Джанет Еванович
Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот (14)

Глава 13

Събудих се, когато колата спря. Вече не валеше, но беше много тъмно. Погледнах дигиталния часовник на таблото. Почти три. Рейнджъра разглеждаше голямата къща в колониален стил на отсрещната страна на улицата.

— Това къщата на Луи Ди ли е? — попитах. Рейнджъра кимна.

Беше просторна сграда, издигната върху малък парцел. Къщите наоколо бяха подобни. Всичките бяха сравнително нови. Нямаше високи дървета, нито храсти. След двадесет години кварталът щеше да е чудесен. В момента обаче изглеждаше прекалено нов и гол. В дома на Луи Ди не светеше. До тротоара нямаше паркирани коли. В този квартал държаха колите си в гаражите или на частните алеи.

— Остани тук — нареди ми Рейнджъра. — Трябва да се поогледам наоколо.

Проследих с поглед как пресича улицата и изчезва в сенките. Открехнах прозореца и наострих уши, за да чуя нещо, но не успях. Рейнджъра е бил в специалните части в миналото и не беше загубил уменията си. Движи се като голяма смъртоносна котка. Аз, от друга страна, се движа като хипопотам. Предполагам, че точно заради това бях оставена в колата.

Рейнджъра се появи откъм задната част на къщата и се върна в мерцедеса. Седна зад волана и завъртя ключа.

— Здравата са се залостили вътре — съобщи ми той. — Алармата е включена, а завесите на прозорците са спуснати. Няма какво да се види. Ако знаех нещо повече за къщата и навиците на обитателите й, щях да вляза и да се огледам. Но нямам желание да го правя сега, тъй като не знам колко души има вътре.

Той подкара надолу по улицата.

— На петнадесет минути сме от административния център. Компютърът ми каза, че там има универсален магазин, няколко заведения за бързо хранене и мотел. Накарах Танк да ни резервира стаи. Ще можеш да поспиш няколко часа и да се освежиш. Идеята ми е да потропаме на вратата на госпожа Ди в девет часа и да се намъкнем в къщата.

— Идеята ми допада.

Танк ни беше запазил стаи в класически двуетажен мотел. Не бяха луксозни, но не бяха и гадни. И двете стаи бяха на втория етаж. Рейнджъра отвори вратата ми, светна стаята и огледа помещението набързо. Всичко изглеждаше наред. В тъмните ъгли не се криеха опасни лунатици.

— Ще мина да те взема в осем и половина — каза Рейнджъра. — Ще закусим, а после ще отидем да поздравим дамите.

— Ще бъда готова.

Той ме придърпа към себе си и ме целуна. Бавно и страстно. Ръцете му притискаха гърба ми. Сграбчих ризата му и се залепих за него. Усетих светкавичната реакция на тялото му.

Внезапно се видях издокарана в булчинската рокля.

— Мамка му! — изругах вбесено.

— Това не е обичайната реакция, когато целувам някоя жена — каза Рейнджъра.

— Добре, ето каква е истината. Наистина искам да спя с теб, но имам онази проклета булчинска рокля…

Устните на Рейнджъра се плъзнаха към ухото ми.

— Мога да те накарам да забравиш за роклята.

— Можеш. Но това ще създаде ужасни проблеми.

— Измъчва те морална дилема.

— Да.

Той ме целуна отново. Този път леко. Отстъпи назад и устата му се изкриви в нерадостна усмивка.

— Не искам да упражнявам натиск върху теб или моралната ти дилема, но се надявам да успееш да заловиш Дечуч сама, защото ако ти помогна, ще си прибера наградата.

След тези думи Рейнджъра си тръгна. Затвори вратата след себе си и го чух да влиза в собствената си стая малко по-надолу по коридора.

Мамка му!

Проснах се на леглото напълно облечена. Лампите светеха, а очите ми бяха широко отворени. Когато сърцето ми спря да бумти ожесточено и зърната на гърдите ми се отпуснаха, станах и си напръсках лицето с вода. Навих часовника за осем. Ура, четири часа сън! Загасих лампата и се мушнах в леглото. Не можах да заспя. Прекалено много дрехи. Станах, съблякох се и останах по гащи. Легнах си, но пак не можах да заспя. Този път нямах достатъчно дрехи на себе си. Облякох си ризата, пъхнах се под завивката и незабавно се унесох.

