Михалаки Георгиев
Разкумил кума си! (Една хумореска от башкалиите)

За да стане някой безсмъртен, преди всичко той трябва да умре. Аз зная обаче един човек, който и приживе беше си спечелил право на безсмъртност — със своята оригиналност, със своята своеобразна, саморасла философия. Името на тоя човек беше Гавриил Карабоянов. Нека тия мои редове да му бъдат и спомен, като човек, който е винаги търсил правото, но рядко го е намирал!… Бог да го прости!…

Белялия човек беше бае Гавриил Карабоянов. Светът го помни за такъв. Като казвам света, а вие разбирайте цялата чаршия, от Ингилишката махала, та чак до балакчиите. Белялия беше бае Гавриил, ама и шегобиец. Тъкмо за това, че беше такъв шегобиец, той беше опасен. Що-год се случи у града, той на утрото ще го разкаже в мюзефирското кафене, ама ще го разкаже така, щото и качулка ще му тури.

Бае Гавриил беше с особни права навсякъде, па и в кафенето. Той можеше да пие колкото иска, но пари не му вземаха и много прав хесап си правеше бае Пуньо Кафеджията, та не му вземаше нищо, защото бае Гавриил служеше като примамлив център навсякъде, където се появи. Винаги ще го търсят да го слушат и винаги ще го наобиколят, като мухи на песмет. Той никого не щадеше със своите подигравки, пред никого и за нищо не се спираше, ако е рекъл едно, да рече и две и при всичко това, че беше толкова майстор да ухапе всекиго, пак всички го обичаха. Ето защо, ако бае Пуньо не би му давал бадева да пие, то би го прегърнали десет души други, защото знаеха, че където ходи бае Гавриил, там е пълно с мющерии.

Бае Гавриил отиваше много рано на мюзефирското кафене. Едвам бае Пуньо успял заранта да помете и да полее туглите, които служеха за паркет в кафенето, така също и пред кафенето, около пейките, и ето ти бае Гавриил, с наметнатото през едното рамо шаечно сетре, троп-троп, с тояжката си, току се изтърси пръв в кафенето. Изтърси се, ама махмурлия, махмурлия, боже, като змия усойница; само един пръст да му шавнеш… махни, брате, ще те парне с някоя лакърдия, та ще подскочиш три пъти от седалото си. Седнал-неседнал, ще натъкне готовата вече цигара в едно дълго от тръстика цигаре, а кафеджийското момче ще му донесе заедно с първото кафе и една бакърена кандилничка с жив въглен, откъдето бае Гавриил си запаля цигарата. След като отсръбне два-три пъти пенестите мехури — синджира на кафето, — ще тръгне два-три солука от цигарата и цяла една двойна струя от дим, що изфучава из носа, дава знак, че кафето е по кеф, т.е. както той го поръчваше: шекерлия, синджирлия, мераклия, каймаклия, докуз-таванлия!…

Докато пие първото кафе, нищо не продумва освен ако стане нужда да напсува някого. След четвърт час ще пие второто кафе и при това, както се изразяваше бае Пуньо Кафеджията, „афионът му се патлаисваше“ и захване да прилича малко на човек. След три-четири още кафета дохожда му саркастичното наитие и тогава започва вече, па ако можеш, стой му насреща.

Ще се обърне например към дядо Ценко чорбаджията, па — ни две, ни три — ще му изтърси:

— Ама, дедо Ценко бе, не ти ли омръзнаха греховете, та ги още трупаш и ден днешен на своите стари рамена?!…

Всички в кафенето ще изтръпнат… зер може на чорбаджи Ценко така, у очи, да му се каже такова нещо?… Чорбаджи Ценко го щрекне нещо у гърди, ама нали е стара лисица, он го взема уж на шега, па да замаже пред света това, що го мъчи на сърце, той отвръща на бае Гавриила с някой зевзеклък и гледа да се обърне лакърдията на друга страна.

