Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (9)

Глава осма

Навън, в здрача, сред купищата смет (сега там вече ровеха четири кучета) Бърнард и Джон бавно се разхождаха напред-назад.

— Толкова ми е трудно да проумея всичко това, да си го представя — говореше Бърнард. — Сякаш живеем на различни планети, в различни векове. Майка, и цялата тази мръсотия, и божества, и старост, и болести… — Той поклати глава. — Почти невъобразимо. Никога не ще успея да го разбера, освен ако не ми обясните.

— Какво да обясня?

— Ето това — Бърнард посочи към пуеблото. — И онова — сега сочеше към къщичката извън селото. — Всичко. Целият ви живот.

— Но какво има толкова за разказване?

— От началото. Откакто се помните.

— Откакто се помня. — Навъси се Джон. Настъпи продължително мълчание.

Беше доста горещо. Бяха изяли много царевични питки и сладка царевица. Линда каза: „Ела да си легнеш, миличко.“ Легнаха си заедно в голямото легло. „Попей ми“ — и Линда запя. Изпя „Стрептококи и бацили — армия несметна“ и „Нани-на, заспи, детенце, в светло чистичко шишенце.“ Гласът й все повече и повече се отдалечаваше…

Събуди се стреснат от силен шум. До леглото стоеше някакъв мъж — огромен и страховит. Мъжът говореше нещо на Линда, а Линда се смееше. Беше придърпала одеялото до брадичката си, но мъжът го издърпа пак надолу. Косите му бяха като две черни въжета, а над лакътя си имаше прекрасна сребърна гривна със сини камъни. Гривната му хареса, но въпреки това бе уплашен и зарови лице в тялото на Линда. Линда го притисна с ръка и той се поуспокои. С онези, другите странни индиански думи, които той не разбираше толкова добре, тя каза на мъжа:

— Не и в присъствието на Джон.

Мъжът го погледна, после отново изгледа Линда и промълви няколко думи.

— Не! — отговори Линда.

Но мъжът се надвеси над него — лицето му бе огромно и зловещо, черните въжета от сплетена коса докоснаха одеялото.

— Не! — повтори Линда и Джон усети как ръката й го притисна по-здраво. — Не, не!

Но мъжът го сграбчи за единия лакът; заболя го. Той изпищя. Мъжът протегна и другата си ръка и го повдигна. Линда продължаваше да го притиска и все така повтаряше:

— Не, не!

Мъжът каза нещо рязко и гневно и изведнъж ръцете й пуснаха Джон.

— Линда, Линда! — Джон риташе и се извиваше, но мъжът го занесе до вратата, отвори я, остави го на пода в средата на другата стая и си излезе, като затвори вратата след себе си. Джон стана и се втурна към вратата. Застанал на пръсти, едва стигаше голямото дървено резе. Повдигна го и натисна, но вратата не се отвори. — Линда! — изкрещя той. Тя не отговори.

 

Спомняше си една огромна полутъмна стая; в нея имаше някакви големи дървени неща с навързани по тях конци, наобиколени от много жени — правят одеяла, обясни му Линда. Линда му каза да седне в ъгъла при другите деца, а тя отиде да помага на жените. Той дълго си игра с момченцата. Най-неочаквано жените се развикаха и ето че изблъскаха Линда, а Линда плачеше. Тя тръгна към вратата и той се затича след нея. Попита я защо й се сърдят жените.

— Защото счупих нещо — отвърна. И тогава и тя се разсърди. — Откъде да знам как става това тяхно омразно тъкане? — рече тя. — Долни диваци.

Той я попита какво е това диваци.

Когато се върнаха у дома, Попѐ ги чакаше на вратата и влезе с тях вътре. Той носеше голяма кратуна, пълна с някаква течност, на вид като вода, само че не беше вода, а някакво зловонно питие, което изгаряше устата и те караше да кашляш. Линда отпи и Попе отпи, а после Линда много се смя и говори на висок глас; и след това тя и Попе отидоха в другата стая. Когато Попе си замина, той влезе в стаята. Линда лежеше в леглото и бе така дълбоко заспала, че той не успя да я събуди.

