Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (6)

Глава пета

1

Към осем часа започна да се здрачава. По високоговорителите в кулата на Голф клуба в Стоук Поуджес един повече от човешки тенор започна да съобщава за затварянето на игрищата за голф. Линайна и Хенри преустановиха играта си и се отправиха обратно към сградата на клуба. Откъм двора на Тръста за Вътрешна и Външна секреция долетя мученето на хиляди говеда, които със своите хормони и мляко доставяха суровините за огромния завод във Фарнам Ройъл.

Несекващо бръмчене на хеликоптери изпълни здрача. На всеки две и половина минути звън на камбана и пронизителен писък на свирки възвестяваха тръгването на някой от еднорелсовите влакове, които връщаха в Лондон от тяхното отделно игрище за голф играчите от по-нисшите касти.

Линайна и Хенри се качиха в машината си и излетяха. На височина осемстотин стъпки Хенри намали скоростта и те увиснаха плавно за минута-две над чезнещия в мрак пейзаж. Гората на Бърнам Бийчис се простираше като огромно притъмняло езеро към слънчевия бряг на западния хоризонт, където вече помръкваха последните пурпурни лъчи на залеза, преминавайки в оранжево, а още по-нагоре в жълто и бледо воднистозеленикаво. На север, отвъд дърветата, блестеше с яркия електрически блясък на всеки прозорец на своите двадесет етажа Заводът за Вътрешна и Външна секреция. Отдолу, под тях, се простираха сградите на Голф клуба — огромните казарми за нисшите касти, а от другата страна на преградната стена — къщичките, определени за членовете на кастите Алфа и Бета. Подстъпите към гарата на еднорелсовата железница бяха почернели от членовете на по-нисшите касти, които пъкаха като мравки. Изпод стъкления свод излетя като стрела един осветен влак. Те проследиха с очи композицията, поела на югоизток през потъналата в мрак равнина, след което погледите им бяха привлечени от величествените сгради на Слауския крематориум. За безопасността на самолетите, осъществяващи нощни полети, четирите му високи комина се осветяваха с прожектори, а на върховете им аленееха предупредителни сигнални светлини. Крематориумът служеше за ориентир.

— Защо комините са опасани с тези неща, които приличат на балкончета? — попита Линайна.

— За извличане на фосфора — обясни лаконично Хенри. — По пътя си нагоре газовете в комина преминават през четири отделни преработвателни процеса. Когато кремираха някого преди, фосфорният анхидрид излиташе във въздуха. Сега от него се улавят около деветдесет и осем процента. Над килограм и половина фосфор от труп на възрастен човек. Което прави почти четиристотин тона фосфор годишно само от Англия.

Хенри говореше с нескривана гордост, радвайки се от сърце на това постижение, сякаш то бе негово собствено. — Приятно е, като си помисли човек, че можем да продължаваме да сме общественополезни дори и след смъртта си. Да помагаме на растежа на растенията.

Междувременно Линайна бе отклонила погледа си и гледаше право надолу към гарата.

— Приятно е — съгласи се тя. — Но е странно, че алфите и бетите няма да помогнат повече на растежа на растенията, отколкото онези там долу гадни дребнички гами, делти и епсилони.

— Като физикохимия всички хора са равни — изрече нравоучително Хенри. — Освен това даже и епсилоните извършват крайно необходима работа.

— Даже и един епсилон… — Линайна внезапно си припомни един случай, когато като малко момиче в училище се бе събудила посред нощ и за първи път бе узнала за шепота, който я преследваше във всичките й сънища. Тя видя отново лунния лъч, редицата бели креватчета, чу пак безкрайно тихия глас, който мълвеше (думите все още звучаха в ушите й, незабравени и незабравими след толкова неизброими повторения по цели нощи): „Всеки работи за всички останали. Не можем да се лишим от никого. Даже и епсилоните са полезни. Не можем да се лишим от епсилоните. Всеки работи за всички останали. Не можем да се лишим от никого…“ Линайна си припомни първоначалната си уплаха и изненада, догадките през този половин час, в който бе будна, и как след това под влиянието на тези безкрайни повторения дойдоха постепенното успокояване на разума, успокояването и неусетната прегръдка на съня…

— Може би епсилоните изобщо не се вълнуват от това, че са епсилони — рече тя гласно.

