Михалаки Георгиев
Под яворовото дърво (Из записките на един ловец)

— Хммм… смелост?!… Та ако ви е меракът да чуете за човек смел, човек юнак, човек силен, като че да са направени мускулите му само от калена стомана, аз да ви разкажа за такъв един юнак, на когото подобен и досега не видох… Но да се разберем; аз говоря за смелост, за юначество, за сила, каквито разбираме ний, ловците, каквито разбират калените военни борци, каквито разбират всички ония, които могат да погледнат право в очите на смелостта, без да им око мигне! Само за юнак, срещу такава опасност говоря. Да, да се разберем, защото моят юнак, за когото ще ви говоря, можа смело да издържи срещу лицето си дъха от зиналите челюсти на разярената мечка, с която се бяха хванали гуша за гуша в юначна борба; но… не можа да издържи погледа на един чифт черни, прострелни женски очи, пред които аз с моите очи, с тия очи, с които го гледах как се бореше с мечката, със същите очи го видях как омекна пред тях също като някое пиле, което омаломощава пред погледа на змията!

Така подзе своя разказ моят приятел В. К., добър ловец, с който в съдружие с няколко още другари бяхме ходили една есен на лов край Рабишкото езеро, а след лова вечерта бяхме се наредили край софрата в скромната къща на чича Камена от близкото село на сладка вечеря и на още по-сладък мохабет. Повод на настоящия разговор беше прочутата пещера край споменатото езеро, за която съществува поверие, че отива под земи изпод Дунава, та излиза чак във Влашко, но че макар да са спохождали тази пещера разни туристи, разни ловци, разни геолози, па и разни военни, но никой досега не е имал успех да узнае истината за съществующето поверие — никой не е изследвал дълбочината, както и същността на тая пещера, с която се е прочула Белоградчишката околия. Един от присъствующите каза, че за това се изисква особена смелост, особена решителност, каквато рядко се намира у хората. Други възразяваха, че има мнозина смели и решителни хора, и почнаха да навеждат примери. Отклонен в това направление разговорът, който се ограничаваше само върху примера от смели, юначни хора, моят приятел В. К. подзе с горните думи своя разказ, който настави така:

— Селото Осенци лежи на пътя закъм планината, в която обикновено ходехме на голям лов, докато бях на служба в … окръг. Щом имаше някой сгоден празник или два-три поред, когато беше време за лов, а аз, който не съм особено приятел на пълните с дим кафенета, взема си пушката и торбата, поведа кучетата и — право в Осенци. Там слизах право у кръчмата на дядо Найдена, човек мераклия на добро ядене и пиене, па и на добър мохабет. Щом ме види отдалеч или, по-харно, щом види моите кучета, които винаги ме изпреваряха, дядо Найден наведнъж ще даде нужната команда и в кръчмата настъпва едно движение, като че са се задали сватове. Докато да стигна да се здрависам с дяда Найдена, току видиш, малкият Тачко, момчето му, изнася на таблата кафето — шекерлия, каймаклия, синджирлия, мераклия… докуз-таванлия — както имаше адет дядо Найден да го поръчва за мене, — а до кафето по чашка хубава сливовица от собствен максул на дядо Найдена. Докато посръбна два-три пъти от шолчето, току изпъкне като от невидено пред мене моят приятел, спътник по планината, Йото Недин, който имаше навик винаги, преди да се обади с „добро ютро“ или „добър вечер“, да се понакашле, което покашлюване служеше за предговор на неговия поздрав, па същевременно служеше и като един вид декларация от страна на Йото, т.е.: „Ако ти потребвам нещо, санким, додох да ти се обадя, а не че ми е толкова мерак за двата лева, що ще ми дадеш.“ Йото не казваше никога това, но, не зная как, това негово покашлюване всеки път ми напомнюваше неговата „декларация“ в тая смисъл. И Йото, както и дядо Найден, усетил по кучетата ми, които минават край неговата вратня, че ида в село, и дошел в кръчмата да ми се обади, т.е. да ми се покашля. Казвам да ми се покашля, защото поздравителните думи „добро ютро“ или „добър вечер“ Йото издумваше така тихо и смирено, като че шепнеше, боейки се да не събуди някого. Па не само това, но като ги прошепва, а он гледа у земи, като че е някоя млада годеница, която пръв път водят пред кум!…

