Джейн Фийдър
Лисицата (2)

1

Август 1819 година

 

Беше късен предобед, когато умореният кон най-сетне подуши родния обор и зави през разпадащата се каменна порта в обраслата с трева входна алея на Денхолм Мейнър. Конят изпръхтя и вдигна глава, а когато се появи черно-бялата, облечена с дърво господарска къща, даже премина в тръс. Горещото слънце позлатяваше затворените с капаци прозорци, червените керемиди на покрива светеха отдалеч. Къщата изглеждаше ужасно занемарена, особено осеяната с кални локви входна алея и диворастящите храсти от двете й страни — жалки остатъци от някогашния грижливо подрязван жив плет.

Хуго Лейтимър седеше на гърба на коня, без да вижда нищо от тази разруха. Усещаше само болезненото бучене в главата си, изсъхналата си уста и парещите очи. Не можеше да си спомни как беше прекарал изминалите часове, помнеше само, че бе напуснал дома си късно снощи. Вероятно беше прекарал нощта в една от многобройните кръчми в Манчестър, където се беше наливал с лош алкохол и се бе забавлявал с уличници, докато падне под масата. Това беше обичайният му начин да прекарва нощта.

Конят мина без подкана под арката пред къщата и прекоси настлания с камъни двор. Едва сега Хуго разбра, че в негово отсъствие се бе случило нещо необичайно.

Той примигна и разтърси глава, опитвайки се да размисли. Огледа подозрително пощенската кола, спряла точно пред широкото стълбище. Гости… никога не му бяха идвали гости. Страничната врата зееше отворена — това също беше необичайно. Какво, по дяволите, си позволяваше Самюел?

Хуго отвори уста, за да извика слугата си, когато на вратата се появи огромно куче от неизвестна порода и се втурна с оглушителен лай по стълбите. С оголени зъби и настръхнала козина, песът едновременно с това размахваше за поздрав дългата си рунтава опашка и Хуго отбеляза с крайчеца на съзнанието си колко неподходящо беше това съчетание.

Конят изцвили уплашено и се подхлъзна на влажната настилка. Хуго изруга и стегна юздите. Непознатото куче заскача около коня и ездача, като лаеше оглушително — сякаш поздравяваше приятели, които отдавна не беше срещало.

— Самюел! — изрева Хуго, скочи от коня и отново изруга, когато рязкото движение предизвика режеща болка в главата му.

Наведе се към лудуващото куче и изсъска:

— Млък! — с толкова груб тон, че животното се стресна и бързо отстъпи няколко крачки назад.

Самюел не се появи. Хуго изруга за трети път, метна юздите на гърба на коня и с леко плесване по задницата го изпрати към обора. Вземайки по две стъпала наведнъж, той изкачи стълбата към страничната врата, следван по петите от замлъкналото куче. Влезе в голямата зала на дома си и рязко спря. Изведнъж изпита ужасното чувство, че е влязъл в къща, която не е неговата.

През отворената врата падаха слънчеви лъчи и осветяваха мръсните каменни плочи. В лъчите танцуваха прашинки, които проникваха през прозорците. Върху стария дъбов стол до стената и масивната маса в стил Тюдор се виждаше дебел слой прах. Дотук нищо необичайно. Но празното пространство между малкото мебели беше препълнено с куфари, кутии и най-различни други неща, които Хуго в първия миг не успя да различи. Пред невярващия му поглед изведнъж се появи папагал в кафез, а внимателният оглед показа, че птицата има само един крак. Папагалът наклони глава и изкрещя едно от най-грозните проклятия, които Хуго беше чувал през десетте години служба във флота на Негово кралско величество.

Напълно объркан, мъжът се обърна и кучето изквича жално, защото го бе настъпил по опашката, разпростряна като ветрило върху каменните плочи.

— Вън! — заповяда Хуго без особена надежда, че животното ще се подчини. Кучето оголи зъби, излая тихо и остана на място.

