Емил Манов
Пътуване в Уибробия (10)

Глава десета

Авторът и жена му откриват, че Енсъстър кастъл е всъщност Енсъстър стейбъл. Единствената република на Уибробския материк и какво представлява тя Авторът и жена му отново срещат мистър Аймсори Плийз. Те се запознават с един стар англичанин. Странната външност и още по-странното поведение на англичанина.

Събуди ме нетърпим гъдел по лицето и в просъница аз си помислих, че е нашият румбой от „Уиброб Екселсиър Палас“, който имаше навик да ни буди с перо от райска птица. Уви, не беше румбоят. Беше една конска муха. Прогоних я, но тя като всички конски мухи все се завръщаше и кацаше на същото място. Най-сетне успях да я отпъдя, но за съжаление отпъдих и съня си.

Намирахме се, както бях констатирал още предната вечер, в най-обикновена конюшня. Яслата, дето бяхме преспали, имаше размери 3,5 на 2,5 ярда и беше отделена от съседните ясли с дъсчени прегради. Преброих четиринадесет такива ясли, от което заключих, че господарят на Енсъстър кастъл е бил навярно коневъд, преди да отстъпи замъка си на държавата.

Конюшнята беше обитаема, това личеше по одеялата, кърпите и бельото, намятани по дъсчените прегради. Но самите обитатели ги нямаше. Само в яслата отдясно се чуваше движение и пъшкане, прекъсвано от време на време от цветисти проклятия на староанглийски. Там живееше навярно някой старик.

Питах се къде могат да са излезли толкова рано нашите съквартиранти и ми мина през ума нещо за сутрешна проверка, защото бях чувал, че в затворите има такива работи, когато някъде наблизо се разнесе хорова песен. Хорът беше смесен, но преобладаваха мъжки гласове. Тъй като по-късно научих тази песен и неведнъж съм я пял заедно с другите затворници, ще ви преведа текста й^[1]:

Ей, Джек, стари Джек, ти пак си тук, а не там,

ти си с нас, а не сам,

Джек, стара кранто.

Да живее във вековете Енсъстър стейбъл.

Ей, Джек, щастливецо хитър!

Земята под твоите копита е твоя, Джек, стари Джек,

и слънцето над главата ти е твое,

и тревата расте за тебе,

ей, богаташо Джек.

И дъждът ще окъпе белите ти кости

в часа на Големия залез.

Ти си с нас, Джек, ти си с нас,

ей, Джек, стара кранто,

ей, Джек, щастливецо хитър.

Да живее във вековете Енсъстър стейбъл.

Отидох до едно от малките прозорчета, пробити в Дъсчената стена на конюшнята, проврях глава и се огледах. Тясната прашна уличка, която разделяше два реда конюшни, подобни на нашата, извеждаше на малък площад и там се бяха събрали сто и петдесет-двеста уибробци. Щастливо усмихнати, вдигнали глави към небето, те пееха. Те бяха боси, по копита, и потропваха в такт с ритъма на песента, а нагоре, за разлика от жителите на останала Уибробия, едни бяха облечени в парцали, други — във вехтички палта и панталони. Освен това те нямаха гриви и опашки и това им придаваше твърде човешки вид. Мина ми през ум, че тук, вместо да стрижат затворниците нула номер, навярно премахват гривите и опашките им. Както и излезе впоследствие. Най-странно от всичко обаче беше, че тъмничари не се виждаха никъде.

Горях от нетърпение да разбера по-скоро какво представлява Енсъстър кастъл — или стейбъл^[2], както го наричаха в песента си затворниците — и отидох да събудя Лина. Като минах край яслата на нашия десен съсед, любопитството ме накара да се поспра. Но съседът се бе завил презглава с едно старо одеяло и си мърмореше нещо, та не можах да го разгледам. Една широкопола шапка с изпокъсани поли и един бастун бяха захвърлени върху сламата до него, а в дъното на яслата бе оставено едно шише от зеленикаво стъкло с вместимост около десет пинти^[3], пълно до две трети с някаква течност.

За час, час и половина Лина си направи тоалета и ние излязохме навън. Вратите на конюшнята бяха разтворени и никой не ни спря — това беше добър знак, а както казах вече, моите предчувствия никога не са ме лъгали. Уибробците от двата пола, които сутринта пееха на площадчето, се бяха пръснали и всеки вършеше своята работа: едни метяха уличката, други вадеха вода от обикновен кладенец с дървена кофа, трети, приседнали в сянката на конюшните, пишеха нещо по ноктите си. (Както научихме по-късно, интелектуалците в Енсъстър кастъл пишат с игли по ноктите си, понеже внасянето на хартия е забранено.) Рояк дечица на различни възрасти играеха на влакче, като тупкаха с копитца из праха. Щом ни видяха, те спряха за миг играта си, за да ни позяпат, а възрастните ни поздравиха учтиво и продължиха своите занятия. Кой знае защо почувствувах се ужасно неловко заради нашите с Лина опашки и гриви. С тях ние сигурно изглеждахме по-усърдни уибробци от самите уибробци.

Излязохме на малкия площад. Там се откриваше по-голям простор и ние се надявахме да видим най-сетне прословутия Енсъстър кастъл, т.е. Замъка на прадедите, дето трябваше да излежим вечната си присъда. Но никакъв замък не се виждаше нито наблизо, нито далеч. На юг погледът ни опираше в Черната скална верига, която познавахме вече, а на запад, север и изток — в един полукръг от планини, не по-малко стръмни и високи…

Но да ви спестя, уважаеми читателю, излишните описания, защото знам, че не можете да понасяте описателната литература. В нашия технически век вие сте свикнали на синтетика и това е напълно естествено: със синтетика вие се обучавате, обличате, правите си жилища, скоро с нея, да се надяваме, ще почнете и да се храните. Вие не знаете вече как изглеждат овцата и суровата вълна, нито как се тъкат черги от памучни парцали, а салам с ципица от натурално черво би ви хвърлил в ужас със своята септичност. Ето защо, колкото по се приближавам към финала на този пътепис, толкова повече синтетика ще ви поднасям, като отразявам по този начин тенденциите на самото историческо развитие.

И тъй, Енсъстър кастъл в действителност не е нищо друго освен Енсъстър стейбъл, т.е. Обор на прадедите. Това е една система от конюшни, която заема почти цялото пространство между Черната скална верига и онзи полукръг от планини и се простира на една площ с диаметър от приблизително сто мили. Системата побира в себе си около два и половина милиона уибробци, една нищожна част от тримилиардното население на Уибробия. Фактът, че този град от конюшни носи официалното название Енсъстър кастъл, окончателно ме убеди в конския произход на уибробците… Но пак се излъгах, както ще видим.