В осем и половина, когато Рейнджъра почука на вратата ми, бях напълно готова. Бях си взела душ и бях направила всичко възможно да си оправя косата при липсата на гел. Нося адски много боклуци в чантата си, но кой би се сетил, че може да се нуждая от гел.

Рейнджъра закуси с кафе, плодове и ръжен геврек. Аз изядох едно кексче, шоколадов шейк и порция пържени картофи. А тъй като Рейнджъра черпеше, получих и подарък — малката кукличка от детското меню.

В Ричмънд бе доста по-топло от Джърси. Някои от дърветата и ранните азалии цъфтяха. Небето беше ясно и се мъчеше да придобие идеален син цвят. Чудесен ден за тормозене на възрастни дами.

Движението по главните улици бе доста натоварено, но когато влязохме в квартала на Луи Ди, се стопи напълно. Училищните автобуси бяха взели хлапетата, а възрастните обитатели бяха потеглили към курсовете си по йога, магазините, тенис клубовете или службите си. Кварталът имаше делови вид тази сутрин. С изключение на къщата на Луи Ди, която изглеждаше както в три през нощта. Тъмна и притихнала.

Рейнджъра звънна на Танк, който му съобщи, че Роналд излязъл от къщата си точно в осем с хладилната чанта в ръка. Танк го проследил на юг до Уайтхорс и се върнал обратно, когато се уверил, че Роналд е на път за Ричмънд.

— Е, какво мислиш за къщата? — попитах Рейнджъра.

— Мисля, че крие някаква тайна.

Излязохме от колата и отидохме до вратата. Рейнджъра звънна. След секунда вратата бе отворена от жена на около шестдесет години. Кестенявата й коса беше подстригана късо и обрамчваше удължено, тясно лице, украсено с дебели черни вежди. Жената беше облечена в черно. Черна рокля върху дребната й, жилава фигура, черна вълнена жилетка, черни обувки и чорапи. Не носеше грим и бижута, с изключение на прост сребърен кръст. Очите й бяха очертани с тъмни кръгове, сякаш не бе спала от доста време.

— Да? — попита тя безжизнено.

На тънките й безцветни устни не се появи усмивка.

— Търся Естел Кол учи — казах.

— Естел не е тук.

— Съпругът й ми каза, че ви гостува.

— Съпругът й е сгрешил.

Рейнджъра пристъпи напред, но жената блокира пътя му.

— Вие ли сте госпожа Дистефано? — попита я той.

— Аз съм Кристина Галоне. София Дистефано е моя сестра.

— Трябва да поговорим с госпожа Дистефано.

— Тя не приема посетители.

Рейнджъра я избута навътре.

— Мисля, че за нас ще направи изключение.

— Не! — извика Кристина и задърпа Рейнджъра. — Тя не е добре. Трябва да си тръгнете!

От кухнята излезе друга жена. Беше по-възрастна от Кристина, но приликата се забелязваше от пръв поглед. Носеше същата черна рокля и обувки и семпъл сребърен кръст. Беше по-висока, а късата й кестенява коса бе прошарена. Лицето й бе по-жизнено от това на сестра й, но очите й бяха странно лишени от изражение. Поглъщаха светлината навътре и не издаваха нищо. Първото ми впечатление бе, че е под влияние на силни успокоителни. Второто ми предположение бе, че е луда. Бях почти сигурна, че гледам жената със страшните очи, която бе простреляла Откаченяка.

— Какво става? — попита тя.

— Госпожа Дистефано? — каза Рейнджъра.

— Да.

— Искаме да поговорим с вас за изчезването на двама млади мъже.

