Михалаки Георгиев
На припек и на сенка (Какво дума дедо Лало от село Кършни вир)

Все, що е от бога за човека, оно ще се търпи; ама доде, да прощавате, та понекога и оня, нечестивецът — куршум му у уши, — загнете пръст и там, дека му хич и не е за бъркане, па се некакво изпохаби работата ти, та не знаеш къде да се денеш от яд и чемер!… Ех, петѝ му за врат;… да го мъкнат триста врага през девет морета!… Наканим се и я еднаж у сто години у град да идем; оно не е, да речете, санким, че съм приритал баш за градо им — пуст да им опустее, — или пък за гражданете им и гражданките им — мъгли ги отнели, — ами дошло неволя на врат, па ще мъкнеш, що ще чиниш?… Беха помъкнали все, що бе ячко за работа откъм мъжка страна, на това пусто ялан мурабе… Маренви ли му думат, какво ли беше, враг да им анаише… (пощурели, казват, големците у София, па сакат да ударят един клин на турчино)… та бех остал сам с женурята у къщи като Пениния дърт петел между пролетни ярки!… Я сам, а грижи и бели за деветдесет и девет души!… И сол се привършила, и опинци се докъсали, на нема, опустели му, откъде другаде, ами хайде у София!…

Стегнем магарето, метнем му чувалите на самарчето, качим му се, па като му подвикнем: „ха…“ — а оно се засили, па лети-лети, та, да е кабил, да хвръкне!… Бърза-бърза, та докрай село, при Цониния боклук; като стигне там, а онова добиче се брецна, като че виде мечка със забрадка, па хоп, та назад! Море мушкам го, де!… Враг ти стари сват, къде се връщаш!… Йок, нече, та нече; пойде-пойде, па пак се върне!… Гледам, па се чудя, да не е нещо поп срещнало, та се връща, ама нема, брате, ни поп, ни попадия!…

Оно, добичето, от село още помирисало, що го е чакало, ама де, като я съм по̀ добиче и от него, та не го разбирам!…

Слезнем от него, па го поведем: я теглим, оно тегли, я опиням, оно опиня, хеле, гюч беля, оправи се на път!…

Магарето, миряса, ама дяволът не мирясва!

Настигна ни откъде шумака войска, па се сгъстиха-сгъстиха, като оси край сладко вино!… Види се, и них са помъкнали отнекъде, както що помъкнаха нашите мъже от село, все за оня пусти клин на турчино!… Я гледам у них, а они гледат у магарето ми! Един се поотдели от них, па доде при мене, хвана магарето за юлара, па каже: „Дедо, ще дадеш магарето, че ни требва за товар, а ние ще ти дадеме, каже, пусула, та да идеш след една неделя у град да си го вземеш!“

Бре молих се, бре сърдих се, бре… там ним… и на тия, що са пощурели, па и на турчина му, и на врагове!… Йок, та йок!

Откараха ми магарето, па ми оставиха една пусулка, що писуваха на нея нещо!… Стоим насред път, гледам хартишката, гледам мене, па се питам: она ли е магаре, я ли съм магаре!…

Зверих се, зверих, па ми текна на памет, че не питах ни къде да го търся, пустото му магаре… знаеш, град голем, магарета много, при кого да търсиш, кое да хванеш, та кое да поведеш! Станах, та при нашия кръчмарин, па го питам:

— Виж, бога ти, що писува тука у тая пусулка!

Он погледа-погледа, па каже:

— Тѐ го хе, каже, даскала, дека ние, питай него!…

— На̀, рекох, даскале, молим те, виж що писува тука!

Гледа оня даскал пусулата, па гледа мене, поизсме се, като че го загъделичка некой по петите, па отдъпна, па рече:

— Магаре отвели, друго оставили!

Ах, рекох си, майчицата им жална — демек за турчино го тъкмиле, а пък сега я да си одевам!…

— Море, даскале бре, думам, откъде да си търся сега магарето?

— Па от пазара бре, дедо Лале, каже, белким ти мислиш да ходиш да го търсиш по владишките конаци!…

— Ама какъв пазар бре, сине — думам, — зер закон не хваща моето магаре!…

— Ех, кой знае, дедо Лале — дума даскалът,- то е според магарето; ако е некое големо магаре, май че никакъв закон не може да го хване; знаеш, големците са, каже, навсекъде като бръмбарите; те пробиват всека паяжина, та, санким, ако и твоето магаре е от них, хич и не търси закон за него в тая земя, макар че има хиляди закони писани!…

— Хиляди ли, казваш?… Е, пък, като са толкова много, все некой ще му прилегне — думам…

— Ба-ба, баш, защото са много — дума, — затова нито един закон досега не е могъл да хване ония, що е требвало да ги хване!…

Като ми рече така даскалът, а я мислих-мислих, па никакво ми не иде у глава: кое-кое не хваща — законите ли не хващат магаретата, или магаретата не хващат законите!…

* * *

Стоя насред път, па се зверя от чудо и залис — накъде да тръгна?… Що да чина?… Да се върна у село без сол, без опинци, без магаре, ще ме питат: къде си бил — никъде, какво си свършил — нищо… за резил и за хула!… А пък да ида в град, защо ли ще ходя, какво ли ще купя, като нема с какво да го пренеса?…

Пуста глава, патила, па не се напатила. Така вървя, ама и сам не зная защо вървя, ако би ме питал некой, най-право би било да му отговоря: така само, та да си има по пътищата хора!…

Като стигнах в къщи без магарето, а женуриите се нахвърлиха на мене като скорци на кукумявка: „Къде е магарето?“… Магаре, та магаре!…

Мислих-мислих, па станах, та при кмета.

— Етѐ, рекох, кмете, тая работа, така и така, па магарето това и това, па я сега, такова и такова, та де да видим сега, ти, санким, да ме научиш.

