Джейн Фийдър
Дивата хризантема (29)

28.

До разсъмване смениха конете цели три пъти. Джулиана не се помръдна, дори когато един кичур я погъделичка по носа и едва не се разкиха. Люсиен кашляше, трепереше и се присвиваше през цялото време. Само конякът му помагаше. Джордж се взираше като хипнотизиран в неподвижния човешки вързоп на отсрещната седалка.

Утрото беше сиво и мрачно, но поне дъждът отслабна. Когато влязоха в двора на „Червения лъв“ в Уинчестър, конете бяха напълно изтощени. Кочияшът се бе отнесъл немилостиво с тях, защото му бе обещано голямо възнаграждение, ако мине седемдесетте мили до Уинчестър за седем часа — двойно по-бързо от пощенската карета. Джордж провря глава през прозорчето.

— Сменете конете и ни чакайте тук. Скоро ще ми трябвате пак.

— Бутилката ми е празна — изръмжа Люсиен през здраво стиснати зъби. — Трябва да я напълня.

Наведе се към отворената врата и отново се разтърси от пристъп на кашлица. Сведе глава и притисна окървавената кърпа към устата си.

— Дайте на мен. — Джордж изтръгна бутилката от мършавата му ръка и скочи от каретата. Отиде в кръчмата и заповяда на мъжа зад тезгяха: — Напълнете я и ми дайте още три бутилки. — Люсиен се наливаше толкова бързо, че трябваше да предвиди запаси за остатъка от деня.

Когато се върна в каретата, Джулиана все така не помръдваше. Не можеше да разбере защо не идва в съзнание. Чуваше равномерното й дишане. Лицето й беше смъртнобледо, но това беше нормално. Наведе се над нея и опипа бузата й. Кожата й беше успокояващо топла.

Джулиана знаеше, че преструвката не може да продължи вечно. Всяко мускулче по тялото й беше напрегнато и я болеше, а още по-лошо беше, че изпитваше настойчива потребност да изпразни мехура си. Нямаше представа как да изкаже желанието си, след като в устата й имаше парцал, но трябваше да положи усилие да бъде разбрана. Когато спираха, за да сменят конете, никой не говореше и тя не бе разбрала каква е целта на пътуването им. Но тя познаваше Джордж и с право предполагаше, че смята да я заведе в дома си. Обратно на мястото на престъплението. Или веднага ще я завлече пред съдията? Не, планът му сигурно беше друг. Каретата се тресеше силно по неравния път и мъчението й стана непоносимо. Все пак успя да прогони болките от съзнанието си и се опита да си представи къщата на сър Джон стая по стая. Прозорците, вратите, фасадата, тясната уличка зад оборите…

Каретата изкачи с мъка входната алея към ниската, схлупена къща на семейство Ридж и спря пред входната врата. Джордж скочи на чакъла, посегна към Джулиана и грубо я издърпа за краката. Главата й се удари в земята и тя отвори очи.

— О, спящата красавица най-сетне се пробуди — изсмя се той, изпълнен с гордост от ефективната си намеса. Грабна я и отново я метна на рамото си. — Мисля, че двамата ще се забавляваме много добре. — Отнесе я по стълбите до вратата, която се отвори моментално.

Възрастната икономка направи уплашен реверанс.

— Вие ли сте, сър Джордж? Не ви очаквахме…

Джордж изръмжа нещо неразбрано и я бутна настрана.

Люсиен го следваше, тракайки със зъби и треперейки с цялото си тяло. Вървеше, увил ръце около себе си, за да спре ледените тръпки, които го разтърсваха.

— Погрижете се за госта, Доли — заповяда Джордж и се запъти към стълбата. — Има нужда от огън, гореща вода и легло.

— Коняк — изохка Люсиен и отново надигна бутилката.

Доли го гледаше ужасено. Този човек беше на умиране!

