Михалаки Георгиев
Моят приятел Пенчо Чатмаков (Хумореска)

Моят приятел Пенчо Чатмаков е много чудат човек. Не го познавате, нали? Не е чудно. Мен ми е приятел, но пак не съм го познал добре — не съм го разбрал, па и едва ли ще може човек да го разбере. Много пъти, като се слисвах от причудните проявления на неговия темперамент, думах му: „Ти си, Пенчо, страшен оригинал“. Той ме погледне, повдигне рамена и — ни две, ни три — току ми отсече направо: „По-добре да съм оригинал, отколкото копие!“ Помисля си, право казва човекът, ами и това казване сторваше ми се някак все такова — тоже оригинално.

Пенчо беше свършил факултета по математика в П… но — и аз не зная по какви причини и обстоятелства — той беше назначен по съдебното ведомство на една второстепенна длъжност при В… съд. Като човек, по снага и лице, моят приятел няма никакъв недостатък. Той е със среден ръст, тънък в кръста и в шията, с бледно изпито лице и дълги разрошавени коси, които отражаваха една черносинкава лъскавина. Тъмножълтеникавата кожа по лицето му сочи като да е проткана по всичките си направления с бръчки, които личат най-много под очите и по изскубаното му чело. Тези бръчки биваха в постоянно движение, което характеризира най-нагледно нервозното настроение на моя приятел. Това обаче, което ще ви направи най-голямо впечатление, като видите в лице Пенча — то е неговият поглед. Черните въглени очи на Пенча, малко хлътнали в очните ямици, отражават чудна блескавина. Като се взреш в погледа му, струва ти се, че те побиват тръпки. Види се, че нежний пол от обитателите на града В… много обича да го побиват тръпки, защото често се загледваше в този чуден поглед на моя приятел.

В своето общение с хората, в своите разговори Пенчо отиваше винаги до крайности. Или нищо не продумва, или много говори; или много ще хвали, или силно ще кори. Всяка дума той ще придружи и с някое движение или с ръка, или с чело, или с поглед. Всяка ненормалност, всяка неакуратност или неточност, отсъствие на симетрия или неправилност в мислите — всичко може да раздразни до крайност моя приятел. Види ли на някоя къща безсиметрия в прозорците или в павилионите, някое ластовичево гнездо не на място, той ще се понамръщи, ще плювне и ще продума натъртено: „Гадост“. Веднъж се разхождаме по дунавското крайбрежие тъкмо когато пристигаше един ремаркерен параход с четири жлеба, натоварени със стока. Номерата на жлебовете бяха: 483, 601, 57 и 303. Пенчо, както стоеше до мене, изведнъж пламна, плювна на земята, промъмра своето „гадост“ и хукна да бяга, като че му някой пусна оса в ушите. Както бягаше, без да гледа пред себе си, бутна един хамалин, който носеше на гърба си цял сноп овчи кожи. Гонейки да го стигна, току видях, че моят приятел се измъкна измежду разпилените кожи като пиле из яйце. Като любопитствувах за причината на тая негова сепнатост, аз го настигнах и получих нужното разяснение. Работата била в туй, че моят приятел се възмутил от небрежността, с която били наредили жлебовете, не по реда на номерата, от по-малкото към по-голямото число, а ги разбъркали така, щото представлявали явно противоречие на аритметическата прогресия. „Представете си какво тъпоумие — уверяваше ме моят приятел, — просто нахалство, с което развалят и вкус, и система, и порядък на народите, които тези културтрегери искат да еманципират със своята гнила западна цивилизация… Не е ли това възмутително, а?“

Претенциозен във изискванията си към другите, моят приятел беше обаче към себе си една диаметрална противоположност. Като намираше отсъствие на неговата вечна симетрия, акуратност, точност и порядък, по всичко и във всичко, което беше вън от неговата личност и стая, сам към себе си обаче Пенчо беше до крайност небрежен и невзискателен. Тъй например, по мимо безсиметрическото положение, което заемаше неговата разрошавена коса и покапаната често пъти с разни гозбени остатъци брада, Пенчо беше крайно небрежен и към своя тоалет. Ноктите му изгледваха, като че са обшити в окрайностите си с черни ръбове. Много пъти по невнимание ризата си обличаше наопаки; а понякога излизаше от дома си не само без вратовръзка, но и без яка. Веднъж го видях с два разни чепика: единия с копчета, а другия с ластик. Дрехите му сѐ лъщяха по лактите и колената, като че ги е сърна лизала, и той не ги меняваше — не че нямаше други, а защото беше навикнал с тях, или по-право, защото ги обличаше без съзнание, като по инерция. Най-поразителна картина по своя красив безпорядък представляваше неговата обитаема стая. Тя беше тип на една симетрическа безсиметрия. Върху масата, която се предполагаше да му служи за литературно занятие, бяха нахвърляни едно до друго и едно върху друго и книги, и кърпи за нос, и мастилници, и скъсани вратовръзки, и пера, и копчета от разни величини и предназначения, и костената кухина на една костенурка, и линии за чертане от разни величини и форми, и вакса за обуща, и чертежи от дискриптивната геометрия, и покапани светилници, и модели от кристалографията, и ножове, лъжици и ножици от разни величини, и непрани чорапи, и нониусапарат. До откъслеците на временните съдебни правила бяха приложени, като да съставляват нещо общо, няколко листа от физиката на Жамена. Между листата на един том от Арнаудовия превод на отоманските закони беше тикнат един чертеж, който поясняваше произвеждането на циклоидните линии.

Една чаша чай заедно с остатъка на дъното беше повалена върху Студничковите логаритми, а лъжицата от чашата беше се търколила върху разтворените листове на една тригонометрия.

Под кревата се валяха няколко съдебни „дела“ с покривки от зелена хартия. На най-отгорното „дело“ беше прилепена една бяла хартийка с обрязани ръбове и върху нея личеше следующият надпис:

Дело по повдигнатия иск от страна на настойниците на непълнолетната наследница на Кьор Сали Хаджи Осман срещу похитителите на недвижимия имот на непълнолетната Хайше Салиева: Гойо Пунин, Ташо Минов, Пунчо Ганин, жители от селото Стърчикрак, В… окръг, В… околия, 1891 год. февруарий 13-й ден.

