Джейн Фийдър
Лисицата (7)

7

— Как е възможно, в името на боговете, трима здрави, силни мъже да не успеят да отвлекат една седемнайсетгодишна хлапачка! Идиоти!

Джаспър Гришъм се взираше невярващо в лицата на тримата, които седяха в двора на Гришъм Хол и потреперваха от хладината на утрото.

— Вината не беше наша, сър. — Джиро Брант, единственият от тримата, който не беше сериозно ранен, се осмели да отговори. — За всичко е виновно онова адско куче. Така ухапа Джейк по ръката, че костта му се оголи. А и кой можеше да помисли, че на пътя ще се появи мъж с нож! — В гласа му зазвуча укор. — Не ни казахте, че малката ще се движи с охрана, сър Джаспър. Нед има дълбока дупка в рамото… не знам дали ще се оправи.

Джаспър измери с непроницаем поглед мъжа пред себе си. Джиро се разтрепери, покашля се неловко и увеси нос.

— И чий нож е използвал тази неочаквано появил се охранител? — попита иронично Джаспър. — Не искам да чувам извинения, човече. Вие сте некадърници, това е истината. Възложих ви съвсем лесна задача, а вие не се справихте. — Той им обърна гръб.

Изпаднал в паника, Джиро погледна умолително ранените си съучастници, но те не бяха в състояние да го подкрепят. Когато отново заговори, гласът му звучеше пронизително:

— Сър Джаспър… няма ли да получим парите, които ни обещахте? Нали казахте, че ще има по една гвинея за всеки?

Джаспър се обърна гневно и Джиро се сви като ударен под тежкия, безизразен поглед.

— Аз плащам за свършена работа, не за неспособността на трима глупаци. Изчезвайте оттук! И да не съм ви видял повече в земите си.

— Но сър… сър… Нед не може да работи с тази дупка в рамото, а трябва да храни половин дузина гърла… шест, сър, а седмото е на път.

— Изчезвайте, и тримата, преди да съм насъскал кучетата срещу вас!

— О, Джаспър, мисля, че не си справедлив. — Колебливият укор дойде от една забулена жена, застанала в другия край на двора.

— Нима се съмнявате в решението ми, мадам?

Краткият миг на смелост за Луиза Гришъм свърши веднага щом мъжът й я погледна — по-точно погледна през нея.

— Не… разбира се, че не, Джаспър. Никога не бих направила подобно нещо… исках само… — Тя занемя.

— Какво искаше, мила моя?

Жената бързо поклати глава.

— Нищо… съвсем нищо.

— Ще настинеш навън, скъпа. Сигурен съм, че си имаш работа в къщата. — Гласът му звучеше мазно, но заповедта беше недвусмислена. Луиза изчезна от двора, забравила за тримата мъже, на които се бе опитала да помогне.

— Изведи ги навън, Криспин.

— Да, сър. — Когато несъщият му баща си отиде, Криспин се отдели от стената, на която се беше облегнал. Влезе в стаичката със седлата и излезе оттам с тежък камшик. Очите му светнаха развеселено, когато тримата неуспели похитители се запрепъваха към пората, викайки от ужас. Той ги последва бавно, плющейки с камшика, докато стигнаха края на дългата входна алея и излязоха от имота.

— Желая ви добър ден, господа — изпрати ги Криспин с подигравателен поклон. Когато се върна в двора, бързо затъпка с ботушите си кръвта, която тримата така невнимателно бяха пролели.

Когато влезе в къщата, майка му се отдели от сянката и му протегна ръката си, пълна със сребърни монети.

— Бързо, Криспин, иди дай това на мъжете — помоли го с треперещ глас тя. — Жената на Нед ще роди много скоро, а той няма работа и нямат какво да ядат.

— Не се размеквай, мамо. — Загледан в купчинката монети, Криспин неволно се запита как майка му успяваше да пести от жалките суми, които мъжът й отпускаше за домакинството. Взе ръката й и изсипа монетите в шепата си.