Чорбаджи Ценко е лисица, ама и бае Гавриил не е вчерашен, па не иска така лесно да се поддаде, ами ще продължи:

— Ти още като отиде снощи в къщата на оная вдовица, ти я знаеш я?… тутакси си рекох: ето го стария грешник пак на лов!…

— Ха, ха, ха — заечаха гласовете на присъствуващите, с което искаха да осмеят бае Гавриила, че приписва грехове на чорбаджи Ценко, за което му е минало време да го бедят.

Бае Гавриил, боднат от тоя присмех, с удвоена жлъчност настави:

— Ама аз не го бедя за това, за което вие мислите, а за това, което той мисли да стори — да тури на ръка париците на бедните сирачета под изговор, че ще ги избави от белите на разните опекуни… не е ли така, чорбаджи Ценко?… Тѐ, погледни нагоре, па тури ръка на сърце и ако ти понася, кажи, че не е така, и тѐ, пред тия хора се кълна, ще ги обръсна тия пущини и ще ходя като папищашки поп — завърши предизвикателно бае Гавриил, като опиняше десния си мустак и го сучеше накъм ухото.

Вместо да отговори черно или бяло, чорбаджи Ценко побутна калпака си към тила, та откри неволно своето изпотено от досада чело, поразклати филджана и си доизпи в три глътки кафето, стегна в ръце своята кехлибарена броеница, стана и тръгна към вратата, като издума под нос:

— Кой знае кои врагове ти завеяли паметта!

Чорбаджи Ценко още не беше пристъпил прага, когато бае Гавриил му отсече:

— Море не е мене, чорбаджи, ами тебе… тебе!

Останалите гости на мюзефирското кафене ще се поумълчат малко и сам-там по някой ще се поизкашля, ако и да не му се кашля, само и само да прекъсне това мъртво мълчание. Мълчат всички, но не че осъждат бае Гавриила или че не вярват в думите му, а защото се боят да не дойде до ушите на чорбаджи Ценко! Ех, знаеш, зенгин човек, па може да направи страшна пакост всекиму, само, разбира се, не и на бае Гавриила, на когото окото въобще от нищо не мига!

Така е то, има по някои хора, на които им се всичко може! Такъв беше и бае Гавриил.

Друг път ще мълчи, ще мълчи, докато го не задене някой, но задене ли го — ето му белята в торбата!…

Веднъж, когато той се беше умълчал в кафенето, като за пакост го задяна кир Тодор Вапорджията. Един беше Вапорджията в града — голям търговец с храни, който си играеше с жълтици като със семки от тиква. Що го беля наведе, та запита на шега бае Гавриила: къде ще може да намери хубаво винце да си купи. Знае бае Гавриил, па знае и целият свят, че това беше речено само да се чукне бае Гавриил, че обича хубавото винце, защото, ако трябва да се търси някъде хубаво вино в града, то ще се намери само в избите на Вапорджията, който налива всяка есен по тридесет и четиридесет хиляди оки вино, хем какво вино — каймака на виното.

— Да ти кажем, кир Тодоре — подхвана бае Гавриил, — ама нема да ми се сърдиш?…

— Ха, ха, ха… — подемат всички присъствуващи, а заедно с тях и самият Вапорджия.

— От три години насам — продължи бае Гавриил — ти промени девет души калфи, дека броят крините, когато купуваш и продаваш зехере. Осемте беха лоши, а деветият излезе харен и ти го задържа. Сега ще ти кажа по-преди защо го задържа. Първо и първо, ти имаш две крини за мерене — едната дървена, с която купуваш, а другата тенекена, с която продаваш и двете крини имат царска дамга, ама и двете са яланджийски. На дървената ти накара Перо Кацаря, та я разглоби, изстърга дъното и окрайниците и като я пак сглоби, тя събира сега една ока и сто драма повече. Другата, железната, ти накара Мушон тенекеджията, та й охлаби дъното, и сега, като се натисне с ръка дъното отдолу, тя събира една ока по-малко. Твоят калфа, когато почне да мери, най-напред ще покаже на хората царската дамга, демек да видят и се уверят, че работата на чорбаджията му е пощена… Една ока на крината при купилото и една ока при продажбата, правят, речи го, две… по-натам ти ще му правиш хесапа!… Сега ще ти кажа, че осемте калфи не можеха да ти стоят, защото не сакаха да делят греховете ти — от сиротинския пот да крадеш, — а деветият излезе по-юсте от тебе и един ден той и тебе ще продаде. Та, санким, сакам да кажа, че като имаш такъв ачигьоз човек при тебе, що ме питаш мене за хубаво вино — питай него, той ще може и у тая работа белким да ти се намери на ръка!…

