Кир Буличов
Момиченцето, на което нищо не може да се случи (3) (Разкази за живота на едно малко момиченце от XXI век, записани от нейния баща)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса от XXI век (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Девочка, с которой ничего не случится, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Издание:

Кир Буличов. Момиченцето от Земята

фантастични разкази и повести

Издателство „Отечество“, София, 1981

Първо издание

Редактор: Елена Коларова

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мина Петрова

Код 11/9537721531/6354-3-81

Националност руска. Изд. №551.

Дадена за печат на 22. IV. 1981 г.

Подписана за печат на 20. ХI. 1981 г.

Излязла от печат на 20. ХII. 1981 г.

Издателски коли 16,52 Печатни коли 25,50

Усл. изд. коли 16,02 Формат 32х70/100 Цена 1,03 лв.

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2-а,

ДП „Балкан“, бул. В. И. Ленин, 113

София 1981

 

Кир Булычев. Девочка с Земли

Издательство „Детская литература“, Москва, 1974 г.

История

  1. — Добавяне

Бронти

При нас, в Московската зоологическа градина докараха яйце от бронтозавър. Чилийски туристи го намерили в един сипей по брега на Енисей. Яйцето беше почти кръгло и много добре запазено във вечните ледове. Когато специалистите започнаха да го изучават, откриха, че яйцето е съвсем прясно. Затова беше решено да го сложим в инкубатора на зоологическата градина.

Разбира се, почти никой не вярваше, че от това ще излезе нещо, но след една седмица рентгеновите снимки показаха, че зародишът на бронтозавъра се развива. Веднага след като по интервизията беше обявено за това, в Москва от всички страни започнаха да летят учени и кореспонденти. Наложи се да наемем целия осемдесететажен хотел „Венера“ на улица „Горки“. Но и там не можаха да се поберат всички. Осем турски палеонтолози спяха в столовата в къщи, аз се настаних в кухнята заедно с един журналист от Еквадор, а две кореспондентки на списание „Жените на Антарктида“ окупираха спалнята на Алиса.

Когато вечерта нашата майка ни видеофонира от Нукус, където строи стадион, реши, че е сгрешила номера.

Всички телевизионни спътници на света показваха яйцето. Яйцето отстрани, яйцето отпред; скелети на бронтозаври и яйцето…

Конгресът на космофилолозите в пълен състав пристигна на екскурзия в зоологическата градина. Но ние вече бяхме забранили достъпа до инкубатора и филолозите се задоволиха с белите мечки и марсианските богомолки.

На четиридесет и шестия ден от началото на този ненормален живот яйцето трепна. В този момент аз и моят приятел Яката седяхме до похлупака, под който беше яйцето, и пиехме чай. Вече бяхме престанали да вярваме, че от това яйце ще излезе нещо. Не смеехме вече да го облъчваме, за да не навредим на нашето „бебе“. Пък и не можехме да предсказваме нищо, тъй като никой от нас не беше опитвал да излюпи бронтозаври.

Така че яйцето трепна, още веднъж… счупи се и през еластичната обвивка се подаде черна, прилична на змийска, глава. Заработиха автоматичните снимачни камери. Знаех, че над вратата на инкубатора е светнала червена лампа. На територията на зоологическата градина започна нещо, което много приличаше на паника.

След пет минути около нас се събраха всички, които трябваше да бъдат тук, и много други, за които това съвсем не беше задължително, но твърде им се искаше. Веднага стана ужасно горещо.

Най-после от яйцето излезе малко бронтозавърче.

— Татко, то как се казва? — чух внезапно познат глас.

— Алиса! — учудих се аз. — Как влезе тук?

— С кореспондентите.

— Но тук е забранено за деца.

— За мен може. Аз казах на всички, че съм твоя дъщеря. И ме пуснаха.

— Нали знаеш, че не е хубаво да се използуват познанствата за лични цели?

— Но, татко, на малкия Бронти може да му е скучно без деца, затова дойдох.

Махнах с ръка. Нямах нито една свободна минута, за да изведа Алиса от инкубатора. А и наоколо нямаше никой, който би се съгласил да направи това вместо мен.

— Стой тук и не отивай никъде — казах й аз и се втурнах към похлупака с новороденото бронтозавърче.