— Ако сър Джаспър открие, че се опитваш да се месиш…

— О, Криспин, ти няма да ме издадеш, нали? — Тя попипа уплашено бледите си бузи и в погледа й светна ужас.

Криспин поклати глава, погледна я обвинително и се запъти към стаята за закуска, където беше вторият му баща.

Загледана след него, Луиза се опита да си припомни сладкото малко момче, каквото беше някога синът й… преди да започне да гледа на майка си с очите на втория си баща. Грубо, презрително… жестоко. И не само на майка си, каза си с болка тя, и не само на жените в криптата. Целият женски род беше обект на презрението му. Бедната малка Хлое. Тя беше умно, живо дете, въпреки болната си майка, въпреки че никой не я искаше. Колко време щеше да мине, докато Джаспър и Криспин пречупят и нея?

Луиза не можеше да си представи, че плановете на мъжа й и сина й относно дъщерята на Елизабет са осъдени на провал. Джаспър нямаше да се разколебае още след първия неуспешен опит.

— Значи кучето се върна — отбеляза Самюел и свали от огъня тежкия котел с вода, когато Хуго влезе в кухнята. Задната врата беше отворена и помещението беше изпълнено с ясната светлина на утринното слънце.

Хуго разтърка уморените си очи, примигна и зарови пръсти в косата си.

— Къде е Данте?

— Момичето излезе да го разходи. — Самюел погледна изпитателно господаря си и добави още една лъжица кафе в чашата му, преди да я напълни с вряща вода.

Хуго изруга и отиде до вратата.

— Това същество няма дори искрица здрав човешки разум! След онова, което се случи през нощта, не бива да си подава носа навън!

— Не вярвам да е отишла далеч. — Самюел разбърка кафето.

— Пак е по нощница, няма даже и обувки. — Той подаде кафето на Хуго и попита: — Какво точно стана миналата нощ?

Хуго не отговори веднага. Обърна се към верния си слуга и попита нервно:

— Да не би да искаш да ми намекнеш, че малката пак е излязла полугола?

— Ами кучето много бързаше — обясни Самюел и се наведе над огъня.

Хуго стисна чашата с две ръце, вдигна я към лицето си и вдъхна дълбоко силния аромат. Кафето проясни главата му.

— Вчера, докато бяхме в Манчестър… идвали ли са някакви непознати?

Самюел кимна.

— Един дойде да търси работа. Накарах го да поправи покрива на кокошарника… добра се справи човекът.

— Сигурно той е отвел кучето?

Бледосините очи на Самюел светнаха проницателно.

— Мисля, че сте прав. Докато Били е обядвал.

Хуго му разказа за случилото се през нощта до мига, когато бе спуснал тежкото резе на входната врата.

— Хлое е убедена, че искат кучето, но аз не съм толкова сигурен — заключи той. Запита се дали трябваше да разкаже на Самюел за подозренията си спрямо Джаспър, но се сети, че при това щеше да му разкрие част от отвратителното си минало, и се отказа.

— Докато реша какво би следвало да се направи, момичето трябва да бъде охранявано през цялото време… но не твърде строго. Мисля, че не е много разумно да я тревожим, докато не я заплашва непосредствена опасност.

Острият поглед на Самюел не пропускаше нищо. Старият моряк чу доста неща, които останаха неизречени, но вече беше свикнал със затворения характер на Хуго и не го притесняваше с въпроси.

Хуго се върна до вратата и огледа нетърпеливо кухненската градина, заградена с висока ограда. След минута от разположената зад нея овощна градина изскочи щастливият Данте. Хлое го следваше с бързи крачки и дългото палто, което бе взела от кухнята, се влачеше в калта.