Сестрите се спогледаха, а космите по тила ми настръхнаха. Вляво от мен се намираше всекидневната. Беше тъмна и отблъскваща, обзаведена с полирани махагонови маси и кресла, тапицирани с тежък брокат. Завесите бяха спуснати и не позволяваха на слънчевата светлина да проникне в стаята. Вдясно от мен се виждаше малък кабинет. Вратата беше отчасти отворена и разкриваше претрупано с боклуци бюро. И тук завесите бяха спуснати.

— Какво искате да знаете? — попита София.

— Имената им са Уолтър Дънфи и Дъглас Крупър. Искаме да знаем дали сте ги виждала.

— Не познавам нито един от двамата.

— Дъглас Крупър е нарушил съдебната си гаранция — обясни Рейнджъра. — Имаме причини да вярваме, че е в тази къща. Като агенти по залавяне на обвиняеми към гаранционното бюро на Винсънт Плъм сме упълномощени да проведем обиск.

— Няма да направите подобно нещо. Ще си тръгнете веднага или ще повикам полицията.

— Ако ще се почувствате по-добре от присъствието на полицията, докато претърсваме къщата, моля, повикайте ги.

Сестрите отново си размениха безмълвни погледи. Кристина нервно заусуква полата си.

— Наглостта ви не ми харесва — тихо произнесе София. — Проявявате неуважение.

Олеле! И аз можех да се лиша от езика си като нещастната мъртва съседка на София.

Рейнджъра пристъпи настрани и отвори вратата на вградения гардероб. Ръката, с която държеше пистолета си, бе спокойно отпусната надолу.

— Престанете! — извика София. — Нямате право да претърсвате къщата. Знаете ли коя съм? Осъзнавате ли, че аз съм вдовицата на Дистефано?

Рейнджъра отвори следващата врата. Малка тоалетна.

— Заповядвам ви да спрете или ще си понесете последствията — заплаши София.

Рейнджъра отвори вратата на кабинета и запали лампата, като наблюдаваше двете жени внимателно.

Последвах го и обиколих всекидневната и трапезарията, като палех лампите. После влязох в кухнята. В коридорчето до нея имаше заключена врата. Килер или мазе. Нямах желание да проверя. Нямах пистолет. А дори и да имах, не бях много добра в употребата му.

Внезапно София се спусна към мен.

— Вън оттук! — изкрещя тя, като ме хвана за китката и ме дръпна силно. — Махни се от кухнята ми!

Освободих се от хватката й. Със светкавично движение, което мога да определя само като змийско, София бръкна в едно чекмедже и извади пищов. Обърна се, прицели се и простреля Рейнджъра. После се завъртя към мен.

Без да мисля, действайки обладана от див страх, се хвърлих към нея и я проснах на пода. Пистолетът се плъзна настрани, а аз се метнах към него. Рейнджъра го стигна преди мен. Взе го спокойно и го прибра в джоба си.

Скочих на крака, без да знам какво да направя. Ръкавът на кашмиреното сако на Рейнджъра беше прогизнал от кръв.

— Да повикам ли помощ? — попитах. Той съблече сакото и огледа ръката си.

— Не е страшно — успокои ме Рейнджъра. — Донеси ми някаква кърпа.

После бръкна в джоба си и извади белезниците.

— Закопчай ги заедно.

— Не ме докосвай — извика София. — Ако ме докоснеш, ще те убия. Ще ти издера очите.

Сложих гривната на ръката на Кристина и я задърпах към София.

— Протегни си ръката — наредих на София.

— Никога! — извика тя и ме заплю.

Рейнджъра се приближи към нас.

— Протегни си ръката или ще застрелям сестра ти — каза той.

— Луи! Чуваш ли ме, Луи? — изкрещя София, като вдигна очи нагоре.

Вероятно виждаше някъде отвъд тавана на стаята.

— Виждаш ли какво става? Виждаш ли това безобразие? Исусе Христе — зави тя. — Исусе Христе!

— Къде са? — попита Рейнджъра. — Къде са двамата младежи?

— Те са мои — изсъска София. — Няма да ви ги дам. Не и преди да получа онова, което искам. Онзи кретен Дечуч нае слугата си да докара сърцето обратно в Ричмънд. Прекалено мързелив и засрамен, за да го донесе лично. И знаете ли какво ми донесе онзи малък пикльо? Празна хладилна чанта. Мислел си, че може да се отърве безнаказано. И той, и приятелят му.

