Михалаки Георгиев
Кочо Кюскията (Съвременен разказ)

Дядо поп Янко беше го кръстил в черквата „Св. Никола“ и му беше дал името на храма — Николай… Докато ходеше на училището, думаха му Кочо, а откато стана човек, т.е. партизанин, към името му се притури и един прякор, който после замени и име, и презиме, и всичко.

Прякорът му беше Кюскията.

Само като се споменеше този прякор, беше доста да всели страх и трепет между мирните хора.

Тръгне ли Кюскията по улицата, всичко живо, що върви на два крака, ще се изпокрие в миша дупка. Жените, отдалеч още като го видят, ще тласнат сокакната порта, ще турят чивия — непременно чивия, — па ще гледат през някоя дупчица на тарабата, докато отмине на почетно разстояние страшният Кюския. Дечурлигата, що би се намерили на игра по улиците, когато минава Кюскията, като го зърнат отдалеч още, пръхнат като врабци от сокол и се разбягат кой накъдето види. Па и самите дюкянджии, които от много работа климат цял ден крака на възблегналите край дюкяните си столове, като видят, че се зададе Кюскията, всеки се скрива в дъното на дюкяна си и изпречи стол пред входа в знак, че сайбията го няма в дюкяна.

Да, страшен беше Кюскията за всички: и за големи и за малки, и за богати и за бедни, и за християни и за друговерци!… Всеки се боеше от него, всеки го отбягваше, даже, ако искате право да си говорим, плашеха се хората и само като му се споменеше името!

Хала, що е хала, по не би плашила света от Кюскията. Като ученик още беше един вид мъчител, един вид плашило и за другарите си, па и за учителите си. Във всяко отделение оставаше по две, па и по три години. Докато да стигне до втори клас, той беше вече станал един дангалак на 18 години. Другарите му, които искаха да им е мирна главата, се откупваха с контрибуция било в пари, било в натурални: пера, хартии, моливи, симити, пастърми, реджели, сладки суджуци, овощия и т.н. Тези, които бяха редовни данъкоплатци, ползуваха се от неговата защита — тям им беше харно; но тези, които нямаха що да му дадат — горко им, живи да ги оплачеш! Мнозина от тях напуснаха училището само от неговите зулумлуци!…

Като ученик още във втория клас Кюскията беше уловил една змия и я турил в чекмеджето на катедрата, където стои каталогът на класа. Това беше направено тъкмо за урока по аритметика, защото мразеше учителя. А мразеше го затова, защото по аритметиката беше най-слабият ученик в целия клас!

Ще ме питате какво стана със змията?

Хм, какво ще стане? Стана това, което и вий се досещате. Уплашване на учителя, вълнение и трепет между учениците; разследване и разпитване, а след това и наказанието! Когато дойде до наказанието, престъпникът бутна учителя и през прозореца — у свят!… С това се свърши неговата деятелност на научното поприще.

Един малък тероризатор се скри от сцената на ученическия живот, за да се яви като голям тероризатор в обществения живот.

И яви се той такъв под името Кюския.

Първият му подвиг в обществения живот служи за най-добра характеристика и за него, па и за всички, които му приличат и каквито е наспорил господ в нашата земя.

Когато русите превзеха града и въведоха християнското управление, на Кюскията му дошло на ум да покаже своя сербезлик пред турците. До голямата джамия, при муслука, в гр. В… имаше едно кафене, където се събираха най-първите и най-отбрани турци, граждане. Един петък, след икиндия, когато турците бяха излезли из джамията и бяха насядали върху одъра на кафенето, зачу се една гюрултия откъм горната чаршия. Гюрултията се вдигаше от един голям шопар, който се тътреше с усилие от Кюскията, за да го докара пред джамията. Докато възчудените и изтръпнали от тая дързост на светотатство турци да схванат намеренията на този дързостник, Кюскията вече беше успял да заколи шопара пред самия праг на джамията и да омърси святото място на правоверните.

