Михалаки Георгиев
Един срещу трима

Трима на един!?

Хич може ли един човек да доде дохак на трима?… Та хала да е, а не човек, пак мъчно!… Това за верване ли е?

И я не бих го повервал да ми го кажеше друг некой, ама на бае Дило калаузина от село Шипинци не можех да му не повервам. Та на бае Дила не току-така, за бадева, му думаха правия човек! Бае Дило нема да те излъже, па да знае, че и паша би станал с лъжата!… Къде плювне бае Дило, той вече не лиже… къде рече лакърдия, а он на две става, ама лакърдията си не кърши!… Малцина са такива прави хора по земята като бае Дила, редки са те!… По̀ са редки и от белите врани!… Та знам го барем харно!… Не е, да речете, че го хваля само като добър познайник, като свой човек… не е, брате, не е, асли си е бае Дило прав! Такъв си го зная още от млади години и досега, па такъв си го знаят и всичките селяне и от Шипинци, па и от делата каза.

Веднъж се затекохме с бае Дило у селото Гол тупан. Той беше ходил къде село Бойница, та лъчил кози за чорбаджи Пешо, а я отивах по своя работа, накъде село Грамада, па се срещнахме вечерта у Гол тупан. Бае Дило гостуваше при дедо Къня, баш кнезо, па и я кондисах там. Срещнахме се, па се опитахме за живо и здраво, каквото що е адет, па после приседнахме под големия орех у дедо Къневия двор, па го ударихме на ракийка. Женорята притъкмиха и вечерята, па сложиха и софрата под ореха — та хубава летна вечер беше, знаеш, па оная месечина изгрела, па ония звезди се лъснали, да речеш, че е некой джумбуш по небето. У дедови Къньови всекога се е яло и пило бол-бол, ама като тая вечер що ядохме с ищах — друг път не е бивало!… Ядеш, брате, ядеш, па отпущиш преждилото от каиша на две-три дупки и пак ядеш… да речеш, че и насита нема на нихните гозби!… Като се навечеряхме, а ние така, да прощаваш, се попротегнахме, та изпружихме ноги, па се подпрем на възглавниците, а винцето при нас… чашка ми е — чашка ти е… па го ударихме на мохабет!… Тоя каже една, оня каже друга, па — нали знаете: дума дума отваря — оттук, оттам, па се отвори лакърдия и за хайдуци. Дедо Къньо разбираше от тоя занаят по нещо… хайдутувал е у паша Петковото време, па е бил байрактар при войводата, когато се дигна Белоградчишката буна. Дедо Къньо разказа как са хващали Селим бея, на Мехмед бей големановския момчето, па как се било даврандисало да се брани, ама пак го вързали и го заклали под Солаковия мост.

— Като е приказката за давранмак, нека я да ви кажем една, що видех с тия очи на, па да видите що е юнак — продума бае Дило, па пийна винце, обърса с длан къделчестите си мустаци и подзе така: — Пене Вуйн от Въртоп, нали го познавате!… Та знаете го, ама не можете да се досетите… оня Пене бе, що му думат Боримечка… та един е Пене от Въртоп, що го асли знаят хората!… Хъ-ъ-ъ, за тоя Пене ми е думата. Това беше нещо преди 5–6 години… още не беше се ни оженил… та, асли, хайдуците станаха севеб, че се и ожени Пене; да не беха они, кой знае дали дедо Стоян щеше да даде дъщеря си по Пене, ама они станаха севеб!… Та Пене и досега, като се заприказва некъде нещо за хайдуци, он току ще ви спре, па: „Махни махни, това са ми сватове — каже, — а пред кум и пред сват се вода не гази!“… Дяволит е тоя пусти Пене, сойтария е, па му е всичко на кленза, всичко му на подбишега.