Нощната риза на моя приятел висеше покачена над едничкото перде на стаята, а до ризата, на друг пирон, бяха покачени един транспарант и един триъгълник, направени от дърво. Като притуря при описаните предмети и няколко прегорели от цигара дупки, които видях и на бохчията, и на юргана, и на възглавниците, друго нищо няма какво да добавя за примерната симетрия на Пенчовото обиталище. Леля Тона, Пенчовата майка, която живееше при сина си, беше се помъчила няколко пъти да уреди по свой вкус гнездото на моя приятел, но той е показвал винаги такова ожесточено съпротивление на майчините си намерения, щото бедната леля Тона считаше за по-голям грях да влезне в светилището на своя син, отколкото да стъпи женска нога в олтара на някоя черква. Понякога само ще остави метлата край вратата отвън, като си мисли, че може би ще потрябва на Пенча, но както е известно, метла сама не мете и леля Тона можеше винаги да я намери там, където я беше оставила.

В обноските към своята майка Пенчо беше еднакво сопнат, както и към другите. Колкото повече тя трепереше върху своя ергенин, както го наричаше, и колкото повече се замислюваше върху бъднината на своето чедо, толкова повече това чедо ставаше по-опърничаво и напрасничаво. В разговорите с майка си Пенчо беше до крайност лаконичен и не правеше избор между думите, които би говорил ней или на някой свой колега по професия. От това произлизаха често пъти такива недоразумения, щото ако той говореше за камен, майка му разбираше копаня. Веднъж ми се случи да присъствувам на една подобна сцена. Беше неделен ден след пладне, когато свърнах да споходя моя приятел. Той беше свършил обяда си и седейки насрещу майка си, валяше в ръце една топка хляб, в което беше съсредоточил всичкото си внимание. Той решаваше в това време в ума си една проблема по сферическата тригонометрия, Леля Тона, като предполагаше, че Пенчо валя хлебната топка, защото не му иде на ум за какво да приказва, подзе така:

— Па що ще кажеш бре, синко, не стигна ли ти вече да ходиш ергенин?… Виж, на свети Трифон ще навършиш дваесет и седмата си година, а татко ти, бог да го прости, кога ме зе, немаше още ни дваесет и три години. Какво мислиш, кога ще зарадваш и ти мама си, да ми доведеш снаха, да видя и аз, че ми е светнала къщата, че се е развеселила? Хем аз не искам да ходиш по чужбина да търсиш булка; оттук си искам на, из нашия град. Чужденките са си добри за нихните си, за у тех си, ама не са за нас. Сакън, да не сториш некое чудо като Нединия син, да ми дотътрузиш некоя от ония де, кажи ги, каква вера беха?… Тежко на такава майка с такава снаха!… Не знае ни среда, ни петък, ни празник, ни делник, като, да ме прости господ, некое хайванче. Онзи ден, разказваше ми сирота Неда, стоварили били зеле да наредят за през зимата. Като си тръгвала заранта на черква, а она рекла на снаха си да го очисти от люспите и кочаните, па тя, щом се върне от черква, ще го нареди в качето. Очистила го хубостницата, та втасала! Като се върнала сирота Неда из черква, а она се ударила с две ръце у глава. Да земе снахата, да нареже всичкото зеле… не знам дваесет и пет глави ли са били, триесет ли са били… да земе, че да го насецка всичкото на такива филийки на, като фиде! „Какво да чиним сега, думаше сирота Неда, и аз не знам! Нито те е да го солиш, нито те е да го готвиш — и десет пуйки да заколиш, па пак не можеш да го похарчиш.“ Па питам я: „Ти нищо не й ли рече?“ „Рекох, каже, какво да не рекох, ама де, отбира ли ти?… Като е вързана у устата, па не знае ни да ти разбере, ни да ти отговори.“ Она си хортува, ама така, каквото си она знае — по нихната си вера, — па иди, та се не пукай откъм гърба с такава снаха?… Ако е писал господ да ми доде такова нещо до главата, току да отписва още отсега или, по-добре, да не съм жива да дочекам.

Леля Тона се поспря малко и погледна крадешком към сина си, за да чуе неговото мнение по този важен семеен въпрос; но той продължаваше да гледа в хлебното топче, без да е дочул вероятно нито една дума от майчините си съвети. Леля Тона се намери в стеснително положение от упорното мълчание на сина си, та намери за нужно да даде по-силен натиск на своята блокада и запита Пенча:

— Защо мълчиш, а? Или не ти понася що рекох?… Дали не те е омаяла некъде некоя прокопсаница, като толкова скита по световете, па сега те е срам да ми кажеш? А?… Думай де, що мълчиш?!…

Пенчо повдигна очи от топчето, погледна майка си, пак опря поглед на топчето и промъмра като в себе си, разсеяно:

— Ако вземем синус алфа за основа, то косинусът ще представлява…

Пенчо не можи да довърши подпълно своята математическа теорема, защото дадох пълна воля на смеха, който ме беше напушил, а този смях сепна моя приятел и като че го свали наведнъж от височината на звездите долу при нас. Той се поогледа наоколо си, втренчи очи в мене и ме запита обидно за причината на моя смях. Преди да му отговоря обаче, майка му, възмутена от небрежността на своя син, прибърза да го укори, като се обърна към мене и захвана да ми се оплаква:

— На, виж го, се си е такъв, се така прави; хич ме не бакари за нищо! По цел сахат да стоя да му хортувам, а он на̀, ха̀ майка му хортувала, ха̀ ветър веяло се му е едно! По некои пъти едвам ще му изтеглиш като с клещи некоя дума из устата, но и нея ще я каже другояче, по друга вера, както що се е научил да хортува там, където се е скитал, божем акъл да си купи. Никога не ми отговори с нашенски думи, каквито си ние разбираме, а се така на, като сега, аз му хортувам да се жени, а он ми отговаря с некакви забъркани думи, както хортува и Недината снаха!

Пенчо разбра разговора и вникна в третирания от майка му въпрос. Той сви вежди, набръчка повече своето чело и с един пламенен поглед в очите захвана да защищава своите убеждения по следующия начин:

— Аз имам принципи и като човек с разсъждение не мога да се впусна стремглав в пропастта на неизвестността; нито пък мога да помагам на безразсъдното стремление па хората, които са си поставили за задача да увеличават числото на просяците!

