Емил Манов
Пътуване в Уибробия (8)

Глава осма

Продължение на беседата с Техни Превъзходителства. Авторът защищава енергично честта на Европа и на човечеството, след което той и жена му присъствуват на удивителен сеанс в Уибробската академия на науките.

В 11 часа вечерта на другия ден ние бяхме отново на Летящия остров. Да си призная, нашата визита в такава късна доба ме изпълни с тревожни предчувствия, но Шпик каза, че сеансът, на който сме поканени, не може да се състои преди полунощ. На другите ми въпроси той отвърна с мълчалива загадъчна усмивка. Очевидно очакваше ни ново щастие.

Този път тримата Вицегубернатори ни приеха с още по-очарователна непринуденост. Те дори ни запретиха да препълзим разстоянието до тях и направиха комплимент на Лина за коафюрата на нейната грива.

До полунощ имаше още цял час. Техни Превъзходителства ни поканиха да седнем до една старинна камина, нагостиха ни с различни видове солен и захаросан зоб и се заинтересуваха как върви животът на петте човешки материка. Това ме смая, понеже уибробската география, с която Шпик ни бе запознал отдавна, ми беше добре известна. Мистър Ричард Фокс обаче се разсмя тъй, че челюстите му едва не изпаднаха от устата и с подмигване ме потупа по рамото: тая география била предназначена за масова консумация, но би било смешно един добър политик да се придържа към нея.

— Какво искаш, мистър Драгойефф — рече той, като се прислушваше към горното си джобче, — да вярваме заедно с тълпата, че Уибробия е единственият материк на Земята? О, Диа, Уининиме Еднокопитни!… Да, да, седем небесни сфери и всички те се въртят около нас, уибробците, и звездичките, монтирани там, светят само за нас, и крилати кончета пеят осанна на Уининим, и още някоя и друга година цялата тази панорама, окъпана в мед и масло и поръсена с манна небесна, ще се приземи в Уибробия… Ха-ха-ха-ха! — Той едва задържа челюстите си и се наведе доверително към нас: — Шейсет години седим ние на нашия Летящ остров, мисис енд мистър Драгойефф, и ако е рекъл Уининим, ще поседим още. От цялата наша география и космология това е единствената реалност, за която държим… Ох, и как държим само, как държим!

Мистър Фокс дори скръцна със зъби, но като видя, че това ни стресна, отново се разсмя. Мистърите Хари Хууф и Черитъбъл Хорсхед го придружиха, като се държаха за коремите. После един от Тях, мисля, че беше мистър Хууф, каза да оставим глупостите настрани и да Им разкажем как се чувствува добрата стара Европа. Казах, че се чувствува отлично. Понеже тримата старци явно не ми повярваха, добавих, че вече тридесет години на нашия роден материк няма война.

— Наистина ли? — плесна ръце мистър Хорсхед. — Че какво има там в такъв случай? О, разбирам, и вас ви е изоставил Уининим…

Той беше много разочарован, а другите двама въздъхнаха и поклатиха глави. За да спася честта на Европа, аз побързах да ги уверя, че макар да няма война, материкът е осеян много добре с ракетни бази, свръхзвукови летища и лазерни инсталации, и се заклех, че последните съвсем не служат за опериране на апендикси. Това подобри настроението на Техни Превъзходителства и те направиха изявление, че в същност добрият мир не може да бъде друг освен добре въоръжен мир. Две съветничета веднага записаха изявлението и го отнесоха на средствата за информация.

Възрадван от своя успех и за да възвелича още повече човечеството пред Височайшите събеседници, аз им изброих всички локални войни и войнички, външни и вътрешни, които са се водили и, слава богу, още се водят след Втората световна война по другите континенти, и видях как очите на Техни Превъзходителства пламнаха от нескрита завист. А когато уточних, че за повечето от тези войни и войнички трябва да благодарим на Великата Задокеанска Демокрация, те единодушно извикаха, че винаги са се надявали на Демокрацията и най-вече на Задокеанската.

— А на колко възлизат жертвите от тези войнички? — заинтересува се благочестивият мистър Хорсхед.