Като стар мющерия, колчем пъти слизах у Въртоп, все при дедо Стояна кондисвах. Има повече от двадесет години, как въртя с него търговия и с кози, и със свине, и с вълна, па, хелбете, там ще кондиша, зер би ме оставил дедо Стоян да отворя чужда врата?!… Стигнем я една вечер у Въртоп. Чини ми се, беше около свети Илия. Разтоварим коня, приберем си джадето с дисагите и с кобурите, па ги отнесем у малата одая, що е до самата вратня у двора. Кога год слизах у дедови Стоянови, все у тая одая се намествах. Седнахме с дедо Стояна на чардачето пред къщи, па си приказвахме по нашите си, търговски работи. Бех му оставил търговски пари, нещо около хилядо и двеста-триста гроша, па по нещо за них беше теслимил на търговеца вълна, а по нещо беше останало да се докусури с кожи и с кукуруз. Есап-кетаб… чак до некое време. Преесапихме, що преесапихме, па като дойде време за ядене, сложиха софрата, па се и навечеряхме. Побъбрахме след ядене, що побъбрахме, па като бех много отрошен през деня, а я се прибрах в одаята, да се поразрахатя и да си легна.

Стойна, дедовата Стоянова дъщеря, влезе у одаята да ми изуе цървулите и да ми донесе вода, та да ми измие краката. Истина, че това е адет у всека християнска къща по нашенско, ама мене, право да ви кажа, гюч ми беше да оставям хубавото момиче да се навежда и да си каля ръцете с моите цървули. Адет-адет, пущината, ама и дотам бива ли я?… Хайде, да е некоя по-стара жена или некоя ратайкиня, ех… иди-дойди; а тук — онова момиче като некоя капка!… Хубаво, хубаво, бело, па червено, па… истина, селянка, ама чорбаджийска дъщеря, дума се, па какво ще кандишеш на такова да му пружиш ноги, та да те събува и да ги мие?!…

Почнах сам да се изувам, а Стойна се наблегнала с рамо до вратата, па гледа как отвивам навущата си.

Нали ти казвам: момиче като едната капка, да я гледаш, па да й се ненагледаш!… Не беше много висока, ама пък бичимлия у снагата. Косата й черна като смола, па гъста, па дълга… проточила се, що има реч, чак до петите ѝ! А у снагата пълна, па валчеста, па месеста… като стъпи, а ония меса треперят на нея като каймак връз млеко… Да речеш, че не е расла, а като че е изляна!… Сакън, да си не помисли некой нещо лошо… вера ви казвам, че и през памет не ми е минавало такова нещо!… Та… стар човек съм, знаете, ама на… все, като видиш нещо хубавичко, все му се радваш!…

Да я поканя да седне, та да я погледам, да й се порадвам! — поканил бих я, ама знам си, че нече!… Адет пусти… що да му чиниш?!… Рекох барем да я запитам по нещо, та да я докарам на лакърдия. Що да чина?… И стар да си, все понекога се сетиш за младините си, па се радваш и на спомена си, както що се радва и циганинът на празната бъклица, от която едно време е гълтал до насита!… Човещина, знаеш, па се лъже!…

Обърнах се към Стойна и я питам:

— Вечеря ли вече, Стойно?

— Хъ-ка!

— Зер всеки път така закъсняваш?

— Понекога… кога какво се случи.

— Е па защо закъсневаш?

— Та като има работа, нали требва да се свърши по-пешин!

Хм… що да я питам повече? Що год я запитам, все некакво на пресекнато ти отвръща, като недовлечена къделкия!… Хайде, рекох си, още нещо да я питам:

— Та ти по-пешин така, на старите отреждаш вечеря, па чак после седаш…, а?

— Е, па!… Какво другояче?

— А у град знаеш ли какво правят?… Там седат и жените, па и момите барабар със старите… все на една софра!

Стойна затисна с шъпа устата си и половината си нос, заобърна се накъде стената и почна да се смее със задушен глас!… Като я видох, че и досмеша, а я й думам:

— Па знаеш ли още що правят у град?… Тук всеко женско целува ръка на мъжете, а пък там, наопаки: мъжете целуват ръка на жените, па и… на момите!…

Стойна взе да се киска… ще се пукне от смех! А я пак подземем:

— Изправил се, хей, коскоджамити мъж… мустаци засукал чак до очите, па се навежда пред жените като млада булка пред кум, па… току хване на некоя млада жена или на некоя мома ръката… а оно ръка ли ми ти е, чудо ли ми ти е?… По-малка и от ръката на едно бозайниче… и наведе се, па целува ръка!