Добре, че пак не бе излязла по нощница. Хуго спря поглед върху босите й стъпала. Бяха прекрасни, дълги и стройни, с висок свод, прави розови пръсти и чудесно оформени пети. И не можеше да се очаква, че съвършенството ще е нарушено от една дреболия като некрасиви стъпала. Съзнанието му отново се замая. Непременно трябваше да забрави какво се бе случило през нощта на дивана в библиотеката. Хлое също трябваше да го забрави… или поне да го остави зад гърба си като момент на слабост след цялото вълнение и паника, преживени през нощта.

Това не биваше да се случва никога повече. Най-доброто, което можеше да направи за нея в момента, беше да задуши в зародиш събудилата се в тялото и сърцето й страст.

— От днес нататък няма да излизаш без придружител — изрече остро той и отстъпи настрана, за да я пропусне да влезе. — Няма да излизаш извън двора без мое разрешение. Не ти е позволено да се разхождаш из околността сама. Да не говорим, че с това палто приличаш на млекарка.

Хлое може би беше имала намерение да го поздрави, но думите замръзнаха на устните й. В погледа й светна обида и толкова ранимост, че остра болка прониза сърцето му. Въпреки това той продължи твърдо:

— И тъй като проклетото ти куче може отново да попадне в затруднено положение, от този момент нататък ще го държиш винаги близо до себе си. Ако не умееш да се справяш с него, ще го изхвърля. Ясен ли бях?

За момент в очите й се появиха болка и объркване, но бързо отстъпиха място на гняв и упорство. Тя вирна брадичка и го погледна предизвикателно.

— Каква внезапна промяна, сър Хуго. Защо ме обърквате? Та нали едва вчера му забранихте да влиза в къщата? Или сте решили и мен да заточите в обора?

— Ако продължаваш в този тон, малката ми, ще установиш, че реагирам много несдържано на нахалството — изрече той с мекия глас, който означаваше опасност.

Въпреки това Хлое не се уплаши.

— Данте има нужда от движение — изрече спокойно тя. — Той е само на две години и не мога да го затворя за цял ден в къщата.

— Самюел и Били ще го извеждат на разходка веднъж дневно. — Хуго махна с ръка в знак, че разговорът е приключил.

Жестът му я нарани, но и засили гнева й.

— Аз също имам нужда от движение. Не мога само да се мотая из двора — спря го предизвикателно тя.

Той се обърна и очите му се присвиха заплашително.

— Предлагам ти да си потърсиш занимание в къщата. Много пъти си намеквала, че си недоволна от състоянието й. Сигурно ще се радваш да убиеш две мухи с един удар. Миенето и чистенето осигуряват достатъчно движение.

— Аз пък си мислех, че това не са подходящи занимания за наследница на осемдесет хиляди фунта — изсъска тя и гласът й трепереше от гняв. Не можеше да разбере защо той я унижаваше по този начин, не бе разбрала и защо я бе изхвърлил така грубо, след като я беше любил с толкова плам. В момента не изпитваше към него нищо друго, освен враждебност.

— Всеки трябва да бъде по някакъв начин полезен, нали? — попита невинно Хуго и вдигна рамене.

Побесняла от гняв, Хлое грабна най-близкия предмет, в случая дъската за рязане на хляб, и я метна към стената.

Хуго се отдръпна настрана, макар че тя не беше хвърлила дъската по него. Хлябът се търколи по пода и спря точно пред носа на Данте, който го подуши учудено.

Хлое се втурна към вратата и кучето веднага я последва, забравило неочакваната плячка. Вратата се затръшна шумно. Самюел се наведе да вдигне хляба и го огледа критично.

— Защо се държахте толкова грубо с момичето? — попита той, докато изтриваше хляба с престилката си. — Какво е направила, та да заслужи този тон?

— Гледай си твоята работа, ако обичаш! — изфуча Хуго и удари с чашата по масата. — От теб искам само да внимаваш кучето винаги да е с нея, когато излиза. Не я изпускай от очи, чу ли! — Стана от мястото си и напусна кухнята.

