше съветската намеса. Главният стабилизиращ фактор на региона — богатият и силен във военно отношение, но още по-силен поради съюза си със САЩ Иран, изчезна сред хаоса на кървавата ислямска революция. САЩ бяха обявени за главен враг на исляма, а американското посолство в Техеран бе разрушено. Но наред с това бе разгромена и местната компартия, а нейните лидери публично обесени. Тогава започнаха вълнения и в Афганистан.

Изкушението беше огромно. Един съкрушителен удар, нанесен от територията на Афганистан върху Иран и Пакистан мигновено би извел СССР до незамръзващите води на Индийския океан и до световните запаси от нефт.

Покрай всичките други изгоди, краткотрайната победоносна военна операция би дала възможност да се въведе ред вътре в страната, да се сложи край на гибелната за нея политика на разведряване и разните там „хелзинкски процеси“, да се ликвидира с другомислието, да се спре пакостното западно влияние, да се укрепи производствената и битовата дисциплина, да се сплоти партията и отново да се изправи тя на бойна нога, но под ръководството на Андропов. За осъществяването на този план той не съзря по-добър плацдарм от съседен Афганистан.

На 27 април 1978 година в Афганистан бе извършен комунистически преврат, който хората на Андропов бяха подготвяли в продължение на няколко години. Демократичното правителство на Мохамед Дауд беше свалено от комунистическата фракция наричаща се „Демократическа народна партия на Афганистан“, а президент стана верният агент на Москва Тараки. Веднага последва масирана икономическа и финансова помощ от СССР. В Афганистан нахлуха хиляди съветски „съветници“. Действайки по метода на „единственото истинско учение“, комунистическото правителство на Тараки незабавно започна разстрели, разрушаване на джамиите и масова експроприация. Отговорът бе всенародно въстание. Само идиот би могъл да хвърли подобно предизвикателство в мюсюлманска страна. Въстанието започна да се разширява и скорошното сгромолясване на комунистическия режим изглеждаше предрешено.

Западът не реагира. Там затаиха дъх, за да не подплашат Москва. Естествено, сега пък сред комунистическата върхушка в Кабул възникнаха остри разногласия. На 14 септември 1979 година премиер-министърът на новия режим Амин застреля президента Тараки и се самообяви за президент. Тараки беше убит в мига, в който се готвеше да подпише призив към Съветския съюз да изпрати на помощ войска за усмиряване на въстаналия народ. Но Амин беше против и се опита да убеди Москва, че изпращането на войски в Афганистан би било огромна грешка с гибелни последици. И че той сам ще се справи с въстанието.

В Афганистан са свикнали с въстания. Неслучайно още навремето крал Абдула казваше: „Афганистан е кошер с много пчели, но няма мед“. Но Москва просто не разбираше обстановката. Позицията на Амин сриваше всички планове на Андропов. И на заседанието на Политбюро той представи документи, свидетелстващи че Амин е отдавнашен агент на ЦРУ. Ето защо отхвърля помощта на СССР — защото има намерение да вика американците. А обучената и превъоръжена от САЩ афганистанска армия веднага ще започне провокации на нашите граници, окуражена от наличието на американски ракетни бази и летища, които мигновено ще възникнат на афганистанска земя. Последствията трудно можем да си представим.

Присъстващият на заседанието министър на външните работи на СССР Громико потвърди, че и по линия на неговото министерство има данни, че Амин се кани да призове американците на помощ (съпругата на Громико беше се забъркала в контрабанда с брилянти и той не смееше да противоречи на Андропов). Според едно съобщение на съветския резидент в Кабул, Амин уж бил казал: „Слава на Аллаха, тук скоро ще дойдат американците и ще въведат ред у нас!“ Съветското разузнаване дори успяло да запише на касетофон неговото възклицание. Всичко това беше пълна лъжа. Всъщност резидентът в Кабул пращаше съобщение подир съобщение, опитвайки се да предотврати навлизането на съветски войски. В ръцете на съветската резидентура бяха попаднали материали, които доказваха че Тараки и партията му са били марионетки, чиято дейност е преследвала прякото въвличане на СССР в голям регионален конфликт. Тараки е получил за тази цел 40 милиона долара, които трябвало да подели със своите съмишленици. Но понеже не им дал нито цент, затова и загина. А Хафизула Амин е единственият от цялата банда политик, който е загрижен за страната си. И най-вече той се опасява от евентуално пряко стълкновение между СССР и САЩ на територията на Афганистан.

На тези документи, макар че те бяха докладвани на Андропов, никой не придаде значение. Андропов никога не е бил в Америка, дори инкогнито, докато Брежнев — многократно, и не просто така, а със съответстващите на всяко официално посещение церемонии. На него там му бе харесало. Той пръв въведе модата във витрините на скъпите финландски бюфети да се подреждат бутилки с цветни американски етикети и пирамидки от кутии (или цели стекове) с американски цигари. От тази мода бързо се зарази номенклатурата (начинът на живот на вожда е начин на живот и за епохата), а сетне — търговската аристокрация и всеки, който имаше възможност. Поради това, като чу думите „ще дойдат американците и ще въведат ред“, генсекът уморено въздъхна. А после се обърна към маршал Устинов с въпроса: за какъв срок армията би могла да гарантира въвеждането на ред в Афганистан? Устинов, очевидно бъркайки Афганистан с Чехословакия, твърдо обеща, че само за две седмици там ще има пълен ред. „Е, най-много за месец — добави Андропов, и ще върнем войската вкъщи“. Макар че изобщо нямаше подобно намерение.

„А какво ще правим с разведряването?“ — запита Черненко. „Те ще замразят кредитите ни, Леонид Илич!“ Брежнев погледна към Громико. Той се усмихна с плахата си и тъжна усмивка: „Какво ти разведряване, Леонид Илич, щом те планират да ни шантажират с ракетите си от територията на суверенния Афганистан?“

Брежнев седеше притворил очи. Върху сакото му бледо проблясваха петте златни звезди на Героя. Без да вдигне поглед, генсекът изрече: „Непременно трябва да има обръщение към нас с призив за военна помощ. Това е.“ Телохранителите мигом се приближиха, помогнаха на генсека да се изправи от креслото и го отведоха в съседното помещение. Време беше да му бият инжекциите, които поддържаха властелина на една шеста част от сушата. Но Амин беше неумолим. Той не искаше и да чуе за влизането на каквато и да била чужда армия на територията на страната си, камо ли пък да призовава за нахлуване.

На 2 декември 1979 година за Кабул излетя личният представител на Андропов, генерал-лейтенантът от КГБ Папутин. Задачата му бе да уговори Амин. А ако не успее, Папутин трябваше да организира неговото отвличане и доставяне в Москва. Тук нямаше да представлява никаква трудност да бъде убеден. Амин обаче твърдо отстояваше позицията си. Той няма да допусне нахлуване.

На 22 декември група непознати юначаги с чалми и по халати нападна сградата, в която живееха сътрудниците на многобройните съветски мисии и представителства. След като убиха двадесетина граждани на СССР, екстремистите отрязаха главите им и ги понесоха, забити на пики, из улиците на Кабул. Полицията откри огън. Захвърляйки главите, убийците избягаха. Полицаите забелязаха, че чалмите на повечето от тях са овързани неправилно. На 23 декември на Амин му бе връчена нота, че „Съветското правителство е принудено да осигури охраната на своите граждани, тъй като с тази задача афганистанската страна не може да се справи, за което свидетелства кървавият инцидент на 22 декември“. И докато Амин обмисляше отговора си, нахлуването започна. То явно е било режисирано по чехословашки образец.

