Джанет Еванович
Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот (4)

Глава 3

— Тъй като Боб се прояви като чудесно куче, а аз съм в добро настроение, ще ти помогна да намериш Еди Дечуч — предложи Лула.

Косата й стърчеше право нагоре на мястото, където Джойс я беше оскубала, а едно от копчетата на ризата й липсваше. Ако я вземех със себе си, вероятно щях да си осигуря безопасността, защото изглеждаше наистина смахната и опасна.

Джойс все още лежеше на пода, но едното й око бе отворено, а пръстите й мърдаха. Най-разумно щеше да е ние с Лула и Боб да изчезнем, преди да е отворила и другото си око.

— Е, какво мислиш? — поинтересува се Лула, когато се настанихме в колата и поехме към улица „Фронт“. — Наистина ли съм тлъста?

Лула не изглеждаше тлъста, а просто солидна. Солидна като шпеков салам. Но като огромно количество шпеков салам.

— Не точно тлъста — отговорих. — По-скоро си едра.

— Нямам и целулит.

Това беше вярно. Шпековият салам не можеше да има целулит.

Подкарах на запад по „Хамилтън“ към реката и улица „Фронт“. Лула седеше до мен, а Боб се возеше отзад подал глава през прозореца. Очите му бяха присвити, а ушите му плющяха от вятъра. Слънцето грееше и въздухът бе пролетен. Ако не беше Лорета Ричи, щях да зарежа издирването на Еди Дечуч и да потегля към плажа. Фактът, че трябваше да си платя вноската на колата, ми даде допълнителен стимул да насоча хондата към „Асовете на асфалта“.

„Асовете на асфалта“ асфалтираха пътища и не бе трудно да ги откриеш. Офисът им беше малък, а гаражът — огромен. Гигантски валяк стоеше зад телената ограда до гаража, придружен от разни други почернели от катран машини.

Паркирах на улицата, заключих Боб в колата и двете с Лула замарширувахме към офиса. Очаквах да видя потънал в бумащина управител, но открих Роналд Дечуч да играе карти с други трима мъже. Всички бяха на около четиридесет, облечени в обикновени панталони и ризи от трико с три копчета. Не приличаха нито на директори, нито на работници. По-скоро напомняха мафиотите по телевизията. Хубаво нещо беше телевизията — вече всички в Ню Джърси знаеха как да се облекат.

Мъжете играеха карти на паянтова масичка и седяха на сгъваеми метални столове. На масата имаше купчина пари и никой не изглеждаше щастлив да види Лула или мен.

Дечуч беше по-млада и по-висока версия на чичо си, с около тридесет наднормени килограма, разпределени равномерно. Той остави картите си на масата и се надигна.

— Мога ли да ви помогна, дами?

Представих се и им обясних, че търся Еди. Всички около масата се усмихнаха.

— Този Дечуч е страхотен — каза един от мъжете. — Чух, че ви оставил да седите в хола, а той отишъл и скочил от прозореца на спалнята.

Думите му предизвикаха бурен смях.

— Ако познавахте Чучи, щяхте да наблюдавате прозорците внимателно — обади се Роналд. — Скачал е през доста прозорци. Веднъж го хванали в спалнята на Флоранс Зелцър. Съпругът на Фло, Джо Парцала, се прибрал неочаквано и спипал Чучи, който тъкмо излизал през прозореца. Прострелял го в… как се наричаше това? Глутеус максимус^[1]? Абе направо в задника.

Едър тип с огромно шкембе се залюля на стола си.

— Джо изчезна след това.

— Така ли? — попита Лула. — Какво му се случи?

Мъжът сви рамене.

— Никой не знае. Просто едно от онези неща.

Ясно. Вероятно Джо е бил сполетян от съдбата на Джими Хофа.

— Е, някой от вас виждал ли е Чучи? Някой да знае къде е? — попитах.

— Опитайте в клуба му — отговори Роналд.