— Естествено, че не се вълнуват. От къде на къде ще се вълнуват? Те нямат и представа какво е това да не си епсилон. Ние, разбира се, бихме се вълнували. Само че нашето обучение е различно. Освен това ние започваме с различна наследственост.

— Радвам се, че не съм епсилон — рече убедено Линайна.

— А ако беше епсилон — каза Хенри, — обучението нямаше да ти позволи да си по-малко благодарна, че не си бета или алфа. — Той включи предната перка и насочи вертолета към Лондон. На запад, зад гърба им, пурпурното и оранжевото бяха почти изтлели; в зенита бе допълзял плътен черен облак. Когато прелитаха над Крематориума, вертолетът подскочи нагоре, подхвърлен от стълб горещ въздух, който излизаше от комините, и рязко пропадна, щом отново навлезе в хладните по-долни пластове.

— Какъв прекрасен скок! Също като във влакче на ужасите! — засмя се радостно Линайна.

В гласа на Хенри обаче се прокрадна едва ли не печал.

— Знаеш ли каква бе причината за този скок? — попита той. — Човешко същество, което окончателно и навеки отлетя. Излетя като струйка горещ газ. Любопитно би било да знаем какъв е бил — мъж или жена, алфа или епсилон… — Той въздъхна. После, с определено по-весел глас добави: — Във всеки случай в едно нещо можем да сме напълно сигурни — какъвто и да е бил, той е живял щастливо. Сега всеки е щастлив.

— Да, сега всеки е щастлив — повтори като ехо Линайна. Тези думи им бяха повтаряни всяка нощ по сто и петдесет пъти в продължение на дванадесет години.

Като кацнаха върху покрива на четиридесететажния жилищен блок в Уестминстър, където живееше Хенри, те слязоха право в трапезарията. Тук, в шумна и весела компания, те похапнаха отлично. Сомата бе поднесена с кафето. Линайна взе две половинграмови таблетки, а Хенри — три. В девет и двадесет те отидоха на среща в новооткритото кабаре „Уестминстърско абатство“. Нощта бе почти безоблачна, безлунна и звездна, но за щастие Линайна и Хенри не съзнаваха този, общо-взето, тягостен факт. Светлинните небесни реклами успешно изолираха уличния мрак. „КАЛВИН СТОУПС СЪС СВОИТЕ ШЕСТНАДЕСЕТ СЕКСОФОНИСТИ“ — огромните букви проблясваха примамливо от фасадата на новото заведение. „НАЙ-ДОБРИЯТ ЦВЕТОУХАНЕН ОРГАН В ЦЯЛ ЛОНДОН. НАЙ-НОВАТА СИНТЕТИЧНА МУЗИКА!“

Влязоха. Въздухът бе сякаш нагорещен и преситен от аромата на амбра и санталово дърво. Върху куполовидния таван на залата цветоуханният орган мигновено изрисува тропически залез. Шестнадесетте сексофонисти свиреха стар шлагер: „Че в целия свят не ще се намери една друга бутилчица — моя съдба.“ Четиристотин двойки танцуваха файв-степ по излъскания под. Линайна и Хенри побързаха да станат четиристотин и първата. Сексофоните виеха като сладкогласни котки на лунна светлина, мяукането им се извисяваше в алтовите и теноровите регистри така, сякаш ги грозеше гибел. Преливащ от съзвучия, трепетният им хор пое към кулминация, зазвуча все по-мощно и по-мощно, докато накрая, с едно махване с ръката, диригентът даде воля на финалната разтърсваща нота на неземна музика, която направо изпрати на онзи свят жалките шестнадесет духачи. Прокънтя гръмотевица в ла бемол мажор. И тогава, сред тази почти пълна тишина, сред този почти пълен мрак, започна постепенно утихване, бавно диминуендо, което постепенно спадаше през четвърт тонове, спадаше все повече и повече до едва загатнат доминантен акорд, който продължи да трепти (докато ритъмът продължаваше да пулсира в пет четвърти такт), изпълвайки замъглените секунди с напрегнато очакване. И ето, очакването накрая бе възнаградено — последва шеметен изгрев, едновременно с който Шестнадесетте изведнъж запяха:

Бутилчице моя, за теб все копнея!