— Оттук, сър. — Посегна да хване ръката му, но той я отблъсна и изруга.

— Донесете ми коняк и гореща вода, жено. Нищо друго не ми трябва. — Люсиен влезе, препъвайки се, в една странична стая и отново се закашля с кървави храчки.

Джулиана чу кашлянето му и се изпълни с надежда. Съпругът й беше твърде болен, за да представлява сериозна заплаха за нея. Оставаше само Джордж. Но докато беше вързана и със запушена уста, нямаше как да се брани срещу негодника.

Джордж влезе в една стая и я хвърли на леглото.

— Е, помниш ли тези четири стени, мила моя? Стаята, където прекара първата си брачна нощ. — Отвори наметката й и я претърколи настрана, за да я издърпа изпод нея.

Джулиана усети как нощницата й се вдигна и хладният въздух погали разголените й бедра. Бързо се метна по гръб и се опита да се покрие с вързаните си ръце. Джордж се ухили злобно и издърпа нощницата й още по-нагоре.

— Така ми харесва повече.

Джулиана вдигна ръце към устата си в отчаян опит да махне парцала, докато очите й трескаво го умоляваха да й помогне. В момента можеше да мисли само за едно.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — Джордж се изсмя. — Скоро ще имаш достатъчно възможност да говориш, мила моя мащехо. Искам да направиш пълно признание пред съдията. Първо ще подпишеш писмените признания, после двамата ще отидем в съда, за да повториш историята си с всички подробности.

Джулиана преметна вързаните си крака през ръба на леглото и ги мушна отдолу, за да стигне до нощното гърне. В първия момент Джордж я погледна слисано, после отново се ухили.

— Разбрах. Позволи ми да ти помогна. — Наведе се, измъкна гърнето и го бутна с крак в средата на стаята. — Готово. Заповядай! Знам, че ще се справиш. Отивам да закуся и се връщам!

Очите на Джулиана засвяткаха от гняв, но тя се успокои бързо. Все пак Джордж я бе оставил сама, за да се облекчи. Ръцете й бяха вързани отпред, не на гърба, и това я правеше по-подвижна. Винаги има нещо, за което да благодарим на небето, каза си сухо тя, надигна се от леглото и заподскача към гърнето.

С много усилия успя да се облекчи и внимателно да избута гърнето обратно под леглото. После се дотътри до пейката под прозореца и се опита да прецени ситуацията си.

Парцалът в устата й пречеше да извика за помощ. Можеше да го опипа с вързаните си ръце, но не можеше да го махне, защото не стигаше до възела на тила. Коприненият чорап стягаше болезнено китките й и тя не беше в състояние да изтръгне превързаните си ръце от примките.

Погледът й обходи помещението и спря върху ремъка на стената до тоалетката, на който сър Джон точеше бръснача си. Щом имаше ремък, значи имаше и бръснач. Успя да се придвижи до тоалетката. Бръсначът лежеше до легенчето за вода, сякаш очакваше сър Джон. Явно след смъртта му никой не беше влизал в тази стая.

Джулиана улови предпазливо бръснача с върховете на пръстите и го постави изправен на поставката. Протегна ръце и когато копринените върви се озоваха точно над острието, задвижи ръце напред и назад. Острието беше малко тъпо, но Джулиана нямаше търпение да го наточи с ремъка. Скоро бръсначът падна. Тя го изправи отново върху поставката и предприе нов опит да разреже копринената връв. Лека-полека тънката, но здрава коприна се нацепи. Ножът падна още два пъти, но тя го изправи с безкрайно търпение и продължи да движи ръце върху него. През цялото време сърцето й биеше като безумно. Вслушваше се страхливо за евентуални стъпки, в лекото скърцане на старите дъски.

Гърлото я болеше толкова силно, че сигурно нямаше да може да говори дори без парцала в устата. Най-сетне копринените върви се скъсаха и бръсначът падна със звън на пода.