Възмущението, което справедливо обзе нещастните присъствуващи турци, беше толкова голямо, щото Мола Саиб Камарашина, почтен и виден турчин, от горест пред такова едно нечуто богохулство, едвам достигна до прага на къщата си и там, на самия праг, падна мъртъв от дамла!…

За щастие, по онова време полицията беше в ръцете на руски офицери, които не намериха този подвиг на Кюскията за бабаитлък, както що би намерила това всяка една либерална полиция, та затова и Кюскията напипа още до вечерта затвора.

Този затвор беше първият университетски курс за Кюскията, оттам той излезе и по-опитен във вагабонтството, и по-страшен за мирните хора, като да е знаял и предчувствувал, че политическото бъдеще на България ще приготви арена, достойна, за да разиграват на нея своето геройство такива достойни синове на отечеството, какъвто беше и нашият герой!…

* * *

Писъците и ревовете от турските грозотии и патила до вчера се замениха днес с писъци и ревове от българско зло!… Върху незасъхналата още кръв, която проляха вчера нашите освободители, ний проливаме днес нашата собствена кръв, за да възтържествува инатът, който съвременните политици заменяват с думата „партия“!

Пусто чудо, пусти партии!… Разнебитиха земята, като че да е дълги години огън яла и пламък пила!…

Както навсякъде, така и във В… борбата за коя партия да надделее, беше в най-големия разгар. Не остана нито едно средство, което да се не употреби нито от едната, нито от другата противна страна само и само да се порази неприятелската партия! И партизаните на едната, и партизаните на другата партия, повилнели и побуяли, да речеш, жив бяс ги е хванало!

Предстоеха избори за Народното събрание.

В града беше дошел и самият шеф на властвуващата партия, за да види и уреди лично работите по предстоящите избори. В едно от частните заседания с местните корифеи на партията шефът изказа съжаления, че не вижда между последователите си решителни хора, хора с кураж и юначество, хора, които би били в състояние със своята лична храброст да извоюват лаври за успехите на партията. „За умни кроежи и планове, казва шефът на партията, аз нямам нужда, но имам нужда от железни ръце и каменни гърди!… Тях ми дайте; такива хора ми трябват!…“

По-простите хора от последователите на този шеф разбрали, че той е дошел от София чак във В… да търси хора да личат нещо като на джелати. Бае Марко Ядеца, който седеше наблизо до шефа, взе да потрива ръце и току продума:

— Ама етѐ, господин шефе, ние имаме у нашата касаба един такъв човек, ама, да прощаваш, малко вагабонджа пада! Хеле пък, като му хвърли некоя и друга чашка повече, па закърви очи… махни, брате, и баща си закаля!…

— Та именно от такива хора и има нашата партия нужда — отвърна доблестният шеф на партията и чукна със своя малко въздебеличък бастон пода, та се потърси стаята…

— Е па, ако ти хареса, можем да го повикаме — отвърна бае Марко, като добави: — Ама пак ще ти кажем, господин шефе, че тоя човек е малко вагабонджа, та може, санким, да ни навлече некоя беля на глава, па… ти пак каквото кажеш, така нека бъде.

Това частно заседание на партизаните под председателството на шефа беше съдбоносно за нашия герой. Отсега вече той става политическа личност в партията, и то видна политическа личност. Успехите, направени от него, за да извоюва едно видно място в редовете на партията, се облягаха върху многообещающите негови железни ръце и каменни гърди, па позволете ми, читателю, да ви пришепна на ухото — и върху характеристическите свойства, за които намекна бае Марко Ядеца, т.е. че падал малко вагабонджа!… Както виждате, скъпоценни преимущества за успехите на една партия, която се надява да разиграва своите политически принципи върху ожулените вратове на българските данъкоплатци и да написва своите програми с кръвта на своите противници!… Българска неволя!…