На 24 декември на летище Бахрам на 50 километра северно от Кабул, бяха стоварени частите на 105-а гвардейска въздушнодесантна дивизия. В същото време съветските „съветници“ неутрализираха афганистанските части, блокираха съобщителните връзки и танковете и задържаха по време на банкет цялото висше ръководство на афганистанската армия. Бойните машини на десантчиците нахлуха в Кабул и взеха под контрол стратегическите пунктове на столицата. Едно специално подразделение на КГБ („Делта“) обкръжи двореца Даруломан, разположен на юг от града. Там се намираше президентът Амин. Докато „Делта“ стягаше обръча, генерал Папутин все още се мъчеше да го убеди да се обърне към СССР за военна помощ или да си подаде оставката, като преотстъпи своя пост на протежето на Андропов — Бабрак Кармал, който по същото време беше в Чехословакия.

Видял, че дворецът му е обкръжен, Амин застреля Папутин# (Според друга версия Папутин се е застрелял сам, понеже не успял да изпълни заповедта за залавянето на Амин и знаел какво го очаква), събра телохранителите си и влезе в неравен бой с нахълтващите парашутисти. По-късно трупът на Амин бе открит в един от коридорите на двореца. Планът не успя. Амин не се хвана на Андроповата провокация и загина. Това вече беше скандал, който не успяха да прикрият. Съветските войски бяха влезли в територията на суверенна държава, бяха убили президента й и окупирали страната. Светът бе потресен. Закъснелите призиви на Кармал вече никого не можеха да заблудят. Но и нямаше накъде да се отстъпва. През Кушка и другите гранични пунктове в Афганистан навлязоха 357-а и 66-а мотострелкови дивизии. Те завзеха намиращите се в западната част на страната градове Херат и Фарах. В същото време 360-а и 201-ва дивизии настъпиха към Термез, форсираха Аму Даря и овладяха стратегическия тунел Саланг. През последните десетина години Съветският съюз бе изграждал в Афганистан шосето, наречено „Дружба“. Сега, само месец след като то бе завършено, по него се появиха съветски танкове.

Но сценарият рязко се отличаваше от чехословашкия. Народното въстание прие невиждани досега форми. Оръжие хванаха дори жените и децата. В Афганистан срочно бяха прехвърлени още четири дивизии. Числеността на окупационните войски достигна 150 хиляди души. Съветският съюз се бе увлякъл в най-дългата и най-тежката си военна авантюра, която накрая се оказа една от главните причини за неговата гибел.

А във Вашингтон ликуваха. Капанът бе щракнал. Американските и европейските седмичници излязоха с цветни обложки, върху които бе изобразена рошава озверяла мечка с окървавени зъби и пламтящи очи, стъпила върху разкъсани трупове, но лапата й бе заклещена в смъртоносен капан. Върху капана пишеше: „Афганистан“.

За обезпечаването на афганистанската авантюра беше решено за всеки случай да се неутрализира Иран. В новата ситуация от него можеха да се очакват всякакви изненади. Загубил САЩ като съюзник и отслабнал, тъй Като вековните му структури бяха разрушени от революцията, Иран бе набелязан за следваща жертва. Засега обаче бе нужно вниманието на вождовете на ислямската революция да бъде отвлечено от Афганистан. И в Москва побързаха да привикат президента на Ирак — Саддам Хюсеин — „прогресивният лидер със социалистическа ориентация“. Тук направо му заявиха, че е дошъл моментът да реши всичките си стари гранични спорове с Иран. По най-прост начин — чрез военни действия да се присъединят спорните територии. Оръжие, горива и всичко друго, необходимо за воденето на войната, ще осигури Съветският съюз. При това Багдад ще получи толкова, от колкото се нуждае. Хюсеин се съгласи, но поиска за всяка година от войната да се превеждат на личната му сметка в швейцарска банка по 500 милиона долара, като се има предвид и инфлацията. Скъпо ли? По-скъпо ще излезе, ако Иран нападне Афганистан и вдигне цяла Средна Азия на свещена война, т. нар. газават.

Иракските войски нахлуха в Иран, започна страшна кръвопролитна осемгодишна война, която по броя на жертвите и прилаганата тактика много напомняше на Първата световна. Двата смъртни врага на Израел се хванаха гуша за гуша пред изумените очи на целия свят. „Такъв подарък — заяви премиер-министърът на Израел Бегин, Господ не ни е пращал още от времената на «манната небесна». Е, ние пък ще се постараем никога да не свърши тази война“. И заповяда на израелските ВВС за всеки случай да бомбардират ядрения реактор край Багдад. Както и стана. Псувайки на всеослушание ционизма, Хюсеин изпрати самолетите си да бомбардират Техеран. А иранската тежка артилерия започна да обстрелва Басра — бисера на Персийския залив, откъдето някога Синдбад Моряка е тръгвал на далечните си плавания. Под гърма на тази канонада Израел навлезе в Ливан и унищожи цялата военна инфраструктура на Организацията за освобождение на Палестина. Ликвидирани бяха огромните количества съветско оръжие в складовете на ООП, за създаването на която СССР само през последните десет години бе изразходвал един и половина милиарда долара.

А цинковите ковчези и траурните известия вече пътуваха от Афганистан за СССР, като изпреварваха ешелоните с ранените и осакатените. За кой ли път отново се оказваше, че армията ни не е подготвена за бойни действия.

Под сянката на мегатонните ядрени бойни глави, които бяха упованието на московските стратези, армията, както и цялата страна, стремително изоставаше от световните стандарти. Комуникациите бяха несигурни, а екипировката и снаряжението — негодни. За полеви бази за преливане на кръв или за бидон-хладилници никой изобщо не бе и чувал. Нямаше и що-годе приличен боен вертолет, предназначен да действа във високопланински условия. Изхранването бе на незадоволително равнище. По частите пламна епидемия от хепатит. Никой не можеше да се справи с италианските, американските и израелските мини, които с десетки хиляди бяха заложени навсякъде от партизаните. Съветските военни болници бяха пълни с момчета с откъснати крайници. Оказа се, че е невъзможно да им бъдат осигурени не само инвалидни колички, но дори и обикновени протези.

„Агония на комунизма“ — констатира „Ню Йорк таймс“. „Днешните лидери на Кремъл правят всичко, за да погубят собствената си империя. Но с каква цел?“

За кого всъщност работеше Юрий Владимирович Андропов? Ако бе станал агент на ЦРУ, Интелиджънс сървис или Мосад, или на всички западни спецслужби взети заедно, едва ли би могъл да направи за Запада повече от това, което вече направи. Разбира се, той не беше американски агент, завербуван още в годините на войната, както не беше английски агент неговият предшественик Берия. Но сега е съвсем очевидно, че западните служби, след като са изучили Андропов, великолепно са го използвали „на тъмно“. Вече има огромно количество материали, показващи как търпеливо е работило американското разузнаване за подготовката на капана в Афганистан. В КГБ са постъпвали планини от дезинформация. Умно са били използвани противоречията между различните управления на КГБ, а и фактът, че основните му сили бяха ангажирани в традиционната борба срещу собствения народ. Такива условия винаги са били смятани за идеални за дейността на чуждите разузнавания. И особено в държави като СССР, чието общо изоставане от цивилизования свят намери силен израз и в изключително ниската култура на разузнаване. Впрочем, това е отделна тема.