Джулиана разтри скованите си китки и раздвижи безчувствените пръсти. Направи няколко неуспешни опита да развърже кърпата на тила си и най-сетне успя да извади парцала от устата си. По устните и езика й бяха полепнали влакънца, които й напомниха за отвличането в Лондон… и за драстичния урок на Тед. Тази нощ бях в собственото си легло и ето какво стана, помисли си тя и побърза да разреже вървите, които стягаха глезените й.

Най-сетне беше свободна! Болките бяха забравени. В гърдите й пламна облекчение. Джордж, естествено, бе заключил вратата. Джулиана изтича до прозореца и погледна навън. Точно под прозореца й имаше цветна леха, но разстоянието беше значително. Вейките бръшлян изглеждаха достатъчно стабилни. Най-добре да провери дали ще издържат тежестта й. Нямаше друг избор.

Вдигна прозореца и в спалнята нахлу хладен въздух, ала Джулиана не усети студа. Макар че й се виеше свят, седна на перваза на прозореца, внимателно прехвърли крака от другата страна, спусна се по стената и вкопчи пръсти в перваза, без да обръща внимание на адската болка в изтерзаните си длани. Краката й отчаяно затърсиха опора в бръшляна. Намериха издадена тухла и се закрепиха. Сърцето й се качи в гърлото, когато свали едната си ръка от перваза и посегна да хване най-близкия клон. Той издържа. Джулиана свали и другата си ръка и увисна цялата на бръшляна. Добре, че краката й се крепяха на издадената тухла. Така лека-полека успя да се смъкне почти до земята, усещайки как бръшлянът се отделя от стената на къщата. Слава богу, всеки път успяваше да намира опора за ръцете и краката си, преди клоните да рухнат под тежестта й.

Цялото й внимание беше съсредоточено върху слизането и тя не чу шума от стъпки в помещението над главата си. Чу ядния рев на Джордж и уплашено вдигна глава. Той се подаде от прозореца и лицето му запламтя от гняв. Без да мисли, Джулиана пусна бръшляна и прелетя почти два метра до земята. Приземи се крайно несръчно и си навехна крака. Чу отново крясъците на Джордж, този път по-далечни, и разбра, че той тича надолу по стълбите и само след секунди ще изскочи от задната врата. Изпълнена със страх, тя се изправи и закуцука по мократа земя, пренебрегвайки острата болка в глезена. Заобиколи къщата и забърза към входната алея. Инстинктът я съветваше да излезе на открито — там може би ще намери свидетели на бедата си.

Вече чуваше Джордж зад себе си — тежко, шумно пъшкане, тежки стъпки. Имаше чувството, че усеща дъха му в тила си. При нормални обстоятелства щеше да му избяга без усилие. Но беше боса, а чакълът бодеше. Навехнатият крак й причиняваше адски болки. Все пак успя да завие зад ъгъла и стигна до входната алея, която се спускаше към шосето. Ако стигне дотам, може би ще мине някоя кола… местен арендатор… работник… все едно кой… да я спаси.

Джордж тичаше след нея и разстоянието помежду им се скъсяваше. Той дишаше все по-тежко, дебелият му корем се люлееше застрашително, масивните ръце бяха стиснати в юмруци. Въпреки това успя да настигне жертвата си. Тя вече не можеше да тича, силите й намаляваха бързо, болките в крака станаха непоносими. Джордж протегна ръка, сграбчи края на нощницата й и я дръпна назад. Вбесена, тя се отбраняваше със зъби и нокти. Червената й коса се развяваше като знаме.

Някак си успя да се изтръгне от хватката му. Нощницата се скъса, но тя не й обърна внимание. Целта й беше портата, която водеше към шосето. Толкова близо… само още три крачки…

Джордж отново я настигна и посегна към нея. Точно в този момент Джулиана чу трополене на железни колела по неравния паваж… Събра последните си сили и излезе на шосето пред тежко натоварена кола със сено.