Следващото, което забеляза Хуго, беше кутия, или по-точно казано, долната половина от кутия за шапки, защото капакът беше до нея. В кутията обаче нямаше шапки, а черно-бяла котка, чийто силно издут корем се свиваше и отпускаше в бърз ритъм. Хуго не повярва на очите си, когато след минута на бял свят се появи мъничко, блестящо котенце, което решително се запъти към корема на майка си и намери пълната с мляко цицка, докато котката раждаше братчетата и сестрите му.

— А, ето че се върнахте, сър Хуго. Много се радвам да ви видя. Тук стават неща, които никой от нас не е очаквал. — Едър сивокос мъж с кожен панталон до коленете, ботуши и жилетка, както и с масивни златни обици на ушите, прекъсна наблюденията на Хуго и отклони вниманието му от раждащата котка.

— Какво, по дяволите, става тук, Самюел? — попита господарят на дома. — И какво е това там?

— Очевидно раждането е започнало — отбеляза дълбокомислено Самюел и хвърли поглед във вътрешността на кутията. — Котката си избра кутията за шапки и тъй като чакахме всеки момент да роди, госпожицата каза да я оставим, където е.

— Имам чувството, че се намирам в чужда къща — промърмори Хуго. — А може би все още съм в оня жалък бордей, пиян до козирката, и всичко това е ужасен кошмар? За какво, по дяволите, говориш, Самюел? Коя е тази госпожица?

— О, толкова се радвам, че най-сетне се върнахте. Сега мис Енсти може да си замине.

Гласът беше дълбок и мелодичен — и безкрайно привлекателен. Хуго вдигна глава и погледна невярващо към вратата на трапезарията. Жената, на която принадлежеше благозвучният глас, стоеше на прага и се усмихваше безгрижно.

Годините потънаха в нищото, стаята се завъртя. Това беше Елизабет, както изглеждаше преди шестнадесет години, когато я видя за първи път. Елизабет… и въпреки това не беше тя. Хуго затвори очи, потърка слепоочията си и отново отвори очи. Видението все още стоеше на вратата и се усмихваше доверчиво.

— А коя сте вие, моля? — попита той. Гласът му прозвуча дрезгаво и накъсано.

— Хлое — отговори тя, сякаш това се разбираше от само себе си. Напълно объркан, Хуго поклати глава.

— Простете, но все още не разбирам.

Младата жена се усмихна несигурно и на челото й се изписа тънка бръчица.

— Хлое Гришъм — обясни тя и наклони глава, сякаш за да прецени по-добре реакцията му на думите й.

— Исусе, Мария и Йосиф… — пошепна Хуго. Това беше дъщерята на Елизабет! Не можеше да си спомни дали беше чувал името й. В нощта на дуела момиченцето беше на три годинки.

— Те са ви изпратили писмо, че ще дойда в дома ви — продължи тя и в гласа й прозвуча засилваща се несигурност. — Не сте ли го получили?

— Кои са тези „те“? — Хуго се покашля, опитвайки се да събере остатъците от разума си.

— Ами дамите Трент, сър Хуго — прозвуча друг женски глас и рицарят най-сетне забеляза втората жена, която стоеше зад младата девойка с лицето на Елизабет. Дребната дама плахо излезе напред. — От интерната Трент за млади дами, сър Хуго, в Болтън. Миналия месец дамите Трент ви писаха, че Хлое ще дойде в дома ви.

Тя кимаше на всяка дума, кършеше ръце и въпреки смайването и ужасното главоболие Хуго се постара да обуздае нарастващото си нетърпение.

— Вие имате едно предимство пред мен, мадам. Не си спомням да са ни представили един на друг.

— Това е мис Енсти — намеси се Хлое. — Получи ново място в Лондон и дамите Трент решиха, че е редно да ме придружи дотук. А сега, след като ви видя и знае, че не сте измислица…

— Какво да съм?