Докато стояхме и се зверехме на тоя невероятен замък, към нас се приближи един престарял уибробец. Той беше слаб като дистрофик и бе наметнат с дълга академическа мантия, наистина позакърпена тук-таме, но все още мантия. Главата му беше гола, а на носа си имаше очила осемнайсет диоптъра. Той дълго се взираше в нас, обиколи ни, огледа ни от всички страни и след това ни се представи като старейшина на нашата конюшня. Към това той прибави името и титлите си:

— Аймсори Плийз, бивш професор по древните езици и академик, бивш гражданин на Уибробия, лишен от права за две хиляди години, бивш кавалер на четири ордена, пет награди и двайсет поощрения…

— Ваша ученост — плесна ръце Лина, като ме изпревари. — Не се ли познаваме вече с вас?

— Йес, йес — отвърна жизнерадостно старикът. — Лахгнег, библиотеката, читалнята за джайънт букс… Как ме познахте?

— О, Ваша ученост — казах аз. — Вие не сте се изменили.

— А вие да — рече Негова ученост и отново ни разгледа. — Да, тъкмо тъй… Кога успяха да ви присадят тия мръсотии? А копита имате ли си вече?

— Не, Ваша ученост.

— Чудно… Без копита уибробският поданик не е никакъв поданик.

Той се разсмя и в тоя миг никак не приличаше на онзи объркан, изплашен академик, какъвто беше в Лахгнегската библиотека. Сетне ни покани да се приберем в нашата конюшня, за да си поприказваме.

Прибрахме се. Първата работа на мистър Аймсори Плийз беше да отиде в дъното на конюшнята и да ни домъкне една торба ечемик.

— Ловя се на бас, че сте изгладнели — рече той. — Да ме върнат в Лахгнег, ако не сте.

Ние с Лина се нахвърлихме на ечемика и мистър Аймсори спечели баса. Той изрази съжаление, дето не може да ни предложи прясна трева.

— Децата я изпасаха до стръкче — въздъхна той. — Ще трябва да почакате да поникне пак.

След това той ни разпита как сме попаднали в Енсъстър стейбъл и аз, като хрупах ечемик и се вълнувах, разказах за нашите злоключения. Вярвах, че мистър Аймсори ще се възмути. Той обаче ме изслуша толкова Равнодушно, че дори се обидих и го запитах дали и той самият не е попаднал тук по същия начин.

— О, не — каза гордо мистър Аймсори. — Аз съм доброволец. Но урожайните шпионски процеси са ми добре познати.

— Какво значи доброволец? — попитах аз.

Излезе, че мистър Аймсори сам бил подал молба да бъде изпратен в Енсъстър стейбъл и молбата му била незабавно удовлетворена. На въпроса ми, защо е постъпил така, той отговори:

— Омръзна ми да треперя. Цял живот съм треперал на свобода, ще ми се да си отдъхна в затвора. Аз съм на осемдесет години все пак.

Помолих го да се изясни по-подробно.

— Ах, мистър Драгойефф — въздъхна той. — Да се занимаваш с онези джайънт букс никак не е безопасно. Аз винаги съм се страхувал, да не би да разчета онази писменост… Ами ако някоя буква се сметне за безполезна или, не дай, Уининиме, вредна за държавата? Не, благодаря, нека други се ровят в джайнт букс.

Попитах го откога е тук и той каза, че пристигнал веднага след нашата среща в библиотеката на Лахгнег.

— Вас ви придружаваше тогава философът Шпик — допълни Аймсори Плийз. — Ако не бях се озовал доброволно тук, щях да се озова в Западния резерват.

Сетне в качеството си на старейшина той ни обясни устройството и реда в Енсъстър стейбъл. Трябвало да се чувствуваме щастливи, започна той, дето сме попаднали в този затвор. Тук не било толкова лошо. Наистина тук нямало грааси скуеърс и специални зобарници, нито театри, лупанарии на целомъдрието, философски диспути и други удобства на цивилизацията; но тези липси се компенсирали от редица преимущества, най-голямото от които било, че Енсъстър стейбъл бил единственото място на Уибробския материк, дето нямало полиция, войска, попове и тъмничари. Това се обяснявало с абсолютната непристъпност на околните планини, поради която никой не можел да избяга оттук.

В Енсъстър стейбъл, продължи мистър Аймсори, липсват много от уибробските нрави и обичаи. Тук няма грейтполисменскуеъри и никой не е принуден да пълзи. Изобщо тук няма йерархии, високи длъжности и други такива, поради което подслушването, клеветата, доносите, конкурсите и т.н. са непознати явления — тези работи са толкова излишни тук, колкото и в Отвъдния свят. Нещо повече — енсъстърстейбълските затворници имат приятната възможност да се шегуват с всичко, което се ползва с почит в останала Уибробия, включително с модата, Конституцията и с печените универзоо на Техни Превъзходителства. Особено удоволствие е за тях да се строяват в тил и един след друг да пикаят върху жълто-зелените книжки с мъдростите на крал Джордж Франсоа Александър Мохамед и т.н. де Торерос XXXI, които всеки месец полисменски товарни вездеходи им спущат с парашути заедно с чувалите ечемик за прехрана. Освен това затворниците си организират от време на време игри на стачки и демонстрации, посветени на разни политически въпроси, и викат, колкото си щат — нещо немислимо в свободната част на Уибробия. На тези игри властите не обръщат внимание, дори ги поощряват, понеже те повдигат реномето на уибробската Демокрация пред бробдингуйците.

Затворниците в Енсъстър стейбъл се ползват от самоуправление. Всяка конюшня си избира старейшина, който следи за реда и решава дребните спорове между съконюшниците. Сто конюшни образуват нещо като административна единица, наречена стоконюшник.

Общо ръководство на целия Енсъстър стейбъл няма. Всеки стоконюшник си избира Комитет на Главите, състоящ се от петима души, чрез пряко, равно и явно гласуване на площада и всеки избирател има право да свика събрание, с цел да бъде заменен някой Глава или целият Комитет. Това обаче не става почти никога, тъй като Главите имат чисто морална власт, няма с какво да злоупотребяват, пък и мандатът им е едногодишен. По такъв начин Енсъстър стейбъл, както се изрази мистър Аймсори, е единствената демократична република в историята на Уибробия и върху територията на материка, а според него и единствената възможна такава в космически мащаб.