Мисли кметът, мисли, крои, тъкми, па, като забитин човек, он се сети за колая, па ми дума:

— Ти, дедо Лале, каже, ще станеш оттука, па у град… у София. Като стигнеш там, а ти право при тия, що буюрдисват на войската, па им кажи: или магарето, или при двоокатино. Дадат ли го, харно, не дадат ли го, а ти стани, та при двоокатино; он има двояки очи: един са си за него, а другите са за такива като тебе, та затова му и думат двоокатин. При него има всекакви закони, и големи, и малки; он ще премери — асли, това му е и занаятът, — па ще види кой закон ще уйдише на твоето магаре, та по него и ще гледа да го намери…

Ех, що чеш, рекох, като си се у тая земля раждал, оно и нейните резилъци и урсузлуци ще теглиш!… Що да чина, като налетела неволя на врат, па ако можеш, а ти рипай из кожата си!…

Станах, та у София!… Години, години не бех я виждал, та се узверих от чудо и сеир, па не мога и да разбера: у София ли съм, или у Стамбул!… То, брате, ония бини, па, ония сокаци, па ония тертеплии работи: да станеш, па да превиеш врат от зверене, дорде ти капа падне от глава!…

Гледам, па си есапим на памет: колко души требва да са хилядили у тая касаба, та са издигнали тия япии!… Па и какво да не хилядат, брате, като знам що вергия се събрало само у наше село!… Чудим се я: що е бре, рекох, тоя звер, що е това стеганье — бирник връз бирник, вергия връз вергия, олелия връз олелия!…

Ех, лесно им е ним синковците, думам си на памет: кога нам е мразовито, а они на припек; а кога нас припече, та изгори, а они на сенка, па им си е харно, като на бубрек в лой!…

Ходих, тражих, изпитвах — истина, свет много, ама ни един от них нищо не може да ми каже за моето магаре.

Що ход изходих, само я си знам… капнах вече от умора, па приседнах, та на края на един сокак свалих капа, та изтрих пот от чело, та се сетих да погледна нагоре, мисля си, дано на отгоре ми дойде некакъв нишан за моето магаре. Гледам, гледам, а слънцето отскочило високо, па като припекло, да речеш — ха, сега и ризата ти от гръб ще пламне! Таман свалих очи от слънцето, а пред мен минава едно момче, баш така, у ергенски години, а под мишка мъкне некакви книги. Минава, па ме гледа така весело-весело, да речеш, че ме познава, та ще ми продума.

— Бре, синко — думам, — ти познаваш ли ме?

— Па познавам те, дедо — каже, — както що познавам и всички, що са като тебе…

— Я, вера ти, па кой съм, кажи ми, като ме познаваш?

— Хм, каже, кой си, па и ти си един от ония милиони, що плащаш данъка си, а не знаеш къде отива и що става с него!…

Я го погледнах, па се узверих; маке, думам, да не е и тоя некой бирник, па да сака сега да ме глоби, що съм седнал па пътя!… Откъде да знам какви им са сега адетите у тая София?…

Сторих се, божем, че ми се кашля, та се поизкашлях малко, докато се сетя що да му кажа, па го питам:

— Ама, да прощаваш, ти бирник ли си, та ме питаш за данъко; я си данъко плащам у село, санким, и да не сакаш, пак че го плащам, оти нашите бирници са сарп, па като рече „дай“, а он отсече като с бръснач.

— Не е — каже, — не съм бирник, ами се уча — каже.

„Бре, мислим си, сина майчин, мустачки вече завъртел, а още учи!… Хм!…“

— Па — думам му — какво учиш бре, синко?

— Правото, дедо, правото уча — каже и ме погледна, така, с курулмак.

Хм… аджеиб свет!…

— Е па какво ще учиш на правото бре, синко — думам, — като оно си се знае, че що си е право — оно си е право, а кривото си е башка лакърдия.

— Ех, дедо — отвърна момчето, — правото си знаеш ти, що плащаш данъко си, ама ония, що го харчат, они разбират повече от „другата лакърдия“!

* * *

— Е та що кажеш — думам, — ха, и правото не е всеки път право, ами все доде, та кръшне малко накриво, ха?

— Е, зер ти не виждаш, че е кръшнало?

— Маке… не виждам, какво да не виждам, като такова кръшкане ме дотътрало да се припичам под това слънце по тая ваша пуста София!… Ти само да знаеш що ме беля нагнала, та да е кабил… Ама чакай, разгеле, тако ти жива медена орисница, я ми кажи ти мене, може ли да се намери некой колай, та и моето магаре да може да го лови закон… Язък е бе, синко, за добичето, па си е язък и за мене, да ходя, да скитам по него, та… халал ти вера, я ми кажи как да си найда магарето?…

Питам го, ама пуста глава ощурела, хич и не ми текнува, че момчето мене, дума се, не познава, а камо ли магарето ми, та почнем, па му нанижем все, от край до край, какво е било и що е било!… Кажем му, етѐ, това пусто ялан-мурабе стана себап, та мъжете от къщи отидоха за пустио му клин на турчино, па я за сол и за опинци — зор, та хайде с магарето, божем, така и така, а оно ония, запасани ли им думат, разпасани ли им думат… току онодея… грабнаха ми магарето, па у пусулата това и това, па сега, казувам, не знам ни къде да ида, ни що да думам, ни как да тража!… Та научи ме, думам му, молим те, син да ми си, от кого може да се е запнала тая моя работа… санким, като кой, аджеба, буюрдисва на магаретата у София?…

Я хоратим, а онова момче да се скърши от смех и от чудо, па ми дума:

— Ама — каже, — като го вземаха, какво го писаха у пусулата: явно или тайно, защото, като бъде за грабнати работи, било магарета, било милиони, било патрони, било пушки, било топове, они писуват, каже, се у тайно, както що писуваха, каже, летоска тайно за едно полково магаре; та, санким, каже, у них все повече на тайно върви, затова и питам, каже, дали и твоето магаре са писали за тайно!…

— Та откъде да го знам — думам, — я си бех на ачик, па и магарето ми беше на ачик, кога го грабнаха, па, ако може — думам, — така току да го глътнат, у тайно, цело, па да си се забъшури тая работа, това ще бъде чудно; та не е малко нещо — думам, — хей, коскоджамити магаре, какво така току ще го опепелят у тайно цело — хич това може ли се, нема ли да види свет?…

— Ех, ех, чичо — отвръща ми тоя синец, — ти, каже, да знаеш какви тумбаци имат некой от тия, аскерлиите де, та не само едно магаре, ами по цели хергелета, цели гемии, по цели къщи, топове, калета, по хиляди чифта опинци, по хиляди оки лимонтозу гълтат наведнъж и си им пак нищо, ходят си сербез-сербез, като че ни лук яли, ни на лук мирисали!…

— Бре — думам, — тая работа не е на харно, вервай бога, че не е… това е пуста поличба на развала, на поразия, на урсузлук!… Гле, гле — думам, — па какво може тая работа бре, синко, зер нема кой да гледа, па да се некакво… знаеш?