Самюел чу стъпките му по тясната стълбичка към избата, почеса се по носа и се намръщи. Вече много години неизменно придружаваше сър Хуго в добро и в зло. Беше присъствал, когато от необуздания двайсетгодишен младеж израсна мъдър, зрял и победоносен командир на кораб. Колко пъти беше седял до него и му беше наливал бренди, за да победи депресията при слизането на сушата. Така и не беше разбрал от какво беше предизвикана тази депресия, но усещаше, че се корени в гнева на сър Хуго срещу самия себе си.

Той приемаше стоически менящите се настроения на господаря си, докато беше сигурен, че щом вдигнат котвата, той ще се превърне отново във ведър, сигурен, далновиден капитан. Беше убеден, че мъж с характера на сър Хуго не може да страда до края на живота си от проклятието на самообвиненията. Някой ден щеше да се случи нещо, което да излекува наранената му душа.

За съжаление след завръщането им в Денхолм Мейнър депресиите станаха по-чести и по-силни. Самюел не получи обяснение за причината, но отгатна, че тя беше в близостта на миналото, както и в липсата на достойна задача в живота на сър Хуго. А брендито само влошаваше състоянието му. Въпреки това той продължи да приема всичко стоически с убедеността, че животът им скоро щеше да се промени.

Тогава се появи момичето. Умно, живо хлапе с ясно изразено чувство за справедливост, с независим нрав и решителност, все качества, които изискваха твърда ръка. Самюел беше готов да повярва, че това е отдавна чаканият случай, който щеше да наведе сър Хуго на други мисли.

Тази сутрин обаче му стана ясно, че мис Гришъм беше направила и друго, много по-опасно. В момента не беше в състояние да каже дали то беше добро за господаря му или не.

Чу сър Хуго да се връща от избата. Стъпките му прекосиха залата, вратата на библиотеката се затвори с трясък. Пак се бе оттеглил на дълга почивка с напитката, която беше изнесъл от мазето. Самюел въздъхна тежко. За съжаление засега появата на мис Гришъм не оказваше желаното въздействие.

Хуго отвори бутилката и напълни чашата си до ръба. Главата му се разкъсваше от болка и само брендито беше в състояние да я облекчи. Той отиде до прозореца и се загледа към занемарената градина. Точно под прозореца му растеше увивна роза, която непременно трябваше да бъде подрязана. До нея по стената се виеше орлов нокът и двете растения изпълваха помещението със сладкия си аромат. Изведнъж той усети съвсем ясно уханието на Хлое — мъчителен спомен, толкова жив, че изглеждаше действителен.

Той промърмори някакво проклятие и обърна гръб на прозореца. Погледът му падна върху дивана, където двамата се бяха любили с такава внезапна, всепоглъщаща страст. Петното от девствената й кръв го погледна с тъмно обвинение.

Мили боже! Ами ако забременее? Как можа да допусне това да се случи? Как остана сляп за последствията от пиянското си безумие, защо не взе дори най-простите предпазни мерки?

Знаеше, че има начини да се предотврати нежелана бременност, но те се знаеха само от уличниците и от жените в миналото му, които спяха с мъжете без любов. Без задръжки мамеха съпрузите и любовниците си в търсене на нещо, което да придаде смисъл на празния им живот или поне да им достави малко удоволствие.

Ако дадеше на Хлое такова средство, щеше да я постави на едно ниво с онези жени… със своето мъчително, горчиво минало. Но нямаше друг избор.

Той изпразни чашата си и отново я напълни. Миналата нощ отне девствеността на невинно момиче. Постъпи като негодник. Дали сега, след като бе задоволил желанието си за любов, щеше да избяга като негодник и да я остави сама с последствията от безумството си?

Наруга се с най-груби думи и когато свърши, се запъти към обора да оседлае коня си.