Попе започна да идва често. Той обясни, че тази течност в кратуната се нарича „мескал“, а Линда каза, че тя трябва да се нарича „сома“, само дето от нея на другия ден се чувствуваш зле. Джон мразеше Попѐ. Мразеше ги до един — всички онези мъже, които посещаваха Линда. Един следобед, след като бе играл с другите деца — спомняше си, че бе студено и че по планините имаше сняг, — той се прибра вкъщи и чу гневни гласове откъм спалнята. Бяха женски гласове и изричаха думи, които той не разбираше, но съзнаваше, че са ужасни. После изведнъж: тряс! — нещо се прекатури, чуха се бързи стъпки и се разнесе нов трясък и някакъв шум — все едно че удряха муле, само че не толкова кокалесто; и тогава Линда изпищя. „О, недейте, недейте, недейте!“ — нареждаше тя. Той се втурна в стаята. Там имаше три жени с тъмни одеяла. Линда бе просната на леглото. Една от жените я държеше за китките. Другата бе легнала върху краката й, за да не може да рита. Третата я налагаше с камшик. Веднъж, два пъти, три пъти; и всеки път Линда надаваше писък. През плач той задърпа крайчето на одеялото на жената с камшика.

— Моля ви се, моля ви се.

Тя го отблъсна със свободната си ръка. Камшикът отново се стовари и Линда отново изпищя. Той сграбчи с две ръце огромната кафеникава ръка на жената и я захапа с всичка сила. Жената изрева, издърпа ръката си и така го блъсна, че той падна. Докато лежеше на земята, тя го удари три пъти с камшика. Такава силна болка не беше изпитвал — все едно че го опари огън. Камшикът изсвистя и отново се стовари. Само че този път Линда бе тази, която изпищя.

— Но защо искаха да ти причинят болка, Линда? — попита той още същата вечер. Джон плачеше, защото червените следи от камшика по гърба му все още ужасно го боляха. Но плачеше и защото хората бяха толкова противни и несправедливи и защото той бе само едно малко момче и нищо не можеше да им направи. Линда също плачеше. Тя не беше дете, но не беше и достатъчно силна, за да се бори срещу трите наведнъж. А и не беше справедливо.

— Защо искаха да ти причинят болка, Линда?

— Не знам. Откъде да знам? — Трудно й се разбираше какво говори, защото бе легнала по корем, с лице, заровено във възглавницата. — Казват, че тези мъже били техни — продължи тя, но сякаш изобщо не говореше на него, сякаш разговаряше с някого вътре в себе си. Дълъг разговор, който така и не разбра, а накрая тя се разрида още по-силно.

— О, не плачи, Линда. Не пачи.

Той се притисна о нея. Обви с ръка шията й. Линда извика:

— Ох, внимавай! Рамото ми! Оох! — и го блъсна силно настрани. Главата му се удари в стената. — Идиотче такова! — изкрещя тя и тогава, съвсем неочаквано, започна да му удря плесници. Пляс, пляс…

— Линда! — извика той. — О, майко, недей!

— Не съм ти майка. Не искам да ти бъда майка.

— Но, Линда… Ох! — Тя го зашлеви по бузата.

— Да ме превърнат в дивачка — крещеше тя. — Да раждам бебета, като някакво животно… Ако не беше се родил, можех да отида при управителя и можех да се измъкна. Но не и с бебе. Това щеше да е такъв позор…

Джон видя, че тя отново се кани да го зашлеви, и вдигна ръка, за да предпази лицето си.

— О, недей, Линда, моля те, недей!

— Зверче такова! — Тя дръпна лакътя му; сега лицето му бе открито.

— Недей, Линда! — Той затвори очи в очакване на удара.

Но тя не го удари. След малко Джон отново отвори очи и видя, че го гледа. Опита да й се усмихне. Ненадейно тя го грабна в обятията си и започна да го целува.

 

Понякога, дни наред, Линда изобщо не ставаше от леглото. Лежеше и тъгуваше. Или пък пиеше от течността, която носеше Попе; после се смееше неистово и заспиваше. Понякога боледуваше. Често забравяше да го измие, а за ядене нямаше нищо друго освен студени царевични питки. Спомняше си как се бе разпищяла, когато за първи път намери от онези животинки в косата му.

 

Най-щастливите часове наставаха, когато тя му разказваше за Другия свят.

— И там наистина ли можеш да полетиш, когато си поискаш?