— Море, знам я, дедо — каже, — ама ти не знаеш!… Могло е, ама сега нищо не може, оти, каже, на тия работи, нали се сещаш какво е… пешин и пешин се уйдише ятако и ортако, па после върви като намазано!…

— Върви — думам му, — върви, ама по некой колелета, та от двете страни катран им се маже, па, що кажеш, може и тук нещо такова, ама… язък си е за нас, думам, що току големците у тая царщина ни пращат много здраве само по бирниците!… Само по них, по бирниците, и усещаме че има забити в тая земля, а колко за друго, да речеш, то било като за пътища, като за мостове, за тия работи хич и не питай!… Тѐ, турчино, що е турчин, друга вера, дума се, поганска вера, да прощаваш, ама що год е поостало некъде некой друм или некой мост, или некоя чешма, все е от поганецо остало, а сегашните, да е кабил, станали би каил и иконите да си продадем от църквите, само на бирнико да не е у нищо ексик!… Думаха едно време стари хора, че кога се куче увълчи, оно е по-грозно и от вълк, па етѐ, кара-вара… кара-вара, доживехме да видим, че и нашите псета се увълчили, па като заглождали онова стадо, та, пусто и върло, нема ни кост, ни вест да остане от него!

Захоратих се с това момче, да видиш, па се отплеснах, та забравих за магарето; па пак го подзех и му думам:

— Па де сега, синко, да ме научиш какво да чина за магарето?

— Стани — каже, — дедо, па хайде с мене, да те водя и да ти покажа къде им е на военните министерството, дека ще питаш за твоето магаре!…

Поведе ме момчето — господ живот и здраве да му дава, — па все ме води и все ми казва: те това, каже, тука е това и това, а пък онова — такова и такова!… Бре, на едно место една бина колко пет църкви и дека сипват, каже, пари с чували и все не постигали… заран, дума, ги изсипват, а до вечерта се всичко изгребе, като кога посипеш на изгладнели прасци ярма у копанята! У друга една бина, дума, било свърталище на софийския кмет, а кога назърнах вътре, оно пълно с цигане! Бре, думам, що ги е набрал вашият кмет тия майстори, дали ще си купува бърда и решета от них?… Он се насме, па ми каже, не е за купуване, каже, ами дошло им е нещо малко работата на сакантия, защото къщите им развалили!

Бреее, мислим си, тука и за циганите се грижат, а по нас, чисти православни християне, па не за къщи и кошари, ами ни за църквите, ни за школите ни не сакат да марят!… Ама, кой знае, думам, може па да са си нещо свои, я рода, я такова нещо, та им водят грижата.

Разправя ми момчето, казува ми все харно, ама пустото му магаре хич не ми дава мира е кеф да го слушам. После минахме край една голема бина у тесни сокаци, с превесени железни жици на снопове, на снопове, да речеш, че са приготвени като скеле за душене пастърма!… Гледам, па се зверя: това пък за какво им е!…Момчето ме сапикаса, че се зверя, па ме пита:

— На какво се чудиш, дедо?…

— Па за чудо ми е, думам, що са изпрепречили тука на тая бина тия жици; ризи ли си на них простират, пастърма ли ще сушат, или друго нещо такова?

— Не е, каже, бре, дедо, това е тука пощата, дека кога сака некой некому да писува за нещо, а он си остави тука написаната хартия, па после я занасят оттука от пощата. А тия жици, каже, они са за телеграфо, па може, каже, по них и да се хортува от една касаба в друга!…

Не щех да му скършим кефа, та да му кажа, че това хич му и не вервам, но му рекох: дали може по них баш да се хортува, това не знам, ама както виждам, диреците им че са доста якички, баш би били жива сгода за нещо друго! Онова момче разтвори на такива очи, па ми дума:

— Я кажи, бога ти, за какво мислиш, че би били сгодни тия диреци?

— За какво ли?… Хм, па да ти кажа:… я си есапим, така с моя селски акъл, да е така, като да има харни закони у тая земя, па да има и кой да стега тия закони, ама така, знаеш, да стега като на менгеме, та да не може никой да шавне ни насам, ни натам, па да се пипнат всички ония, що кажеш, че гълтат и магарета, и конье, и къщи, и гемии, и топове, и пушки, па по едно въже на шията, па хей, чак там, горе нависочко, та кой откъде се зададе у София, отдалеко още да може да ги види… па да видиш ти дали би било това чудо: от една страна, бирниците да дерат по девет кожи от сиромашията, а, от друга страна, такива, като тия хубостници, да ги пилеят, както що ветърът разпилева мъглите!… Вервай бога, думам, че само това е най-добрият мехлем за тая пуста рана, що е зинала на снагата на нашия народ, та да пати, а всичко друго — това е все трици и коприви!… И, помни ми думата, му думам, един ден, кога и да е, пак тоя мехлем ще се тражи; ако не може нещо със закон да се нареди, а оно тоя народ, видиш ли го, що мълчи сега?… Он ще търпи-търпи, па кога рипне един ден, та тогава ще видиш какво ще прохоратят не само телеграфо, ами и диреците му…

— Това, патилото, синко, знаеш ли на какво прилича?… Оно е като некоя жица от цигулката, па колко я по-опиняш, толкова по-тънко ти свири и ти прави кефовете, ама кога се дибидус забравиш, та я опнеш без мера, а оно таман, когато ти се чини, че свири най-мекамлия, дойде, пущинята, та току рече „пук“, па като те плюсне през лице, та не един, ами девет света ще ти се завъртят пред очи! Плюсне ли те веднъж, ти и сам тогава ще се сетиш, че си бил много опинял, ама каква файда?… Комуто е за мислене, требвало би харно да му мисли, докато не е захванала да припуква жицата, оти после, току ми една сол, що я топя с хлеб, късно ще му бъде да разбере, че не се е рано сетил…

— Ех, харно хоратиш, дедо, право казуваш — дума момчето, — ама кому да кажеш, та кой да те слуша, като при очи са слепи и при уши са глухи тия, що би требвало анджак у тия работи да са и най-окати и най-слушати. Оно не стига, че они се правят на слепи, ами насила мамят свето, та и он да гледа като них, па да дума на черното — бело и на белото — черно!

— Хм… има по некой такива серсеми — думам, — дека мислят, че може с некакви си соломонии да измамят свето, а они не знаят, че баш те се мамят, като верват, че мамят другите!… Тая работа, текна ми на памет, прилича на дяволиите на един скитач, една хаймана, една битанга, що скитал къде ли не по световете, па се беше прибрал преди години у наше село, божем да отвори кръчмарница. Оно не му е толкова за кръчмата, колкото да има свърталище за хайдуците, на които он им беше и ортак, и ятак. По едно време току захванаха да стават обири по околията — ту некому вол щукнал, ту некому кон, ту овци, ту кози, па по некъде и кошари разбити, и хамбари изпразнени, па и по некоя къща бастисана. Они обират, а он си дели с всекиго от них, па кръчмата му си — кръчма, търговията му — търговия, хързът му — хърз!… Оно свето се сещаше каква е работата, ама нехванат хайдут, и от царя по-голем! За да замаже на свето очите, а он измислюваше какви ли не майстории; ту ще се прави божи човек, на ще вика попа да му свети вода и да му чете, ту ще удари на мерак, на салтанати: бре коне, бре свирджии да му свирят, бре софри да слага на своите ортаци, па покани и по некой от селяните; бре по некой гост ще му доде из касабата от забитите, та да види свето, че има, санким, работа с големи хора, божем работата му, знаеш, от чиста — по-чиста.