Чуден момък беше тоя Йото. Още няма да е напълнил двадесет години, а он израстен, плещест, с широки рамена, дебел врат, силни крака и ръце, да речеш, че е закърмен не с женско мляко, а с мляко от мечка. На лице Йото беше бял-червен, като че току-що е излязъл от хамама, с руси късички мустаки, руси тънки вежди и едни сини и кротки очи, да речеш, че са очи на някоя русокоса изгора. Кога говори с човека, а он метне един къс поглед, па снеме бързо-бързо своите сини хубави очи у земи, като да не иска да ги хаби бадева. Първото ми запознаване с Йото беше пак в дядовата Найденова кръчма. Беше есенно време. Аз си пиех кафето в кръчмата, а дядо Найден беше излязъл пред кръчмата, където момчетата щяха да колят един шипар. Когато закланият шипар трябваше да се пърли, гледам: моят Йото подигнал у ръце шипаро като някое малко дете и го носи към накладения огън! Останах учуден, па повиках дядо Найдена и го питам колко ока може да има тоя шипар. Дядо Найден хвърли един изпитателен поглед, па ми отвърна:

— Хм, може да има до стотина оки!

— Ами виж как го носи тоя момък, като че носи някое пеленаче!…

Дядо Найден се изсмя под мустак, па ми дума:

— Ех, па това е Йото, що го гледаш ти него, он е един у село, па речи го и у целата каза, дека не само един шипар, но цела мечка дига и я хвърля, като че хвърля тикви или любеници!… Що мислиш ти?… Цела селска кола, возена от чифт биволи, па Йото като хване колелото за спицата, а биволите току се вковат на местото, па ни стъпка. Колко мечки е изтребил Йото по планината, хем не, да речеш, с пушка отдалеч, йок-йок!… Стане синецо, вземе си своята кама, наточи я хубаво, па се дигне, та право в планината, пред мечешкото леговище. Мечката, щом подуши човек, она почне да реве извътре, а он се само поизкашля и я чака да му излезне. Зададе ли се веднъж из дупката, а он, гуша за гуша, па с камата право в сърцето!… Като я повали, събере мечетата, па ги навърже, натовари на колата и мечката, и мечетата, па си върви синецо из село, като че вози брашно от воденица!

А па колкото за другия гад, било вълци, било лисици, па и диви свини, Йото им е майсторът, що му нема еш по целата каза.

Като ми каза това дядо Найден, аз му отвърнах, че такъв човек анджак аз и търся, такъв ми трябва. От тоя ден се запознахме с Йота и оттогаз, когато и да съм отишел на лов накъм тая планина, всякога и Йото е бил с мене. По тоя начин имах случай да се уверя в правотата на думите, що ми каза дядо Найден за Йото. И смелост, и сила, и юначество, каквито втори не съм виждал, па кой знае и дали ще видя!… И що е чудно, Йото си вършеше своята работа с пълно уверение на сполука всякога и всякъде, като че е с ръка оставил нещо, та отива да си го взема човекът. А което е още по-чудно, не само че никога не показваше какъв и да е признак да се хвали с тия исполински свойства, но не обичаше и да говори даже за тия свои подвизи и за своите успехи. Ако го срещне някой край село, че води колата откъм планината, и го запита: „Какво, Йото, има ли днес келепир от планината?“ — а он метне един скромен поглед със своите сини хубави очи, па като наведе миглите към земята, ще отвърне шепнешком:

— Хм, па все има по нещо… три вълка, две мечки и една дива свиня!…

Една събота след пладне пак бях се упътил накъм Осенци, за да преспя при дядо Найдена и да мога в неделя отрано още да тръгна на лов по планината. Още не беше нито зашло слънцето, кога стигнах в кръчмата на дяда Найдена, който и сега, както и всякога, ме прие весело и гостолюбиво. Докато пиех максулната сливовица и каймаклията кафе, аз очаквах, че моят Йото ще се закашля отнякъде и ще се яви, та да се уговорим за утре накъде и кога да тръгнем на лов. Моето очеквание, за чудо, не се сбъдна. Обърнах се към дяда Найдена и го питам какво така, та Йото го още няма да се весне? Дядо Найден ме погледна с един кротък, малко тъжовен поглед, па ми отвърна:

— Ех, господине, па он нема и да се весне!… Сиромахът… нагнала го е една беля, една неволя, та да му е у земи да потъне!… Такова нещо, знаеш, дека да накара човека да се чуди: дали у вода да рипне, или у огън да се хвърля!…

Можете да си представите в каква изненада, от една страна, ме хвърлиха тези думи на дядо Найдена и какво любопитство, от друга страна, породиха в мене тия думи за моя Йото!…

— Казвай, думам на дядо Найдена, молим те, казвай какво е станало и що му се е случило!…

— Море оно какво е — да иде през море — не е и за казване, ама като дип толкова настояваш, ще ти кажа!

Дядо Найден повика момчето да вдигне от пред нас таблите с празните чаши и филджани и като изтри сам мушамата, що бе прикована върху масата, седна по-близо до мене и с един сиишен, полутайнствен глас подзе:

Че Йото е вреден, че е юнак, че е силен, че е момък и половина, това и ти сам го знаеш, както що го знае и целото село. При това он е честен и пощен, те, като оня светец тамо зад кандилото дядо Найден посочи накъм кьошето, където беше закована една опушена икона. — Па и откъм имовина не е, да речеш, нещо слаб. Има си момъкът, още от баща му: и къщица, и нивици, и ливадици, и лозице, и градинка, па има по нещо и от жива стока; не е ихтияч ни у овци, ни у свини, ни у волове. Сега, като знаеш всичко това, па знаеш и момчето, ти и сам ще се сетиш, че такъв ергенин да засака коя да е у село, па макар щерката и на баш кньезовете или на попо, всека би го взела и ръка би му целувала и оттука, и оттука — дядо Найден обърна дясната длан от ръката си. — Ех, харно, ама де, кога он не посака нито щерката на баш кньезовете, нито оная на попа, па нито коя и да е, що би му била лика и прилика, що би била, дума се, от сой и колено, ами отиде, та се загледа у некоя си Гана Гочева, на Рада, Гочевата вдовица, щерка й. Оно, че е от сиромашка къща, пак не би било толкова големо зло, оти богатството е, що е реч, само у божи ръце, на кого сака дава, а кому сака — взема! Ама и иначе не са си хора от сой като за такъв момък. Едно време и за майката се чуваше и такова, и онакова, и всекакво, па после, кога щерка й се замоми, почнаха и за нея да се посят думи, боже, прости ме, дека не е ни край село да го препуснеш, а камо ли у село да го търпиш.

Дядо Найден се поспря, позамисли се малко, извади лулата си, та я напълни, запали я и като смукна издълбоко два-три пъти, а он настави:

— Оно, истина, що е право — право, Гана не е, да речеш, ни у имот, ни у семселе, какво баш що би требвало да е като за такъв момък като Йото, ама колкото до хубост, до гиздосия, като Гана нема втора ни у наше село, ни през девет села! И майка й на времето си беше прочута хубавица, ама тая надмина и майка си!… Асли… — дядо Найден посниши глас — един бог знае истина ли е, или не е истина, ама свето хортува, че Гана не е дъщеря на Гочо покойния, но на тогавашния началник, що обикаляше често през наше село и кога год замръкнеше у селото ни, а он все оставаше на конак у Гочеви. Тѐ тая Гана, тая мазна Гана, както що й думат у село, она завърте акъло на Йото, па он, що можа, гърди с гърди да се бори с мечки и вълци, не можа да устои на нейните примамки и — присвои го! Едни думат, че майка й ходила по врачки, та оттам опекла била работата: други думат, че Гана носила в пазва некаква омайна билкя, та всеко мъжко може да омая, кога да посака, а пък трети думат, че нито с врачки, нито с билки омайни, ами асли себап станаха Ганкините очи, що играят като маслинки у зейтин! Какво би, що би, не знам, ама знам, че Гана притегна Йота, па го така майсторски уплете, та и да мислеше, санким, Йото да рече да шавне, не би могъл нито да се поклати! Ако он и не е мислил, санким, да посака да шавне, та и какво ще мисли, кога като щур ходи по нея. Дойде така, било на хоро, било на седенка, па се загледа оня сиромах Йото у Ганините зейтинлии очи, па прикове поглед, жална му майка, като че гледа, прости ме, боже, у некоя икона!… По-лесно би раздвоил с ръце челюстите на жив вълк, отколкото да отдвои погледа си от тези магьосни очи на тая пуста Гана!… Думаха му хора, и свои и чужди, съветваха го, раздумваха го, ама коя файда?… Като беше рекъл Гана, та Гана!…