Какво е разбрала леля Тона от отговора на своя син, това може да се заключи от следующите нейни възражения:

— А бре, синко, що и ти мене не отговориш, каквото те питам, ами си зел да ми хортуваш за просяците! Откъде-накъде ти дойде, па и за тех в главата? Остави ги, нека си минуват, каквото им господ даде; ако можеш, дай му пет пари, като го срещнеш, па си гледай своята работа! Оно де, нали видиш, не сме слънце, та да огрееме цел свет… С каквото можем, колкото ни ръка стигне, ще помогнем, па по-натам — нека си се грижи господ за тех; он защо е?… Зер ние ще берем и неговите грижи… Он, като ги е направил просяци, хелбете ще си знае защо е сторил това… и он си има хесап! А пък за това другото, що рече… чекай, за какво беше?… Ха, за тия де, дека кажеш пришчици или пришове, що не си ми казал досега, че си имал такова нещо?… Щех да ги намажа с малко от белия мехлем и щех да опека една глава лук, па като намажа и притегна с кърпицата, море у дваесет и четири сахата, като че е с ръка земено — ще ти мине и без да усетиш! Ти да си ми казал досега, аз отдавна да съм те излекувала… Това е от кръвта, знаеш, ама като се ожениш, они ще се загубят… вервай ме, казвам ти, че ще се загубят!

Вярвам, че моите любезни читателки и читатели ще ме избавят от труда да им навеждам повече примери върху леснотата, с която се разбираха майката и синът в своите разговори.

* * *

Бяха настъпили крайните дни от месец декември. Упътил се бях да споходя моя приятел около часа два след пладне. Пред самата къща, в която живееше Пенчо, имаше едно празно, доста широко място, в което набраната вода беше замръзнала и представляваше едно ледено огледало, от което се отражаваха слабите, но приятни лъчи на зимното слънце. Хубавият лед представляваше една доста съблазнителна удобност за ненаситните на игра момчетия, които със своите шейни бяха попълзели по гладката повърхност на леда. Те приличаха на един голям рой от така наречените винени мухи които покриват повърхността на някоя паница, подложена под вечно капещия чеп на някое оцетно буре. Поспрях се да се понарадвам на буйните и сладките игри, които никога нямат насита за известен период от живота на това чудно създание, което господ беше направил някога от хума или от глина, както правят стомните и паниците…

Погълнат от очарователната картина, която представяше тая невинна детинска игра, припомних си сладките дни, които бях прекарал и аз в подобни наслаждения, и пипнах машинално темето на главата си, за да видя дали съществуват още чворугите, които често китеха главата ми от разтърсването по леда. Както стоях, хвърлих неусетно поглед върху прозореца на моя приятел и видях, че и той беше опрял погледа си върху ледената повърхност. Поусъмних се дали е възможно да усеща и той някое наслажденне от крясъците и хлъзгането на малките немирници и както узнах отпосле, аз съм бил в пълното си право да се съмнявам. Моят Пенчо не видял друго нищо освен поляризачните отражения на слънчевите лъчи от ледената повърхност и при научните си наблюдения пропуснал да види всичко друго, което оживявало тая ледена кора! „Какъв наблюдателен слепец“ — помислих в себе си и влязох заедно с Пенча в обедната им стая, където леля Тона ни беше приготвила чай да се постоплим от студа. Аз си бях изпил почти половината от чая, а Пенчо не беше още нито веднъж сръбнал. Той продължаваше да разбърква с лъжичката повърхността на своята разгревателна жидкост и се наслаждаваше да гледа движението на образуваните по повърхността вълни и — кой го знае — вероятно се е занимавал да подведе под някоя математическа формула тези свои наблюдения. Леля Тона се чудеше защо син й не си пие чая, докато е топъл, а го разбърква постоянно, когато турнатата за подслада захар се беше отдавна разтопила.

Както стояхме мълчешком, всеки залисан със своите мисли, току се отвори вратата и разсилният от канцеларията влезе и подаде едно писмо на Пенча. Приятелят ми напусна своите хидродинамически занятия, взе писмото, разтвори го и захвана да го чете. Аз помислих, че това беше някое официално съобщение за неговото уволнение или преместване — помислих така, защото зная, че зимното време е най-удобно за такива работи, тъй като те тогава стават най-често. Но този път, както се оказа работата, аз съм се бил сбъркал. Шефът на Пенча му известяваше, че по заповед на най-висшето началство той, както и неговите колеги, се командировал в околните села, за да вземе участие в преброяването на населението, което трябвало да стане на първия ден от настъпващата нова година. В интереса на статистиката ни интелигенцията трябвало да вземе участие, за да може да има пълен успех това предприятие. Пенчовият късмет бил, щото той да развие своите статистически способности в селото Глинен дол. Това е едно от планинските селца във В… окръг, запазен от зловредното съприкосновение на цивилизацията.

Когато леля Тона разбра, че нейният син ще иде някъде и че няма да посрещне Новата година в къщи, то тя се доста наскърби и се обърна към сина си с привичните нейни увещания:

— Ама защо ще ходиш бре, синко, по този мраз? Па хайде, остави друго, ама хич бива ли да си не бъдеш дома на сам ден на Нова година?… И защо ще идеш? А? Де кажи ми: защо ще ходиш?

— За успеха на културата, за нейното развитие и усъвършенствуване и у нас, както и по другите образовани народи, за… ама що ти трябва тебе да ти казвам… то съставлява предмет на…

Леля Тона се намери обидена от поведението на своя син, който искаше да предприема някакви тайни за нея похождения. Но той пак не успял да скрие всичко, пак се бил малко изказал и тя чула и запомнила добре името от което щяла да улови нишката на цялата тайна! Пенчовата майка излезе из стаята и прихлопна вратата.

Вън тя съзря малкия Атанасча, братчето на Пенча, и наведнъж й мина една спасителна мисъл през ума. Леля Тона повика малкия си син и с тих, тайнствен глас го запита:

— Ти като ходиш на школото, можеш ли да ми обадиш какво ще те питам?

— Знам ли я?… Ако сме го учили, ще ти го кажа — отговори момченцето и като посъбра колената си заедно, изправи се със спуснати ръце и чакаше като пред учителя си да му се зададе въпрос от урока.

Леля Тона поснижи още гласа си и като гледаше право в очите на детето, запита го:

— Знаеш ли що е и какво е това нещо коритура?

Пенчовото братче потрепна няколко пъти със своите черни и дълги мигли и като че си припомняше нещо, повтаряйки постоянно думата коритура… коритура… Току се спря наведнъж и неговото детинско лице се покри с една сянка, която изразяваше самосъзнателна тържественост. Той погледна горделиво майка си и й продума с пълно убеждение в своята непогрешимост:

— Коритура е име съществително, род женски, число единствено, падеж именителен!