— По некой път, само така, колкото за зевзеклък, ще измисли по некоя дяволия, за да поразсмее свето, шу все он да е харен в очите на хората. Такава една дяволия беше направил с един свой кон. Взел, та вързал коня си пред самата кръчма, та всеки да го гледа, па му турил вместо трева ситен талаш, а на очите му вързал очила от зелени джамове, та да се вижда талашът на коня като зелена трева! Добичето като всеко добиче, понекога по-паметно и от човека, помириса малко талаша, па наведе глава и се укроти, па си мълчи, като да речеш, че се чуди на тия, що се беха натрупали край кръчмата да сеират и да се смеят на дяволията на кръчмарина!

Та, санким, думата ми е, че сега и тия, що нареждат царщината, мислят понекога, че могат да превържат на очите на народа боялии джамове, та да му се вижда божем, че всеки боклук е чисто злато и коприна!… Колко се мамят тия синковци, както що се мамят и ония, що ги учат на такива дяволии! Ех-ех, колко такива зелени талаши е виждал тоя народ, па все ги е изхвърлил на боклука заедно и с тия, що са го мамили!…

Народът е бре, синко — думам, — като планина; какви ли не мъгли и смрадове минават по нея, па минат и заминат, а планината си е все планина и все на своето место!…

Така е, вервай бога, че е така.

* * *

Свихме с момчето, та минахме край една бахча, а в нея едни дървета, па едни сенки, да ми не е дозорело да тичам по това мое пусто магаре, мутлак, бих се излъгал да си поотдъхна от тая жега и умора. Ама къде, брате, можеш от залис и неволя да мислиш за отмора. Оплаквам се на момчето, па му думам, че да ми не беше тая беля на глава с магаренцето, белким бих се присламчил под некоя сенка, а он се засме, па ми дума:

— Ех, каже, да си се родил и ти, каже, с такъв късмет като тия, що писуват по канцелариите, демек, я нещо като чиновник, я като началник, какво и да е, с хайлък да е, под стреха да е, па да видиш каква сгода за отмора!

Туаф работи ми разправя това момче, ама не знам баш да му вервам ли всичко, защо се боим да не би да го удари понекога и на шега, както що се пошегува, кога ми казваше, че могло по тело̀ да се хортува от една касаба в друга. А ако не е шега, оно би било за чудо и за приказ!… Имало, каже, много такива бини, дека има по тридесет, по четиридесет и повече одаи, хей, като у некой беглишки хап, па у всека одая по един, по двама, па и повече такива, що писуват. Па там им, каже, наредено-наредено като у владишки конак, със столовете му, с асталите му, със сгодите му, па пред всекиго перо и мастило, па всеко едно, каже, затопи перо, па се наведе, па пише-пише, море от поп, каже, по пише! Е па какво пишат, думам, толкова много? Какво ли, каже, па… какво ли не, понекога паметни, па понекога и луди работи!… Я, рекох, бре, па какво ще може така да пише некой луди работи, нали божем, думам, все требва да има над них некой големец, дека да знае що писуват и какво писуват!

Па има, каже, и големци, оно без них къде е, ама се случат, дума, и от них некой диптен-диптен щури и неведи, па вместо направо, като почне да цепи на верев некоя работа, та да видиш, каже, джумбуш! Имало, каже, по некой от них, що седи в една одая, па пише и праща писмото на другия, що седи у другата одая, все у тая си бина. Я, па защо бре, думам, мързи ли го, та да не стане и да прекрачи един праг и да си му каже у очи що има да му писува?…

Море не знаеш ти, каже, тия работи; они са, каже, дибидус башкалии!… Може па и да са, мислим си, та всичко у тая земля асли си върви все бамбашка, изопачено, като прекроени беневреци на минтан!… Те, нали гледам що става и у наше село: даскалът не сака да мари за попа, па и попът не сака да види даскало, а божем и единият, и другият все с книга боравят, па сега не знам дали книгите им, или очите им са башкалии?… Нещо има, ама, враг да ги разбере, кое е баш и що е?…

Ами, думам на момчето, като доколко души има такива, дека казваш, че писуват по одаите на тия бини у София? Колко ли, каже, па мнозина са бре, дедо, с хиляди-хиляди, цела войска… Бре, думам, весела им майкя, па кой им плаща бре?… Кой ли, каже, па плащат все тия, дека казваш, че само по бирника им се праща много здраве; они, каже, плащат всичко: и на чиновници, и на войскята, и на офицери, и на съдии, и на… та кому ли не?… А пък има едни, хем им плащат, дума, хем и сами си земат, колкото си сакат, они са артък, дума, дибидус големци, знаеш, като ония, на които късмето доде, та провърви, та из две дупки катран тече у катраницата им!

Ех, думам, всекакъв свет има у тоя божи обор, що му хората думат земя, па знаеш, думам, некому растат рогове на глава, а другиму — у сърце, а всеки си знае кога къде мушка!…

Пред бахчата, що казах, че видох с дебелите сенки, има един мегданлък и при него се издига една бамбашка бина, донекъде, да речеш, прилича на голема църква, ама не ще е, мислим си, църква, защото уместо икони направили по дуварите некакви заголени жени, да прощавате, като че са без ризи, а само така, с пещимали позагърнати малко, а пък вместо камбани покачили от двете страни по неколко котки чак горе, хей, под чантията!… Гледам, зверя се, па питам момчето:

— Море, думам, вера ти, какво е това чудо тука бре… ни е църква, ни е джамия, нито пък е хавра… такава чудновата епия за какво ли ще може, аджеба, да бъде?

— Ех, каже, дедо, това е, дума, театро, дека така, дума, се събират, за еглендже!…

— О!… весела им майкя, думам, па какво правят унътре бре?…

— Какво ли, каже?… Е па всекакво, дедо: едни се смеят, други плачат, трети пеят, а другите, що дохождат, они па само така, за сеир, каже!

— Море — думам, — като им е зор за такъв сеир, они да дойдат у наше село, та да видят театро само за чудо и за сеир!… Ако им е до смех, они да дойдат да видят как ни мъкнат като добитъчета, кога притребва на началнико да му избираме тия де, що дохождат тука, у събиранието; па да видят как, ако некой се опне, та земе хартишка от други, а не от тия, що началнико е заповедал, па му турят по некой харамия с кобуре и ятагане, па се найде натесно, та ни насам, ни натам не може да шава! Това да гледат, та да видят, думам, смех и джумбуш.