Ех, ето му сега Гана.

Дядо Найден изтърси своята лула, подхвана с левицата си своите мустаци и като обтягаше левия си мустак, кара пръстите си до най-крайното дълго влакно, па продължи с един глас, от който можеше да се разбере и досада, и съжаление, па и отчаяние:

— Кога сака един човек сам да се дави, ти можеш ли да вземеш и да скриеш морето, за да не се удави? Те така би и с Йото. Що рече — не порече! Преди година още се венчаха и заживеха, какво божем цел свет чини, като мъж и жена. Венчило — венчило, ама ела, дяволе, та не прави зло!… Не се мина нито половин година от сватбата им, а Гана като Гана: на тогова — ха; на оногова — хи, хи, па си кара своята, що си она знае!… Като взе да се слуша из село за тая Ганина беснотия, а я си помислих, че Йото, който е изтрепал с ръцете си толкова мечки и вълци, щом узнае това за Гана, ще я удуши с два пръста!… Така мислех и аз, па така мислеха и други хора у село, ама… от това наше мислене нищо не би!… Не само че Йото не удуши Гана, но она го така притегна, че Йото при очи остана слеп и при уши остана глух!… Що види, нрави се, че не вижда; а ако рече некой да му продума… ама кой ще смее да му продума, като знае каква тежка ръка има Йото!… Така кара още неколко месеца, докато Гана и майка й докараха дотам, щото диптен-диптен да подложат образ под нозе!… Преди един месец нещо уловиха ачик ашикере конците на Ганините мурафети!… Завъртеха акъло на лесничея, па какво правили, що правили, хората ги усетят и обадят на кмето. Кмето, ни пет — ни шест, ами вземе неколко стари хора из село, па ги залови на самото место на кабахатя!… Изпитваха ги, съдиха ги, па притвориха и Гана, на и майка й у дрънголника. Събра кметът след това по-отбраните хора у селото, па се договаря какво и що да се прави, та да се изчисти лекето от лицето на селото ни. Завчера се свърши договарянето им!… Сдумаха се утре, в неделя, след отпуск черква, да сберат све село на мегдана пред черквата. Там, на явора, що е разклонил клонища, близо до черковния зид на мегдана да вържат за дървото Гана, облечена само по една риза, с едно катранено въже и пред кмета, и пред селските стареи да накарат Йото да й удари толкова удара с бич, колкото сака, и след това да я напъдят и нея, и майка й от селото, за да се куртулишс селото от тоя техен резилък!…

Кога дядо Найден ми каза горното, аз останах поразен!… Как е това възможно, думам, това не може да бъде, такова решение на кмето и на стареите е противозаконно, у нашите закони такова наказание не се предвижда, то не се допуща… Дядо Найден ме пресече, като ме потупа по рамото, и добави:

— А бе, господине, ама защо да е противозаконно? Зер тия, що са писували тия наши закони, са ни питали некога кой закон е за нас харен и кой лош? Они си се съберат там у големата касаба, па си пишат, какво що ним си уйдисва за у касабите, а па това, що е за наше патило, ний си знаем по-харно кой закон за кое зло уйдисва у нас по-харно! Зер ти мислиш, че кмето и стареите го изсмукаха това нещо сами от пръстите си?!… Йок-йок! Това си е било некога у старо време. Етѐ, има хора живи още от турско време, що са запомнили, че така е било съдено некога, па думат, като е могло некога такъво съдене да куртулише селото от срам и резилик, що да не може и сега?!…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Няма съмнение, че при такова едно събитие, що имаше да стане утре в село Осенци, аз се отказах за благовременно от всякаква охота за лов. До късно през нощта не можах да заспя от възбуденото настроение, в което ме тури всичко това, що ми разказа дядо Найден за съдбата на моя нещастен Йото и за неговата греховна стопанка!