Леля Тона запомни само едно нещо от всичките граматически пояснения на своето чедо и това, което запомни, то беше за нея достатъчно. Щом чу тя думите „род женски“, наведнъж направи следующето заключение: „Женски род, санким, от женски сой; жена го кажи, па това си е! Та доста ми каза детето, какво повече ще тражим да ми казва, може и оно да се е досетило, па да се срамува. Ама пак каква ли ще да е тази пуста скопосница: дали е мома, или е вдовица… Чекай, само това ще го питам още, па повече ми не треба, другото и сама ще издирим.“ Пенчовата майка пак се обърна към Атанасча и го запита:

— Кажи ми, мами, дали е мома, или е вдовица?

На този въпрос младият граматик се позамисли и като нави надясно своята главица и посви устните си, отговори отсечено:

— Това не са ни учили.

Леля Тона, като одобряваше с кимане отговора на своето чедо, додаде и с думи:

— Ба, требеше зер и това да ви учат… разбира се, че не требе да знаете за такива самодиви, още сте малки… чекай де, колко качамака има още да ядете, докато ви доде и вам времето да учите за тия работи!… Ама знаеш ли що?… Кажи ми барем дали е българка, или е от чужда вера като Недината снаха?

Момченцето пак замига със своите дълги клепки. То вече ни най-малко не се съмняваше, че предметът, за който става дума, е някоя жена, и като разсъждаваше, че това женско име не прилича нито на Пенка, нито на Мария, нито на Катерина, нито на никое друго българско женско име, то без всяко двоумение отговори чисто и ясно на майка си:

— От друга вера!

Леля Тона претръпна. Тя току приседна с подвити крака на постланото чердже, подпря на длан чело и без да спре в някоя определена точка своя разсеян поглед, всецяло се предаде на своите мисли, които й рисуваха горчивата действителност за предстоящата женитба на нейния син! „Тя, работата, била опечена — размишляваше Пенчовата майка, — а я, слепа и кьорава, нищо да не усетим — нищо да не подушим. Ех, боже, боже, какъв ли съм грех сторила, та ми пращаш баш тая неволя, от която съм се най-много страхувала! От що съм се гнусила — това ме сполете, това ми дойде до главата! Право казват хората: малки деца — малки бели, големи деца — големи бели! Очувай ги, що е рекъл некой, от една мръвка месо, кърми го, къпи, пери го, недей спа по цели нощи, трепери едноман над него, па като порасне, тогава гълтай, ако можеш, зелени жабѐта и гущери, па пак нищо да не смееш да речеш, пак оно повече да знае от тебе, макар че си го сама родила! Защо ли е станал толкова наопаки тоя пусти свет?! Едвам го дочеках да порасне, едвам и я да речем «боже помогни», а оно сега по-лошо! Дали пък, като толкова намирах махана на Неда, че оставила сина си да го подлъже снаха й, та господ за инат и мене ми прати това до глава?… Магия ли пустата ми скопосаница направи, та го подмами, какво стана и я не знам, ама знам едно… че му е завъртела мозъка, та сега сиромашкото момче ходи като въртоглава овца… Нито му разбираш що ти хортува, нито ти разбира що му казваш!… Станал е — опази, боже, — като че е влезнал — да иде у пусти гори — цел-целеничък у чувала на нечестивия! А какво момче беше, преди да тръгне да се скитори по световете: море от момиче по-мирно, по-срамежливо, по-послушно. Всичко стана от това пусто негово учение!… Та и какво ли им е сега учението… нали гледам, те на, и другият — още е дете, казва се — па и он научил вече да разбира кое било от женски сой! Кой знае па и он, като порасне, каква ли пък него ще го омагьоса!… Сегашните, гледам, привързват си възглавнички отдире, а пък донекога… може да земат да ги връзват по вратовете си или кой знае — да опази господ — къде още нема да ги прикачат и на какво нема да се обърнат!… Току дано да не бъда жива да дочекам да видя, че и той да ме посрами и да орезили къщата с некоя от тия, дето да не знае да каже нито на водата — вода, ами да ми граче сврачешки като Недината снаха: цанцари-манцари! Да знам, че е магия, а я току да ида при баба Стойна врачката, па да я накарам да я развали, да я отвърне. Ще й дам мило за драго, само момчето ми да очува — само да го избави от ноктите на оная вещица, що му пригреяла гърнето, та момчето е пощръклело като вълк през виелица! Хем ще ида… ще ида, та да знам, че ще пукна!… Ще й река: «Бабо Стойно, ти баща, ти майка. Ти ще ми куртулишеш чедото!» Ризата ще си раздерем пред нея, ама ще я накарам — какво-какво — тая магия да я разтури — да я развърже!…“

* * *

Последният ден от старата година е бил забележителен за жителите на с. Глинен дол. Не беше се още нито добре смръкнало, когато се разнесе по селото грозният слух, че един човек от съда из града бил дошел да ги брои. Всеки се замислил — всеки се окахърил от тоя печален слух. Старците, приклекнали край плетищата, ровеха със своите тояжки в натрупания пред къщата тор и се чудеха на това ново произшествие. По-младите пък домакини, подпрени с гърба си край някоя стена, подсмърчаха само и се чешеха зад врата. Пред дядовата Лозанова къща бяха се събрали около десетина души селяни от разна възраст, които влазяха в състава на мъжката челяд от тая къща. Едните бяха синове, другите зетьове, а трети — унуци на дядо Лозана. Всичките стояха умислени, загрижени и с опрели към земята погледи. Бае Вълчо, първото чедо на домакина, човек на около четиридесет и пет години, дялаше с бритвата си една клечка — за еглендже — и помагаше на другите да мълчат. Една от къщните крави, като намерила отворена вратнята, избягала на пътя, та бае Вълчо й викаше:

— Де-е-е-е, ху-у-у, дома, дома, мари пущино, къде си тръгнала по пътищата или тражиш и тебе да те броят. Асли само вие, говедата, останахте неброени. Козите броиха, резаха им по пет гроша на бравче; овцете броиха — резаха им по три гроша. И свинете, и них броиха. Сега нас ще броят, па ако подкачат да броят и говедата с нас, тогава ще доде ред и на кучетата, и на котките, и на гъските, и на кокошките, па кой знае, май нема да оставят и пчелите неброени, и ним ще им доде един ден редът! Не знам по колко ще режат на човек… а, тате, що кажеш, по колко ли така може да ни режат на глава? Дали колко на козите, или повече?!

