Марк Аврелий
Към себе си (5)

Втора книга

1. Щом отворя очи, да си кажа: „Ще срещна любопитни, неблагодарни, надменни, коварни, завистливи хора, ще срещна егоисти. Станали са такива, защото не знаят какво е добро и какво — зло“. А аз понеже съм съзрял, че природата на доброто е красивото, а на злото — грозното и че дори природата на този, който греши, ми е сродна, не със същата кръв и семе, а защото е причастна към ума и има в себе си божествен дял, знам, че никой от тези хора не може да ми навреди и никой с нищо грозно не ще ме засегне. Нито мога да се разгневя на своя сроден, нито да го намразя. Родили сме се за съдружие като краката и ръцете, като клепките и зъбите на горната и долната челюст. Да си противодействуваме е противно на природата. А да се възмущаваме и отвръщаме от някого е един вид противодействие.

2. Това, което съм, е плът, дихание и ръководно начало. Остави книгите. Не се разсейвай повече. Не е позволено. Но презри плътта като човек, който вече умира. Тя е мръсна Кръв, кости, Крехка тъкан от сплитащи се сухожилия, вени и артерии. Забележи и диханието какво представлява — вятър, винаги нещо различно, постоянно бълвано и наново поглъщано. Ръководното начало е третата ти съставка. На следното обърни внимание. Възрастен си. Не го оставяй повече да робува и да бъде разигравано като марионетка от егоистичните ти пориви. И не допускай да негодува срещу предопределеното и настоящето или да гледа с недоверие към бъдещето.

3. Божиите дела са изпълнени с промисъл, а делата на случая не стават, без да се вплита и заприда в тях природата на нещата, които се уреждат с промисъл. Всичко произтича оттам. Добавя се необходимостта и изгодата за вселената, от която си част. За всяка част от природата благо е това, което му се предлага от всеобщата природа и което я съхранява. А съхраняват вселената както промените на елементите, така и промените на съставените от тях тела. Ако това са основни положения, нека са ти достатъчни. Отхвърли жаждата за книги, за да умреш не в роптаене, а наистина благ и от сърце благодарен на боговете.

4. Припомни си откога отлагаш тия работи и колко пъти взимаш отсрочка от боговете, без да я спазваш. Нужно е вече да разбереш от коя вселена си част и на кой неин уредник си издънка и че е определен пределът на твоето време. Ако не го употребиш, за да се проясниш, то ще си отиде и ти ще си отидеш и повторно няма да бъде възможно.

5. Във всеки час твърдо като римлянин и мъж гледай да вършиш, каквото вършиш в момента, с подобаващото непресторено достойнство, с любов, независимост и справедливост. Гледай да не зависиш от никакви други представи. Ще го постигнеш, ако всичко, което вършиш, вършиш като последното в твоя Живот — не необмислено и повърхностно и не отвърнат поради страсти от здравия разум и не неискрено, нито воден от себелюбие и недоволство от това, което ти е отредено. Виждаш колко малко е нужно да се овладее, за да се преживее животът успешно и благочестиво. Защото от човек, който спазва това, и боговете нищо повече няма да искат.

6. Зле, зле се отнасяш към себе си, моя душа. И няма да има време да си окажеш нужната почит. Ограничен е човешкият живот. Твоят вече е почти изчерпан, а ти не си се почела и продължаваш да търсиш своята сполука в душите на другите хора.

7. Нека не те разсейват външните събития. Намери време да научиш нещо добро и престани да блуждаеш. Нужно е вече да се пазиш и от другата заблуда. Глупави са и потъналите в дела и накрая уморени от живота хора, неразполагащи с цел, към която да насочат всички свои начинания и изобщо всички свои представи.

8. Това, че човек не обръща внимание Какво става в душата на другия, не може да го направи лесно нещастен. Напротив — няма как да не бъде нещастен онзи, който не следи движенията на собствената си душа.

9. Нужно е да си припомняш постоянно Каква е природата на Вселената и каква е твоята и как се отнася тя към първата и каква част от какво цяло е, както и това, че никой не ти пречи винаги да действуваш и да говориш в съответствие с природата, от която си част.

10. В своето сравнение на грешките#, доколкото е обичайно да се прави подобно сравнение, Теофраст съвсем по философски твърди, че грешките на страстта са по-тежки от тези на гнева. Защото очевидно разгневеният се отвръща от разума поради някаква мъка и скрито стягане на сърцето. Докато оня, който греши поради страст победен от удоволствие, по някакъв начин се оказва по-разпуснат и по-женствен в грешенето. Та правилно и достойно за философ е неговото мнение, че прегрешението заради удоволствие заслужава повече укор от прегрешението поради мъка. Поначало за първия може да се каже, че по-скоро друг е постъпил зле с него и като му е причинил мъка, го е принудил да се разгневи. Докато при втория подтикът за сторената неправда е в самия него, в това, че страст го е подтикнала да стори нещо.