Селянинът дръпна рязко юздите и изгледа смаяно високата фигура, облечена само в тънка нощница, която бе препречила пътя на конете му.

— Моля ви се… — Джулиана шумно пое въздух и продължи с пресекващ глас: — Моля, помогнете ми… аз…

Не можа да продължи. Джордж я сграбчи, притисна ръка върху устата й, нави косата й на ръката си и задържа главата неподвижна. Изведнъж гласът му зазвуча делово. Обясни на изумения селянин, че дамата страда от душевно заболяване и я държат затворена, защото е агресивна. Че днес избягала от стаята си, след като нападнала слугинята, която й носела храната. Че е склонна към буйство и може да стане много опасна.

Селянинът гледаше с нямо учудване полуголата жена, която се бранеше от мъжа. Непознатият изглеждаше напълно с ума си, а и говореше много убедително. Момичето го погледна умолително и в очите му блесна нещо диво. Селянинът потрепери, прошепна някаква молитва и побърза да отмести поглед. Очите на лудите бяха опасни. Плесна с юздите и Джордж бързо отдръпна лудата настрана. Каруцата потегли с най-голяма бързина.

Вбесена, Джулиана захапа с все сила дланта на Джордж. Той изрева разярено и я удари по главата. От удара й се зави свят и тя притихна. Без да се бави, той я метна на рамо и я отнесе обратно в къщата.

Когато входната врата се затвори с трясък след Джордж, Люсиен излезе от стаята си с чаша в ръка.

— Велики боже — заекна той, — какво става пак?

— Мисли си, че може да избяга от мен… дръзката мръсница — изрече задъхано Джордж, мина покрай госта си, влезе в дневната и стовари Джулиана на едно кресло.

Тя се сви на кълбо и не мръдна повече. Чувстваше се като упоена от преживяния шок и от силния удар по главата. За момента се признаваше за победена.

Джордж си наля пълна чаша коняк, изпразни я на един дъх и я напълни отново.

— Колкото по-скоро я настаним в затвора в Уинчестър, толкова по-добре. — Пийна още малко коняк и се обърна към Люсиен: — Тръгваме.

— Как така тръгваме? Къде отиваме? — Люсиен се облегна на касата на вратата. Очите му светеха трескаво, мършавото му тяло се разтърсваше от тръпки. Беше се вкопчил в чашата, сякаш беше единствената му връзка с живота.

— У семейство Форсет. — Джордж глътна остатъка от коняка си и благоволи да обясни: — Форсетови ще я разпознаят пред съдията, а вие ще заявите, че ви е жена, и ще разкажете как са ви излъгали. Ще я арестуват и ще я пъхнат в затвора. А после… — Очите му засвяткаха похотливо. — А после, скъпа мащехо, ще идвам да те виждам в килията ти. Всеки ден. Насаме…

Джулиана не беше способна да произнесе нито дума. Силите й бяха изцедени. Не можеше дори да се изправи, камо ли да избяга. Не тук… не сега. Може би Форсетови ще застанат на нейна страна. О не, не бива да се надява.

Бившите й опекуни няма да искат да се забъркат в скандал с момичето, което не обичаха и възприемаха като досаден товар. Ще я идентифицират пред съдията, за да си измият ръцете.

— Тръгвайте, Еджкомб — нареди мрачно Джордж. — Ще яздим. Аз ще взема зверчето пред мен на седлото.

Люсиен поклати глава. Отвори уста да протестира и веднага се закашля. Джулиана никога не беше присъствала на толкова страшен пристъп. Когато отново беше в състояние да си поеме дъх, съпругът й заяви:

— Не ви ли е ясно, че не мога да яздя в това състояние, драги? Няма да се задържа на гърба на коня… оставам тук… ще си почина… Вие ще направите, каквото трябва. — И побърза да си налее чаша коняк.