Дядо Лозан посви рамена, смукна бързо-бързо от луличката, изпусна цяла струя дим през десния ъгъл на устата си, плювна и каза:

— Знам ли я? Едно време турците беха резали харач по грош на глава, ама що беше женско, нему нищо не земаха; и деца до шестнаесет години — па било мъжко, или женско — не го хващаше рабош. Па не знам тоя сега, дека е дошел, ще ли да реже така, както турците, или ще подбере наред: женско било, дете било — оно тогава ще ни се струпа коджа тежичък беглик. Зер не сте го питале? Па що мълчите като сомове, съберете се, па идете при него, па го питайте всичко наред. Нека ви каже какво ще бъде, па да си знаете чарето на главата. Що стоиш? Де викай Драгойко Станиния, викай Тошо Чепура, викай и Пуниния зет Цако Резата, па викай и оня сметеник — кмета, — па станете, та право при него! Ако е от съда, та нема па да гълта живи хора. Ще го питате — ще ви каже що е и какво е, па — сбогом — със здраве. От това какво има?

Пейчо седеше в едничката стая на селската кръчма, която служеше и за ресторация, и за кафене, и за клуб, и за канцелария на селото, и за съвещателна стая на селските старейшини, и за спалня! На средата на тая стая беше се разгорял един доста голям огън, искрите на който хвърчеха нагоре низ широкия комин, през който се виждаха треперещите по небосклона звезди. Моят приятел, приседнал на едно ниско столче край огъня, бе опрял своя поглед в трупа на един пън, който от едната страна гореше, а другата изпущаше само една задушителна пара. Едва ли е нужно да добавям, че Пенчо и тука не беше оставил на мира своята математика. Той изчисляваше в ума си количеството на топлината, преобърната в калории, която горящият пън може да развие. След като отмери с око дължината и периферията на пъна, той знаеше вече кубическото съдържание на дървото и сега търсеше в ума си нужния коефициент на отоплението, та да може да разреши своята задача. В това време се отвориха тихо и боязливо пътните врати и нотабилите на селото Глинен дол захванаха да прескачат прага един по един, както правят козите, когато ги вкарват в обора. След като се наредиха един до други, както се нареждат децата, когато сурвакат, те свалиха от главите си рунтавите капи, подпряха се всеки с двете си ръце на тоягата си, поизкашляха се и най-напред пое думата бае Вълчо, дядовият Лозанов син:

— Етѐ, господине, ние дойдохме!

Другите намериха за нужно да поддържат своя оратор и промънкаха разбъркано:

— Е па, оно, дума се, като дойдохме — етѐ — дойдохме!

Пенчо се сепна, хвърли поглед към тях и със своето намръщване изрази такава досада, каквато се проявява по лицето на някой годеник, когато му нарушат изненадейно приятното уединение с годеницата в някое по-скрито кьоше.

Като разбра, че тая почетна депутация ще има да изложи някои свои заявления, Пенчо видя, че няма накъде, а трябваше да изслуша тяхната тържествена реч, та затова ги и запита лаконически: Какво?

— Е па от бога харно, господине, а от човеци, ех знаеш — и така, и опака — отговори бае Вълчо и додаде по-скоро: — А ти, господине, какво си? Харно ли си? По дома какво ти чини стопанка, дечица — харно ли са? Здраво ли са? — Понеже Пенчо забави да даде своя приветствен отговор, то няколко души от посетителите намериха за нужно да го отменят и промънкаха почти машинално: — Харно и здраво да дава бог, па за другото — колай; здравето е най-първо.

Пенчо се чувствуваше като жива риба на сухо. Той се помъчи да съкрати това несносно положение и запита посетителите си какво искат.

Селяните се посгледаха един други и захванаха един другиго да канят да подеме някой думата. Това обаче не беше така лесно, защото никой не искаше да вземе на себе си тая чест и предпочиташе да ощастливи другиго с ораторския талант. Най-подир бае Вълчо пак пое на себе си тоя товар, понатисна с ръце върха на тоягата, помъчи се да се изкашля и подзе така:

— Ние дойдохме, господине, при тебе, да те видиме, па рекохме да те питаме нещо за… Що требе да те лъжеме? Дойдохме да ни кажеш, да ни научиш… Знаеш, прости хора сме, па като не знаеме, та рекохме да те питаме, като ще ни броиш утре, оно как ще ни броиш? Дали да се наредиме един до други, заедно, или да наседаме на купища, на купища… После, ще ти се молиме да ни кажеш още дали ще броиш само нас, мъжете, или ще требе да наредиме и женория, и дечурлия и дали да ги наредиме при нас, или да ги оставиме них на башка. Оно, знаеш, досега на женска челяд и на деца не се е резало нито вергия, нито харач, па и у турско време, знаеш, поганци беха, ама за тая работа, що беше женско и ситнеж — него не го задеваха, на рабош го него не режеха, па сега, ако треба, барем ни кажи как да ги наредиме.

Бае Вълчо поспря своята реч, защото Тошо Чепура, който стоеше до него, се наведе над ухото на оратора и му припомни вероятно за някое важно опущение, тъй като бае Вълчо заклима одобрително с глава и добави:

— Па забравих да те питам и това: у селото има — оно знаеш, като у всеко село, — има стари хора, които не са за никаква работа, ама баш за нищо — така си само живори, оти има душа, ама никаква помощ у къщи. Барем овца или пръч — и стари да са, пак по нещо дават: кими млекце, кими вълница, кими козина, а това гледа все наготово! Па има и по некоя жена, знаеш — да прощаваш, — навремила, па се не знае какво ще добие, мъжко ли, женско ли. Оно, хортуваме го, това е като у едни вързан чувал: като го гледаш отгоре, знаеш ли що има у него? Не знаеш! Хелбете, откъде ще знаеш, като не си господ! Та рекохме да те питаме дали ще броиш и тия стари, па и децата, що има да се родят?… Оти, знаеш, язък ще бъде за нашето село — ще се натрупа много даждие. Па, от друга страна, като е толкова остарело, знаеш ли колко има още да живее, или можеш ли да речеш, че баш всеко, що се добие, ще остане живо?!… Ете пилета, що са пилета, па и они… пали знаеш; насадиш по дваесет яйца на една квачка, а като доде до излюпване, я се измътят половината, я не! Та, санким, това рекохме да си ти кажем — що ни е на сърцето, това ни е и на езика — па ти си виж там — каквото ти пише у твоя закон, така ще си правиш!