Ако американците не разбираха какви цели преследва Андропов, на него самият те бяха пределно ясни.

Бойните машини на десанта все още се изнизваха през огромните люкове на военнотранспортните самолети, кацнали на летище Бахрам, когато цялата бригада от оперативни работници вече бе нахълтала в апартамента на академик Андрей Сахаров. Без да му предявят никакви писмени заповеди или прокурорско постановление, те натикаха бащата на руската водородна бомба в една кола и го откараха в закрития за чужденци град Горки. Както се изясни по-късно, целта бе да му се запуши устата — да не може да коментира нахлуването в Афганистан. В същата вечер на вълните на западните радиостанции, които предаваха на руски език, започнаха пронизително да вият заглушителите. А над страната се надигна вълна от арести, тайнствени покушения, палежи и убийства. Жертвите бяха съвсем невинни хора: разни непризнати поети, художници и музиканти — все авангардисти, които според Андропов бяха най-опасни за режима. Запретнали ръкави, съдийските колегии започнаха да произнасят стандартните присъди: „седем години затвор и пет години заточение за антисъветска пропаганда; за укриване и разпространяване на антисъветска литература; за друга дейност, целяща отслабването на съветския строй…“ Обвинението можеше да бъде всякакво, каквото им хрумне: че подсъдимият е писал стихове в службата си, че имал американско списание, книга на Солженицин, портрет на Сахаров…

Беше започнало великото дело за прочистване на нацията от многото мръсотия!

В тази старателно подготвена обстановка Андропов наистина почувства силата си. Почувства я и цялата страна — от студента, четящ нощем произведения на Солженицин или Авторханов, до влиятелния номенклатурчик от ЦК, приемащ подкупите, пристигащи от Узбекистан.

С един замах са арестувани всички тъмни личности от обкръжението на Галина Брежнева. Признанията им дадоха възможност да се разнищи голяма афера по контрабанда на брилянти, рубини и изумруди. Показанията на арестуваните недвусмислено посочват като организатор на тази дейност дъщерята на генералния секретар, а нейния мъж — генерал-полковник Чурбанов, като активен участник в престъпната банда и крупен рушветчия. От Чурбанов, заемащ поста заместник-министър на вътрешните работи, пряката следа води към министъра на вътрешните работи — армейски генерал Шчолоков и към главния партиен идеолог Суслов, А зад тях вече се мярка силуетът на самия генерален секретар.

Операцията се проведе с такава бързина, че никой не успя да реагира. Заместникът на Андропов, баджанакът на Брежнев армейски генерал Цвигун, се опомни от шока и запретна ръкави да провали следствието. Двама от важните свидетели изчезнаха, един от арестуваните се обеси в килията си, а следователят от КГБ подполковник Ляхов бе хвърлен под влака в метрото, а чантата му открадната. Нали затова беше придаден към Андропов генерал Цвигун — за да не допуска подобни безобразия… Но шегите свършиха.

На 19 януари 1982 година в една от служебните квартири намериха армейския генерал Цвигун с простреляна глава. Обискът в собствения му апартамент, проведен под предлог, че трябва да се изземат секретни документи, смая дори опитните оперативни работници. В скривалища бяха намерени шест трилитрови буркана със скъпоценни камъни, с брилянти бяха запълнени кухите части на старата желязна спалня с масивни метални топки. И златни слитъци с общо тегло 35 килограма. И милион и половина американска валута в банкноти от сто долара и повече. „Съветският народ понесе тежка загуба“ — пишеше в. „Правда“ от 22 януари 1982 година. На 19 януари 1982 година след продължително и тежко боледуване почина армейски генерал Семьон Кузмич Цвигун, член на ЦК на КПСС, депутат във Върховния съвет, Герой на социалистическия труд, първи заместник-председател на КГБ на СССР. Повече от 40 години другарят Цвигун С. К. работи за сигурността на нашето отечество… През 1939 година партията го изпрати на работа в органите на Държавната сигурност и оттогава целият му живот бе свързан с нелеката работа на чекиста… Споменът за Семьон Кузмич Цвигун завинаги ще остане в сърцата на целия съветски народ. Андропов, Горбачов, Устинов, Черненко, Алиев, Бугаев, Шчолоков и др.".

Под некролога липсваха подписите на Брежнев и Суслов и това направи впечатление на всички. Но и още нещо биеше на очи — веднага след фамилията на Андропов стоеше подписът на Горбачов. Пред Устинов, Черненко и Алиев.

Цвигун бе баджанак на Брежнев. Жените им са сестри. След обиска Вера Цвигун се опитала да позвъни на сестра си Виктория. Напразно. Като научи за смъртта на Цвигун Суслов толкова се обърка от страх, че се разпореди да вдигнат по тревога Таманската и Кантемировската дивизии и да настъпят към Москва, без да извести за това нито Устинов, нито Огарков. Вдигнатите по тревога дивизии поискаха от Генералния щаб потвърждение на заповедта. Там нищо не знаеха и позвъниха в ЦК. Но и там нищо не знаеха. Опитаха да се свържат със Суслов в Кремъл. От приемната му казаха, че другарят Суслов е в кабинета си, работи и изглежда е изключил телефона си. Кабинетът бе заключен отвътре. Когато разбиха вратата, видяха че главният идеолог на партията лежи в безсъзнание на пода. Дотичалите лекари бързо му поставиха диагноза: диабетичен колапс. Суслов имаше хроничен диабет, който от време на време се изостряше от кремълските интриги. Евгений Чазов лично би на Суслов инжекция. На следващия ден Суслов почина, без да дойде в съзнание.

Западните кореспонденти в Москва плетяха какви ли не версии за случая. Те виждаха как се изостря с всеки изминал ден борбата за власт. Събитията се развиваха стремглаво в духа на истински завладяващ западен екшън. Неслучайно любимите книги на сносно четящия английски Андропов, бяха „Денят на Чакала“ от Форсайт, „Горки парк“ от Мартин Круз Смит и „Големият терор“ от Робърт Конкуист, а любимият му вестник бе „Вашингтон пост“.

Кореспондентът на „Вашингтон пост“ съобщаваше от Москва: „ТАСС информира вчера за смъртта на 79-годишния главен кремълски идеолог, секретаря на ЦК на КПСС Михаил Суслов. Интересно е да се отбележи, че това е втората внезапна смърт в Кремъл през последните няколко дни. На 19 януари бе съобщено за смъртта на баджанака на Брежнев — първия заместник-председател на КГБ генерал Семьон Цвигун. Чуждестранните кореспонденти в Москва свързват смъртта на Цвигун с масовите арести на лидери на така наричаната «нелегална икономика» в Съветския съюз, които продължават навсякъде из страната. Има информация, че близки приятели на Брежневата дъщеря Галина — работници и артисти от цирка — са арестувани, а самата Галина е била разпитвана. Синът на Брежнев Юрий, който е заместник-министър на външната търговия, вече няколко дни не се е явявал в службата си. Предполага се, че братът и сестрата са били тясно свързани с дейността на икономическата мафия, и че генерал Цвигун се е опитал да ги прикрие, като използва властта и авторитета си.