Един кръшен смях неволно екна и изпълни прихлупената стаичка, която се наричаше мюзефирско кафене. Да имаше кабил, всичките би се изредили да целунат бае Гавриила за тоя джувап, що го даде на кир Тодор Вапорджията — толкова им падна на сърце, дето има куража да му каже у очи, това, що го знаеше цялата чаршия, но за което никой не смееше да прошушне. Та и не е чудно… И Вапорджията е зенгинин човек, а има ли нещо по-силно, по-опасно от парата?!… Такъв е тоя серсемски свят, па ако щете, идете, та го обръщайте!…

Един ден бае Гавриил беше закъснял като никога, та дойде в мюзефирското кафене, когато всичките други бяха вече събрани. Макар и късничко, афионът му още не беше патлаисал, даже изглеждаше по-навъсен и по-загрижен от други път. Един от присъствуващите, по-интимен нему аркадашин, го запитва:

— Гемчиш-ола, бае Гаврииле!… Какво е с тебе днес, та не си приличаш на себе си?!…

Бае Гавриил нищо не отговори, докато не изсърба до дъно кафето от филджана си, па като намести и втората цигара в тръстеното цигаре, попритегна към гърба си шаечното сетре, което обгръщаше само дясното му рамо, сви по турски левия си крак, като остави да му виси само десният, на пръстите на който се клатушкаше кундурата му. Като потегли два-три силни солука дим от цигарата, преди да чака да го изпусне през носа си, бае Гавриил сви вежди малко по-навъсеничко и изказа следующата своя догма, за истинността на която не вземам никак отговорността. Бае Гавриил каза:

— Да имаш у Черно море гемия, у Турско сермия, жена от Влахия и имот у България — това е цела съсипия!

Познаваше се, че нещо му е много загорчало, бедния, защото като никога неговият хумор, неговият сарказъм бяха отлетели като облаци пред някоя фъртуна!… Дълго време трябваше да чакат присъствуващите в мюзефирското кафене, докато развълнуваната душа на бае Гавриила можа да влезе в своя улей, след което той разказа своя голям дерт. Дертът му сам по себе си е доста голям, но най-болното място в него беше, че тоя дерт се е свършил с още по-голям — разкъсал кумството си със своя кръстник!… Кумство, що му е останало от дядо и прадядо!…

Ето какво разказа бае Гавриил:

„И за какво ли му требаше на руския цар да бие толкова път, да троши толкова аскер, да разсипва толкова злато — да ни освобождава!… Бог да го прости, може и харно да е мислил, ама терсене излезе тая негова свобода. Язък за толкова кръв и мъки!… Свобода!… Хм… това свобода ли е, или е свободия?!… Анджак, които имаха нужда от свобода, те се съвсем сега заробиха, а освободиха се… знаете ли кои? Освободиха се хайтите, вагабонтите, обирачите, подкупниците, шпионите, убийците, зулумджиите, те се освободиха, защото сега них закон ги не хваща!… За них е и свобода, и конституция, и полиция, и съд — всичко е за них, а за мирните, за работните, за почтените, за хързлиите — за них е черна робия сега!… Трай, душо — черней, кожо!… Ето ти свободата!… Триста пъти ексик да е, като ще е такава!… Пишат ги тия пущини, законите, па ги задраскат, па пак ги пишат и все, гледаш, цело беззаконие в тая земя!… Що пари съсипаха у тая пуста София да се събират, та да оправят тая пуста земя!… С месеци стоят, с шиници злато разсипват всека година, все, божем, оправят я, оправят тая пущина, и пак нема управия и — вер селям!… Ама асли какво ще има управия, като тия, що ги пишат, сами ги лижат, а пък тия, що им удрят мухура… да ми е я да съм, я бих им ударил една пранга на краката, па ха̀ у черната!… И асли, дотам ще дойде едни ден — друга управия и нема!… Везири ли са — резили ли са?!…