Въпреки тези приятни обяснения изгледът да прекарам остатъка от живота си в обор никак не ми се усмихваше.

Ах, помислих си аз, на нас хората не може да ни се угоди. Ако ще не конюшня, а цял стоконюшник да ни дадат на разположение, все нещо ще ни липсва, все нещо няма да е тъй… Кога ли най-после човек ще бъде доволен от света? Кога ли ще заживее на тая земя безгрижно, тихо и сито, като муха на лайно, както обичаше да казва моят дядо. Той обичаше също така да казва, че човекът е гадинка, дето еша й няма, та дори раят да му дадат на изполица, и него ще изпомърси.

Тези разсъждения не ми попречиха да попитам старейшината на нашата конюшня никога ли не се случват все пак опити за бягство и как завършват те. Той рече, че те не завършват никак, понеже никак и не започват: повечето затворници тук били доброволци, а другите още след първата седмица свободен живот в Енсъстър стейбъл преставали да мислят за бягство.

Беседата ни беше прекъсната от нашия съсед вдясно. Зад преградата се чу дрезгава тютюнджийска кашлица, а след това и няколко старинни ругатни от рода на „гръм и мълния“, „триста дяволи и една кльощава вещица“, „да ви обесят на грота“, „хиляда и двеста небеса“, „да ви изкорми сатаната“ и прочее. После над преградата се появи една глава, толкова безобразна, че Лина хлъцна и се задави от ечемика. О, Диа! Главата на старика беше обла и гола като яйце: нямаше уши, нямаше нос, дясното й око бе превързано с черна кърпа…

Мистър Аймсори ни направи знак да мълчим. Видяхме как нещастникът си сложи широкополата окъсана шапка, а когато излезе от яслата си и мина край нашата, като почукваше с бастуна си, бяхме потресени допълнително: този уибробец имаше само една ръка, лявата, а на мястото на другата висеше празен подгънат ръкав; вместо десен крак от коляното му стърчеше обикновен дървен кол, подкован с тенекия. Въпреки това той вървеше твърде бързо, със скокливи движения, като марионетка, на която невидим кукловод дърпа конците. Беше облечен в нещо като сюртук или мундир от кожа, доста изтъркан вече, разтворен от пояса надолу и препасан с широк кожен колан. На здравия му ляв крак личеше тесен панталон, стегнат с връв под коляното, а по-надолу — вълнен чорап, напъхан в обувката. Това бяха остатъци от облекло, каквото сега не носят нито хората, нито уибробците, и старикът много приличаше на някой пенсиониран пират от романите на Стивънсън.

Той излезе от конюшнята, но ние с Лина дълго не можахме да се съвземем. Мистър Аймсори ни изгледа над очилата си и се засмя:

— Интересен е, нали?

— Страшен е — казах аз.

— Не е страшен — каза мистър Аймсори. — Просто човек.

— Човек?

— Да, той е от вашата раса. — Нашият старейшина се почеса по голата глава, която в сравнение с онази на старика изглеждаше прекрасна. — Всички тук го наричат Мълчаливеца, защото не говори никога с никого, освен със себе си.

— Но кой е той, откъде е, какъв е?

— Това никой не знае — рече мистър Аймсори. — Най-старите затворници уверяват, че са го заварили тук и че предишните най-стари твърдели същото… Аз не вярвам в тая легенда, защото, ако й се повярва, тоя човек трябва да е поне на сто и петдесет години. А в Уибробия никой не живее толкова, особено ако е човек.

— Но не сте ли се опитвали да поприказвате с него?

— Опитвах, безполезно е. Просто ме заобиколи и отмина. Всички го смятат за луд, но аз мисля, че въпросът не е в това.

— А в какво?

— Как да ви кажа… Всичко, което прави или не пра ви този човек, противоречи на законите на природата.

— Не разбирам.

— И аз — рече бившият академик. — Например никой досега не го е видял да се храни, макар да получава дажбите си. Вън от това не спи по цели седмици и често се разхожда отвъд оградата на Енсъстър стейбъл. Някои дори твърдят, че обичал да я прескача.

— Да я прескача? Този инвалид?

— Глупости, разбира се — засмя се мистър Аймсори.

Но, както виждате, една легенда поражда друга, другата трета и така се ражда митологията.

Мистър Аймсори се извини за дългата визита, която навярно ни е уморила, и ни остави да си почиваме, като ни предупреди, че трябва да се обезопашим и обезгривим час по-скоро съгласно правилата на тукашното общежитие. Лина кимна и проля няколко сълзи от мъка, а аз си казах, че в тая Уибробия човек никога не знае кога, кому и как да угоди.

На другия ден отидохме в местната антигриварница със страха, че както обикновено, да измъкнеш нещо от тялото си е много по-болезнено, отколкото да го присадиш. За щастие антигриварят дори не пожела да се занимава с нас и ни посъветва просто да издърпаме присадените ни косми. Това се оказа съвсем просто, лесно и безболезнено… Божке, колко било хубаво да се отърве човек от нещо, неприсъщо на природата му! Дори Лина, като помисли малко и се поогледа, се съгласи, че един гол задник съвсем не е по-грозен от един такъв, прикрит с конска опашка. Своята за всеки случай тя прибра в куфара си…

Животът в Енсъстър стейбъл си течеше тихо и така, между яслата и сутрешната песен за стария Джек, минаха няколко месеца. Ние се включихме в общия ритъм на живота и скоро почна да ни се струва, че никога не сме живели другаде. В началото на юли обаче се случи нещо, което ни развълнува.

Беше ясен слънчев ден. Ние с Лина бяхме дежурни по помитане на конюшнята и след като си свършихме работата, приседнахме на една пейка на нашата уличка. Мистър Аймсори печеше на слънце ревматичните си копита. Едно младо семейство, отказало да си даде уибробчето в градината на съответното Грейтполисменство и по тази причина попаднало тук, учеше своето уибробче да ходи. Останалите наши съконюшници разговаряха лениво, като си разменяха дребни клюки по адрес на съседната конюшня. На площадчето се бяха събрали петима-шестима затворници да послушат стиховете на един престарял поет, за когото казваха, че е последният в Уибробия; поетът бил изпратен тук напълно заслужено, понеже бил объркал шестата стъпка на хекзаметъра в една своя поема, посветена на рождения ден на мистър Хари Хууф. Сега той беше оправил стъпката и четеше поемата на висок глас с надеждата, че Негово Превъзходителство ще го чуе и ще го върне в Уиброб сити.