— Че не сте плод на въображението ми — обясни весело момичето. — Когато пристигнахме тук и никой не ни посрещна, ние се уплашихме, че изобщо не съществувате. Но след като стана ясно, че вие сте човек от плът и кръв, мис Енсти може да продължи към столицата. Уверена съм, че тя ще го направи с удоволствие, защото я очакват там след седмица, а пътят от Манчестър до Лондон е много дълъг.

Хуго изслуша това бързо и въпреки това ясно обяснение, като отчаяно се питаше дали младото момиче винаги говори толкова бързо и толкова много и в същото време имаше чувството, че е готов да слуша прекрасния му глас за вечни времена.

— О, моля те, Хлое, знаеш, че не мога да си тръгна, докато не се уверя, че сър Хуго е готов да изпълнява задълженията си — възрази мис Енсти и закима още по-усърдно. — О, божичко! Дамите Трент никога няма да ми простят, ако не постъпя по този начин.

— Глупости — заяви самоуверено мис Гришъм. — Нали виждате, че сър Хуго съществува? Можете да си заминете с чиста съвест.

Хуго имаше чувството, че в следващия момент малката ще сложи ръце на раменете на гувернантката и ще я изведе навън, даже ще я качи в пощенската карета. Беше очевидно коя от двете дами заповядва и коя се подчинява.

— Ще позволите ли да попитам защо трябва да останете тук? — попита той. — Естествено аз се чувствам почетен, но съм и малко объркан.

— Шегувате се — каза Хлое, но в гласа й отново звънна несигурност. — Вие сте мой настойник и дамите Трент ме изпращат тук, защото решиха, че аз… — тя млъкна рязко и прехапа долната си устна. — За съжаление нямам представа какво точно са ви писали, но съм сигурна, че са само лъжи.

— О, мила Хлое, нямате право да говорите така, наистина! — извика възбудено дребната мис Енсти. — Не бъдете неучтива, мило дете!

Хуго зарови пръсти в косата си с чувството, че трябва да се събуди от невероятен сън.

— Нямам представа за какво говорите — изрече най-сетне той. — Последния път, когато ви видях, бяхте тригодишно момиченце.

— Не е възможно адвокатите да не са ви уведомили за завещанието на мама. Тя ви определи за мой настойник и…

— Елизабет е мъртва? — прекъсна я невярващо той. Сърцето му заби като безумно.

Момичето кимна мрачно.

— Почина преди три месеца. Виждах я най-много веднъж или два пъти годишно, затова ми е трудно да тъгувам, както би трябвало.

Хуго обърна гръб на дамите, обзет от мъчителна тъга. Едва сега осъзна, че винаги беше хранил искрица надежда един ден Елизабет отново да го приеме в живота си.

Отиде до вратата и се загледа с невиждащ поглед в ясното утро, опитвайки се да подреди мислите си. Дали това необикновено посещение беше обяснението за странната вест, която бе получил миналата година? Един пратеник му донесе писмо от вдовишкия дом в Шиптън, който се намираше оттатък долината и в който Елизабет беше намерила подслон след смъртта на мъжа си. В набързо надрасканото, трудно четливо писъмце пишеше само, че той трябва да сдържи обещанието, което й е дал преди много години, и да й помогне, защото тя има нужда от него. В писмото не се съдържаше никакво обяснение, нямаше думи на приятелство, нито един признак, че това е началото на нещо, което той бе очаквал през всичките тези години. Даже нечетливият подпис, който излизаше извън страницата, остави у него впечатлението за бързане и невнимание.

Писмото на Елизабет го изпълни с такава ярост и с такъв копнеж, че едва не го уби. В яростта си той разкъса тънката хартия и се опита да я забрави. Откакто войната бе свършила и той бе напуснал военния флот, двамата живееха само на седем мили един от друг. Тя не се опитваше да се свърже с него, а той беше обвързан с честната си дума да уважава желанията й, дори след толкова много години. А след това дойде набързо надрасканото писмо… искане да сдържи даденото обещание. Сега пък — това момиче.