Бутилчще моя, за теб все жалея!

В твоето лоно небесата синеят,

слънчице грее и бури не веят.

Че в целия свят не ще се намери една

друга бутилчица — моя съдба.

Като подскачаха в ритъма на файв-степа заедно с останалите четиристотин двойки и кръжаха неспирно из Уестминстърското абатство, Линайна и Хенри танцуваха вече в един друг свят — в топлия, пищно обагрен, безкрайно дружелюбен свят на соматичния излет. Колко мили, колко симпатични, колко възхитително забавни бяха всички наоколо! „Бутилчице моя, за теб все копнея…“ Но Линайна и Хенри имаха онова, за което копнееха… Те вече бяха вътре в бутилката, в пълна безопасност при грейналото слънчице и вечно сините небеса. И когато премалели Шестнадесетте оставиха сексофоните си, а апаратурата за синтетична музика лееше най-новите напеви в стил малтусиански блус, те сигурно бяха вече два зародиша, които един до друг се полюшваха върху вълните на плискащия се в бутилката океан от кръвозаместител.

— Лека нощ, скъпи приятели. Лека нощ, скъпи приятели — маскираха своите заповеди зад жизнерадостна и музикална любезност високоговорителите. — Лека нощ, скъпи приятели…

Заедно с всички останали Линайна и Хенри покорно напуснаха сградата. Угнетяващите звезди бяха пропътували известно разстояние по небесния свод. И макар че преградната завеса на светлинните реклами бе вече по-излиняла, двамата млади продължиха все така щастливо да не забелязват нощта.

Погълната половин час преди затварянето на заведението, втората доза сома бе издигнала плътно непроницаема стена между околния свят и тяхното съзнание. Бутилирани, те прекосиха улицата, бутилирани взеха асансьора до стаята на Хенри на двадесет и осмия етаж. Но макар и бутилирани и независимо от втория грам сома, Линайна не забрави да вземе всички противозачатъчни предохранителни мерки, предписани от закона. Годините усилена хипнопедия и малтусианският комплекс от упражнения три пъти седмично от дванадесет до седемнадесетгодишна възраст бяха направили вземането на тези предпазни мерки едва ли не машинално и неизбежно като мигането.

— О, сетих се нещо — рече тя на връщане от банята. — Фани Краун се интересува откъде си намерил прекрасния зелен патрондаш от изкуствен марокен, който ми подари.

2

Групата на Бърнард имаше Обредни сбирки за духовно сливане всеки втори четвъртък. След ранната вечеря в клуб „Афродитеум“ (в който наскоро въз основа на точка втора от устава бе приет за член и Хелмхолц) Бърнард се сбогува с приятеля си, спря на покрива един таксилет и каза на пилота да вземе курс към Фордсъновия обществен песнопевчески храм. Машината се издигна на двеста метра, пое на изток и когато направи вираж, пред погледа на Бърнард се възправи потресаващо красив храмът. Облени в светлина, неговите триста и двадесет метра изкуствен карарски мрамор блестяха в снежнобял пламък над Лъдгейт Хил; във всеки един от четирите ъгъла на хеликоптерната му площадка грееше на фона на нощта огненочервено исполинско „Т“, а от гърлата на двадесет и четири огромни позлатени тромпета гърмеше тържествено синтетична музика.

„Закъснял съм“ — рече си Бърнард, щом погледна към Биг Хенри — часовника на Песнопевческия храм. И наистина, докато плащаше таксилета, Биг Хенри започна да бие. „Фоорд!“ — пропя от всички тромпети мощен басов глас. „Фоорд, Фоорд, Фоорд…“ Девет пъти. Бърнард се завтече към асансьора.

Огромната аудитория за тържествата по случай Фордовден и други масови обществени обреди се намираше на приземния етаж на сградата. Над нея, по сто на всеки етаж, се намираха седемте хиляди стаи, в които групите за духовно сливане провеждаха обредните си сбирки веднъж на две седмици. Бърнард слезе на тридесет и третия етаж, забърза по коридора, за миг постоя нерешително пред стая 3210 и като събра смелост, отвори вратата и влезе.