— О, дребна работа — казах аз скромно. — Още не сме ги преброили, но може да има пет-шест милиона. А възможно е да са и седем-осем или девет-десет… Мирна епоха, какво да се прави!

— Ах — въздъхна мистър Хууф, — десет милиона, казваш? Нека да са пет, кой ви ги дава? Ами ние какво да кажем при това проклето неутриново равновесие, което ни е вързало ръцете? Бробдингуйя продължава да си съществува, уви, и ние, изглежда, така и ще си умрем, без да се изявим като велики стратези и пълководци.

Попитах защо враждуват с бробдингуйците, когато принадлежат с тях към едно и също племе и материкът е разделен по равно между двете държави. Тримата старци се спогледаха и се усмихнаха снизходително.

— Ас кого според тебе да враждуваме, когато на нашия материк няма друга държава? — каза мистър Ричард Фокс. — Изборът ни, естествено, щеше да е по-богат, ако се бяхме оставили човечеството да ни открие… Но на такъв риск не можем да се решим. Ноу, мистър Драгойефф, не можем, уви.

Аз казах „йес“ и кимнах няколко пъти, както ме беше съветвал Шпик, но все пак намекнах, че един контакт с човешкия род ще бъде може би полезен за световната търговия. Техни Превъзходителства обаче останаха непреклонни. Принципът „никакви контакти“ бил у тях традиционен и началото на тази традиция било поставено не от друг, а от един европеец, някой си Лемюел, още преди два и половина века. Този Лемюел разпространил такива сведения за Европа и за човечеството, че оттогава на нито един нормален уибробец не му минавало и през ум да пожелае контакти.

Дълбоко загрижен за доброто име на човешкия род, аз напомних на Техни Превъзходителства, че този Лемюел е бил в края на краищата екзекутиран от уибробците, и изказах предположението, че човешкият род също не би му простил, защото той, изглежда, е бил мизантроп и клеветник. След това аз положих много усилия, за да опиша Европа и света в най-благоприятни краски и напълно безпристрастно. Аз уверих благородните си събеседници, че от времето на оня Лемюел човечеството е изминало блестящ и славен път на материален и морален възход, който по нищо не отстъпва на уибробския. Вярно е, продължих аз с нужната обективност, че през това време крушите, убийците, развратниците, властолюбците, продажниците, рушветчиите, клеветниците, грабителите, гамените, тираните, шарлатаните и прочее не са намалели и дори са се появили някои нови модификации на престъпността, като например мафиозите, ку-клус-клановците, дзаофаните, гангстерите, морфинистите, сутеньорите, фашистите и тъй нататък, но всичко това, казах, е естествено, понеже човечеството се е увеличило неколкократно и също толкова са се увеличили неговите потребности и душевни богатства. Що се отнася до материалния напредък, той е още по-несъмнен: за да се убедим в това, достатъчно е да сравним гюллетата и кремъклийките от времето на онзи Лемюел с всестранното и съвършено въоръжение на съвременния човешки свят.

Стори ми се, че след тази моя защитна реч Техни Превъзходителства се разколебаха в своя уибробски изолационизъм и ако някога контактите с Уибробия все пак се осъществят, аз много бих се гордял със своя скромен принос.

Между това наближи полунощ. Точно в 12 без 5 минути ние се запътихме към Академията на науките, за да присъствуваме на обещания ни сеанс.

Пред входа на Академията ни посрещна нейният Президент професор Джон Андерхил, стар, но почтен уибробец, в дълга синя академическа мантия. Като се кланяше и въртеше опашка, той тръгна в качеството си на домакин пред Вицегубернаторите, а ние с Лина и Шпик — след тях. Направи ми впечатление, че академикът също като Вицегубернаторите има две имена без прибавката Уининим, задължителна за всеки уибробец. Шпик ни обясни, че това се дължи на един едикт, според който право на известна индивидуалност и дори на собствено лице имат в Уибробия само Вицегубернаторите и академиците. Самият Джон Андерхил бил по специалност доктор по богословие и магистър на окултните науки. Благодарение на обширните си познания в тези области Негово преподобие успешно ръководел цялата уибробска наука, като надзиравал по-непосредствено математиката, физикохимията и биониката.