Стойна затрепера с рамената от кискане!… Чудно й се види, смешно и се види, па… кой знае… може и да не ми верва на думите, ама се много сме!…

Пак я подзех:

— А що кажеш, Стойно?… Да накарам дедо Стояна да ти намери некой ергенин из град, па… така, наместо ти нему… он тебе да целува ръка;… наместо ти нему… он тебе да отвива навущата от нозете?… А?… Кандисала ли би да вземеш такъв мъж?

Я мислех, че Стойна ще я надуе повече смех, ама се излъгах!… Попогледна ме така, чепурешки, с ония черни очи, сви уста, начумери вежди, па… види се, помислила си е, че й говоря на подбишега, та се пообрецна и ме запита сърдито:

— Щеш ли да си миеш нозете?

— Море… йок!… Какви ноги?… Зар ще кандиша да ми миеш нозете?… Я се махай с тая пусти адете!…

— Е па като е така… сбогом!

Стойна едвам промънкя своето „сбогом“ и затърси ония налени рамена, задудня дюшемето от стъпките й и си излезна.

„На̀ ти, враже, помана! — мислим си у себе си… — Що ми требваше да й думам за тоя пусти град, та я разсърдих?!… Кой знае що ще си помисли: … я кленза… яли пък… ух!… резилък, бога ми, резилък!… По старо време… дърт пергишин — иди, че си загуби акъло, па стани за резил!…“

Много ми беше гюч!… Съблекох се, турих кобурете на чивия, па легнах на одърчето, ама сън — тая вера! Все ми е грижа за Стойниното брецание. Мислим си, ако е помислила нещо… не дай, боже — за лошо, па… с кои очи, врага, ще я погледнем у лицето?!…

Лежах, лежах, ама сънят бега от мене като дявол от темян! Като видех, че нече го бъде това спане, а я станем от одърчето, отворим капака на прозореца, па запалим лулата и се загледах у мърчината, па се замислих, все за тоя пусти град мислех… за него и за Стойна! Ветрецът подухна откъде поляната, та поразхлади у одаята и завея хубавата миризма от сеното по ливадите, замириса оная вратика, оная комоника, оная тинтява мирише на хубаво, мирише — за едната милост!… Редом наоколо всичко се смирясало, само конят, слушам го, как хруска сладко-сладко сеното и по некой път издигне глава и пръхне през нос. Или по некой щурец ще го чуеш, че цвърчи своята: „зрейй, зрейй, зрейй“… — а другош всичко се притаило като мъртво… всичко дреме, всичко се отмаря — всичко спи!

Само я не мога да заспя!…

* * *

По едно време чувам гласове откъде пруста. Седят при огнището и си говорят с тих глас, като че шепнат.

Попристъпих къде вратата и се ослушах:

— Дали нема да ни чуе чужд човек?

— Нема, нема, та… Дило е, вервам, отдавна заспал!

Така отвърна дедо Стоян — по гласа го познах, — па сърце човешко нали е, па те чопли нещо: да чуеш, да разбереш!… Турих око на аралъка от дъските, па гледам да разбера: кой приказва по това време с деда Стояна и защо ли се боят, аджеба, да ги не чуя?… Поизвих врат и доколкото можах да назра през аралъка, видех една стара жена, приседнала на ниското столче срещу деда Стояна. Гледам-гледам, па да видиш, не мога и да я позная — стрина Вълкана, дедовата Стоянова сестра. Състарила се жената, па се понагърбавила, па иди, та я познай.

Отка’ умре стрина Мица, Стойнината майка, Стойна въртеше сама женската работа у къщи, а стрина Вълкана ще я позабиколи сегиз-тогиз, когато смогне жената от свои къщни гайлета. Има си и она цела задруга у къщи, па като беше останала най-стара женска страна у къщи, оно и грижите й беха коджамити.