Първите отличия спечели нашият герой в завземането на избирателното бюро. Поласкан от шефа, окуражен от местните видни водители на партията и примамен от многообещающето бъдеще за „политически дейци“ от подобен род, Кюскията направи чудеса — той надмина даже и себе си!… Цигани, метачи, тулумбаджии, хамали, калдъръмджии и всевъзможни сбродове от разни тъмни и неизвестни дотогаз личности изпъкнаха на повърхността и завзеха всичките входове на изборното място. При избирането на бюрото противната страна се помъчи да протестира против беззаконията и своеволията, които се вършиха от тази тъмна сброд под бясната команда на Кюскията, но вместо успех те пожънаха горчиви поражения! Макар и да бе запретено влазянето с бастони и чадъри в изборното място, нашият герой командуваше своята тълпа с една страшна кюския в ръка, с която нарани 5–6 души, преди още да се разреши въпросът за избирателното бюро. Тази тактика беше препоръчана от главния шеф като отлично средство да се сплашат и обезкуражат противниците. Във време на съставяне бюрото и при самите избори кюскията на нашия герой влазя няколко пъти в действие, и то тъй внушително, щото всички присъствуващи го кръстиха с името Кюскията, който прякор му и остана.

След пладне при изборното място се появиха отдалеч и няколко по-видни и по-заможни граждани, но те не смеяха да се доближат до урните, като гледаха, че Кюскията играеше главната рол в тия избори. По едно време се зададе един куп хора от десетина души чиновници и др. интелигентни жители от града. Кюскията им излезе с няколко цигани насреща, турил в устата една незапалена цигара, и със своята кюския в ръце се приближава към тях и иска кибрит да си запали цигарата!… Начинът, по който искаше кибрит, нахалният му поглед, както и подмигванията му с циганите уплаши интелигентните граждани, та се разпръснаха в един миг дим да ги няма!…

Изборите се спечелиха и Кюскията стана видно, много видно лице в партията, която беше на власт. Съразмерно с това видно положение, което заемаше Кюскията в средата на властвующата партия, отговаряха и облагите, с които го обсипваха властителите; облаги, на всеки начин, вършени за сметка на „милия народ“, за доброто на който вършеха всичките тия чудесии, които спасяваха, разбира се, пак от българи и в името на които се вършеха най-страшните поразии, на които бяхме всички свидетели и, позволете да си го кажа, и съвиновннци в това всенародно саморазяждане!…

В нашата земя стават явления и природни, и извънредни. Природно е явлението, например, да се роят пчели, да се роят оси, да се роят мравки… но да се роят и политическите партии, това, на всеки начин, представлява едно извънредно явление. А в България и това чудо видяхме!… Партиите се роиха, роиха, докато числото им взе размер, застрашителен не само за партизанския живот на страната, но и за политическото му съществувание. Трябва да добавя, че и това роене на партиите става все за благото на милия народ — все за неговото спасение…

Увеличението числото на партиите увеличи и числото на властите, па и числото на властвующите. Всяка нова власт имаше нужда и от административни, па и от изборни оръдия. Особено пък тази нужда се усещаше за изпитани вече борци с доказани способности, отличающи се с железни ръце и каменни гърди. Затова нека да се не вижда никому чудно, че борци от калъпа на Кюскията ставаха неизбежни за всяка една власт на изброените нови партии. По тоя начин Кюскията във В… беше като един вид гидик, който се възприемаше от всяко едно правителство заедно с възприемането на властта. За окръжни управители, за околийски началници, за пристави, за стражари, па и за всички други чиновници променението на властта правеше промяна и в техните стомаси — само за Кюскията беше винаги все едно!… Той трябваше всекиму, защото всички бяха длъжни да правят избори, следователно, на всички трябваше да употребят насилие в изборите, та да сполучат, а за насилията трябваха железни ръце и каменни гърди, каквито имаше Кюскията, та затова всяко едно правителство можеше даже и без окръжен управител в окръжния град, но без Кюскията не биваше!