Помнех обещанието на Вицегубернаторите да ни покажат корените на своята политическа мъдрост и очаквах да ни отведат в някой исторически музей или специализирана библиотека. Мистър Андерхил обаче ни въведе в една огромна празна зала. Стените на залата бяха боядисани в черен цвят и това й придаваше доста зловещ изглед. Таванът й не се виждаше, понеже беше много висок и от него се спущаха дълги черни воали, които, честна дума, веднага подсещаха за небитието. До една от стените на залата се издигаше висок подиум, а върху него имаше дълга маса от абаносово дърво, изписана със звезди, месечини, прилепи, бухали, кръгове, триъгълници и други астрологически знаци.

Досещате се вече, уважаеми читателю, че това, на което трябваше да присъствуваме, беше ни повече, ни по-малко един спиритически сеанс. Ние с вас сме, разбира се, хора интелигентни и не вярваме нито в бога, нито в дявола, а пък за отвъдни светове и духове да не говорим. Дори моят покоен дядо наричаше тия работи „бабини деветини“. Тоя здравомислещ българин обичаше да се затваря със своя приятел поп Алекси в църковния олтар, дето двамата си пиеха ракийката на ладовина, когато в село идваха политически агитатори да им обещават нови училища, мостове и медени пити, и два мата пущаха в дворовете си вълкодавите и лягаха да спят…

И все пак онова, което видях и чух в отдела за некромантия в Уибробската академия на науките, аз го видях и чух със собствените си очи и уши. То не подлежи на съмнение и аз ще ви го разкажа така, както си беше.

Насядахме зад масата с астрологическите знаци. Негово преподобие професор доктор Андерхил погледна часовника си и каза, че е време. С няколко думи той ни обясни, че най-напред ще бъдат повикани любимите сенки на Техни Превъзходителства, а след това и всякакви други, каквито бихме пожелали — изборът бил богат и нямало защо да се стесняваме. Със сенките, предупреди той, могло да се разговаря, но трябвало да имаме пред вид, че те говорели само истината, тъй като лъжата била изкуство, напълно безполезно в Отвъдния свят. Изключение правели само отделни прекалено самолюбиви сенки, които още не могли да свикнат със своето чисто духовно битие.

Мистър Андерхил извади от джоба на мантията си един миниатюрен пулт и натисна два-три бутона по него. Светлината в залата угасна. Силен, зъзнещ отвъден звук я изпълни и бавно затихна. Странен полъх раздвижи воалите над главите ни. Замириса на тамян и благовонни масла. Един бледо фосфоресциращ облак се спусна към пода на залата и в него постепенно се появиха голяма група величествени сенки.

Побиха ме тръпки. Ръката на жена ми стисна моята с все сила… Отначало сенките бяха очертани само с контурите си и приличаха на детски рисунки, но после изпъкнаха лица, цветове и облекла от всички епохи. Сенките бяха съвсем натурални, а осанката и държанието им не оставяха никакво съмнение в тяхната автентичност.

— Нашите учители — пошепна с благоговейна гордост мистър Черитъбъл Хорсхед.

Той покани сенките да се приближат, за да можем да ги разгледаме по-добре. Хвърляше се в очи, че всички тези сенки бяха човешки и между тях нямаше нито една уибробска, но мистър Хари Хууф каза, че това е естествено: уибробската история била твърде кратка, за да даде онова изобилие от велики дела и личности, каквито предлагала историята на човечеството.