Всички знаехме, че Дечуч нямаше да отиде в клуба. Оставих визитната си картичка на масата.

— В случай че се сетите за нещо.

Роналд се усмихна гадничко.

— Вече се сещам за нещо.

Пфу!

— Този Роналд е гнусен червей — рече Лула, когато се качихме в колата. — И те гледаше сякаш си закуската му.

Потръпнах неволно и подкарах. Може би майка ми и Морели бяха прави. Може би трябваше да си намеря друга работа. Или пък въобще да не работя. Може би трябваше да се омъжа за Морели и да съм домакиня като идеалната си сестра, Валери. Можех да имам едно-две деца и да си уплътнявам деня с оцветяване на книжки и четене на приказки за малки мечета и парни локомотиви.

— Може и да е забавно — казах на Лула. — Обичам парни локомотиви.

— Разбира се — отговори тя. — За какво, по дяволите, говориш?

— Детски книжки. Не помниш ли книжката за парния локомотив?

— Нямах книги, когато бях дете. А ако имах книга, тя нямаше да е за парен локомотив, а за лъжичка за крек.

Пресякох улица „Броуд“ и поех към Бърг. Исках да поговоря с Анджела Маргучи и евентуално да надникна в къщата на Еди. Обикновено можех да разчитам на приятели или роднини на беглеца да ми помогнат в издирването. Но приятелите и роднините на Еди надали имаха психиката на доносници.

Паркирах пред дома на Анджела и обещах на Боб, че няма да се забавя повече от минута. Двете с Лула бяхме на половината път до вратата, когато Боб залая. Не обичаше да остава сам. А и знаеше, че го лъжа за минутата.

— Леле, тоя Боб наистина може да лае — изхленчи Лула. — Главата ме заболя от него.

Анджела подаде глава през вратата.

— Какъв е този шум?

— Боб е виновен — отговори Лула. — Не обича да го оставяме в колата.

Лицето на Анджела засия.

— Куче! О, толкова е сладък! Обичам кучета.

Лула отвори вратата на колата и Боб изскочи навън. Втурна се към Анджела, сложи лапи на гърдите й и я събори на пода.

— Не счупи нищо, нали? — попита Лула, докато я вдигаше.

— Не мисля така — отговори Анджела. — Имам пейсмейкър, който поддържа сърцето ми, и колена и тазобедрени кости от неръждаема стомана и тефлон. Единственото, за което трябва да внимавам, е да не ме удари гръм и да не ме пъхнат в микровълнова печка.

Мисълта за Анджела, напъхана в микровълнова печка, ми припомни Хензел и Гретел, които били заплашени от подобен ужас. Това пък ме накара да си помисля за ненадеждността на трохите като следи. А това доведе до потискащото осъзнаване, че бях в по-гадно положение от Хензел и Гретел, тъй като Еди Дечуч не ми оставяше дори следи от трохи.

— Предполагам, че не си виждала Еди, нали? — попитах Анджела. — Не се ли е прибирал у дома? Не ти ли е звънял да те помоли да се погрижиш за цветята му?

— Не. Не съм се чувала с Еди. Вероятно той е единственият в целия Бърг, с когото не съм се чувала. Телефонът ми звъни като луд. Всички искат да научат нещо за горката Лорета.

— Еди имаше ли много посетители?

— Само неколцина приятели. Зиги Гарви и Бени Колучи. И още един-двама.

— А някой, който да шофира бял кадилак?

— Еди шофираше бял кадилак. Колата му се развали и той взе кадилака назаем от някого. Не знам от кого. Паркираше го в алеята зад гаража.

— Лорета Ричи често ли го посещаваше?

— Доколкото знам, това е първият път, когато е посетила Еди. Лорета работеше като доброволка в благотворителната програма за старци „Храна на колела“. Видях я да влиза в къщата му с кутия в ръка надвечер. Реших, че някой й е казал, че Еди е депресиран и не се храни добре. Или пък Еди сам се е записал в програмата, макар да не мога да си го представя да върши нещо подобно.