Бяхме се заслушали и ние с Лина и се прозявахме в очакване на обедния зоб, когато майката на прохождащото уибробче изпищя, грабна го и хукна към конюшнята. Някой извика:

— Птицата Рух!

Площадът и уличката в един миг опустяха. Ние с Лина също се канехме да хукнем, но от вратата на нашата конюшня излезе нашият съсед Мълчаливеца, спря се спокойно и устреми единственото си око към Черната скална верига. Това ни даде кураж да погледнем и ние натам.

Една голяма птица се бе появила над билото на веригата. Тя кръжеше бавно във вишинето, както кръжат у нас ястребите, преди да се стрелнат надолу, за да отмъкнат някое пиле или полска мишка. И наистина, докато ние се чудехме от какво толкова се бяха паникьосали уибробците, птицата започна да се спуща със страшна бързина. Всяка секунда тя падаше все по-бързо и нарастваше пред очите ни, като придобиваше чудовищни размери.

Беше късно да се бяга. Замижахме и свихме глави в раменете си… Нещо грамадно, фучащо и пляскащо закри слънцето и вдигна силен вятър, който разтърси конюшнята зад нас и ни повали на земята.

Лежахме ни живи, ни умрели, но гласът на мистър Аймсори ни накара да отворим очи.

— Тя си отиде — рече той. — Можете да станете.

Бившият академик бе запазил присъствие на духа, а може би ревматизмът му бе попречил да побегне. Във всеки случай той беше тук и загрижено оглеждаше кипнатия покрив на конюшнята.

— Пак ще трябва ремонт — въздъхна мистър Аймсори. — Проклетата Рух… За нас тя не е опасна, но ето какви пакости прави.

— Нима досега не е отвлякла никого? — попитах.

— Не, разбира се. Тя не може да понася миризмата на уибробец. Щом я усети, побягва. — Той се усмихна. — Ето ви едно косвено доказателство, че отвъд онези скали са живели великани.

За мене нямаше съмнение, че тази птица Рух, както я наричаха, беше същият онзи гигантски кондор, който вече бях срещал на два пъти. Разказах на мистър Аймсори задругите гигантски животни, които бях видял на океанския бряг преди две години. Негова ученост кимна:

— Това само потвърждава моята хипотеза.

Птицата Рух не се виждаше никъде. Ние се успокоихме. От конюшните почнаха да излизат затворниците и тутакси се заловиха да поправят повредените покриви. Мълчаливеца побърза да се прибере в яслата си, като размахваше бастуна с оцелялата си ръка.

Между това този самотен стар човек, който живееше в Енсъстър стейбъл така, като че другите не съществуваха, беше интересен не по-малко от птицата Рух. Неговото обезобразено лице и тяло, тайната на неговата съдба непрекъснато занимаваха въображението ми. Към това се прибавяше едно странно чувство, че вече съм го срещал някъде, че ми е познат, и това чувство, колкото и нелепо да беше, непрекъснато се засилваше.

Впрочем аз бях почнал да го наблюдавам — отначало неволно, след това по-системно — и вече се бях добрал до някои резултати. Това, което ми бе съобщил за него мистър Аймсори, излезе вярно. Не бях го видял наистина да прескача телената ограда, но че не спеше по цели седмици и не слагаше в устата си нито зрънце храна, това бях установил съвсем точно след двумесечно наблюдение. А пък дажбата си получаваше всеки месец като всички затворници. Какво правеше с нея? Къде я дяваше? Веднъж го видях как я прибра в яслата си — един голям чувал, натъпкан с ечемик, — а на сутринта чувалът беше празен. Невероятно беше да го е иззобал за една нощ.

Констатирал бях и друго: макар да не се хранеше, Мълчаливеца пиеше вода, защото виждах неговото голямо шише от десет пинти ту пълно, ту полупразно, ту съвсем празно. Разбира се, нито едно живо същество не маже да живее само с вода и това беше също толкова странно и неестествено, както и цялото поведение на старика.

Веднъж, трябва да беше около два часа след полунощ, аз се събудих от някакъв продължителен звук, който много приличаше на кълколене на течност, която изливат. Предпазливо надникнах в яслата на съседа. Той седеше облегнат на стената в дъното й и пиеше от шишето. След като го преполови, кажи-речи, на един дъх, запуши го, остави го до себе си и тихичко протананика една песничка. После, втренчил око пред себе си, изрече със свиреп шепот: „По-бързо, дяволи, гот дем! Или искате да се озовем в преизподнята още преди съмване? Кормилото по вятъра! Прибери блинда и бизана! Спусни стенгите! Гротът и фокът долу и всички платна долу, сто хиляди мълнии! Поправи брамстенга, левия, да ви глътне сатаната, не виждате ли, че вятърът е ост-норд-ост? А, размърдахте ли се! Ако до минута не свършите, всички ви ще окача на рея, негодници такива!“ Окото му светеше в мрачината. После угасна и той промърмори с въздишка: „Стар си вече, приятелю, не те бива за нищо, капитане… Гот дем!“ И като надигаше често шишето, от което заключих, че течността в него не е вода, понеже нито един нормален човек на света не пие толкова много вода, Мълчаливеца продължи да пъшка и мърмори. По-нататък не всичко разбрах, но на няколко пъти долових думата „уининим“, а веднъж чух съвсем ясно: „О, мои мили уининими, мои добри, умни уининими, къде сте?“ Това ме накара да мисля, че някога този старец е притежавал хергеле и сега тъгува за конете си… Той остана буден до разсъмване. Когато в шишето не остана нито капка, той го взе и излезе от конюшнята. Върна се чак към обед. Шишето отново беше пълно…

Тези странности на нашия съсед се знаеха от всички, но да проникна в тайната му нямаше никаква надежда. Нашите отношения при това едва ли можеха да се нарекат добросъседски. Той не само не отвръщаше на поздравите ни, но скоро забелязах, че прави и някаква разлика между нас с Лина и останалите затворници, разлика, която явно не беше в наша полза. Освен дето ни заобикаляше отдалеч, без да ни погледне, той при всяка среща с нас сбръчкваше безобразното си лице в една гримаса на отвращение и демонстративно извръщаше глава. Тази дискриминация ме дразнеше, не можех да си я обясня. Дори мистър Аймсори със своя академически ум не можа да й даде едно разумно обяснение.