— Къде са? — отново попита Рейнджъра.

— Там, където трябва да бъдат. В ада. И ще останат там, докато ми кажат какво са направили със сърцето. Искам да знам у кого е.

— Сърцето е у Роналд Дечуч — казах. — В момента пътува насам.

София присви очи.

— Роналд Дечуч — повтори тя и се изплю на пода. — Ето какво мисля за Роналд Дечуч. Ще повярвам едва когато видя сърцето на Луи.

Очевидно София не знаеше цялата история, нито за моето участие в нея.

— Пуснете сестра ми — помоли ни Кристина. — Виждате, че не е добре.

— Имаш ли белезници в себе си? — попита ме Рейнджъра.

Зарових в чантата си и извадих белезниците.

— Закопчай ги за хладилника — каза ми той. — После потърси аптечка.

И двамата имахме опит с огнестрелните рани, затова се справихме доста бързо и добре. Намерих материали за първа помощ в банята на горния етаж, сложих стерилен компрес на ръката на Рейнджъра и я овързах с марля и бинт.

Рейнджъра натисна бравата на заключеното помещение до кухнята.

— Къде е ключът? — попита той.

— Да изгниеш в ада дано! — отвърна София с присвити змийски очи.

Рейнджъра отстъпи назад, ритна вратата и тя се отвори. Тесни стъпала водеха към мазето. Беше тъмно като в кладенец. Рейнджъра запали лампата и слязохме долу с насочени пистолети. Отзовахме се в мазе, пълно с обичайния асортимент кашони, инструменти и предмети, които бяха прекалено хубави, за да бъдат изхвърлени, но пък не вършеха никаква работа. Няколко градински столове и маси, покрити с вехти чаршафи. Единият ъгъл беше посветен на котела и бойлера. Другият — на пералнята и сушилнята. Пред третия бе издигната тухлена стена, която образуваше малка стаичка, вероятно три на три метра. Вратата беше метална и заключена с катинар.

Погледнах Рейнджъра.

— Бомбено укритие? Килер за вина?

— Адът — отвърна той, като ми махна да се отдръпна назад и изстреля два куршума, за да разбие катинара.

Отворихме вратата и отстъпихме стреснато назад заради вонята на екскременти и страх. Малката стаичка беше тъмна, но откъм далечния ъгъл ни погледнаха два чифта очи. Откаченяка и Дуги бяха сгушени един в друг.

Бяха голи и мръсни, косите им — сплъстени, а ръцете — покрити с рани. Бяха закопчани с белезници за метална маса, забита в стената. Празни шишета от вода и пликове от хляб се търкаляха по пода.

— Маце — поздрави ме Откаченяка. Краката ми омекнаха и се отпуснах на коляно. Рейнджъра ме изправи бързо.

— Не сега — скара ми се той. — Вземи чаршафите от градинските мебели.

Чуха се още няколко изстрела. Рейнджъра освобождаваше Откаченяка и Дуги от масата.

Откаченяка беше в по-добра форма от Дуги, който бе седял в стаичката по-дълго. Дуги беше отслабнал ужасно, а по ръцете му имаше белези от изгорено.

— Мислех си, че ще умра тук — каза Дуги.

Двамата с Рейнджъра се спогледахме. Ако не се бяхме намесили, най-вероятно така и щеше да стане. София нямаше да ги освободи, след като ги бе отвлякла и измъчвала.

Увихме ги в чаршафите и ги качихме горе. Влязох в кухнята, за да повикам полицията, и не можах да повярвам на очите си. От вратата на хладилника висеше чифт белезници. Вратата беше изцапана с кръв. Жените бяха изчезнали.

Рейнджъра застана зад мен.

— Вероятно София си е прегризала ръката — допуска той.

Набрах 911 и след десет минути патрулна кола закова пред къщата. Скоро бе последвана от втора кола и линейка.

