Лора Джо Роуланд
Цуамоно (18)

Глава 18

Рейко носеше поднос, отрупан с храна и напитки, по коридора на личните помещения на главния старейшина Макино. След като часове наред бе прала под зоркия надзор на икономката Ясуе, тя бе по-изтощена и от най-натоварените тренировки по бойни изкуства. Дрехите й бяха мокри, мръсни и просмукани от пот. На мястото, където Ясуе я бе ударила, й бе излязла цицина, а порязаният й пръст пареше болезнено от сапунената луга, използвана в пералнята. Не искаше повече да докосне и една мръсна завивка или долна дреха! Когато Ясуе й нареди да сервира вечеря на актьора и наложницата, Рейко се зарадва на възможността поне за малко да се отърве от изнурителната работа и да ги наблюдава.

Тя коленичи при отворената врата към стаята на Кохейджи и клатушкайки се, с усилие премина прага, като едва успяваше да задържи подноса. Помещението бе светло и топло от горящите фенери и многобройните мангали с дървени въглища. Вътре, заобиколен от дървени стойки с увесени по тях пъстри театрални костюми, Кохейджи и Окицу се бяха излегнали върху наредените по пода възглавници и се смееха дружно на някаква шега. И двамата бяха облечени в ярки копринени халати. Той бе положил глава в скута й. Оставяйки подноса до тях, Рейко си помисли, че днес бе научила и още нещо, освен това, че главният старейшина Макино имаше твърде странни сексуални привички и че неговият главен васал се бе държал подозрително. Нямаше никакво съмнение, че неговата наложница и гостуващият в дома му актьор бяха любовници.

— О, чудесно, храната ни е тук! — възкликна Окицу. — Умирам от глад.

Тя сякаш не забелязваше Рейко; апетитните блюда със сашими, печени скариди, сладки питки и разни други деликатеси бяха погълнали цялото й внимание. Кохейджи хвърли към Рейко преценяващ поглед, с който най-вероятно реагираше на всяко женско присъствие около себе си. Тя видя как очите му регистрираха невзрачната й външност и я определиха като недостойна за интереса му. Той каза на Окицу:

— Нахрани ме.

Окицу взе да слага хапки в неговата и в своята уста. Рейко постави каната със саке да се затопли върху един мангал. Тя беше доволна, че се бе предрешила успешно, в резултат на което Кохейджи и Окицу изобщо не й обръщаха внимание. В същото време обаче неочаквано за самата себе си усети, че гордостта й е уязвена. Макар че през целия си живот бе обект на възхищение заради красотата си и на уважение заради високото си социално положение, за тези хора тя не представляваше нищо.

— Не е ли прекрасно, че можем да бъдем заедно, без да се налага да се промъкваме крадешком? — попита Окицу, докато поднасяше на Кохейджи една скарида.

Той сдъвка хапката и я глътна.

— Да, несъмнено. Правенето на любов в градината посред нощ представляваше известно неудобство. Но пък криенето и напрежението, че някой може да ни види, правеха преживяването още по-вълнуващо.

Той погледна Окицу похотливо и я погъделичка по ребрата. Окицу се изкиска.

— Палавнико! — възкликна тя и го плесна. — Вечно се страхувах, че Макино ще разбере какво правим. Ако се беше досетил, щеше да се разгневи.

Кохейджи изсумтя пренебрежително.

— Това е най-малкото. Макино беше ревнив дъртак. Щеше да изхвърли и двама ни от къщата. Ти щеше да бъдеш принудена да се върнеш в предишния си бордей. А аз повече нямаше да видя сцена, защото той щеше да заповяда на всички собственици на театри да не ми дават роли.

Рейко потръпна от вълнение. Дали пък Макино наистина не беше разкрил любовната връзка между Кохейджи и Окицу? В такъв случай бе възможно някой от двамата да го е убил, за да му попречат да им навреди.