У турско време ще имаш давия за хиляди, па пак най-много, най-много, ако занесеш на аазата некоя гъска или некое гърне масло, ще иде човекът при кадията, ще му разправи работата, па щом си прав, у един ден, у един час — и давията ти свършена! А сега?… Ония прошения, ония адвокати, зъбести като некои табашки кучета, па увъртвания, па завъртвания, па ха̀ — горе, па ха̀ — доле… па дѐ у тоя съд, па дѐ у оня, па ще го отложи, па ще го доложи… боже… да пропищиш от чудо и мъка!… Хеле пък тия следователи, па пристави — па тристата им чудесии!… Махни, брате, махни!… Дошло е време, та нито те е да имаш, пито те е да немаш!… И това било царщина!…

У турско време имахме даскали, ама беха човеци, хей, по кайфета му само ще го почиташ. Хем децата учеха, хем черковния ред държеха и децата беха деца и към родителите си, и към бога… А сега?… На̀, нали сте видели оня новия, що го пратили, казват, от самото министерство!… Пуснал оная коса като Хайше, кючекинята, вързал си една червена махрама на шията като ченгене Омер, сантурджията, па… знаете ли какво намерил да учи децата?… Че немало бог, че немало света Богородица, че иконите били не знам що, че не требвало да се кланят на светци и на черкви, ами не знам па какви погании… свинцилисти ли ги дума, какво ли, враговете, ги дума!… Ех, сега, моля ви се, кажете ми: това министерство кьораво ли е, тия министри кьорави ли са, дето пращат тия хайти да учат и поучават децата ни?!…

У турско време ще се случи, и то редко, у година веднъж, по некоя ата, та се убие, я нарани човек и никога не е останал убиецът неуловен, макар че турците имаха по-малко заптии, отколкото сега има началници… А сега на̀, нали виждате — всеки ден се убиват хора като мухи и па̀ никому нищо!… Хелбете, свободни хора, па трепат!…

У турско време, като ти потребваха пари, ти ще си заемеш у некого, само тоя, що дава, гледа никой да не чуе и да не види и пак никой никому счупена пара не е забъшвал. А днес?!… Днес го увържеш с 99 кюстека: бре запис, бре гаранти, бре при нотариус да завериш и пак — като дойде до плащане — он ти ги глътне така, като «стой, та гледай!…» Ако речеш да туриш запт на къща, я дукян, я какъв да е мулк, току виждаш, че това било женино, онова братово, другото снахино — уйдурма и с адвокати, и с нотариуси, и със съдии па… он си ги папка, а ти хващай зазъбици!…

У турско време хората гледаха преди всичко своя хърз, своята чест, па после всичко друго!… А сега, сегашният свет, и мъжко, и женско, захвърлили честта си като некоя помивка да се въргаля по мурдарлъците, па вместо лице — гьон, и вършат работи… боже, пази и закриляй!… И това си върви така, като че си е с гидик дошло — от горе до долу и от долу до горе!… Ако не вервате думите ми, вие вижте какви хора се редят на меснет: я жената му хубава, я душата му спукана, я на некой големец роднина, я ли пък ангелът си му слаб, та нищо не може да му се спомогне и затова се хвърлил в ръцете на нечестивия!…