Бае Вълчо пак позастана и Цако Резата улови удобния момент да припомни тоже нещо на оратора, който се и залови тутакси да го излага:

— Ха, господине, и това щех да забравя. Да ни се не сърдиш, ама ще те питаме да ни кажеш: по колко ще ни режете беглик?… Кога броиха козите, они им резаха по пет гроша на бравче; на овцете по три, а ягнета и ярета не броиха, та сега, като ще броите и назе, по колко ще режете на глава? Питаме, знаеш, оти селото ни е поизпаднало, не може да надвие на даване, па, ако се покачи повече, ще бъде язък за назе. Нали ни видиш, оголели сме, па немаме, па това си е! Турци ни съсипаха с даване, черкези ни обраха до троха — цела година петел не беше пропевал у село, па сега, божем, захванахме да подохождаме на себе си, ама още сме зюгюрт — още сме слаби на имане.

Бае Вълчо свърши успешно поетата от него длъжност. Той си отдъхна, отри с вълнестата капа потното си чело и погледна тържествено своите другари, като да искаше да им посочи с този поглед своите блестящи способности. Другарите му като че усещаха едно нямо принуждение да кажат и те по нещо, поразмърдаха се и клатейки глава одобрително, изпуснаха по няколко гласа:

— Така е, така си е, господине, всичко, що ти изказа Вълчо, всичко е истина. От истина — по истина; що да те лъжеме, що си е право — право. Криво да седиме, право да хортуваме. Зюгюрт сме, слаби сме, не стигаме, а за даване — зор, па те, каквото ни виждаш! А земля малко, па не е, да речеш, като обга от баница, та да можеш да я разтеглиш… Каквото и да я правиш, все си е толкова — не расте!

Докато се продължаваше речта на оратора, Пенчовата душа се свиваше като препечена пастърма на скара. През всичкото време той ту свиваше вежди, ту мръщеше чело, ту правеше разни движения и с ръце, и с пръсти, и с крака, и с глава, като че да бе свързан с някоя електрическа верига. С голяма мъка успяваше да скрие досадата, която му причини речта на бае Вълча. Селяните, от своя страна, като гледаха тия конвулсии по тялото на Пенча и като се помъчиха да разменят с него още няколко думи, предизвикали още по-големи недоразумения, захванаха и те да треперят от страх, да не би да го е прихванало нещо като огница или полуда. Страхът им отне охотата да очакват и отговор на своите въпроси; те само гледаха да се измъкнат по-скоро. Най-после Пенчо, като попресили себе си, обърна се към тях със следующите пояснения:

— Вижда се, че не сте разбрали значението на преброяването на населението. Да ви обясня. Статистиката, която е направила неимоверни успехи през последната половина на деветнадесетия век, е наука, която се развива самостоятелно и независимо от размера и системата на фискалните налози, които, действително, могат да се възползуват от резултатите на една статистика, но благодарение именно на това обстоятелство применението на тези именно налози може да бъде толкова по-справедливо, колкото повече е напреднала в една държава статистиката!

Пенчо замлъкна. Селяните, които и по-преди се съмняваха в здравината на Пенчовото чекръче, сега вече се почти убедиха в предположението си. Това тяхно убеждение се подкрепи и от обноските на самия Пенчо. Той бе станал от столчето и крачейки бърже-бърже, разхождаше се по тясната стаица пред изправените селяни като затворен пантер в някой кафез. Разрошавените коси, блескавината на погледа и махането с ръце — всичко това отне и последното съмнение на Пенчовите посетители. Те вече не предполагаха, а бяха уверени, че Пенчо е побъркан. „Завалията момче“ — прошепна бае Тошо и заклати съжалително с глава. Драгойко Станин се понаведе към бае Тоша и му прошепна: „Също като оня, помниш, с дългата брада. Знаеш, когато полуде, та го вързахме, па го закарах тогава на манастира! И оня си хортуваше така, като фесфесе, на ветър; хортува, хортува — па нищо.“

Бае Вълчо, който от всичките обяснения на Пенча можѝ да разбере само едно нещо — че трябва да постискат, да постегнат, да поскъсят масрафите и че числото деветнаесет, което спомена Пенчо, ще означава вероятно поголовния данък в грошове, остана като поразен на мястото си. Той се помъчи да издигне гласа си от името на своите съжители срещу тая въпиюща неправда и възрази така:

— Грехота е, господине, право грехота. Те, две ги имам — и они да изпръснат, ако не ти казвам правицата. Ти ни думаш да стискаме, санким, да не сме масрафлии? Та зер ние не стискаме?! Та зер ние не пестим и трохите? Ако бехме му отпуснали края — ако не връзвахме всека пара у девет възли, — оно би си ни убил господ отдавна! Ама де, ти си стискай, колкото щеш, оно на немане и бог нема що да рече, па и цар нема що да земе! Бога ми ти казвам, че нема — нема, па това си е. А дето казваш, че ще се реже по деветнаесет гроша на глава — това е много — диптен, диптен много. И капите от главите да си продадем, па пак не можеме да плащаме такова даване!

Тия възражения на бае Вълча изостриха до крайност Пенчовото търпение. Той разбра, че обяснението му с тези хора беше невъзможно, та затова намисли да повика кмета и да му разясни положението на въпроса. Пенчо се обърна към своите посетители и ги запита за кмета. Бае Вълчо му съобщи, че тука бил и той, но останал вън зад вратата. „Знаеш, он е прост човечец, сиромах, па се срамува да влезне при тебе“ — додаде бае Вълчо и завъртя наляво глава, с което направи една линия, която изразяваше съжаление върху нищожността на глинодолскня кмет. Този отговор слиса още повече Пенча, който не можеше да си обясни как е възможно, щото кметът, главата на едно село, да бъде по-прост и от тези, с които той не може да се разбере?! „Това ще бъде някоя измама, подлог“ — заключи Пенчо и заяви най-настоятелно да му се представи кметът.

Длъжен съм да предупредя моите читатели, че бедният глинодолски кмет имаше един телесен недостатък. Той беше вързан в езика, та в говора си не можеше добре да се изяснява, а повтаряше слоговете, както това правят всичките тепкави пелтеци. Спъването на кмета биваше по-силно, когато се стесняваше от някого или когато искаше по-бърже да изговори нещо.