В Москва се пусна слухът, че Цвигун се е самоубил след остър разговор на тази тема между него и Михаил Суслов. Неговото поведение е предизвикало гнева на Суслов и на самия Брежнев. Този слух косвено се потвърждава и от факта, че нито Брежнев, нито Суслов подписаха некролога за Цвигун, макар че покойният бе член на ЦК на КПСС и близък роднина на Брежнев. На всичко отгоре тялото на Цвигун, първи заместник-председател на КГБ и член на правителството, не бе погребано на официалното правителствено гробище. Не се знае дали Суслов е разкрил тези машинации или пък сам е участник в тях. Във всеки случай той не би могъл да живее още дълго, както не живее дълго тук никой, който се е опитвал да прави резки движения в корумпираното тресавище на висшето съветско ръководство…“

Рамките на КГБ вече бяха тесни за Андропов. Като завещава „кантората“ си на никому неизвестния генерал Федорчук, той се премества в секретариата на ЦК на КПСС на мястото на покойния Суслов. В Политбюро цари паника, Андропов извиква колегите си Мазуров и Кириленко, показва им материали, разкриващи някои аспекти от тяхната дългогодишна дейност, и им предлага да си помислят какво ще правят по-нататък. А няма на кого да се оплачат. След скандала с неговите дъщеря, син и брат, и след гибелта на баджанака му Брежнев не иска да разговаря с никого. Здравето му рязко се влошава. И Мазуров послушно подава оставката си. Но Кириленко, несхванал сериозността на момента, се явява на поредното заседание на Политбюро. Охраната грубо го спира, отнема му пропуска за Кремъл и му предава заповедта на Андропов да замине на вилата си, където да чака специално разпореждане.

Андропов и Горбачов работеха едва ли не денонощно. Те отново се опитваха да осъществят оня план, който пропадна след гибелта на Кулаков и Машеров. Но сега Андропов бе истинският стопанин в Политбюро. И Старият площад онемя от страх. Небивало от времето на Сталиновата смърт напрежение обхвана „Огледалното Царство“, приказната страна Номенклатурия. Нейните вождове бяха немощни и стари и вече не бе по силите им да окажат съпротива на издигащия се към върховете на властта „рушител от държавна сигурност“. Имаха всички основания да се страхуват. От Баку в Москва бе преместен Гейдар Алиев. Всички помнеха неговите безпощадни разстрели в Азербайджан и чудовищните присъди, които определяше за номенклатурчиците. Сега той щеше да прилага в общосъюзен мащаб изпипаните в Азербайджан методи.

Поредният удар се стовари върху Медунов. Него го извикаха в Москва, уж на съвещание в ЦК. Андропов му съобщи, че е освободен от поста първи секретар на Краснодарския крайком. А в дома на Медунов в Краснодар, под предлог че започва ремонт, тъй като там щял да се настани новият партиен бос, се извърши обиск. И в Москва пристигнаха четири контейнера с конфискувани ценности. Само личната намеса на Брежнев спаси Медунов. С голям труд му се удаде да си издейства поста министър на плодово-зеленчуковата промишленост. Но той знаеше, че неговата кариера е загубена, а дните му са преброени…

Неочаквано в Москва бяха арестувани министърът на рибната промишленост Ишков и заместникът му Риков. При обиска у всеки намериха по над 6 милиона рубли и по над един милион долара.

Номенклатурата бе атакувана фронтално.

От ужас „огледалното царство“ се втурна за помощ при Брежнев. Нали генсекът е още жив. Нима той не беше в продължение на цели 18 години техният благодетел и гарант? Какво става?!

Но и Брежнев не можеше да разбере какво става. С подчертана почтителност, почти всяка седмица, Андропов оставяше върху бюрото на генералния секретар оперативните сводки с твърде интересно за престарелия вожд съдържание: „В хода на операцията бяха разкрити многобройните връзки между представители на «нелегалната икономика» и членове на семейството на Генералния секретар на ЦК на КПСС другаря Брежнев Л. И. По най-скромни преценки членове на семейството на другаря Брежнев Л. И. само през последните три години са получили под формата на подкупи пари, подарявани са им скъпоценни камъни, обработени кожи, антикварни предмети и крадени от музеите ценности на обща сума:

Брежнева-Чурбанова Галина Леонидовна — 3,1 милиона рубли и 600 хиляди долара;

Брежнев Юрий Леонидович — 3,4 милиона рубли и 450 хиляди долара;

Брежнев Яков Илич — 1,4 милиона рубли и 500 хиляди долара;

Цвигун Семьон Кузмич — 4,2 милиона рубли и 1,5 милиона долара.

Горепосочените лица от семейството на др. Брежнев Л. И., въвлечени в престъпна дейност, са осигурявали на дейците от нелегалната икономика протекцията на различни министерства и длъжностни лица за получаване на суровини, инвентар и техника от държавните фондове, а също са улеснявали проникването на престъпни елементи на високи партийни и държавни постове…“

След прочита на подобни сводки Брежнев дълго мълчеше, а после обикновено питаше Андропов кога ще свърши войната в Афганистан, проточила се вече трета година без никакви изгледи за победа. Нали той беше обещал, че всичко ще приключи само за един месец. „За това е нужно първо да въведем ред в страната“ отговаряше му Андропов.

Макар че това, което Андропов даваше да чете на Брежнев, изсмукваше и сетните жизнени сили на болния старец, но и онова, което се налагаше сам Андропов да чете, също, както се казва, не удължаваше живота му. А Юрий Владимирович вече беше на 68 години.

Това, което четеше той беше още по-страшно от разобличаването на самозабравилите се крадци от семейството на вожда на партията и държавата. Сгромолясва се Варшавският договор. Полската „Солидарност“ успя да разврати всички страни от Източния блок. След въвеждането на военно положение в Полша, когато на власт дойде „хунтата“ начело с генерал Ярузелски, в съветската армия започнаха да стават странни неща. Маршалите се чувстваха унизени от Афганистан, където обезкръвената армия на свръхдържавата вече трета година не може да победи дивите планинци. И изглежда те видяха спасение именно във въвеждането на военно положение по полски образец във всички държави от Варшавския договор, включително и в СССР. Такива сведения постоянно се трупаха при него и го караха да бъде извънредно внимателен. С армията шега не бива, но и не бива да се церемони с нея. С желязна хватка специалните отдели на КГБ, подчинени на Андропов, проследяваха всяко движение на мисълта на военачалниците. При най-малкото подозрение разговорът с тях ще е кратък. „Почина скоропостижно“ и това е.# (За това, че армията е подготвяла военен преврат в целия социалистически лагер, има много доказателства. Не е ясно дали това е било толкова зле, тъй като, както показва опитът в други страни, няма друг път от тоталитаризма към демокрацията, освен чрез временната автокрация на военната диктатура. Заговорът не успя, понеже КГБ се оказа на висотата си. Това стана веднага след смъртта на Андропов. И тъй като тук не му е мястото да обсъждаме подробности, ще се ограничим с официалните съобщения.

„На 2 декември 1984 година в резултат на остра сърдечна недостатъчност почина членът на Политбюро на ЦК на ГЕСП и министър на националната отбрана на ГДР армейски генерал Хофман“.

„5 декември. На 59-годишна възраст в резултат на сърдечна недостатъчност скоропостижно почина членът на ЦК на УСРП и министър на отбраната на УНР армейски генерал Олах“.

„6 декември. На 66-годишна възраст в резултат на сърдечна недостатъчност скоропостижно почина министърът на националната отбрана на ЧССР и член на ЦК на КПЧ армейски генерал Дзур“.