Когато заранта отидох с дядо Найдена накъм черковния мегданлък, свето беше задръстил пътя. Както и да е, пробихме си път и стигнахме близо при яворовото дърво, където бяха се наредили да чекат кмета и стареите. Изначало мислех да запитам кмета дали знае на каква отговорност подлага себе си, като до пуща изпълнението на една такава присъда, но като видях с какво всеобщо решение бяха усвоили всички присъствуващи това, що имаше да стане, разбрах, че каквото и да кажа, по сега няма да мога нищо да изменя, освен да предизвикам някое раздразнение. Ето защо реших да остана ням свидетел на тази колкото тъжна, толкова и оригинална селска церемония!

Така унесен от мисли, бях се загледал в неопределена точка накъм небето, което бе прошарено с облаци, що ту затуляха, ту оттуляха слънчевите зари! Ето, рекох си, отклика на човешкото сърце, което ту се засенчва, ту се оттуля от ония разновидни грижи и страдания, на които е подложено човечеството и които вкупом съставляват едно цяло, което хората са нарекли живот!…

Едно шумно движение между събрания свят ме стресна от моето замислюване и аз хвърлих поглед да узная причината на това движение. Откъм пътя се беше задал селският бировин заедно с двама свои доброволни помощници, които водеха престъпницата на лобното място! Макар под грубата дълга, пъртена риза, с която беше облечена Гана, обрисите на стройната, тънковисока снага на тая грешница я правеха действително пленителна! На нейната хубава лебедова гуша бе прикрепена една красива хубава глава с разхвърляни къдрави коси, що обвиваха плещите й дори до под пояс. Но от всичките нейни прелести очите й, що пламтяха като два въглена, бяха действително най-пленителни! Макар осъдена, Гана вървеше с права, даже вирната глава и със своите очи стреляше наляво и надясно погледи, с които като да искаше да каже: „Та аз съм грешница, а вий всички праведници ли сте?!“… Пред тоя пламенен поглед мнозина опряха очи у земи: и стари, и млади, и мъжки, и женски.

Като доведоха Гана под яворовото дърво, вързаха я през ръце и през гърди за дънера, но Гана беше така опнала гърди, та ако не можеше да помръдне ръцете си, можеше свободно да свива своя лебедов врат наляво и надясно и така да хвърля и пилее своите огнени погледи, накъдето поиска. След като провериха якостта на завързаното въже, кметът се приближи при Гана и се обърна към нея с тия думи:

— Ти знаеш какво е рекло село да стане с тебе, а село що рече, това не може да се порече! Ти нанесе срам и на себе си, и на своя дом, и на своя мъж, па и на цело село!… За малки кабахати — малко наказание, а за големи — големо! И наши деди и прадеди не са търпели такива срамове в селото без наказание, па и ние нема да търпим!… Те, тоя бич го дава днес цело село у ръцете на твоя мъж, с който тук, пред нас, ще опере и лекето, що си му нанесла на неговия образ като на твой стопанин, па и лекето, що си нанесла на цело село. След като опере с бича тия лекета, може после да ходи, ако сака, при попове и при владици, да тражи развод!… Сега-засега ние ще те раздвоиме от честните и пощените домакинки и от нашето село, у което нито нашите деди и прадеди са търпели потъпкан образ, нито ний ще търпим!

Като свърши тия думи, кметът се обърна към стареите и другите, що бяха събрани, и ги пита:

— Така ли е, бракьо?

— Така е!… — отговарят всички из един глас.

След малко кметът пита втори, па и трети път:

— Така ли е?

И все отгласът беше, като из едно гърло:

— „Така е“!

Когато затихна и третият отглас от събрания народ, кметът повика Йота, които се беше заклонил зад стареите и, като му даде у ръката тържествено бича, добави:

— Върши своя дълг като мъж и селянин от това село и изчисти лекето от твоето чело и от челото на целото село.