Принудени от Пенчовото настояване, селяните излязоха навън и след малко сблъскаха почти насила своя кмет в стаята. Слисан от своето положение, бедният кмет се озърташе и мигаше като плъх в брашно. По едно време Пенчо със своя остър и впит поглед привлече погледа на кмета, като да го беше магнетизирал. Кметът зяпаше плахо-плахо, както зяпва човек, когато види ненадейно пред себе си някой смок с издигната като на гъсок глава и с облещени очи. Всичкото духоприсъетвие на кмета можа да се прояви само в неговата десница, с която той успя да се прекръсти. След този християнски знак кметът едвам можа да промърмори:

— Я, я-я не-не-не съм кри-кри-крив, гос-по-по-ди-не; о-о-о-ни ме-ме на-на-си-си-сила бу-бут-на-ха ту-ту-тука!

Пенчо беше поразен както от вънкашния изглед на кмета, който беше издърпан като някой божек, тъй също и от неговите интелигентни дарби. Преди всичко той хвърли поглед върху неговия череп, измери с око набързо кубическото съдържание на кметовата кухина, взря се в наклонения ъгъл на челната кост и го запита:

— Ти ли си кмет в това село?

Кметът за потвърдение завъртя надясно и наляво глава и се помъчи да отговори следующето:

— Оно, гос-по-подине, нали би по-по инат, що щем му-му чи-чини. Он-н-о и то-то-то-ва се-ее-ло, д-де-ка я ще го к-кме-ту-тувам, да го-го по-со-со-лиш, ам-ма ка-като ми до-до-дошло до-до-до глава, ка-ка-какво да-да чиним! За-за-за м-мен-не ли е кме- е-е-туване, ам-м-ма кат-т-о ти до-до-де бе-бе-беля до гла-ва, ка-ка-кво ще пра-а-виш, ще тър-пи-пи-пиш!

Пенчо не можеше да разбере как е възможно да турят някого по инат на тая почетна длъжност и смаян от това чудо, което гледаше пред себе си, той го запита:

— Кой те тури по инат за кмет и как стана това?

— За да не отегча читателите, аз ще предам само думите на глинодолския кмет, без да повтарям слоговете, както той правеше.

— Я бех, господине, козар при нашия чорбаджия, дедо Димко. Кога дойде време да се наплащаме, а он ми забъши хако, па не дава. Бре молих му се, бре плаках, барем половината да ми плати, щом съм го слушал, а он на — опнал се като каиш: не дава, па не дава! Я му оставих козите, па станах у чорбаджи Райчо говедар. Като виде това, а дедо Димко се разсърди, па ми се закани: нали ми ти мене, каже, остави стоката, и я на инат ще видиш какво ще ти сторя. Ще те направим, каже, кмет и ще те съсипем. Па етѐ на̀, истина, и направи ме, и съсипа ме! Надума селяните, па, знаеш, нали е богат човек, он има кувет — що рече — и отсече, па сега си трия дните да им кметувам за тоя, що вее!… И молих им се, и братимих ги, и що не сторих — ама пак нема файда, па що си он сака, па си това стана; та етѐ, така съм ти я по инат и на зор станал кмет, па си патим и мълчим!

Докато кметът разказваше на Пенча за начина, по който се е домогнал до своя почетен пост, селските нотабили правеха вънка следующето съвещание:

— Да се варди, да не би да вмъкне селото у некоя беля — говореше бае Цако Резата и добави: — Може това да му дохожда на часове, а па до утре белким и оздравее момчето. Оно има понекога, та дойде — да иде у пусти гори — нещо като ветър у главата, па се зашемети, па не знае ни що хортува, ни що прави. Само да го привардиме нощес да не умъкне нанекъде, да се не удави, я да се не обеси, та за утре ще му търсиме колая. Какво-какво, ама така не можеме да го оставиме: требе да го прилъжеме у некоя къща при повече хора, па да се редиме нощес да го пазиме. Що ще му чиним сега, като ни е сполетело и това чудо?!

Събеседниците на бае Цака одобриха неговото предложение, а бае Вълчо предложи тяхната къща като удобна за предначертаната цел. Той прибави обаче условието, че всичките съветници ще прекарат тая нощ у тях, за да са наблизо, та да вардят да се не случи нещо. И това предложение биде едногласно прието от събранието. Оставаше сега само да намерят средството, как да придумат Пенча да се съгласи да отиде у дядовата Лозанова къща.

— Само ако кандише с добро — разсъждаваше бае Тошо Чепура, — оно тогава — колай: ще пратим едного от нас да варди на реката, другите ще сме наоколо му, да не би да ждипи да избега, па после — иди го ти гони! Ако можеш стигна ветъра, та и лудия! Ама ако не кандише с добро, тогава какво? Да го вържеме ли? Ако доде до връзване, тогава с що? Въже ако бъде, може и да го преяде?

Бае Драгойко Станин, който вземаше живо участие в съвещанията, притече се със своя съвет, за да разреши благоприятно дадения въпрос, и продума:

— Въже че не може — не може; ама я мислим, най-добро да земеме от железните кьостеци, дето опъваме задните крака на конете, когато ги пущаме на паша!

И това предложение на бае Драгойко биде прието, но с тая прибавка, че това средство ще се тури в действие само в краен случай, ако би да не кандише с добро — само ако видят зор!

* * *

Петлите от дядо Лозановия двор бяха отдавна откликнали своя утрешен поздрав на близоседните свои колеги. Голямата свиня с деветте прасци грухаше в кочината и заедно с цвилещите прасета очакваше сутринната си порция. Джаго, най-старото куче в двора, беше обиколило вече плета и сега стоеше срещу къщната порта с опната муцуна, свиваше ноздри и протягаше горната си джуна. Всяко живо дихание от дядовата Лозанова къща превари зората, а само Пенчо още продължаваше да спи. Баба Пунка, маститата домакинка на дяда Лозана, беше отдавна направила своята утринна ревизия по стопанската част на цялата къща. Снахи, дъщери, внучки, аргати, пристави — всички тя беше вече прегледала и не намери нищо, което би останало недотъкмено или недовършено. Всичко вървеше по своя обикновен и отмерен път и ред, както това бива в една добре натъкмена фабрика за прежда. Сегиз-тогиз тя се поспираше до вратата на стаята, където спеше Пенчо, понаведеше ухо да се поослуша и след това самодоволно шепнеше на стареца: „Отлекнало му, подобрело му, инак не би се успал. Може па и да го спаси днешният свети Василий, та и това требе да му е доста помогнало!“