Кое ли да изреди, та кое ли да каже човек по-напред?… Тѐ на̀, нашият кмет що върши например!… Като че кметството му е мошия!… Па само той ли си загребва пръстите в кацата с мед? Зер другите, които са там, нема да гледат що прави той, та и те да го правят?!… Ето касиера на кметството!… Вчерашно момче, което немаше ни кръпки колената си да закърпи, а днес… днес дошло на меснет по партизански и роднински препоръки, харчи всека вечер по шантаните четиридесет-петдесет лева, прави си къща за двадесет хиляди лева, засадил десет хиляди кютука лозе, сестра си ожени с богата прикя и майка му, която до вчера ходеше да пере по чуждите къщи, днес ходи в свилено джубе и ще се изстъпи пред всички, начело в черквата… санким, де-де, вижте ме, син ми е в кметството!…

Ами например онова убийство и грабеж, що го направиха у сред бел ден ония шайки от двадесет и пет души в селото Гр… Хм, може ли у сред село, посред бел ден, да стане убийство и грабеж, да види цело село, да познае шайката и пак да не може да се хванат хаирсъзите?… Двама следователи и двама прокурори ходиха, връщаха се, пак ходиха и пак се връщаха и — най на края какво излезе?… Не може и не може да се намерят хаирсъзите!… А знаете ли защо?… Защото единият следовател си купи къща за двадесет хиляди лева, другият отиде, та си даде оставката и стана сарафин, а прокурорите… они си траят… они са малко по-акъллии — не сакат да се види как така лесно става човек богат!…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Сега се сещам защо на законите все пишат една жена с вързани очи, на която името й е правда!… Че ако не беха й вързали очите, та видеше това, що се върши по съдилищата, тя щеше, макар и на хартия написана, да се изчерви, като не може да се червят тия министри, дека така уреждат правото в тая земя!… Па нейните очи, асли, требва да бъдат вързани, за да не гледа и друго чудо — да се пущат от затворите хора — божем се сетил за них князо, та ги помилвал, — дека са грабили, палили, убивали, но имат закопани пари, та могат да се «откупят», а да киснат по затворите хора, дека за некой самун хлеб или за некой парцал дреха, от глад и голотия за децата си и за себе си са направили некой грех!…

Зер да беха развързани очите на правдата и да можеше да види всичко това, не би се пръснала от дерт сиротата?!… По-харно, че са вързани… вервайте ме — много по-харно!… По-добре хич да не й ги развръзват, ако мислят така да я карат!…“

* * *

Бае Гавриил следваше повече и повече да говори и да изрежда думи и факти, които омайваха, които приковаваха посетителите на мюзефирското кафене. Омайваха се тези посетители не само от ораторските дарби на бае Гавриила, а от верността на това, което казваше и което като че се откопчаваше, като че се откъсваше от сърцето на всекиго едного от присъствуващите!… Истината е чудна!… За нея няма нужда, щото езикът да я изговори, та да блесне — тя се усеща и няма, хладна… от сърцето!… Ето защо тези, които обичат истината, по-малко говорят, а повече усещат!… И затова са те най-чувствителните, но и най-нещастните!… Блазе им поне, че са малцина!… Като се поиздума, като му поотлекна на сърце, бае Гавриил се малко поокопити и подойде на себе си. Той поиска с третото вече кафе и една чашка от препечената комовица, па като хвана у ръка чашката, гледа в синджира й, гледа, като че търсеше там да открие някъде правдата!… Като се убеди вероятно в неотменимия негов принцип, че „асли тоя свет е кучешки“, бае Гавриил прехвърли синджирлията ракия в гърлото, млясна два-три пъти, отри мустаците си и като запали отново цигарата, побутна малко калпака си надясно, което означаваше, че наитието пак му се усмихна и неговият сарказъм влезе в своя път. След като промени два-три пъти ту левия, ту десния крак за махало, бае Гавриил смигва още два-три пъти на Пуньо, който разбираше добре от тази тяхна лозинка и му донесе още две-три бистри синджирлии. Едвам след третата чаша бае Гавриил заприлича съвсем на себе си. Той почна вече с кеф да разправя за собствената своя беля, на която всичко, що издума по-горе, беше само едно предисловие.