— О, не — изсъска Джордж. — Идвате с мен, Еджкомб. Трябвате ми. Няма да получите нито стотинка от парите, които ви обещах, ако не изпълните споразумението ни.

Виконтът го погледна втренчено и в сивите очи блесна примирение. Трябваше да се съгласи… нямаше пукната пара… да се подчини на волята на един провинциален тъпак, когото презираше и вярваше, че може да използва за собственото си отмъщение. Сега осъзна, че е станало точно обратното — Ридж го беше използвал за своите цели и сега стоеше пред него със студената, пресметлива решителност на мъж, завладян от идея фикс.

Джордж направи крачка към Люсиен и стисна големите си ръце в юмруци. Люсиен се отдръпна назад и се разтрепери още повече. Силата на собствената му злоба се разтвори в нищото, пред лицето на тази грозна заплаха и го направи слаб и жалък. Страхливец, изправен пред брутален нападател.

— Добре де — изграчи той и притисна окървавената кърпичка към устата си. — Щом така искате. Ето ме, тръгвам.

Джордж кимна рязко и отново се обърна към свитата на Джулиана. Тя бе затворила очи — в момента това беше единствената й възможност да се дистанцира от случващото се. Джордж я изправи грубо на крака, улови брадичката й, другата му ръка се зарови в косата й.

— Не искаш да ти причиня болка, нали, мила моя?

Тя поклати глава, без да отвори очи.

— Значи ще направиш, каквото искам от теб, прав ли съм?

Тя кимна отново и в следващия миг усети устата му върху своята — корава, настойчива, безмилостна. Устните му се притиснаха в зъбите й, езикът му нахлу в устата й и тя усети киселия му дъх, смесен с коняк. Задави се, закашля се и се отпусна безсилно в ръцете му.

Джордж отстъпи и погледна в смъртнобледото й лице. Задържа я за косата, за да не се удари в него, и се усмихна.

— Май вече не сте високомерна както преди, лейди Еджкомб? — Гласът му преливаше от подигравка. — А като прекарате една седмица в затворническата килия… — Ухили се коварно и енергично я бутна към вратата. — Хайде, тръгваме!

Джордж спря до вратата, за да откачи от куката тежка наметка. Загърна Джулиана и тя се потърси от миризмата на мъжка пот. Вървеше като в транс. Излезе от къщата и последва Джордж към оборите, докато Люсиен се препъваше последен. От морето духаше студен и влажен вятър и въпреки отвращението си, Джулиана беше благодарна за наметката — макар да знаеше, че Джордж не я е загърнал, за да я стопли, а за да не привлича излишно внимание. Люсиен затрепери като лист от поредния пристъп на треската, но вече нямаше сили да кашля.

Ратаят изведе два коня от обора и ги оседла, като хвърляше любопитни погледи към странното трио. Ала не посмя да каже нищо в присъствието на господаря си, само усърдно помогна на Люсиен да се покачи на седлото. Той рухна на гърба на коня, хвана юздите с треперещи ръце и сви глава между раменете.

Джордж вдигна Джулиана на коня си и се настани зад нея. Хвана я здраво с едната си ръка и се намести по-удобно. Джулиана се опита да се отдръпне от горещата, потяща се, триумфираща мъжественост на тялото му, но той я притисна властно до себе си и тя се поддаде, за да не го разсърди.

Джордж излезе пръв от двора и пое към Форсет Тауърс.

 

 

Торкин влезе в двора на „Розата и короната“ в Уинчестър и спря. Куентин скочи от файтона и се опита да раздвижи скованите си, измръзнали крайници. Утринният въздух беше влажен и студен.

— Сега накъде?

След като нареди на ратая да смени конете, Торкин се обърна към брат си.

— Още не знам точно. Хайде първо да закусим и да съберем информация.

Куентин го последва в кръчмата. След няколко минути ги отведоха в отделна стая и слугинята побърза да запали камината.