— Разбира се. — И тя му разказваше за прелестната музика, която се разнася от една кутия, и за всичките прекрасни игри, на които можеш да поиграеш, и за вкусните неща за ядене и пиене, и за светлината, която лумва, щом натиснеш някакво малко нещо в стената, и за картините, които може да се чуят, усетят и помиришат, така както и да се видят, и за някаква друга кутия, която създава благоухания, и за розовите, зелени, сини и сребристи къщи, високи колкото планини, и за това как там всеки е щастлив и никой никога не тъгува и не се ядосва, и как всеки принадлежи на всички останали, и за кутиите, на чийто екран може да се види и чуе какво става в другия край на света, и за бебетата в прекрасните чисти бутилки — и навсякъде чистота, чистота, без никакви гадни миризми и изобщо без никаква мръсотия, — и как хората там никога не са самотни, а живеят задружно и са толкова весели и щастливи, също като на летните танцови празненства в Малпаис, но много по-щастливи, и как щастието никога, никога не си отива оттам…

Той слушаше с часове. А понякога, когато той и останалите деца капваха от толкова много игри, някой старец от пуеблото им разказваше с тези другите, странните индиански думи за великия Преобразовател на света, и за дългата битка между Дясната ръка и Лявата ръка, между Водата и Сушата, за Авонавилона, който, като се замислил, през нощта създал много гъста мъгла и после от тази мъгла на живота сътворил целия свят, за Майката-Земя и Бащата-Небе, за Ахаюта и Марсейлима — близнаците на Войната и Сполуката, за Исус и Пуконг, за Мария и Ецантлеи, жената, която можела да се подмладява, за Лагунския черен камък, за Великия орел и за Богородица Акомска. Странни разкази, а за него те бяха още по-прекрасни, защото ги разказваха с другите, индианските думи и така оставаха не напълно разбрани. Лежейки в леглото, той си мислеше за рая и Лондон, за Богородица Акомска и за несметните редички на бебетата в чистички бутилки, и за Исус, който лети нагоре, и за Линда, която лети нагоре, и за, великия Директор на Всемирните инкубатори, и за Авонавилона.

 

Много мъже посещаваха Линда. Момчетата започнаха да го сочат с пръст. С неразбираемите, странни индиански думи те казваха, че Линда е лоша, наричаха я с имена, които той не разбираше, но знаеше, че са неприлични. Един ден запяха и песен за нея и неспирно я повтаряха. Той ги замери с камъни. Те му отвърнаха — един остър камък разряза бузата му. Кръвта не спираше; целият бе облян в кръв.

 

Линда го научи да чете. С парченце въглен му рисуваше картинки по стената — приклекнало животно, бебе в бутилка, после изписваше и букви. КОТКАТА Е ПРИ ТОПКАТА. ДЕТЕНЦЕТО Е В ШИШЕНЦЕТО. Той възприемаше бързо и лесно. Когато се научи да чете всички думи, които му пишеше на стената, Линда отвори големия си дървен сандък и извади изпод онези смешни червени панталонки, които никога не носеше, тъничка книжка. Той често я бе виждал и преди. „Когато станеш по-голям — бе казвала тя, — тогава ще можеш да я четеш.“ Е, сега той бе вече достатъчно голям. Беше горд.

— Боя се, че едва ли ще ти се види много вълнуваща — рече тя. — Но е единствената, която имам. — Тя въздъхна. — Да можеше само да зърнеш прекрасните машини за четене, които използувахме в Лондон!

Той започна да срича: „Химическо и бактериологическо обучение на зародиша. Практическо ръководство за обслужващия Зародишната банка персонал от каста «Бета».“ Беше му потребен четвърт час, за да прочете само заглавието. Той захвърли книгата на пода.

— Мръсна, гадна книга! — рече той и заплака.

 

Момчетата продължаваха да си пеят своята ужасна песен за Линда. Освен това понякога му се присмиваха, че е окъсан. Скъсаше ли му се някоя дреха, Линда не умееше да я закърпи. Тя му обясни, че в Другия свят хората изхвърлят скъсаните си дрехи и си купуват нови.

— Парцаливко, парцаливко! — крещяха му децата. „Ама аз пък мога да чета — казваше си мислено той. — А те не могат. Те дори и не знаят какво е това четене.“ И ако си мислеше достатъчно настойчиво за четенето, беше сравнително лесно да се преструва, че не го е грижа, когато му се подиграват. Той помоли Линда пак да му даде книгата.