Слава Форду! Не беше последен. Три от подредените около кръглата маса дванадесет кресла бяха все още празни. По възможно най-незабележимия начин Бърнард се пъхна в най-близкото от тях и се приготви да се начумери осъдително на онези, които щяха да закъснеят повече от него, и то още с влизането им.

— Какъв голф играхте следобед — с препятствия или електромагнитен? — обърна се към него момичето от лявата му страна.

Бърнард я погледна (Форд! Та това бе Моргана Ротшилд!) и като се изчерви, трябваше да признае, че не е играл никакъв. Моргана го изгледа учудено. Настъпи неловко мълчание.

След това тя се извърна многозначително и заговори на по-отявления почитател на спорта, седнал от лявата й страна.

„Хубаво начало за една обредна сбирка!“ — помисли си унило Бърнард и си предрече, че ще се провали и при духовното сливане. Ако само се беше огледал няколко секунди преди да се втурне към най-близкото кресло! Би могъл да седне между Фифи Брадло и Джоана Дизел. А вместо това слепешката се бе насадил до Моргана. Моргана! О, Форд! С тези нейни черни вежди — по-скоро с тази нейна черна вежда, защото двете й вежди се сключваха плътно над носа й. Форд! А от дясната му страна седеше Клара Детердинг. Е, наистина веждите на Класа не бяха сключени. Но тя пък бе прекалено пневматична. Докато на Фифи и Джоана всичко си им беше на мярката. Закръгленички, русички, немного едри… А ето че сега онзи ужасен простак Том Кавагучи седна между тях.

Последна пристигна Сароджини Енджълс.

— Закъсняхте — отбеляза строго председателят на групата. — Внимавайте друг път да не се повтаря.

Сароджини се извини и се мушна в креслото между Джим Бокановски и Хърбърт Бакунин. Сега групата бе вече в пълен състав; кръгът за духовно сливане беше безупречно цял’. В пръстена около масата се редуваха безкрайно мъж, жена, мъж. Дванадесет на брой, готови да се превърнат в един, в очакване да се обединят, да се слеят, да изгубят своите дванадесет отделни личности в едно огромно същество.

Председателят стана, направи Т-образния знак и като включи синтетичната музика, отприщи тихичкото неуморно думкане на барабани и оркестъра от инструменти — полудухови и свръхструнни, който гръмливо повтаряше и повтаряше кратката и натрапчива мелодия на Първия химн на Духовното сливане. Отново и отново — и този пулсиращ ритъм се долавяше вече не от ухото, а от диафрагмата, а воят и тътенът на тези безкрайно повтарящи се съзвучия се възприемаха вече не от разума, а от копнеещите за съжаление вътрешности.

Председателят направи още един Т-образен знак и седна. Обредната сбирка започна. Осветените таблетки сома бяха поставени в средата на голямата маса. Ритуалната чаша с ягодов соматичен сладолед се подаваше от ръка на ръка и с обредния израз „Пия за своето унищожение“ от нея бе отпито дванадесет пъти. След това под акомпанимента на синтетичния оркестър бе изпят Първият химн на Духовното сливане.

О, Форд, дузина сме — да би ни слял,

тъй както капчиците сливат се в социалната река

и както ти на таратайката си полетял,

да можехме и ний да литнеме тека.

Дванадесет строфи, изпълнени с копнеж. След което чашата започна своята втора обиколка. Този път обредният израз бе: „Пия за Великото същество!“ Всички отпиха. Музиката неуморно свиреше. Барабаните биеха. Воят и дисхармонията притискаха и без това омекналите вътрешности. Изпят бе Вторият химн на Духовното сливане.

Ела, о най-велико същество, ела,

социални друже, слял всинца ни в едно.

Копнеем да умрем, че срещнем ли смъртта,

това ще е началото на по-велик живот.