— Една глътка портър срещу студа, милорд? — предложи любезно собственикът и огледа критично уютното, облицовано с дърво помещение. Прозорците блестяха от чистота, никъде не се виждаше прашинка.

— Да, благодаря. — Торкин свали ръкавиците си. — Желаем също кафе и пушен бут с яйца. — Отиде до прозореца и огледа улицата. — Къде живее най-близкият съдия?

— На Касъл стрийт, милорд.

— Изпратете ми някое момче. Трябва ми човек, който да свърши нещо за мен.

Гостилничарят се поклони дълбоко и се измъкна заднешком през вратата.

— А после какво? — Куентин се наведе над огъня и разтърка ледените си ръце. От мократа му наметка капеше вода.

— Първо трябва да разберем дали Ридж е отвел Джулиана направо при съдията — обясни Торкин и хвърли наметката си на близкия стол. — Благодаря много! — Той кимна любезно на момичето, което постави на масата две калаени канчета с портър.

— Какво желаете, сър? — На прага застана червенобузо момче с весели очи и стърчаща на всички страни коса, въпреки старателните му опити да я обуздае с вода и четка.

Торкин го инструктира много внимателно. Да изтича при съдията и да се осведоми дали през последните часове в съдилището е била отведена млада жена.

— И ако не е? — Куентин отпи голяма глътка портър и въздъхна доволно.

— Може да се предполага, че Ридж я е отвел право вкъщи.

— А ако не я намерим и в къщата му? — Куентин разпростря мократа си наметка на един стол пред камината, за да поизсъхне.

— Тогава отиваме във Форсет Тауърс. — Торкин жадно надигна канчето. Гласът му не издаваше вълнение. — Ако съм се излъгал, тогава… ох, не знам. — Вдигна рамене, но подчертано равнодушният жест не можа да измами Куентин, който познаваше брат си като никой друг.

Сервираха им закуската и двамата се нахраниха мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли. Момчето се върна с вестта, че съдията е още в леглото и никой не е смущавал съня му.

Торкин кимна. После повика гостилничаря.

— Къде се намира имението на сър Джон Ридж?

— На десет мили южно оттук, сър. — Мъжът описа пътя съвсем точно. — Висок каменен зид… мазилката е започнала да пада. Няма да го сбъркате, милорд.

— Готов ли си да тръгваме, Куентин?

— Разбира се, братко. — Куентин остави топлата напитка и последва Торкин надолу по стълбата. Дъждът бе престанал и небето постепенно се проясняваше. Торкин плати закуската и провери новите коне, запрегнати във файтона.

Стигнаха пред портите на имението точно когато първите слънчеви лъчи пробиха облаците. Конете препуснаха през големите локви по входната алея, по която Джулиана бе тичала само преди час в бездънно отчаяние.

Херцогът почука и икономката отвори почти веднага. Посрещна непознатите господа с видима уплаха и се опита да напъха сивите си коси под бонето. Очите й напомниха на Куентин за уплашено зайче. Нощта и утрото бяха донесли прекалено много вълнения и тревоги в обичайния мирен ход на живота й.

— Вкъщи ли е сър Джордж?

Доли погледна несигурно едрата, елегантна фигура в плътна наметка. Гласът звучеше хладно и самоуверено, погледът беше студен и пронизваше като кама.

— Не, сър… няма го. Излезе на кон само преди час… с гостите си.

— Гости ли? — Торкин вдигна въпросително вежди.

— Да, сър, имаше гости. Един джентълмен… смъртно болен. Така кашляше, че щеше да събуди и мъртвите… и едно момиче… по-скоро млада жена… и тя беше болна. Сър Джордж я внесе на ръце в къщата и я остави за малко в една от спалните. А после и тримата излязоха.

Когато погледна настрана и срещна доброжелателния поглед на Куентин, старата икономка се успокои и престана да усуква с пръсти престилката си.