Колкото повече му се присмиваха момчетата, толкова по-упорито залягаше на четенето. Скоро вече можеше да чете безгрешно всички думи. Дори и най-дългите. Но какво означаваха те? Попита Линда, но даже и когато съумяваше да му отговори, тя като че ли не обясняваше много ясно. А обикновено изобщо не можеше да отговори.

— Какво представляват химикалите? — питаше той.

О, химикали са магнезиевите соли и алкохолът, с помощта на който всички делти и епсилони остават дребни и недоразвити, и калциевият карбонат, който спомага за растежа на костите, и изобщо веществата от този род.

— Но как се правят химикалите, Линда? Откъде се вземат?

— Ами, не знам. Доставят ги в бидони. И щом бидоните се изпразнят, обаждаш се до склада за химикали за нови. Предполагам, че ги произвеждат хората от склада за химикали. Или пък ги поръчват от фабриката. Не знам. Никога не съм се занимавала с химия. Винаги съм работила само със зародиши.

Същото се повтаряше винаги когато попиташе за нещо. Линда, изглежда, никога не знаеше. Старците от пуеблото даваха далеч по-определени отговори.

— Семената на хората и всички същества, семената на слънцето, семената на земята и семената на небето — всички тези семена били сътворени от мъглата на живота. И така светът има четири утроби и Авонавилона поставил семената в най-долната от четирите утроби. И постепенно семената започнали да набъбват…

 

Един ден (Джон изчисли по-сетне, че трябва да е било скоро след дванадесетия му рожден ден) той се прибра у дома и намери върху пода в спалнята книга, която никога дотогава не бе виждал. Беше дебела книга и на вид бе много стара. Подвързията бе изгризана от мишки, някои от страниците бяха раздърпани и смачкани. Той я вдигна и погледна заглавната страница: книгата се наричаше „Събрани съчинения на Уилям Шекспир“.

Линда лежеше в леглото и си посръбваше от една чаша от ужасния вонящ мескал.

— Донесе я Попе — каза тя. Дебел и дрезгав, гласът й прозвуча като чужд. — Търкаляла се в един от сандъците в Кивата на Антилопите^[1]. Смята се, че е престояла там стотици години. Сигурно е така, защото й хвърлих един поглед и ми се стори, че е пълна с глупости. Нецивилизована. Но за теб ще е достатъчно добра, за да усъвършенствуваш четенето си. — Тя отпи една последна глътка, остави чашата на пода, обърна се ребром, изхълца един-два пъти и заспа.

Той отвори книгата наслуки.

И да се търкаляш

във мазното легло на похотта,

запарена от пот, порок, поквара,

сред дъх на кочина…^[2]

Странните думи прокънтяха в съзнанието му, избоботиха като говореща гръмотевица, като барабаните при летните танцови празненства — ако барабаните можеха да проговорят като мъжете, които пеят химна на Царевицата — красиви звуци, толкова красиви, че да заплачеш; като стария Мицима, когато изрича магия над своите пера, гравираните си тояги и късчетата кост и камък: Кятлаиилу силокве силокве силокве. Кяй силу силу цитъл! — но бяха по-хубави от магията на Мицима, защото тези думи — самите те една ужасно красива магия — имаха по-богат смисъл и защото му говореха, говореха му прекрасно и полуразбираемо за Линда; за Линда, която лежеше и хъркаше там с онази празна чаша до леглото, за Линда и Попѐ, Линда и Попѐ.

 

Той все повече и повече намразваше Попе. „Че някой може да ти се усмихва и пак да е злодей.“^[3] Безмилостен, коварен, развратен, безсърдечен злодей. Какво ли точно означаваха тези думи? Не ги разбираше напълно. Но тяхната магия бе могъща и продължаваше да кънти в главата му и като че ли никога дотогава не бе мразил истински Попе, никога не го бе мразил истински, защото никога не бе успявал да каже колко много го мрази. Сега обаче вече имаше тези думи, които звучаха като барабани, песен и магия. Тези думи и тази необикновена, необикновена приказка, от която бяха взети (не можеше да проумее нищо от нея, но тя беше прекрасна, въпреки всичко прекрасна!). Те му дадоха основание да мрази Попе и от тях омразата му стана по-действителна, дори самият Попе стана по-действителен.