„Каквото щете да кажете, ама голем грех сториха тия пусти московци, че си понесоха и камшиците, като си тръгнаха… Барем тех да беха оставили, все щеше от малко-малко да има некаква управия!… Хич бре, брате, барем вий знаете моята воденица, че ми е от деда още оставена. Както я оставил дедо ми, така я приел баща ми, па така я и на мене остави мираз: от ливадите до потока, с бостана до пътя и с яза до големия върбак. У турско време никой не е смеял ни педя земя да ми узяни, а от свободията нанасам не мога да си дочувам максула от селянията! Побуяли, брате, вера побуяли, па да е кабил — затрили би те. Хеле откак захванаха некои от големците да ги мажат и гладят за тия пусти избори — некои са толкова повилнели и побеснели, щото да се чудиш и маеш що да чиниш, ако си сайбия на мулк!… Оно, право, че по-старите и по-имотните селяне нема да ти сторят пакост, ама се навъдиха и между тех хайти, що ги мъкнат шапките насам-натам по избори, па се изганатили, изхойлузили… също като ония с дългите коси и с червените кърпи по вратовете!… Да те пази господ от дива напаст!…

Един ден отивам на воденицата си, а насреща ми иде, запъхтел, моят воденичарин!… Що е? — питам. — Остави се, каже, голема беля!… Селяните от селото… отведоха вадата от воденицата към селските ливади и сега, таман у тоя зор, витлата спреха!… Как така отведоха, думам! На̀, така хѐ, събраха се селски, стотина души с мотики и търнокопи, па се туриха, та дѐ, та дѐ!… И сега вече воденицата стои!… Бутнем коня по-скоро, та там!… Гледам и се чудя!… Що правите бре, бракя, питам ги, що ми вземате водата, та ми съсипвате мулко?!… Изстъпи се един, дека им е баш харачията по изборите, па сербез-сербез ми отговаря, че щото правят, они си знаят, а я ако сакам, да питам началнико!… После разбрах къде е била цаката!… Министро писал на управителя, управителят писал на началника, а началникът писал на кметовете, че като избират депутати за София, а они да изберат тогова и тогова, оти бил от партията на министрите!… Ти гледай сега управия!… И министро от тая партия, и депутато от тая партия… Кой кому хесап ще дава и ще взема, това они си знаят, крито-прекрито, па утре, като се питаш: а бе, джанъм, защо е станало това и това, а министрите ще ти речат: хѐ, па тѐ, народът така сака, он си прати такива депутати, па що са они направили, нихно е — народно е!… Хѐ, мой братко, да ми е да им подвикнем: «Народ ли?!… Па ако ви е това народът, тогава оставете бае си Гавриила, па ще видите, че десет пъти може да е по-майстор от вас!» Ама нейсе, залитна ми, та нека да се върнем на думата си. Началнико хваща селянете, па де бре — или ще избирате тоя, що го сака министро, или зло и наопако!… Тогава селянете кандисват, ама да им даде изин да си направят вада от моя яз, че им требвала! Вада-вада — грижа го е него за моя яз, колкото за ланския снег. Селянете това и чекали!… Какво става?… И депутато избран, и вадата направена!… Гледам, друго се не може… ще се съдиме. Станем, та при адвокато, изсипем една кесия, пълна с пари, че требвало да се затискат много дупки на правицата!… Бре, ха̀ днеска съд, бре, ха̀ утре съд, та стана цела година и три месеца. Хеле, завчера беше нагодено да се съдиме. Отивам си я, сербез-сербез, в съда! Та и що да не съм сербез, мислим си: правото е на моя страна, адвокатино — адвокат, съдията ми е кум — нали знаете, че даскал Витко, съдията, ми е кръстник от старини — хесапим си: работата ми… от Видинското кале по-яка“.

Бае Гавриил въздъхна неволно, свали калпака си, та изтри своето високо, потънало в пот чело, поизкашля се, опна десния си мустак накъм ухото и настави:

„Така хесапех я, ама моят хесап излезе като турските каймета: ти го хесапиш бешлика пет гроша, а оно, пущината — само сто пари!…

Станеме с адвокатнно на уречения ден, та при кума, демек при съдията. Почна кумът да ни съди. Разпитува селянете, разпитува, па взе и мене да разпитува.