— Видя ли Лорета да си тръгва?

— Не я видях да си тръгва, но забелязах, че колата й я нямаше. Сигурно бе останала при Еди някъде около час.

— Ами изстрелите? — намеси се Лула. — Чу ли как я очистват? Или пък писъците й?

— Не чух никакви писъци — отговори Анджела. — Мама е глуха като пън и след като пусне телевизора, тук не може да се чуе абсолютно нищо. А телевизорът работи от шест до единадесет. Искате ли малко кекс с кафе? Имам и чудесни бадемови сладки от пекарната.

Благодарих на Анджела за предложението и й обясних, че ние с Лула и Боб трябва да си свършим работата.

Излязохме от дома на Маргучи и пристъпихме към половината на Дечуч. Достъпът до нея, разбира се, бе забранен, тъй като разследването още не бе свършило. Но пък никакви ченгета не вардеха къщата или бараката, затова реших, че вчера са се потрудили усърдно, за да приключат със събирането на веществени доказателства.

— Май не трябва да влизаме там. Жълтите ленти още са си на мястото — отбеляза Лула.

Съгласих се.

— Да, полицията няма да остане доволна, ако влезем.

— Разбира се, ние бяхме там вчера и вероятно сме оставили отпечатъци из цялата къща.

— Значи според теб няма да има значение, ако влезем и днес?

— Няма да има, ако никой не разбере за това — отговори Лула.

— А пък аз имам ключ, следователно няма да влезем с взлом.

Е, проблемът бе, че аз май откраднах ключа.

Като агентка по залавяне на обвиняеми имам право да влизам в дома на беглеца, ако имам причини да подозирам, че той е там. А ако положението станеше напечено, със сигурност щях да измисля основателна причина. Може и да ми липсват някои умения на ловците на бегълци, но пък мога да надлъжа повечето от тях.

— Първо трябва да се уверим, че този ключ е от къщата на Еди — каза Лула. — Нали разбираш, да го проверим.

Завъртях ключа в ключалката и вратата се отвори.

— Мамка му! — извика Лула. — Виж какво стана сега. Вратата се отвори.

Мушнахме се тъмното антре и заключих вратата зад нас.

— Ти ще наблюдаваш — казах на Лула. — Не искам да ме изненадат ченгетата или Еди.

— Можеш да разчиташ на мен — усмихна се тя. — Наблюдател е малкото ми име.

Започнах от кухнята. Прерових чекмеджетата и шкафовете, прелистих вестниците на плота. Действах като Хензел и Гретел и търсех малката трохичка, която да ме насочи към някаква следа. Надявах се да открия телефонен номер, надраскан на салфетка, или пък карта с голяма оранжева стрелка, сочеща към местен мотел. Намерих обаче само обичайните боклуци, които се натрупват във всяка кухня. Еди имаше вилици, лъжици, чинии и купи, очевидно купени от госпожа Дечуч и използвани по време на брака. В мивката не се виждаха мръсни прибори — всичко бе спретнато подредено по шкафовете. В хладилника нямаше много храна, но бе по-добре зареден от моя. Малка кутия с мляко, яйца, пуешки гърди от месарницата на Джовичини, пакетче масло и подправки.

Обиколих всичко на долния етаж — всекидневната, трапезарията и малката тоалетна. Надникнах в гардероба и претърсих джобовете на палтата и саката, докато Лула наблюдаваше улицата през пролуката в завесите.

Качих се горе и претърсих спалнята, като все още се надявах да намеря трохичка. Леглата бяха оправени. На нощното шкафче лежеше книжка с кръстословици. Никакви трохи. Влязох в банята. Чиста мивка. Чиста вана. Шкафче, натъпкано до пръсване с аспирин, седемнадесет различни вида хапчета против киселини, приспивателни, буркан с мехлем за нос, препарат за почистване на ченета, крем за хемороиди.