Един ден, като се прибра от игра, вратата на вътрешната стая бе отворена и той ги видя легнали двамата в леглото, заспали — бялата Линда и редом с нея почти черният Попе, проврял ръка под раменете й, другата черна ръка положил върху гръдта й, а едната от дългите му плитки — увита около гърлото й, като черна змия, която се опитва да я удуши. Кратуната на Попе и чашата бяха на пода до леглото. Линда хъркаше.

Сърцето му сякаш се стопи и остави празна дупка. В гърдите му бе пусто. Пусто и студено и толкова болно и замаяно. Облегна се на стената, за да не падне. Безмилостен, коварен, развратен… Като барабани, като мъже, пеещи в чест от Царевицата, като магия думите се лееха и лееха в съзнанието му. Вече не му беше студено — отведнъж му стана горещо. Страните му пламнаха от нахлулата в тях кръв, стаята заплува и пред очите му притъмня. Той изскърца със зъби. „Ще го убия, ще го убия, ще го убия!“ — повтаряше си той. И в съзнанието му неочаквано изплуваха нови думи:

… когато хърка грозно

в пиянски сън или беснее в гняв,

комар играе или пък ругае…^[4]

 

Магията бе на негова страна, магията обясняваше и даваше заповеди. Той се върна отново във външната стая. „… в пиянски сън…“ Ножът за месо лежеше на пода близо до огнището. Той го грабна и се промъкна отново на пръсти до вратата. „… в пиянски сън, в пиянски сън…“ Прекоси тичешком стаята и заби ножа — ооо, кръв! — отново го заби и тъй като Попе започна да се отърсва от съня си, вдигна ръка, за да забие ножа още веднъж, но откри, че са уловили ръката му, че я стискат и… ооох! — и извиват. Не можеше да помръдне, бе уловен в капан; насреща му, съвсем наблизо, вторачили се в неговите, блестяха черните очички на Попе. Той извърна поглед. Върху лявото рамо на Попе имаше две рани.

— О, има кръв! — викаше Линда. — Има кръв! — Тя изобщо не можеше да понася да гледа кръв. Попе вдигна другата си ръка — за да го удари, помисли си той. Наежи се да посрещне удара. Но ръката само го улови за брадичката и обърна лицето му, така че трябваше отново да срещне погледа на Попе. Дълго, дълго, безкрайни часове. И неочаквано — пряко волята си — Джон заплака. Попе избухна в смях.

— Махай се! — рече той с другите, индианските думи. — Махай се, храбри ми Ахайюта.

Той побягна в другата стая, за да скрие сълзите си.

 

— Вече си петнадесетгодишен — рече с другите, индианските думи старият Мицима. — Сега мога да те уча как да обработваш глината.

Клекнали до реката, те се заловиха за работа.

— Най-напред — каза Мицима, като взе с две ръце буца влажна глина — правим малка луна. — Старецът стисна буцата и я превърна в диск, после огъна краищата му и луната си превърна в плитка чаша.

Бавно и непохватно Джон повтаряше прецизните движения на стареца.

— Луна, чаша, а сега змия — Мицима разточи друго парче глина в дълга гъвкава тояжка, зави я на колело и я залепи по ръба на чашата. — После още една змия. И още една. И още една. — Полека-лека Мицима майстореше стените на делвата — тя беше тясна, издуваше се и отново се стесняваше към шийката. Мицима мачкаше, потупваше, приглаждаше и стържеше; и ето че накрая пред тях застана цяла-целеничка познатата малпаиска делва за вода, но нежно бяла вместо черна и все още мека на пипане. До нея стоеше неговото собствено произведение — разкривената пародия на делвата на Мицима. Като погледна двете делви, Джон неохотно се засмя.

— Но следващата ще бъде по-хубава — рече той и започна да навлажнява нова буца глина.

Да майстори, да придава форма, да усеща как пръстите му придобиват умение и сила — това му доставяше невероятно удоволствие.

— „Витамини А, В, С и Д — припяваше си той, докато работеше, — без тях не може никое дете.“

И Мицима си пееше — песен, в която се говореше за убиването на мечка. Работиха цял ден и през целия ден голямо и дълбоко щастие изпълваше сърцето на Джон.

— Другата зима — каза старият Мицима — ще те науча как се прави лък.