И наистина никога не бях виждал толкова велики хора, събрани на едно място. Някои от тях познавах от картинките в учебниците, от паметниците и музеите, но повечето ми бяха непознати. Между последните бяха Асургивелхур, шумерски повелител от осемдесетия век преди нашата ера, който наредил да се изобрети шумерската писменост, та делата му да се увековечат на глинени плочки, но за беда тъкмо плочките с неговите дела били отнесени и размити от първия потоп; Дун Дзе, китайски владетел, който пръв изобретил късия меч и секирата като средство за разговор с политическите противници — той прикрепяше главата си с две ръце, понеже противниците му коварно се били възползували от неговото собствено изобретение; тук беше и един фараон от Второто египетско царство — той пък се оплакваше, дето археолозите още не били открили саркофага му, та светът нищо не знаел за него, а това било много печално и т.н. Изобщо неизвестните велики бяха много повече от известните. И слава богу, казах си аз, защото си представих как в противен случай биха изглеждали учебниците по история и без това претъпкани с всякаква царствена паплач.

Разбира се, тук бяха и мнозина познати и прославени държавници, като се почне от Навуходоносор, Менелай, Рамзес, Александър Велики, Анибал, Цезар и пр. и се свърши с Великите могули, Луи Каторз, Наполеон, куин Виктория, Николай II Палкин, Мусолини, Хари Труман, Хитлер и тям подобни. Цялата тази тълпа от сенки бе разделена на групи и групички, обособени според общите им наклонности и взаимни симпатии. Така Наполеон Малкия, Мусолини и Франко приятелски си оспорваха званието „велик пълководец“, единственото, което не бяха постигнали приживе; когато се учудих, че виждам и Франко в Отвъдния свят, той самият обясни, че тук го били приели в качеството му на политически покойник. Атила, Хитлер и неколцина папи си показваха един на друг ръцете като месари, които са хвалят с добре свършената работа, но папите и Атила бяха принудени на края да признаят първенството на своя колега. Куислинг, доктор Хаха, Юда Искариот, маршал Петен и някои други бяха образували любителски хор, който изпълняваше патриотични кантати. Тиберий, Калигула, Цезар Борджия, Столипин и Цанков се потупваха по раменете, доволни един от друг — впрочем Калигула и сега се възмущаваше, дето целият популус романус нямал една обща шия, та да я отсече с един удар. Александър I и Метерних признаха със съжаление, че техният Свещен съюз като оръдие на статуквото бил просто детска играчка в сравнение с Атлантическия и други подобни пактове.

Забелязах, че Техни Превъзходителства се вслушваха жадно във всяка дума, произнесена от сенките. Подтикнат от своята плебейска кръв, аз запитах великите покойници защо в края на краищата, след всичките им велики дела, толкова малко от тях са умрели от собствена смърт и толкова много от нож. Сред сенките настъпи оживление.

— Амче, който вади нож, от нож умира — отзова се пръв с християнска поговорка езичникът Домициан.

— И от отрова — обадиха се мнозина.

— И от копринена връв — допълни един махараджа.

— И от хвърляне в Босфора — рекоха неколцина султани и кандидат-султани.

— И от бомба — казаха двама Александровци, един руски и един сръбски.

— Домине — възвеличи ме ненадейно Тиберий, — мене пък ме задушиха със собствената ми възглавница. Аз и така си умирах, прояден от лоши болести, но моите приближени нямаха търпение… И бяха прави, домине, те бяха прави. Ние, римските принцепси, всички бяхме убийци, развратници, педерасти и пладнешки разбойници, но с мене малцина могат да се сравнят… И как стана това, домине, как стават тия работи с нас, смъртните? На младини не бях толкова лош, дори в изгнанието на Родос злоба не жегна сърцето ми. Но сетне Август умря и аз поех Рим в ръцете си. Аз глътнах малко власт и се изправих на нозете си. А след това глътнах още малко и още веднъж, и после пак, докато я нагълтах цялата… Лесно ли се управлява империя, домине, как мислиш? Регире нон фациле ест… Робите трябва да държиш с желязна ръка, на плебса да хвърляш хляб и зрелища, сенаторите да ласкаеш и коткаш, докато намериш случай да им пратиш някой центурион с меч или отрова. Трябва да колиш, домине, да колиш наред, ако не искаш тебе да заколят. И трябва да почнеш от майка си и братята си, и синовете си… И аз колех. Държах добродетелни речи и колех, дорде на стари години се изплаших и побягнах на Капри, дето се сплух. Дикси.