Прозорецът над ваната беше отворен. Покатерих се на ваната и погледнах навън. Бягството на Дечуч изглеждаше съвсем възможно. Излязох от банята, застанах в коридора и се замислих за Лорета Ричи. Нямаше и следа от нея в къщата. Никакви кървави петна. Никакви следи от борба. Къщата беше необикновено чиста и спретната. Забелязах го и вчера, когато обикалях и търсех Дечуч.

В тефтерчето до телефона нямаше бележки. По плота в кухнята не се валяха рекламни кибрити от заведения. По пода нямаше чорапи. Нито пране в панера в банята. Е, какво ли разбирах? Може би депресираните старци се увличаха по чистенето. Или пък Дечуч бе прекарал цяла нощ в почистване на кръвта от пода, а после бе изпрал всичко. Важното бе, че нямаше никакви трохи.

Върнах се във всекидневната и положих доста усилия да не се намръщя. Оставаше само едно място за претърсване. Мазето. Мамка му! Мазетата в подобни къщи винаги са тъмни и зловещи, пълни с паяжини и стари котлета за отопление.

— Е, предполагам, че сега би трябвало да огледам мазето — споделих с Лула.

— Добре — кимна тя. — Хоризонтът е чист засега.

Отворих вратата на мазето и запалих лампата. Очукани дървени стълби, сив циментов под, паяжини и призрачни звуци. Опасенията се оправдаваха.

— Нещо не е наред ли? — попита Лула.

— Страшно е.

— Аха.

— Не искам да слизам долу.

— Това е само едно обикновено мазе — насърчи ме Лула.

— А защо ти не слезеш?

— Не и аз. Мразя мазетата. Зловещи са.

— Имаш ли пищов?

— А мечките кензат ли в гората?

Взех пищова на Лула и заслизах бавно по стълбите.

Не знаех какво щях да правя с оръжието. Вероятно да застрелям някой паяк.

В мазето видях пералня и сушилня. Работна маса с инструменти… отвертки, гаечни ключове, чукове. Менгеме. Никой от инструментите не изглеждаше използван наскоро. В единия ъгъл бяха подредени няколко кашона. Бяха затворени, но не запечатани. Лепенките им лежаха на пода. Надникнах в няколко от тях. Коледни играчки, книги, тенджери. Отново никакви трохи.

Качих се горе и затворих вратата. Лула още гледаше през прозореца.

— Олеле! — извика внезапно.

— Какво става? — Мразя това „олеле“.

— Току-що отпред спря патрулна кола.

— Мамка му!

Сграбчих каишката на Боб и тримата побягнахме към задната врата. Излязохме и притичахме до балкона на Анджела. Лула отвори вратата на кухнята и всички се втурнахме вътре.

Анджела и майка й седяха до масата и ядяха кекс с кафе.

— Помощ! Полиция! — изпищя майката на Анджела, когато нахлухме.

— Това е Стефани — изкрещя Анджела в ухото на майка си. — Не помниш ли Стефани?

— Кой?

— Стефани!

— Какво иска?

— Променихме си решението за кекса — отговорих, като придърпах стол и седнах.

— Какво? — извика майката на Анджела. — Какво?

— Кекс — изврещя Анджела в отговор. — Искат кекс.

— Тогава дай им малко, за Бога, преди да са ни застреляли.

Двете с Лула се вторачихме в пистолета в ръката ми.

— Май трябва да го прибереш — каза Лула. — Не искаме старата дама да намокри гащите.

Дадох оръжието на Лула и си взех парче кекс.

— Не се тревожете — извиках. — Пистолетът не е истински.

— Изглежда ми съвсем истински — възрази майката на Анджела. — Прилича на „Глок“ четиридесети калибър. Можеш да пробиеш чудесна дупка в нечия глава с него. Аз самата имах такъв, но го замених с пушка, когато зрението започна да ми изневерява.

Карл Констанца потропа на вратата и всички подскочихме.

— Патрулираме и видяхме колата ти отвън — каза ми той, като грабна кекса от ръката ми. — Искахме да се уверим, че не се занимаваш с нищо незаконно… например проникване на местопрестъпление.