„На 20 декември почина членът на Политбюро на ЦК на КПСС и министър на отбраната на СССР маршалът на Съветския съюз Устинов“.

Що за мор бе нападнал министрите на отбраната? Интересно, нали? — бел. авт.).

Куриери и пратеници на маршал Устинов се разтичаха по Полша, ГДР, Унгария и дори Монголия. Координират действията на дружествените армии, що ли?

… Но имаше и други данни.

Кредитите, които Брежнев криво-ляво беше насъбрал на Запад покрай евреите-емигранти и дисидентите-предатели, спряха. Добре, повече никого няма да пуснем, а който протестира — в затвора. Но ако някого не можем да затворим, тогава ще го изритаме и ще го лишим от гражданство. Цял свят се смая, когато бяха лишени от съветско гражданство големият музикант Мотислав Ростропович, първото виолончело на планетата, и неговата съпруга — изтъкнатата оперна певица Галина Вишневская. Лично президентът на САЩ ги посрещна на летището и им каза, че за Америка е голяма чест да има такива граждани. А в Съветския съюз незаменими хора няма, както обичаше да се изразява покойният Йосиф Висарионович. На Запад просто се е надигнала вакханалия, истерия на антикомунизма и антисъветизма. Компартиите там измислиха някакъв „еврокомунизъм“, за да се дистанцират от Москва и нейните престъпления. Забравиха, изглежда, кой ги хранеше 65 години и продължава да ги храни. Но откъде пари?

Даже докато беше председател на КГБ Андропов така и не можа да разбере какъв е златният запас на страната и колко злато се добива годишно. Шест различни ведомства му дадоха различни справки под грифа „строго секретно“. Данните варираха от хиляда до 10 хиляди тона. И никой не можеше смислено да му каже колко годишно се харчи от него и къде. Сведенията от Държавната банка и Външнотърговската банка бяха мъгляви, Международният отдел и Деловодството на ЦК се оправдаваха с липсата на събрани данни, финансовата комисия при Върховния съвет уплашено мигаше с очи, а министерството на финансите, като се позова на собствени източници, заяви, че златният запас на страната е 2100 тона. И при това не се изчерви. Беше ясно, че останалите количества бе възможно да се намерят само чрез обиски. Не по-добре стояха нещата и със скъпоценните камъни. При Андропов по своя инициатива бе дошъл заместник-председателят на Министерския съвет на Якутия Степан Платонов. Искаше да доложи за състоянието на елмазодобивната промишленост, да съобщи обобщените данни за годишния добив на необработени елмази и за това, как те тайнствено изчезват. Платонов пряко наблюдаваше този промишлен отрасъл и знаеше ако не всичко, то твърде много. След два дни той бе убит по време на лов с изстрел от упор. Вината за убийството пое първият секретар на Якутския горком на партията Соломов. Съдът призна Соломов за невменяем и го изпрати в психиатрията, откъдето той излезе след два месеца и стана завотдел в Магаданския обком на партията.

КГБ проведе свое разследване и изясни, че Платонов е бил застрелян от отговорен работник на ЦК на КПСС, в чест на когото местното партийно началство организирало лова. А Платонов, както се изясни в хода на разследването, нямал намерение да участва в този лов, но бил повикан по нареждане на първия секретар на обкома на КПСС на Якутия Чиряев. Отговорният работник от ЦК на КПСС преспокойно се завърнал в Москва. И онова, което Андропов можеше да направи, бе да смени изцяло охраната на ПНО „Якутелмаз“ и да назначи за директор по режима генерал Василиев, на когото имаше доверие. На 21 януари 1981 година в кабинета на замполита на управлението на спецмилицията по охрана на обектите от елмазодобивната промишленост генерал Василиев бе убит от упор с изстрел от пистолет Макаров. Стрелял е самият замполит полковник Целуйко.

Целуйко уверяваше, че Василиев сам се е самоубил. В кабинета на Василиев бе извършен обиск и иззети секретните материали за кражбите на елмази, подготвени за изпращане в Москва. Последва поредица от убийства, самоубийства, тайнствени падания от високи стълбища, но Андропов така и не узна къде потъват елмазите. „Ще ги намерим при обиските“ — ободряваше той подчинените си. Но с тях нямаше да се реши проблемът. Някъде встрани изчезваха милиони тонове нефт и краят им не се виждаше. А вече съвсем точните данни показваха, че производителността на труда в страната продължава стремглаво да спада и рублата да се обезценява. Лошите реколти с всяка година вземаха все по-застрашителни размери, но на приятеля Горбачов засега се прощаваше всичко. Той няма време да контролира селското стопанство. Има много по-важни неща.

Кремълската интрига навлиза в решителния си етап. Необходимо бе да се отстрани и последната преграда, отделяща Андропов от върховете на властта. Самият Брежнев.

Андропов и Горбачов се готвеха да свикат екстрено съвещание на Политбюро и да поставят като точка първа от дневния ред въпроса „За негативните последствия за страната от култа към личността на Брежнев“. Доклад трябваше да изнесе Андропов, а Горбачов да го подкрепи в дискусията. Бяха решили върху стария и болен генсек да стоварят вината и за Афганистан, и за полската „Солидарност“, и за отслабените позиции на СССР в Близкия изток, и за провала на световното комунистическо движение. На негова сметка да се пишат и либерализмът във вътрешната политика, „изразяващ се в разрешаването на еврейската, арменската и немската емиграция от страната и довел до пробуждането на националистически настроения в съюзните републики и до тенденцията за излизане от СССР“, и корупцията, а също и „отслабването на идеологическото възпитание на трудещите се, почти пълното унищожаване на тяхната вяра в идеите на комунизма и поголовното критично отношение към съществуващия строй“. Затова се предлага Брежнев да излезе в пенсия с всички почести и рязко да се насочи страната към нов курс. Политбюро трябва да утвърди следния дългосрочен план за държавната политика:

„В областта на външната политика:

1. Приключване на войната в Афганистан с пълна и безусловна победа.

2. Пълно и окончателно унищожаване на полската «Солидарност».

3. Пълно използване на предимствата, произтичащи от нерешителността на западните страни да се противопоставят на активните действия на Съветския съюз, което е видно от случаите с Полша и Афганистан. Да се окаже максимална военна подкрепа на народоосвободителните движения по целия свят, на комунистическите и антиимпериалистическите сили в страните от Близкия изток, Латинска Америка и Африка. През близките две години, след като се приключи съветизацията на Афганистан, да се осигури контрол над целия регион на Средния изток, включително и контрол над запасите от нефт в Персийския залив.

4. Да се използват всички предимства от възникващите търкания между САЩ и другите страни от НАТО, да се провокира техния разкол и да се постигне пълна изолация на САЩ в капиталистическия свят.

Във вътрешната политика:

1. Най-жестока разправа с дисидентското движение, религиозните секти и духовните общини.

2. Прекратяване на всички форми на емиграция.

3. Пълно преброяване на цялото работоспособно население, като работниците и служителите вече нямат право да напускат своите предприятия, колхози и совхози. Това ще позволи рязко да се подобри икономическото положение и ще даде възможност да се гарантира разпределението на хранителните продукти чрез мрежата на производствените разпределители само за трудещото се население.

4. Пълно ликвидиране на «нелегалната икономика» и другите прояви на антисъветските и капиталистическите настроения. За тази цел да се проведе серия от показателни съдебни процеси със смъртни присъди, които да бъдат публично привеждани в изпълнение.