И ето че един ден, близо месец след нападението на птицата Рух, се случи нещо, за което навярно и досега се говори в Енсъстър стейбъл.

Беше привечер. Връщахме се с жена ми от една разходка край бодливата ограда, отдето бяхме гледали Черната скална верига и си бяхме мечтали за бягство. Когато наближихме нашата конюшня, настигна ни Мълчаливеца. В здравата си ръка той държеше бастуна си и стискаше под мишница своето заветно шише, пълно при това. Той ни отмина и вече влизаше във вратата на конюшнята, но оттам изхвръкнаха ненадейно две уибробчета, които си играеха на гоненица и се блъснаха в старика. Бастунът му отхвръкна и той залитна. Изтичах да го подкрепя, а Лина му подаде бастуна.

В първия миг Мълчаливеца изруга нещо на своя фъфлещ староанглийски и погледна шишето си, като да не вярваше, че е оцеляло. Сетне млъкна, изгледа ни с бледосиньото си око и наведе глава, сякаш се мъчеше да си припомни нещо. След това пак ни погледна, повдигна полите на шапката си с бастуна, понеже друга възможност нямаше, и леко се поклони на Лина:

— Тенкю, мадам…

Ние останахме сащисани. Мълчаливеца бе проговорил. Той се беше обърнал към нас, а не към себе си. Докато се сетим обаче да кажем нещо, той помръдна с остатъка от онова, което някога е било нос, и не можа да удържи обичайната си гримаса. Понечи да влезе в конюшнята, но аз го спрях.

— Мистър Мълчаливец — казах. — Не разбирам защо правите тези гримаси, когато ни срещнете. Нима е учтиво?

Преди да отговори, той ме изгледа и подъвка с устни:

— Съжалявам, сър… Наистина съжалявам, но вие… вие миришете на йеху.

— А на какво искате да миришем? — казах ядосан. — Ако сте забелязали, тук няма баня. Предполагам, че и вие миришете на същото.

Мислех, че ще се разсърди и ще почне да ругае по обичая си, а той се разсмя. Смехът му беше дрезгав и безобразен като самия него, но беше истински смях.

— Имате право, сър, хо-хо-хо! Съвършено сте прав, сър… Кой човек е усетил някога собствената си миризма? Хо-хо!… О, Диа, ето че бях забравил това. Вие ми го напомнихте, сър, тенкю, човек никога не си усеща миризмата… Гуд найт, мадам, гуд найт, сър.

И той се прибра в яслата си, като се смееше гръмогласно.

Същата вечер слухът, че Мълчаливеца е проговорил, се разпространи из целия Енсъстър стейбъл. От най-далечните му стоконюшници идваха затворници да проверят дали това е истина и ние с Лина, седнали на хлад пред нашата конюшня, трябваше да повтаряме десетки пъти едно и също.

Когато любопитните се пръснаха и се прибрахме, дойде и мистър Аймсори. Той подробно ни разпита за събитието и кой знае защо беше много разтревожен. Попитах какво го безпокои.

— Не мога да ви кажа точно — отвърна академикът, но имам предчувствие, че ще се случи нещо лошо.

— Мистър Аймсори, вие сте суеверен.

— Не съм — рече мистър Аймсори. — Но когато мълчаливците проговорят, винаги се случва нещо… Преди век и половина един уибробец, който бил ням от рождение, проговорил и първите му думи били вик за помощ. Три дни по-късно излязъл едиктът, който отменял кучешките зъби на уибробците.

— Нима това е толкова голямо нещастие?

— Ах, мистър Драгойефф — въздъхна мрачно академикът. — Какво може да се очаква от една нация, която само пасе и се съвкупява? По какво се различаваме ние от универзоо?

На последния въпрос не можах да му отговоря, но ми домъчня за стария уибробец и се опитах да го утеша. Може би, казах му, проговарянето на нашия Мълчаливец означава нещо добро. Може би този път уибробците ще си възвърнат кучешките зъби и ще видят сметката на Великата фирма и на ония стари кранти Вицегубернаторите. И може би…

— О, само това не — прекъсна ме отчаяно мистър Аймсори. — Не дай, Уининиме! Та това означава катаклизъм, приятелю, разбирате ли? За къде сме без Вицегубернатори, как ще живеем без ред и тишина? Бробдингуйя само това чака, за да ни затрие… Какво говорите, мистър Драгойефф!

Мистър Аймсори Плийз беше ужасен, като се окопити, разви ни теорията, че само реформи — предпазливи, постепенни, капка по капка, и то предложени от Техни Превъзходителства и приложени под Тяхно покровителство — могли да оправят живота на уибробците и дори да прекратят всеобщия млеконадой. Всичко друго било ерес. Дори най-радикалните уибробци, включително обитателите на Енсъстър стейбъл, били убедени в това.

— В края на краищата Техни Превъзходителства са уибробци — продължи нашият старейшина. — Нали тяхната работа е да мислят за Уибробия? Когато поумнеят и станат по-добри, те непременно ще дарят свобода на уибробците…

Той не можа да продължи. От яслата на нашия съсед Мълчаливеца се разнесе такъв истеричен кикот, че цялата конюшня се събуди и се разшава неспокойно. Мълчаливеца приглуши кикота си, но дървеният му крак още доста време блъскаше преградата на яслата… Мистър Аймсори сложи пръст на устата си, пошепна, че старият инвалид навярно е полудял, и побърза да се прибере.

Аз обаче не бях на неговото мнение. Когато смехът оттатък престана, много ми се пощя да ида да поздравя Мълчаливеца: сигурен бях, че е с всичкия си и че дори не е изкуфял, както се полага на стари хора. Не го направих само поради късния час.

От този ден, а по-право от тази нощ нататък почна заключителната част на нашите приключения в Уибробия и тя се свърза най-непосредствено с миналото, настоящето и бъдещето на Мълчаливеца. Защото той имаше и бъдеще, този безобразен и страшен в своето нещастие стар инвалид…

Цяла седмица той мълча и отново не отговаряше на нашите поздрави. Само дето се въздържаше от гримасите на отвращение, когато минаваше край нас с Лина. Не го чувах дори да мърмори нощем, нито пък шишето му да кълколи, както обикновено. След това го видях завит с прокъсаното одеяло презглава и още две седмици той спа непробудно, без да промени дори позата си.