— Но сега вече няма защо да се притесняваме заради стареца. Всичко е прекрасно. Толкова си умен!

Окицу въздъхна блажено. Тя сложи в устата на Кохейджи сурова риба тон и го погали по бузата.

— Така е — отвърна Кохейджи, наслаждавайки се на възхищението й.

Дали Окицу имаше предвид, че той е бил достатъчно умен да ги отърве от мъжа, стоящ помежду им? Рейко си представи как актьорът пребива Макино до смърт и как после тика трупа му обратно в леглото.

— Обожавам те — промълви Окицу, вперила в Кохейджи възхитен поглед.

— Зная — отвърна Кохейджи със самодоволна усмивка.

Той посочи към каната със саке и махна на Рейко. Тя покорно наля питиета за двойката. Те продължаваха да не я забелязват. Тя се почувства невидима точно както бе казала на Сано, че ще се случи. Болката от наранената й гордост отстъпи място на очакването. Дали бе възможно двамата да са толкова глупави, че да разкрият истината за убийството, тъй като изобщо не подозираха, че тя е шпионин? Окицу отпи от сакето и погледна свенливо към Кохейджи над ръба на чашката си.

— Кохейджи сан…

Актьорът пресуши чашата си и тикна нова хапка сашими в устата си.

— Хмм?

— Помниш ли какво ми обеща? — гласът на Окицу придоби дразнеща капризна нотка.

— Какво съм ти обещал? — попита Кохейджи с озадачен вид.

Окицу го тупна игриво по рамото.

— Глупчо! — извика тя. — Много добре знаеш. Обеща ми да се ожениш за мен някой ден.

— А-а, добре — каза той с видима липса на ентусиазъм. — Сигурно е било така.

— Сега, след като Макино вече го няма, нищо не ни пречи да се венчаем. Хайде да го направим още утре!

Окицу се престори, че не забелязва реакцията на своя любим. Очите й искряха от нетърпение. Тук Рейко долови още един мотив за убийството. Може би наложницата и актьорът бяха пожелали смъртта на Макино, за да могат да се оженят. Но макар че тя изглеждаше влюбена в него, Рейко виждаше, че той не отговаряше със същото. Интуицията й подсказа, че този мъж бе способен да убие Макино, за да запази кариерата си, но не и за да се ожени за Окицу.

— Не бива да избързваме с брака — заяви Кохейджи. Той упорито избягваше да срещне погледа на Окицу. Отдръпна се от нея. Върху лицето на наложницата се изписаха изненада и разочарование.

— Защо да чакаме?

— Защото бъдещето ни е несигурно. Дори нямаме къде да живеем. Знаеш, че не можем да останем тук завинаги.

— Но Макино ми даде пари — каза Окицу. — На теб също, нали? Значи двамата би трябвало да имаме достатъчно, за да се сдобием със собствена къща.

— Да… — отвърна замислено Кохейджи; ръцете му попипваха нервно съдовете върху подноса. — Само че има по-сериозна причина, поради която се налага да изчакаме, поне докато отмине суматохата около убийството на Макино. Ако сключим брак твърде скоро, всички и ще разберат, че сме били любовници още преди смъртта му и че сме го мамили. Ще решат, че съм го убил аз.

— Но ти не си! — възкликна Окицу с широко отворени от ужас очи. — Ние…

— Няма никакво значение, дали съм невинен — прекъсна я Кохейджи. — Важното е какво смятат другите.

Рейко копнееше да разбере какво бе имала предвид Окицу, когато Кохейджи я прекъсна. Дали наложницата знаеше истината за убийството? Кохейджи наистина ли беше невинен? Бедата при шпионирането бе, че дори и да виждаше и чуваше хората съвсем ясно, Рейко можеше само да предполага какво бе в мислите им.