Стрина Вълкана подбра така, изтихо, деда Стояна:

— Дойдох да ви пообиколя, та да видя що чините… нали знаеш, случило се таман у най-работно време, па и не смогвам денем… па рекох и да те попитам така насаме нещо за Стойна. Знаеш, женска челяд като имаш у къщата си, па като е дорасло за задомяване, оно… нали знаеш… и сватовници почнат да обикалят край порта ти!… Три-четири пъти става как Радойка Събината дохожда да ми хортува за нейния сестриник, за Пене и за Стойна… ако може нещо да се уйдише…

— За кого?… За Пене ли, кажеш?… Йок, йок!… От това тесто нема да стане погача!… Не е мойто чедо за мечкарски ръце!… Не съм печелил я, та дойде да добрува на моето имане Сульо и Пульо!…

— Оно, истина, немотно е момчето… откъм имовината малко късо ще дойде, ама е работно момче… чалъшкан! Па и инак, у пиянлък да е, да го речеш, нещо — не е! Истина, пие, какво що цел свет пие, ама пиян не мож да го видиш!… Па и у хайталък да е, да го речеш — и там не е. Ни се хайтува, ни се с хайти сбира — ни тая вера! А инак е сложно, па мирно, па кротко — като момиче! А що е пък похватлив на работа — еш му нема!… Ако е за оране, а он ще ти изоре брезда права, права — като че е по конец мерена. Ако е за посев, а он ще ти посее с карар, па като изникне — като едно платно: никъде нема да видиш заостанало разредено, или пък да найдеш некъде нагъстено, както що се среща по много ниви! Такъв е и у коситба, такъв е и у жътва, такъв е и у вършитба — и у всичко. Да се паднат тия ръце на некой добър мюлк, море… от едното — пет ще направи;… къде пипне — злато ще никне, що има една реч!…

— Я да ти кажем ли, Вълкано… може, ако ще, и звездите да сваля от небето с ръцете си, ама нема ли тука да му звека — дедо Стоян почука пояса при кесията си, — он не е за мен!

Асли, дедо Стоян беше аджеиб човек. Инат ли, да го речеш, дик-башлия ли, да го речеш, напрасник ли да го речеш — не знам, ама знам, че беше бамбашка човек! Като се заинати на нещо, море с топ да го биеш, па пак нема да го откачиш. По некой пъти се разсърди за нищо и за никакво, па хока, вика, треска… да речеш, че огън блюва из устата си! А понекога, когато го намериш у кеф, па го подбереш с добром — море и от памук по-мек стане… тих, кротък, благ — да е кабил душата си да извади, па да ти я подложи у паница само и само да ти угоди!… Инак беше мераклия човек… табиет-сайбия! У алъшвериша си беше чист като икона: сака — що сака, дава — що дава, ама иле у него немаше! Откъм имовина беше коджамити якичък!… Бранища, лозя, ниви, ливади — у деда Стояна бол-бол! Па и у сермията беше пръв у селото!… Да види у некого иле, ама и за пара било — побеснева като вълк!… Всичко, всичко, ама само да те не усети, че искаш да го долантаришеш, да го излъжеш!… За лъжата кандисва и на нож да удари!…

Стрина Вълкана пак го подбра:

— Санким, ако вземеш некой богатски син за зет, та зер мислиш, че по̀ ще улучиш?!… Това е ветър, братко! Богатството е като росата… сега видиш, че влажни божем, кога до час — огрее слънцето, изпари я, па — иди я гони по ветровете!… Всеки човек се ражда с късмето си; ако има късмет, оно и сиромахът може да забогатее, ако ли не — ти си имай и царската хазна, па пак, дума се, утре може да останеш гол като пръст! Главата се гледа… кадърните ръце се гледат! Асли, ако питаш за богатство, тия работи са богатството на един човек, а другото е… нали ти казах… ветър: сега е тук, до час го отвеяло хей некъде си!… Па затова и думам, че Пене ще е от харен по-харен за твоята къща. А па и севда има момчето, пък… ако питаш за право… и на Стойна й тегли сърцето по него, па… нали знаеш… кога има севда от двете страни, оно тогава и господ се радва на такива, па им праща и берекет, и всичко!…

— Тц, тц, тц!… Едноман си ме ти мене кандърдисвай!… Я що знам — знам! Не е Пене за моята Стойна, па — толкова ти казвам!… Що ми е санким Пене, та и що ли има?… До вчера е бил солдатин, повъртел пушката, повъртел, па я оставил и си дошел: гол като тупан!… От баща му, знаеш яко харно, че хемен, току-речи, нищо не му е ни останало, па…

Стрина Вълкана го пресече:

— Ако баща му не е оставил, бог да го прости, ти ще му оставиш; па като е вреден, като е чалъшкан, он хем ще заварди, хем ще притури!… Ами я да те питам друго нещо: кажи ми, като и на Стойна й тегли сърцето по Пене, що ще сториш?… Зер ще идеш да препречиш късмето на чедото си?… Зер ще…

Дедо Стоян й пресече лакърдията, па се обрецна:

— Като речем я, че нечем, и она нема да сака!… Я по знам що е харно за нея и що не е! Още утре ще й кажа, че немам кеф да се събира с Пене, ни у стига, ни у среща!… А нему… нему ще му речем само две, па вервам, че ще му стигнат и за двеста!…

— Не е харно, братко, това, що го правиш!… Вервай бога, казвам ти, че не е харно! Където е рекъл господ нещо да се върже, човек не бива да туря там пръст, та да развързва; а ако рече да тури — грех чини!… Ти ме слушай я що ти казвам! И ти знаеш, ама и я знам!… И от хора съм чула, па съм и с очи гледала!… Къде год е било нещо такова — да туря човек пръст на божиите възли, — все е наопаки излезнало;… все се е божият нишан показал!…

Да бех и я имал нает да пращам некого да ме сватува за Стойна, вервайте бога, че от стрина Вълкана по-харен сват не бих улучил!… Реже, брате, ония лакърдии като с бръснач. Истина, че не можѝ да кандърдише деда Стояна — та и лесно ли се кандърдисва дедо Стоян?… Зер го не знам?… Тавъ не ми е до първина да видя колко е инат дедо Стоян!… не можа да го кандърдише, ама колкото му ги издума — стигат му!… Дорде стрина Вълкана и дедо Стоян се бориха около тая работа: да бъде ли, или да не бъде, а Пене — това го чак после научих, по сватбата, Пене се притаил зад черницата до портата и чека да излезе Стойна, та да се повидят, да си поприказват, да се понарадват, макар и крадешком!… Пене чека Стойна, а Стойна чека стрина Вълкана. Чека я да си пойде, па да зарине огнището, божем че ще да си лега, па… да излезе на портата и да се види с Пене, за когото си знае, мутлак, че я чека при черницата. Свила се сирота Стойна у килерчето зад кацата, свила се да чека кога ще си пойде стрина Вълкана, па притаила дъх и слуша всичко, що си хортуват стрина Вълкана и дедо Стоян. Кога стрина Вълкана почне да хвали Пене и да кандърдисва баща й, а Стойна се зажари у лицето, зажари — да е на видело, била би като божур, а у мрачината само усеща как я обвило жар и по лицето, и по целата снага, па й жежко, жежко, та ще се пукне от жежчава!… Когато пък почне дедо Стоян да се инати, а ней й се чини, че се подровила яма под краката й, па се навъсила: хъ, хъ… току-що не паднала у ямата; а от очите й се ронят, ронят, на̀… като грах едри!… Сирота Стойна!…

Дедо Стоян се разпенявил да хока Пене:

— И пушката му, що я е носил у солдатлъка, гола, па и он гол!… Да подложа своето имане на голтаци хора, па да…

Дедо Стоян не издума, що беше зинал да каже. Едно трескане на вратата откъде двора, потърси целата къща! На прага израснаха, като из земята, троица души, накачени с ятагане, с пищове, с пушки — от главата до петите!… Опнатите им суросинкяви беневреци затегнати с пояс под силяхите; абените им минтане и черпите им сръбски шубари на главата показваха ачик-ачик какви са тия хора и какъв им е занаятът. С едното изпречвание на прага, и опреха пушките си към огнището, па извикаха на дедо Стоян и на стрина Вълкана някой да не смее да шавне от местото си!… Единият от тримата, който се беше поизстъпил по-напред, сочеше един кръвник, като некоя канара!… Да го видиш, па да се смръзнеш на местото си от страх!… Висок, па едър, па плещест, а ония ръце на, като некой бухалки от пране!… По боя му и по заваления му език, дека заударяше на сръбски, я се сетих, че това е прочутият хайдук Лазо булюкбашията, от Зайчер. Лазо върлуваше по границата със своята тайфа и правеше пакост и на наши, и на сърбе. Казваха хората по селата, че е бил страшен кръвопиец, па затова биле обещале, казват, от судо из град, че ще се дадат пет хиляди гроша сухи пари ономува, който хване Лазо или му занесе главата у град. Ама къде, брате, ще хванеш такава хала?… Майке?!… Нали ти казвам, само да те погледне, и ти ще се смръзнеш на местото си!…