Хлое беше в кухнята при Самюел и закусваше със забележителна липса на апетит. Когато вратата на библиотеката се отвори, тя се надигна, изпълнена с очакване и надежда. Ала когато чу затръшването на страничната врата, раменете й отново увиснаха и светлината в очите й угасна.

— Не се занимавайте с него — опита се да я утеши Самюел. — Когато го обхване лошото настроение, никой не смее да му се мярка пред очите. И аз не мога да му помогна, само чакам да свърши.

— Но аз не разбирам какво лошо съм направила — възрази Хлое и с неохота набучи на вилицата си пържена гъба. Бузите й се зачервиха. Имаше неясна представа къде беше проблемът, но не разбираше защо и не можеше да се довери на този стар моряк със златни обици и груб глас.

— Не се притеснявайте за него — посъветва я отново Самюел. — Когато е в такова настроение, най-добре е изобщо да не се мяркате на пътя му.

— Но аз не разбирам защо трябва да търпя хубостите му — отговори сърдито Хлое и бутна чинията си настрана. — Несправедливо е да се държи така с мен, без да ми обясни причините. Не съм виновна, че Данте избяга, и не мога да си представя, че от мен се очаква да не реагирам, когато кучето ми лае и моли за помощ.

Самюел вдигна рамене, сякаш темата не го интересуваше. Хуго имаше свое мнение за случилото се през нощта и той нямаше право да се намесва. Щеше да внимава за момичето и да мълчи, както му беше заповядано.

— В килера ще намерите свински дроб за котката.

Хлое се усмихна измъчено и промърмори някаква благодарност. Излезе в двора и се настани на преобърнатата бъчва за дъждовна вода в ъгъла. Данте се отпусна с дълбока въздишка в краката й.

Тя изложи лицето си на слънцето и лъчите му бързо стоплиха хладните й бузи. Меки червени искри изпълниха очите й и тя се отпусна, докато се опитваше да разбере обидата и объркването си. Онова, което се случи в библиотеката, я изпълни с блаженство и тя не изпитваше нито разкаяние, нито вина. Беше наясно, че според правилата на приличието плътската любов можеше да се осъществява само в брачното легло, но според нейния опит тази правила нямаха никакво значение в реалния живот. Беше се случило и толкоз. Тя не беше наранена от преживяното, точно обратното. За първи път се чувстваше отворена към света, сякаш беше прекрачила прага, който отделяше ужасяващата теснотия на детството й от живия, вълнуващ терен, по който се движеха възрастните.

Защо Хуго беше толкова ядосан от случилото се? Макар че нямаше опит в тези неща, тя беше сигурна, че неговото удоволствие беше също така силно като нейното. Този факт бе увеличил желанието й, беше отнел свенливостта й и й бе позволил да му се отдаде без фалшив срам и без никакъв страх.

След това обаче той се отнесе към нея с такова ожесточение, че опетни чистата й радост от преживяното. Засегната и разстроена, тя избяга от библиотеката, а после дълго лежа будна в леглото си, питайки се защо той обвиняваше само нея за случилото си. А тази сутрин й заговори със строгостта на настойник, вместо да…

О, господи! Хлое отвори рязко очи — беше започнала да разбира. Само защото тя не се чувстваше виновна, това не означаваше, че Хуго също не се чувства виновен. Вероятно имаше остарели представи за това, как трябваше да се държи като настойник с възпитаницата си. Нали беше реагирал несдържано на предложението й да използва богатството й в изгода и на двамата. Може би още не разбираше, че Хлое има свои собствени планове за бъдещето си и не желае да седи и да чака, докато някой я поиска за жена. Трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че беше много по-виновна за случилото се снощи от Хуго. Тя беше отговорна. Абсурдно беше той да се чувства виновен.

Хлое въздъхна облекчено и настроението й се подобри. Скочи от бъчвата и хукна към обора, за да се погрижи за Росинант. Старият кон изглеждаше почти толкова зле, колкото и вчера, въпреки топлата каша и мекото сено.