— Сосакан сама и хората му вече душат наоколо, разпитват, отправят обвинения — каза Кохейджи. — Ние с теб сме двама от четиримата души, които са били в тези помещения в нощта, когато Макино е бил убит. Опасявам се, че сосакан сама ще реши да обвини мен за убийството. Актьорите се ползват с лошо име, а никой важен според него човек не го е грижа какво ще стане с мен. Ще бъде неговата дума срещу моята, а на кого според теб ще повярват вишестоящите? — Кохейджи поклати глава.

— Със сигурност не на мен. Ще ме осъдят и екзекутират — Окицу се втренчи в него ужасена.

Той стисна ръцете й и се взря открито в лицето й.

— Затова, както виждаш, трябва да бъдем предпазливи. Оженим ли се сега, това би била опасна грешка.

Окицу въздъхна.

— Да. Прав си — съмнение набразди челото й и тя погледна Кохейджи така, все едно се страхуваше от измама. — Но понякога се питам дали изобщо искаш да се ожениш за мен.

— Разбира се, че искам — възкликна Кохейджи с пламенна искреност, която според Рейко прозвуча доста неубедително. — Как можеш да се съмняваш в думите ми?

— Ако наистина ме обичаше и искаше да се оженим, ти щеше с готовност да поемеш някакъв риск, за да бъдем заедно. Не би позволил някаква си дребна опасност да застане помежду ни.

Окицу се нацупи, издавайки долната си устна. Кохейджи се засмя, развеселен от детската й наивност.

— Ти ме бъркаш с героите, които играя в театъра. Опасността за тях е измислица. Щом пиесата свърши, те напускат сцената живи и здрави. Но ако аз се сблъскам със закона, ще умра наистина.

— Не ми се присмивай! — избухна Окицу и издърпа ръцете си от неговите.

Страните й пламнаха; тя изгледа Кохейджи с явно подозрение.

— Друга ли има? — попита тя с обвинителен и в същото време плачлив тон. — Затова ли ме отблъскваш?

— Няма друга, освен теб — възрази Кохейджи. — Обичам само теб!

Той посегна към Окицу, но тя гневно отблъсна ръцете му.

— А всички онези момичета, които те обсаждат в театъра? Онези момичета, които ходят на всичките ти представления, преследват те по улиците и ти пращат подаръци и любовни писма? Някоя от тях ли е?

— Те не означават нищо за мен — отрече яростно Кохейджи, повишавайки тон.

— Но аз знам, че приемаш подаръците им. Отговаряш на писмата им. Виждала съм те да флиртуваш с тях, когато смяташ, че не те гледам…

Гласът на Окицу затрепери от едва сдържани сълзи.

— Те са моята публика — възрази Кохейджи в опит да се защити. — Длъжен съм да им доставям радост.

— И тяхното щастие те интересува повече от моето — връхлетяна от пристъп на истерия, Окицу се разрида. — Няма да го понеса да си с някоя друга. Не мога да понеса да те изгубя. Особено след онова, което се случи с главния старейшина Макино. Особено след всичко, което сторих за теб!

Рейко впери поглед в Окицу, забравяйки да се преструва, че разговорът им не я интересува. Нима Окицу имаше предвид, че тя е убила Макино заради своя любовник? Рейко се пазеше да не преувеличава смисъла, вложен в думите й; и все пак може би наложницата имаше по-силен мотив да извърши убийство от Кохейджи. Загрижеността за собствената му кариера и зависимостта от покровителя му може би се бяха оказали по-силни от чувствата му към Окицу не му бяха позволили да навреди на Макино. Тя, от друга страна, изглеждаше обсебена от Кохейджи и твърде безразсъдна в любовта си към него. Дали не бе възможно тя да е пребила до смърт главния старейшина, за да отстрани пречката към брака, който така страстно желаеше?

— Няма друга жена! — повтори настоятелно Кохейджи.

Рейко долови паника в гласа му. Дали той не знаеше, че Окицу бе убила Макино заради него? Може би се страхуваше, че ако тя не успее да го запази в тайна, ще бъдат наказани и двамата? Рейко чакаше, затаила дъх, втренчила поглед в пода, с надеждата Окицу сама да се изобличи.