Толкова повече бяхме изненадани, когато една ранна утрин ни събуди настойчиво чукане по дъсчената преграда. След моето сънливо „плийз“ над преградата се показа главата на Мълчаливеца и той попита може ли да ни посети. Казах му да почака малко, дорде Лина си смени пижамата със сутрешен тоалет.

След един час той влезе в яслата ни. Седна, оправи с пъшкане дървения си крак, намести черната превръзка на окото си и се извини, дето ни е събудил. Каза, че се е решил на тази стъпка, защото някои мисли вече две седмици не му давали покой.

— Мисли? — пошегувах се аз. — Нима вие мислите и когато спите?

Той се усмихна, ако това можеше да се нарече усмивка и почеса голата си като яйце глави:

— Не съм спал, сър. Аз никога не спя. Тези глупци уибробците не знаят човешките навици и когато мисля, навярно си въобразяват, че спя. Гот дем, за тях това е едно и също… Бихте ли ми разказали нещо за Англия, сър?

— За Англия? — учудих се аз. — Защо тъкмо за Англия?

— Простете, мадам — сепна се Мълчаливеца, — аз още не съм ви се представил. — Той поиска да стане на крака, но аз го помолих да се представи седнал и той само наклони глава: — Капитан Лемюел, англичанин. Бивш корабен хирург и капитан от търговския на Нейно Величество флот.

— О! — можах само да извикам аз.

— Какво ви учудва, сър?

Аз навреме се овладях. Ето защо все ми се струваше, че познавам този старик. Лемюел, капитан на кораб… Снимката! Картотечната снимка в Грейтполисменството на Лахгнег, която мистър Ролф ни бе показал в деня на нашето уибробизиране… Но нали онзи Лемюел е бил екзекутиран преди два века и половина?!

За щастие аз вече знаех от опит, като имах пред вид спиритическия сеанс на Летящия остров, че живите могат да бъдат мъртви, а мъртвите по-живи от живите, и това ме спаси от прибързани въпроси.

— Нищо, мистър Лемюел — отвърнах и го запознах официално с Лина и със себе си. — Драго ми е, че ви срещам.

Така спечелих време и се посъвзех. Знаех, че когото уибробците екзекутират веднъж, той няма шанс да възкръсне, но как да попиташ човека защо още е жив? При това той седеше пред очите ми, а аз на очите си всякога вярвам повече, отколкото на картотеките.

— Извинете, но бих желал да ви кажа защо ви събудих — рече мистър Лемюел. — Много съм развълнуван. Още в първия миг, когато ви видях тук, разбрах, че сте европейци, а пък аз съм напуснал Англия твърде отдавна… Разправете ми нещо за нея, ако това не ви затруднява.

Това ме затрудни твърде много. Намерих се в небрано лозе, понеже за Мозамбик и Уганда, дето не бях ходил, знаех повече, отколкото за Англия, дето бях ходил. Все пак можах да съобщя на нашия съсед, че Англия си е все още там, дето е била и по-рано, и че през нея, както винаги, минава Гринуичкият меридиан.

Кой знае защо мистър Лемюел посрещна това съобщение с обидно безразличие. По същия начин той се отнесе и към моето известие, че Лондон се намира на устието на Темза, а по Пикадили се разхождат джентълмени, проститутки и хипита. Разправих му и как изглежда Трафалгар скуер на вечерно осветление, и за адмирал Нелсън, който си стои там, и между другото със своето превързано око много прилича на нашия събеседник. Но Лемюел, види се, твърде отдавна бе напуснал отечеството си, защото името Нелсън не му направи никакво впечатление, и той каза, че не познава такъв адмирал. Единственият адмирал, за когото си спомнял, бил мистър Френсис Дрейк, бивш морски пират, а впоследствие фаворит на куин Елизабет.

Тогава, като си припомних как старикът жалеше нощем за конете си, аз му разказах за многобройните специализирани дружества, които в днешна Англия покровителствуват животните, включително и домашните такива. Съобщих му, че в неговото отечество е забранено малтретирането на каквито и да било животни, а що се отнася до конете, те се ползват с уважение и любов, на които може да завиди който и да е английски държавник.

От това съобщение мистър Лемюел остана доволен и веднага попита бих ли могъл да му кажа нещо за Ноттингхемпшир. Досетих се, че Ноттингхемпшир е някакво село, град или местност в Англия, но откровено си признах, че не мога да му кажа нищо.

— Това е родното ми място — рече меланхолично старецът и се прибра в яслата си.

През следващите дни ние с жена ми си блъскахме главите над загадката, каквато представляваше старият морски капитан. Възможно ли беше наистина да е съшият англичанин, за когото толкова бяхме слушали по разни поводи? Човекът от картотечната снимка в Лахгнегското грейтполисменство? Че по някакъв начин е избягнал екзекуцията, това можеше да се приеме, още повече че и надписът на оная снимка гласеше само: „Делото е приключено“, а едно приключено дело още не значи приключен живот. Но да доживее до възраст, каквато не достигат дори кюрдите и кавказците, ни се струваше съвсем невероятно. При това в Уибробия, и то в Енсъстър стейбъл!… Ние се надявахме обаче скоро да се доберем до истината, тъй като вече бяхме установили контакт с нашия съсед.

Така и стана. Първата стъпка за по-нататъшното ни сближаване направи самият мистър Лемюел. Един ден той ни каза, че не би желал уибробците да узнаят каквото и да било за неговата личност, най-малкото името му, и поиска от нас честна дума, че ще запазим в това отношение абсолютна дискретност. Ние му дадохме дума, а той ни покани да му идем на гости в неговата ясла.

Отидохме още същата вечер. Капитанът ни посрещна радушно. Покани ни да седнем на сламата, попита ни за здравето и ни разпита за нашето отечество. Ние му разказахме най-подробно къде се намира то, какво представляват нашите сънародници в биологическо и гражданско отношение, с какво се препитават и каква полова мощ притежават. Особено възхитен беше старият капитан, когато научи, че у нас овцете не изяждат хората, а става обратното, че нямаме бизнесмени, графове и Камара на лордовете и че сме на път да извършим научно-техническа революция. Той просто не можеше да си представи, че е възможна държава, дето няма гладни и голи хора, нито просия, подкупи, злоупотреби, проституция и други такива.

— Но това е страната на сър Томас Мор — възкликна капитанът. — Градът на Томазо Кампанела!