Не можахме да си тръгнем от Ричмънд преди свечеряване. Откаченяка и Дуги бяха сложени на системи, за да ги хидратират и натъпчат с антибиотици. Ръката на Рейнджъра бе зашита и превързана. Прекарахме доста време с ченгетата. Не беше лесно да им обясним историята. Забравихме да споменем за свинското сърце, което пристигаше от Трентън. А и решихме да не замътваме водите с отвличането на баба. Корветът на Дуги бе намерен в заключения гараж на София. Щяха да го изпратят в Трентън в края на седмицата.

Рейнджъра ми даде ключовете за мерцедеса, когато излязохме от болницата.

— Не привличай много вниманието — нареди ми той. — Не е желателно полицията да разглежда колата отблизо.

Дуги и Откаченяка, облечени в нови анцузи и маратонки, седяха сгушени на задната седалка. Изглеждаха чисти и облекчени, че са вън от мазето.

Пътуването към Джърси беше спокойно. Дуги и Откаченяка заспаха веднага щом потеглихме. Рейнджъра потъна в мисли. Ако бях по-бодра, можех да използвам времето, за да премисля живота си. Вместо това обаче се съсредоточих върху пътя, като се мъчех да не заспя.

Влязох си у дома, като почти очаквах да видя Бени и Зиги вътре. Открих обаче само спокойствие. Блажена тишина. Заключих вратата и се проснах на канапето.

Събудих се след три часа и се завлякох в кухнята. Пуснах парче бисквита и зърно грозде в клетката на Рекс и му се извиних. Бях не само мръсница, която въздиша по двама мъже, но и лоша майка на хамстера.

Лампичката на телефонния ми секретар примигваше. Повечето съобщения бяха от майка ми. Имаше две от Морели и едно от булчинския магазин на Тина, в което ми съобщаваха, че роклята ми е готова. Рейнджъра също се бе обаждал, за да ми каже, че Танк е оставил мотора на паркинга ми, а и за да ме предупреди да внимавам. София и Кристина бяха там някъде навън.

Последното послание беше от Вини.

— Поздравявам те, че успя да върнеш баба си. Чух, че и Откаченяка, и Дуги също вече са си у дома. Знаеш ли кой липсва? Еди Дечуч. Помниш ли го? Той е човекът, когото исках да ми доставиш. Онзи, заради когото ще фалирам, ако не завлечеш дъртия му задник в пандиза. Той е поне на хиляда лазарника, за Бога. Сляп е. Не чува. Не може да се изпикае без чужда помощ. А ти не можеш да го хванеш. Какъв, по дяволите, е проблемът?

Мамка му! Еди Дечуч. Направо бях забравила за него. А Еди живееше все някъде. В къща с гараж, който се отваряше в мазето. А като се съдеше по броя стаи, които баба описа, очевидно къщата бе доста голяма. А такова нещо не се срещаше в Бърг. Нито пък в квартала на Роналд Дечуч. С какво още разполагах? С нищо. Кръгла нула. Нямах представа как да намеря Еди Дечуч. Честно казано, дори не исках да го открия.

Беше четири сутринта, а аз се чувствах абсолютно изтощена. Изключих телефона, дотътрих се до спалнята, пъхнах се под завивките и спах до два следобед.

Имах купа пуканки в скута и касета във видеото, когато мобифонът ми зазвъня.

— Къде си? — попита Вини. — Звънях у вас, но никой не вдигна.

— Изключих телефона. Имам нужда от почивка.

— Е, почивката ти свърши. Току-що улових едно обаждане чрез полицейския скенер. Товарен влак, пристигащ от Фили, фраснал бял кадилак на прелеза на улица „Дитър“. Станало е преди няколко минути. Колата очевидно е напълно размазана. Искам веднага да отидеш там. Ако имаш късмет, сигурно от Еди Дечуч ще е останало нещо, достатъчно да го идентифицираме.

Погледнах часовника в кухнята. Беше почти седем. Преди двадесет и четири часа бях в Ричмънд и се приготвях за пътя към къщи. Това беше като лош сън — трудно да го повярваш.