Дорде да се свестя от чудо, дедо Стоян грабна една главня от огнището, па захвана да млати с нея!… Повече не можех да гледам, защото хайдуците нагънаха в пруста, па затулиха с гърба си аралъка между дъските!… Чух само една тупурдия, едно хърканье, едно стенанье, една олелия — до бога! Некой извика с пресипнал глас: „Хайдуци, хайдуци!… Помагайте!…“

— Я бех цел претърпнал! Досетих се по едно време, че имам кобуре. Дръпнах единия кобур, па полетех към вратата, а некой отзад прозореца, из двора, ми вика: „Пст!“ Я се утрещих!… Помислих си, че и оттам налита некой от хайдуците, и се престорих, че не чуя. Един глас от прозореца ме вика: „Бае Дило, бае Дило!… Моля ти се, пушката дай… дедовата Стоянова пушка, що виси на чивията до одърчето!…“ Пене!… По гласа го познах. Откачим пушката, та му я дам, па пак се залетех накъде вратата. Кобурът ми у ръката, ама де-де, враже!… Ръката ми трепере като брецало по тупан!… Пръв път и я разбрах защо са потребни тия пущини, кобурите, та ги мъкне човек със себе си. Право да ви кажа, по̀ ме беше страх от моя кобур, отколкото от самите хайдуци!… Та как ще вдигна кобура да убия човека, като такова чудо не ми е ишло друг път до глава?!… „Ритам те, враже — мисля си сега. — Напред ли, или назад, па през прозореца, па!…“

— Предавайте се бре, хаймани!… — извика некой със страшен глас откъде вратата на двора!… „А-а-а-а — помислих си, — Пене налете!… Що да чина?…“ И мене ми се поокопити донекъде сърцето, па нагнем с кобура, отворим вратата, па извикам и я, така из гърло:

— Предавайте се бре, харсъзе!…

— Предавайте се, предавайте се!…

На прага на външната врата стъпил Пене, па наперил с пушката накъде хайдуците! Единият от хайдуците затиснал на стрина Вълкана устата, па не й дава ни да писне! Другите двама натиснале дедо Стояна, па го стискат за гушата… да удушат човека!…

Като видоха хайдуците, че са загащени, а они пуснаха дедо Стояна и стрина Вълкана, па единият рапна с ятагана веригата и котелът, що беше покачен на нея, изсипа се върху огъня и го загаси, та стана тъмно като у рог!… Един пищов от страна на хайдуците пукна и огънят му светна накъде външната страна!… Помислих си: отиде Пене сиромахът! Я съм наперил кобура накъде тавана, па еднома̀н викам из гърло: „Предавайте се, предавайте се!…“ Та баш и да саках да стрелям у некого от хайдутите пак не можех: знам ли я у мрачината кого ще улуча?!…

Като загасиха жарта, а хайдуците се спуснаха накъде външната врата, ама Пене излезе по майстор!… Усетил он с време какво са кроиле хайдуците, като загасиха огъня, па подпрел яко чивията, подпрел с пън вратата, па завратил ръкаве и ги чака със секирата у ръка!

Пак се вдигна у мрачината една тупурдия, един вик, едно стенание, на̀, цела мотолевица!… Пукнаха още два пищова, па току чух, че секирата рапна: веднъж, дваж, триж… като кога бие у месо, и гласове, пресипнале от болка, едвам стенят: „Ох! ох! ох!“

Пукотът на пищовете, викът, гюрултията събудиле комшиите, па долетеха хора, па обиколиха къщата и побутнаха да отворят вратата, а вратата затворени!…

— Ей, живи ли сте бре, що стана? — питат хората отвън.

— Свещ донесете отнекъде — отвърна Пене и пристъпи към вратата, та отбутна пъна, извади чивията и отвори.

Донесоха отвън и свещи.