А ако ли пък им е за плач, а они да дойдат у село, кога подкара бирнико добитъка на тия, що немат да си платат даваньето, или измъкне и из люлките на децата чержките и парцалите, да ги продава за царски данък, па да видиш ти сълзи, рев и олелия. Море и от камък сърце да имаш, па пак ще ти дожалее; ама тия оттука, що пращат бирниците, они нито припарват да дойдат и да видят нашето театро!… А пък колкото за песни, виж, и откъде них не сме ихтияч: кога зареди некоя редница, както що беше лани лошото гърло по децата, па по-лани тежката болест, па и други такива, да видиш ти как попът пее по цел ден, като ни рови, и как жените надпеват, като ни оплакват по гробищата!… Оно има и други — думам, — що пеят, ама така, у кеф, знаеш, посръбнат малко от кахър, па го ударят на песен! Тѐ, Дончо фукарията, що му продаде бирнико и кравиците, и кошарата, па и пъртакешите из нея, беше едно време мирен човек, ама откак го съсипа бирнико с тая пуста вергия, а он се удари у пиянство, па като се натреска у некоя кръчма за хаир, а он пойде низ сред село, па като викне, колко го глас държи:

Царя гладен, царя гладен,

а войскя му жъдна;

я събирайте царски данък,

царя да нахраним,

войскя да напоим!…

Пее синецът, та се чуе през три села у четвърто, па, който го чуе, всеки се прекръсти и промънкя: „Смили, боже, царско сърце, рая да не пати!…“

* * *

— Та, санким — думам на момчето, — зер целата тая бина все за такова, дека думаш, за театро?… Ами кой е платил — питам — тая бина?

Момчето ме погледна смеешком, па ми дума:

— Па кой ще, каже, други да плаща освен ония, що Дончо фукарията е пел, че требва да плащат, та да хранят царя и да поят войската му?…

— Демек — думам, — пак ония, що им се праща много здраве по бирника, а?… Хм, сега разбирам — думам — защо са покачили ония котки там горе, чак на чантията!

— Е, защо, мислиш, са ги покачили? — пита ме момчето.

— Защо ли — думам, — па оно си е ашикере защо… затова — думам, — за да разбере целият свет у тая земя, че както е тръгнало с даваньето, а оно ще караме, ще караме, докато стигнем да ходим с котки на оранье! Та затова — думам — са ги изчеплезили там нависоко тия зверове, та свето да се звери хем на них, хем на хало си у тая земя, дека руски цар я отъмна от султано, па я хвърли на увълчени псета!… Така… така — думам, — това, мутлак, така да си знаеш, па ти си млад, ще доживееш, па ще видиш, че дедо ти Лало, що е казал, не е сбъркал!… Ами, я ми кажи, молим те — думам на момчето, — защо са нашарили там хей, горе, тия заголени женурии?

Момчето помисли-помисли какво да ми каже, па като видох, че му е мъчно да се сети, а я му рекох:

— Чакай — думам, — пак я да ти кажем какво мисля, па ти ми кажи — думам — дали съм улучил!

— Де думай! — каже.

— Защото са разголени, санким — думам, — безсрамни, та затова са ги и турили там, нависоко, та да запомни свето, че кое год се е покачило нависоко, все е срам загубило, а кое е най-горе, оно пак дибидус е остало без срам!…

Момчето ме гледа-гледа, па каже:

— Може и да имаш право, дедо!…

— Ама кой, дедо ти Лало ли?… Майке!… Хич бива ли да немам право!… Я само си прехесапи — думам — какви са се хора покачвали нависоко, па какво са вършили, па ако я не казувам право, а оно на, тия пущини, мустаците, ще ги обръсна за една хула и резил у село!… Така е, синко, така е; стане ли некой везир, редко ще се удържи да не стане и резил! А у нас и везири, па и резили много!…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

* * *

Момчето ме поведе, та застана пред друга една голема бина, току през сокако, па каже, те тука е, каже, министерството за войските. Ех, рекох, хвала богу, че намерих веднъж котилото на тия вълци, па сега да си видя бахто и на магаренцето. Сбогувах се с това харно момче, па влезнах у бината. Като влезнах, а оно се надвело едно като пещера, ама, гледам-гледам, не прилича ни на обор, ни на нищо такова. Съгледах и стълби от камък, па си мисля: как ли са ги курдисали тука такива големи камъни, та направили тия стълби? Поозъртах се насам-натам, а току се изпречи един пред мен, па ме пита:

— Ти кой си и какво търсиш?

— Я ли?… — думам. — Море я знам кой съм, току я ти ми кажи кой си и какъв си тука?

Он ме погледа-погледа, па каже:

— Я съм разсилник, каже, у министерското!…

— Ах, така ли — думам, — харно; а я съм дедо Лало от село Кършни вир, а дошел съм тука да си търся магарето, дека ми го грабнаха ония, припасани ли беха, разпасани ли беха, що ходиха — думам — на онова ялан-мурабе, кога готвеха, божем, да ударят оня клин на турчино!

Разсилнико ме погледа-погледа, па каже:

— Тука нема магарета, требва на друго место да е!…

— Какво да нема — думам, — като ми казаха хората тука да го търся, у военното — думам, — министерско, па ако ми го и тука не дадат, а я оттука, та право при двоокатино! Така ми каза и кмето от наше село — думам, — па он, като е кмет, хелбете, ще знае харно като къде требва да се търси едно магаре!

Разсилнико ме поведе до една одая, отвори вратата, па ми рече:

— Тѐ, влезни, па питай.

Кога погледнах, а оно пред един астал седи едно младо офицерче, така, с шапката си на глава, и се навело, та нещо писува.

Като издигна глава, та ме погледна, а он ме пята:

— Какво търсиш — каже, — дедо.

— Па какво ще търся, синко — думам, — оправия търся, па ще те моля, ако можеш, оправи ме, та да ми душа отдъхне и да си ида по работа веднаж у село, отн ми омръзна бе, господине, да се лутам като щур по тая ваша касаба, кога ме чакат деветдесет и девет грижи у село!…

— Е, каква оправия тражиш!… — каже.

— Е па моята оправия бре, синко, зер ще водим кахър за хорските грижи, като своята още не ми е, що е рекъл некой, наред!

— Е, кажи,да видим — каже — каква оправия търсиш!

— Хм, па за магарето бе, господине, за него търся оправия, па и за мене! Добиче е, знаеш, работно добиче, па като го нема, а я съм като без ръце, па, рекох, какво и да е, требва да ми се намери и да ми се върне.

— Ама какво магаре — пита.

— Па моето магаре бе, господине, зер ще дойда от село — думам — чак дотука да търся чуждо магаре?…

— Море, знам — каже, — че ще е твое магаре, току-що го тук търсиш?