— Казаха ли къде отиват? — попита меко Куентин.

Жената поклати глава.

— Не, сър, но както казах, тръгнаха на коне. Не вярвам да са отишли далеч.

— По кой път да минем, за да стигнем до Форсет Тауърс? — Гласът на Торкин не издаваше нищо от обзелата го възбуда. Сега знаеше, че Джулиана се намира някъде наблизо, и гневът заплашваше да го надвие. Люсиен и Джордж сигурно бяха приложили брутална сила, за да я принудят да замине с тях за Уинчестър. И щяха да си платят за това. Побърза да удави ужасните мисли за онова, което може би й бяха причинили, и да мисли само за бъдещото наказание.

 

 

В момента, когато завиха по настланата с чакъл входна алея, водеща към сивата каменна сграда на Форсет Тауърс, Люсиен рухна. През цялото време беше в полусъзнание, но стискаше здраво гривата на коня и успяваше да се задържи на седлото. На всеки няколко минути тялото му се разтърсваше от силни тръпки и получаваше пристъп на кашлица. Кърпата му беше цялата в кръв. Когато конят му се спъна в една дупка, Люсиен се плъзна настрана. Стреснатият кон препусна напред и ездачът му се свлече от седлото.

Джулиана проследи с ням ужас как уплашеното животно ускори ход. Кракът на Люсиен бе заклещен в стремето и тялото му се влачеше по чакъла. Ругаейки, Джордж препусна след него и успя да хване юздата на коня и да го принуди да спре.

Джордж скочи от седлото, без да изпуска Джулиана от ръцете си. Стисна я още по-здраво, освободи крака на Люсиен от стремето и погледна ужасено неподвижната фигура, просната на земята. На челото на Люсиен зееше рана — вероятно се бе ударил в камък. От раната течеше кръв. Очите му бяха затворени и той почти не дишаше.

— Проклето, гадно влечуго! — изруга вбесено Джордж. За първи път, откакто бе заловил Джулиана на входната алея, самоуверената му фасада се пропука. Завлече я до коня си, метна я на седлото и скочи зад нея.

— Не можеш да го оставиш да лежи тук! — Най-сетне Джулиана си възвърна дар словото. Мразеше Люсиен от дън душа, но мисълта да го изостави на пътя с кървяща рана на главата беше непоносима.

— В това състояние вече нямам никаква полза от него. — Джордж хвана юздите на коня на Люсиен и го поведе след себе си към къщата.

Джулиана се обърна да погледне смаляващата се фигура на пътя.

— Трябва да го отнесем в къщата.

— Друг ще го направи. А ти си затваряй устата! — Той я дръпна силно за косата и тя млъкна. Отдавна знаеше, че Джордж е грубиян, склонен към насилие, но едва сега разбра, че може да бъде и безчовечен.

Пред къщата Джордж скочи от коня и я свали от седлото. Хвана я за косата и я бутна пред себе си. Така изкачиха стълбите към входната врата. Чукането на чукчето прозвуча като роговете на Страшния съд. Лакеят, който им отвори, кипеше от справедливо възмущение от подобно нецивилизовано поведение. Като видя Джулиана, се слиса още повече.

— Мис Джулиана? Какво се е случило, за бога?

Джордж го изблъска настрана и бутна Джулиана пред себе си.

— Къде е господарят?

— В библиотеката, но…

Без да му обръща повече внимание, Джордж повлече Джулиана натам. Ала още преди да е стигнал, вратата се отвори и на прага застана сър Брайън. Като видя Джордж и жертвата му, на лицето му се изписа крайно отвращение.

— Както виждам, намерили сте я. — Гласът му изразяваше силно неодобрение.

— Да, и смятам да я изправя пред съдията в Уинчестър. Искам да я видя на кладата — изпухтя Джордж и бутна Джулиана в библиотеката. Без да изпуска косата й, се обърна към сър Брайън и в очите му светна триумф. — Вие, сър, и вашата уважаема съпруга трябва да удостоверите още днес пред съдията, че това е Джулиана Ридж.