— Какво ти е името, каже!…

Като рече какво ти е името, а мене ме щрекна нещо тук, под гърди, па ме сви-сви, да речеш — жива усойница!… Хич, молим ти се, кум да ти е, да те е венчавал, па да се прави, че името ти не знае!…

Мислих, мислих, па си рекох: «Чекай, и ти си дявол, ама и я ще ти отвърна…»

— Мустафа Хасанов!… — отговарям и го гледам право в очите. Видех го как пребледе, па се обърна към мене и дума, че не бивало у съдо да правя шега!…

Хванаха ме враговете, па му отвърнах:

— Е па що се шегуваш тогава?… Хич, кум да ми си, да ме венчаеш, па да ми не знаеш името!

Не стига това, ами ме пита пак и знаете ли що пита?… Дали съм женен?!…

Де дрън, дяволе, де — мислим си, па му отвърнах: «Като си ме венчал, хелбете, ще знаеш дали съм женен, или съм бекярин». Ама мислите, че се анаиса от това?… Он все своята си знае, като че ни ме е срещал, ни ме е виждал в живота си и като че е забравил колко прасци ми е изял и колко вино ми е изпил по кръщавки, и колко колача съм му пращал по Божич и по Великден… Хич, помислете си бре, бракя, взел да ме пита колко деца имам?!

Хе, тука вече не се сдържах, па като го подбрах: «Ама слушай, куме, тебе ако не ти е за шега, мене пък хич не е!… Мене ми огън гори на главата, мулковете ми се баталясват, тия хайти, що си ги наредил тук, имотеца ми съсипаха, а ти си взел да се зевзеклендисваш с мене, та ме питаш колко деца имам!… Колкото имам, ти ги знаеш, ти си ги кръщавал, друг кум досега, слава богу, не съм закумвал, ама ако те е срам да си ми кум, оти си сега съдия, а па я — прост човек — ето ти кумството, на, у тая капа!…» и каквото си държах калпака, пухнах го върху дъските пред нозете му, па му рекох: «Отсега натам ни ти мене кум, ни я тебе кумец… Да е просто и тебе, па да е просто и мене, ни я тебе насила, ни ти мене на зор!… Сполай ти и толкоз!»

От яд забравих и воденица, и вада, и мулк, и всичко. Как съм излезъл и как съм вървел по посока — и сам не знам!…

Тая заран ми каза моят адвокат, че моето видинско кале станало на циганско решето!… Оная пущина, правдата, па и вързали очите!… Началнико бил дал едно писмо на селянете, което им много помогнало, ама най-после работата се пресекла с клетва!… Тридесет души от селските хайти, подучени от началнико, се заклели, че тая вада они не били копали, а они си текла там от старини, може да има повече от шестдесет-седемдесет години, защото в село немало човек, който да е помнил кога е правена!…

Та така, була-була, та на мене да дойде такава беля: хем права давия да загубя, хем кума си да разкумя! Оно, кога дойде пущината, она не пита сакаш ли я, не сакаш ли я… дойде си, па ти седне на гърба, па дѐ, ако имаш кувет, куртулисай се!…“

Бае Гавриил се обърна към мене, па ме замита:

— Що кажеш, господине, нали чини да се опише моята беля, ха?!…

— Чини, чини — отговорих на бае Гавриила и му обещах още тогава, че ще я пиша.

Един от присъствуващите искаше да отклони това желание на бае Гавриила, като го предупреждаваше, че може да му се смее светът!…

Бае Гавриил се почеса малко зад тила, посви лявото око, опна десния мустак и отвърна с един чисто философски тон:

— Ба̀, ба̀, гледай си работата… ще има и глупци, дека ще се смеят, па ще има и мъдри хора, дека ще плачат!… Пиши я, господине, пиши я!…

Може и да има право човекът!…