— Според мен трябва да му пратят един куршум в главата — промърмори Били, който стоеше зад нея, и премъдро поклати глава.

— Може и да си прав — отговори Хлое. — Ако състоянието му не се подобри до няколко дни, ще помоля сър Хуго да го спаси от мъките. — Тя помилва мършавата шия на животното и стисна устни. — Не е ли по-добре да пратя някой куршум в главата на онзи, който го е докарал до това състояние? — Обърна се към Били и попита привидно небрежно: — Знаеш ли къде отиде сър Хуго?

Момчето поклати глава.

— Заповяда ми да оседлая коня му и толкоз.

— Не ти ли каза колко време ще се забави?

Били отново поклати глава.

— Не. Никога не ми казва. Това не ме засяга, нали?

— Прав си — въздъхна Хлое и се запъти към изхода. Само тя можеше да оправи тази бъркотия. Трябваше да говори с Хуго и да му изясни, че не е направил нищо лошо. Най-добре да направи така, че случилото се снощи в библиотеката да се повтори…

При тази мисъл тя заподскача като момиченце по калдъръма. Предполагаше, че физическата любов може да предложи много повече, отколкото беше преживяла миналата нощ, и при перспективата за нови експерименти в тази насока по гърба й полазиха приятни тръпки.

Тя се качи в стаята си и отвори гардероба, за да огледа роклите, купени от мадам Лети. Сутринта изобщо не се беше сетила да облече някоя от тях, вместо обичайната си ученическа одежда — и без това тя отговаряше много повече на настроението й, — но сега слънцето отново я изпълни с планове за бъдещето. Красивите муселинени рокли подхождаха много на намеренията й… макар и не така драматично, както щеше да бъде с пауновосинята тафта.

Тя захвърли роклята от кафяв серж, облече муселинения тоалет със сини панделки и с мъка закопча ситните копченца на гърба, след което завърза и ешарпа. В стаята й нямаше огледало, но си спомни, че беше видяла едно в съседната спалня. Отиде там и се намръщи от миризмата на гнило, от купищата прах и царящия полумрак.

Дръпна завесите, за да пусне слънцето, и се опита да вдигне огледалото от тоалетната масичка, за да го отнесе в стаята си, но то беше прекалено тежко за нея. Затова се покачи на едно столче и се огледа на части.

Тежките полуботушки, които подхождаха на кафявия серж, изглеждаха смешни на светлия муселин, но вчера нямаха време да отидат и на обущар. Хлое захвърли ботушките, свали и чорапите и отново се качи на столчето. Реши, че изглежда много привлекателна с боси крачета — като млекарка или овчарка. Можеше само да се надява, че настойникът й харесва пасторалните сцени.

Без да бърза, тя огледа лицето си в прашното огледало, наплюнчи показалец и поглади веждите, среса косата си, върза я на опашка на темето, после на тила. Накрая реши, че пасторалният й вид ще се допълва отлично от свободно падаща по раменете коса, върна се в стаята и я изчетка хубаво, докато заблестя златна.

Фалстаф я наблюдаваше с наклонена главичка, докато монотонно напяваше обичайните ругатни. Беатриче беше оставила спящите котенца и се изтягаше доволно на пейката под прозореца, огряна от обедното слънце. Данте я гледаше с очакване и от време на време удряше с опашката си по пода.

— Питам се как ще живеете в Лондон — отбеляза с отсъстващ вид Хлое и върза косата си с кораловочервена панделка. — Но сигурно няма да заминем, преди да си отбила котенцата, Беатриче.

Котката вдигна едното си ухо, но веднага го отпусна. Данте въздъхна и се отпусна тежко на пода, очевидно убеден, че през следващите минути няма да се случи нищо забележително.