Той измъкна изпод сламата своето голямо шише, наля две кратунки — в Енсъстър стейбъл няма чаши, а се използват кратунки, които растат в изобилие по оградата от бодлива тел — и предложи да пием за нашето отечество. Помислих, че ни гощава с някаква уибробска настойка, но като поднесох кратунката към устата си, усетих мирис на дървеници. Капитанът кимна и се засмя:

— Уиски, мистър Драгойефф. Скоч. Чиста проба.

— Уиски? Тук?

— А за какво мислите употребявам ечемика си? Да не би да си тъпча с него търбуха? — Той глътна от своята кратунка и доволно изкряка: — Хххха! Та аз през живота си не съм изпил повече от една пинта вода, мистър Драгойефф. По водата аз съм плавал, но не съм я пил. Не, честна дума.

Не го запитах как и къде си прави уискито, но използвах доброто му настроение, за да му задам въпроса, който отдавна не ми даваше мира.

— Мистър Лемюел, ще си позволя да ви запитам…

— Питайте, не се стеснявайте — рече мистър Лемюел, като ни наливаше по една втора кратунка.

— От каква злополука сте пострадали така?

Той прие въпроса ми, като че го е очаквал, и само хихикна:

— Искате да кажете кой ме е превърнал на чучело? 0, това е дълга история. Тя е започнала със самото ми раждане.

— Нима вашите родители…

— О, не. Баща ми ме обичаше много.

— Тогава навярно майка ви?

— Аз нямах майка, аз имах само баща.

Ние с Лина се спогледахме. Наистина бащите често са толкова небрежни, че не вземат участие в създаването на собствените си деца, но да не вземе участие и майката? Дявол знае какво беше това… Изказах предположението, че в такъв случай нещастието на мистър Лемюел се дължи на лоша наследственост. Той неочаквано почервеня и сви вежди:

— Мистър Драгойефф, ако не ми бяхте гост и ако не ви извиняваше вашата неосведоменост, щях да ви повикам на дуел и да ви убия като пале… Моят баща беше най-почтеният човек в Англия, ако не и в цяла Европа. Той беше философ, с него са се съветвали министри и крале. Той почина като декан на катедралата „Свети Патрик“ в Дъблин.

— О! — казах аз.

— Да, да, мистър Драгойефф. В живота си баща ми е извършил една-единствена грешка и когато разбрал, че греши, оттеглил се именно в Дъблин…

— Каква е била грешката му, ако позволите?

— Съветвал кралските правителства да съединят политиката с морала… Хо-хо, оригинал, нали? Хо-хо-хо!

Смехът на капитана, и то в момент, когато говореше за своя любим покоен татко, ме смути, но той добави, вече сериозно, че тази грешка струва твърде скъпо на баща му: последният в края на живота си полудял и враговете му използвали този факт, за да обяснят именно с него появата на сина, тоест на самия Лемюел.

— Нима сте се родили… в този си вид?

— О, ноу — възкликна капитанът. — Бях си нормално дете на века… Но тъкмо затова мнозина джентълмени смятаха, че съм урод и трябва да бъда предаден незабавно на палача, за да бъда изгорен публично. Между тях беше и мистър Ричардсън, един много културен мъж, който дращеше романи за набожни стари моми. Той беше най-свиреп, да го вземат дяволите… Екскюз ми, мадам.

Лина му кимна любезно, а аз зададох първоначалния си въпрос:

— Все пак кой ви е подредил така, капитане?

Мистър Лемюел се умълча и през главата му, изглежда, минаха цял порой мисли, които го отнесоха далеч. После каза:

— Те бяха мнозина, мистър Драгойефф, трудно ми е дори да си ги припомня всичките… Но първият беше един лондонски издател мистър Бенджамин Мотт, ако сте чували.

Отговорих, че такова име не съм чувал, и той каза, че това е възможно, макар че на времето мистър Мотт бил твърде известен човек. Тъкмо затова баща му го подхвърлил пред вратата на Мотт.

— Но вие споменахте, че баща ви е бил почтен човек — учудих се аз.

— Да. Но баща ми беше и умен човек — рече твърдо капитанът. — Той знаеше, че в Лондон по-лесно ще видя бял свят, пък и светът по-лесно ще ме види…

Цялата тази история ми се стори твърде объркана и съмнителна, но мистър Лемюел, навярно под влиянието на уискито, се бе разприказвал и аз не исках да му преча. Той отреагирваше дългото си мълчание. Така ние узнахме още, че след кратко пребиваване при мистър Мотт малкият Лемюел попаднал в ръцете на един френски абат, на име Пиер Франсоа Гюйо Дефонтен, и че този абат извършил над него главните операции. Абатът се заел да направи от Лемюел французин и дори да го въведе в кралския двор, но преди това го преработил съобразно изтънчените вкусове на обществото. Най-напред той му извадил зъбите, та да не може да хапе, после му отрязал дългия нос, за да не би да разврати демоазелите на мадам Помпадур, които били много чувствителни към подобни носове, след това му ампутирал десния крак, да не би да ритне някого, едната ръка — за да не може да боксира, и т.н. В замяна на това абатът го накарал да носи напудрена перука на главата си, а на здравата ръка — пръстени и мека ръкавица и го научил на реверанси и на различни „па“.

— Останалото довършиха някои мои покровители от различни страни на Европа — въздъхна капитанът и се почовърка там, дето би трябвало да има ухо.

— Нима сте обиколили цяла Европа? — попитах.

— Да, приятелю. И навсякъде се намираше по някой благочестив идиот или свръхпатриот, то е все едно, който ме режеше и кълцаше, както му скимне.

Аз се поизкашлях. Всичко това звучеше твърде фантастично и аз неволно се върнах към мисълта за една пременена наследственост. Ако бащата се е побъркал в края на живота си, защо това да не се е случило и със сина? За да проверя заключението си, попитах мистър Лемюел на каква възраст е. Той отвърна, че не знае, тъй като бил загубил вече сметка на времето, но че се е родил някъде между 1715 и 1726 година.

— Мистър Лемюел — казах аз внимателно. — Уважаеми мистър Лемюел, сега сме 1972 година. Ще рече вие сте на около двеста и петдесет години?

— Изглежда, че е тъй — рече старикът, без да му мигне окото.

— Интересно как сте постигнали такъв рекорд?

Мистър Лемюел се усмихна добродушно и потупа шишето до себе си:

— Уискито, мистър Драгойефф, уискито… Няма по-сигурен удължител на живота от него. Само пуританите, магаретата и уибробците не разбират това. Пък и знаете ли? — Той се наведе доверително към ухото ми. — На мен съдбата ми е такава. Аз съм безсмъртен като струлдбругите… Да, да, на мен ми е съдено да живея дотогава, докато на земята се говори английски език.