 

Той стоя дълго отвън пред къщата; най-сетне церемониите вътре свършиха. Вратата се отвори; те излязоха. Пръв излезе Котлу — дясната му ръка бе протегната напред и здраво стисната в юмрук, сякаш криеше някакъв скъпоценен камък. Киакиме го следваше, стиснала по същия начин ръката си в юмрук, който бе протегнала напред. Те крачеха в мълчание, в мълчание вървяха подир тях братята и сестрите, и братовчедите, и цяла тълпа стари хора.

Те излязоха от пуеблото и прекосиха платото. На ръба на скалите се спряха и застанаха с лице пред ранното утринно слънце. Котлу отвори юмрук. Върху дланта му белееше щипка царевично брашно, облъхна я с дъх, измърмори няколко думи и хвърли брашното, шепата бял връх, към слънцето. Киакиме направи същото. После бащата на Киакиме пристъпи напред и като вдигна нагоре покрита с пера обредна тояга, произнесе дълга молитва, след което запрати и тоягата към слънцето.

— Свърши се — изрече на висок глас старият Мицима. — Вече са женени.

— Едно нещо мога да кажа — заговори Линда, като си тръгваха, — толкова много шум за нещо толкова незначително. В цивилизованите страни, когато някое момче и някое момиче искат да се взаимообладават, те просто… Но къде отиваш. Джон?

Той не обърна внимание на виковете й, а продължи да бяга надалеч, надалеч оттук, където и да е, само да остане сам.

„Свърши се.“ Непрекъснато чуваше думите на стария Мицима. Свърши се, свърши се… Тайно и отдалеч, но страстно и отчаяно, и безнадеждно той бе обичал Киакиме. А сега всичко бе свършено. Беше на шестнадесет години.

 

При пълнолуние в Кивата на Антилопите щяха да се разкриват тайни, щяха да се извършат и родят тайнства. Момчетата щяха да слязат долу в кивата и щяха да излязат оттам мъже. Момчетата до едно се страхуваха, но в същото време изгаряха от нетърпение. И най-сетне денят настъпи. Слънцето залезе, изгря луната. Той тръгна с останалите. На входа на кивата стояха загадъчни мъже; към червено осветените дълбини се спускаше дървена стълба. Първите момчета вече започнаха да слизат. Неочаквано един от мъжете пристъпи напред, сграбчи го за лакътя и го издърпа от редиците. Той се отскубна и отново се пъхна сред другите момчета. Този път мъжът го удари, оскуба го за косата.

— Това не е за теб, белокоско.

— Това не е за сина на онази кучка — обади се друг от мъжете.

Момчетата се разсмяха.

— Махай се! И тъй като той продължаваше да се увърта покрай групата, мъжете отново се разкрещяха: — Махай се!

Един от тях се наведе, взе камък и го запокити.

— Махай се, махай се, махай се! — Заваля градушка от камъни. Окървавен, той бежешком потъна в мрака. От осветената в червено кива долетя пеене. Последните момчета вече се бяха спуснали по стълбата. Бе останал съвсем сам.

Съвсем сам, извън пуеблото, върху голата равнина на скалистото плато. Скалата се белееше като кости на лунната светлина. Долу, в долината, койотите виеха срещу луната. Ударените места го боляха, раните продължаваха да кървят, но той не плачеше от болка; плачеше, защото бе съвсем сам, защото бе прокуден сам-самичък в този мъртвешки свят от скали и лунна светлина. Седна на ръба на бездната. Луната остана зад гърба му; той втренчи поглед надолу, в черната сянка на платото, в черната сянка на смъртта. Беше достатъчна само една крачка, един малък скок… Протегна на лунната светлина дясната си ръка. От раната на китката му продължаваше да капе кръв. На няколко секунди падаше по една капка, тъмна, почти безцветна на безжизнената светлина. Кап, кап, кап. Утре и утре, и утре…

Бе открил Времето и Смъртта, и Бога.

 

— Самотен, винаги самотен — говореше момъкът.

Думите пробудиха тъжно ехо в душата на Бърнард. Самотен, самотен.

— Аз също съм самотен — рече той в изблик на откровение. — Ужасно самотен.

— Наистина ли? — Джон изглеждаше учуден. — А пък аз си мислех, че в Другия свят… Искам да кажа, че Линда винаги казваше, че там никой никога не е самотен.

Бърнард се изчерви от неудобство.