Йото, зачервенял като божур, вероятно от гняв и от вълнение душевно, стисна дървената дръжка на бича толкова силно, та припука в ръцете му и като се поизстъпи, замахна с такава сила, щото, като знаех неговата сила и неговите челичени мускули, помислих си, че само един такъв удар е достатъчен да онесвести неговата нещастна Гана!

Йото замахна, по вместо да направи и второто движение на замаха, той остана с изпружена, като вдървена ръка, в която държеше бича!… Един-едничък поглед на Гана, която севна с очи към своя свиреп от гняв и мъст съпруг, спря неговия страшен удар като с някое чародействие! Втори път стрелна Гана с ония свои очи, що играеха като по зейтин, един полумилозлив, полунажален поглед към хубавите сини очи на Йото и… от Йотовата десница изпадна селският бич, а Йото от ален-червен стана бледен, да речеш, че някоя голяма змия го захапа за сърце, па му изсмука всичката кръв!…

Докато целият събран свят заедно с кмето и стареите стоеха като втрещени пред тая изненада, Йото се наведе към дънера на яворовото дърво, опна с ръце въжето, което изпраска, като да беше тънък канап, отвърза своята жена, свали от гърба си своята горна бяла дреха и я загърна на гърба на Гана, па като поведе жена си пред целия втрещен свят, тръгна с нея така, като че се връща от хоро!…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Когато по време на обяда приказвах с дядо Найдена за днешното събитие и за чудноватия край на тая селска церемония, аз го запитах:

— Защо така се свърши това, що бе „село рекло“?…

Дядо Найден се засмя излека, под мустак, па ми отвърна:

— Аз не ти ли казвах тебе, че в Ганините очи има нещо чаровно, нещо, което гледаш, а не можеш да го разбереш какво е и що е? С един поглед от нейните пусти очи спре замахването на оная челичена ръка, която не е могъл да спре нито един силен звер, каквато е една мечка! Спре го и му преобърна в един миг сърцето, да речеш, че нито е тоя човек, нито — помени, господи; от лъв направи го на агне, от орел — на гълъб!

— Ех, добре — думам, — как оня свят, как кмето и стареите оставиха да си мине току-така, като и да не е нищо ни било?!…

— Па — дума дядо Найден, — кога Йото си нече, кой би могъл да му рече нещо, кой би смеял да му се бърка у това, що он сам си сака? Зер има у селото човек да смее да дигне ръка срещу Йото!… Ох, жална му майка, па и мечка да е, Йото е кадър със зъби да го разкъса!… Нему могат да додат дохаки само Ганините очи, що играят като маслинки по зейтин! Само тия нейни очи и… никой друг!…

Така ми отговори дядо Найден и отиде накъм тезгяха да поръча нова мяра от друго едно вино и като се върна, завари ме все умислен и учуден върху това, що чух от него!

Дядо Найден ме изведе от моето умислюване, като ме потупа по рамото, па ми каза:

— Що му мислиш бе, господине?… Я ми кажи ти мене — море виждал ли си?

Аз останах зачуден от това негово запитване, па му отговорих, че съм виждал море, но че не разбирам какво общо има тук между това, що приказвахме, и морето, за което ме пита. Дядо Найден се изсмя с глас, па добави:

— Как да нема?!… Много, много има, господине! И я съм виждал море, па затова те питам!… На морето и на небето знае ли се краят? Кой може да каже колко е едното дълбоко, колко е другото високо, къде едното захваща, къде се другото свършва? Кой може да каже какви тайни неоткрити има в морето и в небето? Те, както са тайни за човека небето и морето, такава тайна е и човешкото сърце, макар да не е по-големо от една ока месо? И кой знае дали в това парче месо не се крият повече тайни от ония, що ги скрива небето, или от ония, що са в морето? Гатанка, голема гатанка е това нещо, господине, що хората наричат „човешко сърце“!… Ако можеш, иди, па разгадай това, що криеше днес Йотовото сърце, това, що го направи да прескочи в един миг от ада в рая… да разгадаеш това, що никой никога не е могъл да разгатне!…

Свят!…