Утруден от вчерашния път, уморен от вълненията си, които беше претърпял вчера в присъствието на селските нотабили, Пенчо преспа тая нощ, както отдавна не е спал. Една слънчева лъча, която бе огряла Пенчовото набръчкано чело, стана причина за неговото пробуждане. Пенчо не спеше вече, но и не беше съвсем буден; той беше още треповен. Като обточи с полубудния си поглед стаята, той видя такива предмети наоколо си, които още повече замътиха неговата свяст. Пенчо не можеше да се досети наведнъж нито къде се намира, нито как е попаднал в това място. В единия ъгъл на стаицата беше възправено едно кросно с навита на него основа. До кросното бяха подпрени две бърда и няколко нищелки. На върлината, която бе привързана за тавана, бяха преметнати няколко сплита червен и бял лук, две повесма коноп, няколко четала прежда за черти и един вързоп с каделки. В гредите на тавана бяха забодени няколко снопа от разни треви: чубрика, сминдух, слънчоглед, липов цвят, метлици, кантарион, бабина душица и босилек. След като прелетя през всичките тези предмети, Пенчовият поглед се опря върху щампата, която бе зачукана на стената. На тая щампа бяха изобразени разни светии в разни пози. На едно място беше изобразено убиването на свети Стефана с камъни, но така, щото изгледваше, като че светецът бе клекнал да чупи орехи с камъчетата, които бяха наредени отпреде му. Един светия въртяха мъчителите на воденичарско колело, а другиго едного цепеха през половината с трион. Лот беше изписан със своето магаре, на което беше прикрепил една стомна, но един дявол отдире навдигнал стомната да я изпие. Варух беше представен, както опиня седемдесет и две годишния си сън под смоковощата. Най-отдолу, на средата, бе изписан свети Георги-Арнаутския. Той беше облечен във фустанела и чепкан, със силях и кобури на пояса. Фесът му беше превит и със спуснат пискюл дори до рамото. Този модерен светец беше обут в едни заострени чехли, на върховете на които бяха пришити някакви топки. Когато Пенчо се изправи в леглото си да седне, той чак тогаз съзря близо ло леглото едно столче, което обърна особено неговото внимание. На столчето бяха наредени една зелена паница, налята с вода, в която плаваха три яйца, едно кръстле от иньорог и един голям изгаснал въглен. До паницата бе възправена една суха китка босилек, привързана с червен конец. До босилека стоеше една глинена кандилница, в която запаленият тамян продължаваше да издава своята благоуханна миризма и да пълни и така задушената вече стая с дим.

Пенчо рипна от кревата, завтече се към вратата и се помъчи да я отвори, но тя не се поддаде, тъй като беше зарезена отвън. Пенчо потропа нетърпеливо и след малко баба Пунка показа своята издадена долна челюст през полуотворените врати. Тя едвам бе открехнала вратата и влизаше така внимателно, като че се боеше да не изхвръкне някое пиле из стаята. Пенчо запита стопанката за причините, които са предизвикали присъствието на предметите, що бяха наредени на столчето. Баба Пунка направи предварително три пъти знака на Христовия кръст и като погледна съжалително към Пенча, продума с един тих и успокоителен глас:

— Нема нищо, баби, нема, то е за здраве. Ще ти мине скоро! Пак добре, че те е превзело по-слабичко, а то — да иде у пусти гори — дойде некъде, та като хване, а оно удари на бес, па не могат и по троица души да му надвият! Ама твоето не е толкова лошо, то ще се по-лесно излекува, само гледай да се попривардуваш от много гюрултия и да не ядеш нещо люто или нещо сготвено със свинска мас. Хеле, колко за люто — сакън! — троха да не си турил у уста, оти подпаля, па да не дава господ, може да удари на по-зло!… Я съм видела — да не чуе нечестивият (куршум му у ушите), — видела съм какво е лошо, когато повтори. Да не дава господ нигде никому.

* * *

Когато леля Тона видя, че син й пристига сам от своето пътешествие, тя си отдъхна, като че й се свали някоя планина от плещите. Истина, Пенчо беше малко смутен и навъсен, но тя на това не обръщаше толкова внимание. Главното нещо за нея беше това, че баба Стойна успяла със своите магии да строши ногата на нечестивия и да опази нейната къща от крака на друговерката.

Удоволствието от нейния успех личеше като изляно по лицето. Тя не можи да се стърпи, а си облече набързо кожухчето, забради се със зайтинлиевия чембер и се упъти право у Недини. Неда беше приклекнала край оджака и кормеше една гъска, когато леля Тона стигна у тях. Шепнешком и с един тайнствен глас леля Тона разправяше за всичко на своята приятелка. Неда, като държеше в окървавената си левица едно черво от изкормената гъска и в десницата си готварския нож, с който вършеше почнатата от нея операция, гледаше право в устата Пенчовата майка и слушаше внимателно нейните думи. Когато леля Тона свърши, а Неда завъртя наскърбено с глава и продума:

— Кешки да съм се сетила и я навреме да потърсим баба Стойна, та белким не би ми се прикачила на шията тая моя снаха; ама де-де! Нали имало глава да пати! Тѐ на̀, и днес съм се сърдила, та съм се изпокъсала от яд с нея. Я накарах да заколят за довечера гъската, а она ме подбрала да я не колиме, а да я задушиме, че инак щело, каже, да й изтече кръвта, па немало да има сладост. Ти помисли си, хич, къде се е чуло и видело да се ядат задушени гъски като некои мърцини! Та не сме, слава богу, чифути! Па и он, знаеш, син ми — и он й тръгнал по колата, па що рече она — това и он!… Ама пусти късмет, що не съм се сетила навреме за баба Стойна, та сега да си ми е мирна главата и да ме не карат на зорлен да ям по старо време удушени гъски!…

Какво е правил Пенчо със своята мисия в Глинен дол, как е преброявал населението и как е развивал своите статистически познания за успеха на културата в деветнадесетия век — всичко това стои забулено в коприната на мъглата, която беше покрила това селце през тоя ден. Всичко, което се знае, е, че в списъците, които се изпратиха от това окръжие за съставяне на общата статистика, селото Глинен дол не фигурираше.