Нови дванадесет строфи. По това време сомата вече бе започнала да действува. Очите заблестяха, бузите поруменяха, вътрешната светлина на всеобщото човеколюбив озари всяко лице с щастлива дружелюбна усмивка. Даже и Бърнард се почувствува мъничко съпричастен. Когато Моргана Ротшилд му се усмихна лъчезарно, той положи всички усилия да й отвърне със същата усмивка. Но веждата, ах, тази черна, сляла в себе си две вежди ивица — тя, уви, си стоеше все на същото място и той не можеше да се престори, че не я вижда, не можеше, колкото и упорито да се стараеше. Разтапянето на личността му все още закъсняваше. Може би ако бе седнал между Фифи и Джоана… Ритуалната чаша започна третата си обиколка. „Пия за предстоящото му идване!“ — изрече Моргана Ротшилд, тъй като се случи обредният тур да започне този път от нея. Гласът й звучеше гръмко, ликуващо. Тя отпи и подаде чашата на Бърнард. „Пия за предстоящото му идване!“ — повтори той с най-искреното желание да почувствува, че това идване е наистина предстоящо, но черната вежда продължаваше да го преследва, а Идването, поне що се отнася до него, бе ужасно далечно. Той отпи и връчи чашата на Клара Детердинг. „Пак ще се проваля — рече си мислено той. — Сигурен съм в това.“ Обаче се стараеше да се усмихва щастливо.

Ритуалната чаша завърши своята обиколка. Като вдигна ръка, Председателят даде знак, хорът поде гръмко Третия химн на Духовното сливане.

Усещаш ли как идва любимото Велико същество?

Ликувай и ликувайки, умри честит!

Че слял се с барабанен тътен гръмовит,

ний с тебе вече сме едно.

След всяка изпята строфа гласовете затрептяваха от още по-могъщо въодушевление. Усещането за предстоящото Идване сякаш бе наелектризирало въздуха. Председателят изключи музиката и при финалната нота на последната строфа настъпи мъртва тишина — тишината на напрегнатото очакване, пърхащо и потрепващо от неестествена бодрост. Председателят протегна ръка и някакъв глас, плътен и силен, по-мелодичен от човешки глас, по-богат и по-сърдечен; глас, от който бликаше и обич, и копнеж, и състрадание; прекрасен, загадъчен, свръхестествен, внезапно се разнесе над главите им. „О, Форд, Форд, Форд!“ — Изрече той много бавно, с низходяща интонация. От слънчевия сплит към всеки един от крайниците на онези, които слушаха, се разля някаква вълнуваща топлина, в очите им нахлуха сълзи, а сърцата и вътрешностите им като че ли се размърдаха, сякаш повели свой самостоятелен живот. „О, Форд!“ — те се разтопяваха, „О, Форд!“ — разтваряха се, топяха се. Тогава неочаквано и изненадващо гласът затръби: — Слушайте! Слушайте!

Те се заслушаха. След кратка пауза, снижен вече до шепот, но шепот по-пронизителен и от най-силния вик:

— Стъпките на Великото същество! — продължи гласът и повтори. — Стъпките на Великото същество!

Шепотът почти замря.

— Стъпките на Великото същество се чуват по стъпалата.

И отново настъпи тишина и нишката на очакването за миг се поотпусна, после пак се изопна, започна да се обтяга все повече и повече, докато още малко и щеше да се скъса. Стъпките на Великото същество — та те ги чуваха как слизат надолу, как се приближават неотклонно по невидимите стълби. Стъпките на Великото същество. И изведнъж нишката на очакването се скъса. С втренчени очи и зяпнали уста Моргана Ротшилд скочи на крака.

— Чувам го! — извика тя. — Чувам го!

— То идва! — изкрещя Сароджини Енджълс.

— Наистина идва, чувам го! — Фифи Брадло и Том Кавагучи рипнаха едновременно.

— Ооо! — виеше нечленоразделно Джоана.

— Идвааа! — изпищя Джим Бокановски.

Председателят се наклони напред и с едно леко докосване на клавиша отприщи цяло изстъпление от цимбали и духови инструменти и треска от там-тами.

— О, то идва! — изпищя Клара Детердинг. — Аууу! — и това прозвуча така, сякаш й прерязваха гърлото.