11. Така трябва да правиш, да говориш и да обмисляш всичко, все едно, че в следващия момент ти предстои да напуснеш живота. Не е страшно да си отидеш от хората, ако има богове. Защото те няма да ти сторят зло. Ако ли пък няма или те нехаят за човешките дела, за какво ми е да живея в свят без богове и без промисъл? Но богове има и те полагат грижа за човешките дела и цялото им внимание е насочено към това, човекът да не попадне на действително лошото. И ако сред останалите неща имаше някое лошо, те сигурно щяха да се погрижат всеки да е в състояние да го избегне. Но как това, което не прави лош човека, може да направи лош живота му? Всеобщата природа не би направила този пропуск — нито поради незнание, нито знаеща, но неможеща да се предпази или поправи. Нито поради безсилие, нито поради неумение тя би проявила подобна немарливост — да допусне доброто и лошото да се случват еднакво и без разлика както на добрите, така и на лошите хора. Смъртта и животът, славата и безславието, мъката и удоволствието, богатството и бедността, всичко това се случва еднакво както на добрите, така и на лошите, защото не е нито прекрасно, нито грозно, тоест не е нито добро, нито лошо.

12. Колко бързо изчезва всичко — и самите тела във вселената и споменът за тях във вечността. Каква е природата на всичко сетивно и особено на онова, което ни примамва с удоволствие, плаши с мъка или заслепява тщеславието на хората с празната си външност. Колко евтино, презряно, нечисто и изложено на гибел е то в оценката на умствената способност. Какво представляват хората, чиито мнения и гласове са си спечелили слава?# Какво представлява смъртта? Ако човек я разгледа сама по себе си и като подложи на анализ понятието, отдели съпровождащите го празни представи, ще достигне до възгледа, че тя не е нищо друго освен дело на природата. Ако някой се страхува от делото на природата, е дете. Но смъртта не е само дело на природата, тя е и нещо полезно за нея. Как се свързва човекът с бога и с коя своя част и изобщо в какво положение е тази негова част?

13. Нищо по-жалко от човешкото същество, което обикаля навсякъде, изследва, както казва философът, „дълбините на земята“# и прави заключения за това какво става в душата на ближните му, но не разбира, че е достатъчно да бъде само при своя вътрешен бог и да му служи истински. Да му служиш значи да се опазиш чист от страсти, от прибързани действия и да не недоволствуваш срещу това, което вършат боговете и хората. Божиите дела трябва да се почитат за съвършенството си, човешките да се обичат поради нашето сродство, а понякога да се изпитва и един вид състрадание към хората, задето не познават доброто и злото. Този недъг не е по-малък от оня, който лишава от възможността да отличаваме бялото от черното.

14. Дори три хиляди години да живееш и десет хиляди по толкова, все пак не забравяй, че всеки губи само живота, който живее, и живее само живота, който губи. До едно и също се свеждат най-дългото и най-краткото. Настоящето за всички е еднакво и губеното е еднакво и това, което оставяме, изглежда толкова незначително. Защото човек не губи нито миналото, нито бъдещето. Как може да му се отнеме това, което няма. Та тези две положения трябва да са постоянно в мисълта ти — първо, че от вечни времена всичко пази непроменен вида си и се върти в кръг и че няма значение дали ще го гледам все същото сто години, двеста години или безкрайно време; второ, че и дълголетникът, и този, който умира съвсем млад, губят едно и също. Човек може да бъде лишен само от настоящето, понеже само него притежава. Никой не губи това, което няма.

15. Всичко е в мнението.# Ясен е смисълът на думите, приписвани на киника Моним. Ясна е и тяхната полза, ако човек вкуси от силата им в границите на истината.

16. Човешката душа се лишава от достойнство най-вече, когато по своя воля се превръща в един вид оток на света. Защото да недоволствува от нещо ставащо, значи да отстъпва от природата, която обхваща като свои части природите на всички останали неща. После — когато се отвръща или се насочва срещу някого, за да навреди, както се случва с душите на разгневените хора. На трето място тя се лишава от достойнство, когато е надмогната от удоволствие или мъка. На четвърто — когато лицемери и върши или говори нещо изкуствено и противно на истината. На пето място — когато не насочва делата и начинанията си към никаква цел, а върши всичко напосоки и без контрол, след като и най-незначителните ни действия е редно да се осъществяват с отнасяне към цел. Цел за разумните същества е следването на разума и закона на най-висшия град и държава.

17. Времето на човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо. Възприятията замъглени, връзката на тялото като цялост лесно разрушима, душата блуждаеща, съдбата непредвидима, пребъдването на името спорно. Накратко казано, всичко свързано с тялото е река, а всичко, принадлежащо на душата, сън и дим, животът е война и пребиваване на чужденец, бъдната слава — забрава. Какво може да ни напъти тогава? Само едно — философията. Тя е в това да пазим вътрешния си бог неопетнен и безметежен, надмогнал удоволствието и мъката, да не допускаме да върши нещо напосоки, лъжливо и лицемерно и да изпитва нужда някой да прави или да не прави нещо. Освен това да приема случващото се и отреденото нему като идващо някъде оттам, откъдето е дошъл сам той. И във всички случаи да очаква смъртта със спокойната мисъл, че тя не е друго, а разпадане на елементите, които влизат в състава на всяко живо същество. Ако не се случва нищо страшно на самите елементи при непрекъсната промяна на всеки в друг, защо да се опасява човек от промяната и разпадането на всичко? Става съобразно природата. А нищо лошо не е съобразно природата.

В Карнунт