— Е па къде да го търся бе, господине — думам, — като тия запасаните го грабнаха, кога правиха онова ялан-мурабе, па ми каза кмето, че тука им буюрдисвали ним, па като буюрдисват ним, хелбете, ще буюрдисват и на магарето ми, що го поведоха с них, па сега — думам — си сакам магарето.

Офицерчето помисли малко, па се наведе, та ми написа една пусулка и ми я даде, та да ида с нея при друг един, по̀ големец!

Погледнах пусулката, па погледнах и офицерчето, па му думам:

— Ама, пишеш ли — думам — тука, да ми се даде магарето, оти и ония, що ми го земаха, и они писуваха нещо на една пусулка, ама от нея нема никаква файда, та, санким, да не би и тая да е като оная, така само, за залъгалка!…

— Това — каже — не е моя работа, а на оня, дека ще идеш при него с тая пусулка!

„Море, мислим си, кога земате, тогава е ваша работа, а кога требва да връщате, тогава е чужда работа!…“

Аскерлиите са като поповете, думам, само да им е да земат, а кога дойде за даванье, тогава се опне като берберски каиш, па ако можеш, иди го превий, та да земеш!

* * *

Кога ме пресрещна на вратата разсилнико, а я му думам:

— Защо ли не ми свърши това офицерче работата, ами ми пише пусулки да ходя при другиго?…

— Ех — каже, — тоя само това и прави, да разпраща кой къде да иде и кого къде да пуснат!…

— Бре, мислим си, па зер ти не можеш да свършиш тая работа?…

— Ех, мога — каже, — ама тука така му е редо: наместо разсилник, каже, офицерин турили!…

— Ех — думам, — хелбете, като ги има много, оно и на такива работи — думам — ще ги турят… Кой си има много масло, оно понекога се маже и там, къде хич и не е за мазанье!… Е па сега — думам, — къде да тръгна с тая пуста пусулка, що ми я писува това офицерче!…

Разсилнико погледа пусулката, па погледа и мене, па ми дума:

— Море — каже — я знам къде те праща, ама чекай да видим дали там ще те кабулят — дума, — оти тоя е от големите големци, па май адето му е некакво, знаеш!…

— Бре, весела му майкя — думам, — па он ако си е големец, санким, та какво от това?… Он си е големец за него си, я съм си големец за себе си, а пък магарето ми ей е и оно големец — думам, — па за него си!… Санким, като е големец — думам, — та зер отивам при него да ме нахрани, или да ме напои? Ба, ба… нема да му се откъсне от сърце ни една лула тютюн, що е реч, ама асли наврага му и лулата, па и тютюна, току я виж ти дали ще ми даде магарето, па да си ида да си мирясам, а то това, дека ще бъде от них — ексик да е!…

Разсилникът ми взема пусулката, каза ми да почекам, па току сви некъде из ония каменни стъпала!

Я току приседнах така долу, на крайчецо, па гледам тая бина, по тия стълби, все гладко деляни, като че не са от камък, ами от пресно сирене, така, хей, като едри-едри филии! Гледам, па си мисля дали, аджеба, и това е зидано все с ония пари, що ги бирнико събира?!… Ех, весела й майка, думам, на тая България, она ще излезе юсте и над турските султани… и они беха, истина, салтанатлии, ама пак караха барем петстотин години… все едно царство, ама нашето чудо… ден до пладне!… Па и не е за чудене, думам, като е стигнало дотам вече, щото, както казваше сиощи ханджията, не е било останало, каже, нищо, на кое да не се обложи даванье… На клечка кибрит, каже, една аспра харач, на лула тютюн — пара, на чаша ракия — две пари, на ока вино — двайсет пари, на ока сол — тридесет, на шише видело — грош, на ока шекер — три гроша и все така вървело, каже… като кога удари лош ветър върху некоя голема вода, па се бие талаз върху талаз, докато припращи край брего, па подрови-подрови, та го дибидус одрови и потъне у бездън! Те, мисля си, такъв брег сме и ние, сиротинята у тази земля, па кой талаз луд и невед, откъде и да се откърти, а он ще бие, ще бие, ще рони, ще рони, докато най-после пак нашата глава си одева!… Сега тъкмеле, думаше ханджията, да държат рабош на всека къща, па на всеко преблекло, да прощавате, каже, по грош на мъжо и по грош на жената!… Па и други, каже, още много берии щели да режат на сиротинята, защото, каже, царщината заборчела до шия, па било, каже, турнато под режим на чифутлете и даваньето, що има да го плащат, и ония, що ще се раждат подир нас, до седмия пояс!… Ако излезе и това истина, а оно проклетията на сиротинята ще гони до седмия пояс оногова, който е станал себап, та царщината е потънала у борч! А пък сиротинските клетви са по-тежки и от катрана в пъкало, както що дума Ташо клисарят, що се пренася лани на оня свет, па се пак повърна, та разправя какво и що съди господ там тия, що крадат, обират и заробват сиротинята!…

Таман съм се залисал у тия пусти мисли, черни-чемерни, па бех забравил и магарето си, и белята си, и чудото си, кога току разсилнико се изтърси пред мене, па ми дума, че оня големец ми върнал пусулката, и каже, че он се не бъркал у никакви магарета, а я да ида да си го диря, където знам!

Така ли, думам… чекай, синко майчин, я да ида при двоокатино, та после ще се разбереме: кой кум, кой сват, а па кой е стара сватойкя?

* * *

Така, ходя си по софийските сокаци, па си есапя у мене си: аджеба, какво ли си мисли оня големец, що ме не пусна да ида при него, та да си сакам магарето? Демек, он не се бъркал у магаретата… санким, да му е като у пашински атове да се бърка, оно би било башка лакърдия!… Хм, текна ми на памет, че едно време имаше у наше село един паметен човек, дедо Ташко, бог да го прости, дека живееше горе у махалата под бресто, току над Йотовите хамбари. Тоя дедо Ташко имаше памет за пет попа и за три даскала! Море, като ти рече некой, а ти иди да я тражиш и у сто килии, па пак нема да я намериш! Един път дошел у село търговец за волове от касабата, па се натъкмил с чалмата му, с пусата му в силяха му, с колчаклиите му потури, с минтаните му, с чизмите му, така, да го гледаш отстрани, ще речеш, мутлак, некой бей, а погледнеш ли го у лице — цел-целеничък Гуджо циганина, нашия си Гуджо, що го затваряха за крадените коне по-лани. Намерил си Гуджо големци ортаци у хюкюмато па он краде със своите другари и ортаците му делят с него барабар, па кара-кара, докато нашият Гуджо стана един Гуджали ага!… Гледа го дедо Ташко един път какви чалъми и салтанати продава, па дума на селяните пред кръчмата: „Те, виждате ли го тоя циганин, сега е станал ага, защото забитите от касабата, вместо да го хвърлят у прангите, разбрали го, че е ербап, па му станали ятаци и ортаци, па сега за своите цигане и дума не споменва, а все говори за бейовете от хюкюмата. А щом му хвърлиш чалмата от келявата глава, минтаните от гърба и силяха от пояса, току ще видиш, че си е пак нашият Гуджо!“… Та, санким, и я бих рекъл като дедо Ташко, че и тоя, що не сака да има работа с магаретата, да ми е така да му свлечем ония сърмени дрехи от гърба му, па ще го видите и ще го познаете, че не само е имал работа с магаретата, ами е и израсъл с них наедно; ама, етѐ, пуста орисница, сега му се малко понасмела, а он, будалата, мисли, че като го е огрела пълна месечина, а оно хич нема да удари назад-назад, докато едвам остане от нея некоя тесна ивица като парче от некой щърб косар!