5. Във връзка със задачите на новата външна и вътрешна политика да се предвиди увеличение на числеността на съветската армия, като се удължи периодът на срочната служба от 2 до 5 години в сухопътните войски и от 3 до 7 години във военноморския флот…“

Като се запозна с този проект, Горбачов внимателно подхвърли пред Андропов, че за осъществяването на такива глобални замисли няма да е лошо да се осигури добър кредит от САЩ. Иначе проектът ще си остане на хартия. Няма пари.

Андропов се усмихна: „Пари ще намерим. Главното е да се действа изненадващо. И всичко набелязано да се реализира твърдо, последователно и безпощадно“.

„Разбира се“ — съгласи се Горбачов, „главното е да се започне и тогава процесът ще потръгне. Но проектът трябва да се доработи, да се покаже и на експерти. С една дума — да не се бърза. И ми се струва, че няма да мине през сегашното Политбюро“.

„Брежнев“ — процеди Андропов. „Наистина, това не е като за Брежнев“. И решиха да поизчакат.

Подир седмица този проект бе публикуван в американския печат.

Разрази се скандал.

Публикацията бе обявена за гнусна фалшификация на ЦРУ, за да се предизвика поредното издигане на вълна от антисъветска истерия.

Проектът бе отпечатан на пишеща машина само в четири екземпляра. И четирите се пазеха у Андропов. С текста той успя да запознае четирима души. Кой от тях го е предал на запад? Можеше ли да предполага Андропов, че неговият личен секретар, който бе преписал проекта, е агент на френското разузнаване!

Брежнев, още живият Брежнев, привика Андропов и го попита какво означава всичко това?

Андропов отвърна, че не може да носи отговорност за всички лъжи на империалистическата преса.

„Аз не трябва да умирам“ — неочаквано твърдо изрече Брежнев. „Не трябва да умирам, ако някой след смъртта ми вземе да претворява в живота такива безумни планове. Те ще погубят докрай страната“.

Андропов не каза нищо.

А Брежнев не само не умираше, но дори се почувства много по-добре. Толкова добре, че си науми да замине за Ташкент при своя приятел Рашидов. Опитаха се да разубедят стареца, но той твърдо бе решил да пътува. Разбира се, това не бе просто негова прищявка, но подбудата му така си остана неизвестна. И Шараф Рашидов посрещна приятеля си, защитник и благодетел с най-големи почести. Брежнев искаше да говори пред хората. В огромния цех на местния авиационен завод събраха „актива“ на митинг. Поставиха трибуна, на която генералният секретар на ЦК на КПСС се изкачи с усилие, подкрепян от генерал Жаров. И в момента, когато Брежнев започна словото си, четейки го бавно и неразбираемо, в цеха избухна тръбопроводът за сгъстения въздух. Чу се силен тътен, последван от пронизително свистене. Всички помислиха, че е взрив. „Активът“ и охраната се разпръснаха из цеха паникьосани. Един от телохранителите грубо бутна Брежнев на пода и легна върху него, прикривайки с тялото си генсека.

Стресът от случилото се и леката травма от твърде резките действия на телохранителя предизвикаха поредния инсулт. Когато го откараха в болницата, Брежнев вече беше в състояние на клинична смърт. Реанимационният екип, който от дълги години ни на крачка не се отделяше от болния вожд, отново го върна към живота. Но той не можеше нито да се движи, нито да говори. Брежнев не искаше да умира. И започна да се възстановява. А на 7 ноември 1982 година дори издържа да стои на трибуната на мавзолея до края на полагащото му се време.

След два дни кортежът на партийния и държавен глава излезе от Кремъл през Броневицките врати и потегли към селището Жуковка край Москва, където е разположен комплексът от правителствените вили. Пред кортежа, както винаги, с включени сирени и мигащи сини лампи, се движеха коли от спецотряда на ГАЙ# (Държавна автомобилна инспекция — бел. авт.).

След тях вървяха черните автомобили с охраната и лимузината на Брежнев. По-нататък, през още две коли с охрана, следваше верният реанимационен екип, на който Брежнев дължеше живота си през последните шест години.

Кортежът все още не беше напуснал града, когато автомобилът на реаниматорите спука гума. Понеже караха с висока скорост, колата занесе и едва не се вряза в някаква сграда. При такива случаи инструкцията предписва колите на целия кортеж да спрат, но кой знае защо това не стана. Без да намалява скорост, върволицата продължи да се движи към изхода на Москва. Внезапно на Брежнев му се зави свят и започна да му се повдига. Преди тръгване беше изпил чаша мляко с диабетична кифла. Черненко чул, че генсекът се оплакал от някакъв странен привкус на млякото. Но капризността на Брежнев към храната беше известна и никой не обърна внимание на това. Сега обаче той се чувстваше все по-зле. И колоната спря. Тогава стана ясно, че я няма колата с реаниматорите. Оказа се, че за аварията дори не са съобщили по радиотелефона. А намиращият се в лимузината на генсека дежурен лекар Разполагаше само с куфарче с медикаменти за неотложна помощ. Казват, че бил направил всичко, каквото е могъл. На вилата Брежнев вече бе докаран мъртъв.

За нов генерален секретар на ЦК на КПСС единодушно избраха Андропов. Из страната, както винаги със скоростта на светлината, плъзна следният анекдот за избирането му: „Другари! Който е за избирането на другаря Андропов за поста генерален секретар може да се отдръпне от стената, да свали ръцете си и да се обърне с лице към нас!“

Подобно на Сталин, Андропов болезнено понасяше различните вицове и слухове за себе си. Народната мълва му приписваше убийствата на Кулаков и Машеров, а също и на Цвигун, смъртта на Брежнев, покушението над папата в Рим, убийството на Марков, атентата срещу Рейгън и много злодейства. И никой не се съмняваше, че е така, въпреки липсата на доказателства. Но каквато и да е истината, той постигна целта си. За първи път от 1917 година насам властта завзе шеф на тайната полиция. А от това до смърт се боеше Ленин, изкосо поглеждайки приятеля си Феликс. Страхуваше се и Сталин, като смяташе за разумно след определен срок просто да разстрелва шефовете на тайната полиция заедно с техния апарат и съпругите им, както постъпи с Ягода и Ежов. За властта мечтаеше и незабравимият Лаврентий Павлович Берия, но заплати своето славолюбие с главата си. За нея се осмеляваше да мечтае дори „железният Шурик“ Шелепин. Той обаче отърва кожата си, защитен от „номенклатурния“ договор един друг да не се избиват, и просто със скандал бе набързо пенсиониран. Или, както се изразяваше легендарният министър на държавната сигурност Виктор Абакумов, арестуван по заповед на Сталин и разстрелян по заповед на Хрушчов, „да се управлява държава това не ви е като да си клатите …!“ Около Андропов се бяха събрали сенките на разстреляните предшественици, за да го вдъхновят и призоват към действие…

Първият подписан от Андропов указ бе „За забрана на гражданите да притежават и развъждат хищни животни с ценна кожа“. Указът визираше нутриите и самурите (кожата им също е злато на партията), но текстът му бе съставен по такъв начин, че не ставаше ясно разпростира ли се забраната и върху котките.

А към градовете и селата на огромната страна вече летяха шифровани телеграми: „Да се арестуват всички регистрирани от КГБ лица за…

1. Антисъветска агитация и пропаганда в писмена, устна и друга форма.