— Май ще ми трябва доста време, докато убедя сър Хуго и докато се приготвим за дългия път — заключи тя и се настани в креслото до прозореца, като внимаваше да не измачка роклята си.

Самотният ездач се появи на входната алея едва след час. Хлое веднага скочи и се втурна към изхода. Затръшна вратата точно пред разочарования нос на Данте и изтича до стълбата. Там спря и погледна надолу към залата.

Хуго влезе в къщата със сериозно лице. По дълбоките гънки около устата и очите личеше колко е уморен. Зачервените му очи бяха останали без светлина и приличаха на два мътно зелени камъка.

Той хвърли камшика си на масичката, приглади разрошената си коса и започна да масажира слепоочията си с движения, които вече бяха познати на Хлое. Тези движения изразяваха толкова дълбоко изтощение, че тя закопня да го утеши, да му помогне да възвърне вътрешния си мир. Какво ли беше никога да не спиш?

Сякаш усетил погледа й, Хуго вдигна глава към стълбата.

— Ела в библиотеката — заповяда безизразно той.

Оптимизмът й бързо угасна. Тя стъпи на първото стъпало и го погледна колебливо.

— Веднага!

Хлое пое дълбоко въздух и хукна надолу по стълбата, сякаш някой я преследваше с камшик. Хуго се запъти към вратата за кухнята.

— Чакай ме в библиотеката — заповяда кратко той и изчезна.

Хлое се подчини безмълвно. Цялата й самоувереност беше изчезнала. Та той изобщо не я погледна, камо ли пък да забележи промяната във вида й. Влезе в библиотеката и огледа помещението, което беше променило живота й. Сега изглеждаше също толкова мрачна и негостоприемна като при първото й влизане, когато търсеше писмото на адвокат Скрантън.

Краката сами я отведоха до дивана и тя се загледа в измачканите възглавници и в ръждивокафявото петно на избелялото кадифе. Снощи, след като се прибра в стаята си, от нея изтече още малко кръв, но след грубостта на Хуго тя само я избърса небрежно и веднага си легна. Сега се наведе и докосна петното, опитвайки се да си припомни приятните мигове, които беше преживяла.

Точно в този момент Хуго влезе в библиотеката с чаша в ръка и стомахът му отново се сгърчи от презрение към себе си.

Хлое се обърна към него и очите й се разшириха от уплаха.

— Исках… само… — заекна тя, неспособна да облече мислите си в думи.

— Искам да изпиеш това — каза той, без да обърне внимание на извинението й, без да прочете написаното в очите й. Поднесе й чаша с хладка течност. Хлое я взе, погледна мътното питие, с което беше пълна, и смръщи носле от силния аромат на билки.

— Какво е това?

— Изпий го — заповяда той.

— Но… какво е това? — Тя го погледна учудено. — Защо не ми кажете?

— Напитката ще се погрижи миналата нощ да няма неприятни последствия — отговори той с хладен, овладян глас. — Изпий я.

— Какви последствия? Не разбирам. — Меката й уста потрепери в напразен опит да се усмихне, а сините очи станаха виолетови като пиренът в шотландските мочурища. — Моля те, Хуго. — Вдигна ръка да докосне неговата, но той се отдръпна рязко, сякаш се боеше да не се изгори.

— Ти си една малка глупачка! — изсъска ядно той. — Не мога да си представя, че не знаеш за какво говоря. — Обърна й гръб и посегна към бутилката с бренди — обичайното помощно средство за всяка ситуация. Отпи голяма глътка и се наслади на приятната топлина в стомаха. Треперещите му ръце се успокоиха. Пое дълбоко въздух и отново се обърна към нея.

— Дете. Това е последствието. Може да си заченала дете. Питието ще се погрижи да не се стигне дотам.

— О… — Лицето й стана сериозно. — Трябваше да се сетя. Не искам да изглеждам глупава. — Гласът й беше ясен и безизразен. Без да бърза, тя изпи билковото питие, затвори за миг очи и се потърси от горчивия му вкус, преглътна и попита: — Действа ли това?