За такива като него дедо Ташко думаше, че приличат на катърите, що се хвалят, че майките им били кобили, ама ни дума не споменават, че бащите им са били магарета!

Будала свет!

* * *

Пак си вървя така по сокаците, па се сетих за село, па за бъркотията у дома с оная женска челяд, що чака и мене, па и магарето ми, па ми дожале за магарето и за моята беля и моето патило, а току отнекъде дочувам, че засвирила оная банда Богдановата песен, ама така тъжно-жално, да речеш, че дума, та говори:

Додело ми с, Богдане,

кървави ризи да пера,

юнашки глави да крия.

Богдане-е-е… бога да те убие!

Оттогава тая песен ми се така прилепи на ухото, като якия на жива рана, та къде и да ходя, какво и да чина, все току ще ми звънне у глава от ненадано оня тъжен глас у ушите:

Богдане-е-е… бог да те убие!

Пойдох по гласа на бандата, па гледам: покачили се свирджиите на чардака на една голема къща, па свирят, та цела София еца от шенлък.

Свирят, ама защо свирят, не можих да анаишем!… Да е сватба, не ще да е, рекох, защото хоро нема, а да е на джумбуш, и това не ще да е, есапя, оти па софри нема! Дорде се така зверех, току видох наблизо един човек, все се навъртва около мене, като да сака да ми прохортува, ама от срам ли, от що ли, некакво се превил одве като сдиплена антерия. Погледах го, па го питам: море, рекох, сватба ли има тука, джумбуш ли е, та свири тая банда? Аха… не е, каже, ни сватба, ни джумбуш, нало тука е, каже, калъпо на офицерите, па си им свири така, за кеф само! Ех, думам, весела им майкя; ако е за носенье, носията им е от сърма и злато; ако е за ходенье, я ги кон носи, я ги кочия вози, шу крака не бива да морят, а пък къщите им, като на некой сарафи из безистените, па жените им, по-нагиздени и от гръцките кокони, па етѐ, и бандите им за кеф и половина — живеят синковците, мислим си, като залоен бубрек от чукан овен!… Каквото ги гледаш, така на глед, отгоре, да са така читави и унътре, санким, да немат по некой чуруклук на сърце, оно би…

„Богдане-е-е-е… бог да те убие!“… — току ми пререже през ушите като с ибришимлия конец пустата му песен, па отекне така издалеко-издалеко… па все, що имах у глава, разтопи се у тоя глас, както що се разтопва шекер у вода…

А човеко, дека се беше превил като сдиплена антерия, току взе да ме приближава по-свойски и тръгна с мене и все ми нещо анаисва.

Гледам тая бина, дека свиреха у нея бандите, па го питам каква е тая епия бре, думам си, тия мермерни диреци с тия сърмени пенджери, с тия кьошелии чардаци? А он ме гледа, па се чуди, дека не съм бил знаял, че това било, каже, калъпа на офицерите! Море какъв калъп, думам, като това са битивии кули шарени, по-усталии и от ония, що ги е градил оня синец едно време у онова пусто село Кунино!… Ами, думам, и тая ли бнна е зидана бре пак с ония пари, що са минали през ръката на бирнико?… Кой знае, каже, я мислим, че тука, у София, нема пара, коя да не минава през ръката на бирнико, дума човеко, па ме гледа така чудновато, като да сака да рече: „Ех, ама си бос, дедо Лале!…“

Сдиплената ангерия ме покани да ме разведе и да ми покаже и други работи по Софията.

— Е-е — каже — налево, видиш ли оная големата бина, с железните врати, що стоят солдатите с пушки пред вратите? Това е — каже — палат на князо ни!…

— Бре — думам, — чекай да видим — и пойдох накъде бината… Гледам, па се чудя как се намериха ръце да го докарат така тертиплия, като да речеш, че не е зидано, ами на икона изписано!

— Ех — думам, — мутлак, от тая бина по-харна — едно здраве!… Ама що е бре — думам — затворена вратата?…

— Ех — дума, — кога нема сайбията у къщи, нали знаеш — дума, — че чивия турят на вратите.

— Ама зер го нема — думам.

— Нема го — каже, — не видиш ли, че оня прът стърчи все празен, а кога е тука, тогава турят — каже — байрак на него!…

— Бре — думам, — та все празен, кажеш, стърчи тоя прът, ха?!…

— Току-речи — каже, — че все си е празен!…

— Язък — думам — Такива япии, такива рахатлъци, па да си не седи да им се радва!… Ама къде — думам — ходи, да не би да си има, и други царства некъде по световете, та да ходи и них да обикаля, както що има по некой, що си стопанисват по неколко къшли със стада, па ходи от къшла на къшла да си преглежда стоката?…

— Не е — каже, — остави, хич и не питай, оти не е и много за питуванье оно — каже…

— Па харно — думам… — харно, като не е за питуванье, а я нема и да питам; та мене все ми е едно, санким, да го речеме — думам — и да го има и да го нема, нали бирнико не ни забравя?… Все е това.