През цялата вечер не си говорихме с Алиса. Скарахме се. Аз й забраних да се появява в инкубатора, но тя каза, че не може да ме послуша, защото й е мъчно за Бронти. И на следващия ден отново се промъкна в инкубатора. Вкарали я космонавтите от кораба „Юпитер–8“. Космонавтите бяха герои и никой не можеше да им откаже.

— Добро утро, Бронти — поздрави тя, като се приближи до похлупака.

Бронтозавърчето я погледна накриво.

— Чие е това дете? — строго попита професор Яката.

Аз едва не потънах в земята.

Но Алиса ни най-малко не се смути.

— Не ви ли харесвам? — попита тя.

— Не, моля ви се, точно обратното… Просто помислих, че може би сте се загубили… — Професорът съвсем не умееше да разговаря с малки момиченца.

— Добре — каза Алиса. — Бронти, ще дойда при тебе утре. Не тъжи.

На другия ден Алиса наистина дойде. И идваше почти всеки ден. Всички свикнаха с нея и я пускаха, без да питат за нищо. Аз вдигнах ръце. Добре, че живеехме близо до зоологическата градина, нямаше нужда никъде да се пресича, пък и винаги си намираше компания.

Бронтозавърът растеше бързо. След месец той достигна два и половина метра дължина и го преместихме в специален павилион. Разхождаше се из оградената кошара и дъвчеше млади бамбукови филизи и банани. Бамбук докарваха с товарни ракети от Индия, а с банани ни снабдяваше совхозът „Поливни площи“. По средата на кошарата имаше циментов басейн с топла солена вода. Такава се харесваше на бронтозавъра.

Но изведнъж той загуби апетит. От три дни бамбукът и бананите стояха недокоснати. На четвъртия ден бронтозавърът легна на дъното на басейна и сложи малката си черна глава върху пластмасовия парапет. По всичко личеше, че се кани да умира. Това ние не можехме да допуснем. Бронтозавърът ни беше един-единствен! Помагаха ни най-добрите лекари на света. Но всичко беше напразно. Бронти се отказваше от тревата, витамините, портокалите — от всичко.

Алиса не знаеше за тази трагедия. Бях я изпратил при баба й във Внуково. Но на четвъртия ден тя пуснала телевизора точно в момента, когато предавали съобщение за влошаване състоянието на бронтозавъра. Не мога да си представя как е успяла да накара баба си да я пусне, но още същата сутрин Алиса дотича в павилиона.

— Татко! — извика тя. — Как можа да скриеш от мене? Как можа?…

— После, Алиса, после — отвърнах аз. — Имаме съвещание.

Ние наистина имахме съвещание. През последните три дни то не прекъсваше.

Алиса не каза нищо и се отдръпна. А след минута чух, че някой до мен ахна. Обърнах се и видях, че Алиса вече прекрачва парапета, после скочи в кошарата и се затича към муцуната на бронтозавъра. В ръката си държеше кифла.

— Яж, Бронти — каза тя, — че те ще те уморят от глад. И на мен, на твое място, биха ми омръзнали бананите.

Още не бях стигнал до парапета, когато се случи нещо невероятно. Нещо, което прослави Алиса и навреди много на репутацията на биолозите.

Бронтозавърът вдигна глава, погледна Алиса и внимателно взе от ръцете й кифлата.

— По-тихо, татко — закани ми се с пръст Алиса, като видя, че искам да прескоча парапета. — Бронти се страхува от тебе.

— Нищо няма да й направи — каза професор Яката.

Аз също виждах, че нищо няма да й направи. Но ако баба й види тази сцена?

След това учените дълго спориха. И досега спорят. Едни казват, че на Бронти му е била необходима промяна в храната, а други — че той повече е вярвал на Алиса, отколкото на нас. Така или иначе, кризата мина.

Сега Бронти е съвсем питомен. Макар че вече е дълъг около тридесет метра, за него няма по-голямо удоволствие от това да вози на гърба си Алиса. Един от моите асистенти направи специална стълба и когато Алиса идва в павилиона, Бронти протяга предългата си шия към ъгъла, взима стълбата с триъгълните си зъби и умело я подпира до черния си блестящ гръб.

След това вози Алиса по павилиона или плува заедно с нея в басейна.