Грабнах си чантата и ключовете от мотора и пъхнах остатъка от сандвича в устата си. Дечуч не беше любимият ми човек, но пък и не бих го прегазила с влак. От друга страна, това щеше да направи живота ми по-добър. Завъртях очи, възмутена от себе си, докато тичах през фоайето. Щях да отида направо в ада заради подобни мисли.

Нужни ми бяха двадесет минути, за да стигна до улица „Дитър“. Районът беше блокиран от полицейски коли и линейки. Паркирах на три пресечки оттам и извървях пеша остатъка от пътя. Ченгетата тъкмо ограждаха мястото с жълти ленти, когато се приближих. Не толкова, за да запазят местопроизшествието, колкото, за да задържат назад зяпачите. Огледах тълпата, като търсех позната физиономия, някой, който да ме вкара вътре. Забелязах Карл Констанца, който стоеше с няколко униформени ченгета. Тя бяха отговорили на обаждането и сега бяха една стъпка пред зяпачите, оглеждаха развалината и клатеха глави. Джо Джуниак, шефът на полицията, беше с тях.

Проправих си път към Карл и Джуниак, като се опитвах да не поглеждам отблизо смачканата кола, тъй като не исках случайно да видя някой откъснат крайник.

— Здрасти — жизнерадостно ме поздрави Карл, когато ме видя. — Очаквах те. Това е бял кадилак. Или поне е било.

— Идентифицирахте го ли вече?

— Не. Номерата не могат да се видят.

— Има ли някой в колата?

— Трудно е да се каже. Колата е висока само шестдесет сантиметра в момента. Пожарникарите са донесли инфрачервеното си оборудване и се опитват да открият телесна топлина.

Потръпнах неволно.

— Пфу!

— Да. Знам какво имаш предвид. Бях втори тук.

Хвърлих едно око на кадилака и топките ми се свиха.

От мястото си не можех да видя колата добре. Нямах нищо против, тъй като знаех мащаба на унищожението. Кадилакът беше ударен от товарен влак, който не бе претърпял никакви щети. Дори не беше дерайлирал.

— Някой сети ли се да звънне на Мери Маги Мейсън? — попитах. — Ако това е колата, която Еди Дечуч шофираше, разбира се. Мери Маги е собственицата.

— Съмнявам се, че някой й се е обадил — отговори Констанца. — Смятам, че още не сме се организирали толкова добре.

Бях сигурна, че съм тикнала адреса и телефона на Мери Маги някъде из чантата си. Зарових сред монетите, опаковките от дъвка, пилата, ментовите бонбони и другите боклуци, които се събират на дъното на чантата ми, и накрая намерих листчето.

Мери Маги вдигна телефона на второто позвъняване.

— Стефани Плъм е — представих се. — Получи ли си вече колата?

— Не.

— Стана катастрофа с влак и бял кадилак. Реших, че може да искаш да дойдеш тук и да опиташ да идентифицираш колата.

— Има ли пострадали?

— Прекалено рано е да се каже. В момента се трудят по развалините.

Обясних й мястото и й обещах, че ще я изчакам.

— Чух, че вие с Мери Маги сте добри приятелки — подхвърли Констанца. — Говорят, че се търкаляте заедно в калта.

— Да — кимнах. — Мисля да започна нова кариера.

— По-добре помисли пак. Казаха ми, че „Змийското гнездо“ ще приключи с дейността си. Слухът е, че от две години били на червено.

— Невъзможно. Мястото беше претъпкано.

— Такова място прави пари от пиенето, а хората вече не пият достатъчно. Сядат вътре и си поръчват само онова, което влиза в куверта. Знаят, че ако пийнат повечко, може да си загубят шофьорските книжки. Точно затова Въртележката се махна оттам. Отворил си е ново заведение в Саут Бийч, където имало тълпи пиячи. А на Дейв Винсънт не му пука. Това беше само фасада за него. Той си прави мангизите от неща, за които не би искала да знаеш.

— Значи Еди Дечуч не изкарва кой знае колко от инвестицията си?

— Не знам. Тези типове рядко остават на сухо, но според мен Дечуч не получава много.