— Кой? Аз?

Констанца ми се ухили и си тръгна с кекса ми. Обърнахме се към масата, където сега стоеше празна чиния.

— Мили Боже! — изохка Анджела. — Тук имаше цял кекс. Какво, за Бога, може да му се е случило?

Двете с Лула се спогледахме. Муцуната на Боб беше оплескана с бяла захарна глазура.

— Ние бездруго трябва да си тръгваме — казах бързо и повлякох Боб към предната врата. — Обади ми се, ако се чуеш с Еди.

— Не свършихме много работа — рече Лула, когато излязохме на улицата. — Не открихме нищо за Еди Дечуч.

— Не е вярно, купува си пуешки гърди от месарницата на Джовичини — възразих.

— И какво от това? Да не си решила да закачим пуешки гърди на въдицата?

— Не. Искам да кажа, че Еди е човек, който е прекарал целия си живот в Бърг и няма да отиде никъде другаде. Той си е тук и се мотае наоколо в белия кадилак. Просто трябва да го намерим.

Е, щеше да е по-лесно, ако бях успяла да запиша регистрационния номер на кадилака. Помолих моята приятелка Норма да провери в отдела за превозни средства за бели кадилаци, но те бяха прекалено много и не стигнахме доникъде.

Оставих Лула в офиса и тръгнах да търся Откаченяка. Той и Дуги прекарват дните си най-вече в гледане на телевизия и ядене на чипс. Живеят от полузаконни сделки. Подозирам, че в скоро време запасите им ще се изчерпят и двамата ще заживеят не толкова луксозно.

Паркирах пред къщата на Откаченяка и двамата с Боб измарширувахме до вратата и почукахме. Хюи Коза ми отвори и се ухили широко. Хюи Коза и Зиро Барта са двамата съквартиранти на Откаченяка. Готини типове, но, също като Откаченяка, живеят в друго измерение.

— Маце — каза Хюи.

— Търся Откаченяка.

— В къщата на Дуги е. Трябваше да изпере някои неща, а Дъгстър има пералня. Дъгстър си има всичко.

Метнах се на колата, изминах краткото разстояние до дома на Дуги и паркирах. Можех да отида и пеша, но никой в Джърси не постъпва по този начин.

— Ей, маце — поздрави ме Откаченяка, когато потропах на вратата на Дуги. — Радвам се да видя и теб, и Боб. Mi casa su casa^[2]. Е, всъщност това е казата на Дуги, но не знам как да го кажа.

Откаченяка отново беше облечен в суперкостюм. Този път зелен и без избродирани на гърдите инициали. Приличаше повече на краставица, отколкото на супергерой.

— Света ли спасяваш? — попитах.

— Не. Пера.

— Чу ли се с Дуги?

— Не, маце. Хич.

Предната врата водеше към всекидневна, обзаведена спартански с канапе, кресло, лампион и телевизор с огромен екран. На екрана Лари, Дарил и Дарил предлагаха торба с прегазени животни на Боб Нюхарт.

— Има ретроспектива на Боб Нюхарт — съобщи ми Откаченяка. — Показват всички класически филми. Истинско злато.

— Е, добре — казах, като се огледах наоколо. — Дуги никога ли не е изчезвал по този начин?

— Никога откак го познавам.

— Има ли си приятелка?

Откаченяка ме изгледа тъпо, сякаш въпросът ми бе прекалено сложен.

— Приятелка — накрая повтори той. — Ух! Никога не съм смятал, че Дуги може да си има приятелка. Никога не съм го виждал с момиче.

— Ами приятел?

— Не мисля, че има такъв. Смятам, че Дуги е… хм… ами справя се сам.

— Добре, да опитаме нещо друго. Къде отиваше Дуги, когато изчезна?

— Не ми каза.

— Шофираше ли?

— Да. Взе батмобила.

— Как точно изглежда батмобилът?