— Обичам теб и само теб! — продължи Кохейджи. Обхвана с ръце лицето й, а поведението му стана прелъстително. — Нека ти покажа колко много.

За разочарование на Рейко Окицу не каза нищо повече за главния старейшина Макино. Наложницата затвори уста, сподави риданията си и се отдръпна от Кохейджи. Той взе да й шепне ласкави слова и да я гали по бузата. Устните й потръпнаха в неохотна усмивка, а езикът й облиза пръстите му. Обзет от видимо облекчение, че бе успял да я успокои, Кохейджи я прегърна през кръста и я стисна. Тя се изкиска кръшно и предизвикателно, след което с няколко гъвкави движения смъкна робата от голите си рамене. Кохейджи ги обсипа с ласки, а тя започна да гали издутината при слабините му, скрита под полите на робата му. Рейко реши, че присъствието й около тях щеше да бъде нежелано, докато се любеха — и бездруго нямаше какво повече да чуе, което би представлявало интерес. Тя пое безшумно към вратата.

— Не си отивай — нареди й Кохейджи. — Още не съм те освободил.

Рейко застина на място, изненадана, че той я бе забелязал, след като до този момент не й бе обръщал никакво внимание, но очевидно не желаеше тя да си тръгне. Докато Окицу го галеше, той отправи към Рейко ленива чувствена усмивка.

— Ще ни трябваш по-късно, за да ни сервираш питиета — каза той. — Сядай и се забавлявай.

Погледът му изразяваше благоволение към нея. Рейко осъзна, че според него той й правеше услуга, като я канеше да изпита наслада, наблюдавайки чуждото плътско удоволствие. Бе тъй смаяна, че занемя.

— Винаги се справям най-добре пред публика — каза Кохейджи.

Окицу хвърли към Рейко скрит, изпълнен с превъзходство поглед, който подсказваше, че тя няма нищо против присъствието й, тъй като обичаше да се чувства обект на завистта на друга жена. После отново насочи вниманието си към своя любовник.

Рейко изпитваше неистово желание да се втурне навън от стаята, вместо да гледа любовната двойка, но стореше ли го, можеше да се окаже изхвърлена от къщата за неподчинение. А все още не бе научила достатъчно, за да се откажеше от нови възможности да шпионира. Тя коленичи колкото бе възможно по-далеч от Кохейджи и Окицу.

Двамата се кискаха и галеха, гушейки се един в друг, докато се освобождаваха от дрехите си. Вече голи, сплетоха нозе. Членът на Кохейджи щръкна нагоре, дълъг и масивен; добре гледаното закръглено тяло и розовите зърна на Окицу проблясваха на светлината на фенерите. Никога до този момент Рейко не бе гледала любовен акт на други хора. Лицето й пламна от смущение, но тя не можеше да отвърне поглед. Седеше там като омагьосана, скована от ужас, с втренчен в любовниците поглед.

Кохейджи взе една сладка питка от подноса и духна стритата на прах розова захар върху гърдите на Окицу. После я обра с език съпроводен от тихите възгласи на удоволствие и сподавения смях на наложницата.

— А, виж и върху теб има — възкликна тя, сочейки към възбудената му мъжественост.

Наведе се над него и пое с уста члена му. Той държеше главата й, като стенеше страстно. Рейко усети как тялото й откликваше на ставащото против волята й. Възбудата, която я заля, засили смущението й. Окицу се отпусна по гръб и протегна ръце към Кохейджи.

Рейко се сви, потресена от унижение, различно от онова, на което я бе подложила икономката Ясуе. Какви ли още изпитания трябваше да понесе, докато извършваше разузнаването? Тя наблюдаваше двамата любовници, които сега се съвкупяваха с шумна и енергична страст. Ако единият от тях бе убиецът, мислеше си тя, кой беше — Кохейджи или Окицу?