Като съзна важността на своето положение и като видя своята цена, Кюскията почна да обсъжда въпроса за разширение и заякчение кръга на своята деятелност, та да я направи по-необходима и по-доходна. Първото нещо, което стори, то беше да сгрупира около себе си една тайфа от елементи, подобни на себе си. Явното знаме, което имаше тази тайфа, беше партизанската борба, а тайното фалшификации; готови свидетели, способни да дадат клетва пред всяко съдилище, за каквато и да е работа, разбира се, срещу добра заплата; изскубване разни облаги чрез тероризиране, па и нощни обири, разбира се, под бдителната охрана на самата полиция, която се намерваше подръка тям, както що се тези намерваха подръка на водителите на партията, когато нуждата го поиска. Този сорт хора разбират най-добре важността на пословицата „Ръка — ръка мие, а и двете — лицето.“

След тези доста забележителни успехи на Кюскията неговият апетит порасна заедно с порастването и значението му в партията, та затова почна да проявява все нови и нови амбиции. Един от постигнатите му успехи бе да се числи в редовете на една тайна парична ведомост, която поглъщаше огромни безгласни суми от фонда за разбойниците!… Фондът, наменен за преследване на едни разбойници, се раздаваше на други, по-големи!…

Съвременните летописи на партизанството във В… спазват забелязани в своите страници неимоверни епизоди за подвигите на Кюскията, и то подвиги един от други по-черни, по-гнусни — по-злодейски. Нека ми бъде позволено от читателя да спомена само за следните два.

Комисията за отчуждаване на господарските и чифлишки земи беше отчуждила и чифлиците на Тахир бея от В… Срещу тия земи на бея бяха отпуснати от земледелческата каса шестдесет и пет хиляди лева. Вечерта в тоя ден, когато Тахир бей беше вдигнал от касата тази сума и я бе занел в къщата си, Кюскията биде повикан набързо от пристава на градския участък. Какво и що се е говорило и договаряло между тях, това никой не знае, но затова пък целият град на другото утро знаеше, че Тахир бей бил обран през нощта, при всичко, че хората видели, че имало полицейски стражар наблизо до къщата. Полицията се разтича да търси обирачите, но след 3–4 дни призна, че хаирсъзите не могат да се намерят!

По скоро след тази случка стана и втора една, много по-грозна. Вдовицата на Мола Саиб Зааде беше прочута във В… по своето богатство, а особено пък със скъпоценните си джеваири. Една заран жителите от улицата, където беше къщата на ханъмката, бидоха изненадани с тревожната вест, че както вдовицата на Мола Саиб Зааде, така също и нейното осемгодишно момиченце били намерени заклани в къщи и цялата къща разнебитена. Полицията пак се разтича и тича три дни наред, а четвъртия ден пръсна слух, че убийците били забягнали зад границата, та не могли да се намерят!…

В това време тази полиция, която не можеше да намери авторите на такива грозни престъпления, подушваше през девет стени кой каква дума е казал противна на някой големец, комуто било поверено да спасява България — от българите!

Както що е било винаги на тоя свят, така стана и в тоя случай. Постоянно остава само непостоянството!…

Свърши се редът на изроените партии, па се свърши и тяхната власт!…

Дойде ново правителство и настъпиха нови наредби. Новата власт, която се въдвори във В… откри престъпниците на горните две престъпления. Самите стражари ги изказаха. Те били приставът на участъка в съдружие с Кюскията и трима цигани. В къщите им намериха и част от парите на Тахир бея, и по нещо от джеваирите на закланата ханъмка. Даден под съд заедно със своите другари, Кюскията биде осъден на доживотен затвор в окови!

Съдиите присъждат, но партиите изменяват присъдата.

След няколко години постъпиха пак нови променения в политическия бит на нашата държава!…

Нова програма с нова пантомима!…

Дойде на власт пак една от роените партии и почна пак наново стария занаят.

Настъпиха пак времена за избори!

В града беше пак дошел шефът на сегашната партия, за да нареди с „приятелите“ листата за изборите. При кроежите, тъкмени в частното заседание с местните партизани, станало дума пак, че са потребни железни ръце и каменни гърди.