Том Бел отговаряше за случая на Лорета Ричи и изглежда го бяха насадили и с този. Том беше едно от цивилните ченгета, които се мотаеха около кадилака и локомотива на влака. Той се обърна и тръгна към нас.

— Има ли някой в колата? — попитах.

— Не може да се каже. От локомотива лъха такава жега, че уредът за улавяне на топлинно излъчване не върши работа. Ще трябва да изчакаме, докато локомотивът се охлади или докато успеем да разкараме колата от релсите и я отворим. А това ще отнеме известно време. Част от нея е заклещена под локомотива. Чакаме специално оборудване. Знаем само, че няма оцелял в колата. А за да изпреваря следващия ти въпрос, ще ти кажа, че не можем да разчетем регистрационния номер и следователно не знаем дали това е кадилакът, който Еди Дечуч шофираше.

Да си гадже на Морели си има добрите страни. Оказват ми специално внимание, като например да отговарят на незададените ми въпроси.

На прелеза на улица „Дитър“ има бариера. Стояхме на около двеста метра от нея, тъй като колата бе избутана чак дотам. Влакът беше дълъг и се простираше отвъд улица „Дитър“. От мястото си видях, че бариерата е все още спусната. Възможно е да е била развалена и да се е спуснала след катастрофата. Но по-вероятно ми се струваше кадилакът да е спрял на релсите нарочно и да е чакал сблъсъка с влака.

Забелязах Мери Маги на отсрещната страна на улицата и й махнах. Тя си проби път през тълпата любопитни и се присъедини към мен. Погледна кадилака отдалеч и лицето й пребледня.

— Боже Господи! — възкликна с ококорени очи и ужасен поглед.

Представих Том на Мери Маги и му обясних, че тя е вероятният собственик на колата.

— Мислите ли, че ще успеете да разберете дали това е вашата кола, ако я огледате отблизо? — попита Том.

— Има ли някой в нея?

— Не знаем. Не можем да видим нищо. Възможно е да е празна, но просто не сме сигурни.

— Ще повърна — изхленчи Мери Маги.

Всички се мобилизираха. Вода, флакончета с амоняк, хартиени пликове. Дори не разбрах откъде се появи всичко това. Ченгетата действат адски бързо, когато са изправени пред кечистка, която се кани да драйфа.

След като Мери Маги спря да се поти и на лицето й се появи някакъв цвят, Бел я заведе по-близо до колата. Ние с Констанца ги последвахме. Не изпитвах огромно желание да оглеждам, касапницата, но и не исках да пропусна нещо.

Спряхме на около три метра от развалината. Бел се оказа прав. Локомотивът не работеше, но от него се излъчваше страхотна топлина. А и самият му размер ти внушаваше страх.

Мери Маги се вторачи в останките от колата и се залюля.

— Мисля, че това е моята кола — каза тя.

— Откъде сте толкова сигурна? — попита Бел.

— Виждам тапицерията. Чичо ми накара да облекат седалките му в синьо. И това не е обичайната тапицерия за кола.

— Нещо друго?

Мери Маги поклати глава.

— Не мисля. Няма какво да се види.

Върнахме се на предишното си място и се скупчихме един до друг. Пристигнаха няколко камиона с тежко оборудване и заработиха по кадилака. Използваха ацетиленови горелки, за да отделят кадилака от локомотива. Стъмваше се и ченгетата включиха прожектори, които осветиха сцената и й придадоха леко призрачния вид на филмова площадка.

Някой ме дръпна за ръкава. Обърнах се и видях баба Мазур, която стоеше на пръсти и се опитваше да види катастрофата по-добре. Мейбъл Притчет беше с нея.

— Виждала ли си някога подобно нещо? — вълнуваше се баба. — Чух по радиото, че влак ударил бял кадилак и помолих Мейбъл да ме докара дотук. Това колата на Еди ли е?

— Не знаем със сигурност, но смятаме, че е тя.

Запознах баба с Мери Маги.

— Приятно ми е — каза баба. — Аз съм запалена почитателка на кеча.

После погледна кадилака и добави:

— Ужасно неприятно ще е, ако Еди е вътре. Той е такъв сладур.