— Ето защо ние по-малко колим, а повече изпраща ме в Западния резерват — рече мъдро мистър Черитъбъл Хорсхед, докато Тиберий скромно се оттегляше.

— О, тия римляни са били твърде груби — отзова се мистър Хари Хууф. — Ние предпочитаме изкуството на Лойола, Фуше и Талейран, на Победоносцев и лорд Биконсфилд.

Тъкмо се готвех да похваля политическия гений на Техни Превъзходителства, когато жена ми ни прекъсна. На нея й беше омръзнала гледката на великите кръвопийци и тя пожела да й покажат нещо по-пикантно. Тутакси на преден план се изстъпиха Клеопатра, Месалина, Попея, Екатерина II, или царица Катка, както я наричал интимно народът, мадам Помпадур, Жозефина и други не толкова исторически дами от същия жанр. Те всички бяха неглиже и първата им работа бе да се оплачат от безплътието на небитието, дето човек не можел да се отдаде на призванието си.

— За какво ни е тази дълга нощ? — проплака Жозефина.

Те се надпреварваха да наричат мъжете си мухльовци, рогоносци, импотентни и пр. и не желаеха да ги видят дори в Отвъдния свят. Само Пасифая беше доволна от своя божествен бик и жалеше, че той и бикоглавият й син обитавали животинския Тартър. Месалина също се похвали с един нумидийски роб, който служел при нея като камериер. Останалите обаче отхвърлиха бика, и нумидиеца и единодушно пожелаха да имат до себе си златното магаре на Апулей.

Като гледаше знаменитите уличници, Лина въздишаше, а на Техни Превъзходителства очите им бяха изхвръкнали като на раци и от устата им капеха лиги. Уплаших се да не ги хване удар, та помолих тихичко мистър Андерхил да смени панорамата и да ни покаже някое от красивите и пищни зрелища на древността.

Веднага пред нас възникна триумфалната златна колесница на божествения Юлий, който се връщаше от Галската война. Римската тълпа ревеше „салве, императоре“, патрициите демонстрираха голи задници, техните матрони разпущаха деколтета. Пред колесницата крачеха знатни галски пленници, а зад нея тежко стъпваха ветераните и с все гърло пееха една весела песничка:

Цезар галски покорител е, Никомед пък Цезарев.

Днеска Цезар тържествува, покорител галски,

Никомед не тържествува, покорител Цезарев,

с която песничка намекваха за греховната младост на триумфатора при партянския цар Никомед, с когото божественият Юлий споделял виното и леглото. Сега Юлий с усмивка благодареше за акламациите и за песничката и пращеше въздушни целувки на ветераните си… Божичко, рекох си, какви демократични права в тая диктаторска древност! Какъв глупав Цезар! Аз да бях на негово място, бих изрязал главите на тия ветерани или най-малкото бих ги лишил от земя и пенсия.

Като гледах Цезар, аз по асоциация си спомних за Марк Брут у го призовах. Вицегубернаторите ахнаха недоволно, но моето любопитство пренебрегна тяхното ахване.

При вида на Брут аз се проникнах с дълбока почит и благоговение. От всяка негова черта лъхаше истинска добродетел, най-голямо безпристрастие и твърдост на духа, гореща любов към родината и доброжелателност към хората. Заедно с него се появиха и сенките на Юлий, Сократ, Епаминонд, Катон-младши и сър Томас Мор. Един английски писател, твърди, че това е такъв секстумвират, към който цялата история на човечеството не е в състояние да прибави седми член, но той не е прав, защото скоро към тази приятелска група се присъединиха братята Гракхи, Марат, Делеклюз, Левски, Александър Улянов, Жорес, Дзержински, Алиенде и още неколцина други — все хора, които правят чест на човечеството и оправдават донякъде съществованието му.

Като ни видя, Брут присви с презрение сините си етруски очи, но все пак ни удостои с кратък разговор. Най-напред, за да го полаская, казах му, че неговият подвиг вече две хилядолетия буди възхищение у всички, които обичат справедливостта и свободата. Той обаче за моя безкрайна изненада отвърна, че съжалява за постъпката си.