Като почувствува, че е време и той да направи нещо, Бърнард също скочи на крака и се развика:

— Чувам го, идва! — Но това не бе истина. Той не чуваше нищо и според него никой не се задаваше. Никой — въпреки музиката и нарастващата възбуда. Но той размаха ръце и закрещя наред с най-гръмогласните, а когато останалите заподскачаха, затропаха и затътриха нозе, той също заподскача и затътри нозе.

Танцуващите обикаляха в кръг, всеки поставил ръце върху хълбоците на танцьора пред себе си; обикаляха неспирно, крещяха в един глас, тропаха с нозе в такт с музиката и си тактуваха; тактуваха с ръце върху хълбоците отпреде си — дванадесет чифта ръце, тактуващи като един, и дванадесет ханша, плясъците по които звучно кънтяха. Дванадесет като един, дванадесет като един. „Чувам го, чувам го как идва!“ Темпото на музиката се ускори, краката затрополиха все по-бързо и по-бързо; по-бързо започнаха да се спускат и тактуващите ръце. И най-неочаквано някакъв страхотен синтетичен бас произнесе гръмовито думите, които възвестяваха наближаването на разтопяването, на окончателното духовно сливане на Дванадесет-в-едно и въплъщението на Великото същество. „Веселете се в захлас, фордови чеда“ — запя той, докато там-тамите продължаваха трескаво да думкат.

Веселете се в захлас, фордови чеда,

и целувайте момите, слели се в една,

че един разгулът ви осигурява

тъй желаната от вас забрава.

„Веселете се в захлас…“ — подеха обредния припев танцуващите. „Веселете се в захлас, фордови чеда, и целувайте момите…“ И както си пееха, светлините започнаха бавно да избледняват — да избледняват и същевременно да стават по-топли, по-наситени, по-червени, докато накрая всички вече танцуваха сред пурпурния сумрак на Зародишната зала. „Веселете се в захлас…“ Сред кървавочервения зародишен мрак на своите бутилки танцуващите продължиха още известно време да обикалят, да тропат и да отмерват неуморимия ритъм. „Веселете се в захлас…“ После кръгът потрепна, скъса се и се разпадна върху пръстена от кушетки, които заобикаляха като външен обръч кръглата маса с нейните кресла. „Веселете се в захлас…“ Плътният глас нежно напяваше и гукаше и сред червения сумрак сякаш някакъв огромен черен гълъб пърхаше доброжелателно над вече просналите се по очи или легнали възнак танцуващи.

 

Стояха на покрива; Биг Хенри току-що бе пропял единадесет. Нощта бе тиха и топла.

— Нали беше прекрасно! — възкликна Фифи Брадло. — Нали беше просто прекрасно! — В погледа, който отправи към Бърнард, се четеше възторг, но възторг, в който не се долавяше и следа от вълнение или възбуда, защото да си възбуден означаваше, че си все още незадоволен. Нейният възторг бе спокойният екстаз от постигнатото осъществяване и покоят, но не покоят от обикновената, празна преситеност и нищожност, а покоят на уравновесения живот и на човешките сили, уталожени и отдадени на отдих. Богат и действен покой. Защото обредната сбирка за духовно сливане не само бе дала, но и бе взела, бе отнела само за да предостави наново. Тя бе сита, бе вече съвършена, беше изцяло обновена.

— Нали беше наистина прекрасно? — настойчиво повтори тя, взирайки се в лицето на Бърнард с тези свръхестествено блестящи очи.

— Да, беше наистина прекрасно — излъга той и погледна настрани — преобразеното й лице едновременно го обвиняваше и иронично му напомняше за собствената му изолираност. Сега той бе така окаяно изолиран, както и в началото на обредната сбирка — по-изолиран поради своята незапълнена празнота и мъртва преситеност. Изолиран, несполучил да разтвори личността си, докато останалите се бяха слели във Великото същество, самотен дори в прегръдките на Моргана — много по-самотен наистина, по-безнадеждно насаме със себе си откогато и да било друг път през живота си. Бе изплувал от пурпурния здрач на обикновената електрическа светлина със самосъзнание, изопнато до предела на страданието. Беше неизказано жалък и вероятно (блестящите й очи го обвиняваха), вероятно това бе лично негова грешка.

— Наистина прекрасно — повтори той, но единственото нещо, което му идваше наум, бе веждата на Моргана.