Хората, които са имали вече опитността да правят избори, споменали пред шефа за скъпоценните способности на Кюскията, който би бил много по-полезен за тези избори, отколкото да стои „бездеятелен“ в затвора. Доблестният шеф взема акт от това желание на „приятелите“ и телеграфира на своя колега по правосъдието да поднесе на господаря доклад за помилването на „необходимото“ лице за предстоящите избори!…

Кюскията излезе от затвора този път с всички качества на един закоравял в своята професия разбойник.

Доказателства за тази своя зрелост той даде във време на изборите. Успехите на тези избори бяха блестящи за властвующата партия!… Правителството беше задоволно, че спечели, а Кюскията дваж по-доволен, че става наново необходима личност за политическото прилагане на конституционните начала в България!…

Какво ще чините?… Такава е иронията на съдбата.

Грозни са своеволията и поразиите, що ги върши Кюскията във В… Аман бяха викнали хората от него, но никой не смее да се оплаче. Па и да би смеял някой да се оплаче, та има ли кому?

Именно като знае това, че никой не смее нищо да му направи, Кюскията си позволяваше такива волности, щото на друго място, в друга държава, това не би могъл някой и да го повярва!…

Ще иде например в кръчмата на Тошо Мезето, па ще бухне изненада във вратата, ще развърти своята дебела като ръка тояга и ще извика: — Марш… всички навън!…

И наистина, колкото и да ги има събрани, ще се разбягат, като да е паднала бомба в кръчмата! Па и самият кръчмарин, Тошо, и той ще се прилепи край тезгяха и ще поотвори малката вратичка към авлията, като ще гледа да се измъкне незабелязан.

По някой път тъкмо когато се разбягват хората, току ще дограби някого зад врата и ще му викне:

— Стой!… Къде измъкиняш?… Я шугав ли съм, та бегате от мене?…

— Не е, брате, ама нали кажеш да си излезем, та и аз рекох да си ида — ще посмънка застигнатият от Кюскията.

— Дявол да ти е брат!… — ще отсече Кюскията и ще му плюсне някоя плесница зад врата!…

По някой път, като пийне малко, ще подбере цигуларите пред себе си, а той с наметнато на едното рамо сетре и с накривен над лявото ухо калпак ще тръгне по сокаците, па из кръчма у кръчма!… Що год сака, това чини! Никой не смее ни гък да му каже!…

Па и какъвто беше едър и снажен, май беше опасно и да се заяжда човек с него. Веднъж се сборичка с Мильо Касапина, а Мильо беше юнак — с един удар поваляше едно добиче наземи, — ама с Кюскията си изпати така страшно, щото втори път, като го загледа отдалеч, отбива се през две улици само да го не среща!…

Кой знае колко време още би търпели жителите на В… зулумлуците на Кюскията, ако да се не беше това досадило и съжалило, вероятно, и на самата съдба!

Във В… имаше едно от ония човечета, които са познати между всички като изтрит мангър. Никой, вярвам, не му знаеше ни име, ни презиме, а всички знаеха само прякора му — Мравункьо. По-право, Мравункьо се наричаше човек само по годините, а иначе беше по-ситен, по-дребен и от дванадесетгодишно момче. По занаят беше терзия, но иглата му бе заръждавена отпреди 25 години! Когато говори, гласът на Мравункьо беше като глас на някое скимтливо дете: звукове тънки, провлачни, като че ха сега и сълзите ще му бликнат из очите. Казах, че по занаят Мравункьо беше записан в терзийския еснаф, обаче той си беше присвоил друг един по-самостоятелен занаят, който нямаше конкуренти. Този занаят беше да услужва на целия град като необходимо лице и при сватби, и при кръщавки, и при погребение, и при помени, и при разни подобни обреди. Всякога Мравункьо ще се навъртя край клисарската одая на черквата. Ако има задушница или парастас, или друго нещо на гробищата, Мравункьо ще бъде едно от най-заетите лица при обреда: или ще носи кольевото, или ще прихваща кандилницата на дяда попа, или ще чете „Верую“ и „Отче наш“, или пък, ако нищо друго, ще нагледва торбата с порязаниците на дяда попа. Случи ли се да няма никъде никакъв обред — рядко явление, — то Мравункьо ще помага на клисаря да се претопва восъкът от вощените угарки или да се трият големите свещници и полилеите, или пък да реже просфорите за нафора. При всяка сватба, колкото у сиромашки хора и да е, получи, кой получи дар, но Мравункьо ще бъде дарен непременно заедно със свещеника и клисаря. Същото право имаше Мравункьо и при погребение, па и при другите обреди. С една дума, Мравункьо се прехранваше като птиците небесни: понякога на хармани, а понякога, у голям зор, ровят и това, що не е за ядене!…