— Шегувате ли се, мили ми Бруте? — извиках аз.

— И не мисля да се шегувам — отвърна той и сви рамене. — Цезар не беше от най-лошите. Пък и какво направих, като го убих? Дадох път на Тиберий, Нерон и Калигула, на тия мизерни сенки тук.

И той посочи с глава грамадния куп царе, крале, императори, президенти, дучета и фюрери от разни епохи и калили. Под неговия поглед цялата тая сган се посви и дръпна назад и само Хитлер се облещи насреща му. Той вдигна ръка и изрева:

— Айн фолк, айн райх, айн фюрер!

Добре, че беше само сянка… Попитах го още ли не му е дошъл акълът след всичко, което се бе случило с него и с райха му, но той излая на чист горнонемски, че това, което се е случило, не е опровергало и в най-малка степен неговата теза, а именно: хората са стадо, което не може да живее без фюрери, камшикът и лъжата са единствените ефикасни средства за управление, целта оправдава средствата и пр. Той бързо прегракна, на устата му излезе пяна и щеше да падне, ако не беше го подкрепил навреме Хари Труман. Последният го хвана подръка и го отведе в пъкъла.

— Ето, виждате ли, амице? — усмихна се Брут. — Винаги е имало един първи тиранин и никога последен.

И като се загърна в тогата си, той бавно се запъти към Елисейските полета. Повиках го веднъж-дваж, за да го утеша с постиженията на нашата епоха, но той не се и обърна назад. За разлика от мнозина живи той бе запазил гордостта си и в Отвъдния свят и нито мистър Андерхил, когото помолих за съдействие, нито дори Вицегубернаторите имаха власт над сянката му.

След отдих от петнадесет минути, по време на който Техни Превъзходителства ми се видяха доста потиснати, сеансът продължи. Аз можах да разговарям с още мнозина видни представители на Отвъдния свят и да Узная истинското им мнение по редица въпроси, както и подробности от живота им, останали скрити за историята.

Така например Аристотел нарече своите най-ревностни последователи перипатетиците идиоти; той се оплака, че тия дръвници (епитетът е пак негов — Б. а.) толкова усърдно го канонизирали, че хората престанали да вярват и на онова, що било разумно в неговото учение, Наполеон призна своя печален край за напълно заслужен, нещо, което ме смая в устата на такъв велик мъж, и ми съобщи под секрет, че Стоте дни не биха обременили излишно историята, ако не била една прелестна контеса от Сенжерменското предградие, която му се пощяло да види още веднъж.

— Ах, мосю — рече с въздишка пълководецът. — Не напускайте никога един остров, за да попаднете на друг. Не си струва. И най-малкото заради жена…

И той изказа съжаление, дето не си бил останал беден артилерийски лейтенант, а се разделил твърде неучтиво с Волтер и Русо, за да поеме пътя на славата. Илюзиите на младостта, рече той, са единствената ценност на тоя свят, компрьоне ву?

Не по-малко интересно беше признанието на Кант, че неговият „нравствен императив“ е само една метафизическа конструкция, нямаща нищо общо с природата на човека, и че ако бил разбрал това приживе, щял да напише трактат за „безнравствения императив“. Пуританката куин Елизабет нарече пуританството „най-отвратителния вид лицемерие“ и се изповяда, че нейното целомъдрие често е било подлагано на изпитания, от които невинаги е излизало победител; докато говореше, тя нежно поправяше прическата на шотландката Мария, поразбъркана малко нещо от брадвата на палача; двете жени бяха в най-приятелски отношения, тъй като в Отвъдния свят тяхното съперничество бе загубило смисъл. Доктор Хаха поддържаше, че разликата между него и Каудильо била само в това, дето онзи властвувал четиридесет години, а той само четири, и се оплакваше, че те го съчетавали доста успешно със своето собствено благо.