Колко трудно вярваме ние, хората, на фантастичната истина и колко лесно — на правдоподобната лъжа! Лина ме побутна с крак и аз побързах да променя темата на разговора, като си казах, че всеки човек в края на краищата откача на някоя тема и че старецът не прави изключение… Мога да се закълна обаче, че мистър Лемюел долови мисълта ми. Без да каже дума, той поразрови сламата в най-далечния ъгъл на яслата и от една дупка там извади няколко предмета: един далекоглед, един сгъваем нож, голям джобен часовник и секстант. Далекогледът явно беше старинен, дълъг около един ярд, с широки медни пръстени на двата края Часовникът беше сребърен, а на капака му бе гравирано името на фирмата и датата на произвеждането му; „Лесингтън, Джонс енд Ко, лимитед, 1699 г.“ Мистър Лемюел обясни, че този часовник му бил подарен от него вия учител в медицината лондонския лекар мистър Джемс Бетс, когато той, Лемюел, предприел първото си плаване като хирург на кораба „Лястовица“, чийто капитан бил мистър Ейбреген Пеннел.

Аз си прехапах езика. Тези подробности, както и почтеният вид на стария инвалид, който никак не приличаше на човек, способен да ограби някой музей, ме накараха да ревизирам мнението си. Аз повярвах във възрастта му. Повярвах и в много от онова, което бях чул с ушите си. Но и много от странностите в живота и поведението на нашия нов приятел останаха неизяснени и аз продължих да го наблюдавам с неотслабващ интерес.

Колкото и неетично да е, аз просто тръгнах по дирите му. Най-напред поисках да узная къде ходи и какво прави нощем и можах да констатирам поразителни неща. Първото от тях ме накара да се усъмня в собствения си здрав разум, защото мистър Лемюел наистина прескачаше… какво мислите? Той прескачаше оградата от бодлива тел, петнадесетфутовата ограда на Енсъстър стейбъл! А това прави около пет метра скок на височина…

Ако не бях видял с очите си, никога не бих повярвал, както впрочем не вярваше и мистър Аймсори. Да, да, драги читателю! Вместо да се провре между двата най-долни реда тел, което не би му струвало нищо, или да мине през портала, който никога не се затваряше, нашият двеста и петдесет годишен инвалид, с дървен крак и без една ръка, правеше скок от място, какъвто нито един световен шампион в разцвета на силите си не би могъл да направи. Първата ми мисъл при тази гледка беше, че капитанът не е реален човек, а кибернетична играчка, хитро конструирана от някой голям шегаджия.

Но това не беше така, защото след скока той обикновено сядаше на двайсетина крачки извън оградата, гледаше към Черната скална верига и си бърбореше нещо като най-обикновен старик. Веднъж например той в продължение на пет-шест часа повтаряше с въздишка една и съща фраза: „О, Лорд, вярно ли е, че ти си създал света? Кой е по-глупав от нас двамата?“ И прибавяше думички, каквито нито един англичанин не би си позволил в дамско общество. Друг път той произнесе цяла реч, като си въобразяваше, изглежда, че се намира в Камарата на общините. Той се обръщаше към депутатите с прозвището „многоуважаеми йеху“ и им доказваше, че никаква просвета и нито една църква в света не са в състояние да измъкнат Англия от ямата на пороците, дето е затънала с двата крака. Самите депутати той наричаше безхарактерни роби и алчни животни, готови да продадат и майка си за трийсет сребърника. На края той изненадващо заяви, че Англия в същност е оправдала очакванията му и че той е много доволен, понеже светът се оказал не по-добър от него самия.

Истински се изумих обаче, когато една нощ го заварих да говори с един гарван. За да бъда сигурен, че не се лъжа, проврях се през телената ограда и припълзях по-близо. Гарванът беше кацнал на рамото му, слушаше го с голямо внимание и от време на време повтаряше своето привично: „Невърмоор, невърмоор.“ Това, изглежда, нервираше стария капитан, защото този път той изказваше, макар и тихичко и плахо, надеждата, че ирландците ще си извоюват свобода, а човечеството, което в края на краищата не се състои само от магарета, може да последва примера им. Когато гарванът за не знам кой път изграчи своето „невърмоор“, той ядосано го блъсна от рамото си, скочи и побягна с такава бързина, че аз се отказах да го следвам. Прибра се в яслата си чак призори малко запъхтян и аз го чух да ругае дървения си крак и да възклицава: „О, Диа, да те вземат дяволите, колко малък е този посран свят. Човек няма къде да се размърда… О, Лорд, направи тъй, че твоето най-висше творение да не вони толкова.“

Най-вероятното все пак беше нашият нов приятел да не е с всичкия си. Но аз от опит знаех, че най-вероятното невинаги се покрива с действителното, и продължих да вървя подир мистър Лемюел като негова сянка. Докато една нощ установих, че той си няма собствена сянка…

Това беше най-странното ми откритие. Имаше пълнолуние и капитанът този път не бе прескочил оградата, а беше застанал насред малкото площадче близо до нашата конюшня и зяпаше в небето, подпрян на бастуна си. Сенките бяха ясно очертани, дори малките камъчета хвърляха сянка, а тази на старика липсваше. Изчаках някое време той да се размърда, като се надявах, че сянката му ще се появи. Но тя не се появи.

Тогава се реших на една смела стъпка. Приближих се до него открито и го попитах защо си няма сянка.

— Вие ми я замествате — ухили се той. — Защо непрекъснато вървите по дирите ми?

— Изглежда, съдбата ми е такава — цитирах го аз шеговито.

Мистър Лемюел впери окото си в мене и се замисли. Той не ми отговори защо няма сянка, но след кратко колебание предложи да ми разкаже историята на своя живот.

Аз постигнах целта си. До този момент бях уверен, че хора, които не ядат, не пият вода и нямат сянка, се срещат само в лошите романи. Когато изслушах обаче житието на мистър Лемюел, убедих се, че не съм прав. Въпреки всичките му чудатости и необикновени способности, които сигурно ще намерят своето научно обяснение в по-далечно бъдеще, той беше реален човек. Историята му беше напълно достоверна. По-достоверна дори от чувалите с ечемик, които уибробската държава ни спущаше всеки месец от небето.

Разказът на стария капитан ще ви предам в следващата глава.