— Като черен корвет. Обиколих наоколо, за да го потърся, но не го видях никъде.

— Вероятно трябва да се обадиш в полицията.

— В никакъв случай! Дъгстър ще го закъса с гаранцията.

Усетих кофти вибрации. Откаченяка изглеждаше нервен, а това бе необичайно за темперамента му. Обикновено Откаченяка е господин Спокойствие.

— Тук става още нещо — отбелязах. — Какво не ми казваш?

— Нищо, маце. Кълна се.

Наречете ме луда, но харесвах Дуги. Наистина беше смотаняк и мошеник, но готин смотаняк и мошеник. А сега беше изчезнал и ме тормозеше неприятно усещане в стомаха.

— Ами семейството на Дуги? Говори ли с някой от тях? — попитах.

— Не, маце. Те всичките са някъде в Арканзас. Дъгстър не говори много за тях.

— Дуги има ли тефтерче с телефони?

— Никога не съм виждал такова. Но предполагам, че може да откриеш нещо в стаята му.

— Остани тук с Боб и внимавай да не изяде нещо. Аз ще проверя в стаята на Дуги.

На горния етаж имаше три малки спални. И преди бях идвала в къщата, затова знаех коя е стаята на Дуги. Също така знаех какво да очаквам по отношение на интериора. Дуги не си губеше времето с дреболии като домакинство. Подът в стаята му беше осеян с дрехи, леглото — неоправено, а тоалетката — засипана с хартии, модел на космическия кораб „Ентърпрайз“, списания с голи мадами и мръсни чинии и чаши.

На нощното шкафче имаше телефон, но не и тефтерче. На пода до леглото се въргаляше лист жълта хартия. На него без никакъв ред бяха надраскани имена и телефони, някои от които полети с кафе. Прегледах листа набързо и открих няколко Купъровци, регистрирани в Арканзас. Нито един в Джърси. Разрових бъркотията по тоалетката, а после за всеки случай надникнах и в гардероба.

Никакви следи.

Нямах основателни причини да проверявам и другите спални, но съм си любопитна по природа. Втората спалня беше спартански обзаведена стая за гости. Леглото не беше оправено. Предположих, че Откаченяка спи тук от време на време. А третата бе пълна от пода до тавана с крадена стока. Кашони с тостери, телефони, будилници, купчини с тениски и господ знае какво още. Дуги отново се беше захванал за работа.

— Откаченяк! — изревах с пълна сила. — Качи се горе! Веднага!

— Уха — възкликна Откаченяка, когато ме видя пред вратата на третата спалня. — Откъде се взеха всички тия неща?

— Мислех, че Дуги се е отказал от сделките.

— Не можа да се удържи, маце. Кълна ти се, че опита, но това е в кръвта му, разбираш ли? Ами той направо е бил роден, за да търгува.

Сега вече имах по-ясна представа за причината за нервността на Откаченяка. Дуги все още бе замесен с лоши хора. Лошите хора не са проблем, когато всичко върви добре. Но започват да те тревожат, когато приятелят ти изчезне.

— Знаеш ли откъде са кашоните? Имаш ли представа с кого работеше Дуги?

— Въобще нямам идея. Звъннаха му по телефона, а после на улицата се появи някакъв камион и получихме всичкия този инвентар. Не обърнах голямо внимание. Даваха Роки и Бизона по телевизията, а знаеш колко е трудно да се откъснеш от стария Роки.

— Дуги дължеше ли пари? Имаше ли нещо странно в сделката?

— Не ми се стори така. Дуги изглеждаше щастлив. Каза, че стоката щяла да се продаде адски бързо. С изключение на тостерите. Ей, искаш ли тостер?

— По колко вървят?

— Десетак.

— Взимам го.

Отбих се набързо в месарницата на Джовичини, за да купя малко храна, после двамата с Боб потеглихме към къщи за обяд. Държах тостера в едната си ръка, а торбата с покупките в другата, когато излязох от колата.