Останалата четвърт мълчеше и лижеше раните си, от които бе загинала. Сред тази четвъртина забелязах Марат, придружен за мое учудване от Шарлота Корде. Не можах да се въздържа и го попитах защо търпи тая истеричка до себе си. Като се усмихна саркастично, Приятелят на народа ме увери, че тя била допринесла много за послесмъртната му слава и го била спасила от още по-лоша участ.

— Та коя участ е по-лоша от смъртта? — казах аз.

— Да не можеш да намериш главата си — отвърна Марат и като видя недоумението ми, засмя се с чисто французко лекомислие: — Уи, уи, мон ситоайен, да я загубиш в коша, и то между главите на омразните аристократи. Представяте ли си каква компания? Ако не беше Шарлота със своя глупав кинжал, и това би ми се случило. Непременно би ми се случило.

— Защо непременно?

— А, мерд… Когато гилотината се разиграе, тя се увлича, мон ами, тя ослепява от страст… Впрочем гилотина, нож или въже, каква разлика? Щом си приятел на народа, трябва да си готов за това… Юнак Шарлота — добави той и потупа спътницата си по бузката. — Тя запази ръцете на моите приятели чисти, а главата ми на раменете все пак…

И той отмина, сподирен от Шарлота.

— Ето защо — забеляза мистър Ричард Фокс — можем да се наричаме приятели на народа, но в действителност не бива да сме такива.

Техни Превъзходителства умело извличаха поуки от всички казуси на историята.

Бяхме вече уморени, поне ние с Лина, но тъй като мистър Андерхил не прекратяваше сеанса, помолих го да призове четиримата велики присмехулници Рабле, Суифт, Волтер и Гогол. Надявах се, че техните сенки ще ни разсмеят и поразвлекат. На тези мъже обаче не им беше до смях: тъкмо в момента те спореха на тема, кой от тях по-жестоко би осмял своето време. Рабле се позоваваше на факта, че едва не се намерил на кладата и трябвало да ходи чак в Рим, за да измоли благоволението на папата. Волтер привеждаше като аргумент Бастилията, скарването си с Фридрих Велики и изгнанието във Ферне. Гогол припомни на колегите си, че в края на своя живот той сам се изплашил от смеха си и дори се разстроил душевно. Най-убедителен обаче изглеждаше Суифт, който установи, че вече два века и половина родната му критика и всички благонамерени хора в Англия го ругаят непрекъснато, като не пестят епитети „луд“, „мизантроп“, „осквернител на отечеството“ и пр. Тримата му събратя се съгласиха, че това е най-голямата чест, на която един сатирик може да се надява, и му стиснаха ръката.

Попитах тези достойни сенки защо едни велики ги ругаят приживе, други — след смъртта им, трети — и приживе, и след това и защо историята е такава, каквато е, и защо има велики и малки, от които едните теглят каиша, а другите — юздите, и докога ще продължава цялата тази работа. Но четирите сенки ме изгледаха насмешливо и не ме удостоиха с отговор.

Тогава се обърнах към Шекспир със същите въпроси. Той беше по-любезен и ми отговори:

— Не знам. Докато бях жив, мислех, че зная, но виждам, че съм се мамил. Питайте философите.

— Но вие сте Шекспир, длъжен сте да знаете — казах аз почтително.

Той неочаквано се ядоса. Дори смъкна къдравата си перука и я хвърли в краката си.

— Защо да съм длъжен? — извика гневно поетът. — Какво, като съм Шекспир? Не аз, а вие сте ми длъжни, глупци с глупци. Толкова истини ви казах, а вие продължавате да се преструвате, че не се отнасят до вас. Робувате на страстите си, гоните химери, кланяте се на златото и меча, целувате юмрука, който ви удря в муцуната, жестоката наглост наричате сила, нахалната глупост — ум, маниащината — величие, разума и доброто — ахмащина и след това искате някой да ви поднесе предъвкала цялата мъдрост на живота и да ви настани на Обетованата земя… А, гот дем! Вие не ще се откажете да мислите със задника си и да чувствувате с петите. Идиоти!