Той се обърна отново към голямата зала. Кучето се беше разположило в краката на Хлое и я гледаше с обожание.

— Не бих се учудил, ако намерите писмата в библиотеката — обади се Самюел, който съсредоточено разглеждаше ноктите си. — Там има цяла купчина непрочетени писма. Винаги съм си мислил, че един ден ще пропуснете нещо важно.

Хуго хвърли мрачен поглед към верния си спътник и слуга. Самюел беше при него още от двайсетгодишната му възраст, когато отиде във флота. Както обикновено, Самюел беше прав. Бученето в главата му стана оглушително и той разбра, че няма да издържи нито минута по-дълго.

— Погрижете се кучето да изчезне от къщата — заповяда той и се запъти към стълбата. — И отнесете проклетата котка и котилото й в обора, където им е мястото… и да не забравите да покриете папагала — заключи мрачно той, когато птицата отново забълва моряшки ругатни.

— О, не! — извика сърдито Хлое. — Данте ще живее в къщата!

Хуго се обърна предпазливо, за да не увеличи пронизващата болка в главата.

— Данте ли? — попита невярващо той. — Може ли куче да се казва Данте?

— Кръстих го така, защото идва от същински ад — обясни търпеливо момичето. — По време на някакъв празник го спасих от огън. Той беше още малко кученце, няколко улични хлапета го бяха вързали и бяха запалили огън, за да го изпекат бавно. Отначало мислех да го нарека Орлеанската дева — добави с усмивка тя, — но забелязах, че полът му не е подходящ.

— Предпочитам да не чуя нищо повече — изсъска Хуго. — Не, сигурен съм, че не желая да чуя нищо повече. — Той се постара да подбере внимателно думите си. — Тази нощ не съм спал, затова сега ще отида в стаята си и за първи път, откакто бях малко момче, ще си кажа отново молитвите. Когато се събудя, надявам се господ да е чул пламенната ми молба и да видя, че всичко това… — той направи широк жест, включващ цялата менажерия в залата — … че всичко това не е било нищо друго, освен ужасно последствие от обърканото ми въображение.

Папагалът отново изкрещя, този път в напразен опит да имитира истеричен пияница.

— Махнете веднага тези животни!

След тази решителна, както се надяваше, заповед, сър Хуго Лейтимър се оттегли от полесражението и се скри в нормалната си спалня, съпроводен от жалното хленчене на мис Енсти.

Той страдаше от безсъние и се нуждаеше от няколко порции сън дневно. Десетте години в морето с безброй нощни вахти бяха превърнали наклонността му в здрав навик, който беше добре дошъл, защото нощем го измъчваха кошмари, докато по време на краткия дневен сън не го заплашваше такава опасност.

Хуго небрежно нахвърля дрехите си по пода, пъхна се в леглото и облекчено затвори очи. В стаята цареше полумрак и пулсирането в слепоочията му скоро отслабна. Не искаше да мисли за Елизабет и за момичето, което толкова й приличаше и в същото време беше много различно. Това беше някакъв кошмар. Малката трябваше да се върне в Шиптън при семейство Гришъм.

Изведнъж пред вътрешния му взор се появи бруталното лице на Джаспър Гришъм и сънят отлетя надалеч. Джаспър беше син на баща си… Стивън Гришъм. Джаспър не беше подходящ за настойник на младото момиче. Това ли беше искала да избегне Елизабет? Но какво безумие я бе накарало да повярва, че убиецът на съпруга й може да стане добър настойник на дъщеря й? Тъкмо той, отшелникът, който се опитваше да забрави миналото, като го удави в алкохол и в нощни оргии с градските уличници.

Хуго изохка и се обърна настрана. От отворения прозорец долетя трополене на колела. Дано пощенската карета беше отвела две пътнички с цялата менажерия на момичето. Дано заспи дълбоко и когато се събуди, да разбере, че всичко е било плод на възбуденото му въображение. Въпреки това той заспа с недоброто предчувствие, че в живота му предстоят решителни промени.