Бени и Зиги внезапно се материализираха от небитието.

— Позволи ми да ти помогна с торбата — любезно предложи Зиги. — Дама като теб не трябва сама да си носи торбите.

— А това какво е? Тостер? — попита Бени, като ме освободи от товара и погледна кутията. — Добър е. Достатъчно широк, за да препичаш и английски кексчета.

— Нямам нужда от помощ — казах, но те вече държаха торбата и тостера и влизаха в блока.

— Решихме да се отбием и да проверим как вървят нещата — обясни Бени, като натисна копчето за асансьора. — Имаш ли късмет с Еди?

— Видях го в погребалното бюро на Стива, но ми избяга.

— Да, чухме за това. Такъв срам!

Отворих вратата, а те ми подадоха торбата и тостера и надникнаха в апартамента ми.

— Не си скрила Еди тук, нали? — попита Зиги.

— Не, разбира се!

Зиги сви рамене.

— Е, заслужаваше си да проверим.

— Ако не опиташ, няма да спечелиш — каза Бени.

После си тръгнаха.

— Не е задължително да изкараш тест за интелигентност, за да станеш член на мафията — обясних на Боб.

Включих новия тостер и пъхнах вътре две филии. Направих на Боб сандвич с фъстъчено масло и не препечен хляб, а аз взех препечения. Ядохме в кухнята, като се наслаждавахме на всяка хапка.

— Май не е много трудно да си домакиня — доверих на Боб, — стига, разбира се, да имаш фъстъчено масло и хляб.

Обадих се на Норма в отдела за превозни средства и научих номера на корвета на Дуги. После звъннах на Морели, за да видя дали е чул нещо ново.

— Докладът от аутопсията на Лорета Ричи още не е пристигнал — съобщи ми той. — Никой не е виждал Дечуч, а Крупър не е доплувал с прилива. Топката е в твои ръце, сладурче.

О, страхотно!

— Е, ще се видим довечера — каза Морели. — Ще мина да взема Боб и теб в пет и половина.

— Разбира се. Нещо специално ли има?

Мълчание.

— Мислех, че сме канени в дома на родителите ти на вечеря.

— Ох, мамка му! По дяволите!

— Беше забравила, а?

— Бях там и вчера.

— Това означава ли, че не трябва да ходим?

— Де да беше толкова лесно.

— Добре, ще те взема в пет и половина — повтори Морели и затвори.

Обичам родителите си. Наистина ги обичам. Но ме подлудяват. Първо, заради сестра ми Валери и двете й идеални деца. За щастие, те живеят в Ел Ей, така че съвършенството им е донякъде поносимо поради далечното разстояние. След това идва тревожното ми семейно положение, което майка ми се чувства длъжна да оправи. Да не споменаваме и работата, дрехите ми, навиците ми за хранене, ходенето ми на църква (или по-скоро липсата на ходене).

— Добре, Боб — казах, — време е да се връщаме на работа. Отиваме да пообиколим.

Възнамерявах да прекарам следобеда в търсене на коли. Трябваше да намеря белия кадилак и батмобила. Реших да започна с Бърг, а после да разширя района. Направих си наум списък с ресторантите и заведенията за бързо хранене, където сервираха ранна вечеря за възрастните клиенти.

Пуснах парче хляб в клетката на Рекс и му обещах, че ще се прибера до пет часа. Хванах каишката на Боб и тъкмо се канех да изляза, когато на вратата се почука. Беше момчето от цветарница „Стейтлайн“.

— Честит рожден ден — пожела ми хлапето, връчи ми ваза с цветя и изчезна.

Това ми се стори малко странно, тъй като рожденият ми ден е през октомври, а сега бе едва април. Оставих цветята на плота в кухнята и прочетох картичката.

Червени рози, теменужки сини.

От теб ми става като на млади години.

Беше подписана от Роналд Дечуч. Достатъчно неприятен бе фактът, че сутринта успя да ме притесни, а сега пък ми изпращаше цветя.