— Как да ви кажа — измънка той, като гледаше настрани. — Мисля, че аз съм доста по-различен от повечето хора. Ако случайно човек е преточен по-различен…

— Да, точно тъй е — кимна момъкът. — Ако човек е различен, той е обречен на самота. Към него се държат отвратително. Знаете ли, мен не ме допускаха до абсолютно нищо. Когато изпратиха другите момчета да прекарат нощта в планината — това се прави, за да сънуваш кое е твоето свещено животно-закрилник, — на мен не ми позволиха да отида с останалите. Не искаха да ми разкрият нито едно от тайнствата. Аз обаче отидох сам — добави той. — Пет дни не хапнах нищо, а след това една нощ отидох сам в онези планини, хей там — посочи той.

Бърнард снизходително, се усмихна.

— И сънувахте ли нещо? — попита той.

Джон кимна.

— Но не бива да издавам какво. — Той помълча малко и продължи с тих глас: — А веднъж направих нещо, което никой друг не е правил. През лятото, точно по пладне, долепих гръб до една скала и застанах с разперени ръце като Исус на кръста.

— Това пък защо?

— Исках да разбера какво е да те разпънат на кръст. Да стоиш там на слънцето…

— Но защо?

— Защо ли? Ами, вижте… — Той се поколеба. — Защото почувствувах, че трябва да го направя. Щом Исус е издържал. И после, ако човек е съгрешил нещо… Освен това бях и нещастен — това бе още една причина.

— Това ми изглежда много странен начин за лекуване на нещастие — каза Бърнард. Но като поразмисли, реши, че в края на краищата има известен смисъл. По-добре това, отколкото да вземаш сома…

— След някой и друг час изгубих съзнание — продължи момъкът. — Паднах ничком. Виждате ли белега от порязването? — Той повдигна гъстия сламенорус кичур от челото си. Върху дясното му слепоочие личеше блед и набръчкан белег.

Бърнард погледна, но като потрепера леко, бързо отклони очи. Обучението го бе направило не толкова състрадателен, колкото безкрайно гнуслив. Самата мисъл за болест или рани му се виждаше не само ужасяваща, а отблъскваща и дори отвратителна. Като мръсотията, уродливостта или старостта. Бърнард побърза да смени темата.

— Чудя се дали не бихте искали да се върнете с нас в Лондон — рече той, предприемайки първата стъпка от акцията, чиято стратегия тайно бе разработвал, откакто бе разбрал в къщичката кой трябва да е „бащата“ на този млад дивак. — Как би ви харесвало това?

Лицето на момъка светна.

— А не се ли шегувате?

— Не, разбира се, при условие, естествено, че успея да получа разрешение.

— И Линда ли?

— Ами… — Той млъкна колебливо. Това противно създание! Не, невъзможно е. Освен, освен ако… На Бърнард изведнъж му хрумна, че именно тази й противна външност може да се окаже изключително ценна. — И Линда, разбира се! — извика той, като заглаждаше първоначалните си колебания с прекомерно шумна сърдечност.

Момъкът си пое дълбоко въздух.

— Само като си помисля, че ще се осъществи онова, за което съм мечтал цял живот. Помните ли какво казва Миранда?

— Коя Миранда?

Но момъкът очевидно не чу въпроса.

— „О, чудо! — започна той и очите му заблестяха, лицето му ярко поруменя. — Колко красиви същества! Ах, как прекрасни били човеците!“^[5] — тук руменината му внезапно се сгъсти — той си мислеше да Линайна, за този ангел, облечен в бутилково-зелена вискоза, искрящ от младост, с кадифена от крем кожа, закръглен и великодушно усмихнат. Гласът му потрепна: — „О, прекрасен нов свят!“^[6] — започна той и рязко млъкна — кръвта се бе отдръпнала от страните му, той пребледня като лист хартия. — Женен ли сте за нея? — попита той.

— Какъв да съм?

— Женен. Нали разбирате — завинаги. Така се казва с другите, индианските думи „завинаги“ — и това е нещо, което не може да се разтрогне.

— О, Форд, не съм! — Бърнард не можа да се удържи и се разсмя.

Джон също се разсмя, но по друга причина — засмя се от чиста радост.

— „О, прекрасен нов свят! — повтори той. — Ах, колко прекрасни били човеците! И как щастлив си със тях, прекрасен нов свят.“^[7] Незабавно да тръгваме.

— Понякога се изразявате прекалено странно — каза Бърнард, втренчил се учудено в момъка. — Няма ли да е по-добре да изчакате, докато видите с очите си този нов свят?