Този изблик на ярост ме изплаши и аз бях готов да се откажа от разговора. Но той, изглежда, си спомни, че е англичанин, и се овладя.

— Екскюз ми, сър — каза и отново намести перуката си на главата. — Мисля, че не съм справедлив. Йес, йес, не съм. Но какво искате, човек съм в края на краищата, тиатърмен… Приживе аз самият бях и Ромео, и Фалстаф, и Шейлок, и крал Лир, и Хамлет, и Ричард Лъвското сърце… Смях се и плаках, вършех глупости и си скубех косите след това, надсмивах се над света и над себе си и ридаех зад кулисите. Толкова пъти приемах надеждата като сестра и я отхвърлях като враг на разума, самоубивах се и възкръсвах, докато се побратимих с отчаянието… Бях гений, но не търсете от мене последната истина, тя не съществува… Гудбай, сър! Надявам се, че не след дълго ще се видим тук. — Той се обърна още веднъж и подхвърли през рамо: — Един съвет от мене: не си задавайте безсмислени въпроси. С’е ла ви, както казват нашите съседи — французите.

Бях нервиран от Шекспировите две тиради, противоречиви и лекомислени, както ми се стори, и ако беше останал още една минута, щях да му кажа да не се надува толкова, понеже неговите констатации са правени и от други преди него и че работата съвсем не е в констатациите. Но той изчезна, преди да отворя уста.

Сеансът беше към края си. Разбрах го по прозевките и нетърпеливото потропване с копита на Техни Превъзходителства. Мистър Андерхил ни попита дали не бихме желали да се срещнем и със сенки на свои съотечественици. Аз отвърнах учтиво, че не бих желал да задържам повече Техни Превъзходителства. Но истината беше друга: страхувах се, че покойните ни съотечественици ще ни обругаят, задето бяхме приели уибробско поданство, а живите, ако доживеехме до среща с тях, непременно щяха да ни уличат в недостатъчно уважение към нашите исторически личности. При това Щастливецът Алеко, който възникна внезапно и съвсем навреме от фосфоресциращия облак, отдалеч ми посочи с поглед сянката на един симпатичен мустакат нашенец в европейско облекло, под което личаха обаче червен пояс и няколко мускалчета розово масло, затъкнати в пояса. Нашенецът се беше наредил сред великите сенки, барабар Петко с мъжете, сучеше мустак, подмигваше ту на тоя, ту на онзи и от време на време се провикваше: „Костентуция ли? Нааа костентуция!“

Побързах да благодаря на Техни Превъзходителства и ги помоля да прекъснат сеанса.

— Да — казаха те. — Време е да спим.

Аз се наведох на сбогуване да целуна копитата им, но те вече бяха изчезнали бързо и безшумно, подобно на сенките от Отвъдния свят. Изчезнал беше и професор доктор Джон Андерхил и дори Шпик не се виждаше никакъв.

Доста озадачени, ние с жена ми запазихме все пак присъствие на духа и се запътихме сами към изхода.

— Ама че беше интересно, а? — казах аз.

— Ами! — каза жена ми.

Излязохме навън и тръгнахме към вездехода, съпроводени от някакви сенки, които съвсем не бяха отвъдни. Над главите ни мигаха съзвездията на Орион и Южния кръст. Сириус ни сигнализираше да не се опитваме да го достигнем, понеже е доста далеч от земните работи, а Венера ни съблазняваше с пищния си блясък. Уви, отразен блясък.

При вездехода ни настигна Шпик.

— Качвайте се — рече той припряно и както ми се стори, доста безцеремонно. — Трябва да поспим, защото утре ни чака работа.

Запитах каква работа ни чака, а той, като се усмихваше тайнствено, обяви, че утре ние с жена ми сме щели да влезем в историята на Уибробия.

Въпреки че нямахме представа какво значи това, ние с Лина се зарадвахме, тъй като безделието в тази страна ни беше омръзнало. Пък и в края на краищата не всекиму се случва да влезе в историята, та макар и в уибробската.

Шпик невъзмутимо насочваше вездехода ни към твърдата земна кора.