2. За притежаване и разпространяване на печатни издания с антисъветско съдържание, на видеоматериали, на предмети за нагледна агитация и други, целящи отслабването на съветския държавен и обществен строй.

3. За разпространение на клеветнически измислици, опозоряващи съветския държавен и обществен строй.

4. За религиозна пропаганда извън определените за тази цел специални места, като се обърне особено внимание на баптистите, адвентистите и кришнарите…

5. За валутни операции и контрабанда с антикварни предмети…“

И закипя работа. Въоръжени патрули спираха минувачите по улиците, нахлуваха в баните и бръснарниците, блокираха кръчмите и изясняваха защо гражданите не са на работа. Така се укрепваше трудовата дисциплина. А в огъня на войната в Афганистан се хвърляха нови дивизии. Афганистанските партизани, които започнаха войната със стари английски пушки от годините на Първата световна, сега вече разполагаха с тежка артилерия, безоткатни оръдия, голямо-калибрени картечници, а личното оръжие на всеки бе автомат Калашников. Цялото им въоръжение беше съветско производство. Такова количество не бе възможно да е трофейно. То можеше само да бъде закупено. Но от кого?

Следите отведоха право в посолството на СССР в Кабул. Първият секретар на посолството Раджебов, в миналото министър на правосъдието на Таджикистан, и вторият секретар Саидов са действали съвместно с богати афганистански търговци. И са получавали от тях толкова много злато, че с него би могло докрай да се изкупи цялото въоръжение на воюващата в Афганистан 40-а армия. Разследването се извърши със замах, като бяха привлечени и много работници от тила на 40-а армия. Оказа се, че оръжието се е изнасяло направо от складовете. Докато нашите войници трепереха над всеки патрон, в същото време с милиони са ги продавали на противника. В далаверата са участвали и чуждестранни „спонсори“ на партизаните. От Саудитска Арабия на името на Саидов е бил изпратен колет, съдържащ 13 килограма злато. Саудитските търговци са свикнали да действат открито. Пратката бе случайно намерена в митницата на летище Шереметиево. Раджебов и Саидов бяха заловени и разстреляни. Но започнатото от тях продължи тук и там до самия край на войната.

Не по-малко интересно бе съдържанието на колета до една възрастна двойка в затънтеното Украинское село, изпратен им от техния син, служещ като началник на застава на границата с Афганистан. Колетът бе оценен за 15 рубли. Но когато го разопаковаха за проверка, оказа се, че в него има 40 хиляди рубли. Разследването даде потресаващи резултати: всички застави получават подкупи от контрабандистите в рубли и валута. Срещу тези суми свободно пропускат камилските кервани и колоните от товарни коли в двете посоки, като дори любезно осветяват с прожектори пътя им, ако минават нощем. Какви товари са превозвали камионите, под тежестта на какви денкове са се привеждали камилите? Арестуваните граничари не можеха да отговорят. Не знаеха. А какви са хората, преминаващи с керваните отвъд и обратно, разплащайки се с долари? Не знаеха. Но те са плащали с долари! Неудобно им било да питат.

В Москва бяха арестувани ръководителите на държавното Вносно-търговско управление Павлов и Смеляков. Двамата са работели с размах. При сключването на договори с представителите на чуждестранни фирми те са вземали подкуп в размер 1% от стойността на договорената стока. Чужденците са плащали с удоволствие, тъй като така са могли без никакви спънки да изготвят договори, максимално изгодни за тях и крайно неизгодни за СССР. А срещу отделно заплащане двамата ръководители пък осигурявали чужденците с лицензи „За намалена гранична проверка“. Такива лицензи се издаваха само за товарите, изпращани и получавани от ЦК на КПСС (на адреса на тази организация всекидневно пристигаха от цял свят контейнери, пълни преди всичко със стоки за ширпотреба, и отново поемаха обратно, за да изнесат ценна държавна собственост). Граничарите и митничарите нямаха право дори да се докосват до тези контейнери.

Оказа се, че не е толкова сложно да се снабдиш с подобно разрешително от работниците в апарата на ЦК: един лиценз струва 1000 долара. Смешна сума. Чужденците ги купуваха на цели пачки и получаваха възможност да докарват и извозват от СССР каквото си пожелаят (включително и своите провалили се или привикани обратно агенти). При обиска у Павлов бяха открити един милион рубли и половин милион долара, цял склад със западни „парцали“ и апаратура, а също и пачки от скъпоценните лицензи. В жилището на Смеляков бяха намерени само 300 хиляди долара. Двамата бяха разстреляни за назидание. А Андропов нареди лицензите да се отменят, като наличните количества от тях бъдат незабавно унищожени.

И зажужа като разтревожен кошер. Шефът на деловодството на ЦК Павлов започна разгорещено да убеждава Андропов, че лицензите не бива да се отменят. Те просто трябва да бъдат поставени под строг контрол. „Нито граничарите, нито митничарите не бива да знаят какво изпращаме на нашите западни другари и какво получаваме от тях“. Това беше желязна логика. Андропов нямаше как да възрази.

Случаят с арестуването на министъра на рибната промишленост Ишков и заместника му Риков разкри голяма престъпна мрежа, в която бяха въвлечени цели региони от страната с техните обкоми, горкоми и управления на вътрешните работи. Хайверът и скъпите видове риба са били доставяни по различни пътища от Далечния изток в Ростов на Дон. А там под патронажа на горкома и местната милиция е била създадена огромна база за прехвърляне на стоката през граница. Продуктите заминавали за чужбина, а престъпниците си поделяли в зависимост от ранга — милиони долари. Специален отряд на КГБ взе в свои ръце управлението на милицията в Ростов. Започнаха арести сред работещите в търговията и в горкома. Златото и валутата се извозваха с вагони. В далаверата се оказаха замесени и работници от Министерството на речния флот. Изясни се, че речните кораби, покрай доставянето на хайвер и риба на определените им пунктове, са били използвани и за собствени печалбарски акции. По Сър Даря през афганистанската граница те са докарвали стоки, идещи от Япония, Индия и други екзотични източни страни: най-фини коприни, памучни тъкани, електроника. Печалбите за сметка на държавата са били в огромни размери. А на територията и на СССР, и на Афганистан е била изградена цяла система от тайни складове, откъдето стоките са препредавани зад граница за валута.

Делото на Медунов пък разплете такава престъпна мрежа по целия Съюз, че се наложи да бъде арестувано в пълен състав Министерството на месо-млечната и плодово-зеленчуковата промишленост. Наведнъж бяха изловени Директорите на заводите за производство на алкохол. В Ленинград, в жилището на един от тях, покрай многото пари и злато, бяха намерени и 8 хиляди бутилки с коняк от най-различни марки. Беше арестуван и началникът на Московското управление за търговия Трегубов заедно със 130 негови сътрудници. Арестуваха ги по показания на разстреляния по-късно директор на московския „Елисеевски“ гастроном — Соколов.

Андропов удряше почти слепешком и винаги целеше. Нямаше начин да не уцели.

В Москва арестуваха директора и 17 от сътрудниците на зеленчуковата база в Дзержински район. Кражби за 300 хиляди. Директорът бе разстрелян.

В Белокаменск заловиха директора на „Межколхозстрой“, завлякъл 200 хиляди рубли и си построил двуетажна каменна къща. Разстрелян.

В московския завод за преработка на вторични суровини от редки метали разкриха кражби на златни и сребърни стружки за милиони рубли. Разстреляха директора, главния инженер и главния технолог.