При всичко това Мравункьо се ползуваше във В… с такава голяма известност, с каквато се ползуваха най-популярните личности. Тази своя известност той съзнаваше напълно и я използуваше старателно.

Веднъж се случи на Мравункьо една беда, от която последствията станаха, за чудо, твърде съдбоносни. Като изтривал в черквата един от големите бронзови свещници, случило се, че свещникът се повалил върху плочите и бедният Мравункьо със своята слаба снага не могъл да го задържи, та с падането била притисната и силно ударена неговата лява нога. Убитото място след 2–3 дни взело застрашителни размери, тъй като раната била толкова подпухнала, щото бедният Мравункьо не могъл да стъпи на ногата си!

Уплашен от положението на своята ранена нога и убит от болките, които му причиняваше тази рана, Мравункьо се беше подпрял над една от масите в кръчмата на Тошо Мезето, където беше отишел да си вземе „серт ракия“, за да я разбие с „раки-сапун“, та да наложи на болното място.

В това време се зачуха цигулари откъм пътната врата на кръчмата и след един удар, който потърси цялата сграда на кръчмата, вратата се разпухна до назад, а на вратата след цигуларите иде Кюскията с наметнатото сетре и накривения на лявото ухо калпак. Като влезе в кръчмата, той се изправи право пред тезгяха с питията и блъсна така силно в дъските на тезгяха, щото половината от чашите и шишетата се изтърколиха с голям шум по пода!…

Курдисан на масата, обкръжен от своите ахбапи, Кюскията хвърляше чашките една по друга и се наслаждаваше на своята любима песен, която покрай кеманетата приглашаха и с глас цигуларите с думите:

На вино пие каймака,

а на ракия — първака;

на вино вади пищове,

а на ракия — ножове!

По едно време забелязва Кюскията нещастния Мравункьо, свит в кьошето па кръчмата, и му извиква:

— Ела тука бре, кюлхане; що си се свил там като мокра кокошка?

Бедният Мравункьо, ще не ще, като знае кой беше Кюскията, не смея да се възпротиви и тръгна, като накуцваше силно, към масата на Кюскията.

— Що куцаш бре, затро? — извика Кюскията и застави Мравункьо да замръзне на средата на кръчмата.

— Е па неволя бе, господин Кочо — промънкя протегнато Мравункьо с глас, който действително изразяваше голямата горест на душата му, като показваше същевременно повдигната болната нога, увита в парцали.

— Неволя ли, хм, аз сега ще те излекувам — продума натъртено Кюскията и се обърна към цигуларите: — Ръченица бре, ситната ръченица, верицата ваша циганска!

Моментално цигуларите засвириха ръченица и заситниха-заситниха, та кой би я играл, не би имал време ни да допре нозе доземи!

— Тука бре, затро ниедна; ха да те видим сега да ми поиграеш ситната! — заповядваше Кюскията на Мравункьо, който от болки се свиваше като черв на жарава.

— Недей бе, господин Кочо, ако бога знаеш, не ме ли видиш на кой съм хал, ето я тая пуста нога — една рана, не ми дава ни да шавна!

Вместо да се съжали, Кюскията замахна с ръка и плесна така силно нещастния Мравункьо, щото се преметна три пъти върху пода на кръчмата!… Преди да го дочака да се изправи, Кюскията се наведе, хвана го с десницата зад врата и го издигна над земята, като му заповядваше да играе ситната ръченица!