— Сдиплената антерия помълча-помълча, па пак подзе, така излеко, като да го не чуе некой:

— Оно — каже — знаеш ли асли каква е тая работа?… Дошла е — каже — некакво като на завъртено ли го речеш, като на обърнато ли го речеш… какво е, що е, шу не е това, що требва да е! Дошло некакво, та се изяловило — каже — баш това, що е требвало да максули!…

— А-а-а, знам — думам — какво сакаш да кажеш!… Демек, дошла работата като на нашата дилбер Стана, що е прочута у девет кази!… Ама така… ти не си чул нищо за нея!… Хм, мъгли я носили, нейното чудо беше за сеир и за приказ!…

Имаше, пустата Стана — думам, — две дъщери: едната женена, а другата мома. Чека Стана година, чека две, чека три, чека пет, дано дочека да роди женената й дъщеря и да се задоми момата ѝ! Бре ходи и по манастири, и по врачки, и по ходжи, при джамии, къде не ходи и какво не прави само да й се сбъдне меракът! И сбъдна се, пустият й мерак, само че некакво малко терсене дойде!… Уместо женената й дъщеря да роди, а оно, пусто и върло, не щеш ли, да й дойде от ненадано — да й роди момата, а женената й дъщеря си остана все ялова… Едни думаха, че е криво баяно, други думаха, че много врачки врачували, та излезло работата терсене, а па я думам: море, хора, ни е това, ни е онова, ама, думам… у, пущннята, я какво ми профуча пак у това пусто ухо оная Богдановата: „… Богдане-е-е-е — бог да те убие!…“

* * *

Пойдох си да се прибера къде хано, че се посмръкна вече, па и бех капнал като пребит хем от умора, хем от яд и чемер за това пусто магаре, вълци го яли и него, па и… пиперна уста. Сдиплената антерия ме преведе през една чаршия, дека гъмжи от хора като мравки у мравуняк!… Гледах, па се зверих от чудо: откъде е тоя свет, толкова много набран, та и сокако не може да ги побере, па се питам така на акъло си: „Ех, Лале, Лале… за̀тро и зараво!… За кои хъшъми си тръгнал по тия бурмалии сокаци, дека все вървиш и кривиш, па все край нема!…“ Така, улисан с моята пуста улисия, вървя, па току усетих, че некой ме тегли за рамото. Я се обърнах, а пред мене стои един брадат евреин, с една голема кошница, пълна с лимони, па ми дума:

— Лимони, лимони-и-н-и… пресни, водни лимони-и-и-и!

— Море — думам — остави ме бе, брате!… Мене си ми е и така кисело, та бигорно от ядове и чемери и у гърло, и у гърди, и на сърце!… Тѐ, виж кому е по-широчко около врата, дай нему… а то, колкото за мене, псета ме яли и мене, па и късмета ми!…

Евреино с кошницата се махна, ама пустите му лимони все ми се въртят пред очите, па се размислих-размислих и ми севна през памет една, що бех я чувал от дедо Ташко пак за тия пусти лимони! У тоя пусти свет, каже дедо Ташко, що го видиш с очи, да не верваш на всичко с акъл, оти, каже, всичко е терсене! Има по некой, каже, етѐ, да го речеме, та се оженил за хубава жена. Па има по некой серсеми мъже, дека, като видят такава хубава жена, а ним почнат лигите да им текат, като че некой реже лимон пред них, ама да попиташ, каже, мъжо на такава жена, демек оня, що жвака лимона, а он, сиромах, ще ви каже, че зъбите му скърцат! Така е, каже дедо Ташко, и с другите работи по хората… било със зенгинлък, било със забитлък, било с… пиперна уста… паши и везири… Гледаш ги, каже, хеее, салтанатлии; сърмата му — сърма, златото му — злато, па кочии, па атове, па гавазе и явере… гледаш отстрана, па си мислиш: бре, весела му майкя, тоя да знае, че свет светува, демек, каже, него гледаш, тебе лиги текат, ама да можеш така да позагледаш у сърцето му, кой знае, каже, дали нема да се сепнеш, като видиш как му зъбите скърцат от това, от което на хората лигите текат!…

Такъв е тоя кучешки свет, дума дедо Ташко, а това, що дума дедо Ташко, оно е по-право, отколко у книга да е писувано!…

* * *

Истина, пазил ме господ, та не съм нощувал много по ханищата, ама като това чудо, що изпатих тая нощ у тоя пусти хан, това не вервам да се намери нито у хиляда — един да е патил!… Мутлак, мислих си, така, на моя, селския акъл, у тоя пусти хан требва да има барем деветнадесет вампира и двадесет и девет пълтеника!… Цела нощ не можих око да склопя от мъка и тегоба!… Да речеш, че некоя мора ми седнала на гърди, па тежина, па мъка, па неволя — да иде у пусти гори… Едвам призори съм се унел у сън, па като ме напнат ония пусти сънища, объркани, уплетени, усукани, да речеш, че ги събрал некой максус за моя неволя!… А пък като сънуваш, барем да сънуваш нещо по-харно, етѐ: я крава да ти се отели, я кошер да ти рои, я челяд да ти се умножи, а това мое чудо, през тая нощ — през море му вечеря, да сънуваш мътна вода!…

Дошло некакво, така, па свиье, та съм пошел със сдиплената антерия по Софията. Води ме, води, па ме доведе при една голема вода, като блато ли го речеш, като езеро ли го речеш, таково некакво, хей, коджамити разширено. Доведе ме насаме оня сдипленият, па каже: те гледай, каже, тука е хазната на всичката вода, що требва да ние народо по целата наша царщина. Оттука, каже, върви по кюнци във всека касаба, всека паланка, всеко село, па и във всека кошара! Всеки, що жадува за вода, каже, все оттука ще му се прати! Гледам у тая вода, гледам, па се чудя защо ли, аджеба, е така размътена, също като боза, кога ще е за пиене на свето у царщината?! Обърнах се така, на сънье, да питам оня, сдипления, като гледам: него го нема, а друг некакъв човек, подпрел се на една овчарска тояга, стои, па си свири с уста и гледа у мътната вода!… Погледнах него, па погледнах у мътната вода, кога там… гъмжи от свине… Едни черни, грозни свине, змии, гущери и разни гадове, налегали у оная мътна-кална вода; на некои се само гърбовете виждат, а пък по некой вирнали глави над водата, па грухат, па врескат, па съскат — чудно! Море, питам подпрения на тоягата човек, истина ли е, думам, че тая вода пои целата царщина?… Он ме погледна, па уместо да ми отговори, а он ми подсвирна така, като да сака да рече: хелбете!… Бре, думам, па нали е грехота да се трови тоя свет у тая царщина е такава мътна вода, у която киснат тия отровни гадини, та я мърсят! Подпреният на тоягата човек ме изгледа некак дяволито, подсвирна ми, като че искаше да ми рече: „хей че си будала!…“ па ми проговори през зъби с един глас, като кога биеш с чересло у котел: „Мътна ще пиеш, мътната и ще я носи тая царщина, като нема живи хора, кои тражат бистра вода!“

Макар у сън, пак се сепнах от тия думи и трепнах, та се събудих, па, гледам, на вратата се изправил сдиплената антерия, да ме води по тая пуста София, та дано си найда некъде магаренцето!

И сега като че ми е пред очите оная мътна вода с ония страшни гадове.