В Кишинев, в завода за производство на захар, окраденото възлизаше на четири милиона рубли. Директорът, заместникът му и главният технолог бяха разстреляни.

Отстранени бяха от длъжност министърът на вътрешните работи Шчолоков и заместникът му Чурбанов, зет на покойния Брежнев. Временно двамата бяха поставени под домашен арест. Те са присвоили тонове конфискувани ценности, вместо да ги предадат на държавата. Преди да бъде арестуван и изпратен в затвора, Шчолоков успя да се застреля.

За министър на вътрешните работи Андропов назначи Федорчук, а на овакантилото се място на председателя на КГБ — своя верен заместник генерал Чебриков. В Москва изтегляха, несъмнено, проверявани дълги години кадри: Шеварднадзе, Лигачов, Рижков. Заедно с Горбачов те формираха апарата на личната власт на Андропов.

Битката едва сега започваше. Разкриването на многобройните престъпления ясно показа, че всички нишки водят в ЦК на КПСС, в самото сърце на „огледалното царство“. А там застанаха нащрек. Андропов вече нахълта в забранените предели на „огледалното царство“… Но засега все още не е прекрачил равнището на министрите, началниците на управления и секретарите на райкомите. Неговите действия се следяха внимателно, но и с някакво чувство на одобрение. В края на краищата той връщаше на партията златото й и го отнемаше от хора, чийто ранг или изобщо не им даваше право да го притежават, или в такова количество.

Ако Андропов беше спрял дотук, той безусловно щеше да впише себе си сред класиците на марксизма. Но го погуби високомерието му. Той не само си бе наумил да върне златото на партията, но и да направи така, че никой освен него да не може да се възползва от това богатство. Такова нещо не бе по силите дори и на другаря Сталин и бе рязко отклонение от ленинските норми на партиен живот… И, накрая, Андропов нанесе удара, за който се подготвяше отдавна, още от началото на 70-те години. Ударът върху Средна Азия.

През един топъл априлски ден на 1983 година в Бухара, направо от улицата, бе арестуван началникът на УБХСС на града Ахат Музафаров. Без излишни церемонии, дошлият от Москва екип на КГБ му надяна белезниците и го качи на самолета. Същевременно бяха арестувани още шест души от ръководството на местната милиция и от търговската аристокрация. Разследването бързо стигна до резиденцията на бухарския обком — „Червената вила“, а сетне и до кабинета на първия секретар на компартията Абдурахид Каримов. Гръмна прочулото се в цял свят знаменито Узбекско дело.

Музафаров, без да се опъва дълго, даде показания за своите съучастници по подкупничество и грабеж на държавна собственост. На първо място посочи първия заместник-министър на вътрешните работи Давидов. Но той не дочака разпита и се „самоуби“ по много странен начин — стреляйки с пистолет в главата си три пъти поред. Серия от подобни „самоубийства“ премина през целия Узбекистан. От Музафаров и Каримов следите отведоха при министъра на вътрешните работи на Узбекистан Ергашов и продължиха по-далече от него — към Шчолоков, Чурбанов, към членовете на Политбюро и към покойния Брежнев.

От това дело се обособи другият „процес на века“ — за грабежите в памукообработващата промишленост. Арестуван беше целият апарат на самото министерство и началниците на главните комитети. Само за четири години награбеното е достигнало сумата четири милиарда рубли, голяма част от които потъна в джобовете на министъра Усманов. Със случая се зае следователят по особено важни дела при генералната прокуратура на СССР Гдлян и неговият помощник Николай Иванов. Лично Андропов ги инструктира и им предостави пълна свобода на действията. Напразно.

Още в началото започна да се мярка фамилията на самия Рашидов, приемника на поста първи секретар на ЦК на компартията на Узбекистан Усманходжаев, озовал се на върха на властта по препоръката на Андропов. Поредицата от обиски даде главозамайващи резултати. При арестуването на един секретар на райком от дома му бяха иззети 19 милиона рубли и 200 килограма злато, 113 слитъци, в монети, гривни, обеци и пръстени. В Кашкардаринска област друг секретар на райком предаде 540 хиляди рубли и 500 хиляди облигации от „Златния заем“. Не му повярваха, че това е всичко, и след като щателно претърсиха откриха още 10 милиона рубли, 300 хиляди долара и 80 килограма злато. И взеха да изплуват все нови и нови имена: Лигачов, Соломенцев, Рекунков (генералният прокурор!), Теребилов, Гусев, Афанасиев, Георгадзе. На Андропов му се замая главата. За него, подготвеният за всичко, появата на тези имена беше голяма изненада.

Сега той бе изправен пред дилемата: или да нанесе удар в сърцето на „огледалното царство“ или да спре дотук. Но ако запази главния щаб и мозък на корупцията, тогава цялата тази борба е безполезна.

Старателно бе съставен списък на заплануваните за извършване по ред обиски и арести на висшите ръководители на номенклатурата.

Реши се да започнат с Георгадзе. Той дълго време заемаше достатъчно високата длъжност на секретар на Президиума на Върховния съвет на СССР, без да бъде дори член на ЦК, и цял живот си остана само кандидат.

Операцията се подготвяше в най-дълбока тайна. Защото Георгадзе, макар и да не е в сърцето на номенклатурата, не можеше да се смята за деец от периферията. Той е в Кремъл още от времето на другаря Сталин и вождът дори го покровителстваше, като ни веднъж не го подложи на репресии… От сейфовете и скривалищата в дома на Георгадзе следователите извадиха 8 килограма брилянти и елмази, 100 златни слитъка (по 20 кг), 40 милиона рубли, 2 милиона долара, купчини пръстени, обеци, халки, украшения от скъпоценни камъни, картини на Леонардо да Винчи, Рубенс, Ван Дайк, Айвазовски. Общо на стойност 6 милиарда рубли. Дъхът секва при мисълта какво ли може да се намери по домовете на онези, които имаха по-висок ранг от такива дребосъци като Георгадзе. Нали той дори не е член на ЦК!

Андропов не успя да се убеди в това с очите си. Наскоро след това той… изчезна.

Страната и светът дълго бяха заблуждавани, че се е простудил. Юрий Владимирович бе видян от всички отново, когато вече лежеше в ковчега. Безутешната вдовица бе подкрепяна от Михаил Сергеевич Горбачов. Никой не се изненада — той беше дясната ръка и приятел на покойника.

Бележки

[1] Според ласкателите на Горбачов тази негова твърдост произлизала от факта, че още тогава бъдещият генсек внедрявал в Ставропол стоково-пазарните капиталистически отношения. Напротив, злите езици твърдят, че Горбачов покровителствал грузинските дейци на „сенчестата икономика“, понеже те вече били успели да подарят на Раиса Максимовна безценно брилянтово колие. А на нас ни се струва, че тая работа е много по-дебела. Подготвяйки заговор срещу Брежнев, Андропов се е нуждаел от много пари и е търсил гаранция във временната подкрепа от главатарите на „сенчестата икономика“, без да им даде да разберат, че тяхното пълно изтребление е предвидено в плановете му. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Игор Бунич Златото на партията (2)

Метаданни

Данни

Златото на партията

Информация

История

Сваляне / Връзки

ЧАСТ IIОКУПАЦИЯТА

„Политически партии и организации

Сътрудници на царските учреждения

Тайни врагове на съветския режим

Игор Бунич
Златото на партията (2)

ЧАСТ II
ОКУПАЦИЯТА