Поклати глава, наведе се към Мери Маги и попита:

— Знаете ли, че бях отвлечена? С торба на главата и всичко друго.

— Сигурно е било страшно — отвърна Мери Маги.

— Ами, в началото си мислех, че Чучи иска да изпробва някоя сексуална игричка. Той има проблеми с пениса, нали разбирате. Не му върши никаква работа. Само си виси отпуснато като умрял. Но после се оказа, че съм отвлечена. Не е ли страхотно? Първо се возихме някъде. После чух как влизаме в гараж, който имаше автоматична врата. А пък гаражът беше свързан с едно от онези обзаведени мазета с две спални и всекидневна с телевизор. А креслата във всекидневната бяха тапицирани с леопардова дамаска.

— Знам къщата — кимна Мери Маги. — Веднъж ходих там на купон. Долу има и малка кухня, нали? А банята е с тапети на тропически птици.

— Точно така — потвърди баба. — Шарки от джунглата. Чучи каза, че и Елвис имал стая с тапети от джунглата.

Не можех да повярвам на ушите си. Мери Маги знаеше тайното скривалище на Еди Дечуч. А сега може би вече не се нуждаех от тази информация.

— Кой е собственик на къщата? — намесих се.

— Въртележката.

— Мислех, че се е преместил във Флорида.

— Да, но запази къщата. Има доста роднини тук и прекарва половин година във Флорида и половин в Трентън.

Чу се звук от разкъсване на метал и кадилакът бе отделен от влака. Наблюдавахме безмълвно как свалят покрива му. Том Бел застана до колата. След секунда се обърна към мен и ми съобщи, че е празна.

— Еди не е вътре — казах на останалите и всички преглътнахме сълзи от облекчение.

Не знаех защо. Еди Дечуч не беше чак такъв симпатяга. Но пък може би никой не е достатъчно лош, за да заслужи някакъв влак да го превърне в пица.

Обадих се на Морели, когато се прибрах у дома.

— Чу ли за Дечуч?

— Да. Том Бел ми звънна.

— Странна работа. Мисля, че Дечуч нарочно е оставил колата на релсите, за да бъде размазана.

— И Том мисли същото.

— Защо Дечуч е постъпил така?

— Защото е смахнат.

Не мислех, че Дечуч е смахнат. Искате ли да видите луд? Е, хвърлете едно око на София. Дечуч имаше физически и емоционални проблеми, а животът му се изплъзваше от контрол. Няколко неща се бяха объркали и той се бе опитал да ги оправи, но положението бе продължило да се влошава. Вече виждах как са навързани нещата. Не можех да си обясня само смъртта на Лорета Ричи и кадилака на релсите.

— Тази вечер се случи и нещо хубаво — казах. — Баба се появи и се заговори с Мери Маги. Разказа й подробно за отвличането. Описа й къщата, където я завел Дечуч. А Мери Маги рече, че описанието й напомняло за къщата на Въртележката.

— Въртележката живееше в Юинг, близо до авеню „Олдън“. Имаме досието му.

— Има логика. Виждала съм Дечуч в този район. Преди смятах, че ходи там заради Роналд, но вероятно е отивал в къщата на Въртележката. Можеш ли да ми дадеш адреса?

— Не.

— Какво искаш да кажеш с това не?

— Не искам да ходиш да се мотаеш там. Дечуч е нередовен.

— Това ми е работата.

— Не ме изкушавай да започвам разговор за работата ти.

— Нямаше нищо против работата ми, когато станахме гаджета.

— Беше различно. Тогава не знаех, че ще бъдеш майка на децата ми.

— Аз дори не знам дали искам деца.

— Господи! — изстена Морели. — Никога не споделяй това с майка ми или баба ми. Моментално ще поръчат убийството ти.

— Наистина ли няма да ми дадеш адреса?

— Не.

— Ще го намеря от друго място.

— Добре — отвърна Морели. — Но не искам да участвам в това.

— И ще кажеш на Том Бел, нали?

— Да. Остави това на полицията.

— Това е война — казах сериозно.

— Мили Боже — изохка той. — Отново война.