— Ама ти човек ли си, звер ли си? — пропищя плачливо бедният Мравункьо и похвана с десницата си повдигнатата лява нога, за да покаже на неразбрания свой мъчител да види с очи и да се увери, че не може да играе.

Вместо да се разбере и да остави на мира бедния човечец, Кюскията изповъртя втори път със своята мечешка ръка и удари така силно ранената нога на нещастния Мравункьо, щото този изпищя като заклан от силните болки!…

В тоя момент се случи нещо, което става само там, където дойде да се вмеша божият пръст!…

Повтори се това, що се беше случило някога между Давид и Голията.

Вместо да се повали втори път от силния удар, горкият Мравункьо беше толкова раздразнен от неимоверните болки, щото скочи като топка от земята и с издигната десница се хвърли в един миг към широките гърди на Кюскията. Нещо металическо блесна в ръцете му и когато отскочи вече от гърдите на своя мъчител, този изрева като ранена мечка и тресна о земи като от гръм поразен.

Едно обущарско шило, което случайно имал в джеба си Мравункьо, взето от него да си пробива дупки на ремика, беше единственото оръдие, което имал на ръка за отбрана. Шилото беше забодено колко три пръста от лявата страна па гърдите — тъкмо в сърцето, — та затова и смъртта, която последва, беше моментална!…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Истина, че господ много често забавя, но как и да е — все не забравя!… Нека му мислят тези, които му дължат!…

* * *

Жандари, пристави, полиция, следователи, прокурори, съдилища — цял низ митарства прекара бедният Мравункьо, но той не трепваше от нищо, като си знаеше едната: „Нападнат бях — браних се!“…

Съдиха го, съдиха, па го пресъдиха, че е прав човекът, и го пуснаха да иде пак да претопява вощените угарци, да подава на поповете кандилниците, да пази торбите с порязаниците и да взема дарове по сватби и погребения. И, право да си кажа, сега даровете бяха двойни!… Колко ли уста шепнеха: „Да му се позлати, да бог даде тая десница, с която смаза тази настървена мечка, от която беше пропищяло и сухо, и сурово във В…“

Само тези, що съставляваха политическото котило на партията, що имаше властта в ръцете, на която власт Кюскията беше принесъл толкова огромни заслуги със своите железни ръце и каменни гърди — само те счетоха за потребно да му направят един помен, като отправиха следната депеша до господаря с копие до министрите и до органа на партията:

Разбойничествата и убийствата, които се вършат от страна на подлата и разюздана опозиция, преминуват и най-крайната граница на търпението. Приятелите и съпартизаните на властвующата партия се преследват с най-подли убийства от страна на побеснялата опозиция. Като най-пресен факт за доказателство на нашите оплаквания служи убийството на един от най-видните и най-достоен наш съгражданин и съпартизанин на нашата партия, човек, който е принесъл огромни заслуги на обществото изобщо и на нашите политически приятели в частност. Убиецът, който по най-нахален начин извърши престъплението, един отявлен опозиционер, престъпник по професия, е бил подкупен нарочно от подлата опозиция да извърши това грозно убийство с цел да компрометират почитаемото правителство и да премахнат един достоен политически противник, на когото партийните заслуги са били винаги трън в очите на таз подла опозиция. Като изказваме от дълбочината на душата си нашето възмущение срещу тази нелоялна борба на окапалата от престъпления опозиция, ние молим най-покорно да се вземат сериозни мерки срещу тези осъдителни подвизи на противниците на правителството, тъй като в противен случай населението няма да бъде виновато, ако то бъде принудено да се саморазправи с тези мерзки личности, които в стремлението си да се докопат до властта прибягват до най-подлите средства, каквото е и това грозно престъпление, което е хвърлило във възмущение и тъга цялото население от нашия град.

За цялата партия: Х. Х.

Когато стана известно съдържанието на тази депеша на гражданите в града, дядо Димо чорбаджията каза всред кахвенето:

— Ах тия московци — тия московци!… Като не щеха те самите да останат, що не оставиха барем своите камшици!

* * *

Що казваш, читателю, има ли право дядо Димо да се сърди за тия работи на московците?