— Мили боже, какво става тук? Какъв е този непоносим шум? — прозвуча раздразненият глас на лейди Амелия. — Джулиана! Откъде се взе?

— Повярвайте, не съм тук по своя воля, мадам. — В добре познатата от детските й години обстановка, Джулиана си възвърна част от куража. — На алеята лежи тежко ранен човек. Много ви моля, изпратете няколко души да го донесат в къщата!

Амелия местеше гневен поглед между запотения, изпълнен с мрачен триумф Джордж и неговата бледа жертва.

— От самото начало ни създаваше само трудности — заяви тя. — А днес си довела този недодялан селяк в къщата ми… а сега искаш да приема някакъв си пострадал от злополука. Кой е той?

— Съпругът ми, мадам. Виконт Еджкомб. — Джулиана усети как в гърдите й се надигна истеричен смях. Ситуацията беше гротескна — дори в този момент Амелия се отнасяше към нея със същото пренебрежение, каквото проявяваше в детството й. Племенницата й беше заплашена от обвинение в убийство, стоеше пред нея полугола, цялата в сини петна, в хватката на един брутален негодник, докато съпругът й лежеше полумъртъв на входната алея — и точно в тази ситуация бившите й настойници я обвиняваха, че е нарушила домашния им мир. Сякаш беше внесла в къщата буци кал или бе счупила скъпа кристална ваза.

Амелия въздъхна и се обърна към чакащия лакей:

— Докинс, вземете няколко момчета и се погрижете за ранения.

— Веднага, милейди.

— И изпратете най-бързия ездач при съдията — намеси се войнствено Джордж. — Кажете му, че става въпрос за убийство. Да дойде веднага.

Докинс погледна ужасено господаря си. Сър Брайън поклати глава.

— Позволявам ви да пренебрегнете това нареждане, Докинс. Ако сър Джордж иска да отиде при съдията, нека го направи, ние няма да му пречим. Да вземе и пленницата си, щом иска — прибави студено той.

— Значи сте готов да попречите на правосъдието да си свърши работата? — Запотеното лице на Джордж пламна от гняв. — Казвам ви кратко и ясно, сър: аз ще подам оплакване срещу вас и ще заявя, че пречите на предстоящия процес…

— О, я млъкнете, глупако! — прекъсна го раздразнено Амелия. — Да не мислите, че имаме желание да слушаме простотиите ви? Ако имате някакви претенции към Джулиана, предявете ги пред съда, но не очаквайте помощ от нас.

Джулиана погледна смаяно бившата си настойница. Вярно, не вземаше нейната страна, но и не заставаше на страната на Джордж.

— Претенции? — изкрещя вбесено Ридж. — Така ли наричате коварното убийство на баща ми… нейния съпруг? Грозно предателство, това е то, и аз ви казвам…

— Нямате право да ни казвате каквото и да било — прекъсна го остро сър Брайън. Обърна се към бившата си подопечна и попита спокойно: — Кажи ни, Джулиана, има ли нещо вярно в приказките, че си убила съпруга си?

— Не!

— Така и предполагахме. Мога да си представя, че за всичко е виновна проклетата ти несръчност.

— Постъпи невероятно глупаво, като избяга презглава — допълни Амелия. — Наистина не мога да разбера какво те е прихванало…

— Сложете го на дивана… внимателно. Изпратете за лекар!

Сухият глас на херцог Редмейн се чу откъм отворената входна врата. Амелия спря насред изречението. Джордж шумно пое въздух. Джулиана с мъка извърна глава, пренебрегвайки болезненото теглене в косата, все още хваната в юмрука на Джордж. Сърцето й изведнъж заби с такава сила, че й причини болка. Погледът й се впи в новодошлия.