Като разсветиха в пруста, а оно край огнището подлело кръв, като кога заколят некой шопар! Единият от хайдуците рапнат през главата, та се пренел! Другият ударен по рамото и по крака, па се свил от болки на кюлче в едно кьоше и едноман пъшка: „Ох, ох!…“ Третият, Лазо, ударен у левата плешка и у бутовете, превил се до стената и гледа кръвнишки, да речеш, че с погледа си сака да те удави. Пене, щом го виде, че гледа така кръвнишки, а он откачи сиджимката от чивията до полицата и тръгна накъде Лазо, та да го върже. Хапансъз Лазо извади из пояса си единият пищов, що му беше останал, па дорде да се усетиме що ще прави, а той го напери накъде Пене и у същия миг гръмна! Куршумът проби шапката на Пене и се забоде у тавана! Пене се поизбърна, та ни изгледа засмено, па изгледа и Лазо и му каза:

— Я бих те научил тебе как се стреля, ама… по ми е кеф да те видя покачен на въжето, да се посушиш малко като пастърма!… А за да ти не дойде вече на памет кеф за такива шеги като тая, с оня куршум, я ще ти вържа ръцете, па ако щеш, мож да стреляш с очите си, колкото ти душата сака.

Доде това думаше Пене, той подхвана отзад Лазовите ръце, изви ги, па ги притегна със сиджимката за два кефа наши и за три яда на Лазо. Помъчи се Лазо пак да се опре, пак да се даврандише, ама ела че тия пусти Пеневи ръце излезоха по-яки от Лазовите, па му ги изви и ги притегна!…

Нали ви казвам, хора… я съм виждал юнак човек, джесаретлия човек… я съм виждал сила, ама… ама като това пустото Пенево чудо — ни съм виждал, ни съм слушал! Хала бре, хала… хала — ти казвам, а не човек!…

Дедо Стоян и стрина Вълкана се свиле у кьошето, па избулиле от страхове очи и се утрещиле, па не могат и на себе си да дадат!… Приближиха при них хората, па ги питат: „Какво би? Що би?…“ А они преглъщат плюнката си, преглъщат… да речеш, че им заседнало яйце у гърлото, па не могат и дума да продумат!

Селянете повдигнаха ранените хайдуци, па поведоха и Лазо да го водят у кметската къща. Таман да пойдат из вратата, а на прага изникнаха кметът и селският стражар.

Като ги видох, а я си помислих: „Тѐ това е баш дека му думат: «По деня му посфора!…» Па, асли, ако питате, и срамота е!… Ако е требвало да дохождат, та не можиха ли барем навреме да дойдат, ами се влачат като баби на готово дете?!…“

Хайдуците ги отмъкнаха, па и свето, що се бе събрал, пойде да си се разотива. Всеки един ще попогледа разкъсания и одраскания Пене, па ще метне око накъде кървавата локва, а по некой и ще завърти налево глава, като кога се чуди, па ще продума: „Халал ти вера бре, Пене!… Ама па ръце… весела му майка!… Където пипнат, нишан оставят!… По нишана ще познаеш и ръцете!…“

Стойна беше улучила сгода у мрачината, та се измъкнала из килерчето, па ту тук, ту там, все се навърта около старите, а у лицето бледна, бледна — като стена! Подхвърли така, крадешком, око накъде Пене, па пак се сепне, та наведе трепки и се загледа у земи! Та кой знае, сирота, що й е било на сърцето…кой знае що ли е имала да му рече на Пене, ама… зер пред них бива!… Майке?… Та зер Стойна не знае що е у ред и прилика и що не е?…

Дорде се поокопитят къшните, дорде да дойдат на себе си, Пене се повърте още низ къщи, насам-натам! Ту локвата засипа с пепел, ту секирата прибра на местото откъдето я беше взел, ту оня големия пън изнесе, с който беше подпирал вратата, па… като виде, че за него нема вече работа, а он тръгна да си пойде, промънкя едно „сбогом“, па пипна вратата да я отвори. Ни искаше да чека да му засолят оранѐните места със стърготини от каиш и паужина, ни да му замият кръвта, ни — тая вера!…

Таман Пене хвана вратата, а дедо Стоян изпъшка, като кога че се откърти некоя буца лед от сърцето му. Изпъшка дедо Стоян, повика Пене по име, па пристъпи накъде него и му продума:

— Пене, сине… хвала ти, чедо, че ми избави имането и живота!… Я съм много грешил… ех, знаеш, като всеки човек… ама сега ми се отвориха очите!… Сега виждам ачик-ачик, че това е божи нишан!… От него е пратен да ми отвори очите, та да видя и да разбера! Не е у ред я да ти думам… не е по адето ни я да ти кажа очеш ли… Ама едно е, което и бог сака, па и мене ми е по сърцето… ако сакаш, за син да те взема… като мое чедо, като рождено да ми си!… Очеш ли?…

Пене пристъпи при деда Стояна, наведе се, та му целуна ръка, а дедо Стоян го прегърна, па го целуна по челото. Целуна го дедо Стоян, па се обърна към стрина Вълкана и й рече:

— Кандисах!…Иди сега па ти при Радойка Събината, па й кажи, че я го кабулим!…

Стойна беше бледна, ама завчас почервене като кърмъз; а нещо у гърдите и, таман тука на, под левата гърда тупа, тупа, тупа!… Очите й се оросиха, ама тия сълзи не беха от ония, горчивите, они беха също такива сълзи, както що избиват и из детинските очи, когато са им дали некоя играчка, за която са ревали по цел ден!… Такива сълзи ни палят, ни лютят на окото, а само го блажят, само го правят по меко, по-бистро, по-весело!… Ех, пусти весели очи Стойнини!…

Това беше къде свети Илия, а около Петковден стана сватбата на Пене и на Стойна!… Ех, весела им майка!… Ама па сватба ли беше! Наяло се е и кое цела година не се е наяждало!… Напило се е и кое през живота си не се е напивало!… Па хоро, па джумбуш, па веселба, веселба… до бога!

Оттогава са се изминале шест-седем години, ама дедо Стоян хич се не кае що е направил. Позастаре, знаеш, човек на години, понатежа, па не го е за у никаква работа, нало таман сега да седне, що има реч, па сал кефа да си гледа! Та и що да си не гледа кефо санким, зер го е касавет за нещо?… Всичко му върви като по вода — от харно на по-харно! Развеял ми ти, Пене, ония вредни ръце, па като завъртел оная работа… море със злато да го мериш, така на̀, на везнето, па пак му не мож намери цената.

А Стойна?

Ех, весела й радост!… От хубава, по-хубава; от вредна, по-вредна! Засукала ония ръкаве, подпретнала ония скутове, па като замеси оня хлеб… хем меси, хем пее, а ония меса на нея треперят, треперят, като каймак връз млеко! Като рече „Пене“, устата й се лепят, като че да са с мед намазани!… Питам я по-лани, така на шега: „Помниш ли, кажем, Стойно, кога ти думах да се ожениш за некого из град?“ А она: „Десет гражданина, каже, пред моя Пене са и за една пара скъпи!… Нека си гражданете целуват ръцете на техните жени, ама я чем си, каже, пак да целувам ръцете на моя Пене! Та и гражданките, да би имали мъжето им такива вредни ръце, каже, и они би ги целувале, ама види се, че не са за работа, та затова е у них наопаки тая работа!…“

Лани ме викаха на четвърто кръщене у дедови Стоянови. Четири деца им хариза господ на Пене и на Стойна: едно момиче и три момчета!… Да им са живи и здрави, ама са едни дечица хубави, хубави, като некои ангелчета… да ги гледаш, па да им се не нарадваш!

* * *

Та така станаха хайдуците севеб, та се вземаха Пене и Стойна. Да не беха налетеле оная вечер у дедови Стоянови, ни Стойна щеше да бъде Пенина, ни Пене щеше да вземе петте хиляди гроша сухи пари за главата на Лазо булюкбашията, нито пък Лазо щеше да се развейва на въжето! Ама оно, кога има да бъде — така става!… Като има да ти дойде, оно ще ти дойде и от невидено место!…

Така завърши бае Дило своя разказ, па добави: „Всичко, що ти разказах, е така истина, както що е истина, че ти и я хортуваме у тоя миг!… Сербез, сербез можеш, каже, и на други хора да го разкажеш, па ако сакаш, можеш и на книга да го пишеш!“

Хвала му на бае Дило!… Както виждате, писах го на книга.