— Да — отговори кратко Хуго и отиде до прозореца.

Знаеше за тази напитка още от първото си влизане в криптата. Спомни си как жената го бе помолила за нея в ранните утринни часове, когато еуфорията на нощните халюцинации отслабна. Той не знаеше за какво става дума, тя го нарече глупак и му се надсмя крайно нелюбезно, направо грубо, което нарани болезнено младежкото му достойнство. Обясни на Стивън какво искаше и той също се надсмя на неопитността на младия любовник. Стивън му показа шкафа и обясни, че съдържал най-различни дроги. Показа му как да смеси билките, които предпазвали от забременяване, а след няколко дни го заведе в колибата на въглищаря, където билкарката продаваше стоката си.

Докато Стивън и билкарката обсъждаха кои запаси трябва да се подновят, Хуго слушаше и се оглеждаше внимателно. Видя как Стивън плати със злато за кожените торбички и алабастровите съдове с билки. Следващия път, когато трябваше да попълнят запасите, Хуго отиде сам при жената.

Тя живееше и до днес в колибата на въглищаря и почти не се беше променила. По увехналото й лице имаше няколко нови бръчици, сиво-бялата коса беше оредяла, но погледът й беше все така остър, а билките бяха станали още по-скъпи. Тя също го позна.

Хлое остави празната чаша и отиде при него. Той не й обърна внимание, а продължи да се взира мрачно през прозореца. Тя пое дълбоко въздух, приближи се до него и протегна ръка да докосне лицето му.

— Хуго, аз… — Но не можа да продължи.

Той се обърна рязко и я удари толкова силно по ръката, че тя изплака от болка.

— Не ме докосвай! — изсъска той. — Никога вече не ме докосвай, чуваш ли!

Хлое вдигна глава и впи поглед в лицето му. Той я хвана за раменете и я раздруса.

— Разбра ли какво ти казах?

— Но защо? — успя да каже тя.

— Защо? — изкрещя той. — И ти питаш защо! След онова, което се случи през нощта!

— Но… на мен ми хареса, беше прекрасно. Никога не бях изпитвала такова чувство. Не бива да се чувстваш виновен. — Тя си възвърна увереността и очите й светнаха. — Нямаш основания да се чувстваш виновен за случилото се. Няма за какво да съжаляваме…

— Ти, безсрамна малка хлапачка! — извика извън себе си той. — И имаш наглостта да ми предписваш за какво да съжалявам и за какво не! А сега чуй добре какво ще ти кажа! — Отново я хвана за раменете и макар че потръпна от болка, Хлое не посмя да се отдръпне. Остана неподвижна, загледана в пронизващите зелени очи, в които пламтеше огън.

— Случилото се миналата нощ беше последствие от това, че бях много пиян и не знаех какво върша. Ако бях трезвен, никога нямаше да го направя. Да не си мислиш, че съм обезумял дотам да не мога да устоя на една глупава ученичка? — И отново я раздруса здраво. — Не знаех какво правя — повтори той и жестоките думи прозвучаха със студена яснота. — От този миг нататък ще стоиш далече от мен и ще идваш само когато те повикам. Кълна се в гроба на майка си, че ако отново се опиташ да ме прелъстиш, ще съжаляваш до края на живота си.

Той я пусна рязко и й обърна гръб.

— А сега се махай оттук!

Хлое излезе, препъвайки се, от библиотеката, прекалено замаяна, за да плаче. Имаше чувството, че не може да диша — сякаш беше паднала в ледено езеро. Спря в залата и няколко пъти пое шумно въздух, докато пронизващата болка под ребрата отслабна. После инстинктивно се запъти към отворената врата, зад която светеше топло слънце. Само то можеше да стопли замръзналата й плът и да съживи вкаменения й дух.